Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Вещицата между Изтока и Запада  
0
11

Средновековието - ужасното и страшно време на Инквизицията; времето на Мъжа, Църквата и Бога; времето, когато жената и кучето са били равнопоставени същества (въпросът дали кучето е било толкова възвеличено до жена или обратното - жената толкова принизена до куче, не се взима под внимание). Та, точно в това време, Изтока и Запада се оказват на двата полюса на разбирането за вещерството и за жената.

Западът вижда жената като пратеник на ада, като лишена от мисъл и божественост изкусителка, позована с едничката цел да провокира животинското и нече/истивото у мъжа. Изтокът, от своя страна, е по-благороден в оценките си - жената силата зад мъжа, онзи елемент, който винаги подстрекава, приласкава, приютява, обича и дарява мъжа. Но и тук жената си остава на по-задната позиция, спряма съпруга си. Все пак има властта да бъде господарка на дома си и да го управлява така, че той да бъде удобен за мъжа. Разбирането за сексуалността на жената в двата края на земното кълбо са разнопосочни. Западните нрави осъждат поривите на жените, проклинат чувствата и страстите, които те предизвикват и се стремят да ги отдалечат от 'чистата природа на мъжа'. Изтокът разточителства в женските обятия, отпуска се, отмаря. От раждането си източната жена е научавана да бъде любима и любовница, да приема красотата на тялото си като безценен подарък за мъжа и да му се отдава, подканяйки го към ласки и чувственост.

Тук разбира се трябва да се намеси и свръхестественото. Магьосницата - онази жена, след която се обръща всеки мъж, която изгаря сърцето и сънищата му, която мъжът търси, чака и не смее да докосне... романтичната визия на вещицата е всъщност идеята за магьосницата. Нещата обаче не са никак прости. Западът изпада в ужас при мисълта за вещицата и за вещерството въобще. Романтичната магьосница е 'съдружница на ада' и като такава трябва да изгори в адски пламъци, на кладата. Красотата е дяволско творение, не естествените нюанси на косата (червени - свързва се с огъня и женския цикъл), яркия цвят на очите, бенките по тялото и пр. са част от белезите на дявола и показват хората, които са негови служители. Западът е жесток в това отношение. Църквата (като нарицателно на Запада) е непреклонна - смърт, чрез изгаряне е наказанието за приятелите на дявола. Познанието придобито от жени също е подсъдно. Жената няма право да се ползва от писанията и науката с цел да се ограмотява, защото и без това е нече/истива, а всяко придобито от нея познание ще бъде ползвано в служба на дявола.

Изтокът също не цели ограмотяване на жената с наука и религия. Познанието, което тя трябва да владее е свързана с дома, съпруга и децата. Приема се, че тя трябва да може да забавлява съпруга си, но не с ум, а с визия - тоалети, танци, песни, любовни игри (не е задължително непременно да са сексуални). За разлика от строго прибраните коси на Запад, прикрити от шапки, шалове, шлейфове и т.н., на Източния край на света жинските коси се разпиляват фриволно около телата и носят смело своите сексуални белези.

Изтокът приема свръхзнанието, надзнанието като дар, без значение дали идва от мъж или от жена. Това е мъдрост, която индивида носи със себе си през преражданията си (никой не може да каже дали този човек е бил мъж или жена в предишен свой живот). Философията на Изтока се осланя на интуицията и чувствителността към заобикалящата природа и счита за несъизмеримо богатство познанието върху нея. Знахарството, билкарството, лечителството, предсказването, разпознаването на природните знаци, всичко това се приема за висша форма на съществуване, а този който я владее дори в малка степен се издига на пиедестал и е почитан от обществото.

Западът е консервиран в схващането си за Бога и ограничен в разбирането си за природата и връзката на човека с нея. Всичко, което е извън каноните на църквата се счита за 'плевел в градината на Бога' и се изкоренява мигновено, често без съд и присъда, но дори и да е съществувал процес, краят му е бил предварително известен. Билкарството и заниманията с лечителство и знахарство се овенчават с неприязън и се наказват със смърт. Мъчителните начини за изтръгване на 'истини', които Инквизицията прилага в името на Бога, умъртвяват чистото слово за любов между хората, което самият Христос проповядва. Но Средновековието е времето на Църквата, която се е поставила и над Бога, за да раздава своята правота.

Някъде в средата на това разбиране, в средата и на световната карта, нещата стоят по съвсем различен начин. Мястото, където гледните точки се пресичат, мястото, където се сблъскват двете крайности на света е тук - Балканите. Жената е подчинена на мъжа. Образование за нея не се полага (от чисто финансова гледна точка), но е част от чадата божи и й се полага правото да влиза в храма редом с мъжа си. Изкусителка или не тя е онази част от семейството, която ражда потомството и се грижи за него; тя е опората, приятелят, довереникът на своя съпруг. Вещерството тук е разбирано по начин подобен на Източния. Да си вещер (вещица), означава да си вещ, мъдър, човек; човек, който знае повече от другите и има силата да се извисява над простолюдието. Това са специални хора -мъже и жени, които обществото величае и почита. В средата на картата страхът от дявола не съществува. Тук страхът се поражда от идеята за тъмното познание, визирана във фигурата на змея (змеицата). Тук ясно се разграничават магията и вещерството. Може би за първи път се определят двата полюса на свръх естественото като добро и лошо, но без намесата на Бога. Центърът на карта, кръстопътят на Изтока и Запада приема, че доброжелателното свръхестествено върви ръка за ръка с Бога -творец, Бога-син и Светия Дух; че вещерите - мъже и жени - се ползват с божията благословия и са пратени на земята с цел да помагат на вярващите. А тези, които са се отрекли от доброто в познанието си са част от тъмната страна на денонощието и са изведени от живеенето на хората в пространството на нощта.

2010-10-06
Вещицата между Изтока и Запада  
0
11

Средновековието - ужасното и страшно време на Инквизицията; времето на Мъжа, Църквата и Бога; времето, когато жената и кучето са били равнопоставени същества (въпросът дали кучето е било толкова възвеличено до жена или обратното - жената толкова принизена до куче, не се взима под внимание). Та, точно в това време, Изтока и Запада се оказват на двата полюса на разбирането за вещерството и за жената.

Западът вижда жената като пратеник на ада, като лишена от мисъл и божественост изкусителка, позована с едничката цел да провокира животинското и нече/истивото у мъжа. Изтокът, от своя страна, е по-благороден в оценките си - жената силата зад мъжа, онзи елемент, който винаги подстрекава, приласкава, приютява, обича и дарява мъжа. Но и тук жената си остава на по-задната позиция, спряма съпруга си. Все пак има властта да бъде господарка на дома си и да го управлява така, че той да бъде удобен за мъжа. Разбирането за сексуалността на жената в двата края на земното кълбо са разнопосочни. Западните нрави осъждат поривите на жените, проклинат чувствата и страстите, които те предизвикват и се стремят да ги отдалечат от 'чистата природа на мъжа'. Изтокът разточителства в женските обятия, отпуска се, отмаря. От раждането си източната жена е научавана да бъде любима и любовница, да приема красотата на тялото си като безценен подарък за мъжа и да му се отдава, подканяйки го към ласки и чувственост.

Тук разбира се трябва да се намеси и свръхестественото. Магьосницата - онази жена, след която се обръща всеки мъж, която изгаря сърцето и сънищата му, която мъжът търси, чака и не смее да докосне... романтичната визия на вещицата е всъщност идеята за магьосницата. Нещата обаче не са никак прости. Западът изпада в ужас при мисълта за вещицата и за вещерството въобще. Романтичната магьосница е 'съдружница на ада' и като такава трябва да изгори в адски пламъци, на кладата. Красотата е дяволско творение, не естествените нюанси на косата (червени - свързва се с огъня и женския цикъл), яркия цвят на очите, бенките по тялото и пр. са част от белезите на дявола и показват хората, които са негови служители. Западът е жесток в това отношение. Църквата (като нарицателно на Запада) е непреклонна - смърт, чрез изгаряне е наказанието за приятелите на дявола. Познанието придобито от жени също е подсъдно. Жената няма право да се ползва от писанията и науката с цел да се ограмотява, защото и без това е нече/истива, а всяко придобито от нея познание ще бъде ползвано в служба на дявола.

Изтокът също не цели ограмотяване на жената с наука и религия. Познанието, което тя трябва да владее е свързана с дома, съпруга и децата. Приема се, че тя трябва да може да забавлява съпруга си, но не с ум, а с визия - тоалети, танци, песни, любовни игри (не е задължително непременно да са сексуални). За разлика от строго прибраните коси на Запад, прикрити от шапки, шалове, шлейфове и т.н., на Източния край на света жинските коси се разпиляват фриволно около телата и носят смело своите сексуални белези.

Изтокът приема свръхзнанието, надзнанието като дар, без значение дали идва от мъж или от жена. Това е мъдрост, която индивида носи със себе си през преражданията си (никой не може да каже дали този човек е бил мъж или жена в предишен свой живот). Философията на Изтока се осланя на интуицията и чувствителността към заобикалящата природа и счита за несъизмеримо богатство познанието върху нея. Знахарството, билкарството, лечителството, предсказването, разпознаването на природните знаци, всичко това се приема за висша форма на съществуване, а този който я владее дори в малка степен се издига на пиедестал и е почитан от обществото.

Западът е консервиран в схващането си за Бога и ограничен в разбирането си за природата и връзката на човека с нея. Всичко, което е извън каноните на църквата се счита за 'плевел в градината на Бога' и се изкоренява мигновено, често без съд и присъда, но дори и да е съществувал процес, краят му е бил предварително известен. Билкарството и заниманията с лечителство и знахарство се овенчават с неприязън и се наказват със смърт. Мъчителните начини за изтръгване на 'истини', които Инквизицията прилага в името на Бога, умъртвяват чистото слово за любов между хората, което самият Христос проповядва. Но Средновековието е времето на Църквата, която се е поставила и над Бога, за да раздава своята правота.

Някъде в средата на това разбиране, в средата и на световната карта, нещата стоят по съвсем различен начин. Мястото, където гледните точки се пресичат, мястото, където се сблъскват двете крайности на света е тук - Балканите. Жената е подчинена на мъжа. Образование за нея не се полага (от чисто финансова гледна точка), но е част от чадата божи и й се полага правото да влиза в храма редом с мъжа си. Изкусителка или не тя е онази част от семейството, която ражда потомството и се грижи за него; тя е опората, приятелят, довереникът на своя съпруг. Вещерството тук е разбирано по начин подобен на Източния. Да си вещер (вещица), означава да си вещ, мъдър, човек; човек, който знае повече от другите и има силата да се извисява над простолюдието. Това са специални хора -мъже и жени, които обществото величае и почита. В средата на картата страхът от дявола не съществува. Тук страхът се поражда от идеята за тъмното познание, визирана във фигурата на змея (змеицата). Тук ясно се разграничават магията и вещерството. Може би за първи път се определят двата полюса на свръх естественото като добро и лошо, но без намесата на Бога. Центърът на карта, кръстопътят на Изтока и Запада приема, че доброжелателното свръхестествено върви ръка за ръка с Бога -творец, Бога-син и Светия Дух; че вещерите - мъже и жени - се ползват с божията благословия и са пратени на земята с цел да помагат на вярващите. А тези, които са се отрекли от доброто в познанието си са част от тъмната страна на денонощието и са изведени от живеенето на хората в пространството на нощта.

2010-10-06
Вещицата между Изтока и Запада  
0
11

Средновековието - ужасното и страшно време на Инквизицията; времето на Мъжа, Църквата и Бога; времето, когато жената и кучето са били равнопоставени същества (въпросът дали кучето е било толкова възвеличено до жена или обратното - жената толкова принизена до куче, не се взима под внимание). Та, точно в това време, Изтока и Запада се оказват на двата полюса на разбирането за вещерството и за жената.

Западът вижда жената като пратеник на ада, като лишена от мисъл и божественост изкусителка, позована с едничката цел да провокира животинското и нече/истивото у мъжа. Изтокът, от своя страна, е по-благороден в оценките си - жената силата зад мъжа, онзи елемент, който винаги подстрекава, приласкава, приютява, обича и дарява мъжа. Но и тук жената си остава на по-задната позиция, спряма съпруга си. Все пак има властта да бъде господарка на дома си и да го управлява така, че той да бъде удобен за мъжа. Разбирането за сексуалността на жената в двата края на земното кълбо са разнопосочни. Западните нрави осъждат поривите на жените, проклинат чувствата и страстите, които те предизвикват и се стремят да ги отдалечат от 'чистата природа на мъжа'. Изтокът разточителства в женските обятия, отпуска се, отмаря. От раждането си източната жена е научавана да бъде любима и любовница, да приема красотата на тялото си като безценен подарък за мъжа и да му се отдава, подканяйки го към ласки и чувственост.

Тук разбира се трябва да се намеси и свръхестественото. Магьосницата - онази жена, след която се обръща всеки мъж, която изгаря сърцето и сънищата му, която мъжът търси, чака и не смее да докосне... романтичната визия на вещицата е всъщност идеята за магьосницата. Нещата обаче не са никак прости. Западът изпада в ужас при мисълта за вещицата и за вещерството въобще. Романтичната магьосница е 'съдружница на ада' и като такава трябва да изгори в адски пламъци, на кладата. Красотата е дяволско творение, не естествените нюанси на косата (червени - свързва се с огъня и женския цикъл), яркия цвят на очите, бенките по тялото и пр. са част от белезите на дявола и показват хората, които са негови служители. Западът е жесток в това отношение. Църквата (като нарицателно на Запада) е непреклонна - смърт, чрез изгаряне е наказанието за приятелите на дявола. Познанието придобито от жени също е подсъдно. Жената няма право да се ползва от писанията и науката с цел да се ограмотява, защото и без това е нече/истива, а всяко придобито от нея познание ще бъде ползвано в служба на дявола.

Изтокът също не цели ограмотяване на жената с наука и религия. Познанието, което тя трябва да владее е свързана с дома, съпруга и децата. Приема се, че тя трябва да може да забавлява съпруга си, но не с ум, а с визия - тоалети, танци, песни, любовни игри (не е задължително непременно да са сексуални). За разлика от строго прибраните коси на Запад, прикрити от шапки, шалове, шлейфове и т.н., на Източния край на света жинските коси се разпиляват фриволно около телата и носят смело своите сексуални белези.

Изтокът приема свръхзнанието, надзнанието като дар, без значение дали идва от мъж или от жена. Това е мъдрост, която индивида носи със себе си през преражданията си (никой не може да каже дали този човек е бил мъж или жена в предишен свой живот). Философията на Изтока се осланя на интуицията и чувствителността към заобикалящата природа и счита за несъизмеримо богатство познанието върху нея. Знахарството, билкарството, лечителството, предсказването, разпознаването на природните знаци, всичко това се приема за висша форма на съществуване, а този който я владее дори в малка степен се издига на пиедестал и е почитан от обществото.

Западът е консервиран в схващането си за Бога и ограничен в разбирането си за природата и връзката на човека с нея. Всичко, което е извън каноните на църквата се счита за 'плевел в градината на Бога' и се изкоренява мигновено, често без съд и присъда, но дори и да е съществувал процес, краят му е бил предварително известен. Билкарството и заниманията с лечителство и знахарство се овенчават с неприязън и се наказват със смърт. Мъчителните начини за изтръгване на 'истини', които Инквизицията прилага в името на Бога, умъртвяват чистото слово за любов между хората, което самият Христос проповядва. Но Средновековието е времето на Църквата, която се е поставила и над Бога, за да раздава своята правота.

Някъде в средата на това разбиране, в средата и на световната карта, нещата стоят по съвсем различен начин. Мястото, където гледните точки се пресичат, мястото, където се сблъскват двете крайности на света е тук - Балканите. Жената е подчинена на мъжа. Образование за нея не се полага (от чисто финансова гледна точка), но е част от чадата божи и й се полага правото да влиза в храма редом с мъжа си. Изкусителка или не тя е онази част от семейството, която ражда потомството и се грижи за него; тя е опората, приятелят, довереникът на своя съпруг. Вещерството тук е разбирано по начин подобен на Източния. Да си вещер (вещица), означава да си вещ, мъдър, човек; човек, който знае повече от другите и има силата да се извисява над простолюдието. Това са специални хора -мъже и жени, които обществото величае и почита. В средата на картата страхът от дявола не съществува. Тук страхът се поражда от идеята за тъмното познание, визирана във фигурата на змея (змеицата). Тук ясно се разграничават магията и вещерството. Може би за първи път се определят двата полюса на свръх естественото като добро и лошо, но без намесата на Бога. Центърът на карта, кръстопътят на Изтока и Запада приема, че доброжелателното свръхестествено върви ръка за ръка с Бога -творец, Бога-син и Светия Дух; че вещерите - мъже и жени - се ползват с божията благословия и са пратени на земята с цел да помагат на вярващите. А тези, които са се отрекли от доброто в познанието си са част от тъмната страна на денонощието и са изведени от живеенето на хората в пространството на нощта.

2010-10-06
Вещицата между Изтока и Запада  
0
11

Средновековието - ужасното и страшно време на Инквизицията; времето на Мъжа, Църквата и Бога; времето, когато жената и кучето са били равнопоставени същества (въпросът дали кучето е било толкова възвеличено до жена или обратното - жената толкова принизена до куче, не се взима под внимание). Та, точно в това време, Изтока и Запада се оказват на двата полюса на разбирането за вещерството и за жената.

Западът вижда жената като пратеник на ада, като лишена от мисъл и божественост изкусителка, позована с едничката цел да провокира животинското и нече/истивото у мъжа. Изтокът, от своя страна, е по-благороден в оценките си - жената силата зад мъжа, онзи елемент, който винаги подстрекава, приласкава, приютява, обича и дарява мъжа. Но и тук жената си остава на по-задната позиция, спряма съпруга си. Все пак има властта да бъде господарка на дома си и да го управлява така, че той да бъде удобен за мъжа. Разбирането за сексуалността на жената в двата края на земното кълбо са разнопосочни. Западните нрави осъждат поривите на жените, проклинат чувствата и страстите, които те предизвикват и се стремят да ги отдалечат от 'чистата природа на мъжа'. Изтокът разточителства в женските обятия, отпуска се, отмаря. От раждането си източната жена е научавана да бъде любима и любовница, да приема красотата на тялото си като безценен подарък за мъжа и да му се отдава, подканяйки го към ласки и чувственост.

Тук разбира се трябва да се намеси и свръхестественото. Магьосницата - онази жена, след която се обръща всеки мъж, която изгаря сърцето и сънищата му, която мъжът търси, чака и не смее да докосне... романтичната визия на вещицата е всъщност идеята за магьосницата. Нещата обаче не са никак прости. Западът изпада в ужас при мисълта за вещицата и за вещерството въобще. Романтичната магьосница е 'съдружница на ада' и като такава трябва да изгори в адски пламъци, на кладата. Красотата е дяволско творение, не естествените нюанси на косата (червени - свързва се с огъня и женския цикъл), яркия цвят на очите, бенките по тялото и пр. са част от белезите на дявола и показват хората, които са негови служители. Западът е жесток в това отношение. Църквата (като нарицателно на Запада) е непреклонна - смърт, чрез изгаряне е наказанието за приятелите на дявола. Познанието придобито от жени също е подсъдно. Жената няма право да се ползва от писанията и науката с цел да се ограмотява, защото и без това е нече/истива, а всяко придобито от нея познание ще бъде ползвано в служба на дявола.

Изтокът също не цели ограмотяване на жената с наука и религия. Познанието, което тя трябва да владее е свързана с дома, съпруга и децата. Приема се, че тя трябва да може да забавлява съпруга си, но не с ум, а с визия - тоалети, танци, песни, любовни игри (не е задължително непременно да са сексуални). За разлика от строго прибраните коси на Запад, прикрити от шапки, шалове, шлейфове и т.н., на Източния край на света жинските коси се разпиляват фриволно около телата и носят смело своите сексуални белези.

Изтокът приема свръхзнанието, надзнанието като дар, без значение дали идва от мъж или от жена. Това е мъдрост, която индивида носи със себе си през преражданията си (никой не може да каже дали този човек е бил мъж или жена в предишен свой живот). Философията на Изтока се осланя на интуицията и чувствителността към заобикалящата природа и счита за несъизмеримо богатство познанието върху нея. Знахарството, билкарството, лечителството, предсказването, разпознаването на природните знаци, всичко това се приема за висша форма на съществуване, а този който я владее дори в малка степен се издига на пиедестал и е почитан от обществото.

Западът е консервиран в схващането си за Бога и ограничен в разбирането си за природата и връзката на човека с нея. Всичко, което е извън каноните на църквата се счита за 'плевел в градината на Бога' и се изкоренява мигновено, често без съд и присъда, но дори и да е съществувал процес, краят му е бил предварително известен. Билкарството и заниманията с лечителство и знахарство се овенчават с неприязън и се наказват със смърт. Мъчителните начини за изтръгване на 'истини', които Инквизицията прилага в името на Бога, умъртвяват чистото слово за любов между хората, което самият Христос проповядва. Но Средновековието е времето на Църквата, която се е поставила и над Бога, за да раздава своята правота.

Някъде в средата на това разбиране, в средата и на световната карта, нещата стоят по съвсем различен начин. Мястото, където гледните точки се пресичат, мястото, където се сблъскват двете крайности на света е тук - Балканите. Жената е подчинена на мъжа. Образование за нея не се полага (от чисто финансова гледна точка), но е част от чадата божи и й се полага правото да влиза в храма редом с мъжа си. Изкусителка или не тя е онази част от семейството, която ражда потомството и се грижи за него; тя е опората, приятелят, довереникът на своя съпруг. Вещерството тук е разбирано по начин подобен на Източния. Да си вещер (вещица), означава да си вещ, мъдър, човек; човек, който знае повече от другите и има силата да се извисява над простолюдието. Това са специални хора -мъже и жени, които обществото величае и почита. В средата на картата страхът от дявола не съществува. Тук страхът се поражда от идеята за тъмното познание, визирана във фигурата на змея (змеицата). Тук ясно се разграничават магията и вещерството. Може би за първи път се определят двата полюса на свръх естественото като добро и лошо, но без намесата на Бога. Центърът на карта, кръстопътят на Изтока и Запада приема, че доброжелателното свръхестествено върви ръка за ръка с Бога -творец, Бога-син и Светия Дух; че вещерите - мъже и жени - се ползват с божията благословия и са пратени на земята с цел да помагат на вярващите. А тези, които са се отрекли от доброто в познанието си са част от тъмната страна на денонощието и са изведени от живеенето на хората в пространството на нощта.

2010-10-06
ПЪРВИТЕ ЛИДЕРИ или Дарвин под въпрос  
0
11

 Казават, че цивилизацията започва с първото отсечено (откъснато, отчупено) дърво. Актът на отсичането (откъсването, отчупването) му е акт на човека върху природата и това променя статуквото му спрямо нея. И ако тук попитаме защо дървото, а не камъка, най-просто ще отговоря - камъни с размер подходящ за каквато и да било употреба е имало и тогава; възможно е било не да се отчупват от човека от някакъв по-голям къс, а просто да се вземат и да се употребят, докато дървото, като материал, е било нужно да се откъсне, да се отчупи от самото дърво с цел да се ползва. Така се приема, че човекът изилиза от природата, ставайки нейн ползвател, а не нейн продукт.

Преди години, в университета, когато един преподавател (Б. Георгиев) ми изложи тезата, че Ч. Дарвин не е съвсем прав за произхода на човека от маймуната, бях озадачена. Тази теория се основаваше на един въпрос: защо част от маймуните са се развили до хора, а други са си останали маймуни, при положение, че са били поставени в прибилизително еднакви климатични условия и са били организирани в почти еднакви 'социални' форми на племенно съществуване.

Тогава не намирах обяснението.

Доста покъсно попаднах на една статия за поведението на човека в екстремна ситуация. След множество експерименти учените установили, че само прибилзително 17 % от поставените при форсмажорни ситуации тръгват да търсят/измислят решение на създаденото положение. Експериментът, повторен многократно с различни групи хора, е приблизително следния: групата бива затворена в къща/подземие/кула, като не е предварително известена за това. Участниците са лишени от вода, храна, понякога светлина, което увеличава стреса им. Множество камери следят разговорите и действията им. По-голямата част от групата (над 60 % от участниците) вземат решението да изчакат да бъдат изведени, да бъдат спасени. Около десетина процента проявяват отключената от безсилието си агресия - това се описва като състояние на самосъхранение, останал от животинското у човека (когато този експеримент е направен с кучета, а по-късно и с маймуни, държани в помещение на тъмно, без храна и вода, те нападат този, който отвори врата), но той е и сигнал за малодушие и невъзможност за преодоляване на препятствието, пред което са изправени. В крайна сметка винаги около 17 % от участниците във всяка група поемат инициативата за собственото си измъкване от създадената ситуация. Около 6-7 % от участниците са в състояние (повече псическо) да ги последват, а едва 1-2 % от тях са в състояние да се обособят като лидери и да носят отговорност за хората, които са ги последвали.

Този експеримент е методично показан в един не много стар филм - 'Кубът', психотрилър (не помня режисьорът му!), където 17те % от хората тръгнали да търсят изход в предварителния експеримент (подобен на описания по-горе) са отново поставени в същата ситуация - затворени в куб, разделен на множество квадранти, който се върти и, според заложените в него математически величини, в определен момент първоначалния кватрант, в който участниците влизат в началото на втория опит, стига отново до изхода. Всъщност участниците са лидери - всеки със своята история, странност или дарба, което със сигурност означава, че те няма да чакат спасението си, а ще търсят изход. В крайна сметка се установява, че са имали по-голям шанс за оцеляване (спасяват се само двама), ако са се оставили да бъдат намерени, ако не са предприели действия за спасяването си, преборвайки неизвестното.

Именно пътят към неизвестното е онова, което чопли съзнанието на 17 % от хората и ги подтиква към действия. Мисълта, че ще преодолеят препятствията и ще надмогнат себе си (притисненията и стаховете си) се явява основен аргумент при обяснението на това поведение.

Тук е моментът да се завърнем в праисторията и да си дадем сметка, че само частта от маймуните, която е еволюирала е била именно онази 17-процентова група от всички, която е посмяла да слезе от дърветата и да превземе неизвестното на земята. Затова и в началото на този текст казах за теорията на Дарвин, че не е СЪВСЕМ вярна - че за маймуни е ставало въпрос, да вярно е, но не за всички маймуни, не за определен вид маймуни, а за онези 17 % от всеки вид (това се потвърждава и от наличието на човешки раси), които са били готови да се пригодят към новото и да надвият неизвестното. Те са точно тези, които слагат началото на човечеството, защото изначално са били лидери в своите групи. И най-вероятно едва 17 % от новите обитатели на земята, а не на дърветата - рамапитеците, а по-късно и хомосапиенсите, са поставили и началото на цивилизацията, като са обърнали статуквото си - от продукт на природата те са еволюирали до нейн ползвател, преборвайки неизвестното стъпало по стъпало към съвършнството и познанието.

2010-09-14
ПЪРВИТЕ ЛИДЕРИ или Дарвин под въпрос  
0
11

 Казават, че цивилизацията започва с първото отсечено (откъснато, отчупено) дърво. Актът на отсичането (откъсването, отчупването) му е акт на човека върху природата и това променя статуквото му спрямо нея. И ако тук попитаме защо дървото, а не камъка, най-просто ще отговоря - камъни с размер подходящ за каквато и да било употреба е имало и тогава; възможно е било не да се отчупват от човека от някакъв по-голям къс, а просто да се вземат и да се употребят, докато дървото, като материал, е било нужно да се откъсне, да се отчупи от самото дърво с цел да се ползва. Така се приема, че човекът изилиза от природата, ставайки нейн ползвател, а не нейн продукт.

Преди години, в университета, когато един преподавател (Б. Георгиев) ми изложи тезата, че Ч. Дарвин не е съвсем прав за произхода на човека от маймуната, бях озадачена. Тази теория се основаваше на един въпрос: защо част от маймуните са се развили до хора, а други са си останали маймуни, при положение, че са били поставени в прибилизително еднакви климатични условия и са били организирани в почти еднакви 'социални' форми на племенно съществуване.

Тогава не намирах обяснението.

Доста покъсно попаднах на една статия за поведението на човека в екстремна ситуация. След множество експерименти учените установили, че само прибилзително 17 % от поставените при форсмажорни ситуации тръгват да търсят/измислят решение на създаденото положение. Експериментът, повторен многократно с различни групи хора, е приблизително следния: групата бива затворена в къща/подземие/кула, като не е предварително известена за това. Участниците са лишени от вода, храна, понякога светлина, което увеличава стреса им. Множество камери следят разговорите и действията им. По-голямата част от групата (над 60 % от участниците) вземат решението да изчакат да бъдат изведени, да бъдат спасени. Около десетина процента проявяват отключената от безсилието си агресия - това се описва като състояние на самосъхранение, останал от животинското у човека (когато този експеримент е направен с кучета, а по-късно и с маймуни, държани в помещение на тъмно, без храна и вода, те нападат този, който отвори врата), но той е и сигнал за малодушие и невъзможност за преодоляване на препятствието, пред което са изправени. В крайна сметка винаги около 17 % от участниците във всяка група поемат инициативата за собственото си измъкване от създадената ситуация. Около 6-7 % от участниците са в състояние (повече псическо) да ги последват, а едва 1-2 % от тях са в състояние да се обособят като лидери и да носят отговорност за хората, които са ги последвали.

Този експеримент е методично показан в един не много стар филм - 'Кубът', психотрилър (не помня режисьорът му!), където 17те % от хората тръгнали да търсят изход в предварителния експеримент (подобен на описания по-горе) са отново поставени в същата ситуация - затворени в куб, разделен на множество квадранти, който се върти и, според заложените в него математически величини, в определен момент първоначалния кватрант, в който участниците влизат в началото на втория опит, стига отново до изхода. Всъщност участниците са лидери - всеки със своята история, странност или дарба, което със сигурност означава, че те няма да чакат спасението си, а ще търсят изход. В крайна сметка се установява, че са имали по-голям шанс за оцеляване (спасяват се само двама), ако са се оставили да бъдат намерени, ако не са предприели действия за спасяването си, преборвайки неизвестното.

Именно пътят към неизвестното е онова, което чопли съзнанието на 17 % от хората и ги подтиква към действия. Мисълта, че ще преодолеят препятствията и ще надмогнат себе си (притисненията и стаховете си) се явява основен аргумент при обяснението на това поведение.

Тук е моментът да се завърнем в праисторията и да си дадем сметка, че само частта от маймуните, която е еволюирала е била именно онази 17-процентова група от всички, която е посмяла да слезе от дърветата и да превземе неизвестното на земята. Затова и в началото на този текст казах за теорията на Дарвин, че не е СЪВСЕМ вярна - че за маймуни е ставало въпрос, да вярно е, но не за всички маймуни, не за определен вид маймуни, а за онези 17 % от всеки вид (това се потвърждава и от наличието на човешки раси), които са били готови да се пригодят към новото и да надвият неизвестното. Те са точно тези, които слагат началото на човечеството, защото изначално са били лидери в своите групи. И най-вероятно едва 17 % от новите обитатели на земята, а не на дърветата - рамапитеците, а по-късно и хомосапиенсите, са поставили и началото на цивилизацията, като са обърнали статуквото си - от продукт на природата те са еволюирали до нейн ползвател, преборвайки неизвестното стъпало по стъпало към съвършнството и познанието.

2010-09-14
ПЪРВИТЕ ЛИДЕРИ или Дарвин под въпрос  
0
11

 Казават, че цивилизацията започва с първото отсечено (откъснато, отчупено) дърво. Актът на отсичането (откъсването, отчупването) му е акт на човека върху природата и това променя статуквото му спрямо нея. И ако тук попитаме защо дървото, а не камъка, най-просто ще отговоря - камъни с размер подходящ за каквато и да било употреба е имало и тогава; възможно е било не да се отчупват от човека от някакъв по-голям къс, а просто да се вземат и да се употребят, докато дървото, като материал, е било нужно да се откъсне, да се отчупи от самото дърво с цел да се ползва. Така се приема, че човекът изилиза от природата, ставайки нейн ползвател, а не нейн продукт.

Преди години, в университета, когато един преподавател (Б. Георгиев) ми изложи тезата, че Ч. Дарвин не е съвсем прав за произхода на човека от маймуната, бях озадачена. Тази теория се основаваше на един въпрос: защо част от маймуните са се развили до хора, а други са си останали маймуни, при положение, че са били поставени в прибилизително еднакви климатични условия и са били организирани в почти еднакви 'социални' форми на племенно съществуване.

Тогава не намирах обяснението.

Доста покъсно попаднах на една статия за поведението на човека в екстремна ситуация. След множество експерименти учените установили, че само прибилзително 17 % от поставените при форсмажорни ситуации тръгват да търсят/измислят решение на създаденото положение. Експериментът, повторен многократно с различни групи хора, е приблизително следния: групата бива затворена в къща/подземие/кула, като не е предварително известена за това. Участниците са лишени от вода, храна, понякога светлина, което увеличава стреса им. Множество камери следят разговорите и действията им. По-голямата част от групата (над 60 % от участниците) вземат решението да изчакат да бъдат изведени, да бъдат спасени. Около десетина процента проявяват отключената от безсилието си агресия - това се описва като състояние на самосъхранение, останал от животинското у човека (когато този експеримент е направен с кучета, а по-късно и с маймуни, държани в помещение на тъмно, без храна и вода, те нападат този, който отвори врата), но той е и сигнал за малодушие и невъзможност за преодоляване на препятствието, пред което са изправени. В крайна сметка винаги около 17 % от участниците във всяка група поемат инициативата за собственото си измъкване от създадената ситуация. Около 6-7 % от участниците са в състояние (повече псическо) да ги последват, а едва 1-2 % от тях са в състояние да се обособят като лидери и да носят отговорност за хората, които са ги последвали.

Този експеримент е методично показан в един не много стар филм - 'Кубът', психотрилър (не помня режисьорът му!), където 17те % от хората тръгнали да търсят изход в предварителния експеримент (подобен на описания по-горе) са отново поставени в същата ситуация - затворени в куб, разделен на множество квадранти, който се върти и, според заложените в него математически величини, в определен момент първоначалния кватрант, в който участниците влизат в началото на втория опит, стига отново до изхода. Всъщност участниците са лидери - всеки със своята история, странност или дарба, което със сигурност означава, че те няма да чакат спасението си, а ще търсят изход. В крайна сметка се установява, че са имали по-голям шанс за оцеляване (спасяват се само двама), ако са се оставили да бъдат намерени, ако не са предприели действия за спасяването си, преборвайки неизвестното.

Именно пътят към неизвестното е онова, което чопли съзнанието на 17 % от хората и ги подтиква към действия. Мисълта, че ще преодолеят препятствията и ще надмогнат себе си (притисненията и стаховете си) се явява основен аргумент при обяснението на това поведение.

Тук е моментът да се завърнем в праисторията и да си дадем сметка, че само частта от маймуните, която е еволюирала е била именно онази 17-процентова група от всички, която е посмяла да слезе от дърветата и да превземе неизвестното на земята. Затова и в началото на този текст казах за теорията на Дарвин, че не е СЪВСЕМ вярна - че за маймуни е ставало въпрос, да вярно е, но не за всички маймуни, не за определен вид маймуни, а за онези 17 % от всеки вид (това се потвърждава и от наличието на човешки раси), които са били готови да се пригодят към новото и да надвият неизвестното. Те са точно тези, които слагат началото на човечеството, защото изначално са били лидери в своите групи. И най-вероятно едва 17 % от новите обитатели на земята, а не на дърветата - рамапитеците, а по-късно и хомосапиенсите, са поставили и началото на цивилизацията, като са обърнали статуквото си - от продукт на природата те са еволюирали до нейн ползвател, преборвайки неизвестното стъпало по стъпало към съвършнството и познанието.

2010-09-14
ПЪРВИТЕ ЛИДЕРИ или Дарвин под въпрос  
0
11

 Казават, че цивилизацията започва с първото отсечено (откъснато, отчупено) дърво. Актът на отсичането (откъсването, отчупването) му е акт на човека върху природата и това променя статуквото му спрямо нея. И ако тук попитаме защо дървото, а не камъка, най-просто ще отговоря - камъни с размер подходящ за каквато и да било употреба е имало и тогава; възможно е било не да се отчупват от човека от някакъв по-голям къс, а просто да се вземат и да се употребят, докато дървото, като материал, е било нужно да се откъсне, да се отчупи от самото дърво с цел да се ползва. Така се приема, че човекът изилиза от природата, ставайки нейн ползвател, а не нейн продукт.

Преди години, в университета, когато един преподавател (Б. Георгиев) ми изложи тезата, че Ч. Дарвин не е съвсем прав за произхода на човека от маймуната, бях озадачена. Тази теория се основаваше на един въпрос: защо част от маймуните са се развили до хора, а други са си останали маймуни, при положение, че са били поставени в прибилизително еднакви климатични условия и са били организирани в почти еднакви 'социални' форми на племенно съществуване.

Тогава не намирах обяснението.

Доста покъсно попаднах на една статия за поведението на човека в екстремна ситуация. След множество експерименти учените установили, че само прибилзително 17 % от поставените при форсмажорни ситуации тръгват да търсят/измислят решение на създаденото положение. Експериментът, повторен многократно с различни групи хора, е приблизително следния: групата бива затворена в къща/подземие/кула, като не е предварително известена за това. Участниците са лишени от вода, храна, понякога светлина, което увеличава стреса им. Множество камери следят разговорите и действията им. По-голямата част от групата (над 60 % от участниците) вземат решението да изчакат да бъдат изведени, да бъдат спасени. Около десетина процента проявяват отключената от безсилието си агресия - това се описва като състояние на самосъхранение, останал от животинското у човека (когато този експеримент е направен с кучета, а по-късно и с маймуни, държани в помещение на тъмно, без храна и вода, те нападат този, който отвори врата), но той е и сигнал за малодушие и невъзможност за преодоляване на препятствието, пред което са изправени. В крайна сметка винаги около 17 % от участниците във всяка група поемат инициативата за собственото си измъкване от създадената ситуация. Около 6-7 % от участниците са в състояние (повече псическо) да ги последват, а едва 1-2 % от тях са в състояние да се обособят като лидери и да носят отговорност за хората, които са ги последвали.

Този експеримент е методично показан в един не много стар филм - 'Кубът', психотрилър (не помня режисьорът му!), където 17те % от хората тръгнали да търсят изход в предварителния експеримент (подобен на описания по-горе) са отново поставени в същата ситуация - затворени в куб, разделен на множество квадранти, който се върти и, според заложените в него математически величини, в определен момент първоначалния кватрант, в който участниците влизат в началото на втория опит, стига отново до изхода. Всъщност участниците са лидери - всеки със своята история, странност или дарба, което със сигурност означава, че те няма да чакат спасението си, а ще търсят изход. В крайна сметка се установява, че са имали по-голям шанс за оцеляване (спасяват се само двама), ако са се оставили да бъдат намерени, ако не са предприели действия за спасяването си, преборвайки неизвестното.

Именно пътят към неизвестното е онова, което чопли съзнанието на 17 % от хората и ги подтиква към действия. Мисълта, че ще преодолеят препятствията и ще надмогнат себе си (притисненията и стаховете си) се явява основен аргумент при обяснението на това поведение.

Тук е моментът да се завърнем в праисторията и да си дадем сметка, че само частта от маймуните, която е еволюирала е била именно онази 17-процентова група от всички, която е посмяла да слезе от дърветата и да превземе неизвестното на земята. Затова и в началото на този текст казах за теорията на Дарвин, че не е СЪВСЕМ вярна - че за маймуни е ставало въпрос, да вярно е, но не за всички маймуни, не за определен вид маймуни, а за онези 17 % от всеки вид (това се потвърждава и от наличието на човешки раси), които са били готови да се пригодят към новото и да надвият неизвестното. Те са точно тези, които слагат началото на човечеството, защото изначално са били лидери в своите групи. И най-вероятно едва 17 % от новите обитатели на земята, а не на дърветата - рамапитеците, а по-късно и хомосапиенсите, са поставили и началото на цивилизацията, като са обърнали статуквото си - от продукт на природата те са еволюирали до нейн ползвател, преборвайки неизвестното стъпало по стъпало към съвършнството и познанието.

2010-09-14
Между детските приказки и реалистичните истории  
0
11

Седмица след денят на детето нещо ме кара да чопля в една позабравена в делничния стрес тема. Всеки един от нас помни поне една детска приказка.

Свързва я с някой топъл и далечен спомен, с някой мил момент и скъп човек. Но за разлика от приказката, реалността винаги е приемана като по-друга, като абсолютната истина. Аз трябваше да стана студентка, за да ми проблесне, че приказките изобщо не са за деца; че те разкриват истини, които реалността пази под тежкото си наметало от илюзии.

Обаятелният образ на разказвача на приказки се разтегля в пространството и приема дос та причудливи форми. Шехерезада е жената-символ на феминистичниябунт срещу мъжкото всевластие, но колко хора се сещат за това, когато чуят името й?! Ами, николко. Всички моментално потъваме в меката охра на азиатските сюжети, които са изрисувани с думите й и така я сливаме с тях. На точно противоположното място стои великият Луис Карол. Колкото и източници да потвърдят неговата незаинтересованост от жените, точно толкова, че и повече, ще наблегнат на любовта му към момиченцата, опетнявайки чистия му замисъл - да остане дете. Някъде между тях стоят братя Грим и Ханс Кристиян Андерсен.

Най-старата приказка, която познаваме „Двамата братя", е била намерена на египетски свитък, датиращ от XIII век преди Христа. Авторът й е неизвестен, което в такива случаи е правило и ако смятаме, че датчанинът Ханс Андерсен (1805-1875) действително е бил автор на приказките си, то Шарл Перо (1628-1703), братята Якоб (1785-1863) и Вилхелм (1786-1859) Грим са създали техните възоснова на народни приказки.

В пълен разрез с големите разказвачи на приказки стои труда на руския фолклорист Владимир Проп „Морфология на приказката". В качеството си на изследовател на структурата на приказката, той не обръща внимание на вплетените в нея сюжети, ситуации или поуки, но успява да достигне до извода, че в приказките има седем (7) вида героя, независимо от броя на действащите лица.

Антагонист. Това е основният персонаж, заради когото приказката съществува. Може да бъде човек, животно или някаква междинна форма. Може да притежава умението да преминава от една в друга форма. Може да се мултиплицира, да травестира, да променя облика и възрастта си. Понякога е отражение на близначния култ - добра и лоша сестра. В края на приказката антагонистът е осъден на смърт, като това е най-леката форма на наказание (най-тежката е изгонването от колектива). Антагонистът има ярко присъствие, задължителни реплики и е отрицателния герой, върховното зло.

Протагонист. Два вида - страдащ и търсещ. Страдащият е обикновено женски герой. Тя притежава нравствени качества, красота и съвършенство. Бива изгонена или отведена (недоброволно) от своето пространство. Тя не заема полагащото й се място и е сирак. Търсещият протагонист има за основна цел да възстанови липсата, заради която е създадена приказката. Той е мъжки персонаж, който, за разлика от женския, може да има някакъв физически недостатък. Търсачът винаги е в позиция на множество.

Вълшебен помагач. Този герой изцяло зависи от протагониста. При женския персонаж вълшебният помагач се представя във формите от тиква до фея, но рядко бива човек. При мъжкия - това са оръжията, инструментите и атрибутите, свързани с преодоляване на пространството, често това е и животно. Възможна е мултипликация - дружина, в която всеки да притежава по едно хиперболизирано качество.

Снабдител, дарител. Животно или човек, пазител на вълшебния предмет или свойство. Дава го на този, който преодолее изпитанието. Може да бъде дарител-учител.

Изпращач, отправител. Човекът (винаги човек), който съобщава липсата, задължително с висок социален статус. Изпращачът е постоянен персонаж - при него започва и завършва приказката.

Лъжегерой, лъжлив претендент. Представя се за протагониста, чрез показно парадиране с  неговите аксесоари (при жените - бижута или други лични аксесоари, при мъжете - оръжия или ордени, пак лични). Най-често бива разобличен по нещо, което знае само протагонистът.

Наградата. Царство. Царска дъщеря. Принцът. Наградата е винаги предварително определена.

В действителност нищо не се случва без намесата на тези седем персонважа, но винаги представени от човешко същество. Всеки разказ, повест или роман (базиран на идеята за реалистичност) по един или друг начин се базира на сблъсъка между тях. Разлика има в образа на вълшебния помагач. В тези жанрове той е просто помагач и човек. Той е онзи довереник, който винаги застава до героя в най-силната му радост и в най-горестната му скръб. Интересна е и наградата - тя е обвързана с по-лични неща като постигане на семейно щастие (брак с принц/ принцеса - ?! - видоизменени във времето, разбира се), или с въздигането на моралните норми като постигане на справедливост (лична/ориентирана като защита за група от хора, народ), или  с постигане на героичност след спасяването на света, или просто парична, но като подарък от съдбата (печалба от лотария, примерно). Но дори и така - помагачът съществува, съществува и наградата.

И, ако се върнем отново на вълшебството, ще видим, че то все пак остава да функционира, дори в реалистичните сюжети, но заменено от случайността или съдбата. Тогава спокойно можем да кажем, че В.Я. Проп отсява седемте типажа литературни герои, като създава една нова структурална визия за разказвателните жанрове.

 

2010-06-08
Между детските приказки и реалистичните истории  
0
11

Седмица след денят на детето нещо ме кара да чопля в една позабравена в делничния стрес тема. Всеки един от нас помни поне една детска приказка.

Свързва я с някой топъл и далечен спомен, с някой мил момент и скъп човек. Но за разлика от приказката, реалността винаги е приемана като по-друга, като абсолютната истина. Аз трябваше да стана студентка, за да ми проблесне, че приказките изобщо не са за деца; че те разкриват истини, които реалността пази под тежкото си наметало от илюзии.

Обаятелният образ на разказвача на приказки се разтегля в пространството и приема дос та причудливи форми. Шехерезада е жената-символ на феминистичниябунт срещу мъжкото всевластие, но колко хора се сещат за това, когато чуят името й?! Ами, николко. Всички моментално потъваме в меката охра на азиатските сюжети, които са изрисувани с думите й и така я сливаме с тях. На точно противоположното място стои великият Луис Карол. Колкото и източници да потвърдят неговата незаинтересованост от жените, точно толкова, че и повече, ще наблегнат на любовта му към момиченцата, опетнявайки чистия му замисъл - да остане дете. Някъде между тях стоят братя Грим и Ханс Кристиян Андерсен.

Най-старата приказка, която познаваме „Двамата братя", е била намерена на египетски свитък, датиращ от XIII век преди Христа. Авторът й е неизвестен, което в такива случаи е правило и ако смятаме, че датчанинът Ханс Андерсен (1805-1875) действително е бил автор на приказките си, то Шарл Перо (1628-1703), братята Якоб (1785-1863) и Вилхелм (1786-1859) Грим са създали техните възоснова на народни приказки.

В пълен разрез с големите разказвачи на приказки стои труда на руския фолклорист Владимир Проп „Морфология на приказката". В качеството си на изследовател на структурата на приказката, той не обръща внимание на вплетените в нея сюжети, ситуации или поуки, но успява да достигне до извода, че в приказките има седем (7) вида героя, независимо от броя на действащите лица.

Антагонист. Това е основният персонаж, заради когото приказката съществува. Може да бъде човек, животно или някаква междинна форма. Може да притежава умението да преминава от една в друга форма. Може да се мултиплицира, да травестира, да променя облика и възрастта си. Понякога е отражение на близначния култ - добра и лоша сестра. В края на приказката антагонистът е осъден на смърт, като това е най-леката форма на наказание (най-тежката е изгонването от колектива). Антагонистът има ярко присъствие, задължителни реплики и е отрицателния герой, върховното зло.

Протагонист. Два вида - страдащ и търсещ. Страдащият е обикновено женски герой. Тя притежава нравствени качества, красота и съвършенство. Бива изгонена или отведена (недоброволно) от своето пространство. Тя не заема полагащото й се място и е сирак. Търсещият протагонист има за основна цел да възстанови липсата, заради която е създадена приказката. Той е мъжки персонаж, който, за разлика от женския, може да има някакъв физически недостатък. Търсачът винаги е в позиция на множество.

Вълшебен помагач. Този герой изцяло зависи от протагониста. При женския персонаж вълшебният помагач се представя във формите от тиква до фея, но рядко бива човек. При мъжкия - това са оръжията, инструментите и атрибутите, свързани с преодоляване на пространството, често това е и животно. Възможна е мултипликация - дружина, в която всеки да притежава по едно хиперболизирано качество.

Снабдител, дарител. Животно или човек, пазител на вълшебния предмет или свойство. Дава го на този, който преодолее изпитанието. Може да бъде дарител-учител.

Изпращач, отправител. Човекът (винаги човек), който съобщава липсата, задължително с висок социален статус. Изпращачът е постоянен персонаж - при него започва и завършва приказката.

Лъжегерой, лъжлив претендент. Представя се за протагониста, чрез показно парадиране с  неговите аксесоари (при жените - бижута или други лични аксесоари, при мъжете - оръжия или ордени, пак лични). Най-често бива разобличен по нещо, което знае само протагонистът.

Наградата. Царство. Царска дъщеря. Принцът. Наградата е винаги предварително определена.

В действителност нищо не се случва без намесата на тези седем персонважа, но винаги представени от човешко същество. Всеки разказ, повест или роман (базиран на идеята за реалистичност) по един или друг начин се базира на сблъсъка между тях. Разлика има в образа на вълшебния помагач. В тези жанрове той е просто помагач и човек. Той е онзи довереник, който винаги застава до героя в най-силната му радост и в най-горестната му скръб. Интересна е и наградата - тя е обвързана с по-лични неща като постигане на семейно щастие (брак с принц/ принцеса - ?! - видоизменени във времето, разбира се), или с въздигането на моралните норми като постигане на справедливост (лична/ориентирана като защита за група от хора, народ), или  с постигане на героичност след спасяването на света, или просто парична, но като подарък от съдбата (печалба от лотария, примерно). Но дори и така - помагачът съществува, съществува и наградата.

И, ако се върнем отново на вълшебството, ще видим, че то все пак остава да функционира, дори в реалистичните сюжети, но заменено от случайността или съдбата. Тогава спокойно можем да кажем, че В.Я. Проп отсява седемте типажа литературни герои, като създава една нова структурална визия за разказвателните жанрове.

 

2010-06-08
Между детските приказки и реалистичните истории  
0
11

Седмица след денят на детето нещо ме кара да чопля в една позабравена в делничния стрес тема. Всеки един от нас помни поне една детска приказка.

Свързва я с някой топъл и далечен спомен, с някой мил момент и скъп човек. Но за разлика от приказката, реалността винаги е приемана като по-друга, като абсолютната истина. Аз трябваше да стана студентка, за да ми проблесне, че приказките изобщо не са за деца; че те разкриват истини, които реалността пази под тежкото си наметало от илюзии.

Обаятелният образ на разказвача на приказки се разтегля в пространството и приема дос та причудливи форми. Шехерезада е жената-символ на феминистичниябунт срещу мъжкото всевластие, но колко хора се сещат за това, когато чуят името й?! Ами, николко. Всички моментално потъваме в меката охра на азиатските сюжети, които са изрисувани с думите й и така я сливаме с тях. На точно противоположното място стои великият Луис Карол. Колкото и източници да потвърдят неговата незаинтересованост от жените, точно толкова, че и повече, ще наблегнат на любовта му към момиченцата, опетнявайки чистия му замисъл - да остане дете. Някъде между тях стоят братя Грим и Ханс Кристиян Андерсен.

Най-старата приказка, която познаваме „Двамата братя", е била намерена на египетски свитък, датиращ от XIII век преди Христа. Авторът й е неизвестен, което в такива случаи е правило и ако смятаме, че датчанинът Ханс Андерсен (1805-1875) действително е бил автор на приказките си, то Шарл Перо (1628-1703), братята Якоб (1785-1863) и Вилхелм (1786-1859) Грим са създали техните възоснова на народни приказки.

В пълен разрез с големите разказвачи на приказки стои труда на руския фолклорист Владимир Проп „Морфология на приказката". В качеството си на изследовател на структурата на приказката, той не обръща внимание на вплетените в нея сюжети, ситуации или поуки, но успява да достигне до извода, че в приказките има седем (7) вида героя, независимо от броя на действащите лица.

Антагонист. Това е основният персонаж, заради когото приказката съществува. Може да бъде човек, животно или някаква междинна форма. Може да притежава умението да преминава от една в друга форма. Може да се мултиплицира, да травестира, да променя облика и възрастта си. Понякога е отражение на близначния култ - добра и лоша сестра. В края на приказката антагонистът е осъден на смърт, като това е най-леката форма на наказание (най-тежката е изгонването от колектива). Антагонистът има ярко присъствие, задължителни реплики и е отрицателния герой, върховното зло.

Протагонист. Два вида - страдащ и търсещ. Страдащият е обикновено женски герой. Тя притежава нравствени качества, красота и съвършенство. Бива изгонена или отведена (недоброволно) от своето пространство. Тя не заема полагащото й се място и е сирак. Търсещият протагонист има за основна цел да възстанови липсата, заради която е създадена приказката. Той е мъжки персонаж, който, за разлика от женския, може да има някакъв физически недостатък. Търсачът винаги е в позиция на множество.

Вълшебен помагач. Този герой изцяло зависи от протагониста. При женския персонаж вълшебният помагач се представя във формите от тиква до фея, но рядко бива човек. При мъжкия - това са оръжията, инструментите и атрибутите, свързани с преодоляване на пространството, често това е и животно. Възможна е мултипликация - дружина, в която всеки да притежава по едно хиперболизирано качество.

Снабдител, дарител. Животно или човек, пазител на вълшебния предмет или свойство. Дава го на този, който преодолее изпитанието. Може да бъде дарител-учител.

Изпращач, отправител. Човекът (винаги човек), който съобщава липсата, задължително с висок социален статус. Изпращачът е постоянен персонаж - при него започва и завършва приказката.

Лъжегерой, лъжлив претендент. Представя се за протагониста, чрез показно парадиране с  неговите аксесоари (при жените - бижута или други лични аксесоари, при мъжете - оръжия или ордени, пак лични). Най-често бива разобличен по нещо, което знае само протагонистът.

Наградата. Царство. Царска дъщеря. Принцът. Наградата е винаги предварително определена.

В действителност нищо не се случва без намесата на тези седем персонважа, но винаги представени от човешко същество. Всеки разказ, повест или роман (базиран на идеята за реалистичност) по един или друг начин се базира на сблъсъка между тях. Разлика има в образа на вълшебния помагач. В тези жанрове той е просто помагач и човек. Той е онзи довереник, който винаги застава до героя в най-силната му радост и в най-горестната му скръб. Интересна е и наградата - тя е обвързана с по-лични неща като постигане на семейно щастие (брак с принц/ принцеса - ?! - видоизменени във времето, разбира се), или с въздигането на моралните норми като постигане на справедливост (лична/ориентирана като защита за група от хора, народ), или  с постигане на героичност след спасяването на света, или просто парична, но като подарък от съдбата (печалба от лотария, примерно). Но дори и така - помагачът съществува, съществува и наградата.

И, ако се върнем отново на вълшебството, ще видим, че то все пак остава да функционира, дори в реалистичните сюжети, но заменено от случайността или съдбата. Тогава спокойно можем да кажем, че В.Я. Проп отсява седемте типажа литературни герои, като създава една нова структурална визия за разказвателните жанрове.

 

2010-06-08
Между детските приказки и реалистичните истории  
0
11

Седмица след денят на детето нещо ме кара да чопля в една позабравена в делничния стрес тема. Всеки един от нас помни поне една детска приказка.

Свързва я с някой топъл и далечен спомен, с някой мил момент и скъп човек. Но за разлика от приказката, реалността винаги е приемана като по-друга, като абсолютната истина. Аз трябваше да стана студентка, за да ми проблесне, че приказките изобщо не са за деца; че те разкриват истини, които реалността пази под тежкото си наметало от илюзии.

Обаятелният образ на разказвача на приказки се разтегля в пространството и приема дос та причудливи форми. Шехерезада е жената-символ на феминистичниябунт срещу мъжкото всевластие, но колко хора се сещат за това, когато чуят името й?! Ами, николко. Всички моментално потъваме в меката охра на азиатските сюжети, които са изрисувани с думите й и така я сливаме с тях. На точно противоположното място стои великият Луис Карол. Колкото и източници да потвърдят неговата незаинтересованост от жените, точно толкова, че и повече, ще наблегнат на любовта му към момиченцата, опетнявайки чистия му замисъл - да остане дете. Някъде между тях стоят братя Грим и Ханс Кристиян Андерсен.

Най-старата приказка, която познаваме „Двамата братя", е била намерена на египетски свитък, датиращ от XIII век преди Христа. Авторът й е неизвестен, което в такива случаи е правило и ако смятаме, че датчанинът Ханс Андерсен (1805-1875) действително е бил автор на приказките си, то Шарл Перо (1628-1703), братята Якоб (1785-1863) и Вилхелм (1786-1859) Грим са създали техните възоснова на народни приказки.

В пълен разрез с големите разказвачи на приказки стои труда на руския фолклорист Владимир Проп „Морфология на приказката". В качеството си на изследовател на структурата на приказката, той не обръща внимание на вплетените в нея сюжети, ситуации или поуки, но успява да достигне до извода, че в приказките има седем (7) вида героя, независимо от броя на действащите лица.

Антагонист. Това е основният персонаж, заради когото приказката съществува. Може да бъде човек, животно или някаква междинна форма. Може да притежава умението да преминава от една в друга форма. Може да се мултиплицира, да травестира, да променя облика и възрастта си. Понякога е отражение на близначния култ - добра и лоша сестра. В края на приказката антагонистът е осъден на смърт, като това е най-леката форма на наказание (най-тежката е изгонването от колектива). Антагонистът има ярко присъствие, задължителни реплики и е отрицателния герой, върховното зло.

Протагонист. Два вида - страдащ и търсещ. Страдащият е обикновено женски герой. Тя притежава нравствени качества, красота и съвършенство. Бива изгонена или отведена (недоброволно) от своето пространство. Тя не заема полагащото й се място и е сирак. Търсещият протагонист има за основна цел да възстанови липсата, заради която е създадена приказката. Той е мъжки персонаж, който, за разлика от женския, може да има някакъв физически недостатък. Търсачът винаги е в позиция на множество.

Вълшебен помагач. Този герой изцяло зависи от протагониста. При женския персонаж вълшебният помагач се представя във формите от тиква до фея, но рядко бива човек. При мъжкия - това са оръжията, инструментите и атрибутите, свързани с преодоляване на пространството, често това е и животно. Възможна е мултипликация - дружина, в която всеки да притежава по едно хиперболизирано качество.

Снабдител, дарител. Животно или човек, пазител на вълшебния предмет или свойство. Дава го на този, който преодолее изпитанието. Може да бъде дарител-учител.

Изпращач, отправител. Човекът (винаги човек), който съобщава липсата, задължително с висок социален статус. Изпращачът е постоянен персонаж - при него започва и завършва приказката.

Лъжегерой, лъжлив претендент. Представя се за протагониста, чрез показно парадиране с  неговите аксесоари (при жените - бижута или други лични аксесоари, при мъжете - оръжия или ордени, пак лични). Най-често бива разобличен по нещо, което знае само протагонистът.

Наградата. Царство. Царска дъщеря. Принцът. Наградата е винаги предварително определена.

В действителност нищо не се случва без намесата на тези седем персонважа, но винаги представени от човешко същество. Всеки разказ, повест или роман (базиран на идеята за реалистичност) по един или друг начин се базира на сблъсъка между тях. Разлика има в образа на вълшебния помагач. В тези жанрове той е просто помагач и човек. Той е онзи довереник, който винаги застава до героя в най-силната му радост и в най-горестната му скръб. Интересна е и наградата - тя е обвързана с по-лични неща като постигане на семейно щастие (брак с принц/ принцеса - ?! - видоизменени във времето, разбира се), или с въздигането на моралните норми като постигане на справедливост (лична/ориентирана като защита за група от хора, народ), или  с постигане на героичност след спасяването на света, или просто парична, но като подарък от съдбата (печалба от лотария, примерно). Но дори и така - помагачът съществува, съществува и наградата.

И, ако се върнем отново на вълшебството, ще видим, че то все пак остава да функционира, дори в реалистичните сюжети, но заменено от случайността или съдбата. Тогава спокойно можем да кажем, че В.Я. Проп отсява седемте типажа литературни герои, като създава една нова структурална визия за разказвателните жанрове.

 

2010-06-08
Празник след погребението?!  
0
11

Дойде денят на писмеността и културата, българи. Дойде и си отиде (вчера). Пристигането му не беше особено очаквано и той се озова на прага ни като неканен гостенин. Почти възкръстнал. (Та нали само преди дни БАН погреба културата.) Дойде наедно с черешовата задушница и спомена за мъртвите.

Преди години идването на този ден се бележеше от плакати, декламации и пр. Днес - всеки залисан в своите си неволи не вижда приближилия се до него празник като ден на нещо си там (поне), а като почивка. И културата - нали вече сме я изпратили в 'последния й път' - не намери място в този почивен делник.

Питам се, дали след още десетина години децата, ще знаят защо този ден е неработен и неучебен.

В Интернет кирилицата (чийто ден бе вчерашният празник) се подменя методично и целенасочено с латиница. Тук е мястото: БРАВО, руснаците вече имат свой домейн на кирилица; БРАВО, ние също се опитваме да имаме. БРАВО! То, май само това е начина да запазим кирилските букви живи.

И така празника се превърна в почивка. Малък оазис за отдих от стресовия работен ден, малка добавка към уикенда, още една сутрин без будилник. Но как да посрещнем празник, който е наполовина мъртъв?! И погребан (наполовина)?! Как да си свалим лицемерното изражение, когато лицемерно сме го предали в ръцете на всевишния?!

Хора! Това е грях! Да погребем културата си, ценностите си, науката си (чийто настойник е БАН) - това е не просто жестоко. Години наред се слуша, че културата умира, години наред се говори, че тя е на последната права от житейският си път, но никой не бе предлагал евтаназията, като вариант (да не говорим, че тя е подсъдна).

И една лична бележка: една случка ми се ще да споделя. Преди седмица, когато попитах шефа си дали ще почиваме, той отгвори 'Хм, че ние да не сме книжари!' Ми, не сме (поне във фирмата, в която работя). Но от другата страна на съзнанието ми седеше една голяма личност (без кавички), която беше КНИЖАР (с големи букви) и аз се чувствах много по-свързана с нея, отколкото с рутината на работния процес. И тук е мястото да попитам: 'Хм, че ние не ползваме именно тази културна система, изградена от уникални писмени знаци, съхранена като самобитен топос в душата на европейското и мултинационалното, вкоренена в най-дълбока древност и преживяла до днес, че ние точно да се отречем от нея?!'

Честит празник, на патерица! И бъдете малко повече българи!

2010-05-25
Празник след погребението?!  
0
11

Дойде денят на писмеността и културата, българи. Дойде и си отиде (вчера). Пристигането му не беше особено очаквано и той се озова на прага ни като неканен гостенин. Почти възкръстнал. (Та нали само преди дни БАН погреба културата.) Дойде наедно с черешовата задушница и спомена за мъртвите.

Преди години идването на този ден се бележеше от плакати, декламации и пр. Днес - всеки залисан в своите си неволи не вижда приближилия се до него празник като ден на нещо си там (поне), а като почивка. И културата - нали вече сме я изпратили в 'последния й път' - не намери място в този почивен делник.

Питам се, дали след още десетина години децата, ще знаят защо този ден е неработен и неучебен.

В Интернет кирилицата (чийто ден бе вчерашният празник) се подменя методично и целенасочено с латиница. Тук е мястото: БРАВО, руснаците вече имат свой домейн на кирилица; БРАВО, ние също се опитваме да имаме. БРАВО! То, май само това е начина да запазим кирилските букви живи.

И така празника се превърна в почивка. Малък оазис за отдих от стресовия работен ден, малка добавка към уикенда, още една сутрин без будилник. Но как да посрещнем празник, който е наполовина мъртъв?! И погребан (наполовина)?! Как да си свалим лицемерното изражение, когато лицемерно сме го предали в ръцете на всевишния?!

Хора! Това е грях! Да погребем културата си, ценностите си, науката си (чийто настойник е БАН) - това е не просто жестоко. Години наред се слуша, че културата умира, години наред се говори, че тя е на последната права от житейският си път, но никой не бе предлагал евтаназията, като вариант (да не говорим, че тя е подсъдна).

И една лична бележка: една случка ми се ще да споделя. Преди седмица, когато попитах шефа си дали ще почиваме, той отгвори 'Хм, че ние да не сме книжари!' Ми, не сме (поне във фирмата, в която работя). Но от другата страна на съзнанието ми седеше една голяма личност (без кавички), която беше КНИЖАР (с големи букви) и аз се чувствах много по-свързана с нея, отколкото с рутината на работния процес. И тук е мястото да попитам: 'Хм, че ние не ползваме именно тази културна система, изградена от уникални писмени знаци, съхранена като самобитен топос в душата на европейското и мултинационалното, вкоренена в най-дълбока древност и преживяла до днес, че ние точно да се отречем от нея?!'

Честит празник, на патерица! И бъдете малко повече българи!

2010-05-25
Празник след погребението?!  
0
11

Дойде денят на писмеността и културата, българи. Дойде и си отиде (вчера). Пристигането му не беше особено очаквано и той се озова на прага ни като неканен гостенин. Почти възкръстнал. (Та нали само преди дни БАН погреба културата.) Дойде наедно с черешовата задушница и спомена за мъртвите.

Преди години идването на този ден се бележеше от плакати, декламации и пр. Днес - всеки залисан в своите си неволи не вижда приближилия се до него празник като ден на нещо си там (поне), а като почивка. И културата - нали вече сме я изпратили в 'последния й път' - не намери място в този почивен делник.

Питам се, дали след още десетина години децата, ще знаят защо този ден е неработен и неучебен.

В Интернет кирилицата (чийто ден бе вчерашният празник) се подменя методично и целенасочено с латиница. Тук е мястото: БРАВО, руснаците вече имат свой домейн на кирилица; БРАВО, ние също се опитваме да имаме. БРАВО! То, май само това е начина да запазим кирилските букви живи.

И така празника се превърна в почивка. Малък оазис за отдих от стресовия работен ден, малка добавка към уикенда, още една сутрин без будилник. Но как да посрещнем празник, който е наполовина мъртъв?! И погребан (наполовина)?! Как да си свалим лицемерното изражение, когато лицемерно сме го предали в ръцете на всевишния?!

Хора! Това е грях! Да погребем културата си, ценностите си, науката си (чийто настойник е БАН) - това е не просто жестоко. Години наред се слуша, че културата умира, години наред се говори, че тя е на последната права от житейският си път, но никой не бе предлагал евтаназията, като вариант (да не говорим, че тя е подсъдна).

И една лична бележка: една случка ми се ще да споделя. Преди седмица, когато попитах шефа си дали ще почиваме, той отгвори 'Хм, че ние да не сме книжари!' Ми, не сме (поне във фирмата, в която работя). Но от другата страна на съзнанието ми седеше една голяма личност (без кавички), която беше КНИЖАР (с големи букви) и аз се чувствах много по-свързана с нея, отколкото с рутината на работния процес. И тук е мястото да попитам: 'Хм, че ние не ползваме именно тази културна система, изградена от уникални писмени знаци, съхранена като самобитен топос в душата на европейското и мултинационалното, вкоренена в най-дълбока древност и преживяла до днес, че ние точно да се отречем от нея?!'

Честит празник, на патерица! И бъдете малко повече българи!

2010-05-25
Празник след погребението?!  
0
11

Дойде денят на писмеността и културата, българи. Дойде и си отиде (вчера). Пристигането му не беше особено очаквано и той се озова на прага ни като неканен гостенин. Почти възкръстнал. (Та нали само преди дни БАН погреба културата.) Дойде наедно с черешовата задушница и спомена за мъртвите.

Преди години идването на този ден се бележеше от плакати, декламации и пр. Днес - всеки залисан в своите си неволи не вижда приближилия се до него празник като ден на нещо си там (поне), а като почивка. И културата - нали вече сме я изпратили в 'последния й път' - не намери място в този почивен делник.

Питам се, дали след още десетина години децата, ще знаят защо този ден е неработен и неучебен.

В Интернет кирилицата (чийто ден бе вчерашният празник) се подменя методично и целенасочено с латиница. Тук е мястото: БРАВО, руснаците вече имат свой домейн на кирилица; БРАВО, ние също се опитваме да имаме. БРАВО! То, май само това е начина да запазим кирилските букви живи.

И така празника се превърна в почивка. Малък оазис за отдих от стресовия работен ден, малка добавка към уикенда, още една сутрин без будилник. Но как да посрещнем празник, който е наполовина мъртъв?! И погребан (наполовина)?! Как да си свалим лицемерното изражение, когато лицемерно сме го предали в ръцете на всевишния?!

Хора! Това е грях! Да погребем културата си, ценностите си, науката си (чийто настойник е БАН) - това е не просто жестоко. Години наред се слуша, че културата умира, години наред се говори, че тя е на последната права от житейският си път, но никой не бе предлагал евтаназията, като вариант (да не говорим, че тя е подсъдна).

И една лична бележка: една случка ми се ще да споделя. Преди седмица, когато попитах шефа си дали ще почиваме, той отгвори 'Хм, че ние да не сме книжари!' Ми, не сме (поне във фирмата, в която работя). Но от другата страна на съзнанието ми седеше една голяма личност (без кавички), която беше КНИЖАР (с големи букви) и аз се чувствах много по-свързана с нея, отколкото с рутината на работния процес. И тук е мястото да попитам: 'Хм, че ние не ползваме именно тази културна система, изградена от уникални писмени знаци, съхранена като самобитен топос в душата на европейското и мултинационалното, вкоренена в най-дълбока древност и преживяла до днес, че ние точно да се отречем от нея?!'

Честит празник, на патерица! И бъдете малко повече българи!

2010-05-25
СЛЕДПРАЗНИЧНО ПО БАЙ-ГАНЬОВСКИ  
0
11

Знаете ли, светът е хубаво място! Майското слънце гали с доброжелателните си лъчи  минувачите, пръска усмивки и отблясъци в слънчевите очила на живота. Да, какво повече би могъл да иска човек? Ама човекът иска повече и повече.
Днес се замислих (след куп лични несгоди), че не друг, а аз съм направила живота си такъв, какъвто е. Не друг, а аз съм позволила някой да ми се качи на главата, някой да ми диктува правила и някой да определя ритъма ми на съществуване.

Взаимоотношенията в семейството са сложно нещо, което, напоследък русата ми главица, трудно осмисля. Но когато се окажеш главен герой в семеен психотрилър се налага да взимаш решения и то мотивирани, обосновани пред себе си и пред членовете на семейството.
Гергьовските празници минаха под надслова на агнешко, гости и алкохолни перипетии. После започна процесът на изтрезняване и психическата настройка за 'На работа съъъъъъм!'. Да, ама не. При мен после дойде едно признание от трето лице, което недвусмислено гласеше: 'Сбъркала си в преценката!'.

Да, сбърках! Човекът, на когото сервирах и оправях чаршафите за сън, човекът, който гостуваше в дома ми и бях допуснала зад стените на личната ми крепост, се оказа не този за когото го бях смятала. Малката му душица се бе опитала да се шири наволя сред добронамереното ми отношение. Но, сега вече, не!

Чувствам се ограбена. Излъгана. Предадена. Хората казват, че двама братя винаги споделят и си помагат. Е, тук единият гледаше да предаде другия. Завистта се беше омотала около гърлото му и сякаш го е душала пред очите ми, а аз съм била сляпа за това. Да завижда на брат си?! Винаги ми се е струвало странно, дори - невъзможно. Е, сега го видях с очите си, усетих го със сърцето си и се почувствах наранена.

Тук е мястото да попитам, абе, холан, когато някой ти подава ръка, за да излезнеш от блатото и да живееш нормално, ти защо се опитваш да го дръпнеш при теб?! (Този, за когото става дума, едва ли би разбрал тези редове. И вие не сте длъжни да ги разбирате.)

Та както казах в началото светът е хубаво място. И днес аз реших да направя моя свят по-уютен като отстраня гнилите части, съществуващи в него. Трябва да променя начина си на мислене, но едва ли чак толкова, че да се откажа от себе си. Затова моят свят става малко по-малък (по-малоброен от към хора), но по-сигурен за мен и тези, на които държа.

Не бях вярвала, че съм способна (точно аз) да нападна така вероломно даден човек, че съм в състояние да го обиждам и да го третирам като нисше същество. Е, факт е - избухнах с такава сила, с едничката мисъл да защитя другия, онеправдания, наранения. И скрих собствените си чувства, скрих собствения си страх от лицемерното и егоистично отношение на госта ми.

Питам се кога съм си била сложила маската: когато поднасях ястия на масата слепешката, когато се опитвах да преглътна наглата обида или когато бчезцеремонно ругаех човека отсреща ми? Дали съм се маскирала като 'добра душица', чакаща само повод, за да изригне или съм била 'вулкан', маскиран като кротко езерце? Питам се кога съм съм свалила маската си и не е ли слепотата ми (в този случай) само привидно прикритие на това, което съм очаквала да се случи.

Всеки сам търси и намира себе си. Всеки сам взима решения и отстоява изборите си. Днес аз реших да направя света си по-добър, макар това да е според принципа 'целта оправдава средствата'. Сигурно не мога да игнорирам всичко и всички, за да постигна кристалната чистота на мирозданието за мен, но мога да си спестя досега с иронизиращите ме и подиграващи се със силата на личността ми човешки елементи.

Сега съм без маска!

2010-05-11
СЛЕДПРАЗНИЧНО ПО БАЙ-ГАНЬОВСКИ  
0
11

Знаете ли, светът е хубаво място! Майското слънце гали с доброжелателните си лъчи  минувачите, пръска усмивки и отблясъци в слънчевите очила на живота. Да, какво повече би могъл да иска човек? Ама човекът иска повече и повече.
Днес се замислих (след куп лични несгоди), че не друг, а аз съм направила живота си такъв, какъвто е. Не друг, а аз съм позволила някой да ми се качи на главата, някой да ми диктува правила и някой да определя ритъма ми на съществуване.

Взаимоотношенията в семейството са сложно нещо, което, напоследък русата ми главица, трудно осмисля. Но когато се окажеш главен герой в семеен психотрилър се налага да взимаш решения и то мотивирани, обосновани пред себе си и пред членовете на семейството.
Гергьовските празници минаха под надслова на агнешко, гости и алкохолни перипетии. После започна процесът на изтрезняване и психическата настройка за 'На работа съъъъъъм!'. Да, ама не. При мен после дойде едно признание от трето лице, което недвусмислено гласеше: 'Сбъркала си в преценката!'.

Да, сбърках! Човекът, на когото сервирах и оправях чаршафите за сън, човекът, който гостуваше в дома ми и бях допуснала зад стените на личната ми крепост, се оказа не този за когото го бях смятала. Малката му душица се бе опитала да се шири наволя сред добронамереното ми отношение. Но, сега вече, не!

Чувствам се ограбена. Излъгана. Предадена. Хората казват, че двама братя винаги споделят и си помагат. Е, тук единият гледаше да предаде другия. Завистта се беше омотала около гърлото му и сякаш го е душала пред очите ми, а аз съм била сляпа за това. Да завижда на брат си?! Винаги ми се е струвало странно, дори - невъзможно. Е, сега го видях с очите си, усетих го със сърцето си и се почувствах наранена.

Тук е мястото да попитам, абе, холан, когато някой ти подава ръка, за да излезнеш от блатото и да живееш нормално, ти защо се опитваш да го дръпнеш при теб?! (Този, за когото става дума, едва ли би разбрал тези редове. И вие не сте длъжни да ги разбирате.)

Та както казах в началото светът е хубаво място. И днес аз реших да направя моя свят по-уютен като отстраня гнилите части, съществуващи в него. Трябва да променя начина си на мислене, но едва ли чак толкова, че да се откажа от себе си. Затова моят свят става малко по-малък (по-малоброен от към хора), но по-сигурен за мен и тези, на които държа.

Не бях вярвала, че съм способна (точно аз) да нападна така вероломно даден човек, че съм в състояние да го обиждам и да го третирам като нисше същество. Е, факт е - избухнах с такава сила, с едничката мисъл да защитя другия, онеправдания, наранения. И скрих собствените си чувства, скрих собствения си страх от лицемерното и егоистично отношение на госта ми.

Питам се кога съм си била сложила маската: когато поднасях ястия на масата слепешката, когато се опитвах да преглътна наглата обида или когато бчезцеремонно ругаех човека отсреща ми? Дали съм се маскирала като 'добра душица', чакаща само повод, за да изригне или съм била 'вулкан', маскиран като кротко езерце? Питам се кога съм съм свалила маската си и не е ли слепотата ми (в този случай) само привидно прикритие на това, което съм очаквала да се случи.

Всеки сам търси и намира себе си. Всеки сам взима решения и отстоява изборите си. Днес аз реших да направя света си по-добър, макар това да е според принципа 'целта оправдава средствата'. Сигурно не мога да игнорирам всичко и всички, за да постигна кристалната чистота на мирозданието за мен, но мога да си спестя досега с иронизиращите ме и подиграващи се със силата на личността ми човешки елементи.

Сега съм без маска!

2010-05-11
СЛЕДПРАЗНИЧНО ПО БАЙ-ГАНЬОВСКИ  
0
11

Знаете ли, светът е хубаво място! Майското слънце гали с доброжелателните си лъчи  минувачите, пръска усмивки и отблясъци в слънчевите очила на живота. Да, какво повече би могъл да иска човек? Ама човекът иска повече и повече.
Днес се замислих (след куп лични несгоди), че не друг, а аз съм направила живота си такъв, какъвто е. Не друг, а аз съм позволила някой да ми се качи на главата, някой да ми диктува правила и някой да определя ритъма ми на съществуване.

Взаимоотношенията в семейството са сложно нещо, което, напоследък русата ми главица, трудно осмисля. Но когато се окажеш главен герой в семеен психотрилър се налага да взимаш решения и то мотивирани, обосновани пред себе си и пред членовете на семейството.
Гергьовските празници минаха под надслова на агнешко, гости и алкохолни перипетии. После започна процесът на изтрезняване и психическата настройка за 'На работа съъъъъъм!'. Да, ама не. При мен после дойде едно признание от трето лице, което недвусмислено гласеше: 'Сбъркала си в преценката!'.

Да, сбърках! Човекът, на когото сервирах и оправях чаршафите за сън, човекът, който гостуваше в дома ми и бях допуснала зад стените на личната ми крепост, се оказа не този за когото го бях смятала. Малката му душица се бе опитала да се шири наволя сред добронамереното ми отношение. Но, сега вече, не!

Чувствам се ограбена. Излъгана. Предадена. Хората казват, че двама братя винаги споделят и си помагат. Е, тук единият гледаше да предаде другия. Завистта се беше омотала около гърлото му и сякаш го е душала пред очите ми, а аз съм била сляпа за това. Да завижда на брат си?! Винаги ми се е струвало странно, дори - невъзможно. Е, сега го видях с очите си, усетих го със сърцето си и се почувствах наранена.

Тук е мястото да попитам, абе, холан, когато някой ти подава ръка, за да излезнеш от блатото и да живееш нормално, ти защо се опитваш да го дръпнеш при теб?! (Този, за когото става дума, едва ли би разбрал тези редове. И вие не сте длъжни да ги разбирате.)

Та както казах в началото светът е хубаво място. И днес аз реших да направя моя свят по-уютен като отстраня гнилите части, съществуващи в него. Трябва да променя начина си на мислене, но едва ли чак толкова, че да се откажа от себе си. Затова моят свят става малко по-малък (по-малоброен от към хора), но по-сигурен за мен и тези, на които държа.

Не бях вярвала, че съм способна (точно аз) да нападна така вероломно даден човек, че съм в състояние да го обиждам и да го третирам като нисше същество. Е, факт е - избухнах с такава сила, с едничката мисъл да защитя другия, онеправдания, наранения. И скрих собствените си чувства, скрих собствения си страх от лицемерното и егоистично отношение на госта ми.

Питам се кога съм си била сложила маската: когато поднасях ястия на масата слепешката, когато се опитвах да преглътна наглата обида или когато бчезцеремонно ругаех човека отсреща ми? Дали съм се маскирала като 'добра душица', чакаща само повод, за да изригне или съм била 'вулкан', маскиран като кротко езерце? Питам се кога съм съм свалила маската си и не е ли слепотата ми (в този случай) само привидно прикритие на това, което съм очаквала да се случи.

Всеки сам търси и намира себе си. Всеки сам взима решения и отстоява изборите си. Днес аз реших да направя света си по-добър, макар това да е според принципа 'целта оправдава средствата'. Сигурно не мога да игнорирам всичко и всички, за да постигна кристалната чистота на мирозданието за мен, но мога да си спестя досега с иронизиращите ме и подиграващи се със силата на личността ми човешки елементи.

Сега съм без маска!

2010-05-11
СЛЕДПРАЗНИЧНО ПО БАЙ-ГАНЬОВСКИ  
0
11

Знаете ли, светът е хубаво място! Майското слънце гали с доброжелателните си лъчи  минувачите, пръска усмивки и отблясъци в слънчевите очила на живота. Да, какво повече би могъл да иска човек? Ама човекът иска повече и повече.
Днес се замислих (след куп лични несгоди), че не друг, а аз съм направила живота си такъв, какъвто е. Не друг, а аз съм позволила някой да ми се качи на главата, някой да ми диктува правила и някой да определя ритъма ми на съществуване.

Взаимоотношенията в семейството са сложно нещо, което, напоследък русата ми главица, трудно осмисля. Но когато се окажеш главен герой в семеен психотрилър се налага да взимаш решения и то мотивирани, обосновани пред себе си и пред членовете на семейството.
Гергьовските празници минаха под надслова на агнешко, гости и алкохолни перипетии. После започна процесът на изтрезняване и психическата настройка за 'На работа съъъъъъм!'. Да, ама не. При мен после дойде едно признание от трето лице, което недвусмислено гласеше: 'Сбъркала си в преценката!'.

Да, сбърках! Човекът, на когото сервирах и оправях чаршафите за сън, човекът, който гостуваше в дома ми и бях допуснала зад стените на личната ми крепост, се оказа не този за когото го бях смятала. Малката му душица се бе опитала да се шири наволя сред добронамереното ми отношение. Но, сега вече, не!

Чувствам се ограбена. Излъгана. Предадена. Хората казват, че двама братя винаги споделят и си помагат. Е, тук единият гледаше да предаде другия. Завистта се беше омотала около гърлото му и сякаш го е душала пред очите ми, а аз съм била сляпа за това. Да завижда на брат си?! Винаги ми се е струвало странно, дори - невъзможно. Е, сега го видях с очите си, усетих го със сърцето си и се почувствах наранена.

Тук е мястото да попитам, абе, холан, когато някой ти подава ръка, за да излезнеш от блатото и да живееш нормално, ти защо се опитваш да го дръпнеш при теб?! (Този, за когото става дума, едва ли би разбрал тези редове. И вие не сте длъжни да ги разбирате.)

Та както казах в началото светът е хубаво място. И днес аз реших да направя моя свят по-уютен като отстраня гнилите части, съществуващи в него. Трябва да променя начина си на мислене, но едва ли чак толкова, че да се откажа от себе си. Затова моят свят става малко по-малък (по-малоброен от към хора), но по-сигурен за мен и тези, на които държа.

Не бях вярвала, че съм способна (точно аз) да нападна така вероломно даден човек, че съм в състояние да го обиждам и да го третирам като нисше същество. Е, факт е - избухнах с такава сила, с едничката мисъл да защитя другия, онеправдания, наранения. И скрих собствените си чувства, скрих собствения си страх от лицемерното и егоистично отношение на госта ми.

Питам се кога съм си била сложила маската: когато поднасях ястия на масата слепешката, когато се опитвах да преглътна наглата обида или когато бчезцеремонно ругаех човека отсреща ми? Дали съм се маскирала като 'добра душица', чакаща само повод, за да изригне или съм била 'вулкан', маскиран като кротко езерце? Питам се кога съм съм свалила маската си и не е ли слепотата ми (в този случай) само привидно прикритие на това, което съм очаквала да се случи.

Всеки сам търси и намира себе си. Всеки сам взима решения и отстоява изборите си. Днес аз реших да направя света си по-добър, макар това да е според принципа 'целта оправдава средствата'. Сигурно не мога да игнорирам всичко и всички, за да постигна кристалната чистота на мирозданието за мен, но мога да си спестя досега с иронизиращите ме и подиграващи се със силата на личността ми човешки елементи.

Сега съм без маска!

2010-05-11
ТЪЖНА ПРИКАЗКА  
0
11

Имало едно време един баща, който трепетно очаквал раждането на първото си дете. „Ще се роди първия мъж на Балканите!" - с насмешка казвал той и никой не смеел да му противоречи. Всичко било купено в установения за момченца цвят - синьо било одеялцето, синьо било дюшечето, сини били терличките и камизолките... В ранните мигове на есента чудото на раждането
се случило. На белия свят привечер проплакало гласчето на новия човек. Но, както често се случва, даденото не е като поисканото - детето се родило момиче. Имало големи и мътни очи и млечно бяла кожа. Чаровница - от раждането си и до сега.

Мъка настанала в душата на бащата - не искал това дете. Не искал момиче, ато унесено в крехката дрямка потъвало между гънките на синьото одеялце. Годините минавали. Момиченцето станало девойка. Девойката станала жена. Междувременно бащата получил своя подарък от съдбата - почти две години по-късно вдигнал на ръце и новородения си син и гордо закрачил по изходния коридор с него на ръце.

Но да се върнем на дъщерята.Учила - изучила. Намерила си момче и решила, че ще живее с  него, но бащата тропнал с крак и намерил косур на жениха. Тя се подчинила и отхвърлила кандидата. Появил се друг, но историята се повторила. Още по-наранена и търсеща причината в себе си, обвиняващата се, че нищо не може да направи както трябва (каквото и да значи това!) тя  пак свела глава и си тръгнала от него. Един ден в началото на есента, когато минавали последните минути от четвъртинката век, който била изживяла се огледала около себе си - всичките й приятелки, всичките й връстнички, всички били вече омъжени, почти всички имали деца. „Ами аз? - запитала се тя - Аз какво правя? Това нали е моят живот!" На този ден съдбата и на нея й поднесла своя подарък (сигурно и преди това го била правила, но покорността на дъщерята я зслепявала и тя не можела да го разбере). Едно момче се появило на пътя й, готово да споделя с нея и хубавото, и лошото, и радостта, и болката, и живота си докато смъртта ги раздели. Не посмяла да го заведе в къщи. Но желанието да бъде съпруга и майка я подтикнали да го последва и тя тръгнала...

Когато понечила да се върне у дома си вратата й се отворила с охота. Бащата плакал, макар че месеци предитова не й се бил обаждал. Тя се чувствала щастлива. Мислела си: „Щом плаче за мен - значи все пак ме обича!". Но това щастие не траяло дълго. Скоро се превърнала в най-лошата дъщеря: пак все тя била виновна, пак все тя опирала пешкира за всичко, пак се оказало, че пречи и не е на мястото си. Думите на бащатата я бодяли като игли в сърцето, понякога парели като въглени, стиснати в дланта, понякога удряли като чукове душата й.

Братчето й се оженило и свило свое гнездо далече от бащината къща. Само от време на време гостувало със съпругата и с детето си у дома. Тя се радвала искрено, защото го обичала и него, и нея му и детето им. Виждала надеждата и силата в очичките му и знаела, че той ще стане достоен човек. Своята болка скрила дълбоко в душата си. Само понякога, когато оставала сама двете блата в очите й се разводнявали и от тях потичали потоци - чисти и искрени.

Дошъл ден, пролетен и нежно-хубав, галещ и носещ лекота на душата, когато черни облаци се надвесили над дъщерята. Бащата я изгонил. Казал й: „Спъвам се в теб!", после казал за „неговата къща", после „не съм длъжен да те търпя", после.... какво ли още не... но най-важното, което й казал било: „Аз отдавна ти казах да се махаш, но ти още си тук!"... Тя мълчала. Сълзите се събирали в очите й, затова побързала да излезе от дома, за да ги скрие. Издънката била откъсната от дънера на дървото. Мъчително и трудно окъсване, което самото дърво пожелало. Дали би могла сама да се присади някъде, някога, изобщо?...

Тук приказката свършва. Остават въпросите. А за някого и болката от тях.

2010-04-20
ТЪЖНА ПРИКАЗКА  
0
11

Имало едно време един баща, който трепетно очаквал раждането на първото си дете. „Ще се роди първия мъж на Балканите!" - с насмешка казвал той и никой не смеел да му противоречи. Всичко било купено в установения за момченца цвят - синьо било одеялцето, синьо било дюшечето, сини били терличките и камизолките... В ранните мигове на есента чудото на раждането
се случило. На белия свят привечер проплакало гласчето на новия човек. Но, както често се случва, даденото не е като поисканото - детето се родило момиче. Имало големи и мътни очи и млечно бяла кожа. Чаровница - от раждането си и до сега.

Мъка настанала в душата на бащата - не искал това дете. Не искал момиче, ато унесено в крехката дрямка потъвало между гънките на синьото одеялце. Годините минавали. Момиченцето станало девойка. Девойката станала жена. Междувременно бащата получил своя подарък от съдбата - почти две години по-късно вдигнал на ръце и новородения си син и гордо закрачил по изходния коридор с него на ръце.

Но да се върнем на дъщерята.Учила - изучила. Намерила си момче и решила, че ще живее с  него, но бащата тропнал с крак и намерил косур на жениха. Тя се подчинила и отхвърлила кандидата. Появил се друг, но историята се повторила. Още по-наранена и търсеща причината в себе си, обвиняващата се, че нищо не може да направи както трябва (каквото и да значи това!) тя  пак свела глава и си тръгнала от него. Един ден в началото на есента, когато минавали последните минути от четвъртинката век, който била изживяла се огледала около себе си - всичките й приятелки, всичките й връстнички, всички били вече омъжени, почти всички имали деца. „Ами аз? - запитала се тя - Аз какво правя? Това нали е моят живот!" На този ден съдбата и на нея й поднесла своя подарък (сигурно и преди това го била правила, но покорността на дъщерята я зслепявала и тя не можела да го разбере). Едно момче се появило на пътя й, готово да споделя с нея и хубавото, и лошото, и радостта, и болката, и живота си докато смъртта ги раздели. Не посмяла да го заведе в къщи. Но желанието да бъде съпруга и майка я подтикнали да го последва и тя тръгнала...

Когато понечила да се върне у дома си вратата й се отворила с охота. Бащата плакал, макар че месеци предитова не й се бил обаждал. Тя се чувствала щастлива. Мислела си: „Щом плаче за мен - значи все пак ме обича!". Но това щастие не траяло дълго. Скоро се превърнала в най-лошата дъщеря: пак все тя била виновна, пак все тя опирала пешкира за всичко, пак се оказало, че пречи и не е на мястото си. Думите на бащатата я бодяли като игли в сърцето, понякога парели като въглени, стиснати в дланта, понякога удряли като чукове душата й.

Братчето й се оженило и свило свое гнездо далече от бащината къща. Само от време на време гостувало със съпругата и с детето си у дома. Тя се радвала искрено, защото го обичала и него, и нея му и детето им. Виждала надеждата и силата в очичките му и знаела, че той ще стане достоен човек. Своята болка скрила дълбоко в душата си. Само понякога, когато оставала сама двете блата в очите й се разводнявали и от тях потичали потоци - чисти и искрени.

Дошъл ден, пролетен и нежно-хубав, галещ и носещ лекота на душата, когато черни облаци се надвесили над дъщерята. Бащата я изгонил. Казал й: „Спъвам се в теб!", после казал за „неговата къща", после „не съм длъжен да те търпя", после.... какво ли още не... но най-важното, което й казал било: „Аз отдавна ти казах да се махаш, но ти още си тук!"... Тя мълчала. Сълзите се събирали в очите й, затова побързала да излезе от дома, за да ги скрие. Издънката била откъсната от дънера на дървото. Мъчително и трудно окъсване, което самото дърво пожелало. Дали би могла сама да се присади някъде, някога, изобщо?...

Тук приказката свършва. Остават въпросите. А за някого и болката от тях.

2010-04-20
ТЪЖНА ПРИКАЗКА  
0
11

Имало едно време един баща, който трепетно очаквал раждането на първото си дете. „Ще се роди първия мъж на Балканите!" - с насмешка казвал той и никой не смеел да му противоречи. Всичко било купено в установения за момченца цвят - синьо било одеялцето, синьо било дюшечето, сини били терличките и камизолките... В ранните мигове на есента чудото на раждането
се случило. На белия свят привечер проплакало гласчето на новия човек. Но, както често се случва, даденото не е като поисканото - детето се родило момиче. Имало големи и мътни очи и млечно бяла кожа. Чаровница - от раждането си и до сега.

Мъка настанала в душата на бащата - не искал това дете. Не искал момиче, ато унесено в крехката дрямка потъвало между гънките на синьото одеялце. Годините минавали. Момиченцето станало девойка. Девойката станала жена. Междувременно бащата получил своя подарък от съдбата - почти две години по-късно вдигнал на ръце и новородения си син и гордо закрачил по изходния коридор с него на ръце.

Но да се върнем на дъщерята.Учила - изучила. Намерила си момче и решила, че ще живее с  него, но бащата тропнал с крак и намерил косур на жениха. Тя се подчинила и отхвърлила кандидата. Появил се друг, но историята се повторила. Още по-наранена и търсеща причината в себе си, обвиняващата се, че нищо не може да направи както трябва (каквото и да значи това!) тя  пак свела глава и си тръгнала от него. Един ден в началото на есента, когато минавали последните минути от четвъртинката век, който била изживяла се огледала около себе си - всичките й приятелки, всичките й връстнички, всички били вече омъжени, почти всички имали деца. „Ами аз? - запитала се тя - Аз какво правя? Това нали е моят живот!" На този ден съдбата и на нея й поднесла своя подарък (сигурно и преди това го била правила, но покорността на дъщерята я зслепявала и тя не можела да го разбере). Едно момче се появило на пътя й, готово да споделя с нея и хубавото, и лошото, и радостта, и болката, и живота си докато смъртта ги раздели. Не посмяла да го заведе в къщи. Но желанието да бъде съпруга и майка я подтикнали да го последва и тя тръгнала...

Когато понечила да се върне у дома си вратата й се отворила с охота. Бащата плакал, макар че месеци предитова не й се бил обаждал. Тя се чувствала щастлива. Мислела си: „Щом плаче за мен - значи все пак ме обича!". Но това щастие не траяло дълго. Скоро се превърнала в най-лошата дъщеря: пак все тя била виновна, пак все тя опирала пешкира за всичко, пак се оказало, че пречи и не е на мястото си. Думите на бащатата я бодяли като игли в сърцето, понякога парели като въглени, стиснати в дланта, понякога удряли като чукове душата й.

Братчето й се оженило и свило свое гнездо далече от бащината къща. Само от време на време гостувало със съпругата и с детето си у дома. Тя се радвала искрено, защото го обичала и него, и нея му и детето им. Виждала надеждата и силата в очичките му и знаела, че той ще стане достоен човек. Своята болка скрила дълбоко в душата си. Само понякога, когато оставала сама двете блата в очите й се разводнявали и от тях потичали потоци - чисти и искрени.

Дошъл ден, пролетен и нежно-хубав, галещ и носещ лекота на душата, когато черни облаци се надвесили над дъщерята. Бащата я изгонил. Казал й: „Спъвам се в теб!", после казал за „неговата къща", после „не съм длъжен да те търпя", после.... какво ли още не... но най-важното, което й казал било: „Аз отдавна ти казах да се махаш, но ти още си тук!"... Тя мълчала. Сълзите се събирали в очите й, затова побързала да излезе от дома, за да ги скрие. Издънката била откъсната от дънера на дървото. Мъчително и трудно окъсване, което самото дърво пожелало. Дали би могла сама да се присади някъде, някога, изобщо?...

Тук приказката свършва. Остават въпросите. А за някого и болката от тях.

2010-04-20
ТЪЖНА ПРИКАЗКА  
0
11

Имало едно време един баща, който трепетно очаквал раждането на първото си дете. „Ще се роди първия мъж на Балканите!" - с насмешка казвал той и никой не смеел да му противоречи. Всичко било купено в установения за момченца цвят - синьо било одеялцето, синьо било дюшечето, сини били терличките и камизолките... В ранните мигове на есента чудото на раждането
се случило. На белия свят привечер проплакало гласчето на новия човек. Но, както често се случва, даденото не е като поисканото - детето се родило момиче. Имало големи и мътни очи и млечно бяла кожа. Чаровница - от раждането си и до сега.

Мъка настанала в душата на бащата - не искал това дете. Не искал момиче, ато унесено в крехката дрямка потъвало между гънките на синьото одеялце. Годините минавали. Момиченцето станало девойка. Девойката станала жена. Междувременно бащата получил своя подарък от съдбата - почти две години по-късно вдигнал на ръце и новородения си син и гордо закрачил по изходния коридор с него на ръце.

Но да се върнем на дъщерята.Учила - изучила. Намерила си момче и решила, че ще живее с  него, но бащата тропнал с крак и намерил косур на жениха. Тя се подчинила и отхвърлила кандидата. Появил се друг, но историята се повторила. Още по-наранена и търсеща причината в себе си, обвиняващата се, че нищо не може да направи както трябва (каквото и да значи това!) тя  пак свела глава и си тръгнала от него. Един ден в началото на есента, когато минавали последните минути от четвъртинката век, който била изживяла се огледала около себе си - всичките й приятелки, всичките й връстнички, всички били вече омъжени, почти всички имали деца. „Ами аз? - запитала се тя - Аз какво правя? Това нали е моят живот!" На този ден съдбата и на нея й поднесла своя подарък (сигурно и преди това го била правила, но покорността на дъщерята я зслепявала и тя не можела да го разбере). Едно момче се появило на пътя й, готово да споделя с нея и хубавото, и лошото, и радостта, и болката, и живота си докато смъртта ги раздели. Не посмяла да го заведе в къщи. Но желанието да бъде съпруга и майка я подтикнали да го последва и тя тръгнала...

Когато понечила да се върне у дома си вратата й се отворила с охота. Бащата плакал, макар че месеци предитова не й се бил обаждал. Тя се чувствала щастлива. Мислела си: „Щом плаче за мен - значи все пак ме обича!". Но това щастие не траяло дълго. Скоро се превърнала в най-лошата дъщеря: пак все тя била виновна, пак все тя опирала пешкира за всичко, пак се оказало, че пречи и не е на мястото си. Думите на бащатата я бодяли като игли в сърцето, понякога парели като въглени, стиснати в дланта, понякога удряли като чукове душата й.

Братчето й се оженило и свило свое гнездо далече от бащината къща. Само от време на време гостувало със съпругата и с детето си у дома. Тя се радвала искрено, защото го обичала и него, и нея му и детето им. Виждала надеждата и силата в очичките му и знаела, че той ще стане достоен човек. Своята болка скрила дълбоко в душата си. Само понякога, когато оставала сама двете блата в очите й се разводнявали и от тях потичали потоци - чисти и искрени.

Дошъл ден, пролетен и нежно-хубав, галещ и носещ лекота на душата, когато черни облаци се надвесили над дъщерята. Бащата я изгонил. Казал й: „Спъвам се в теб!", после казал за „неговата къща", после „не съм длъжен да те търпя", после.... какво ли още не... но най-важното, което й казал било: „Аз отдавна ти казах да се махаш, но ти още си тук!"... Тя мълчала. Сълзите се събирали в очите й, затова побързала да излезе от дома, за да ги скрие. Издънката била откъсната от дънера на дървото. Мъчително и трудно окъсване, което самото дърво пожелало. Дали би могла сама да се присади някъде, някога, изобщо?...

Тук приказката свършва. Остават въпросите. А за някого и болката от тях.

2010-04-20
ЗА ИМЕТО НА ЦВЕТЕТО  
0
11

Малко време остана преди да ни навести най-красивият празник. Топлото време и лекия дъжд, който се очаква, според синоптиците... Всичко това ми говори с дъха на цветята. Та има ли нещо по-красиво от тях? Има ли по-сигурен белег от нежната нотка на цетен аромат във въздуха за това, че пролетта е тук? И как само звучи - 'цветен аромат' - сякаш е събрал в себе си и цветята и цветовете.
Винаги съм се чудела какво ли е да носиш името на цвете. Ако се върнем към онази теория, дето много видни врачки, познавачки и други, в тоя ред на мисли, често-често спрягат, за това, че името дава уклон в живота на човека, то тогава каква енергия би могло да влее в него цветето. Ако ще да е за жена - да се превънасям до безкрай и да обяснявам, че ще е нежна и крехка, като него, че зад миловидната й осанка може и да се крие някоя и друга бодличка... А ако е за мъж? Да не навлизам в полемиката на мъжкото и женското и в тази, дето в един скеч питат доктора какво ще е детето на бъдещата майка, а той отговаря: „Като порасне само ще реши!". И въпреки това, в живота си срещнах много доказани мъже, но с имена на цветя.

Цветето - за това е колонката, но, както обикновено, се отплесвам и ... залитам в дуга посока. Трудно е да се говори за нещо, което би могло да символизира всичко - от обяснението в любов, до трогателното сбогуване. Тук е мястото да се завърнем и към Йовковия Люцкан, който „прилагал своята наука за цветята". Тук е мястото да се потопим в Герганината „мала градинка", побрала в себе си 25 вида цвета. (Само за сравнение, в началото на ХХ век се издава един „Сборник с имената на по-главните растения", който представя едва 6 вида от цветята на Гергана.)

Всъщност, този празник има една и по-друга цел - да се отбележи началото на новия живот. Нещо като раждането на новото начало. Може би и прераждането, което също ни връща няколко реда нагоре - към вече споменатите гадания по име. Някъде се твърди, че ако носи името на растение, прехождащо през годините, примерно Роза, Розалин, то и човекът
като цветето, на което е кръстен, преминава през животите си, търсейки своята Нирвана. Има нещо магнетично в това, нали? Само, дето, вече, да си кръстиш детето Роза или пък - не дай, Боже! - Розалин, би се счело за неуместна проява на романтиност. А, и то, милото, би се чувствало странно. Затова народът е измислил едно общо събирателно име, което няма да отмре така лесно като обвързаността с конкретно растение. Говоря за имена като Цветан, Цветана, Цветанка, Цветелин и Цветелина, Цветомир/а, Цветослав/а, Цветолюб/а или просто Цвете, Цвета. В крайна сметка тези събирателни имена имат способността да са едновременно пряко свързани с едно крехко растение и да са част от един езотеричен ред, който ги свързва и с преходното, и с непреходното.

И след като девойките хвърлят моминските си венци (изплетени от градински цветя, разбира се) в събота, на Лазарица, то в неделя Цветята да се готвят за почерпки! Че, то, какво е празник без цветята на него?!

2010-03-23
ЗА ИМЕТО НА ЦВЕТЕТО  
0
11

Малко време остана преди да ни навести най-красивият празник. Топлото време и лекия дъжд, който се очаква, според синоптиците... Всичко това ми говори с дъха на цветята. Та има ли нещо по-красиво от тях? Има ли по-сигурен белег от нежната нотка на цетен аромат във въздуха за това, че пролетта е тук? И как само звучи - 'цветен аромат' - сякаш е събрал в себе си и цветята и цветовете.
Винаги съм се чудела какво ли е да носиш името на цвете. Ако се върнем към онази теория, дето много видни врачки, познавачки и други, в тоя ред на мисли, често-често спрягат, за това, че името дава уклон в живота на човека, то тогава каква енергия би могло да влее в него цветето. Ако ще да е за жена - да се превънасям до безкрай и да обяснявам, че ще е нежна и крехка, като него, че зад миловидната й осанка може и да се крие някоя и друга бодличка... А ако е за мъж? Да не навлизам в полемиката на мъжкото и женското и в тази, дето в един скеч питат доктора какво ще е детето на бъдещата майка, а той отговаря: „Като порасне само ще реши!". И въпреки това, в живота си срещнах много доказани мъже, но с имена на цветя.

Цветето - за това е колонката, но, както обикновено, се отплесвам и ... залитам в дуга посока. Трудно е да се говори за нещо, което би могло да символизира всичко - от обяснението в любов, до трогателното сбогуване. Тук е мястото да се завърнем и към Йовковия Люцкан, който „прилагал своята наука за цветята". Тук е мястото да се потопим в Герганината „мала градинка", побрала в себе си 25 вида цвета. (Само за сравнение, в началото на ХХ век се издава един „Сборник с имената на по-главните растения", който представя едва 6 вида от цветята на Гергана.)

Всъщност, този празник има една и по-друга цел - да се отбележи началото на новия живот. Нещо като раждането на новото начало. Може би и прераждането, което също ни връща няколко реда нагоре - към вече споменатите гадания по име. Някъде се твърди, че ако носи името на растение, прехождащо през годините, примерно Роза, Розалин, то и човекът
като цветето, на което е кръстен, преминава през животите си, търсейки своята Нирвана. Има нещо магнетично в това, нали? Само, дето, вече, да си кръстиш детето Роза или пък - не дай, Боже! - Розалин, би се счело за неуместна проява на романтиност. А, и то, милото, би се чувствало странно. Затова народът е измислил едно общо събирателно име, което няма да отмре така лесно като обвързаността с конкретно растение. Говоря за имена като Цветан, Цветана, Цветанка, Цветелин и Цветелина, Цветомир/а, Цветослав/а, Цветолюб/а или просто Цвете, Цвета. В крайна сметка тези събирателни имена имат способността да са едновременно пряко свързани с едно крехко растение и да са част от един езотеричен ред, който ги свързва и с преходното, и с непреходното.

И след като девойките хвърлят моминските си венци (изплетени от градински цветя, разбира се) в събота, на Лазарица, то в неделя Цветята да се готвят за почерпки! Че, то, какво е празник без цветята на него?!

2010-03-23
ЗА ИМЕТО НА ЦВЕТЕТО  
0
11

Малко време остана преди да ни навести най-красивият празник. Топлото време и лекия дъжд, който се очаква, според синоптиците... Всичко това ми говори с дъха на цветята. Та има ли нещо по-красиво от тях? Има ли по-сигурен белег от нежната нотка на цетен аромат във въздуха за това, че пролетта е тук? И как само звучи - 'цветен аромат' - сякаш е събрал в себе си и цветята и цветовете.
Винаги съм се чудела какво ли е да носиш името на цвете. Ако се върнем към онази теория, дето много видни врачки, познавачки и други, в тоя ред на мисли, често-често спрягат, за това, че името дава уклон в живота на човека, то тогава каква енергия би могло да влее в него цветето. Ако ще да е за жена - да се превънасям до безкрай и да обяснявам, че ще е нежна и крехка, като него, че зад миловидната й осанка може и да се крие някоя и друга бодличка... А ако е за мъж? Да не навлизам в полемиката на мъжкото и женското и в тази, дето в един скеч питат доктора какво ще е детето на бъдещата майка, а той отговаря: „Като порасне само ще реши!". И въпреки това, в живота си срещнах много доказани мъже, но с имена на цветя.

Цветето - за това е колонката, но, както обикновено, се отплесвам и ... залитам в дуга посока. Трудно е да се говори за нещо, което би могло да символизира всичко - от обяснението в любов, до трогателното сбогуване. Тук е мястото да се завърнем и към Йовковия Люцкан, който „прилагал своята наука за цветята". Тук е мястото да се потопим в Герганината „мала градинка", побрала в себе си 25 вида цвета. (Само за сравнение, в началото на ХХ век се издава един „Сборник с имената на по-главните растения", който представя едва 6 вида от цветята на Гергана.)

Всъщност, този празник има една и по-друга цел - да се отбележи началото на новия живот. Нещо като раждането на новото начало. Може би и прераждането, което също ни връща няколко реда нагоре - към вече споменатите гадания по име. Някъде се твърди, че ако носи името на растение, прехождащо през годините, примерно Роза, Розалин, то и човекът
като цветето, на което е кръстен, преминава през животите си, търсейки своята Нирвана. Има нещо магнетично в това, нали? Само, дето, вече, да си кръстиш детето Роза или пък - не дай, Боже! - Розалин, би се счело за неуместна проява на романтиност. А, и то, милото, би се чувствало странно. Затова народът е измислил едно общо събирателно име, което няма да отмре така лесно като обвързаността с конкретно растение. Говоря за имена като Цветан, Цветана, Цветанка, Цветелин и Цветелина, Цветомир/а, Цветослав/а, Цветолюб/а или просто Цвете, Цвета. В крайна сметка тези събирателни имена имат способността да са едновременно пряко свързани с едно крехко растение и да са част от един езотеричен ред, който ги свързва и с преходното, и с непреходното.

И след като девойките хвърлят моминските си венци (изплетени от градински цветя, разбира се) в събота, на Лазарица, то в неделя Цветята да се готвят за почерпки! Че, то, какво е празник без цветята на него?!

2010-03-23
ЗА ИМЕТО НА ЦВЕТЕТО  
0
11

Малко време остана преди да ни навести най-красивият празник. Топлото време и лекия дъжд, който се очаква, според синоптиците... Всичко това ми говори с дъха на цветята. Та има ли нещо по-красиво от тях? Има ли по-сигурен белег от нежната нотка на цетен аромат във въздуха за това, че пролетта е тук? И как само звучи - 'цветен аромат' - сякаш е събрал в себе си и цветята и цветовете.
Винаги съм се чудела какво ли е да носиш името на цвете. Ако се върнем към онази теория, дето много видни врачки, познавачки и други, в тоя ред на мисли, често-често спрягат, за това, че името дава уклон в живота на човека, то тогава каква енергия би могло да влее в него цветето. Ако ще да е за жена - да се превънасям до безкрай и да обяснявам, че ще е нежна и крехка, като него, че зад миловидната й осанка може и да се крие някоя и друга бодличка... А ако е за мъж? Да не навлизам в полемиката на мъжкото и женското и в тази, дето в един скеч питат доктора какво ще е детето на бъдещата майка, а той отговаря: „Като порасне само ще реши!". И въпреки това, в живота си срещнах много доказани мъже, но с имена на цветя.

Цветето - за това е колонката, но, както обикновено, се отплесвам и ... залитам в дуга посока. Трудно е да се говори за нещо, което би могло да символизира всичко - от обяснението в любов, до трогателното сбогуване. Тук е мястото да се завърнем и към Йовковия Люцкан, който „прилагал своята наука за цветята". Тук е мястото да се потопим в Герганината „мала градинка", побрала в себе си 25 вида цвета. (Само за сравнение, в началото на ХХ век се издава един „Сборник с имената на по-главните растения", който представя едва 6 вида от цветята на Гергана.)

Всъщност, този празник има една и по-друга цел - да се отбележи началото на новия живот. Нещо като раждането на новото начало. Може би и прераждането, което също ни връща няколко реда нагоре - към вече споменатите гадания по име. Някъде се твърди, че ако носи името на растение, прехождащо през годините, примерно Роза, Розалин, то и човекът
като цветето, на което е кръстен, преминава през животите си, търсейки своята Нирвана. Има нещо магнетично в това, нали? Само, дето, вече, да си кръстиш детето Роза или пък - не дай, Боже! - Розалин, би се счело за неуместна проява на романтиност. А, и то, милото, би се чувствало странно. Затова народът е измислил едно общо събирателно име, което няма да отмре така лесно като обвързаността с конкретно растение. Говоря за имена като Цветан, Цветана, Цветанка, Цветелин и Цветелина, Цветомир/а, Цветослав/а, Цветолюб/а или просто Цвете, Цвета. В крайна сметка тези събирателни имена имат способността да са едновременно пряко свързани с едно крехко растение и да са част от един езотеричен ред, който ги свързва и с преходното, и с непреходното.

И след като девойките хвърлят моминските си венци (изплетени от градински цветя, разбира се) в събота, на Лазарица, то в неделя Цветята да се готвят за почерпки! Че, то, какво е празник без цветята на него?!

2010-03-23
СЛЕДПРАЗНИЧНО (зона за мъже)  
0
11

За миг ще избягам от установената вече традиция, да ви поднасям информация
за жените до 'големите' мъже. Иска ми се да отбия от пътя и точно днес, ден след празника, да поговорим за част от онова, което ние, жените, очакваме от вас, господа.

Сивото ежедневие е превърнало всички ни в марионетки на единствената кауза - да оцелеем - и, вървейки към нея, ние сме изгубили чувствителността си към красивото в живота, към нежността в отношенията си, към простите човешки потребности за щастие и любов. Тук на помощ ни идват 'гениите', сътворили 'сапунките'. Тъй като личният ни живот е едно непрестанно смятане на наличното и тичане по задачи, героите (мъже и жени) от тези, иначе лишени от много смисъл, сериали съумяват да ни върнат надеждата, че не навсякъде и не всички сме такива. Години наред 'латино-сапунките' ни заливаха с потоци от многословни тиради с една единствена тема - любов. Той влюбен, тя влюбена, някой им пречи и някой им помага да се отдат на чувствата си и да има щастлив край. (Идеално приложение на теорията на Проп за приказката.)

Сега да ви върна в нашето време и на наша територия с един въпрос. Вие, господа, кога за последен път седнахте срещу благоверната си половинка и й казахте, с две прости изречения, колко много тя значи за вас и колко държите на нея и колко, въпреки всичко, я обичате?! Не се изисква много, за да я накарате да се почувства като героиня във филм: едно цвете, една усмивка и едно простичко "Обичам те!". Тази рецепта може да се прилага и без наличието на симптоми за отчуждение между вас, а е възможно и да не е като имунизация само по време на празник.

В почти всички сериали се случва един момент, който в реалния живот бива изтрит безвъзвратно. Тя влиза у дома (на работното си място, в заведението или където й да е) с нова прическа и/или нов тоалет. Камерата запечтва погледа на мъжа, който се разхожда с възхита и удивление по новия имидж на дамата. Сигурно си мислите, че е лигаво да покажете изненадата си от вида на жената, с която вече толкова време делите и залъка, и леглото си.

Е, господа, за ваше учудване, не е! Слезте на земята - ние имаме нуждата да ни казват, че сме красиви, въпреки че си го знаем добре. Толкова по-красиви ще се чувстваме и по-възхитителни, и по-женствени, ако от устите ви се изтръгне поне едно възклицание, но нежно (нямам предвид да подсвиркате като неандарталци и да 'чупите' стойки, изразяващи хищническо настроение, а ние да се чувстваме като десерт на масата на чревоугодник...). Много е лесно! Вашата дама влиза у дома и, дори и при положение, че не е била на фризьор, козметик или в МОЛ-а, нищо няма да ви стане, ако само кажете: „Красива си!". Ако ви е по-удобно, възприемайте тази реплика като необходимата доза витамини, които подсилват имунната защита. И точно толкова често ползвайте - без лекарско предписание.

Дразните се от вида на съвършения мъж, който винаги е главен герой в сериала?! И защо?! Май, често си мислите, че половинките ви сънуват него. Глупости! Случайно да ви е миналвало през ума, че след като тя е избрала точно вас, то значи, че за нея вие сте принца на белия кон. Да! Тя вижда у вас всичко онова, което притежава и супер мъжа от сериала и го обича, такова каквото й го представяте вие. Е, мъжът на Вера, Георги, съвсем няма огромни мускули, нито може да й предложи охолен живот, но тя е толкова влюбена в него просто, защото той е нейния Георги...

А, въпросът бил в невероятните 'горещи сцени'! Ми, те се постигат с въображение и любов. И при положение, че вашата половинка е изживяла една от най-страстните и любвеобилни нощи в живота си, повярвайвате ми нито просто Мария, нито Есмералда, нито Шехерезада или коя да е друга героиня, няма да блести повече от нея самата. И заслугата за това ще бъде само ваша!

А знаете ли защо турските сериали станаха хит?! Ще ви кажа! Напук на цялото традиционно вярване, че турчинът е всевластен господар и тираничен собственик на жена си, се появи новата му визия - един галантен мъж, който уважава съпругата си и е отдаден на семейството си.  Тук може и да се поизплашите - едва ли повечето от нас ще прескочат до Латино-страните, за да им поприказват нежно в ушенцата загорелите мачовци, но, я, вижте колко ни е близо Истанбул...

Затова: сваляйте маските, зад които криете страховете си от възможността един ТV-образ да е по-добър и по-желан от вас, и станете вие образът на нашите мечти. Народът е казал: „Подай ми пръст, аз ще ти подам ръка...".

Влез вкъщи с цвете и аз, както и героините от сериалите, ще ти сервирам масата с пожелание „Да ти е вкусно!", ще те погледам с пърхащ поглед и ще знам, че не съм станала само вещ в дома ни, а съм жена, която още е обичана и желана.

2010-03-09
СЛЕДПРАЗНИЧНО (зона за мъже)  
0
11

За миг ще избягам от установената вече традиция, да ви поднасям информация
за жените до 'големите' мъже. Иска ми се да отбия от пътя и точно днес, ден след празника, да поговорим за част от онова, което ние, жените, очакваме от вас, господа.

Сивото ежедневие е превърнало всички ни в марионетки на единствената кауза - да оцелеем - и, вървейки към нея, ние сме изгубили чувствителността си към красивото в живота, към нежността в отношенията си, към простите човешки потребности за щастие и любов. Тук на помощ ни идват 'гениите', сътворили 'сапунките'. Тъй като личният ни живот е едно непрестанно смятане на наличното и тичане по задачи, героите (мъже и жени) от тези, иначе лишени от много смисъл, сериали съумяват да ни върнат надеждата, че не навсякъде и не всички сме такива. Години наред 'латино-сапунките' ни заливаха с потоци от многословни тиради с една единствена тема - любов. Той влюбен, тя влюбена, някой им пречи и някой им помага да се отдат на чувствата си и да има щастлив край. (Идеално приложение на теорията на Проп за приказката.)

Сега да ви върна в нашето време и на наша територия с един въпрос. Вие, господа, кога за последен път седнахте срещу благоверната си половинка и й казахте, с две прости изречения, колко много тя значи за вас и колко държите на нея и колко, въпреки всичко, я обичате?! Не се изисква много, за да я накарате да се почувства като героиня във филм: едно цвете, една усмивка и едно простичко "Обичам те!". Тази рецепта може да се прилага и без наличието на симптоми за отчуждение между вас, а е възможно и да не е като имунизация само по време на празник.

В почти всички сериали се случва един момент, който в реалния живот бива изтрит безвъзвратно. Тя влиза у дома (на работното си място, в заведението или където й да е) с нова прическа и/или нов тоалет. Камерата запечтва погледа на мъжа, който се разхожда с възхита и удивление по новия имидж на дамата. Сигурно си мислите, че е лигаво да покажете изненадата си от вида на жената, с която вече толкова време делите и залъка, и леглото си.

Е, господа, за ваше учудване, не е! Слезте на земята - ние имаме нуждата да ни казват, че сме красиви, въпреки че си го знаем добре. Толкова по-красиви ще се чувстваме и по-възхитителни, и по-женствени, ако от устите ви се изтръгне поне едно възклицание, но нежно (нямам предвид да подсвиркате като неандарталци и да 'чупите' стойки, изразяващи хищническо настроение, а ние да се чувстваме като десерт на масата на чревоугодник...). Много е лесно! Вашата дама влиза у дома и, дори и при положение, че не е била на фризьор, козметик или в МОЛ-а, нищо няма да ви стане, ако само кажете: „Красива си!". Ако ви е по-удобно, възприемайте тази реплика като необходимата доза витамини, които подсилват имунната защита. И точно толкова често ползвайте - без лекарско предписание.

Дразните се от вида на съвършения мъж, който винаги е главен герой в сериала?! И защо?! Май, често си мислите, че половинките ви сънуват него. Глупости! Случайно да ви е миналвало през ума, че след като тя е избрала точно вас, то значи, че за нея вие сте принца на белия кон. Да! Тя вижда у вас всичко онова, което притежава и супер мъжа от сериала и го обича, такова каквото й го представяте вие. Е, мъжът на Вера, Георги, съвсем няма огромни мускули, нито може да й предложи охолен живот, но тя е толкова влюбена в него просто, защото той е нейния Георги...

А, въпросът бил в невероятните 'горещи сцени'! Ми, те се постигат с въображение и любов. И при положение, че вашата половинка е изживяла една от най-страстните и любвеобилни нощи в живота си, повярвайвате ми нито просто Мария, нито Есмералда, нито Шехерезада или коя да е друга героиня, няма да блести повече от нея самата. И заслугата за това ще бъде само ваша!

А знаете ли защо турските сериали станаха хит?! Ще ви кажа! Напук на цялото традиционно вярване, че турчинът е всевластен господар и тираничен собственик на жена си, се появи новата му визия - един галантен мъж, който уважава съпругата си и е отдаден на семейството си.  Тук може и да се поизплашите - едва ли повечето от нас ще прескочат до Латино-страните, за да им поприказват нежно в ушенцата загорелите мачовци, но, я, вижте колко ни е близо Истанбул...

Затова: сваляйте маските, зад които криете страховете си от възможността един ТV-образ да е по-добър и по-желан от вас, и станете вие образът на нашите мечти. Народът е казал: „Подай ми пръст, аз ще ти подам ръка...".

Влез вкъщи с цвете и аз, както и героините от сериалите, ще ти сервирам масата с пожелание „Да ти е вкусно!", ще те погледам с пърхащ поглед и ще знам, че не съм станала само вещ в дома ни, а съм жена, която още е обичана и желана.

2010-03-09
СЛЕДПРАЗНИЧНО (зона за мъже)  
0
11

За миг ще избягам от установената вече традиция, да ви поднасям информация
за жените до 'големите' мъже. Иска ми се да отбия от пътя и точно днес, ден след празника, да поговорим за част от онова, което ние, жените, очакваме от вас, господа.

Сивото ежедневие е превърнало всички ни в марионетки на единствената кауза - да оцелеем - и, вървейки към нея, ние сме изгубили чувствителността си към красивото в живота, към нежността в отношенията си, към простите човешки потребности за щастие и любов. Тук на помощ ни идват 'гениите', сътворили 'сапунките'. Тъй като личният ни живот е едно непрестанно смятане на наличното и тичане по задачи, героите (мъже и жени) от тези, иначе лишени от много смисъл, сериали съумяват да ни върнат надеждата, че не навсякъде и не всички сме такива. Години наред 'латино-сапунките' ни заливаха с потоци от многословни тиради с една единствена тема - любов. Той влюбен, тя влюбена, някой им пречи и някой им помага да се отдат на чувствата си и да има щастлив край. (Идеално приложение на теорията на Проп за приказката.)

Сега да ви върна в нашето време и на наша територия с един въпрос. Вие, господа, кога за последен път седнахте срещу благоверната си половинка и й казахте, с две прости изречения, колко много тя значи за вас и колко държите на нея и колко, въпреки всичко, я обичате?! Не се изисква много, за да я накарате да се почувства като героиня във филм: едно цвете, една усмивка и едно простичко "Обичам те!". Тази рецепта може да се прилага и без наличието на симптоми за отчуждение между вас, а е възможно и да не е като имунизация само по време на празник.

В почти всички сериали се случва един момент, който в реалния живот бива изтрит безвъзвратно. Тя влиза у дома (на работното си място, в заведението или където й да е) с нова прическа и/или нов тоалет. Камерата запечтва погледа на мъжа, който се разхожда с възхита и удивление по новия имидж на дамата. Сигурно си мислите, че е лигаво да покажете изненадата си от вида на жената, с която вече толкова време делите и залъка, и леглото си.

Е, господа, за ваше учудване, не е! Слезте на земята - ние имаме нуждата да ни казват, че сме красиви, въпреки че си го знаем добре. Толкова по-красиви ще се чувстваме и по-възхитителни, и по-женствени, ако от устите ви се изтръгне поне едно възклицание, но нежно (нямам предвид да подсвиркате като неандарталци и да 'чупите' стойки, изразяващи хищническо настроение, а ние да се чувстваме като десерт на масата на чревоугодник...). Много е лесно! Вашата дама влиза у дома и, дори и при положение, че не е била на фризьор, козметик или в МОЛ-а, нищо няма да ви стане, ако само кажете: „Красива си!". Ако ви е по-удобно, възприемайте тази реплика като необходимата доза витамини, които подсилват имунната защита. И точно толкова често ползвайте - без лекарско предписание.

Дразните се от вида на съвършения мъж, който винаги е главен герой в сериала?! И защо?! Май, често си мислите, че половинките ви сънуват него. Глупости! Случайно да ви е миналвало през ума, че след като тя е избрала точно вас, то значи, че за нея вие сте принца на белия кон. Да! Тя вижда у вас всичко онова, което притежава и супер мъжа от сериала и го обича, такова каквото й го представяте вие. Е, мъжът на Вера, Георги, съвсем няма огромни мускули, нито може да й предложи охолен живот, но тя е толкова влюбена в него просто, защото той е нейния Георги...

А, въпросът бил в невероятните 'горещи сцени'! Ми, те се постигат с въображение и любов. И при положение, че вашата половинка е изживяла една от най-страстните и любвеобилни нощи в живота си, повярвайвате ми нито просто Мария, нито Есмералда, нито Шехерезада или коя да е друга героиня, няма да блести повече от нея самата. И заслугата за това ще бъде само ваша!

А знаете ли защо турските сериали станаха хит?! Ще ви кажа! Напук на цялото традиционно вярване, че турчинът е всевластен господар и тираничен собственик на жена си, се появи новата му визия - един галантен мъж, който уважава съпругата си и е отдаден на семейството си.  Тук може и да се поизплашите - едва ли повечето от нас ще прескочат до Латино-страните, за да им поприказват нежно в ушенцата загорелите мачовци, но, я, вижте колко ни е близо Истанбул...

Затова: сваляйте маските, зад които криете страховете си от възможността един ТV-образ да е по-добър и по-желан от вас, и станете вие образът на нашите мечти. Народът е казал: „Подай ми пръст, аз ще ти подам ръка...".

Влез вкъщи с цвете и аз, както и героините от сериалите, ще ти сервирам масата с пожелание „Да ти е вкусно!", ще те погледам с пърхащ поглед и ще знам, че не съм станала само вещ в дома ни, а съм жена, която още е обичана и желана.

2010-03-09
СЛЕДПРАЗНИЧНО (зона за мъже)  
0
11

За миг ще избягам от установената вече традиция, да ви поднасям информация
за жените до 'големите' мъже. Иска ми се да отбия от пътя и точно днес, ден след празника, да поговорим за част от онова, което ние, жените, очакваме от вас, господа.

Сивото ежедневие е превърнало всички ни в марионетки на единствената кауза - да оцелеем - и, вървейки към нея, ние сме изгубили чувствителността си към красивото в живота, към нежността в отношенията си, към простите човешки потребности за щастие и любов. Тук на помощ ни идват 'гениите', сътворили 'сапунките'. Тъй като личният ни живот е едно непрестанно смятане на наличното и тичане по задачи, героите (мъже и жени) от тези, иначе лишени от много смисъл, сериали съумяват да ни върнат надеждата, че не навсякъде и не всички сме такива. Години наред 'латино-сапунките' ни заливаха с потоци от многословни тиради с една единствена тема - любов. Той влюбен, тя влюбена, някой им пречи и някой им помага да се отдат на чувствата си и да има щастлив край. (Идеално приложение на теорията на Проп за приказката.)

Сега да ви върна в нашето време и на наша територия с един въпрос. Вие, господа, кога за последен път седнахте срещу благоверната си половинка и й казахте, с две прости изречения, колко много тя значи за вас и колко държите на нея и колко, въпреки всичко, я обичате?! Не се изисква много, за да я накарате да се почувства като героиня във филм: едно цвете, една усмивка и едно простичко "Обичам те!". Тази рецепта може да се прилага и без наличието на симптоми за отчуждение между вас, а е възможно и да не е като имунизация само по време на празник.

В почти всички сериали се случва един момент, който в реалния живот бива изтрит безвъзвратно. Тя влиза у дома (на работното си място, в заведението или където й да е) с нова прическа и/или нов тоалет. Камерата запечтва погледа на мъжа, който се разхожда с възхита и удивление по новия имидж на дамата. Сигурно си мислите, че е лигаво да покажете изненадата си от вида на жената, с която вече толкова време делите и залъка, и леглото си.

Е, господа, за ваше учудване, не е! Слезте на земята - ние имаме нуждата да ни казват, че сме красиви, въпреки че си го знаем добре. Толкова по-красиви ще се чувстваме и по-възхитителни, и по-женствени, ако от устите ви се изтръгне поне едно възклицание, но нежно (нямам предвид да подсвиркате като неандарталци и да 'чупите' стойки, изразяващи хищническо настроение, а ние да се чувстваме като десерт на масата на чревоугодник...). Много е лесно! Вашата дама влиза у дома и, дори и при положение, че не е била на фризьор, козметик или в МОЛ-а, нищо няма да ви стане, ако само кажете: „Красива си!". Ако ви е по-удобно, възприемайте тази реплика като необходимата доза витамини, които подсилват имунната защита. И точно толкова често ползвайте - без лекарско предписание.

Дразните се от вида на съвършения мъж, който винаги е главен герой в сериала?! И защо?! Май, често си мислите, че половинките ви сънуват него. Глупости! Случайно да ви е миналвало през ума, че след като тя е избрала точно вас, то значи, че за нея вие сте принца на белия кон. Да! Тя вижда у вас всичко онова, което притежава и супер мъжа от сериала и го обича, такова каквото й го представяте вие. Е, мъжът на Вера, Георги, съвсем няма огромни мускули, нито може да й предложи охолен живот, но тя е толкова влюбена в него просто, защото той е нейния Георги...

А, въпросът бил в невероятните 'горещи сцени'! Ми, те се постигат с въображение и любов. И при положение, че вашата половинка е изживяла една от най-страстните и любвеобилни нощи в живота си, повярвайвате ми нито просто Мария, нито Есмералда, нито Шехерезада или коя да е друга героиня, няма да блести повече от нея самата. И заслугата за това ще бъде само ваша!

А знаете ли защо турските сериали станаха хит?! Ще ви кажа! Напук на цялото традиционно вярване, че турчинът е всевластен господар и тираничен собственик на жена си, се появи новата му визия - един галантен мъж, който уважава съпругата си и е отдаден на семейството си.  Тук може и да се поизплашите - едва ли повечето от нас ще прескочат до Латино-страните, за да им поприказват нежно в ушенцата загорелите мачовци, но, я, вижте колко ни е близо Истанбул...

Затова: сваляйте маските, зад които криете страховете си от възможността един ТV-образ да е по-добър и по-желан от вас, и станете вие образът на нашите мечти. Народът е казал: „Подай ми пръст, аз ще ти подам ръка...".

Влез вкъщи с цвете и аз, както и героините от сериалите, ще ти сервирам масата с пожелание „Да ти е вкусно!", ще те погледам с пърхащ поглед и ще знам, че не съм станала само вещ в дома ни, а съм жена, която още е обичана и желана.

2010-03-09
МОЯТА ПАГАНЕ  
0
11

 

Много е трудно да говориш за любимата на един велик с делата си в историята мъж без той да бъде споменаван. Но какво би бил един Аспарух без нежния ореол на своята любима? Колко велики дела би сътворил без опората на крехките й рамене? И щеше ли той да тръгне да търси нов дом за народа си, ако тя - пророчицата - не му бе указала пътя? А имало ли е Пагане? Замисляли ли сте се от къде познавате образа на Пагане, от къде знаете, че тя е любимата на хана и, че тя е тази, дето недвусмислено показва къде ще бъде България? Аз се замислих. И потърсих отговор. Не, не намерих сведенията, които се надявах да открия! Намерих само „Предречено от Пагане" на Вера Мутафчиева. И съм сигурна, че друг не би могъл да създаде по-добре образа на тази жена в съзнанието ми. Толкова вълнуващата дъщеря на коняр е един от най-трагичните образи в българската история. Виждам я повече като събирателен образ, като съвкупност от многострадалната история на българската жена, но отнесен към началото й. Сякаш е един предзнаменувател на това, което ще последва.

Каква е Пагане, тогава? Пагане е млада, проницателна и силна, заслужила уважението на околните си,ползваща се с благоволението на висшеседящите. Преминава през призмите на споделената и изживяната любов. Сблъсква се със завистта и безпътието(безпътието, споходило я на дългото пътешествие за търсене на нов дом). И накрая: обичана, но оставена в ръцете на другите, които всъщност определят съдбата й; желана и притежавана; почитана и отречана.

Чувствам се изкушена да направя един паралел, не толкова с българската жена (а и с жената по принцип), колкото със самата България. Но един въпрос ме жегва: дали е възможно Пагане да е само литературен образ или пък не? Аз не съм историк и, сигурно, нямам правото да се изкажа по този въпрос от историческа гледна точка, но Пагане е една странна смесица от обаяние и загадъчност, която ме притегля към себе си. И още повече, когато се опитвам да я прочета като олицетворение на страната ни, тя става още по-всеобхватна и магнетична. Наистина, не намерих сведение за съществуването на Пагане, но тя е толкова жива в романа, че съзнателно отказвам да повярвам, че не е съществувала. И да, все повече се убеждавам, че проф. Мутафчиева е вложила много повече в образа на ханската любима от простото присъствие на жената до великия мъж. Но историята рядко пази спомените за съпругите и за любимите. Тя има за цел да създава спомени за мъжете, които са управлявали света (не, че няма изключения от това правило, но в основни линии е така).

Може би откъслечни ще ви се сторят моите мисли за нея. Но, може би, ако се

Опитате, ще ме разберете. Ако има нещо толкова трагично, колкото образа на

Пагане, колкото самата Пагане, в историята ни това е паралела между смъртта й и падането ни под турско робство. Ако има нещо толкова вълнуващо колкото нея, това е освобождението ни и възмездието на една клетва, която убиецът на Пагане сам изрича миг преди да я умъртви. Ако има нещо толкова съкровено като нея, това идеята за 'чиста и свята' България, туптяла в гърдите на не един мъж.

И пак да се върнем назад: какво е Пагане? Реална историческа личност? Литературен герой? Символ на жертвоготовността? Прокълналата се пророчица?

Не! Пагане е първата дама на първия владетел на Дунавска България. Това не

е ли достатъчно, за да я споменем сега и да я помним занапред?!

2010-02-23
МОЯТА ПАГАНЕ  
0
11

 

Много е трудно да говориш за любимата на един велик с делата си в историята мъж без той да бъде споменаван. Но какво би бил един Аспарух без нежния ореол на своята любима? Колко велики дела би сътворил без опората на крехките й рамене? И щеше ли той да тръгне да търси нов дом за народа си, ако тя - пророчицата - не му бе указала пътя? А имало ли е Пагане? Замисляли ли сте се от къде познавате образа на Пагане, от къде знаете, че тя е любимата на хана и, че тя е тази, дето недвусмислено показва къде ще бъде България? Аз се замислих. И потърсих отговор. Не, не намерих сведенията, които се надявах да открия! Намерих само „Предречено от Пагане" на Вера Мутафчиева. И съм сигурна, че друг не би могъл да създаде по-добре образа на тази жена в съзнанието ми. Толкова вълнуващата дъщеря на коняр е един от най-трагичните образи в българската история. Виждам я повече като събирателен образ, като съвкупност от многострадалната история на българската жена, но отнесен към началото й. Сякаш е един предзнаменувател на това, което ще последва.

Каква е Пагане, тогава? Пагане е млада, проницателна и силна, заслужила уважението на околните си,ползваща се с благоволението на висшеседящите. Преминава през призмите на споделената и изживяната любов. Сблъсква се със завистта и безпътието(безпътието, споходило я на дългото пътешествие за търсене на нов дом). И накрая: обичана, но оставена в ръцете на другите, които всъщност определят съдбата й; желана и притежавана; почитана и отречана.

Чувствам се изкушена да направя един паралел, не толкова с българската жена (а и с жената по принцип), колкото със самата България. Но един въпрос ме жегва: дали е възможно Пагане да е само литературен образ или пък не? Аз не съм историк и, сигурно, нямам правото да се изкажа по този въпрос от историческа гледна точка, но Пагане е една странна смесица от обаяние и загадъчност, която ме притегля към себе си. И още повече, когато се опитвам да я прочета като олицетворение на страната ни, тя става още по-всеобхватна и магнетична. Наистина, не намерих сведение за съществуването на Пагане, но тя е толкова жива в романа, че съзнателно отказвам да повярвам, че не е съществувала. И да, все повече се убеждавам, че проф. Мутафчиева е вложила много повече в образа на ханската любима от простото присъствие на жената до великия мъж. Но историята рядко пази спомените за съпругите и за любимите. Тя има за цел да създава спомени за мъжете, които са управлявали света (не, че няма изключения от това правило, но в основни линии е така).

Може би откъслечни ще ви се сторят моите мисли за нея. Но, може би, ако се

Опитате, ще ме разберете. Ако има нещо толкова трагично, колкото образа на

Пагане, колкото самата Пагане, в историята ни това е паралела между смъртта й и падането ни под турско робство. Ако има нещо толкова вълнуващо колкото нея, това е освобождението ни и възмездието на една клетва, която убиецът на Пагане сам изрича миг преди да я умъртви. Ако има нещо толкова съкровено като нея, това идеята за 'чиста и свята' България, туптяла в гърдите на не един мъж.

И пак да се върнем назад: какво е Пагане? Реална историческа личност? Литературен герой? Символ на жертвоготовността? Прокълналата се пророчица?

Не! Пагане е първата дама на първия владетел на Дунавска България. Това не

е ли достатъчно, за да я споменем сега и да я помним занапред?!

2010-02-23
МОЯТА ПАГАНЕ  
0
11

 

Много е трудно да говориш за любимата на един велик с делата си в историята мъж без той да бъде споменаван. Но какво би бил един Аспарух без нежния ореол на своята любима? Колко велики дела би сътворил без опората на крехките й рамене? И щеше ли той да тръгне да търси нов дом за народа си, ако тя - пророчицата - не му бе указала пътя? А имало ли е Пагане? Замисляли ли сте се от къде познавате образа на Пагане, от къде знаете, че тя е любимата на хана и, че тя е тази, дето недвусмислено показва къде ще бъде България? Аз се замислих. И потърсих отговор. Не, не намерих сведенията, които се надявах да открия! Намерих само „Предречено от Пагане" на Вера Мутафчиева. И съм сигурна, че друг не би могъл да създаде по-добре образа на тази жена в съзнанието ми. Толкова вълнуващата дъщеря на коняр е един от най-трагичните образи в българската история. Виждам я повече като събирателен образ, като съвкупност от многострадалната история на българската жена, но отнесен към началото й. Сякаш е един предзнаменувател на това, което ще последва.

Каква е Пагане, тогава? Пагане е млада, проницателна и силна, заслужила уважението на околните си,ползваща се с благоволението на висшеседящите. Преминава през призмите на споделената и изживяната любов. Сблъсква се със завистта и безпътието(безпътието, споходило я на дългото пътешествие за търсене на нов дом). И накрая: обичана, но оставена в ръцете на другите, които всъщност определят съдбата й; желана и притежавана; почитана и отречана.

Чувствам се изкушена да направя един паралел, не толкова с българската жена (а и с жената по принцип), колкото със самата България. Но един въпрос ме жегва: дали е възможно Пагане да е само литературен образ или пък не? Аз не съм историк и, сигурно, нямам правото да се изкажа по този въпрос от историческа гледна точка, но Пагане е една странна смесица от обаяние и загадъчност, която ме притегля към себе си. И още повече, когато се опитвам да я прочета като олицетворение на страната ни, тя става още по-всеобхватна и магнетична. Наистина, не намерих сведение за съществуването на Пагане, но тя е толкова жива в романа, че съзнателно отказвам да повярвам, че не е съществувала. И да, все повече се убеждавам, че проф. Мутафчиева е вложила много повече в образа на ханската любима от простото присъствие на жената до великия мъж. Но историята рядко пази спомените за съпругите и за любимите. Тя има за цел да създава спомени за мъжете, които са управлявали света (не, че няма изключения от това правило, но в основни линии е така).

Може би откъслечни ще ви се сторят моите мисли за нея. Но, може би, ако се

Опитате, ще ме разберете. Ако има нещо толкова трагично, колкото образа на

Пагане, колкото самата Пагане, в историята ни това е паралела между смъртта й и падането ни под турско робство. Ако има нещо толкова вълнуващо колкото нея, това е освобождението ни и възмездието на една клетва, която убиецът на Пагане сам изрича миг преди да я умъртви. Ако има нещо толкова съкровено като нея, това идеята за 'чиста и свята' България, туптяла в гърдите на не един мъж.

И пак да се върнем назад: какво е Пагане? Реална историческа личност? Литературен герой? Символ на жертвоготовността? Прокълналата се пророчица?

Не! Пагане е първата дама на първия владетел на Дунавска България. Това не

е ли достатъчно, за да я споменем сега и да я помним занапред?!

2010-02-23
МОЯТА ПАГАНЕ  
0
11

 

Много е трудно да говориш за любимата на един велик с делата си в историята мъж без той да бъде споменаван. Но какво би бил един Аспарух без нежния ореол на своята любима? Колко велики дела би сътворил без опората на крехките й рамене? И щеше ли той да тръгне да търси нов дом за народа си, ако тя - пророчицата - не му бе указала пътя? А имало ли е Пагане? Замисляли ли сте се от къде познавате образа на Пагане, от къде знаете, че тя е любимата на хана и, че тя е тази, дето недвусмислено показва къде ще бъде България? Аз се замислих. И потърсих отговор. Не, не намерих сведенията, които се надявах да открия! Намерих само „Предречено от Пагане" на Вера Мутафчиева. И съм сигурна, че друг не би могъл да създаде по-добре образа на тази жена в съзнанието ми. Толкова вълнуващата дъщеря на коняр е един от най-трагичните образи в българската история. Виждам я повече като събирателен образ, като съвкупност от многострадалната история на българската жена, но отнесен към началото й. Сякаш е един предзнаменувател на това, което ще последва.

Каква е Пагане, тогава? Пагане е млада, проницателна и силна, заслужила уважението на околните си,ползваща се с благоволението на висшеседящите. Преминава през призмите на споделената и изживяната любов. Сблъсква се със завистта и безпътието(безпътието, споходило я на дългото пътешествие за търсене на нов дом). И накрая: обичана, но оставена в ръцете на другите, които всъщност определят съдбата й; желана и притежавана; почитана и отречана.

Чувствам се изкушена да направя един паралел, не толкова с българската жена (а и с жената по принцип), колкото със самата България. Но един въпрос ме жегва: дали е възможно Пагане да е само литературен образ или пък не? Аз не съм историк и, сигурно, нямам правото да се изкажа по този въпрос от историческа гледна точка, но Пагане е една странна смесица от обаяние и загадъчност, която ме притегля към себе си. И още повече, когато се опитвам да я прочета като олицетворение на страната ни, тя става още по-всеобхватна и магнетична. Наистина, не намерих сведение за съществуването на Пагане, но тя е толкова жива в романа, че съзнателно отказвам да повярвам, че не е съществувала. И да, все повече се убеждавам, че проф. Мутафчиева е вложила много повече в образа на ханската любима от простото присъствие на жената до великия мъж. Но историята рядко пази спомените за съпругите и за любимите. Тя има за цел да създава спомени за мъжете, които са управлявали света (не, че няма изключения от това правило, но в основни линии е така).

Може би откъслечни ще ви се сторят моите мисли за нея. Но, може би, ако се

Опитате, ще ме разберете. Ако има нещо толкова трагично, колкото образа на

Пагане, колкото самата Пагане, в историята ни това е паралела между смъртта й и падането ни под турско робство. Ако има нещо толкова вълнуващо колкото нея, това е освобождението ни и възмездието на една клетва, която убиецът на Пагане сам изрича миг преди да я умъртви. Ако има нещо толкова съкровено като нея, това идеята за 'чиста и свята' България, туптяла в гърдите на не един мъж.

И пак да се върнем назад: какво е Пагане? Реална историческа личност? Литературен герой? Символ на жертвоготовността? Прокълналата се пророчица?

Не! Пагане е първата дама на първия владетел на Дунавска България. Това не

е ли достатъчно, за да я споменем сега и да я помним занапред?!

2010-02-23
КАЛИНА МАЛИНА  
0
11

„Букварче, ти другарче на детските ми дни, За тебе ще си спомням до късни старини.

В една най-бедна хижа, без слънчеви лъчи, Чрез тебе аз прогледнах и с двете си очи..."

Помните ли тези редове? Усещам усмивчиците по лицата Ви - едни детски, такива, дето само спомена може да ги докара. Познахте я, нали?! Но преди да стигне до псевдоним Калина Малина, тя минава през много перипетии. Днес е ред да се запознаем и с нейната история.

Райна Иванова Радева, както е истинскотоѝ име, е родена на 3 август 1898 г. в гр. София. Тя е най-голямото от шестте деца на Екатерина и Иван Радеви. Най-хубавите спомени от детството ѝ, както тя споделя многократно и на преклонна възраст, остават миговете, изживени в дядоватаѝ къща в Нови Пазар.

За нея от голяма важност е фигурата на баща ѝ - Иван Радев. Първо възпитаник на Рисувалното училище, а по-късно и дипломиран педагог в рождената година на дъщеря си той открива в три квартала на София първите частни забавачници. Определено ориентирани към децата на заможните семейства, тези заведения бързо (за около 5 години) губят интереса на находчивия предприемач. Когато гранд дамата на българската детско-юношеска литература навършила 6 години, баща ѝ вече се занимавал с новия си също толкова мащабен проект - т.нар. „Трудово училище с приют" за „празноскитащи младежи". 200 декара земя били отпуснати от Министерството на просветата в името на тази кауза, които били обработвани от питомците на приюта. С доста усилия се намерили пари за изграждането на бараки за сън, закупили се посеви и дръвчета, назначен бил пазач. Разбира се, нещата не потръгнали в очакваната посока - скоро селяните от околните села, наговорени от заможен скотовъдец, се втурнали към приюта. Под покривалото на нощта те разбили инвентара и опожарили бараките. Иван и семейството му трудно преживели този провал, но той не сломил духът му. Скоро след тази случка той, редом с Мара Белчева, бил един от първите заселници в село Горни Лозен, където се опитал да направи приют за самотни старци и да развива просветна и културна дейност. Като резултат и до днес там стои читалище „Пенчо Славейков", появило се след многоемките усилия на Райниния баща да скрепи наново комитета „Пенчо Славейков". Начинанието поради, което той и семейството му стават жители на крайсофийското село също се проваля. Детството на писателката преминава в препускане из България. Баща ѝ учителства ту тук, ту там, а голямото му семейство сменя квартира след квартира. Самата Райна по-късно споделя, че е имала трудно детство "Чергарският живот ме научи да се справям с несгодите, да търпя лишения.

Разкри ми и хубостите на нашата природа." - пише Калина Малина. Грижейки се за по-малките си братчета и сестричета, Райна често им разказвала приказки, които сама измисляла. По-късно започнала да ги записва в тетрадка Първотоѝ стихотворение „Пролет" датира от ученическите ѝ години в Каспичан, където баща ѝ работи като учител. В шуменската гимназия нейните съчинения са забелязани от преподавателката ѝ Евдокия Щърбакова, чиито похвали играят ролята на катализатор в литературната ориентация на младото момиче. Вече ученичка във Втора софийска девическа гимназия Райна задълбочава литературните си търсения и се увлича по символизма. Тозиѝ уклон бързо бива разсеян от една среща с Вазов през 1916 г. в Градската градина. Вечерта тя изгаря всичките си тефтери и решава, че ще се учи да писателства от примера на Вазов.

В обществото но литературния кръжок „Към някъде" се среща и с гимназиста Димитър Митов, който няколко години по-късно ще се окаже нейн съпруг. През

1917 г. Райна записва славянска филология в Софийския университет, но, поради финансови затруднения, прекъсва след първия семестър.

Двадесетгодишната госпожица заминава за Етрополе, където работи като учителка.

През 1921 г. Все пак тя успява да завърши Висшия педагогически институт. В края на същата година се венчае за Димитър Митов. И, тъй като двамата младоженци имат много общи интереси в областта на литературата, те живеят щастливо през целия си живот. Имат две деца - Радка и Борис. Макар че в 30те години на ХХ век Димитър успява да се наложи като един от най-видните ни литературни и театрални критици, на Райна ѝ предстоят 15 години учителстване, преди славата да почука на врата й.

Първото произведение, подписано с псевдонима Калина Малина, е стихотворението „Без подслон", публикувано през 1924 г. в сп. „Светулка".

Преди това тя пише под различни имена в много издания на периодичния печат. 1928 г. е годината, в която излиза първатаѝ стихосбирка за деца със звучното име „Кавалче" и може да се определи като старт на задълбоченатаѝ творческа дейност. Следват "Преди, преди вретенце" (1930), "Моряче" (1938), "Малките житни зрънца" (1939), "Огърлица" (1948), "Дружната игра" (1954), "Мои познайници" (1967), "Ей, пътечко моя" (1968), "Хилядолетие" (1975), "Майчини песни" (1990 - изд. сл. смъртта й) и др. За децата пише разкази, повести, приказки. Освен че, творчески е много ангажирана, тя успява да редактира три детски вестника и да участва в съставянето на христоматии и учебници (в три е съавтор с Е. Багряна).

Следващата 1929 г. е знаменателна не само за нея, но и за цялата българска литература. Излиза първия български роман за деца „Златно сърце".

Изключително добре приет от критиката той претърпява още 5 издания. През

1936 г. излиза първата ѝ книга за възрастни - сборника с разкази "Провинциални сенки", после "Нощни пеперуди" (1939), "Планинецът" (1943), повестта "Кръвта на дедите", романът "Старшата сестра" (1941).

Авторката на над 50 заглавия умира на 4 януари 1979 г. в София.

 

2010-02-09
КАЛИНА МАЛИНА  
0
11

„Букварче, ти другарче на детските ми дни, За тебе ще си спомням до късни старини.

В една най-бедна хижа, без слънчеви лъчи, Чрез тебе аз прогледнах и с двете си очи..."

Помните ли тези редове? Усещам усмивчиците по лицата Ви - едни детски, такива, дето само спомена може да ги докара. Познахте я, нали?! Но преди да стигне до псевдоним Калина Малина, тя минава през много перипетии. Днес е ред да се запознаем и с нейната история.

Райна Иванова Радева, както е истинскотоѝ име, е родена на 3 август 1898 г. в гр. София. Тя е най-голямото от шестте деца на Екатерина и Иван Радеви. Най-хубавите спомени от детството ѝ, както тя споделя многократно и на преклонна възраст, остават миговете, изживени в дядоватаѝ къща в Нови Пазар.

За нея от голяма важност е фигурата на баща ѝ - Иван Радев. Първо възпитаник на Рисувалното училище, а по-късно и дипломиран педагог в рождената година на дъщеря си той открива в три квартала на София първите частни забавачници. Определено ориентирани към децата на заможните семейства, тези заведения бързо (за около 5 години) губят интереса на находчивия предприемач. Когато гранд дамата на българската детско-юношеска литература навършила 6 години, баща ѝ вече се занимавал с новия си също толкова мащабен проект - т.нар. „Трудово училище с приют" за „празноскитащи младежи". 200 декара земя били отпуснати от Министерството на просветата в името на тази кауза, които били обработвани от питомците на приюта. С доста усилия се намерили пари за изграждането на бараки за сън, закупили се посеви и дръвчета, назначен бил пазач. Разбира се, нещата не потръгнали в очакваната посока - скоро селяните от околните села, наговорени от заможен скотовъдец, се втурнали към приюта. Под покривалото на нощта те разбили инвентара и опожарили бараките. Иван и семейството му трудно преживели този провал, но той не сломил духът му. Скоро след тази случка той, редом с Мара Белчева, бил един от първите заселници в село Горни Лозен, където се опитал да направи приют за самотни старци и да развива просветна и културна дейност. Като резултат и до днес там стои читалище „Пенчо Славейков", появило се след многоемките усилия на Райниния баща да скрепи наново комитета „Пенчо Славейков". Начинанието поради, което той и семейството му стават жители на крайсофийското село също се проваля. Детството на писателката преминава в препускане из България. Баща ѝ учителства ту тук, ту там, а голямото му семейство сменя квартира след квартира. Самата Райна по-късно споделя, че е имала трудно детство "Чергарският живот ме научи да се справям с несгодите, да търпя лишения.

Разкри ми и хубостите на нашата природа." - пише Калина Малина. Грижейки се за по-малките си братчета и сестричета, Райна често им разказвала приказки, които сама измисляла. По-късно започнала да ги записва в тетрадка Първотоѝ стихотворение „Пролет" датира от ученическите ѝ години в Каспичан, където баща ѝ работи като учител. В шуменската гимназия нейните съчинения са забелязани от преподавателката ѝ Евдокия Щърбакова, чиито похвали играят ролята на катализатор в литературната ориентация на младото момиче. Вече ученичка във Втора софийска девическа гимназия Райна задълбочава литературните си търсения и се увлича по символизма. Тозиѝ уклон бързо бива разсеян от една среща с Вазов през 1916 г. в Градската градина. Вечерта тя изгаря всичките си тефтери и решава, че ще се учи да писателства от примера на Вазов.

В обществото но литературния кръжок „Към някъде" се среща и с гимназиста Димитър Митов, който няколко години по-късно ще се окаже нейн съпруг. През

1917 г. Райна записва славянска филология в Софийския университет, но, поради финансови затруднения, прекъсва след първия семестър.

Двадесетгодишната госпожица заминава за Етрополе, където работи като учителка.

През 1921 г. Все пак тя успява да завърши Висшия педагогически институт. В края на същата година се венчае за Димитър Митов. И, тъй като двамата младоженци имат много общи интереси в областта на литературата, те живеят щастливо през целия си живот. Имат две деца - Радка и Борис. Макар че в 30те години на ХХ век Димитър успява да се наложи като един от най-видните ни литературни и театрални критици, на Райна ѝ предстоят 15 години учителстване, преди славата да почука на врата й.

Първото произведение, подписано с псевдонима Калина Малина, е стихотворението „Без подслон", публикувано през 1924 г. в сп. „Светулка".

Преди това тя пише под различни имена в много издания на периодичния печат. 1928 г. е годината, в която излиза първатаѝ стихосбирка за деца със звучното име „Кавалче" и може да се определи като старт на задълбоченатаѝ творческа дейност. Следват "Преди, преди вретенце" (1930), "Моряче" (1938), "Малките житни зрънца" (1939), "Огърлица" (1948), "Дружната игра" (1954), "Мои познайници" (1967), "Ей, пътечко моя" (1968), "Хилядолетие" (1975), "Майчини песни" (1990 - изд. сл. смъртта й) и др. За децата пише разкази, повести, приказки. Освен че, творчески е много ангажирана, тя успява да редактира три детски вестника и да участва в съставянето на христоматии и учебници (в три е съавтор с Е. Багряна).

Следващата 1929 г. е знаменателна не само за нея, но и за цялата българска литература. Излиза първия български роман за деца „Златно сърце".

Изключително добре приет от критиката той претърпява още 5 издания. През

1936 г. излиза първата ѝ книга за възрастни - сборника с разкази "Провинциални сенки", после "Нощни пеперуди" (1939), "Планинецът" (1943), повестта "Кръвта на дедите", романът "Старшата сестра" (1941).

Авторката на над 50 заглавия умира на 4 януари 1979 г. в София.

 

2010-02-09
КАЛИНА МАЛИНА  
0
11

„Букварче, ти другарче на детските ми дни, За тебе ще си спомням до късни старини.

В една най-бедна хижа, без слънчеви лъчи, Чрез тебе аз прогледнах и с двете си очи..."

Помните ли тези редове? Усещам усмивчиците по лицата Ви - едни детски, такива, дето само спомена може да ги докара. Познахте я, нали?! Но преди да стигне до псевдоним Калина Малина, тя минава през много перипетии. Днес е ред да се запознаем и с нейната история.

Райна Иванова Радева, както е истинскотоѝ име, е родена на 3 август 1898 г. в гр. София. Тя е най-голямото от шестте деца на Екатерина и Иван Радеви. Най-хубавите спомени от детството ѝ, както тя споделя многократно и на преклонна възраст, остават миговете, изживени в дядоватаѝ къща в Нови Пазар.

За нея от голяма важност е фигурата на баща ѝ - Иван Радев. Първо възпитаник на Рисувалното училище, а по-късно и дипломиран педагог в рождената година на дъщеря си той открива в три квартала на София първите частни забавачници. Определено ориентирани към децата на заможните семейства, тези заведения бързо (за около 5 години) губят интереса на находчивия предприемач. Когато гранд дамата на българската детско-юношеска литература навършила 6 години, баща ѝ вече се занимавал с новия си също толкова мащабен проект - т.нар. „Трудово училище с приют" за „празноскитащи младежи". 200 декара земя били отпуснати от Министерството на просветата в името на тази кауза, които били обработвани от питомците на приюта. С доста усилия се намерили пари за изграждането на бараки за сън, закупили се посеви и дръвчета, назначен бил пазач. Разбира се, нещата не потръгнали в очакваната посока - скоро селяните от околните села, наговорени от заможен скотовъдец, се втурнали към приюта. Под покривалото на нощта те разбили инвентара и опожарили бараките. Иван и семейството му трудно преживели този провал, но той не сломил духът му. Скоро след тази случка той, редом с Мара Белчева, бил един от първите заселници в село Горни Лозен, където се опитал да направи приют за самотни старци и да развива просветна и културна дейност. Като резултат и до днес там стои читалище „Пенчо Славейков", появило се след многоемките усилия на Райниния баща да скрепи наново комитета „Пенчо Славейков". Начинанието поради, което той и семейството му стават жители на крайсофийското село също се проваля. Детството на писателката преминава в препускане из България. Баща ѝ учителства ту тук, ту там, а голямото му семейство сменя квартира след квартира. Самата Райна по-късно споделя, че е имала трудно детство "Чергарският живот ме научи да се справям с несгодите, да търпя лишения.

Разкри ми и хубостите на нашата природа." - пише Калина Малина. Грижейки се за по-малките си братчета и сестричета, Райна често им разказвала приказки, които сама измисляла. По-късно започнала да ги записва в тетрадка Първотоѝ стихотворение „Пролет" датира от ученическите ѝ години в Каспичан, където баща ѝ работи като учител. В шуменската гимназия нейните съчинения са забелязани от преподавателката ѝ Евдокия Щърбакова, чиито похвали играят ролята на катализатор в литературната ориентация на младото момиче. Вече ученичка във Втора софийска девическа гимназия Райна задълбочава литературните си търсения и се увлича по символизма. Тозиѝ уклон бързо бива разсеян от една среща с Вазов през 1916 г. в Градската градина. Вечерта тя изгаря всичките си тефтери и решава, че ще се учи да писателства от примера на Вазов.

В обществото но литературния кръжок „Към някъде" се среща и с гимназиста Димитър Митов, който няколко години по-късно ще се окаже нейн съпруг. През

1917 г. Райна записва славянска филология в Софийския университет, но, поради финансови затруднения, прекъсва след първия семестър.

Двадесетгодишната госпожица заминава за Етрополе, където работи като учителка.

През 1921 г. Все пак тя успява да завърши Висшия педагогически институт. В края на същата година се венчае за Димитър Митов. И, тъй като двамата младоженци имат много общи интереси в областта на литературата, те живеят щастливо през целия си живот. Имат две деца - Радка и Борис. Макар че в 30те години на ХХ век Димитър успява да се наложи като един от най-видните ни литературни и театрални критици, на Райна ѝ предстоят 15 години учителстване, преди славата да почука на врата й.

Първото произведение, подписано с псевдонима Калина Малина, е стихотворението „Без подслон", публикувано през 1924 г. в сп. „Светулка".

Преди това тя пише под различни имена в много издания на периодичния печат. 1928 г. е годината, в която излиза първатаѝ стихосбирка за деца със звучното име „Кавалче" и може да се определи като старт на задълбоченатаѝ творческа дейност. Следват "Преди, преди вретенце" (1930), "Моряче" (1938), "Малките житни зрънца" (1939), "Огърлица" (1948), "Дружната игра" (1954), "Мои познайници" (1967), "Ей, пътечко моя" (1968), "Хилядолетие" (1975), "Майчини песни" (1990 - изд. сл. смъртта й) и др. За децата пише разкази, повести, приказки. Освен че, творчески е много ангажирана, тя успява да редактира три детски вестника и да участва в съставянето на христоматии и учебници (в три е съавтор с Е. Багряна).

Следващата 1929 г. е знаменателна не само за нея, но и за цялата българска литература. Излиза първия български роман за деца „Златно сърце".

Изключително добре приет от критиката той претърпява още 5 издания. През

1936 г. излиза първата ѝ книга за възрастни - сборника с разкази "Провинциални сенки", после "Нощни пеперуди" (1939), "Планинецът" (1943), повестта "Кръвта на дедите", романът "Старшата сестра" (1941).

Авторката на над 50 заглавия умира на 4 януари 1979 г. в София.

 

2010-02-09
КАЛИНА МАЛИНА  
0
11

„Букварче, ти другарче на детските ми дни, За тебе ще си спомням до късни старини.

В една най-бедна хижа, без слънчеви лъчи, Чрез тебе аз прогледнах и с двете си очи..."

Помните ли тези редове? Усещам усмивчиците по лицата Ви - едни детски, такива, дето само спомена може да ги докара. Познахте я, нали?! Но преди да стигне до псевдоним Калина Малина, тя минава през много перипетии. Днес е ред да се запознаем и с нейната история.

Райна Иванова Радева, както е истинскотоѝ име, е родена на 3 август 1898 г. в гр. София. Тя е най-голямото от шестте деца на Екатерина и Иван Радеви. Най-хубавите спомени от детството ѝ, както тя споделя многократно и на преклонна възраст, остават миговете, изживени в дядоватаѝ къща в Нови Пазар.

За нея от голяма важност е фигурата на баща ѝ - Иван Радев. Първо възпитаник на Рисувалното училище, а по-късно и дипломиран педагог в рождената година на дъщеря си той открива в три квартала на София първите частни забавачници. Определено ориентирани към децата на заможните семейства, тези заведения бързо (за около 5 години) губят интереса на находчивия предприемач. Когато гранд дамата на българската детско-юношеска литература навършила 6 години, баща ѝ вече се занимавал с новия си също толкова мащабен проект - т.нар. „Трудово училище с приют" за „празноскитащи младежи". 200 декара земя били отпуснати от Министерството на просветата в името на тази кауза, които били обработвани от питомците на приюта. С доста усилия се намерили пари за изграждането на бараки за сън, закупили се посеви и дръвчета, назначен бил пазач. Разбира се, нещата не потръгнали в очакваната посока - скоро селяните от околните села, наговорени от заможен скотовъдец, се втурнали към приюта. Под покривалото на нощта те разбили инвентара и опожарили бараките. Иван и семейството му трудно преживели този провал, но той не сломил духът му. Скоро след тази случка той, редом с Мара Белчева, бил един от първите заселници в село Горни Лозен, където се опитал да направи приют за самотни старци и да развива просветна и културна дейност. Като резултат и до днес там стои читалище „Пенчо Славейков", появило се след многоемките усилия на Райниния баща да скрепи наново комитета „Пенчо Славейков". Начинанието поради, което той и семейството му стават жители на крайсофийското село също се проваля. Детството на писателката преминава в препускане из България. Баща ѝ учителства ту тук, ту там, а голямото му семейство сменя квартира след квартира. Самата Райна по-късно споделя, че е имала трудно детство "Чергарският живот ме научи да се справям с несгодите, да търпя лишения.

Разкри ми и хубостите на нашата природа." - пише Калина Малина. Грижейки се за по-малките си братчета и сестричета, Райна често им разказвала приказки, които сама измисляла. По-късно започнала да ги записва в тетрадка Първотоѝ стихотворение „Пролет" датира от ученическите ѝ години в Каспичан, където баща ѝ работи като учител. В шуменската гимназия нейните съчинения са забелязани от преподавателката ѝ Евдокия Щърбакова, чиито похвали играят ролята на катализатор в литературната ориентация на младото момиче. Вече ученичка във Втора софийска девическа гимназия Райна задълбочава литературните си търсения и се увлича по символизма. Тозиѝ уклон бързо бива разсеян от една среща с Вазов през 1916 г. в Градската градина. Вечерта тя изгаря всичките си тефтери и решава, че ще се учи да писателства от примера на Вазов.

В обществото но литературния кръжок „Към някъде" се среща и с гимназиста Димитър Митов, който няколко години по-късно ще се окаже нейн съпруг. През

1917 г. Райна записва славянска филология в Софийския университет, но, поради финансови затруднения, прекъсва след първия семестър.

Двадесетгодишната госпожица заминава за Етрополе, където работи като учителка.

През 1921 г. Все пак тя успява да завърши Висшия педагогически институт. В края на същата година се венчае за Димитър Митов. И, тъй като двамата младоженци имат много общи интереси в областта на литературата, те живеят щастливо през целия си живот. Имат две деца - Радка и Борис. Макар че в 30те години на ХХ век Димитър успява да се наложи като един от най-видните ни литературни и театрални критици, на Райна ѝ предстоят 15 години учителстване, преди славата да почука на врата й.

Първото произведение, подписано с псевдонима Калина Малина, е стихотворението „Без подслон", публикувано през 1924 г. в сп. „Светулка".

Преди това тя пише под различни имена в много издания на периодичния печат. 1928 г. е годината, в която излиза първатаѝ стихосбирка за деца със звучното име „Кавалче" и може да се определи като старт на задълбоченатаѝ творческа дейност. Следват "Преди, преди вретенце" (1930), "Моряче" (1938), "Малките житни зрънца" (1939), "Огърлица" (1948), "Дружната игра" (1954), "Мои познайници" (1967), "Ей, пътечко моя" (1968), "Хилядолетие" (1975), "Майчини песни" (1990 - изд. сл. смъртта й) и др. За децата пише разкази, повести, приказки. Освен че, творчески е много ангажирана, тя успява да редактира три детски вестника и да участва в съставянето на христоматии и учебници (в три е съавтор с Е. Багряна).

Следващата 1929 г. е знаменателна не само за нея, но и за цялата българска литература. Излиза първия български роман за деца „Златно сърце".

Изключително добре приет от критиката той претърпява още 5 издания. През

1936 г. излиза първата ѝ книга за възрастни - сборника с разкази "Провинциални сенки", после "Нощни пеперуди" (1939), "Планинецът" (1943), повестта "Кръвта на дедите", романът "Старшата сестра" (1941).

Авторката на над 50 заглавия умира на 4 януари 1979 г. в София.

 

2010-02-09
С име на богиня, но съпруга  
0
11

 

 

Историята е скрила с тежкото си покривало живота й от нашите очи. И само един спомен, просъществувал покрай другиго, ни връща към нея. Всъщност не можем да кажем дали Атина Болярска е трагичен образ. Тя се появява само в биографията на Вазов и то за малко. Въпреки това тази кратка поява я нарежда сред големите имена на своето съвремие. Данни за единствената съпруга на Вазов, макар и тя да не е изиграла съпътническа роля в живота му - няма. Това, което се знае за нея е изцяло обвързано с големия творец.

Родом от образовано и добро  русенско семейство, тя се вмества в живота на стария ерген благодарение на Михалаки Георгиев и съпругата му Магдалина. В края на септември 1890 г. семейство Георгиеви, които по-късно ще се окажат кумове на сватбата им, запознава 30 годишната Атина с вече утвърдилия се в литературните среди Вазов. В дома на Болярски Вазов отива с майка си. Атина възторжено рецитира стихотворенията му от "Епопея на забравените". И макар че Вазов е една от най-желаните партии за брак в този период, той остава изключително впечатлен от госпожица Болярска. Очарована е и тя самата, въпреки десет годишната разлика помежду им. Макар че театрално представя всяко едно свое качество, тя успява да запази баланса между чувствата си и добрия тон, диктуван и от  семейството и високото й образование. Благодарение на вуйчо й митрополит Климент, чието светско име е Васил Друмев, тя получава стипендия за Фундуклеевския лицей за благородни девици в Киев. Въпреки определението на бъдещата й свекърва, че е "цапната и с много волен характер", тя се слави като умна, образована и интересна жена, изключително популярна сред софийския хайлайф. В крайна сметка Атина говори руски, френски, пише стихове, рисува, танцува, пее, но тези благодетели не впечатляват ревнивата майка на бъдещият й съпруг.

На 15 октоври 1890 г. публичното пространство се взривява от новината за официалния им годеж. Съба Вазова - майката на Иван - никак не е доволна от избора на сина си. Ревността й на няколко пъти е дълбоко подчертавана от историографите на Вазов по повод на забележките и съветите й към сина си по отношение на любовите му. Но нейната неразположеност не се взема под внимание. На 4 ноември 1890 г. Атина и Вазов сключват граждански брак и се венчават в църквата "Свети Крал". Това се оказва събитие, следено с изключително голям интерес не само от литературоведската общност, но и от всички, които са се били докосвали до вазовската мисъл.

Началните строфи на брака им са положителни - все още съпрузите са влюбени и се радват един на друг. Но класическият за патриархалните и постпатриархалните общества конфликт 'снаха - свекърва' застрашава благополучието на брака им. Властолюбивата Съба отказва да се оттегли от ръководната си роля в домакинството, а снахата се опитва да си извоюва свое място и да се наложи в дома, но този опит се оказва абсолютно неуспешен. Пълновластна господарка на дома си остава Съба. А и на своите 30 години Атина е в стихията на женствеността и младостта си. Тя често е упреквана, и то грубо, от майката на съпруга си, че ходи по чайни церемонии, по соарета и забави, а самият Вазов пише, че не му се нрави жена му да го води по "журове и насажда у дома модерни порядки".

На 3 юли 1891 г. Семейство Вазови - син, снаха и свекърва - тръгват на излет с файтон към Рилския Манастир. По време на разходката между двамата съпрузи възниква остро спречкване. Свекървата доналива масло в огъня, но по-основната причина за семейния скандал са нахалните и безогледни ухажвания към Атина от страна на един гвардеец, чието име историята е запазила в тайна. Тази случка и вечните упреци на Съба допринасят за нетърпимата атмосфера в дома.

Светският маниер на Атина, натякванията на майка му и личното му убеждение, че домът трябва да остане недокоснат от модерното, изкарват Вазов извън равновесие и той напуска дома си на 17.02.1892 г. Едва тринадесет месеца след венчавката си за госпожица Болярска Вазов намира упование в ергенската си самота. За да прикрие постъпката на сина си и за да запази доброто име на семейството си (по един неразбираем днес начин) Съба изгонва Атина от дома си.  Според източниците тя изчакала снаха си да излезе от къщата и накарала една слугиня да събере багажа й в няколко бохчички. Когато младата госпожа Вазова се прибрала установила, че врата е заключена. Свекървата я чакала на прозореца и изхвърлила дрехите й оттам. С познатия ни вече тон Съба изрекла съдбоносните думи "Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите!" и затворила прозореца.

Как се е чувствала младата съпруга, как е приела това, че желана от толкова страни в обществото, сега е изхвърлена - никъде никой не е писал. Но знаем, че Вазов се е върнал в дома на ул. Солунска 17 и е коленичил пред скута на майка си. Дори думите му от този миг са ни известни: "Какъв голям грях щях да сторя. Бях решил тебе да изпъдя.".

Бракоразводното дело се точи до смъртта на Вазов - 33 години.  Причината се крие във силните връзки, които Атина има сред владиците. Семейство Вазови, обаче, тотално я игнорира от живота си и общува с нея единствено чрез съда.

Следващото споменаване на Вазовата съпруга е в завещанието му, написано през 1909 г.: „На отстранената си жена Атина Болярска не оставам нищо. С нея не можех да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 година, откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможни преследвания-съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея, аз лично, не мога доброволно да наредя да й се даде от моя имот каквото и да било."

Съдбата обаче й отрежда друго - тя взима много по-голямата част от Вазовото наследство. И... изчезва от хрониките на историците. Моят разказ за нея също свършва тук. Само няколко сводки и спомени от тези години, след смъртта на Вазов, ни разказват, че Атина редовно посещавала гроба му. Знае се и за амбициозния й проект да събере и издаде всичко писано за и от Вазов, което несъмнено ни говори за чувството й на свързаност с него. Тук е мястото да се запитаме дали тази жена, несподелила пътя твореца, все пак и въпреки всичко го е обичала. Или пък можем да тръгнем в една друга посока и да приемем, че порядките на времето й, са я задължавали да постъпи така. Питам се и дали тя, като жена е съумяла да прости на съпруга си отричането му от нея; дали е приела факта, че той, Големия, Патриарха, е предпочел фустата на майка си пред брачното им благополучие. Питам се и това чопли съзнанието ми, но отговорите са останали дълбоко под прахта на Историята. Оказа се, че големият писател и големият радетел за българщината,  всъщност е бил един малък мъж, неспособен да изживее младостта на съпругата си и да приеме факта, че тя е красива, желана и жизнена. До такава степен да се опита да я игнорира от живота си, че тя да не остави нито една лична следа в историята. Имам ли право да го упреквам? Като жена - със сигурност имам!

2010-01-26
С име на богиня, но съпруга  
0
11

 

 

Историята е скрила с тежкото си покривало живота й от нашите очи. И само един спомен, просъществувал покрай другиго, ни връща към нея. Всъщност не можем да кажем дали Атина Болярска е трагичен образ. Тя се появява само в биографията на Вазов и то за малко. Въпреки това тази кратка поява я нарежда сред големите имена на своето съвремие. Данни за единствената съпруга на Вазов, макар и тя да не е изиграла съпътническа роля в живота му - няма. Това, което се знае за нея е изцяло обвързано с големия творец.

Родом от образовано и добро  русенско семейство, тя се вмества в живота на стария ерген благодарение на Михалаки Георгиев и съпругата му Магдалина. В края на септември 1890 г. семейство Георгиеви, които по-късно ще се окажат кумове на сватбата им, запознава 30 годишната Атина с вече утвърдилия се в литературните среди Вазов. В дома на Болярски Вазов отива с майка си. Атина възторжено рецитира стихотворенията му от "Епопея на забравените". И макар че Вазов е една от най-желаните партии за брак в този период, той остава изключително впечатлен от госпожица Болярска. Очарована е и тя самата, въпреки десет годишната разлика помежду им. Макар че театрално представя всяко едно свое качество, тя успява да запази баланса между чувствата си и добрия тон, диктуван и от  семейството и високото й образование. Благодарение на вуйчо й митрополит Климент, чието светско име е Васил Друмев, тя получава стипендия за Фундуклеевския лицей за благородни девици в Киев. Въпреки определението на бъдещата й свекърва, че е "цапната и с много волен характер", тя се слави като умна, образована и интересна жена, изключително популярна сред софийския хайлайф. В крайна сметка Атина говори руски, френски, пише стихове, рисува, танцува, пее, но тези благодетели не впечатляват ревнивата майка на бъдещият й съпруг.

На 15 октоври 1890 г. публичното пространство се взривява от новината за официалния им годеж. Съба Вазова - майката на Иван - никак не е доволна от избора на сина си. Ревността й на няколко пъти е дълбоко подчертавана от историографите на Вазов по повод на забележките и съветите й към сина си по отношение на любовите му. Но нейната неразположеност не се взема под внимание. На 4 ноември 1890 г. Атина и Вазов сключват граждански брак и се венчават в църквата "Свети Крал". Това се оказва събитие, следено с изключително голям интерес не само от литературоведската общност, но и от всички, които са се били докосвали до вазовската мисъл.

Началните строфи на брака им са положителни - все още съпрузите са влюбени и се радват един на друг. Но класическият за патриархалните и постпатриархалните общества конфликт 'снаха - свекърва' застрашава благополучието на брака им. Властолюбивата Съба отказва да се оттегли от ръководната си роля в домакинството, а снахата се опитва да си извоюва свое място и да се наложи в дома, но този опит се оказва абсолютно неуспешен. Пълновластна господарка на дома си остава Съба. А и на своите 30 години Атина е в стихията на женствеността и младостта си. Тя често е упреквана, и то грубо, от майката на съпруга си, че ходи по чайни церемонии, по соарета и забави, а самият Вазов пише, че не му се нрави жена му да го води по "журове и насажда у дома модерни порядки".

На 3 юли 1891 г. Семейство Вазови - син, снаха и свекърва - тръгват на излет с файтон към Рилския Манастир. По време на разходката между двамата съпрузи възниква остро спречкване. Свекървата доналива масло в огъня, но по-основната причина за семейния скандал са нахалните и безогледни ухажвания към Атина от страна на един гвардеец, чието име историята е запазила в тайна. Тази случка и вечните упреци на Съба допринасят за нетърпимата атмосфера в дома.

Светският маниер на Атина, натякванията на майка му и личното му убеждение, че домът трябва да остане недокоснат от модерното, изкарват Вазов извън равновесие и той напуска дома си на 17.02.1892 г. Едва тринадесет месеца след венчавката си за госпожица Болярска Вазов намира упование в ергенската си самота. За да прикрие постъпката на сина си и за да запази доброто име на семейството си (по един неразбираем днес начин) Съба изгонва Атина от дома си.  Според източниците тя изчакала снаха си да излезе от къщата и накарала една слугиня да събере багажа й в няколко бохчички. Когато младата госпожа Вазова се прибрала установила, че врата е заключена. Свекървата я чакала на прозореца и изхвърлила дрехите й оттам. С познатия ни вече тон Съба изрекла съдбоносните думи "Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите!" и затворила прозореца.

Как се е чувствала младата съпруга, как е приела това, че желана от толкова страни в обществото, сега е изхвърлена - никъде никой не е писал. Но знаем, че Вазов се е върнал в дома на ул. Солунска 17 и е коленичил пред скута на майка си. Дори думите му от този миг са ни известни: "Какъв голям грях щях да сторя. Бях решил тебе да изпъдя.".

Бракоразводното дело се точи до смъртта на Вазов - 33 години.  Причината се крие във силните връзки, които Атина има сред владиците. Семейство Вазови, обаче, тотално я игнорира от живота си и общува с нея единствено чрез съда.

Следващото споменаване на Вазовата съпруга е в завещанието му, написано през 1909 г.: „На отстранената си жена Атина Болярска не оставам нищо. С нея не можех да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 година, откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможни преследвания-съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея, аз лично, не мога доброволно да наредя да й се даде от моя имот каквото и да било."

Съдбата обаче й отрежда друго - тя взима много по-голямата част от Вазовото наследство. И... изчезва от хрониките на историците. Моят разказ за нея също свършва тук. Само няколко сводки и спомени от тези години, след смъртта на Вазов, ни разказват, че Атина редовно посещавала гроба му. Знае се и за амбициозния й проект да събере и издаде всичко писано за и от Вазов, което несъмнено ни говори за чувството й на свързаност с него. Тук е мястото да се запитаме дали тази жена, несподелила пътя твореца, все пак и въпреки всичко го е обичала. Или пък можем да тръгнем в една друга посока и да приемем, че порядките на времето й, са я задължавали да постъпи така. Питам се и дали тя, като жена е съумяла да прости на съпруга си отричането му от нея; дали е приела факта, че той, Големия, Патриарха, е предпочел фустата на майка си пред брачното им благополучие. Питам се и това чопли съзнанието ми, но отговорите са останали дълбоко под прахта на Историята. Оказа се, че големият писател и големият радетел за българщината,  всъщност е бил един малък мъж, неспособен да изживее младостта на съпругата си и да приеме факта, че тя е красива, желана и жизнена. До такава степен да се опита да я игнорира от живота си, че тя да не остави нито една лична следа в историята. Имам ли право да го упреквам? Като жена - със сигурност имам!

2010-01-26
С име на богиня, но съпруга  
0
11

 

 

Историята е скрила с тежкото си покривало живота й от нашите очи. И само един спомен, просъществувал покрай другиго, ни връща към нея. Всъщност не можем да кажем дали Атина Болярска е трагичен образ. Тя се появява само в биографията на Вазов и то за малко. Въпреки това тази кратка поява я нарежда сред големите имена на своето съвремие. Данни за единствената съпруга на Вазов, макар и тя да не е изиграла съпътническа роля в живота му - няма. Това, което се знае за нея е изцяло обвързано с големия творец.

Родом от образовано и добро  русенско семейство, тя се вмества в живота на стария ерген благодарение на Михалаки Георгиев и съпругата му Магдалина. В края на септември 1890 г. семейство Георгиеви, които по-късно ще се окажат кумове на сватбата им, запознава 30 годишната Атина с вече утвърдилия се в литературните среди Вазов. В дома на Болярски Вазов отива с майка си. Атина възторжено рецитира стихотворенията му от "Епопея на забравените". И макар че Вазов е една от най-желаните партии за брак в този период, той остава изключително впечатлен от госпожица Болярска. Очарована е и тя самата, въпреки десет годишната разлика помежду им. Макар че театрално представя всяко едно свое качество, тя успява да запази баланса между чувствата си и добрия тон, диктуван и от  семейството и високото й образование. Благодарение на вуйчо й митрополит Климент, чието светско име е Васил Друмев, тя получава стипендия за Фундуклеевския лицей за благородни девици в Киев. Въпреки определението на бъдещата й свекърва, че е "цапната и с много волен характер", тя се слави като умна, образована и интересна жена, изключително популярна сред софийския хайлайф. В крайна сметка Атина говори руски, френски, пише стихове, рисува, танцува, пее, но тези благодетели не впечатляват ревнивата майка на бъдещият й съпруг.

На 15 октоври 1890 г. публичното пространство се взривява от новината за официалния им годеж. Съба Вазова - майката на Иван - никак не е доволна от избора на сина си. Ревността й на няколко пъти е дълбоко подчертавана от историографите на Вазов по повод на забележките и съветите й към сина си по отношение на любовите му. Но нейната неразположеност не се взема под внимание. На 4 ноември 1890 г. Атина и Вазов сключват граждански брак и се венчават в църквата "Свети Крал". Това се оказва събитие, следено с изключително голям интерес не само от литературоведската общност, но и от всички, които са се били докосвали до вазовската мисъл.

Началните строфи на брака им са положителни - все още съпрузите са влюбени и се радват един на друг. Но класическият за патриархалните и постпатриархалните общества конфликт 'снаха - свекърва' застрашава благополучието на брака им. Властолюбивата Съба отказва да се оттегли от ръководната си роля в домакинството, а снахата се опитва да си извоюва свое място и да се наложи в дома, но този опит се оказва абсолютно неуспешен. Пълновластна господарка на дома си остава Съба. А и на своите 30 години Атина е в стихията на женствеността и младостта си. Тя често е упреквана, и то грубо, от майката на съпруга си, че ходи по чайни церемонии, по соарета и забави, а самият Вазов пише, че не му се нрави жена му да го води по "журове и насажда у дома модерни порядки".

На 3 юли 1891 г. Семейство Вазови - син, снаха и свекърва - тръгват на излет с файтон към Рилския Манастир. По време на разходката между двамата съпрузи възниква остро спречкване. Свекървата доналива масло в огъня, но по-основната причина за семейния скандал са нахалните и безогледни ухажвания към Атина от страна на един гвардеец, чието име историята е запазила в тайна. Тази случка и вечните упреци на Съба допринасят за нетърпимата атмосфера в дома.

Светският маниер на Атина, натякванията на майка му и личното му убеждение, че домът трябва да остане недокоснат от модерното, изкарват Вазов извън равновесие и той напуска дома си на 17.02.1892 г. Едва тринадесет месеца след венчавката си за госпожица Болярска Вазов намира упование в ергенската си самота. За да прикрие постъпката на сина си и за да запази доброто име на семейството си (по един неразбираем днес начин) Съба изгонва Атина от дома си.  Според източниците тя изчакала снаха си да излезе от къщата и накарала една слугиня да събере багажа й в няколко бохчички. Когато младата госпожа Вазова се прибрала установила, че врата е заключена. Свекървата я чакала на прозореца и изхвърлила дрехите й оттам. С познатия ни вече тон Съба изрекла съдбоносните думи "Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите!" и затворила прозореца.

Как се е чувствала младата съпруга, как е приела това, че желана от толкова страни в обществото, сега е изхвърлена - никъде никой не е писал. Но знаем, че Вазов се е върнал в дома на ул. Солунска 17 и е коленичил пред скута на майка си. Дори думите му от този миг са ни известни: "Какъв голям грях щях да сторя. Бях решил тебе да изпъдя.".

Бракоразводното дело се точи до смъртта на Вазов - 33 години.  Причината се крие във силните връзки, които Атина има сред владиците. Семейство Вазови, обаче, тотално я игнорира от живота си и общува с нея единствено чрез съда.

Следващото споменаване на Вазовата съпруга е в завещанието му, написано през 1909 г.: „На отстранената си жена Атина Болярска не оставам нищо. С нея не можех да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 година, откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможни преследвания-съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея, аз лично, не мога доброволно да наредя да й се даде от моя имот каквото и да било."

Съдбата обаче й отрежда друго - тя взима много по-голямата част от Вазовото наследство. И... изчезва от хрониките на историците. Моят разказ за нея също свършва тук. Само няколко сводки и спомени от тези години, след смъртта на Вазов, ни разказват, че Атина редовно посещавала гроба му. Знае се и за амбициозния й проект да събере и издаде всичко писано за и от Вазов, което несъмнено ни говори за чувството й на свързаност с него. Тук е мястото да се запитаме дали тази жена, несподелила пътя твореца, все пак и въпреки всичко го е обичала. Или пък можем да тръгнем в една друга посока и да приемем, че порядките на времето й, са я задължавали да постъпи така. Питам се и дали тя, като жена е съумяла да прости на съпруга си отричането му от нея; дали е приела факта, че той, Големия, Патриарха, е предпочел фустата на майка си пред брачното им благополучие. Питам се и това чопли съзнанието ми, но отговорите са останали дълбоко под прахта на Историята. Оказа се, че големият писател и големият радетел за българщината,  всъщност е бил един малък мъж, неспособен да изживее младостта на съпругата си и да приеме факта, че тя е красива, желана и жизнена. До такава степен да се опита да я игнорира от живота си, че тя да не остави нито една лична следа в историята. Имам ли право да го упреквам? Като жена - със сигурност имам!

2010-01-26
С име на богиня, но съпруга  
0
11

 

 

Историята е скрила с тежкото си покривало живота й от нашите очи. И само един спомен, просъществувал покрай другиго, ни връща към нея. Всъщност не можем да кажем дали Атина Болярска е трагичен образ. Тя се появява само в биографията на Вазов и то за малко. Въпреки това тази кратка поява я нарежда сред големите имена на своето съвремие. Данни за единствената съпруга на Вазов, макар и тя да не е изиграла съпътническа роля в живота му - няма. Това, което се знае за нея е изцяло обвързано с големия творец.

Родом от образовано и добро  русенско семейство, тя се вмества в живота на стария ерген благодарение на Михалаки Георгиев и съпругата му Магдалина. В края на септември 1890 г. семейство Георгиеви, които по-късно ще се окажат кумове на сватбата им, запознава 30 годишната Атина с вече утвърдилия се в литературните среди Вазов. В дома на Болярски Вазов отива с майка си. Атина възторжено рецитира стихотворенията му от "Епопея на забравените". И макар че Вазов е една от най-желаните партии за брак в този период, той остава изключително впечатлен от госпожица Болярска. Очарована е и тя самата, въпреки десет годишната разлика помежду им. Макар че театрално представя всяко едно свое качество, тя успява да запази баланса между чувствата си и добрия тон, диктуван и от  семейството и високото й образование. Благодарение на вуйчо й митрополит Климент, чието светско име е Васил Друмев, тя получава стипендия за Фундуклеевския лицей за благородни девици в Киев. Въпреки определението на бъдещата й свекърва, че е "цапната и с много волен характер", тя се слави като умна, образована и интересна жена, изключително популярна сред софийския хайлайф. В крайна сметка Атина говори руски, френски, пише стихове, рисува, танцува, пее, но тези благодетели не впечатляват ревнивата майка на бъдещият й съпруг.

На 15 октоври 1890 г. публичното пространство се взривява от новината за официалния им годеж. Съба Вазова - майката на Иван - никак не е доволна от избора на сина си. Ревността й на няколко пъти е дълбоко подчертавана от историографите на Вазов по повод на забележките и съветите й към сина си по отношение на любовите му. Но нейната неразположеност не се взема под внимание. На 4 ноември 1890 г. Атина и Вазов сключват граждански брак и се венчават в църквата "Свети Крал". Това се оказва събитие, следено с изключително голям интерес не само от литературоведската общност, но и от всички, които са се били докосвали до вазовската мисъл.

Началните строфи на брака им са положителни - все още съпрузите са влюбени и се радват един на друг. Но класическият за патриархалните и постпатриархалните общества конфликт 'снаха - свекърва' застрашава благополучието на брака им. Властолюбивата Съба отказва да се оттегли от ръководната си роля в домакинството, а снахата се опитва да си извоюва свое място и да се наложи в дома, но този опит се оказва абсолютно неуспешен. Пълновластна господарка на дома си остава Съба. А и на своите 30 години Атина е в стихията на женствеността и младостта си. Тя често е упреквана, и то грубо, от майката на съпруга си, че ходи по чайни церемонии, по соарета и забави, а самият Вазов пише, че не му се нрави жена му да го води по "журове и насажда у дома модерни порядки".

На 3 юли 1891 г. Семейство Вазови - син, снаха и свекърва - тръгват на излет с файтон към Рилския Манастир. По време на разходката между двамата съпрузи възниква остро спречкване. Свекървата доналива масло в огъня, но по-основната причина за семейния скандал са нахалните и безогледни ухажвания към Атина от страна на един гвардеец, чието име историята е запазила в тайна. Тази случка и вечните упреци на Съба допринасят за нетърпимата атмосфера в дома.

Светският маниер на Атина, натякванията на майка му и личното му убеждение, че домът трябва да остане недокоснат от модерното, изкарват Вазов извън равновесие и той напуска дома си на 17.02.1892 г. Едва тринадесет месеца след венчавката си за госпожица Болярска Вазов намира упование в ергенската си самота. За да прикрие постъпката на сина си и за да запази доброто име на семейството си (по един неразбираем днес начин) Съба изгонва Атина от дома си.  Според източниците тя изчакала снаха си да излезе от къщата и накарала една слугиня да събере багажа й в няколко бохчички. Когато младата госпожа Вазова се прибрала установила, че врата е заключена. Свекървата я чакала на прозореца и изхвърлила дрехите й оттам. С познатия ни вече тон Съба изрекла съдбоносните думи "Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите!" и затворила прозореца.

Как се е чувствала младата съпруга, как е приела това, че желана от толкова страни в обществото, сега е изхвърлена - никъде никой не е писал. Но знаем, че Вазов се е върнал в дома на ул. Солунска 17 и е коленичил пред скута на майка си. Дори думите му от този миг са ни известни: "Какъв голям грях щях да сторя. Бях решил тебе да изпъдя.".

Бракоразводното дело се точи до смъртта на Вазов - 33 години.  Причината се крие във силните връзки, които Атина има сред владиците. Семейство Вазови, обаче, тотално я игнорира от живота си и общува с нея единствено чрез съда.

Следващото споменаване на Вазовата съпруга е в завещанието му, написано през 1909 г.: „На отстранената си жена Атина Болярска не оставам нищо. С нея не можех да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 година, откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможни преследвания-съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея, аз лично, не мога доброволно да наредя да й се даде от моя имот каквото и да било."

Съдбата обаче й отрежда друго - тя взима много по-голямата част от Вазовото наследство. И... изчезва от хрониките на историците. Моят разказ за нея също свършва тук. Само няколко сводки и спомени от тези години, след смъртта на Вазов, ни разказват, че Атина редовно посещавала гроба му. Знае се и за амбициозния й проект да събере и издаде всичко писано за и от Вазов, което несъмнено ни говори за чувството й на свързаност с него. Тук е мястото да се запитаме дали тази жена, несподелила пътя твореца, все пак и въпреки всичко го е обичала. Или пък можем да тръгнем в една друга посока и да приемем, че порядките на времето й, са я задължавали да постъпи така. Питам се и дали тя, като жена е съумяла да прости на съпруга си отричането му от нея; дали е приела факта, че той, Големия, Патриарха, е предпочел фустата на майка си пред брачното им благополучие. Питам се и това чопли съзнанието ми, но отговорите са останали дълбоко под прахта на Историята. Оказа се, че големият писател и големият радетел за българщината,  всъщност е бил един малък мъж, неспособен да изживее младостта на съпругата си и да приеме факта, че тя е красива, желана и жизнена. До такава степен да се опита да я игнорира от живота си, че тя да не остави нито една лична следа в историята. Имам ли право да го упреквам? Като жена - със сигурност имам!

2010-01-26
ЖЕНАТА ЗАД ГЕРОЯ  
0
11

Този път ще фокусирам колонката си върху един конкретен образ. Помните ли думите, изписани от дядо Вазов в края на "Немили-недраги": "Бедни ми, Македонски..." Да, отчасти и за това ще стане въпрос. Но по-основно ще се спра на избледняващия спомен за една жена, която историята е запомнила покрай величието на съпруга й.

Всеки от нас, още в ученическите си години се е натъквал на думите: "Мила ми Венето, Димитре и Иванке!..." Познахте ли ги? Естествено, че Ботев! И естествено покрай спомена за него ще поговорим и за нея - за Венета. Като жена се чувствам някак длъжна да проследя и женското начало и женската поддръжка и женския героизъм, проявени във смутните години преди Освобождението. Вазовата Рада, визираща Райна Княгиня, е само повод историците да се обърнат към феми-модела на поборничеството. Но Рада така и не вижда това, което очите на Македонски съзират след героизма на хъшовете, след безграничното себеотдаване в името на идеала "за чиста и свята република". Венета, обаче не само вижда, живее и чувства угнетяващите събития в Следосвобожденска България, тя е пряка жертва на политическото безхаберие и хорското пренебрежение. Затова - последвайте ме в спомена за нея.

Първия брак на Венета е сключен, по непотвърдени данни (няма доказателствени факти), когато тя е била 17 годишна. Заможното й семейство я дава за жена на също така заможния търновски сарафин Дончо. Бракът им е тежък, скован, нетърсещ съпружеска близост, дори несподелен. От този брак се ражда първото дете на Венета - Димитър, който по-късно Ботев ще спомене в последното си писмо до нея, написано минути преди да напусне кораба "Радецки". Но още е рано за това. Игнорирана от съпруга си в брачния живот, Венета решава да избере собствения си път сама. Във времето на патриархалните традиции тази жена прави крачка, която е немислима за съпругите от тази епоха. С един наръч дрехи и с малкия Димитър тя напуска студеното огнище на съпружеството и заминава за Букурещ при своя чичо - Негово Преосвещенство Панарет Рашев. Търновци не прощават на младата невеста вироглавството и себепочитането пред това на съпруга й. Злонамерени езици я одумват и клеветят избора й. Днес е смешно това да се случи, но преди повече от век това е било приемано за ненормално поведение. Но Венета е далече от всичко това. Заобиколени от грижите на Панарет, тя и Димитър десетина години живеят в къщата му. Там Венета "държи ключовете" и домакинства, грижи се за застаряващия свещеник и полага основите на образованието на сина си. По спомени на съвременници, по записки и официални документи, в тази къща (на партерния й етаж) се е помещавало и българското училище в Букурещ. Там именно Венета чува за новия даскал, който бил строг с учениците си и им преподавал неща извън уроците. За първата им среща се носи една легенда (никога никъде не е документирано това събитие). Говори се, че Ботев дълго време я заглеждал и веднъж, когато тя минала покрай него той я настигнал, обяснил й се в любов и тогава поставили началото на връзката си. Както вече казах, това е само легенда - възможно е и да има някаква част истина в нея, но тя е потънала в забвение. Кръгът от познати и приятели на Панарет започват ожесточено да нападат жената, укорявайки отношенията й с Ботев. Укор и критика търпят и желанието и съпричастността й към гладуващите хъшове. От записки на нейни спомени, става ясно, че от пищните трапези на преосвещенската къща Венета е изнасяла храна за тях, а често им е давала и дрехи. След утегнителен разговор с Панарет, Венета изчаква удобен момент и става съпруга на Ботев.

Умишлено не се впускам в разкази за майчините й притеснения по отношение на първото й дете и новия й съпруг, защото си мисля, че този момент е логичен и близък до съзнанието на всеки човек. По-важното е, че Венета изоставя лукса и сигурността на чичовата си къща и се впуска в мизерния и несигурен живот на един емигрант и радетел за българското. Скромните

възможности на семейството, обаче биват разделяни между тях и гладните

поборници. Венета засвидетелства съпричастието си към това, което вълнува

съпруга й и към страданията на тези отрекли се от себе си хора, оформящи

неговото обкръжение, като кърпи и пере дрехите им, посреща ги на вечеря,на обяд. Колко може да направи една жена в нейното незавидно положение - може да подкрепи само така каузата. И ражда Иванка - единствената дъщеря на Ботев. Тази щастлива дата е 13 април 1876г. (стар стил).

След смъртта на Ботев (месец и половина след раждането на дъщеря му) и след множество перипетии тя се завръща в Търново. Новата власт на вече свободна България я поставя в позицията на „покорна молителка". Подвига на Ботев е забравен. Самия Стамболов, който в Букурещ не веднъж се е ползвал от топлата вечеря в дома на Христо и Венета, отказва да увеличи унизително ниската й пенсия. Тя в продължение на няколко години получава безвъзмездната помощ от държавата като вдовица на загинал за свободата на Отечеството поборник от 30 лв. Мизерията и нищетата, лишенията и работата по чуждите къщи са нейни верни спътници. След поредния отказ от правителството за повишаване на пенсията й и публикуването на искането й в публичното пространство, тя пише писмо до самия Стамболов с молба „тази унизителна пенсия да бъде спряна". Така и става. Отново с помощта на чичо си Панарет Рашев, Венета съумява да отгледа и изучи децата си, съблюдавайки  стриктно заръката на Ботев (поръчана й на раздяла с него, преди той да тръгне към Гюргево): „Гледай Иванка!" И така, за разлика от самата нея децата й Димитър и Иванка получават добро образование. Димитър завършва руската духовна семинария, а Иванка заминава за Женева, където също следва.  Скъпата й дъщеричка почива внезапно през 1906 г. И това оставя още по-дълбока рана в душата на Венета. Междувременно Венета спомага по същия начин като в Букурещ и на обвързаните с ВМРО сподвижници на идеята за освобождаване на Македония. Дава и дарение за фонда им от 200 лв. (получени като наследство 11 години след смъртта на Панарет). Прави дарения и за църквата в града си.

Венета умира в къщата си в Търново, като до последно пази писмото от „Радецки", а последните й думи били свързани с желанието то (писмото) да бъде запазено за целия български народ. Много скромното й погребение е прикрито през 1948 г. когато на гроба й общината на Търново поставя надгробна плоча с надпис.

Днес това трябва да се знае.

 

2010-01-12
ЖЕНАТА ЗАД ГЕРОЯ  
0
11

Този път ще фокусирам колонката си върху един конкретен образ. Помните ли думите, изписани от дядо Вазов в края на "Немили-недраги": "Бедни ми, Македонски..." Да, отчасти и за това ще стане въпрос. Но по-основно ще се спра на избледняващия спомен за една жена, която историята е запомнила покрай величието на съпруга й.

Всеки от нас, още в ученическите си години се е натъквал на думите: "Мила ми Венето, Димитре и Иванке!..." Познахте ли ги? Естествено, че Ботев! И естествено покрай спомена за него ще поговорим и за нея - за Венета. Като жена се чувствам някак длъжна да проследя и женското начало и женската поддръжка и женския героизъм, проявени във смутните години преди Освобождението. Вазовата Рада, визираща Райна Княгиня, е само повод историците да се обърнат към феми-модела на поборничеството. Но Рада така и не вижда това, което очите на Македонски съзират след героизма на хъшовете, след безграничното себеотдаване в името на идеала "за чиста и свята република". Венета, обаче не само вижда, живее и чувства угнетяващите събития в Следосвобожденска България, тя е пряка жертва на политическото безхаберие и хорското пренебрежение. Затова - последвайте ме в спомена за нея.

Първия брак на Венета е сключен, по непотвърдени данни (няма доказателствени факти), когато тя е била 17 годишна. Заможното й семейство я дава за жена на също така заможния търновски сарафин Дончо. Бракът им е тежък, скован, нетърсещ съпружеска близост, дори несподелен. От този брак се ражда първото дете на Венета - Димитър, който по-късно Ботев ще спомене в последното си писмо до нея, написано минути преди да напусне кораба "Радецки". Но още е рано за това. Игнорирана от съпруга си в брачния живот, Венета решава да избере собствения си път сама. Във времето на патриархалните традиции тази жена прави крачка, която е немислима за съпругите от тази епоха. С един наръч дрехи и с малкия Димитър тя напуска студеното огнище на съпружеството и заминава за Букурещ при своя чичо - Негово Преосвещенство Панарет Рашев. Търновци не прощават на младата невеста вироглавството и себепочитането пред това на съпруга й. Злонамерени езици я одумват и клеветят избора й. Днес е смешно това да се случи, но преди повече от век това е било приемано за ненормално поведение. Но Венета е далече от всичко това. Заобиколени от грижите на Панарет, тя и Димитър десетина години живеят в къщата му. Там Венета "държи ключовете" и домакинства, грижи се за застаряващия свещеник и полага основите на образованието на сина си. По спомени на съвременници, по записки и официални документи, в тази къща (на партерния й етаж) се е помещавало и българското училище в Букурещ. Там именно Венета чува за новия даскал, който бил строг с учениците си и им преподавал неща извън уроците. За първата им среща се носи една легенда (никога никъде не е документирано това събитие). Говори се, че Ботев дълго време я заглеждал и веднъж, когато тя минала покрай него той я настигнал, обяснил й се в любов и тогава поставили началото на връзката си. Както вече казах, това е само легенда - възможно е и да има някаква част истина в нея, но тя е потънала в забвение. Кръгът от познати и приятели на Панарет започват ожесточено да нападат жената, укорявайки отношенията й с Ботев. Укор и критика търпят и желанието и съпричастността й към гладуващите хъшове. От записки на нейни спомени, става ясно, че от пищните трапези на преосвещенската къща Венета е изнасяла храна за тях, а често им е давала и дрехи. След утегнителен разговор с Панарет, Венета изчаква удобен момент и става съпруга на Ботев.

Умишлено не се впускам в разкази за майчините й притеснения по отношение на първото й дете и новия й съпруг, защото си мисля, че този момент е логичен и близък до съзнанието на всеки човек. По-важното е, че Венета изоставя лукса и сигурността на чичовата си къща и се впуска в мизерния и несигурен живот на един емигрант и радетел за българското. Скромните

възможности на семейството, обаче биват разделяни между тях и гладните

поборници. Венета засвидетелства съпричастието си към това, което вълнува

съпруга й и към страданията на тези отрекли се от себе си хора, оформящи

неговото обкръжение, като кърпи и пере дрехите им, посреща ги на вечеря,на обяд. Колко може да направи една жена в нейното незавидно положение - може да подкрепи само така каузата. И ражда Иванка - единствената дъщеря на Ботев. Тази щастлива дата е 13 април 1876г. (стар стил).

След смъртта на Ботев (месец и половина след раждането на дъщеря му) и след множество перипетии тя се завръща в Търново. Новата власт на вече свободна България я поставя в позицията на „покорна молителка". Подвига на Ботев е забравен. Самия Стамболов, който в Букурещ не веднъж се е ползвал от топлата вечеря в дома на Христо и Венета, отказва да увеличи унизително ниската й пенсия. Тя в продължение на няколко години получава безвъзмездната помощ от държавата като вдовица на загинал за свободата на Отечеството поборник от 30 лв. Мизерията и нищетата, лишенията и работата по чуждите къщи са нейни верни спътници. След поредния отказ от правителството за повишаване на пенсията й и публикуването на искането й в публичното пространство, тя пише писмо до самия Стамболов с молба „тази унизителна пенсия да бъде спряна". Така и става. Отново с помощта на чичо си Панарет Рашев, Венета съумява да отгледа и изучи децата си, съблюдавайки  стриктно заръката на Ботев (поръчана й на раздяла с него, преди той да тръгне към Гюргево): „Гледай Иванка!" И така, за разлика от самата нея децата й Димитър и Иванка получават добро образование. Димитър завършва руската духовна семинария, а Иванка заминава за Женева, където също следва.  Скъпата й дъщеричка почива внезапно през 1906 г. И това оставя още по-дълбока рана в душата на Венета. Междувременно Венета спомага по същия начин като в Букурещ и на обвързаните с ВМРО сподвижници на идеята за освобождаване на Македония. Дава и дарение за фонда им от 200 лв. (получени като наследство 11 години след смъртта на Панарет). Прави дарения и за църквата в града си.

Венета умира в къщата си в Търново, като до последно пази писмото от „Радецки", а последните й думи били свързани с желанието то (писмото) да бъде запазено за целия български народ. Много скромното й погребение е прикрито през 1948 г. когато на гроба й общината на Търново поставя надгробна плоча с надпис.

Днес това трябва да се знае.

 

2010-01-12
ЖЕНАТА ЗАД ГЕРОЯ  
0
11

Този път ще фокусирам колонката си върху един конкретен образ. Помните ли думите, изписани от дядо Вазов в края на "Немили-недраги": "Бедни ми, Македонски..." Да, отчасти и за това ще стане въпрос. Но по-основно ще се спра на избледняващия спомен за една жена, която историята е запомнила покрай величието на съпруга й.

Всеки от нас, още в ученическите си години се е натъквал на думите: "Мила ми Венето, Димитре и Иванке!..." Познахте ли ги? Естествено, че Ботев! И естествено покрай спомена за него ще поговорим и за нея - за Венета. Като жена се чувствам някак длъжна да проследя и женското начало и женската поддръжка и женския героизъм, проявени във смутните години преди Освобождението. Вазовата Рада, визираща Райна Княгиня, е само повод историците да се обърнат към феми-модела на поборничеството. Но Рада така и не вижда това, което очите на Македонски съзират след героизма на хъшовете, след безграничното себеотдаване в името на идеала "за чиста и свята република". Венета, обаче не само вижда, живее и чувства угнетяващите събития в Следосвобожденска България, тя е пряка жертва на политическото безхаберие и хорското пренебрежение. Затова - последвайте ме в спомена за нея.

Първия брак на Венета е сключен, по непотвърдени данни (няма доказателствени факти), когато тя е била 17 годишна. Заможното й семейство я дава за жена на също така заможния търновски сарафин Дончо. Бракът им е тежък, скован, нетърсещ съпружеска близост, дори несподелен. От този брак се ражда първото дете на Венета - Димитър, който по-късно Ботев ще спомене в последното си писмо до нея, написано минути преди да напусне кораба "Радецки". Но още е рано за това. Игнорирана от съпруга си в брачния живот, Венета решава да избере собствения си път сама. Във времето на патриархалните традиции тази жена прави крачка, която е немислима за съпругите от тази епоха. С един наръч дрехи и с малкия Димитър тя напуска студеното огнище на съпружеството и заминава за Букурещ при своя чичо - Негово Преосвещенство Панарет Рашев. Търновци не прощават на младата невеста вироглавството и себепочитането пред това на съпруга й. Злонамерени езици я одумват и клеветят избора й. Днес е смешно това да се случи, но преди повече от век това е било приемано за ненормално поведение. Но Венета е далече от всичко това. Заобиколени от грижите на Панарет, тя и Димитър десетина години живеят в къщата му. Там Венета "държи ключовете" и домакинства, грижи се за застаряващия свещеник и полага основите на образованието на сина си. По спомени на съвременници, по записки и официални документи, в тази къща (на партерния й етаж) се е помещавало и българското училище в Букурещ. Там именно Венета чува за новия даскал, който бил строг с учениците си и им преподавал неща извън уроците. За първата им среща се носи една легенда (никога никъде не е документирано това събитие). Говори се, че Ботев дълго време я заглеждал и веднъж, когато тя минала покрай него той я настигнал, обяснил й се в любов и тогава поставили началото на връзката си. Както вече казах, това е само легенда - възможно е и да има някаква част истина в нея, но тя е потънала в забвение. Кръгът от познати и приятели на Панарет започват ожесточено да нападат жената, укорявайки отношенията й с Ботев. Укор и критика търпят и желанието и съпричастността й към гладуващите хъшове. От записки на нейни спомени, става ясно, че от пищните трапези на преосвещенската къща Венета е изнасяла храна за тях, а често им е давала и дрехи. След утегнителен разговор с Панарет, Венета изчаква удобен момент и става съпруга на Ботев.

Умишлено не се впускам в разкази за майчините й притеснения по отношение на първото й дете и новия й съпруг, защото си мисля, че този момент е логичен и близък до съзнанието на всеки човек. По-важното е, че Венета изоставя лукса и сигурността на чичовата си къща и се впуска в мизерния и несигурен живот на един емигрант и радетел за българското. Скромните

възможности на семейството, обаче биват разделяни между тях и гладните

поборници. Венета засвидетелства съпричастието си към това, което вълнува

съпруга й и към страданията на тези отрекли се от себе си хора, оформящи

неговото обкръжение, като кърпи и пере дрехите им, посреща ги на вечеря,на обяд. Колко може да направи една жена в нейното незавидно положение - може да подкрепи само така каузата. И ражда Иванка - единствената дъщеря на Ботев. Тази щастлива дата е 13 април 1876г. (стар стил).

След смъртта на Ботев (месец и половина след раждането на дъщеря му) и след множество перипетии тя се завръща в Търново. Новата власт на вече свободна България я поставя в позицията на „покорна молителка". Подвига на Ботев е забравен. Самия Стамболов, който в Букурещ не веднъж се е ползвал от топлата вечеря в дома на Христо и Венета, отказва да увеличи унизително ниската й пенсия. Тя в продължение на няколко години получава безвъзмездната помощ от държавата като вдовица на загинал за свободата на Отечеството поборник от 30 лв. Мизерията и нищетата, лишенията и работата по чуждите къщи са нейни верни спътници. След поредния отказ от правителството за повишаване на пенсията й и публикуването на искането й в публичното пространство, тя пише писмо до самия Стамболов с молба „тази унизителна пенсия да бъде спряна". Така и става. Отново с помощта на чичо си Панарет Рашев, Венета съумява да отгледа и изучи децата си, съблюдавайки  стриктно заръката на Ботев (поръчана й на раздяла с него, преди той да тръгне към Гюргево): „Гледай Иванка!" И така, за разлика от самата нея децата й Димитър и Иванка получават добро образование. Димитър завършва руската духовна семинария, а Иванка заминава за Женева, където също следва.  Скъпата й дъщеричка почива внезапно през 1906 г. И това оставя още по-дълбока рана в душата на Венета. Междувременно Венета спомага по същия начин като в Букурещ и на обвързаните с ВМРО сподвижници на идеята за освобождаване на Македония. Дава и дарение за фонда им от 200 лв. (получени като наследство 11 години след смъртта на Панарет). Прави дарения и за църквата в града си.

Венета умира в къщата си в Търново, като до последно пази писмото от „Радецки", а последните й думи били свързани с желанието то (писмото) да бъде запазено за целия български народ. Много скромното й погребение е прикрито през 1948 г. когато на гроба й общината на Търново поставя надгробна плоча с надпис.

Днес това трябва да се знае.

 

2010-01-12
ЖЕНАТА ЗАД ГЕРОЯ  
0
11

Този път ще фокусирам колонката си върху един конкретен образ. Помните ли думите, изписани от дядо Вазов в края на "Немили-недраги": "Бедни ми, Македонски..." Да, отчасти и за това ще стане въпрос. Но по-основно ще се спра на избледняващия спомен за една жена, която историята е запомнила покрай величието на съпруга й.

Всеки от нас, още в ученическите си години се е натъквал на думите: "Мила ми Венето, Димитре и Иванке!..." Познахте ли ги? Естествено, че Ботев! И естествено покрай спомена за него ще поговорим и за нея - за Венета. Като жена се чувствам някак длъжна да проследя и женското начало и женската поддръжка и женския героизъм, проявени във смутните години преди Освобождението. Вазовата Рада, визираща Райна Княгиня, е само повод историците да се обърнат към феми-модела на поборничеството. Но Рада така и не вижда това, което очите на Македонски съзират след героизма на хъшовете, след безграничното себеотдаване в името на идеала "за чиста и свята република". Венета, обаче не само вижда, живее и чувства угнетяващите събития в Следосвобожденска България, тя е пряка жертва на политическото безхаберие и хорското пренебрежение. Затова - последвайте ме в спомена за нея.

Първия брак на Венета е сключен, по непотвърдени данни (няма доказателствени факти), когато тя е била 17 годишна. Заможното й семейство я дава за жена на също така заможния търновски сарафин Дончо. Бракът им е тежък, скован, нетърсещ съпружеска близост, дори несподелен. От този брак се ражда първото дете на Венета - Димитър, който по-късно Ботев ще спомене в последното си писмо до нея, написано минути преди да напусне кораба "Радецки". Но още е рано за това. Игнорирана от съпруга си в брачния живот, Венета решава да избере собствения си път сама. Във времето на патриархалните традиции тази жена прави крачка, която е немислима за съпругите от тази епоха. С един наръч дрехи и с малкия Димитър тя напуска студеното огнище на съпружеството и заминава за Букурещ при своя чичо - Негово Преосвещенство Панарет Рашев. Търновци не прощават на младата невеста вироглавството и себепочитането пред това на съпруга й. Злонамерени езици я одумват и клеветят избора й. Днес е смешно това да се случи, но преди повече от век това е било приемано за ненормално поведение. Но Венета е далече от всичко това. Заобиколени от грижите на Панарет, тя и Димитър десетина години живеят в къщата му. Там Венета "държи ключовете" и домакинства, грижи се за застаряващия свещеник и полага основите на образованието на сина си. По спомени на съвременници, по записки и официални документи, в тази къща (на партерния й етаж) се е помещавало и българското училище в Букурещ. Там именно Венета чува за новия даскал, който бил строг с учениците си и им преподавал неща извън уроците. За първата им среща се носи една легенда (никога никъде не е документирано това събитие). Говори се, че Ботев дълго време я заглеждал и веднъж, когато тя минала покрай него той я настигнал, обяснил й се в любов и тогава поставили началото на връзката си. Както вече казах, това е само легенда - възможно е и да има някаква част истина в нея, но тя е потънала в забвение. Кръгът от познати и приятели на Панарет започват ожесточено да нападат жената, укорявайки отношенията й с Ботев. Укор и критика търпят и желанието и съпричастността й към гладуващите хъшове. От записки на нейни спомени, става ясно, че от пищните трапези на преосвещенската къща Венета е изнасяла храна за тях, а често им е давала и дрехи. След утегнителен разговор с Панарет, Венета изчаква удобен момент и става съпруга на Ботев.

Умишлено не се впускам в разкази за майчините й притеснения по отношение на първото й дете и новия й съпруг, защото си мисля, че този момент е логичен и близък до съзнанието на всеки човек. По-важното е, че Венета изоставя лукса и сигурността на чичовата си къща и се впуска в мизерния и несигурен живот на един емигрант и радетел за българското. Скромните

възможности на семейството, обаче биват разделяни между тях и гладните

поборници. Венета засвидетелства съпричастието си към това, което вълнува

съпруга й и към страданията на тези отрекли се от себе си хора, оформящи

неговото обкръжение, като кърпи и пере дрехите им, посреща ги на вечеря,на обяд. Колко може да направи една жена в нейното незавидно положение - може да подкрепи само така каузата. И ражда Иванка - единствената дъщеря на Ботев. Тази щастлива дата е 13 април 1876г. (стар стил).

След смъртта на Ботев (месец и половина след раждането на дъщеря му) и след множество перипетии тя се завръща в Търново. Новата власт на вече свободна България я поставя в позицията на „покорна молителка". Подвига на Ботев е забравен. Самия Стамболов, който в Букурещ не веднъж се е ползвал от топлата вечеря в дома на Христо и Венета, отказва да увеличи унизително ниската й пенсия. Тя в продължение на няколко години получава безвъзмездната помощ от държавата като вдовица на загинал за свободата на Отечеството поборник от 30 лв. Мизерията и нищетата, лишенията и работата по чуждите къщи са нейни верни спътници. След поредния отказ от правителството за повишаване на пенсията й и публикуването на искането й в публичното пространство, тя пише писмо до самия Стамболов с молба „тази унизителна пенсия да бъде спряна". Така и става. Отново с помощта на чичо си Панарет Рашев, Венета съумява да отгледа и изучи децата си, съблюдавайки  стриктно заръката на Ботев (поръчана й на раздяла с него, преди той да тръгне към Гюргево): „Гледай Иванка!" И така, за разлика от самата нея децата й Димитър и Иванка получават добро образование. Димитър завършва руската духовна семинария, а Иванка заминава за Женева, където също следва.  Скъпата й дъщеричка почива внезапно през 1906 г. И това оставя още по-дълбока рана в душата на Венета. Междувременно Венета спомага по същия начин като в Букурещ и на обвързаните с ВМРО сподвижници на идеята за освобождаване на Македония. Дава и дарение за фонда им от 200 лв. (получени като наследство 11 години след смъртта на Панарет). Прави дарения и за църквата в града си.

Венета умира в къщата си в Търново, като до последно пази писмото от „Радецки", а последните й думи били свързани с желанието то (писмото) да бъде запазено за целия български народ. Много скромното й погребение е прикрито през 1948 г. когато на гроба й общината на Търново поставя надгробна плоча с надпис.

Днес това трябва да се знае.

 

2010-01-12
Предновогодишни мисли  
0
11

 

Коледа дойде и ... отмина. Озари ни с лъчите на своята благодатна същност,опразни и без това окъсаните ни джобчета и по живо - по здраво пое по пътя си... А тази година някак си не ми беше коледно. Спомням си преди две-три години копнежа, с който чаках този празник - сега (може би от модерната 'празнична депресия') всичко ми се движеше в една плоскост, клоняща към 'все ми е едно'. Дори традиционните вече коледни филми не можаха да събудят у мен онова трескаво настроение и онзи елемент на очакване на чудото... Моята Коледа се колебаеше между належащите сметки и неясното предстоящо. Анализа на постигнатото през годината се оказа плачевен.

Няколкото хубави мигове, които със сигурност ще нося в сърцето си цял живот, са неизменно свързани с 'Книгите' и с Иван Богданов. Другите - не са за приказка!

Все по-трескаво става очакването на новото начало, на новата година и на новия късмет. В навечерието на толкова много 'ново', човек започва да се чувства окрилен. Да мечтаеш става неизбежно и трудно улавяш реалността. Сам влизаш в лабиринта от заигравки на съзнанието си - ще направя това, ще намеря начин за онова... А то - все нищо и нищо... Така беше и миналата година по същото време - ще постигна това, ще направя онова - и на финала нищо от предначертаното не се случи. Но какво пък?! Човек има нужда и да помечтае!

Та, май ще излезе, че във всяка нова година ние влизаме с една каруца от мечти, които теглим след себе си, и които разтоварваме от нея с всеки изминал ден. И така каруцата, която бях натоварила през 2008ма стигна до днешната дата празничка. (Е, не съвсем празна, защото  Самият Богданов се появи като магьосника Мерлин и посбъдна туй-онуй мое мечтание...) Освен това, глуповатият ми адет - наивната вяра в хората - се проявяваше през цялото време. Сега, когато е моето време за равносметка, виждам изминалото като че ли с други очи. Оказа се, че не разтоварената от мечти каруца, а друго е по-страшното - лицемерието, с което съм обградена. Прозрях, че хората, на които най-много съм дала и посветила от себе си, хората, зад които съм заставала в трудните им моменти, хората за които съм била опора и параван, и човек, и приятел, и.... Е, тези хора съвсем не са били Хора... Тук ми се доплаква - с глас искам да плача! Всъщност мълча. Новата ми каручка, с която ще вляза в 2010та, за сега е празна, но мисля си, че ще я напълня по друг начин - ще я пълня с мечти в първо лице,   единствено число; ще я пълня с желания, които зависят само от моето благоволение и ако я изтегля в Новата година празна - то значи, че няма да има какво да разтоварвам от нея и най-вече няма да имам разочаровани мисли в края на годината...

ДАНО ВАШИТЕ КАРУЧКИ НЕ СЕ РАЗТОВАРЯТ ПО ПЪТЯ НА НОВАТА ГОДИНА!

2009-12-29
Предновогодишни мисли  
0
11

 

Коледа дойде и ... отмина. Озари ни с лъчите на своята благодатна същност,опразни и без това окъсаните ни джобчета и по живо - по здраво пое по пътя си... А тази година някак си не ми беше коледно. Спомням си преди две-три години копнежа, с който чаках този празник - сега (може би от модерната 'празнична депресия') всичко ми се движеше в една плоскост, клоняща към 'все ми е едно'. Дори традиционните вече коледни филми не можаха да събудят у мен онова трескаво настроение и онзи елемент на очакване на чудото... Моята Коледа се колебаеше между належащите сметки и неясното предстоящо. Анализа на постигнатото през годината се оказа плачевен.

Няколкото хубави мигове, които със сигурност ще нося в сърцето си цял живот, са неизменно свързани с 'Книгите' и с Иван Богданов. Другите - не са за приказка!

Все по-трескаво става очакването на новото начало, на новата година и на новия късмет. В навечерието на толкова много 'ново', човек започва да се чувства окрилен. Да мечтаеш става неизбежно и трудно улавяш реалността. Сам влизаш в лабиринта от заигравки на съзнанието си - ще направя това, ще намеря начин за онова... А то - все нищо и нищо... Така беше и миналата година по същото време - ще постигна това, ще направя онова - и на финала нищо от предначертаното не се случи. Но какво пък?! Човек има нужда и да помечтае!

Та, май ще излезе, че във всяка нова година ние влизаме с една каруца от мечти, които теглим след себе си, и които разтоварваме от нея с всеки изминал ден. И така каруцата, която бях натоварила през 2008ма стигна до днешната дата празничка. (Е, не съвсем празна, защото  Самият Богданов се появи като магьосника Мерлин и посбъдна туй-онуй мое мечтание...) Освен това, глуповатият ми адет - наивната вяра в хората - се проявяваше през цялото време. Сега, когато е моето време за равносметка, виждам изминалото като че ли с други очи. Оказа се, че не разтоварената от мечти каруца, а друго е по-страшното - лицемерието, с което съм обградена. Прозрях, че хората, на които най-много съм дала и посветила от себе си, хората, зад които съм заставала в трудните им моменти, хората за които съм била опора и параван, и човек, и приятел, и.... Е, тези хора съвсем не са били Хора... Тук ми се доплаква - с глас искам да плача! Всъщност мълча. Новата ми каручка, с която ще вляза в 2010та, за сега е празна, но мисля си, че ще я напълня по друг начин - ще я пълня с мечти в първо лице,   единствено число; ще я пълня с желания, които зависят само от моето благоволение и ако я изтегля в Новата година празна - то значи, че няма да има какво да разтоварвам от нея и най-вече няма да имам разочаровани мисли в края на годината...

ДАНО ВАШИТЕ КАРУЧКИ НЕ СЕ РАЗТОВАРЯТ ПО ПЪТЯ НА НОВАТА ГОДИНА!

2009-12-29
Предновогодишни мисли  
0
11

 

Коледа дойде и ... отмина. Озари ни с лъчите на своята благодатна същност,опразни и без това окъсаните ни джобчета и по живо - по здраво пое по пътя си... А тази година някак си не ми беше коледно. Спомням си преди две-три години копнежа, с който чаках този празник - сега (може би от модерната 'празнична депресия') всичко ми се движеше в една плоскост, клоняща към 'все ми е едно'. Дори традиционните вече коледни филми не можаха да събудят у мен онова трескаво настроение и онзи елемент на очакване на чудото... Моята Коледа се колебаеше между належащите сметки и неясното предстоящо. Анализа на постигнатото през годината се оказа плачевен.

Няколкото хубави мигове, които със сигурност ще нося в сърцето си цял живот, са неизменно свързани с 'Книгите' и с Иван Богданов. Другите - не са за приказка!

Все по-трескаво става очакването на новото начало, на новата година и на новия късмет. В навечерието на толкова много 'ново', човек започва да се чувства окрилен. Да мечтаеш става неизбежно и трудно улавяш реалността. Сам влизаш в лабиринта от заигравки на съзнанието си - ще направя това, ще намеря начин за онова... А то - все нищо и нищо... Така беше и миналата година по същото време - ще постигна това, ще направя онова - и на финала нищо от предначертаното не се случи. Но какво пък?! Човек има нужда и да помечтае!

Та, май ще излезе, че във всяка нова година ние влизаме с една каруца от мечти, които теглим след себе си, и които разтоварваме от нея с всеки изминал ден. И така каруцата, която бях натоварила през 2008ма стигна до днешната дата празничка. (Е, не съвсем празна, защото  Самият Богданов се появи като магьосника Мерлин и посбъдна туй-онуй мое мечтание...) Освен това, глуповатият ми адет - наивната вяра в хората - се проявяваше през цялото време. Сега, когато е моето време за равносметка, виждам изминалото като че ли с други очи. Оказа се, че не разтоварената от мечти каруца, а друго е по-страшното - лицемерието, с което съм обградена. Прозрях, че хората, на които най-много съм дала и посветила от себе си, хората, зад които съм заставала в трудните им моменти, хората за които съм била опора и параван, и човек, и приятел, и.... Е, тези хора съвсем не са били Хора... Тук ми се доплаква - с глас искам да плача! Всъщност мълча. Новата ми каручка, с която ще вляза в 2010та, за сега е празна, но мисля си, че ще я напълня по друг начин - ще я пълня с мечти в първо лице,   единствено число; ще я пълня с желания, които зависят само от моето благоволение и ако я изтегля в Новата година празна - то значи, че няма да има какво да разтоварвам от нея и най-вече няма да имам разочаровани мисли в края на годината...

ДАНО ВАШИТЕ КАРУЧКИ НЕ СЕ РАЗТОВАРЯТ ПО ПЪТЯ НА НОВАТА ГОДИНА!

2009-12-29
Предновогодишни мисли  
0
11

 

Коледа дойде и ... отмина. Озари ни с лъчите на своята благодатна същност,опразни и без това окъсаните ни джобчета и по живо - по здраво пое по пътя си... А тази година някак си не ми беше коледно. Спомням си преди две-три години копнежа, с който чаках този празник - сега (може би от модерната 'празнична депресия') всичко ми се движеше в една плоскост, клоняща към 'все ми е едно'. Дори традиционните вече коледни филми не можаха да събудят у мен онова трескаво настроение и онзи елемент на очакване на чудото... Моята Коледа се колебаеше между належащите сметки и неясното предстоящо. Анализа на постигнатото през годината се оказа плачевен.

Няколкото хубави мигове, които със сигурност ще нося в сърцето си цял живот, са неизменно свързани с 'Книгите' и с Иван Богданов. Другите - не са за приказка!

Все по-трескаво става очакването на новото начало, на новата година и на новия късмет. В навечерието на толкова много 'ново', човек започва да се чувства окрилен. Да мечтаеш става неизбежно и трудно улавяш реалността. Сам влизаш в лабиринта от заигравки на съзнанието си - ще направя това, ще намеря начин за онова... А то - все нищо и нищо... Така беше и миналата година по същото време - ще постигна това, ще направя онова - и на финала нищо от предначертаното не се случи. Но какво пък?! Човек има нужда и да помечтае!

Та, май ще излезе, че във всяка нова година ние влизаме с една каруца от мечти, които теглим след себе си, и които разтоварваме от нея с всеки изминал ден. И така каруцата, която бях натоварила през 2008ма стигна до днешната дата празничка. (Е, не съвсем празна, защото  Самият Богданов се появи като магьосника Мерлин и посбъдна туй-онуй мое мечтание...) Освен това, глуповатият ми адет - наивната вяра в хората - се проявяваше през цялото време. Сега, когато е моето време за равносметка, виждам изминалото като че ли с други очи. Оказа се, че не разтоварената от мечти каруца, а друго е по-страшното - лицемерието, с което съм обградена. Прозрях, че хората, на които най-много съм дала и посветила от себе си, хората, зад които съм заставала в трудните им моменти, хората за които съм била опора и параван, и човек, и приятел, и.... Е, тези хора съвсем не са били Хора... Тук ми се доплаква - с глас искам да плача! Всъщност мълча. Новата ми каручка, с която ще вляза в 2010та, за сега е празна, но мисля си, че ще я напълня по друг начин - ще я пълня с мечти в първо лице,   единствено число; ще я пълня с желания, които зависят само от моето благоволение и ако я изтегля в Новата година празна - то значи, че няма да има какво да разтоварвам от нея и най-вече няма да имам разочаровани мисли в края на годината...

ДАНО ВАШИТЕ КАРУЧКИ НЕ СЕ РАЗТОВАРЯТ ПО ПЪТЯ НА НОВАТА ГОДИНА!

2009-12-29
(ПРЕД)КОЛЕДНИ МАСКИ  
0
11

Днес е 22 декември. До преди няколко дни циганското лято все още почукваше на праговете ни и аз, въпреки че украсих в подходящи мотиви офисчето си,не се чувствах 'коледно'. Не се чувствам и сега, въпреки вече дебелата снежна пелена, покрила столичните (и не само) улици студи под краката ми.

След три дни ще се повтори Рождеството за 2009-ти път. Иисус ще се роди с едничката цел да даде живота си за добруването на света и ще възкръсне заради него! Религията - да затова смятам да поразсъждаваме днес, но и не точно. Мисля си да наблегнем на маските, които тя ни поставя и на тези, които сами си слагаме по това време на годината.

Маска първа - религията, както казва Волтер, 'се основава на глупостта на мнозинството и ловкостта на единици'. Но тя пък осмисля един от основните морално-етични кодекси на човечеството. В крайна сметка - няма религия, която да учи на лошо. Просто всяка претендира за единичност и уникалност; всяка твърди, че нейния бог е 'един за всички хора по земята'. Все пак сме в навечерието на един от големите християнски празници (ханука и байрама вече минаха) и за това ще е редно да поговорим повечко за него. Историята ни е известна: в един обор, указан на група мъдреци от Витлеемската звезда, се ражда Спасителя. Детето, наречено Иисус, е отхвърляно и преследвано, но всяко от изпитанията му го е водило по пътя към съвършенството на чистота и съвършенството на бащиния облик. Всеки миг от живота му, сякаш е бил предначертан с едничката цел Той да се пожертва в името на нещо по-голямо и по-велико от самия Бог - творeнието му - човекът!

Въпросът е дали наистина е така. Мисля си, че на човек просто му трябва вяра, защото тя го води към надеждата и към любовта. Искаме или не, тези три компонента на битието се преплитат един в друг и сформират нашето светоусещане; нашето разбиране за другия, за живото същество, което стои отсреща ни. Те са стожерите на нашите взаимоотношения и на нашите същности. И тук е мястото да поговорим за маската. Религията, като цяло е прийом за постигане на по-мащабни резултати при подчинението на масите и пречупването на волята. Религиозните празници са един вид награда за душите на вярващите, за лишенията (които винаги ги предхождат) и за послушанието, с което се отнасят към своя бог. Но човекът е така устроен, че тази маска му е нужна - нещо като потупване по рамото за добре свършената работа. Еуфорията от наближаващите празници, до голяма степен символизиращи новото начало и прераждането на душата, се доближава до идеята ми за втората маска.

Маска втора - екзалтиращите чувства, желанието този ден да се повтори и да донесе ново начало на всеки от нас - всичко това е проекция от религиозната предпоставка. Но тя, разбира се не е свързана с подаряването.

Прийом на религията е даването, раздаването. Християнството оперира с идеята за една благотворителност - да разделиш своето с чуждия, с другия.Изкривено от огледалото на времето, разбирането за даряването се превръща в лудешки спринт из магазините. Подарък за този, подарък за онзи, ама само за по-близките... Истината е, че не това е идеята на този празник. Да, на Коледа се вършат съзидателни и добронамерени дела. Но първоначалния вариант на разбиране е свързан с това всеки на тази дата да даде и намери добро; да помогне и получи подкрепа; да прозре красивото и да стане съпричастен с него. Това едва ли може да се постигне с подаръци. Затова и казвам, че тази треска за пазаруване в навечерието на Рождество Христово е религиозно немислима (особено в частта си 'за по-близките'). Малкото благотворителности, поискани и от екрана не само са символ на абсолютизирания атеизъм на времето ни, но и на лошото разбиране за ценностите и смислите на религиозното.

Маска трета - Време е да се замислим какво празнуваме? Празнуваме Коледа - демек - края на постите? Празнуваме Рождество Христово - идването на доброто сред нас? Празнуваме собствената си нужда от повод за всенароден празник - един ден, в който нациите просто празнуват - без граници и без условности? Това нашето - то не е нито едно от трите - то е една смесица от възможности за празнуване. По-голямата част от нас изобщо не са постили, че Коледата да им бъде важна; една друга част са атеисти по рождение и по убеждение, една трета част не са изобщо запознати с религиозните принципи и просто приемат наличието на празник като изконна даденост. Е, да попитам пак: Не сме ли си сложили сами едни маски, които нямат голяма кореспонденция с духа на християнския празник? Не сме ли надянали едни качулки, които обвиняват Коледата, че е причина за непредвидените и големи разходи? Не сме ли свикнали просто да имаме повод да се почерпим за нещо - без значение дали то има религиозно или друго основание?

Маска четвърта - благотворителността като такава?! По това време на годината телевизорите ни се изпълват от страдащи лица, показват ни сълзите на дете, показват ни безиходицата на някой си, показват ни тъжните картини на ежедневието ни (през останалата част от годината за тях не се говори особено много, защото няма грам файда те да се споменават). Причината да се нагледаме на толкова много грозота и неволя  се разклонява в няколко направления: първо - много грозното ще ни накарла да видим колко ни е хубаво на нас; второ - страдащите ще ни покажат колко добре сме ние и трето (най-важното!) - изхождай от убеждението, че при нас всичко е красиво и всичко е наред, да отделим от своя залък за ближния. Проблемът е, че не би трябнвало нещата да стоят така - кадрите, които се появяват на телевизорите ни само провокират, но от тях не следва Господ знае какво.

Всъщност благотворителността в България е най-маскираната същност, на която човечеството е свидетел (може би и не само у нас е така). Най-често тя се проявява в това време на годината и парадира с направеното цяла година. Най-често същността й е разбирана като платена реклама на даден производител. Да, в крайна сметка някой остава доволен от това,което е получил (и което явно не е можел да си позволи), но и дарителят влага не толкова в неговата радост или нужда, а по-скоро влага в това да стане по-известен и по-разпознаваем измежду конкуренцията си.

Е, въпреки всичко, въпреки маските и недоразуменията, въпреки разбиранията и недоуменията, от все сърце Ви пожелавам весела Коледа и спорна 2010 година на всички!

 

2009-12-22
(ПРЕД)КОЛЕДНИ МАСКИ  
0
11

Днес е 22 декември. До преди няколко дни циганското лято все още почукваше на праговете ни и аз, въпреки че украсих в подходящи мотиви офисчето си,не се чувствах 'коледно'. Не се чувствам и сега, въпреки вече дебелата снежна пелена, покрила столичните (и не само) улици студи под краката ми.

След три дни ще се повтори Рождеството за 2009-ти път. Иисус ще се роди с едничката цел да даде живота си за добруването на света и ще възкръсне заради него! Религията - да затова смятам да поразсъждаваме днес, но и не точно. Мисля си да наблегнем на маските, които тя ни поставя и на тези, които сами си слагаме по това време на годината.

Маска първа - религията, както казва Волтер, 'се основава на глупостта на мнозинството и ловкостта на единици'. Но тя пък осмисля един от основните морално-етични кодекси на човечеството. В крайна сметка - няма религия, която да учи на лошо. Просто всяка претендира за единичност и уникалност; всяка твърди, че нейния бог е 'един за всички хора по земята'. Все пак сме в навечерието на един от големите християнски празници (ханука и байрама вече минаха) и за това ще е редно да поговорим повечко за него. Историята ни е известна: в един обор, указан на група мъдреци от Витлеемската звезда, се ражда Спасителя. Детето, наречено Иисус, е отхвърляно и преследвано, но всяко от изпитанията му го е водило по пътя към съвършенството на чистота и съвършенството на бащиния облик. Всеки миг от живота му, сякаш е бил предначертан с едничката цел Той да се пожертва в името на нещо по-голямо и по-велико от самия Бог - творeнието му - човекът!

Въпросът е дали наистина е така. Мисля си, че на човек просто му трябва вяра, защото тя го води към надеждата и към любовта. Искаме или не, тези три компонента на битието се преплитат един в друг и сформират нашето светоусещане; нашето разбиране за другия, за живото същество, което стои отсреща ни. Те са стожерите на нашите взаимоотношения и на нашите същности. И тук е мястото да поговорим за маската. Религията, като цяло е прийом за постигане на по-мащабни резултати при подчинението на масите и пречупването на волята. Религиозните празници са един вид награда за душите на вярващите, за лишенията (които винаги ги предхождат) и за послушанието, с което се отнасят към своя бог. Но човекът е така устроен, че тази маска му е нужна - нещо като потупване по рамото за добре свършената работа. Еуфорията от наближаващите празници, до голяма степен символизиращи новото начало и прераждането на душата, се доближава до идеята ми за втората маска.

Маска втора - екзалтиращите чувства, желанието този ден да се повтори и да донесе ново начало на всеки от нас - всичко това е проекция от религиозната предпоставка. Но тя, разбира се не е свързана с подаряването.

Прийом на религията е даването, раздаването. Християнството оперира с идеята за една благотворителност - да разделиш своето с чуждия, с другия.Изкривено от огледалото на времето, разбирането за даряването се превръща в лудешки спринт из магазините. Подарък за този, подарък за онзи, ама само за по-близките... Истината е, че не това е идеята на този празник. Да, на Коледа се вършат съзидателни и добронамерени дела. Но първоначалния вариант на разбиране е свързан с това всеки на тази дата да даде и намери добро; да помогне и получи подкрепа; да прозре красивото и да стане съпричастен с него. Това едва ли може да се постигне с подаръци. Затова и казвам, че тази треска за пазаруване в навечерието на Рождество Христово е религиозно немислима (особено в частта си 'за по-близките'). Малкото благотворителности, поискани и от екрана не само са символ на абсолютизирания атеизъм на времето ни, но и на лошото разбиране за ценностите и смислите на религиозното.

Маска трета - Време е да се замислим какво празнуваме? Празнуваме Коледа - демек - края на постите? Празнуваме Рождество Христово - идването на доброто сред нас? Празнуваме собствената си нужда от повод за всенароден празник - един ден, в който нациите просто празнуват - без граници и без условности? Това нашето - то не е нито едно от трите - то е една смесица от възможности за празнуване. По-голямата част от нас изобщо не са постили, че Коледата да им бъде важна; една друга част са атеисти по рождение и по убеждение, една трета част не са изобщо запознати с религиозните принципи и просто приемат наличието на празник като изконна даденост. Е, да попитам пак: Не сме ли си сложили сами едни маски, които нямат голяма кореспонденция с духа на християнския празник? Не сме ли надянали едни качулки, които обвиняват Коледата, че е причина за непредвидените и големи разходи? Не сме ли свикнали просто да имаме повод да се почерпим за нещо - без значение дали то има религиозно или друго основание?

Маска четвърта - благотворителността като такава?! По това време на годината телевизорите ни се изпълват от страдащи лица, показват ни сълзите на дете, показват ни безиходицата на някой си, показват ни тъжните картини на ежедневието ни (през останалата част от годината за тях не се говори особено много, защото няма грам файда те да се споменават). Причината да се нагледаме на толкова много грозота и неволя  се разклонява в няколко направления: първо - много грозното ще ни накарла да видим колко ни е хубаво на нас; второ - страдащите ще ни покажат колко добре сме ние и трето (най-важното!) - изхождай от убеждението, че при нас всичко е красиво и всичко е наред, да отделим от своя залък за ближния. Проблемът е, че не би трябнвало нещата да стоят така - кадрите, които се появяват на телевизорите ни само провокират, но от тях не следва Господ знае какво.

Всъщност благотворителността в България е най-маскираната същност, на която човечеството е свидетел (може би и не само у нас е така). Най-често тя се проявява в това време на годината и парадира с направеното цяла година. Най-често същността й е разбирана като платена реклама на даден производител. Да, в крайна сметка някой остава доволен от това,което е получил (и което явно не е можел да си позволи), но и дарителят влага не толкова в неговата радост или нужда, а по-скоро влага в това да стане по-известен и по-разпознаваем измежду конкуренцията си.

Е, въпреки всичко, въпреки маските и недоразуменията, въпреки разбиранията и недоуменията, от все сърце Ви пожелавам весела Коледа и спорна 2010 година на всички!

 

2009-12-22
(ПРЕД)КОЛЕДНИ МАСКИ  
0
11

Днес е 22 декември. До преди няколко дни циганското лято все още почукваше на праговете ни и аз, въпреки че украсих в подходящи мотиви офисчето си,не се чувствах 'коледно'. Не се чувствам и сега, въпреки вече дебелата снежна пелена, покрила столичните (и не само) улици студи под краката ми.

След три дни ще се повтори Рождеството за 2009-ти път. Иисус ще се роди с едничката цел да даде живота си за добруването на света и ще възкръсне заради него! Религията - да затова смятам да поразсъждаваме днес, но и не точно. Мисля си да наблегнем на маските, които тя ни поставя и на тези, които сами си слагаме по това време на годината.

Маска първа - религията, както казва Волтер, 'се основава на глупостта на мнозинството и ловкостта на единици'. Но тя пък осмисля един от основните морално-етични кодекси на човечеството. В крайна сметка - няма религия, която да учи на лошо. Просто всяка претендира за единичност и уникалност; всяка твърди, че нейния бог е 'един за всички хора по земята'. Все пак сме в навечерието на един от големите християнски празници (ханука и байрама вече минаха) и за това ще е редно да поговорим повечко за него. Историята ни е известна: в един обор, указан на група мъдреци от Витлеемската звезда, се ражда Спасителя. Детето, наречено Иисус, е отхвърляно и преследвано, но всяко от изпитанията му го е водило по пътя към съвършенството на чистота и съвършенството на бащиния облик. Всеки миг от живота му, сякаш е бил предначертан с едничката цел Той да се пожертва в името на нещо по-голямо и по-велико от самия Бог - творeнието му - човекът!

Въпросът е дали наистина е така. Мисля си, че на човек просто му трябва вяра, защото тя го води към надеждата и към любовта. Искаме или не, тези три компонента на битието се преплитат един в друг и сформират нашето светоусещане; нашето разбиране за другия, за живото същество, което стои отсреща ни. Те са стожерите на нашите взаимоотношения и на нашите същности. И тук е мястото да поговорим за маската. Религията, като цяло е прийом за постигане на по-мащабни резултати при подчинението на масите и пречупването на волята. Религиозните празници са един вид награда за душите на вярващите, за лишенията (които винаги ги предхождат) и за послушанието, с което се отнасят към своя бог. Но човекът е така устроен, че тази маска му е нужна - нещо като потупване по рамото за добре свършената работа. Еуфорията от наближаващите празници, до голяма степен символизиращи новото начало и прераждането на душата, се доближава до идеята ми за втората маска.

Маска втора - екзалтиращите чувства, желанието този ден да се повтори и да донесе ново начало на всеки от нас - всичко това е проекция от религиозната предпоставка. Но тя, разбира се не е свързана с подаряването.

Прийом на религията е даването, раздаването. Християнството оперира с идеята за една благотворителност - да разделиш своето с чуждия, с другия.Изкривено от огледалото на времето, разбирането за даряването се превръща в лудешки спринт из магазините. Подарък за този, подарък за онзи, ама само за по-близките... Истината е, че не това е идеята на този празник. Да, на Коледа се вършат съзидателни и добронамерени дела. Но първоначалния вариант на разбиране е свързан с това всеки на тази дата да даде и намери добро; да помогне и получи подкрепа; да прозре красивото и да стане съпричастен с него. Това едва ли може да се постигне с подаръци. Затова и казвам, че тази треска за пазаруване в навечерието на Рождество Христово е религиозно немислима (особено в частта си 'за по-близките'). Малкото благотворителности, поискани и от екрана не само са символ на абсолютизирания атеизъм на времето ни, но и на лошото разбиране за ценностите и смислите на религиозното.

Маска трета - Време е да се замислим какво празнуваме? Празнуваме Коледа - демек - края на постите? Празнуваме Рождество Христово - идването на доброто сред нас? Празнуваме собствената си нужда от повод за всенароден празник - един ден, в който нациите просто празнуват - без граници и без условности? Това нашето - то не е нито едно от трите - то е една смесица от възможности за празнуване. По-голямата част от нас изобщо не са постили, че Коледата да им бъде важна; една друга част са атеисти по рождение и по убеждение, една трета част не са изобщо запознати с религиозните принципи и просто приемат наличието на празник като изконна даденост. Е, да попитам пак: Не сме ли си сложили сами едни маски, които нямат голяма кореспонденция с духа на християнския празник? Не сме ли надянали едни качулки, които обвиняват Коледата, че е причина за непредвидените и големи разходи? Не сме ли свикнали просто да имаме повод да се почерпим за нещо - без значение дали то има религиозно или друго основание?

Маска четвърта - благотворителността като такава?! По това време на годината телевизорите ни се изпълват от страдащи лица, показват ни сълзите на дете, показват ни безиходицата на някой си, показват ни тъжните картини на ежедневието ни (през останалата част от годината за тях не се говори особено много, защото няма грам файда те да се споменават). Причината да се нагледаме на толкова много грозота и неволя  се разклонява в няколко направления: първо - много грозното ще ни накарла да видим колко ни е хубаво на нас; второ - страдащите ще ни покажат колко добре сме ние и трето (най-важното!) - изхождай от убеждението, че при нас всичко е красиво и всичко е наред, да отделим от своя залък за ближния. Проблемът е, че не би трябнвало нещата да стоят така - кадрите, които се появяват на телевизорите ни само провокират, но от тях не следва Господ знае какво.

Всъщност благотворителността в България е най-маскираната същност, на която човечеството е свидетел (може би и не само у нас е така). Най-често тя се проявява в това време на годината и парадира с направеното цяла година. Най-често същността й е разбирана като платена реклама на даден производител. Да, в крайна сметка някой остава доволен от това,което е получил (и което явно не е можел да си позволи), но и дарителят влага не толкова в неговата радост или нужда, а по-скоро влага в това да стане по-известен и по-разпознаваем измежду конкуренцията си.

Е, въпреки всичко, въпреки маските и недоразуменията, въпреки разбиранията и недоуменията, от все сърце Ви пожелавам весела Коледа и спорна 2010 година на всички!

 

2009-12-22
(ПРЕД)КОЛЕДНИ МАСКИ  
0
11

Днес е 22 декември. До преди няколко дни циганското лято все още почукваше на праговете ни и аз, въпреки че украсих в подходящи мотиви офисчето си,не се чувствах 'коледно'. Не се чувствам и сега, въпреки вече дебелата снежна пелена, покрила столичните (и не само) улици студи под краката ми.

След три дни ще се повтори Рождеството за 2009-ти път. Иисус ще се роди с едничката цел да даде живота си за добруването на света и ще възкръсне заради него! Религията - да затова смятам да поразсъждаваме днес, но и не точно. Мисля си да наблегнем на маските, които тя ни поставя и на тези, които сами си слагаме по това време на годината.

Маска първа - религията, както казва Волтер, 'се основава на глупостта на мнозинството и ловкостта на единици'. Но тя пък осмисля един от основните морално-етични кодекси на човечеството. В крайна сметка - няма религия, която да учи на лошо. Просто всяка претендира за единичност и уникалност; всяка твърди, че нейния бог е 'един за всички хора по земята'. Все пак сме в навечерието на един от големите християнски празници (ханука и байрама вече минаха) и за това ще е редно да поговорим повечко за него. Историята ни е известна: в един обор, указан на група мъдреци от Витлеемската звезда, се ражда Спасителя. Детето, наречено Иисус, е отхвърляно и преследвано, но всяко от изпитанията му го е водило по пътя към съвършенството на чистота и съвършенството на бащиния облик. Всеки миг от живота му, сякаш е бил предначертан с едничката цел Той да се пожертва в името на нещо по-голямо и по-велико от самия Бог - творeнието му - човекът!

Въпросът е дали наистина е така. Мисля си, че на човек просто му трябва вяра, защото тя го води към надеждата и към любовта. Искаме или не, тези три компонента на битието се преплитат един в друг и сформират нашето светоусещане; нашето разбиране за другия, за живото същество, което стои отсреща ни. Те са стожерите на нашите взаимоотношения и на нашите същности. И тук е мястото да поговорим за маската. Религията, като цяло е прийом за постигане на по-мащабни резултати при подчинението на масите и пречупването на волята. Религиозните празници са един вид награда за душите на вярващите, за лишенията (които винаги ги предхождат) и за послушанието, с което се отнасят към своя бог. Но човекът е така устроен, че тази маска му е нужна - нещо като потупване по рамото за добре свършената работа. Еуфорията от наближаващите празници, до голяма степен символизиращи новото начало и прераждането на душата, се доближава до идеята ми за втората маска.

Маска втора - екзалтиращите чувства, желанието този ден да се повтори и да донесе ново начало на всеки от нас - всичко това е проекция от религиозната предпоставка. Но тя, разбира се не е свързана с подаряването.

Прийом на религията е даването, раздаването. Християнството оперира с идеята за една благотворителност - да разделиш своето с чуждия, с другия.Изкривено от огледалото на времето, разбирането за даряването се превръща в лудешки спринт из магазините. Подарък за този, подарък за онзи, ама само за по-близките... Истината е, че не това е идеята на този празник. Да, на Коледа се вършат съзидателни и добронамерени дела. Но първоначалния вариант на разбиране е свързан с това всеки на тази дата да даде и намери добро; да помогне и получи подкрепа; да прозре красивото и да стане съпричастен с него. Това едва ли може да се постигне с подаръци. Затова и казвам, че тази треска за пазаруване в навечерието на Рождество Христово е религиозно немислима (особено в частта си 'за по-близките'). Малкото благотворителности, поискани и от екрана не само са символ на абсолютизирания атеизъм на времето ни, но и на лошото разбиране за ценностите и смислите на религиозното.

Маска трета - Време е да се замислим какво празнуваме? Празнуваме Коледа - демек - края на постите? Празнуваме Рождество Христово - идването на доброто сред нас? Празнуваме собствената си нужда от повод за всенароден празник - един ден, в който нациите просто празнуват - без граници и без условности? Това нашето - то не е нито едно от трите - то е една смесица от възможности за празнуване. По-голямата част от нас изобщо не са постили, че Коледата да им бъде важна; една друга част са атеисти по рождение и по убеждение, една трета част не са изобщо запознати с религиозните принципи и просто приемат наличието на празник като изконна даденост. Е, да попитам пак: Не сме ли си сложили сами едни маски, които нямат голяма кореспонденция с духа на християнския празник? Не сме ли надянали едни качулки, които обвиняват Коледата, че е причина за непредвидените и големи разходи? Не сме ли свикнали просто да имаме повод да се почерпим за нещо - без значение дали то има религиозно или друго основание?

Маска четвърта - благотворителността като такава?! По това време на годината телевизорите ни се изпълват от страдащи лица, показват ни сълзите на дете, показват ни безиходицата на някой си, показват ни тъжните картини на ежедневието ни (през останалата част от годината за тях не се говори особено много, защото няма грам файда те да се споменават). Причината да се нагледаме на толкова много грозота и неволя  се разклонява в няколко направления: първо - много грозното ще ни накарла да видим колко ни е хубаво на нас; второ - страдащите ще ни покажат колко добре сме ние и трето (най-важното!) - изхождай от убеждението, че при нас всичко е красиво и всичко е наред, да отделим от своя залък за ближния. Проблемът е, че не би трябнвало нещата да стоят така - кадрите, които се появяват на телевизорите ни само провокират, но от тях не следва Господ знае какво.

Всъщност благотворителността в България е най-маскираната същност, на която човечеството е свидетел (може би и не само у нас е така). Най-често тя се проявява в това време на годината и парадира с направеното цяла година. Най-често същността й е разбирана като платена реклама на даден производител. Да, в крайна сметка някой остава доволен от това,което е получил (и което явно не е можел да си позволи), но и дарителят влага не толкова в неговата радост или нужда, а по-скоро влага в това да стане по-известен и по-разпознаваем измежду конкуренцията си.

Е, въпреки всичко, въпреки маските и недоразуменията, въпреки разбиранията и недоуменията, от все сърце Ви пожелавам весела Коледа и спорна 2010 година на всички!

 

2009-12-22
НЕОТРАЖАТЕЛНАТА ОГЛЕДАЛНОСТ НА СНИМКАТА  
0
11

Преди няколко дни се заех да понаредя албумите със семейни снимки. Беше ми писнало да ги намирам ту тук, ту там и все да не са си на място. Купих няколко албума и бегом към къщи. По пътя си съставих ясен план: моите снимки в розовия албум, снимките на брат ми - в синия; мама и тати - в зеления... След около час сноване из къщи събрах семейните фотоси на масата и се заех да ги разпределям в трите групи. Стоп! Тук точно ударих на камък - снимка, един брой, на която сме аз и брат ми... И сега - помислих си - къде да я сложа при моите или при неговите?! Тази снимка е наша. Н-А-Ш-А. Тя е част и от моя и от неговия живот. Оставих я настрана. Скоро се получи купчинка от снимки - по един брой, които бяха запечатили част от живота на всички ни. Явно трябваше още един албум...

 

Замислих се - има сто пъти прехвърлих снимките. Попитах в неделния ден всеки кой какво си спомняше от момента, когато са заснети тези снимки. Да, вероятно вече предугаждате отговора - всеки помнеше момента по различен начин. Ето - първата снимка която отделих за купчинката с общите снимки - правена е много отдавна. Чернобяла е. Аз и братчето ми сме се прегърнали. Аз полуусмихната, той - много намръщен. Аз съм по-голяма и помня по-ясно какво се случи преди тази снимка да стане факт: действието се развиваше на задната седалка на семейната ни Шкодичка - викове, каране, малко юмручени пакости и „ти си печено дуво!" за финал (това е култова реплика на братчето ми от онези години - използва се винаги когато е сърдит). Та на фона на военните действия в задната част на автомобила някой решава, че ще ни заснеме. Натикват ни във фотото и ни нареждат пред обектива на един чичко. Брат ми - сърдит от случилото се преди малко не ще и не ще да ме прегърне. Мама и тати настояват, чичкото с фотоапарата - също. В крайна сметка аз го стискам силно и ... Щрак!... Снимката е такава, каквато Ви я описах... Тук обаче моето братче помни нещо друго. Той твърди, че на тази снимка го е било срам да прегърне момиче и за това е много сърдит (да уточня: той е бил на около 3 годинки, а аз малко над 4). Няма и грам спомен от борбата на задната седалка.

 

Е, дойде времето и на моя въпрос: доколко е маскирана действителността в една снимка?! Тя реален спомен ли е за това, което се е случило или е само момент от едно светоущане?! Не, аз не бъркам в спомена за тази точно снимка, но и вероятно той е чувствал точно това. Тогава каква е ролята на тези снимки, дето уж са семейни и дето уж ни запечатват завинаги(усмихнати или сърдити), щом всеки от нас си спомня този миг по толкова различни начини? И ако снимките се показват без историята за тях, те не биха ли се превърнали в едни мъртви кадри от времето? Кое е нещото, което превръща снимките в спомени?

 

Албумите така и не ги наредих. Не намерих начин да разделя едните снимки от другите, а още повече ме затрудниха историите им, които се преплитаха в съзнанието ми. Те всичките бяха части от историята на нашия живот и подредени поотделно ми се сториха като трохите, останали след рязането на хляба...

2009-12-08
НЕОТРАЖАТЕЛНАТА ОГЛЕДАЛНОСТ НА СНИМКАТА  
0
11

Преди няколко дни се заех да понаредя албумите със семейни снимки. Беше ми писнало да ги намирам ту тук, ту там и все да не са си на място. Купих няколко албума и бегом към къщи. По пътя си съставих ясен план: моите снимки в розовия албум, снимките на брат ми - в синия; мама и тати - в зеления... След около час сноване из къщи събрах семейните фотоси на масата и се заех да ги разпределям в трите групи. Стоп! Тук точно ударих на камък - снимка, един брой, на която сме аз и брат ми... И сега - помислих си - къде да я сложа при моите или при неговите?! Тази снимка е наша. Н-А-Ш-А. Тя е част и от моя и от неговия живот. Оставих я настрана. Скоро се получи купчинка от снимки - по един брой, които бяха запечатили част от живота на всички ни. Явно трябваше още един албум...

 

Замислих се - има сто пъти прехвърлих снимките. Попитах в неделния ден всеки кой какво си спомняше от момента, когато са заснети тези снимки. Да, вероятно вече предугаждате отговора - всеки помнеше момента по различен начин. Ето - първата снимка която отделих за купчинката с общите снимки - правена е много отдавна. Чернобяла е. Аз и братчето ми сме се прегърнали. Аз полуусмихната, той - много намръщен. Аз съм по-голяма и помня по-ясно какво се случи преди тази снимка да стане факт: действието се развиваше на задната седалка на семейната ни Шкодичка - викове, каране, малко юмручени пакости и „ти си печено дуво!" за финал (това е култова реплика на братчето ми от онези години - използва се винаги когато е сърдит). Та на фона на военните действия в задната част на автомобила някой решава, че ще ни заснеме. Натикват ни във фотото и ни нареждат пред обектива на един чичко. Брат ми - сърдит от случилото се преди малко не ще и не ще да ме прегърне. Мама и тати настояват, чичкото с фотоапарата - също. В крайна сметка аз го стискам силно и ... Щрак!... Снимката е такава, каквато Ви я описах... Тук обаче моето братче помни нещо друго. Той твърди, че на тази снимка го е било срам да прегърне момиче и за това е много сърдит (да уточня: той е бил на около 3 годинки, а аз малко над 4). Няма и грам спомен от борбата на задната седалка.

 

Е, дойде времето и на моя въпрос: доколко е маскирана действителността в една снимка?! Тя реален спомен ли е за това, което се е случило или е само момент от едно светоущане?! Не, аз не бъркам в спомена за тази точно снимка, но и вероятно той е чувствал точно това. Тогава каква е ролята на тези снимки, дето уж са семейни и дето уж ни запечатват завинаги(усмихнати или сърдити), щом всеки от нас си спомня този миг по толкова различни начини? И ако снимките се показват без историята за тях, те не биха ли се превърнали в едни мъртви кадри от времето? Кое е нещото, което превръща снимките в спомени?

 

Албумите така и не ги наредих. Не намерих начин да разделя едните снимки от другите, а още повече ме затрудниха историите им, които се преплитаха в съзнанието ми. Те всичките бяха части от историята на нашия живот и подредени поотделно ми се сториха като трохите, останали след рязането на хляба...

2009-12-08
НЕОТРАЖАТЕЛНАТА ОГЛЕДАЛНОСТ НА СНИМКАТА  
0
11

Преди няколко дни се заех да понаредя албумите със семейни снимки. Беше ми писнало да ги намирам ту тук, ту там и все да не са си на място. Купих няколко албума и бегом към къщи. По пътя си съставих ясен план: моите снимки в розовия албум, снимките на брат ми - в синия; мама и тати - в зеления... След около час сноване из къщи събрах семейните фотоси на масата и се заех да ги разпределям в трите групи. Стоп! Тук точно ударих на камък - снимка, един брой, на която сме аз и брат ми... И сега - помислих си - къде да я сложа при моите или при неговите?! Тази снимка е наша. Н-А-Ш-А. Тя е част и от моя и от неговия живот. Оставих я настрана. Скоро се получи купчинка от снимки - по един брой, които бяха запечатили част от живота на всички ни. Явно трябваше още един албум...

 

Замислих се - има сто пъти прехвърлих снимките. Попитах в неделния ден всеки кой какво си спомняше от момента, когато са заснети тези снимки. Да, вероятно вече предугаждате отговора - всеки помнеше момента по различен начин. Ето - първата снимка която отделих за купчинката с общите снимки - правена е много отдавна. Чернобяла е. Аз и братчето ми сме се прегърнали. Аз полуусмихната, той - много намръщен. Аз съм по-голяма и помня по-ясно какво се случи преди тази снимка да стане факт: действието се развиваше на задната седалка на семейната ни Шкодичка - викове, каране, малко юмручени пакости и „ти си печено дуво!" за финал (това е култова реплика на братчето ми от онези години - използва се винаги когато е сърдит). Та на фона на военните действия в задната част на автомобила някой решава, че ще ни заснеме. Натикват ни във фотото и ни нареждат пред обектива на един чичко. Брат ми - сърдит от случилото се преди малко не ще и не ще да ме прегърне. Мама и тати настояват, чичкото с фотоапарата - също. В крайна сметка аз го стискам силно и ... Щрак!... Снимката е такава, каквато Ви я описах... Тук обаче моето братче помни нещо друго. Той твърди, че на тази снимка го е било срам да прегърне момиче и за това е много сърдит (да уточня: той е бил на около 3 годинки, а аз малко над 4). Няма и грам спомен от борбата на задната седалка.

 

Е, дойде времето и на моя въпрос: доколко е маскирана действителността в една снимка?! Тя реален спомен ли е за това, което се е случило или е само момент от едно светоущане?! Не, аз не бъркам в спомена за тази точно снимка, но и вероятно той е чувствал точно това. Тогава каква е ролята на тези снимки, дето уж са семейни и дето уж ни запечатват завинаги(усмихнати или сърдити), щом всеки от нас си спомня този миг по толкова различни начини? И ако снимките се показват без историята за тях, те не биха ли се превърнали в едни мъртви кадри от времето? Кое е нещото, което превръща снимките в спомени?

 

Албумите така и не ги наредих. Не намерих начин да разделя едните снимки от другите, а още повече ме затрудниха историите им, които се преплитаха в съзнанието ми. Те всичките бяха части от историята на нашия живот и подредени поотделно ми се сториха като трохите, останали след рязането на хляба...

2009-12-08
НЕОТРАЖАТЕЛНАТА ОГЛЕДАЛНОСТ НА СНИМКАТА  
0
11

Преди няколко дни се заех да понаредя албумите със семейни снимки. Беше ми писнало да ги намирам ту тук, ту там и все да не са си на място. Купих няколко албума и бегом към къщи. По пътя си съставих ясен план: моите снимки в розовия албум, снимките на брат ми - в синия; мама и тати - в зеления... След около час сноване из къщи събрах семейните фотоси на масата и се заех да ги разпределям в трите групи. Стоп! Тук точно ударих на камък - снимка, един брой, на която сме аз и брат ми... И сега - помислих си - къде да я сложа при моите или при неговите?! Тази снимка е наша. Н-А-Ш-А. Тя е част и от моя и от неговия живот. Оставих я настрана. Скоро се получи купчинка от снимки - по един брой, които бяха запечатили част от живота на всички ни. Явно трябваше още един албум...

 

Замислих се - има сто пъти прехвърлих снимките. Попитах в неделния ден всеки кой какво си спомняше от момента, когато са заснети тези снимки. Да, вероятно вече предугаждате отговора - всеки помнеше момента по различен начин. Ето - първата снимка която отделих за купчинката с общите снимки - правена е много отдавна. Чернобяла е. Аз и братчето ми сме се прегърнали. Аз полуусмихната, той - много намръщен. Аз съм по-голяма и помня по-ясно какво се случи преди тази снимка да стане факт: действието се развиваше на задната седалка на семейната ни Шкодичка - викове, каране, малко юмручени пакости и „ти си печено дуво!" за финал (това е култова реплика на братчето ми от онези години - използва се винаги когато е сърдит). Та на фона на военните действия в задната част на автомобила някой решава, че ще ни заснеме. Натикват ни във фотото и ни нареждат пред обектива на един чичко. Брат ми - сърдит от случилото се преди малко не ще и не ще да ме прегърне. Мама и тати настояват, чичкото с фотоапарата - също. В крайна сметка аз го стискам силно и ... Щрак!... Снимката е такава, каквато Ви я описах... Тук обаче моето братче помни нещо друго. Той твърди, че на тази снимка го е било срам да прегърне момиче и за това е много сърдит (да уточня: той е бил на около 3 годинки, а аз малко над 4). Няма и грам спомен от борбата на задната седалка.

 

Е, дойде времето и на моя въпрос: доколко е маскирана действителността в една снимка?! Тя реален спомен ли е за това, което се е случило или е само момент от едно светоущане?! Не, аз не бъркам в спомена за тази точно снимка, но и вероятно той е чувствал точно това. Тогава каква е ролята на тези снимки, дето уж са семейни и дето уж ни запечатват завинаги(усмихнати или сърдити), щом всеки от нас си спомня този миг по толкова различни начини? И ако снимките се показват без историята за тях, те не биха ли се превърнали в едни мъртви кадри от времето? Кое е нещото, което превръща снимките в спомени?

 

Албумите така и не ги наредих. Не намерих начин да разделя едните снимки от другите, а още повече ме затрудниха историите им, които се преплитаха в съзнанието ми. Те всичките бяха части от историята на нашия живот и подредени поотделно ми се сториха като трохите, останали след рязането на хляба...

2009-12-08
(Екс)пушачески вероятности  
0
11

Всички сме виждали как реагират експушачите на дим от цигара. Стоенето в запушени помещения за тях се равняна на китайско мъчение и те с охота споделят отвращението си от цигарената миризма, забравяйки, че също са я употребявали. Не мога да разбера, защо един не пушач е по-толерантен към пушачите, отколкото един експушач. Сигурно си има причина - може би страха от опиянието на дима, от това, че ще започне отново да се поддава на разкривените му в пространството извивки - да, мисля си аз - сигурно това е причината - и продължавам да споря за своята си правота на пушач.

Аз съм пушач. Имам усещането, че винаги съм била. Дори понякога се чудя къде да си дяна ръцете и цигарата осмисля техните движения. А в дългите часове, в които няма какво да се прави - аз правя нещо - пуша. Много пъти, пушейки, съм се чудила защо го правя, но до ден днешен не съм намерила всеобхватния отговор на този въпрос. Знам, например, че със сигурност ще запаля цигара ако: се ядосам, седна в заведение, пия кафе или алкохол, след ядене... До тук нещата би трябвало да звучат така - 'Аз със сигурност ще си пуша'.

Обаче оцеляването на нашата географска ширина не е проста работа и ако, че не съм математик, всеки ден ми се налага да смятам и пресмятам как с почти 400 лв. да покрия разходите ми, които варират от 400 до 600 лв. месечно?

Говоря за най-минималните харчове, които да ми позволят да живуркам: квартира (мизерна, в краен квартал) - 200лв; консумативи (ток, вода, асансьор, чистачка, ПАРНО) - скалъпвам ги във 150 лв. Според мойта заплата ми остават почти 50 лв. за ядене. Пари за цигари и за транспорт - няма! Аз обаче - пуша и освен, че пуша и пътувам.. Тук експушача с охота би се намесил, за да ми обясни, че цигарите ми на месец струват има-няма 100 лв.

Аз разбира се измествам въпроса - а билетите, за да ида на работа и да се върна обратно са около 50 лв. за същия период. И така: 50 тук, 100 там и пари няма. Тук се минава на план 'б' -  заем от роднина, приятел, познат и т.н., който план всячески за година напред ни е закопал. И това, защото давам 100 лв. за несъществени неща + 50 лв за още по-несъществени неща?!

'Да!' - утвърдително би отговорил експушача, визирайки парите за цигари. И аз ще трябва да се съглася с него - това да пуша не ми е жизнено важно, както това да ям! Но и той трябва да ме разбере - това да се возя в мръсните и порутени коли на градския транспорт, който на всичкото отгоре дори не върви там, дето му е мястото, също не ми е по вкуса, но София е голям град. И в този голям град аз и моята пушаческа дилема от четири дена се задъхваме, докато стигнем до новата спирка, от която да потеглим към центъра - нали ще ни пускат метро (поне след 2 години?!), та копаят хората, правят чудеса от храброст да разбият единствената добре изглеждаща градинка в квартала, за да мине през нея един завой. Умилително - те само ъгълчето й щели да разбутат... (Как да го изкоментирам - незнам!)

Попогледах, запалих си цигарка и продължих с 'фрийрънестването' измежду накацалите по тротоара коли...

Тук експушачът би ме контрирал отново: 'Ако беше спряла да пушиш - нямаше сега да се задъхваш!' - да ама не съм спряла - пуша си! Сигурно ми и вреди, но то какво ли невреди - дали мръсния въздух на София, дали жълтеникавата вода, която от няколко дена тече от мивката ми,  дали любезните софийски шофьори, които ти изпъват нервите докато пресечеш пешеходната пътека... Експушачът би ме погледнал смутено - то, това всичкото вреди и на него, ама няма конвенция, според която той да се предпази (...) и налита да ми обяснява за вредата от цигарите. 'Рак! Ракът е коварна болест и (някакъв си там) процент от пушачите се разболяват и умират от рак!' - разпалено ще ми обяснява той. А ще аз премигам и ще връщам лентата назад в моя си живот - баба ми почина едва навършила 61 години от рак без да е палила цигара в живота си. 'Не, не - ще каже той - можеш да се предпазиш от това заболяване...' - не, не, в този едничък за всички ни живот не искам постоянно да се пазя...

Дълго мислих. Не можах да разбера - аз ли си сложих маска, за да се предпазя от обвиненията на другите или експушачът се накипри с нея, за да ми докаже нещо?!

Аз, може би, не искам някой да ми се бърка в живота и да ми дава наставления кое и как да правя и какво да не правя. Той, може би, иска да се набърка в живота на много хора и да им обясни, какво се е променило в неговия живот след края на цигарената му одисея. Аз, може би е по-сигурно, да умра от сърдечен удар, когато дойде призовката за съда по повод не доплатения ми кредит от 1000 лева, отколкото от това, че ще хвана рак, пушейки. Той, може би е по-вероятно, да бъде разбран и по-скоро послушан от хора стигнали до неговото положение - екс на нещо си - отколкото от някой като мен. Тук не търсех кривия - търсех вероятностите и маските им, разбира се...

2009-11-24
(Екс)пушачески вероятности  
0
11

Всички сме виждали как реагират експушачите на дим от цигара. Стоенето в запушени помещения за тях се равняна на китайско мъчение и те с охота споделят отвращението си от цигарената миризма, забравяйки, че също са я употребявали. Не мога да разбера, защо един не пушач е по-толерантен към пушачите, отколкото един експушач. Сигурно си има причина - може би страха от опиянието на дима, от това, че ще започне отново да се поддава на разкривените му в пространството извивки - да, мисля си аз - сигурно това е причината - и продължавам да споря за своята си правота на пушач.

Аз съм пушач. Имам усещането, че винаги съм била. Дори понякога се чудя къде да си дяна ръцете и цигарата осмисля техните движения. А в дългите часове, в които няма какво да се прави - аз правя нещо - пуша. Много пъти, пушейки, съм се чудила защо го правя, но до ден днешен не съм намерила всеобхватния отговор на този въпрос. Знам, например, че със сигурност ще запаля цигара ако: се ядосам, седна в заведение, пия кафе или алкохол, след ядене... До тук нещата би трябвало да звучат така - 'Аз със сигурност ще си пуша'.

Обаче оцеляването на нашата географска ширина не е проста работа и ако, че не съм математик, всеки ден ми се налага да смятам и пресмятам как с почти 400 лв. да покрия разходите ми, които варират от 400 до 600 лв. месечно?

Говоря за най-минималните харчове, които да ми позволят да живуркам: квартира (мизерна, в краен квартал) - 200лв; консумативи (ток, вода, асансьор, чистачка, ПАРНО) - скалъпвам ги във 150 лв. Според мойта заплата ми остават почти 50 лв. за ядене. Пари за цигари и за транспорт - няма! Аз обаче - пуша и освен, че пуша и пътувам.. Тук експушача с охота би се намесил, за да ми обясни, че цигарите ми на месец струват има-няма 100 лв.

Аз разбира се измествам въпроса - а билетите, за да ида на работа и да се върна обратно са около 50 лв. за същия период. И така: 50 тук, 100 там и пари няма. Тук се минава на план 'б' -  заем от роднина, приятел, познат и т.н., който план всячески за година напред ни е закопал. И това, защото давам 100 лв. за несъществени неща + 50 лв за още по-несъществени неща?!

'Да!' - утвърдително би отговорил експушача, визирайки парите за цигари. И аз ще трябва да се съглася с него - това да пуша не ми е жизнено важно, както това да ям! Но и той трябва да ме разбере - това да се возя в мръсните и порутени коли на градския транспорт, който на всичкото отгоре дори не върви там, дето му е мястото, също не ми е по вкуса, но София е голям град. И в този голям град аз и моята пушаческа дилема от четири дена се задъхваме, докато стигнем до новата спирка, от която да потеглим към центъра - нали ще ни пускат метро (поне след 2 години?!), та копаят хората, правят чудеса от храброст да разбият единствената добре изглеждаща градинка в квартала, за да мине през нея един завой. Умилително - те само ъгълчето й щели да разбутат... (Как да го изкоментирам - незнам!)

Попогледах, запалих си цигарка и продължих с 'фрийрънестването' измежду накацалите по тротоара коли...

Тук експушачът би ме контрирал отново: 'Ако беше спряла да пушиш - нямаше сега да се задъхваш!' - да ама не съм спряла - пуша си! Сигурно ми и вреди, но то какво ли невреди - дали мръсния въздух на София, дали жълтеникавата вода, която от няколко дена тече от мивката ми,  дали любезните софийски шофьори, които ти изпъват нервите докато пресечеш пешеходната пътека... Експушачът би ме погледнал смутено - то, това всичкото вреди и на него, ама няма конвенция, според която той да се предпази (...) и налита да ми обяснява за вредата от цигарите. 'Рак! Ракът е коварна болест и (някакъв си там) процент от пушачите се разболяват и умират от рак!' - разпалено ще ми обяснява той. А ще аз премигам и ще връщам лентата назад в моя си живот - баба ми почина едва навършила 61 години от рак без да е палила цигара в живота си. 'Не, не - ще каже той - можеш да се предпазиш от това заболяване...' - не, не, в този едничък за всички ни живот не искам постоянно да се пазя...

Дълго мислих. Не можах да разбера - аз ли си сложих маска, за да се предпазя от обвиненията на другите или експушачът се накипри с нея, за да ми докаже нещо?!

Аз, може би, не искам някой да ми се бърка в живота и да ми дава наставления кое и как да правя и какво да не правя. Той, може би, иска да се набърка в живота на много хора и да им обясни, какво се е променило в неговия живот след края на цигарената му одисея. Аз, може би е по-сигурно, да умра от сърдечен удар, когато дойде призовката за съда по повод не доплатения ми кредит от 1000 лева, отколкото от това, че ще хвана рак, пушейки. Той, може би е по-вероятно, да бъде разбран и по-скоро послушан от хора стигнали до неговото положение - екс на нещо си - отколкото от някой като мен. Тук не търсех кривия - търсех вероятностите и маските им, разбира се...

2009-11-24
(Екс)пушачески вероятности  
0
11

Всички сме виждали как реагират експушачите на дим от цигара. Стоенето в запушени помещения за тях се равняна на китайско мъчение и те с охота споделят отвращението си от цигарената миризма, забравяйки, че също са я употребявали. Не мога да разбера, защо един не пушач е по-толерантен към пушачите, отколкото един експушач. Сигурно си има причина - може би страха от опиянието на дима, от това, че ще започне отново да се поддава на разкривените му в пространството извивки - да, мисля си аз - сигурно това е причината - и продължавам да споря за своята си правота на пушач.

Аз съм пушач. Имам усещането, че винаги съм била. Дори понякога се чудя къде да си дяна ръцете и цигарата осмисля техните движения. А в дългите часове, в които няма какво да се прави - аз правя нещо - пуша. Много пъти, пушейки, съм се чудила защо го правя, но до ден днешен не съм намерила всеобхватния отговор на този въпрос. Знам, например, че със сигурност ще запаля цигара ако: се ядосам, седна в заведение, пия кафе или алкохол, след ядене... До тук нещата би трябвало да звучат така - 'Аз със сигурност ще си пуша'.

Обаче оцеляването на нашата географска ширина не е проста работа и ако, че не съм математик, всеки ден ми се налага да смятам и пресмятам как с почти 400 лв. да покрия разходите ми, които варират от 400 до 600 лв. месечно?

Говоря за най-минималните харчове, които да ми позволят да живуркам: квартира (мизерна, в краен квартал) - 200лв; консумативи (ток, вода, асансьор, чистачка, ПАРНО) - скалъпвам ги във 150 лв. Според мойта заплата ми остават почти 50 лв. за ядене. Пари за цигари и за транспорт - няма! Аз обаче - пуша и освен, че пуша и пътувам.. Тук експушача с охота би се намесил, за да ми обясни, че цигарите ми на месец струват има-няма 100 лв.

Аз разбира се измествам въпроса - а билетите, за да ида на работа и да се върна обратно са около 50 лв. за същия период. И така: 50 тук, 100 там и пари няма. Тук се минава на план 'б' -  заем от роднина, приятел, познат и т.н., който план всячески за година напред ни е закопал. И това, защото давам 100 лв. за несъществени неща + 50 лв за още по-несъществени неща?!

'Да!' - утвърдително би отговорил експушача, визирайки парите за цигари. И аз ще трябва да се съглася с него - това да пуша не ми е жизнено важно, както това да ям! Но и той трябва да ме разбере - това да се возя в мръсните и порутени коли на градския транспорт, който на всичкото отгоре дори не върви там, дето му е мястото, също не ми е по вкуса, но София е голям град. И в този голям град аз и моята пушаческа дилема от четири дена се задъхваме, докато стигнем до новата спирка, от която да потеглим към центъра - нали ще ни пускат метро (поне след 2 години?!), та копаят хората, правят чудеса от храброст да разбият единствената добре изглеждаща градинка в квартала, за да мине през нея един завой. Умилително - те само ъгълчето й щели да разбутат... (Как да го изкоментирам - незнам!)

Попогледах, запалих си цигарка и продължих с 'фрийрънестването' измежду накацалите по тротоара коли...

Тук експушачът би ме контрирал отново: 'Ако беше спряла да пушиш - нямаше сега да се задъхваш!' - да ама не съм спряла - пуша си! Сигурно ми и вреди, но то какво ли невреди - дали мръсния въздух на София, дали жълтеникавата вода, която от няколко дена тече от мивката ми,  дали любезните софийски шофьори, които ти изпъват нервите докато пресечеш пешеходната пътека... Експушачът би ме погледнал смутено - то, това всичкото вреди и на него, ама няма конвенция, според която той да се предпази (...) и налита да ми обяснява за вредата от цигарите. 'Рак! Ракът е коварна болест и (някакъв си там) процент от пушачите се разболяват и умират от рак!' - разпалено ще ми обяснява той. А ще аз премигам и ще връщам лентата назад в моя си живот - баба ми почина едва навършила 61 години от рак без да е палила цигара в живота си. 'Не, не - ще каже той - можеш да се предпазиш от това заболяване...' - не, не, в този едничък за всички ни живот не искам постоянно да се пазя...

Дълго мислих. Не можах да разбера - аз ли си сложих маска, за да се предпазя от обвиненията на другите или експушачът се накипри с нея, за да ми докаже нещо?!

Аз, може би, не искам някой да ми се бърка в живота и да ми дава наставления кое и как да правя и какво да не правя. Той, може би, иска да се набърка в живота на много хора и да им обясни, какво се е променило в неговия живот след края на цигарената му одисея. Аз, може би е по-сигурно, да умра от сърдечен удар, когато дойде призовката за съда по повод не доплатения ми кредит от 1000 лева, отколкото от това, че ще хвана рак, пушейки. Той, може би е по-вероятно, да бъде разбран и по-скоро послушан от хора стигнали до неговото положение - екс на нещо си - отколкото от някой като мен. Тук не търсех кривия - търсех вероятностите и маските им, разбира се...

2009-11-24
(Екс)пушачески вероятности  
0
11

Всички сме виждали как реагират експушачите на дим от цигара. Стоенето в запушени помещения за тях се равняна на китайско мъчение и те с охота споделят отвращението си от цигарената миризма, забравяйки, че също са я употребявали. Не мога да разбера, защо един не пушач е по-толерантен към пушачите, отколкото един експушач. Сигурно си има причина - може би страха от опиянието на дима, от това, че ще започне отново да се поддава на разкривените му в пространството извивки - да, мисля си аз - сигурно това е причината - и продължавам да споря за своята си правота на пушач.

Аз съм пушач. Имам усещането, че винаги съм била. Дори понякога се чудя къде да си дяна ръцете и цигарата осмисля техните движения. А в дългите часове, в които няма какво да се прави - аз правя нещо - пуша. Много пъти, пушейки, съм се чудила защо го правя, но до ден днешен не съм намерила всеобхватния отговор на този въпрос. Знам, например, че със сигурност ще запаля цигара ако: се ядосам, седна в заведение, пия кафе или алкохол, след ядене... До тук нещата би трябвало да звучат така - 'Аз със сигурност ще си пуша'.

Обаче оцеляването на нашата географска ширина не е проста работа и ако, че не съм математик, всеки ден ми се налага да смятам и пресмятам как с почти 400 лв. да покрия разходите ми, които варират от 400 до 600 лв. месечно?

Говоря за най-минималните харчове, които да ми позволят да живуркам: квартира (мизерна, в краен квартал) - 200лв; консумативи (ток, вода, асансьор, чистачка, ПАРНО) - скалъпвам ги във 150 лв. Според мойта заплата ми остават почти 50 лв. за ядене. Пари за цигари и за транспорт - няма! Аз обаче - пуша и освен, че пуша и пътувам.. Тук експушача с охота би се намесил, за да ми обясни, че цигарите ми на месец струват има-няма 100 лв.

Аз разбира се измествам въпроса - а билетите, за да ида на работа и да се върна обратно са около 50 лв. за същия период. И така: 50 тук, 100 там и пари няма. Тук се минава на план 'б' -  заем от роднина, приятел, познат и т.н., който план всячески за година напред ни е закопал. И това, защото давам 100 лв. за несъществени неща + 50 лв за още по-несъществени неща?!

'Да!' - утвърдително би отговорил експушача, визирайки парите за цигари. И аз ще трябва да се съглася с него - това да пуша не ми е жизнено важно, както това да ям! Но и той трябва да ме разбере - това да се возя в мръсните и порутени коли на градския транспорт, който на всичкото отгоре дори не върви там, дето му е мястото, също не ми е по вкуса, но София е голям град. И в този голям град аз и моята пушаческа дилема от четири дена се задъхваме, докато стигнем до новата спирка, от която да потеглим към центъра - нали ще ни пускат метро (поне след 2 години?!), та копаят хората, правят чудеса от храброст да разбият единствената добре изглеждаща градинка в квартала, за да мине през нея един завой. Умилително - те само ъгълчето й щели да разбутат... (Как да го изкоментирам - незнам!)

Попогледах, запалих си цигарка и продължих с 'фрийрънестването' измежду накацалите по тротоара коли...

Тук експушачът би ме контрирал отново: 'Ако беше спряла да пушиш - нямаше сега да се задъхваш!' - да ама не съм спряла - пуша си! Сигурно ми и вреди, но то какво ли невреди - дали мръсния въздух на София, дали жълтеникавата вода, която от няколко дена тече от мивката ми,  дали любезните софийски шофьори, които ти изпъват нервите докато пресечеш пешеходната пътека... Експушачът би ме погледнал смутено - то, това всичкото вреди и на него, ама няма конвенция, според която той да се предпази (...) и налита да ми обяснява за вредата от цигарите. 'Рак! Ракът е коварна болест и (някакъв си там) процент от пушачите се разболяват и умират от рак!' - разпалено ще ми обяснява той. А ще аз премигам и ще връщам лентата назад в моя си живот - баба ми почина едва навършила 61 години от рак без да е палила цигара в живота си. 'Не, не - ще каже той - можеш да се предпазиш от това заболяване...' - не, не, в този едничък за всички ни живот не искам постоянно да се пазя...

Дълго мислих. Не можах да разбера - аз ли си сложих маска, за да се предпазя от обвиненията на другите или експушачът се накипри с нея, за да ми докаже нещо?!

Аз, може би, не искам някой да ми се бърка в живота и да ми дава наставления кое и как да правя и какво да не правя. Той, може би, иска да се набърка в живота на много хора и да им обясни, какво се е променило в неговия живот след края на цигарената му одисея. Аз, може би е по-сигурно, да умра от сърдечен удар, когато дойде призовката за съда по повод не доплатения ми кредит от 1000 лева, отколкото от това, че ще хвана рак, пушейки. Той, може би е по-вероятно, да бъде разбран и по-скоро послушан от хора стигнали до неговото положение - екс на нещо си - отколкото от някой като мен. Тук не търсех кривия - търсех вероятностите и маските им, разбира се...

2009-11-24
ЗАДЪНЕНА УЛИЦА?  
0
11

Колко пъти се замислихме за онези деца, дето по една или друга причина се оказват сами? Колко пъти изцъкахме с уста, когато ставахме свидетели на несправедливостите в съдбите им? Е, днес видях как се правят нещата!

Всички цъкаме, изпъваме в ужас очи и се "притесняваме", когато стане дума за децата от домовете. (Дебело да подчертая - "притесняваме не в смисъл "загрижени", а "притесняваме" като "не ни е приятно".) Моята героиня си има име, при това хубаво - Дария. В понеделник сутринта тя, в ефир, заяви своето 'Да!' за поне част от децата на България. Статистиката казва, че у нас около 1000 майки всяка година оставят децата си в домове за сираци. За мен това звучи така: всяка години 1000 български деца се оказват сами, оставени на милостта на институциите и на произвола на съдбата. (Обратното също е валидно: произвола на институциите и милостта на съдбата.) Един господин се опита да обвини Дария, в липса на педагогически опит. Не му помня името, но то и не ми е нужно, тъй като той беше част от онези, дето си взимат заплатките и 20 години се осланят на безправието и безгласието на децата в дома. И тук ми стана страшно: тази жена, която децата наричаха мило кака Дария, беше постъпила не като гражданин, не като егоистите около нея, а като човек - приютила ги беше в дома си - тях, за които закона вече нямаше решение. И що за закон?!  Ами - правов! Той казва, че щом детето навърши своите 18 години няма право да търси помощ и подкрепа от институциите и животът му бива предаден в неговите ръце. След гръмък разговор и куп обвинения се оказа, че все пак някой е мислил, когато е създавал този закон - вариант има, но никой не си е свършил работата. Кака Дария доброволно се е нагърбила с товара на осъществяването на два живота.

Тя не се е поколебала да надникне отвъд стената и да потърси решение - само дето не е било нейна работа, а на някой друг...

Всъщност, след дългия разказ по ТВ спомени, мисълта ми е в тия годишно 1000 деца, дето няма да имат кака Дария, а това ще рече и че няма да имат възможността някой да се застъпи за тях. Преди няколко седмици едно момче от Ловеч се запозна в ефир с родителката си и ... и й благодари, че го оставила в дома и оттам той е намерил начин да се реализира в живота си.

Да, но 1 от 1000. А другите?! Какво се случва с тези 999 деца, които при навършване на пълнолетието си остават на улицата. Да беше път - криво-ляво щяха да го извървят, а то - улица без изход. Алтернативата - надолу. План 'Б' е да са нинджи и да скачат нависоко, белким се прехвърлят през огражденията на живота си. Но истината е, че такъв план няма. Трудно е да разчиташ сам на себе си за всичко. 18 години не стигат, за да се осъзнаеш и да бъдеш зрял. На 18 света все още е магичен и мамещ и това е най-страшното - подвеждащ е. А когато на 18 си стигнал до края на пътя, с какъв акъл ще тръгнеш търсиш изхода?

Искам да споделя, че ако имаше приз за 'Добър човек' щях няколко пъти по няколко пъти да гласувам за кака Дария. Не, защото е тя, а защото първо е човек. Значи, въпреки всичко, някъде все още има човеци, накъде все още хомосапиенсите не са усвоили душевния канибализъм на маса и живеят като отишелници в собствените си представи за правдивост. И, да, господин непомня име то Ви, възпитател в дом за изоставени деца, на кака Дария не са й нужни 20 години педагогически опит, за да бъде съзнателен и съзидателен Човек (главното 'Ч' е задължително) - този стаж Вас не Ви направи по-добър и състрадателен, не Ви издигна на пиедестал в ничии очи, защото Вие явно сте загубил способността си да виждате простите човешки ценности. И да Ви попитам: Вие как възпитавате тези деца? На какво успявате да ги научите, бидейки Вие лично беден откъм чувства и ценности?

И да Ви напомня: децата са си деца - мои, Ваши, чужди - все деца. Те не могат да стоят като кукли и не могат да не искат всеки миг да преоткриват света. Вие работите 20 години в златна мина - там, където децата изживяват своето детство. Е, това не Ви ли направи поне малко дете, поне малко не стимулира ли желанието Ви да се борите за изграждането на живота им? Да, съгласна съм, не винаги може и става, но ако Вие нямате и идеята за това, как останахте там 20 години? Дано никога в живота си не срещна лично такъв човек като Вас. Пожелавам си го без маска и без престореност. И се покланям дълбоко пред тази жена, пред тази жива икона, пред кака Дария.

2009-11-10
ЗАДЪНЕНА УЛИЦА?  
0
11

Колко пъти се замислихме за онези деца, дето по една или друга причина се оказват сами? Колко пъти изцъкахме с уста, когато ставахме свидетели на несправедливостите в съдбите им? Е, днес видях как се правят нещата!

Всички цъкаме, изпъваме в ужас очи и се "притесняваме", когато стане дума за децата от домовете. (Дебело да подчертая - "притесняваме не в смисъл "загрижени", а "притесняваме" като "не ни е приятно".) Моята героиня си има име, при това хубаво - Дария. В понеделник сутринта тя, в ефир, заяви своето 'Да!' за поне част от децата на България. Статистиката казва, че у нас около 1000 майки всяка година оставят децата си в домове за сираци. За мен това звучи така: всяка години 1000 български деца се оказват сами, оставени на милостта на институциите и на произвола на съдбата. (Обратното също е валидно: произвола на институциите и милостта на съдбата.) Един господин се опита да обвини Дария, в липса на педагогически опит. Не му помня името, но то и не ми е нужно, тъй като той беше част от онези, дето си взимат заплатките и 20 години се осланят на безправието и безгласието на децата в дома. И тук ми стана страшно: тази жена, която децата наричаха мило кака Дария, беше постъпила не като гражданин, не като егоистите около нея, а като човек - приютила ги беше в дома си - тях, за които закона вече нямаше решение. И що за закон?!  Ами - правов! Той казва, че щом детето навърши своите 18 години няма право да търси помощ и подкрепа от институциите и животът му бива предаден в неговите ръце. След гръмък разговор и куп обвинения се оказа, че все пак някой е мислил, когато е създавал този закон - вариант има, но никой не си е свършил работата. Кака Дария доброволно се е нагърбила с товара на осъществяването на два живота.

Тя не се е поколебала да надникне отвъд стената и да потърси решение - само дето не е било нейна работа, а на някой друг...

Всъщност, след дългия разказ по ТВ спомени, мисълта ми е в тия годишно 1000 деца, дето няма да имат кака Дария, а това ще рече и че няма да имат възможността някой да се застъпи за тях. Преди няколко седмици едно момче от Ловеч се запозна в ефир с родителката си и ... и й благодари, че го оставила в дома и оттам той е намерил начин да се реализира в живота си.

Да, но 1 от 1000. А другите?! Какво се случва с тези 999 деца, които при навършване на пълнолетието си остават на улицата. Да беше път - криво-ляво щяха да го извървят, а то - улица без изход. Алтернативата - надолу. План 'Б' е да са нинджи и да скачат нависоко, белким се прехвърлят през огражденията на живота си. Но истината е, че такъв план няма. Трудно е да разчиташ сам на себе си за всичко. 18 години не стигат, за да се осъзнаеш и да бъдеш зрял. На 18 света все още е магичен и мамещ и това е най-страшното - подвеждащ е. А когато на 18 си стигнал до края на пътя, с какъв акъл ще тръгнеш търсиш изхода?

Искам да споделя, че ако имаше приз за 'Добър човек' щях няколко пъти по няколко пъти да гласувам за кака Дария. Не, защото е тя, а защото първо е човек. Значи, въпреки всичко, някъде все още има човеци, накъде все още хомосапиенсите не са усвоили душевния канибализъм на маса и живеят като отишелници в собствените си представи за правдивост. И, да, господин непомня име то Ви, възпитател в дом за изоставени деца, на кака Дария не са й нужни 20 години педагогически опит, за да бъде съзнателен и съзидателен Човек (главното 'Ч' е задължително) - този стаж Вас не Ви направи по-добър и състрадателен, не Ви издигна на пиедестал в ничии очи, защото Вие явно сте загубил способността си да виждате простите човешки ценности. И да Ви попитам: Вие как възпитавате тези деца? На какво успявате да ги научите, бидейки Вие лично беден откъм чувства и ценности?

И да Ви напомня: децата са си деца - мои, Ваши, чужди - все деца. Те не могат да стоят като кукли и не могат да не искат всеки миг да преоткриват света. Вие работите 20 години в златна мина - там, където децата изживяват своето детство. Е, това не Ви ли направи поне малко дете, поне малко не стимулира ли желанието Ви да се борите за изграждането на живота им? Да, съгласна съм, не винаги може и става, но ако Вие нямате и идеята за това, как останахте там 20 години? Дано никога в живота си не срещна лично такъв човек като Вас. Пожелавам си го без маска и без престореност. И се покланям дълбоко пред тази жена, пред тази жива икона, пред кака Дария.

2009-11-10
ЗАДЪНЕНА УЛИЦА?  
0
11

Колко пъти се замислихме за онези деца, дето по една или друга причина се оказват сами? Колко пъти изцъкахме с уста, когато ставахме свидетели на несправедливостите в съдбите им? Е, днес видях как се правят нещата!

Всички цъкаме, изпъваме в ужас очи и се "притесняваме", когато стане дума за децата от домовете. (Дебело да подчертая - "притесняваме не в смисъл "загрижени", а "притесняваме" като "не ни е приятно".) Моята героиня си има име, при това хубаво - Дария. В понеделник сутринта тя, в ефир, заяви своето 'Да!' за поне част от децата на България. Статистиката казва, че у нас около 1000 майки всяка година оставят децата си в домове за сираци. За мен това звучи така: всяка години 1000 български деца се оказват сами, оставени на милостта на институциите и на произвола на съдбата. (Обратното също е валидно: произвола на институциите и милостта на съдбата.) Един господин се опита да обвини Дария, в липса на педагогически опит. Не му помня името, но то и не ми е нужно, тъй като той беше част от онези, дето си взимат заплатките и 20 години се осланят на безправието и безгласието на децата в дома. И тук ми стана страшно: тази жена, която децата наричаха мило кака Дария, беше постъпила не като гражданин, не като егоистите около нея, а като човек - приютила ги беше в дома си - тях, за които закона вече нямаше решение. И що за закон?!  Ами - правов! Той казва, че щом детето навърши своите 18 години няма право да търси помощ и подкрепа от институциите и животът му бива предаден в неговите ръце. След гръмък разговор и куп обвинения се оказа, че все пак някой е мислил, когато е създавал този закон - вариант има, но никой не си е свършил работата. Кака Дария доброволно се е нагърбила с товара на осъществяването на два живота.

Тя не се е поколебала да надникне отвъд стената и да потърси решение - само дето не е било нейна работа, а на някой друг...

Всъщност, след дългия разказ по ТВ спомени, мисълта ми е в тия годишно 1000 деца, дето няма да имат кака Дария, а това ще рече и че няма да имат възможността някой да се застъпи за тях. Преди няколко седмици едно момче от Ловеч се запозна в ефир с родителката си и ... и й благодари, че го оставила в дома и оттам той е намерил начин да се реализира в живота си.

Да, но 1 от 1000. А другите?! Какво се случва с тези 999 деца, които при навършване на пълнолетието си остават на улицата. Да беше път - криво-ляво щяха да го извървят, а то - улица без изход. Алтернативата - надолу. План 'Б' е да са нинджи и да скачат нависоко, белким се прехвърлят през огражденията на живота си. Но истината е, че такъв план няма. Трудно е да разчиташ сам на себе си за всичко. 18 години не стигат, за да се осъзнаеш и да бъдеш зрял. На 18 света все още е магичен и мамещ и това е най-страшното - подвеждащ е. А когато на 18 си стигнал до края на пътя, с какъв акъл ще тръгнеш търсиш изхода?

Искам да споделя, че ако имаше приз за 'Добър човек' щях няколко пъти по няколко пъти да гласувам за кака Дария. Не, защото е тя, а защото първо е човек. Значи, въпреки всичко, някъде все още има човеци, накъде все още хомосапиенсите не са усвоили душевния канибализъм на маса и живеят като отишелници в собствените си представи за правдивост. И, да, господин непомня име то Ви, възпитател в дом за изоставени деца, на кака Дария не са й нужни 20 години педагогически опит, за да бъде съзнателен и съзидателен Човек (главното 'Ч' е задължително) - този стаж Вас не Ви направи по-добър и състрадателен, не Ви издигна на пиедестал в ничии очи, защото Вие явно сте загубил способността си да виждате простите човешки ценности. И да Ви попитам: Вие как възпитавате тези деца? На какво успявате да ги научите, бидейки Вие лично беден откъм чувства и ценности?

И да Ви напомня: децата са си деца - мои, Ваши, чужди - все деца. Те не могат да стоят като кукли и не могат да не искат всеки миг да преоткриват света. Вие работите 20 години в златна мина - там, където децата изживяват своето детство. Е, това не Ви ли направи поне малко дете, поне малко не стимулира ли желанието Ви да се борите за изграждането на живота им? Да, съгласна съм, не винаги може и става, но ако Вие нямате и идеята за това, как останахте там 20 години? Дано никога в живота си не срещна лично такъв човек като Вас. Пожелавам си го без маска и без престореност. И се покланям дълбоко пред тази жена, пред тази жива икона, пред кака Дария.

2009-11-10
ЗАДЪНЕНА УЛИЦА?  
0
11

Колко пъти се замислихме за онези деца, дето по една или друга причина се оказват сами? Колко пъти изцъкахме с уста, когато ставахме свидетели на несправедливостите в съдбите им? Е, днес видях как се правят нещата!

Всички цъкаме, изпъваме в ужас очи и се "притесняваме", когато стане дума за децата от домовете. (Дебело да подчертая - "притесняваме не в смисъл "загрижени", а "притесняваме" като "не ни е приятно".) Моята героиня си има име, при това хубаво - Дария. В понеделник сутринта тя, в ефир, заяви своето 'Да!' за поне част от децата на България. Статистиката казва, че у нас около 1000 майки всяка година оставят децата си в домове за сираци. За мен това звучи така: всяка години 1000 български деца се оказват сами, оставени на милостта на институциите и на произвола на съдбата. (Обратното също е валидно: произвола на институциите и милостта на съдбата.) Един господин се опита да обвини Дария, в липса на педагогически опит. Не му помня името, но то и не ми е нужно, тъй като той беше част от онези, дето си взимат заплатките и 20 години се осланят на безправието и безгласието на децата в дома. И тук ми стана страшно: тази жена, която децата наричаха мило кака Дария, беше постъпила не като гражданин, не като егоистите около нея, а като човек - приютила ги беше в дома си - тях, за които закона вече нямаше решение. И що за закон?!  Ами - правов! Той казва, че щом детето навърши своите 18 години няма право да търси помощ и подкрепа от институциите и животът му бива предаден в неговите ръце. След гръмък разговор и куп обвинения се оказа, че все пак някой е мислил, когато е създавал този закон - вариант има, но никой не си е свършил работата. Кака Дария доброволно се е нагърбила с товара на осъществяването на два живота.

Тя не се е поколебала да надникне отвъд стената и да потърси решение - само дето не е било нейна работа, а на някой друг...

Всъщност, след дългия разказ по ТВ спомени, мисълта ми е в тия годишно 1000 деца, дето няма да имат кака Дария, а това ще рече и че няма да имат възможността някой да се застъпи за тях. Преди няколко седмици едно момче от Ловеч се запозна в ефир с родителката си и ... и й благодари, че го оставила в дома и оттам той е намерил начин да се реализира в живота си.

Да, но 1 от 1000. А другите?! Какво се случва с тези 999 деца, които при навършване на пълнолетието си остават на улицата. Да беше път - криво-ляво щяха да го извървят, а то - улица без изход. Алтернативата - надолу. План 'Б' е да са нинджи и да скачат нависоко, белким се прехвърлят през огражденията на живота си. Но истината е, че такъв план няма. Трудно е да разчиташ сам на себе си за всичко. 18 години не стигат, за да се осъзнаеш и да бъдеш зрял. На 18 света все още е магичен и мамещ и това е най-страшното - подвеждащ е. А когато на 18 си стигнал до края на пътя, с какъв акъл ще тръгнеш търсиш изхода?

Искам да споделя, че ако имаше приз за 'Добър човек' щях няколко пъти по няколко пъти да гласувам за кака Дария. Не, защото е тя, а защото първо е човек. Значи, въпреки всичко, някъде все още има човеци, накъде все още хомосапиенсите не са усвоили душевния канибализъм на маса и живеят като отишелници в собствените си представи за правдивост. И, да, господин непомня име то Ви, възпитател в дом за изоставени деца, на кака Дария не са й нужни 20 години педагогически опит, за да бъде съзнателен и съзидателен Човек (главното 'Ч' е задължително) - този стаж Вас не Ви направи по-добър и състрадателен, не Ви издигна на пиедестал в ничии очи, защото Вие явно сте загубил способността си да виждате простите човешки ценности. И да Ви попитам: Вие как възпитавате тези деца? На какво успявате да ги научите, бидейки Вие лично беден откъм чувства и ценности?

И да Ви напомня: децата са си деца - мои, Ваши, чужди - все деца. Те не могат да стоят като кукли и не могат да не искат всеки миг да преоткриват света. Вие работите 20 години в златна мина - там, където децата изживяват своето детство. Е, това не Ви ли направи поне малко дете, поне малко не стимулира ли желанието Ви да се борите за изграждането на живота им? Да, съгласна съм, не винаги може и става, но ако Вие нямате и идеята за това, как останахте там 20 години? Дано никога в живота си не срещна лично такъв човек като Вас. Пожелавам си го без маска и без престореност. И се покланям дълбоко пред тази жена, пред тази жива икона, пред кака Дария.

2009-11-10
ЗАЩО ЛИ ДА МИ ПУКА?!  
0
11

Свъсеното небе в края на октомври тежи в простора над града. Едно тежко инеобяснимо чувство се наслагва в душите. Трудно ми е да го обясня -  сякаш небето се проектира в нас. Такъв е и този ден - надвесил се над главата ми и прихлупил желанието ми за усмивка. Сивотата му ме изпълва сякаш клоня към мрака на безхаберието. А и в крайна сметка - защо да ми пука?!

И докато димът на поредната ми цигара се извиваше около врата на малкия офис; и докато погледът ми се рееше, следейки безцелно преминаващите коли,една жена спря пред мен. Не можех да определя пола й в първия миг - късо подстригана, зле облечена, с физиономия, издаваща някакво психично заболяване. Гласът й - провлачен и дрезгав от пиене - ме сепна:

 - Здравей, Усмивке, една цигара да имаш да ми дадеш?! - извадих и дадох.

 - Ех, Усмивке, от както моя се спомина - разпилях се, бате! - шах и мат - бях и Усмивка и Бате!

Но не е там въпроса. Просията ме вади от равновесие. На тази изпаднала от влака на живота женица - мога да подам цигара, но на друг не бих.

Преди време по линиите на столичните трамваи имаше едим мъж - млад, як и с бебе на ръце. Просеше. Е, да жена съм, но - вярвайте ми - това дете не събуждаше у мен майчиното чувство, а само отвращение и погнуса. Това дете беше създадено с едничката цел да печели пари, с които поотрасналите му братчета и сестричета да се хранят. А родителите?! Ами те няма причина да ходят на работа като всички нас! С удобното изказване: „Ми, то, аз си искам, не съм отишъл да крадем!" те оставят безмълвен и очакват нещо да им подадеш. А ти - по-глупавия, явно - си тръгнал на работа, защото животът за теб така е устроен.

Въртележката на ежедневието, постоянното набиване на нямането в очите ни, традиционната гледка на изкуствено осакатени хора-просяци, така са се наслоили в съзнанието, че дори не правят впечатление. Някой, някога беше казал, че най-доброто скривалище е пред очите на всички. И следвайки тази сентенция столицата ни се е заринала от 'скрити' елементи, на които просто мързелът им иде в повече. Ще ме упрекнете, че хем съм против този 'занаят', хем съм подала цигара на 'Усмивката'.

Сигурно сте прави - нещата изглеждат на половина, но не е и точно така. Един човек, който в психиката си е нездрав може да бъде извинен и за поведението си, и за думите си, и за действията си (спомнете си за Вазовия Мунчо!), но един физически и умствено здрав, млад и трудоспособен мъж, който застане пред мен и ми каже: „Бог да те благослови, дай за детето!" - е, това не мога да го преглътна! Ако сме в кръчмата този същият ще мята гюбеци и ще ме гледа похотливо (вероятно не само!), а в работния ден ще седи и ще ми вика: „Дай!". Ами, тези дето се/ги осакатяват, с цел да предизвикат състрадание у мен/нас?! Вярно, никой не е застрахован от злополука, но пък аз каква майка ще да съм, че да си осакатя детето още от бебе. И пак се връщам на следното - тези деца, дето ме гледат с невинните си очички, седнали на парче картон връз пътя - те са създадени, родени, обучени (!!!) да са просяци. И ако това не е организирана престъпност, то какво е?!

 'Усмивката' отдавна си беше отишла. Монотонния тътен на моторите продължаваше да пълни пространството. Небето беше все така свъсено. Но нещо вече ме чопли отвътре. Не можех дори да пуша спокойно. Няма ли начин държавата (със всичките й институции) да спре това?! А как?! Не знам. Всички ли гледаме само с розови очила?! Не виждаме ли какво се случва около нас?! Но за децата ми е мисълта: 11-годишна родилка - да й е живо и здраво бебето, но как ще го гледа не знам (аз на 11 играех с кукли, тя - прави секс!); майка системно тормози дъщеря си - детето не иска да я вижда (не боли ли от това?); кучета разкъсаха и умъртвиха дете в Разградско - стопанката им плака в ефир (а къде е била, когато е трябвало да си прибере питомците?!)...

Зад каква маска се крием всички ние?! Казваме си: „Това не може да се случи на нас!", ама може! Що за общество?! Що за хора сме щом виждаме и знаем всичко това, а нищо не правим, за да го спрем?! Лепваме си като етикет една усмивка на лицето и погледите ни се зарейват високо над всичко земно и реално. Това не беше списък с идеи за сюжета на нов филм.

      Добре дошли в реалността!

 

2009-10-27
ЗАЩО ЛИ ДА МИ ПУКА?!  
0
11

Свъсеното небе в края на октомври тежи в простора над града. Едно тежко инеобяснимо чувство се наслагва в душите. Трудно ми е да го обясня -  сякаш небето се проектира в нас. Такъв е и този ден - надвесил се над главата ми и прихлупил желанието ми за усмивка. Сивотата му ме изпълва сякаш клоня към мрака на безхаберието. А и в крайна сметка - защо да ми пука?!

И докато димът на поредната ми цигара се извиваше около врата на малкия офис; и докато погледът ми се рееше, следейки безцелно преминаващите коли,една жена спря пред мен. Не можех да определя пола й в първия миг - късо подстригана, зле облечена, с физиономия, издаваща някакво психично заболяване. Гласът й - провлачен и дрезгав от пиене - ме сепна:

 - Здравей, Усмивке, една цигара да имаш да ми дадеш?! - извадих и дадох.

 - Ех, Усмивке, от както моя се спомина - разпилях се, бате! - шах и мат - бях и Усмивка и Бате!

Но не е там въпроса. Просията ме вади от равновесие. На тази изпаднала от влака на живота женица - мога да подам цигара, но на друг не бих.

Преди време по линиите на столичните трамваи имаше едим мъж - млад, як и с бебе на ръце. Просеше. Е, да жена съм, но - вярвайте ми - това дете не събуждаше у мен майчиното чувство, а само отвращение и погнуса. Това дете беше създадено с едничката цел да печели пари, с които поотрасналите му братчета и сестричета да се хранят. А родителите?! Ами те няма причина да ходят на работа като всички нас! С удобното изказване: „Ми, то, аз си искам, не съм отишъл да крадем!" те оставят безмълвен и очакват нещо да им подадеш. А ти - по-глупавия, явно - си тръгнал на работа, защото животът за теб така е устроен.

Въртележката на ежедневието, постоянното набиване на нямането в очите ни, традиционната гледка на изкуствено осакатени хора-просяци, така са се наслоили в съзнанието, че дори не правят впечатление. Някой, някога беше казал, че най-доброто скривалище е пред очите на всички. И следвайки тази сентенция столицата ни се е заринала от 'скрити' елементи, на които просто мързелът им иде в повече. Ще ме упрекнете, че хем съм против този 'занаят', хем съм подала цигара на 'Усмивката'.

Сигурно сте прави - нещата изглеждат на половина, но не е и точно така. Един човек, който в психиката си е нездрав може да бъде извинен и за поведението си, и за думите си, и за действията си (спомнете си за Вазовия Мунчо!), но един физически и умствено здрав, млад и трудоспособен мъж, който застане пред мен и ми каже: „Бог да те благослови, дай за детето!" - е, това не мога да го преглътна! Ако сме в кръчмата този същият ще мята гюбеци и ще ме гледа похотливо (вероятно не само!), а в работния ден ще седи и ще ми вика: „Дай!". Ами, тези дето се/ги осакатяват, с цел да предизвикат състрадание у мен/нас?! Вярно, никой не е застрахован от злополука, но пък аз каква майка ще да съм, че да си осакатя детето още от бебе. И пак се връщам на следното - тези деца, дето ме гледат с невинните си очички, седнали на парче картон връз пътя - те са създадени, родени, обучени (!!!) да са просяци. И ако това не е организирана престъпност, то какво е?!

 'Усмивката' отдавна си беше отишла. Монотонния тътен на моторите продължаваше да пълни пространството. Небето беше все така свъсено. Но нещо вече ме чопли отвътре. Не можех дори да пуша спокойно. Няма ли начин държавата (със всичките й институции) да спре това?! А как?! Не знам. Всички ли гледаме само с розови очила?! Не виждаме ли какво се случва около нас?! Но за децата ми е мисълта: 11-годишна родилка - да й е живо и здраво бебето, но как ще го гледа не знам (аз на 11 играех с кукли, тя - прави секс!); майка системно тормози дъщеря си - детето не иска да я вижда (не боли ли от това?); кучета разкъсаха и умъртвиха дете в Разградско - стопанката им плака в ефир (а къде е била, когато е трябвало да си прибере питомците?!)...

Зад каква маска се крием всички ние?! Казваме си: „Това не може да се случи на нас!", ама може! Що за общество?! Що за хора сме щом виждаме и знаем всичко това, а нищо не правим, за да го спрем?! Лепваме си като етикет една усмивка на лицето и погледите ни се зарейват високо над всичко земно и реално. Това не беше списък с идеи за сюжета на нов филм.

      Добре дошли в реалността!

 

2009-10-27
ЗАЩО ЛИ ДА МИ ПУКА?!  
0
11

Свъсеното небе в края на октомври тежи в простора над града. Едно тежко инеобяснимо чувство се наслагва в душите. Трудно ми е да го обясня -  сякаш небето се проектира в нас. Такъв е и този ден - надвесил се над главата ми и прихлупил желанието ми за усмивка. Сивотата му ме изпълва сякаш клоня към мрака на безхаберието. А и в крайна сметка - защо да ми пука?!

И докато димът на поредната ми цигара се извиваше около врата на малкия офис; и докато погледът ми се рееше, следейки безцелно преминаващите коли,една жена спря пред мен. Не можех да определя пола й в първия миг - късо подстригана, зле облечена, с физиономия, издаваща някакво психично заболяване. Гласът й - провлачен и дрезгав от пиене - ме сепна:

 - Здравей, Усмивке, една цигара да имаш да ми дадеш?! - извадих и дадох.

 - Ех, Усмивке, от както моя се спомина - разпилях се, бате! - шах и мат - бях и Усмивка и Бате!

Но не е там въпроса. Просията ме вади от равновесие. На тази изпаднала от влака на живота женица - мога да подам цигара, но на друг не бих.

Преди време по линиите на столичните трамваи имаше едим мъж - млад, як и с бебе на ръце. Просеше. Е, да жена съм, но - вярвайте ми - това дете не събуждаше у мен майчиното чувство, а само отвращение и погнуса. Това дете беше създадено с едничката цел да печели пари, с които поотрасналите му братчета и сестричета да се хранят. А родителите?! Ами те няма причина да ходят на работа като всички нас! С удобното изказване: „Ми, то, аз си искам, не съм отишъл да крадем!" те оставят безмълвен и очакват нещо да им подадеш. А ти - по-глупавия, явно - си тръгнал на работа, защото животът за теб така е устроен.

Въртележката на ежедневието, постоянното набиване на нямането в очите ни, традиционната гледка на изкуствено осакатени хора-просяци, така са се наслоили в съзнанието, че дори не правят впечатление. Някой, някога беше казал, че най-доброто скривалище е пред очите на всички. И следвайки тази сентенция столицата ни се е заринала от 'скрити' елементи, на които просто мързелът им иде в повече. Ще ме упрекнете, че хем съм против този 'занаят', хем съм подала цигара на 'Усмивката'.

Сигурно сте прави - нещата изглеждат на половина, но не е и точно така. Един човек, който в психиката си е нездрав може да бъде извинен и за поведението си, и за думите си, и за действията си (спомнете си за Вазовия Мунчо!), но един физически и умствено здрав, млад и трудоспособен мъж, който застане пред мен и ми каже: „Бог да те благослови, дай за детето!" - е, това не мога да го преглътна! Ако сме в кръчмата този същият ще мята гюбеци и ще ме гледа похотливо (вероятно не само!), а в работния ден ще седи и ще ми вика: „Дай!". Ами, тези дето се/ги осакатяват, с цел да предизвикат състрадание у мен/нас?! Вярно, никой не е застрахован от злополука, но пък аз каква майка ще да съм, че да си осакатя детето още от бебе. И пак се връщам на следното - тези деца, дето ме гледат с невинните си очички, седнали на парче картон връз пътя - те са създадени, родени, обучени (!!!) да са просяци. И ако това не е организирана престъпност, то какво е?!

 'Усмивката' отдавна си беше отишла. Монотонния тътен на моторите продължаваше да пълни пространството. Небето беше все така свъсено. Но нещо вече ме чопли отвътре. Не можех дори да пуша спокойно. Няма ли начин държавата (със всичките й институции) да спре това?! А как?! Не знам. Всички ли гледаме само с розови очила?! Не виждаме ли какво се случва около нас?! Но за децата ми е мисълта: 11-годишна родилка - да й е живо и здраво бебето, но как ще го гледа не знам (аз на 11 играех с кукли, тя - прави секс!); майка системно тормози дъщеря си - детето не иска да я вижда (не боли ли от това?); кучета разкъсаха и умъртвиха дете в Разградско - стопанката им плака в ефир (а къде е била, когато е трябвало да си прибере питомците?!)...

Зад каква маска се крием всички ние?! Казваме си: „Това не може да се случи на нас!", ама може! Що за общество?! Що за хора сме щом виждаме и знаем всичко това, а нищо не правим, за да го спрем?! Лепваме си като етикет една усмивка на лицето и погледите ни се зарейват високо над всичко земно и реално. Това не беше списък с идеи за сюжета на нов филм.

      Добре дошли в реалността!

 

2009-10-27
ЗАЩО ЛИ ДА МИ ПУКА?!  
0
11

Свъсеното небе в края на октомври тежи в простора над града. Едно тежко инеобяснимо чувство се наслагва в душите. Трудно ми е да го обясня -  сякаш небето се проектира в нас. Такъв е и този ден - надвесил се над главата ми и прихлупил желанието ми за усмивка. Сивотата му ме изпълва сякаш клоня към мрака на безхаберието. А и в крайна сметка - защо да ми пука?!

И докато димът на поредната ми цигара се извиваше около врата на малкия офис; и докато погледът ми се рееше, следейки безцелно преминаващите коли,една жена спря пред мен. Не можех да определя пола й в първия миг - късо подстригана, зле облечена, с физиономия, издаваща някакво психично заболяване. Гласът й - провлачен и дрезгав от пиене - ме сепна:

 - Здравей, Усмивке, една цигара да имаш да ми дадеш?! - извадих и дадох.

 - Ех, Усмивке, от както моя се спомина - разпилях се, бате! - шах и мат - бях и Усмивка и Бате!

Но не е там въпроса. Просията ме вади от равновесие. На тази изпаднала от влака на живота женица - мога да подам цигара, но на друг не бих.

Преди време по линиите на столичните трамваи имаше едим мъж - млад, як и с бебе на ръце. Просеше. Е, да жена съм, но - вярвайте ми - това дете не събуждаше у мен майчиното чувство, а само отвращение и погнуса. Това дете беше създадено с едничката цел да печели пари, с които поотрасналите му братчета и сестричета да се хранят. А родителите?! Ами те няма причина да ходят на работа като всички нас! С удобното изказване: „Ми, то, аз си искам, не съм отишъл да крадем!" те оставят безмълвен и очакват нещо да им подадеш. А ти - по-глупавия, явно - си тръгнал на работа, защото животът за теб така е устроен.

Въртележката на ежедневието, постоянното набиване на нямането в очите ни, традиционната гледка на изкуствено осакатени хора-просяци, така са се наслоили в съзнанието, че дори не правят впечатление. Някой, някога беше казал, че най-доброто скривалище е пред очите на всички. И следвайки тази сентенция столицата ни се е заринала от 'скрити' елементи, на които просто мързелът им иде в повече. Ще ме упрекнете, че хем съм против този 'занаят', хем съм подала цигара на 'Усмивката'.

Сигурно сте прави - нещата изглеждат на половина, но не е и точно така. Един човек, който в психиката си е нездрав може да бъде извинен и за поведението си, и за думите си, и за действията си (спомнете си за Вазовия Мунчо!), но един физически и умствено здрав, млад и трудоспособен мъж, който застане пред мен и ми каже: „Бог да те благослови, дай за детето!" - е, това не мога да го преглътна! Ако сме в кръчмата този същият ще мята гюбеци и ще ме гледа похотливо (вероятно не само!), а в работния ден ще седи и ще ми вика: „Дай!". Ами, тези дето се/ги осакатяват, с цел да предизвикат състрадание у мен/нас?! Вярно, никой не е застрахован от злополука, но пък аз каква майка ще да съм, че да си осакатя детето още от бебе. И пак се връщам на следното - тези деца, дето ме гледат с невинните си очички, седнали на парче картон връз пътя - те са създадени, родени, обучени (!!!) да са просяци. И ако това не е организирана престъпност, то какво е?!

 'Усмивката' отдавна си беше отишла. Монотонния тътен на моторите продължаваше да пълни пространството. Небето беше все така свъсено. Но нещо вече ме чопли отвътре. Не можех дори да пуша спокойно. Няма ли начин държавата (със всичките й институции) да спре това?! А как?! Не знам. Всички ли гледаме само с розови очила?! Не виждаме ли какво се случва около нас?! Но за децата ми е мисълта: 11-годишна родилка - да й е живо и здраво бебето, но как ще го гледа не знам (аз на 11 играех с кукли, тя - прави секс!); майка системно тормози дъщеря си - детето не иска да я вижда (не боли ли от това?); кучета разкъсаха и умъртвиха дете в Разградско - стопанката им плака в ефир (а къде е била, когато е трябвало да си прибере питомците?!)...

Зад каква маска се крием всички ние?! Казваме си: „Това не може да се случи на нас!", ама може! Що за общество?! Що за хора сме щом виждаме и знаем всичко това, а нищо не правим, за да го спрем?! Лепваме си като етикет една усмивка на лицето и погледите ни се зарейват високо над всичко земно и реално. Това не беше списък с идеи за сюжета на нов филм.

      Добре дошли в реалността!

 

2009-10-27
ЗАД ОГЛЕДАЛОТО НА АГРЕСИЯТА  
0
11

Щеше ми се да напиша нещо обнадеждаващо и ведро. Щеше ми се да плъзна тънки усмивчици по лицата на четящите. Уви! Тази сутрин и моето кафе горчи. Горчи ми от няколко дни. Новата учебна година едва започнала не ни подмина с вече модерната агресия на учениците. Новата учебна година - тази, за която се надявах само преди няколко вторника да бъде по-добра за децата ни - постави новото си начало с убийство!

И понеже ние сме възрастните, и понеже ние носим отговрността за деянията на децата ни, не е ли време да се запитаме защо се случва така? Не е ли време да си дадем сметка, че няма варианти, според които нещата да се оправят сами?

Тогава да си представим Агресията, за да я проумеем (скептични сте, но поне можем да се опитаме):

Агресията е кокетка. Тя обича вниманието и обича показността и колкото по-невероятно голяма кокетка е тя, толкова по-големи са щетите от нея. Любимото й занимание е да се крие зад маската на невинноста и да пърха с мили очички, тъкмо преди да се прояви. Дори си я представете като претенциозна любовница, за която сте готови да платите с цената на всичко. Тя ще изсмуче и най-скътаното кътче на душата ви, а вие с охота ще й го предоставите. Агресията ще се появява по собствена преценка и кротичкото ви аз ще отстъпва мястото си на нея - лудата, своенравната, едновременно безличната и многоликата, на Агресията с подчертано главно А.

Как да се справим с такава любовница - трудно, но не и невъзможно. Разговорите по повод на нея трябва да са драстични и безкомпромисни. Но това го умеят в повечето случаи възрастните. А ако си на 15, ако си на 18 години? Собствените ти хормони не подлежат на коментар и тя, наравно с тях, обърква и без това доста крехкия ред в живота ти. Ако си на тези години агресивността е като правенето на любов. Едно и също емоционално изживяване, но с различен знак. Заряда й е дори по-голям от този на първото съприкосновение с човек от другия пол. Агресията не толерира символиката на думи като: извинение, прошка, покаяние - не и в мига, когато си запленен от нейната същност. Силата, която получаваш от досега си до нея те прави неукротим, непокорен и, дори, се усещаш неуязвим. Но този миг на величие струва повече от самия себе си - струва колкото цял един живот.

Ако си на 15 години всичко може и да се поправи - има малка възможност да получиш втори шанс в живота си. Но бидейки на 18 - ти вече си престъпник, само миг по-късно. После по новините ще кажат: "Той плачеше!" Но мислиш ли наистина, че някой ще ти повярва, мислиш ли, че на някого му пука дали си плакал след като си отнел живот?! Е, да, приятелю, ти плачеш - ама плачеш, защото ти е мъчно за тебе си, мъчно ти е за това, което ще пропуснеш в живота си, мъчно ти е за това, което няма да можеш да поправиш, мъчно ти е за това, че си се поддал. И това го знаем всички.

Твоята мъка обаче не стига до нас, не се отцепва като стожер на доброто, не се извисяваш с нея в очите ни. Ти си бита карта и от този миг насетне с или без Агресията си отхвърлен. Ти си убиец, защото не си съумял да овладееш поривите си, защото отрицателното в теб е надделяло, защото си разрушил нещо толкова свещено като човешкия живот (и казвам „разрушил", но не говоря само за теб - говоря за близките ти и тези на жертвата ти, говоря за отнетия живот и за твоя също, говоря за приятелите ви, говоря за всички).

Единствения миг, в живота си, който си струва да пропуснеш, да, приятелю, ти си го изживял в пълния му блясък и той с пълна сила ти отвръща. За всяко престъпление има наказание, дори и когато обществото мълчи, дори и когато възрастните махаме с ръка и си казваме „такова му е възпитанието!", дори и когато с времето спреш да си актуалната тема, дори и тогава прошка няма - ти сам не ще я намериш в душата си (а време за разговори с нея ще имаш достатъчно). И тогава твоята стара любовница, онази изкусителка, която те докара до тук отново ще сложи рвъка на рамото ти. И тъй като само тя ще остане до теб (въпреки всичко и въпреки всички) ти ще тръгнеш по пътеките й доволен. Ето цял един кръговрат. Ето цял един живот - по мое мнение - изгубен.

Маската на изгарящата любовница е свалена, но не и за теб, не и за този, който сляпо ще тръгне след нея. Да помислим какво е Агресията, хора, защото опознавайки онова, което ни плаши, ние  го преодоляваме. Дали да не говорим повече за психологията на нещата в училището - там, където се раждат личностите, или да наблегнем на моделите за разрешаване на проблемите от ежедневието, което може да се окаже добра предпоставка за подготвеност при особени ситуации.

А как да надвием лицемерното си безхаберие, прикрито зад израза: „О, ужас!" - е, това не знам! Но знам, че трябва да говорим за проблемите - това е начинът да ги осмислим и решим!

 

2009-10-13
ЗАД ОГЛЕДАЛОТО НА АГРЕСИЯТА  
0
11

Щеше ми се да напиша нещо обнадеждаващо и ведро. Щеше ми се да плъзна тънки усмивчици по лицата на четящите. Уви! Тази сутрин и моето кафе горчи. Горчи ми от няколко дни. Новата учебна година едва започнала не ни подмина с вече модерната агресия на учениците. Новата учебна година - тази, за която се надявах само преди няколко вторника да бъде по-добра за децата ни - постави новото си начало с убийство!

И понеже ние сме възрастните, и понеже ние носим отговрността за деянията на децата ни, не е ли време да се запитаме защо се случва така? Не е ли време да си дадем сметка, че няма варианти, според които нещата да се оправят сами?

Тогава да си представим Агресията, за да я проумеем (скептични сте, но поне можем да се опитаме):

Агресията е кокетка. Тя обича вниманието и обича показността и колкото по-невероятно голяма кокетка е тя, толкова по-големи са щетите от нея. Любимото й занимание е да се крие зад маската на невинноста и да пърха с мили очички, тъкмо преди да се прояви. Дори си я представете като претенциозна любовница, за която сте готови да платите с цената на всичко. Тя ще изсмуче и най-скътаното кътче на душата ви, а вие с охота ще й го предоставите. Агресията ще се появява по собствена преценка и кротичкото ви аз ще отстъпва мястото си на нея - лудата, своенравната, едновременно безличната и многоликата, на Агресията с подчертано главно А.

Как да се справим с такава любовница - трудно, но не и невъзможно. Разговорите по повод на нея трябва да са драстични и безкомпромисни. Но това го умеят в повечето случаи възрастните. А ако си на 15, ако си на 18 години? Собствените ти хормони не подлежат на коментар и тя, наравно с тях, обърква и без това доста крехкия ред в живота ти. Ако си на тези години агресивността е като правенето на любов. Едно и също емоционално изживяване, но с различен знак. Заряда й е дори по-голям от този на първото съприкосновение с човек от другия пол. Агресията не толерира символиката на думи като: извинение, прошка, покаяние - не и в мига, когато си запленен от нейната същност. Силата, която получаваш от досега си до нея те прави неукротим, непокорен и, дори, се усещаш неуязвим. Но този миг на величие струва повече от самия себе си - струва колкото цял един живот.

Ако си на 15 години всичко може и да се поправи - има малка възможност да получиш втори шанс в живота си. Но бидейки на 18 - ти вече си престъпник, само миг по-късно. После по новините ще кажат: "Той плачеше!" Но мислиш ли наистина, че някой ще ти повярва, мислиш ли, че на някого му пука дали си плакал след като си отнел живот?! Е, да, приятелю, ти плачеш - ама плачеш, защото ти е мъчно за тебе си, мъчно ти е за това, което ще пропуснеш в живота си, мъчно ти е за това, което няма да можеш да поправиш, мъчно ти е за това, че си се поддал. И това го знаем всички.

Твоята мъка обаче не стига до нас, не се отцепва като стожер на доброто, не се извисяваш с нея в очите ни. Ти си бита карта и от този миг насетне с или без Агресията си отхвърлен. Ти си убиец, защото не си съумял да овладееш поривите си, защото отрицателното в теб е надделяло, защото си разрушил нещо толкова свещено като човешкия живот (и казвам „разрушил", но не говоря само за теб - говоря за близките ти и тези на жертвата ти, говоря за отнетия живот и за твоя също, говоря за приятелите ви, говоря за всички).

Единствения миг, в живота си, който си струва да пропуснеш, да, приятелю, ти си го изживял в пълния му блясък и той с пълна сила ти отвръща. За всяко престъпление има наказание, дори и когато обществото мълчи, дори и когато възрастните махаме с ръка и си казваме „такова му е възпитанието!", дори и когато с времето спреш да си актуалната тема, дори и тогава прошка няма - ти сам не ще я намериш в душата си (а време за разговори с нея ще имаш достатъчно). И тогава твоята стара любовница, онази изкусителка, която те докара до тук отново ще сложи рвъка на рамото ти. И тъй като само тя ще остане до теб (въпреки всичко и въпреки всички) ти ще тръгнеш по пътеките й доволен. Ето цял един кръговрат. Ето цял един живот - по мое мнение - изгубен.

Маската на изгарящата любовница е свалена, но не и за теб, не и за този, който сляпо ще тръгне след нея. Да помислим какво е Агресията, хора, защото опознавайки онова, което ни плаши, ние  го преодоляваме. Дали да не говорим повече за психологията на нещата в училището - там, където се раждат личностите, или да наблегнем на моделите за разрешаване на проблемите от ежедневието, което може да се окаже добра предпоставка за подготвеност при особени ситуации.

А как да надвием лицемерното си безхаберие, прикрито зад израза: „О, ужас!" - е, това не знам! Но знам, че трябва да говорим за проблемите - това е начинът да ги осмислим и решим!

 

2009-10-13
ЗАД ОГЛЕДАЛОТО НА АГРЕСИЯТА  
0
11

Щеше ми се да напиша нещо обнадеждаващо и ведро. Щеше ми се да плъзна тънки усмивчици по лицата на четящите. Уви! Тази сутрин и моето кафе горчи. Горчи ми от няколко дни. Новата учебна година едва започнала не ни подмина с вече модерната агресия на учениците. Новата учебна година - тази, за която се надявах само преди няколко вторника да бъде по-добра за децата ни - постави новото си начало с убийство!

И понеже ние сме възрастните, и понеже ние носим отговрността за деянията на децата ни, не е ли време да се запитаме защо се случва така? Не е ли време да си дадем сметка, че няма варианти, според които нещата да се оправят сами?

Тогава да си представим Агресията, за да я проумеем (скептични сте, но поне можем да се опитаме):

Агресията е кокетка. Тя обича вниманието и обича показността и колкото по-невероятно голяма кокетка е тя, толкова по-големи са щетите от нея. Любимото й занимание е да се крие зад маската на невинноста и да пърха с мили очички, тъкмо преди да се прояви. Дори си я представете като претенциозна любовница, за която сте готови да платите с цената на всичко. Тя ще изсмуче и най-скътаното кътче на душата ви, а вие с охота ще й го предоставите. Агресията ще се появява по собствена преценка и кротичкото ви аз ще отстъпва мястото си на нея - лудата, своенравната, едновременно безличната и многоликата, на Агресията с подчертано главно А.

Как да се справим с такава любовница - трудно, но не и невъзможно. Разговорите по повод на нея трябва да са драстични и безкомпромисни. Но това го умеят в повечето случаи възрастните. А ако си на 15, ако си на 18 години? Собствените ти хормони не подлежат на коментар и тя, наравно с тях, обърква и без това доста крехкия ред в живота ти. Ако си на тези години агресивността е като правенето на любов. Едно и също емоционално изживяване, но с различен знак. Заряда й е дори по-голям от този на първото съприкосновение с човек от другия пол. Агресията не толерира символиката на думи като: извинение, прошка, покаяние - не и в мига, когато си запленен от нейната същност. Силата, която получаваш от досега си до нея те прави неукротим, непокорен и, дори, се усещаш неуязвим. Но този миг на величие струва повече от самия себе си - струва колкото цял един живот.

Ако си на 15 години всичко може и да се поправи - има малка възможност да получиш втори шанс в живота си. Но бидейки на 18 - ти вече си престъпник, само миг по-късно. После по новините ще кажат: "Той плачеше!" Но мислиш ли наистина, че някой ще ти повярва, мислиш ли, че на някого му пука дали си плакал след като си отнел живот?! Е, да, приятелю, ти плачеш - ама плачеш, защото ти е мъчно за тебе си, мъчно ти е за това, което ще пропуснеш в живота си, мъчно ти е за това, което няма да можеш да поправиш, мъчно ти е за това, че си се поддал. И това го знаем всички.

Твоята мъка обаче не стига до нас, не се отцепва като стожер на доброто, не се извисяваш с нея в очите ни. Ти си бита карта и от този миг насетне с или без Агресията си отхвърлен. Ти си убиец, защото не си съумял да овладееш поривите си, защото отрицателното в теб е надделяло, защото си разрушил нещо толкова свещено като човешкия живот (и казвам „разрушил", но не говоря само за теб - говоря за близките ти и тези на жертвата ти, говоря за отнетия живот и за твоя също, говоря за приятелите ви, говоря за всички).

Единствения миг, в живота си, който си струва да пропуснеш, да, приятелю, ти си го изживял в пълния му блясък и той с пълна сила ти отвръща. За всяко престъпление има наказание, дори и когато обществото мълчи, дори и когато възрастните махаме с ръка и си казваме „такова му е възпитанието!", дори и когато с времето спреш да си актуалната тема, дори и тогава прошка няма - ти сам не ще я намериш в душата си (а време за разговори с нея ще имаш достатъчно). И тогава твоята стара любовница, онази изкусителка, която те докара до тук отново ще сложи рвъка на рамото ти. И тъй като само тя ще остане до теб (въпреки всичко и въпреки всички) ти ще тръгнеш по пътеките й доволен. Ето цял един кръговрат. Ето цял един живот - по мое мнение - изгубен.

Маската на изгарящата любовница е свалена, но не и за теб, не и за този, който сляпо ще тръгне след нея. Да помислим какво е Агресията, хора, защото опознавайки онова, което ни плаши, ние  го преодоляваме. Дали да не говорим повече за психологията на нещата в училището - там, където се раждат личностите, или да наблегнем на моделите за разрешаване на проблемите от ежедневието, което може да се окаже добра предпоставка за подготвеност при особени ситуации.

А как да надвием лицемерното си безхаберие, прикрито зад израза: „О, ужас!" - е, това не знам! Но знам, че трябва да говорим за проблемите - това е начинът да ги осмислим и решим!

 

2009-10-13
ЗАД ОГЛЕДАЛОТО НА АГРЕСИЯТА  
0
11

Щеше ми се да напиша нещо обнадеждаващо и ведро. Щеше ми се да плъзна тънки усмивчици по лицата на четящите. Уви! Тази сутрин и моето кафе горчи. Горчи ми от няколко дни. Новата учебна година едва започнала не ни подмина с вече модерната агресия на учениците. Новата учебна година - тази, за която се надявах само преди няколко вторника да бъде по-добра за децата ни - постави новото си начало с убийство!

И понеже ние сме възрастните, и понеже ние носим отговрността за деянията на децата ни, не е ли време да се запитаме защо се случва така? Не е ли време да си дадем сметка, че няма варианти, според които нещата да се оправят сами?

Тогава да си представим Агресията, за да я проумеем (скептични сте, но поне можем да се опитаме):

Агресията е кокетка. Тя обича вниманието и обича показността и колкото по-невероятно голяма кокетка е тя, толкова по-големи са щетите от нея. Любимото й занимание е да се крие зад маската на невинноста и да пърха с мили очички, тъкмо преди да се прояви. Дори си я представете като претенциозна любовница, за която сте готови да платите с цената на всичко. Тя ще изсмуче и най-скътаното кътче на душата ви, а вие с охота ще й го предоставите. Агресията ще се появява по собствена преценка и кротичкото ви аз ще отстъпва мястото си на нея - лудата, своенравната, едновременно безличната и многоликата, на Агресията с подчертано главно А.

Как да се справим с такава любовница - трудно, но не и невъзможно. Разговорите по повод на нея трябва да са драстични и безкомпромисни. Но това го умеят в повечето случаи възрастните. А ако си на 15, ако си на 18 години? Собствените ти хормони не подлежат на коментар и тя, наравно с тях, обърква и без това доста крехкия ред в живота ти. Ако си на тези години агресивността е като правенето на любов. Едно и също емоционално изживяване, но с различен знак. Заряда й е дори по-голям от този на първото съприкосновение с човек от другия пол. Агресията не толерира символиката на думи като: извинение, прошка, покаяние - не и в мига, когато си запленен от нейната същност. Силата, която получаваш от досега си до нея те прави неукротим, непокорен и, дори, се усещаш неуязвим. Но този миг на величие струва повече от самия себе си - струва колкото цял един живот.

Ако си на 15 години всичко може и да се поправи - има малка възможност да получиш втори шанс в живота си. Но бидейки на 18 - ти вече си престъпник, само миг по-късно. После по новините ще кажат: "Той плачеше!" Но мислиш ли наистина, че някой ще ти повярва, мислиш ли, че на някого му пука дали си плакал след като си отнел живот?! Е, да, приятелю, ти плачеш - ама плачеш, защото ти е мъчно за тебе си, мъчно ти е за това, което ще пропуснеш в живота си, мъчно ти е за това, което няма да можеш да поправиш, мъчно ти е за това, че си се поддал. И това го знаем всички.

Твоята мъка обаче не стига до нас, не се отцепва като стожер на доброто, не се извисяваш с нея в очите ни. Ти си бита карта и от този миг насетне с или без Агресията си отхвърлен. Ти си убиец, защото не си съумял да овладееш поривите си, защото отрицателното в теб е надделяло, защото си разрушил нещо толкова свещено като човешкия живот (и казвам „разрушил", но не говоря само за теб - говоря за близките ти и тези на жертвата ти, говоря за отнетия живот и за твоя също, говоря за приятелите ви, говоря за всички).

Единствения миг, в живота си, който си струва да пропуснеш, да, приятелю, ти си го изживял в пълния му блясък и той с пълна сила ти отвръща. За всяко престъпление има наказание, дори и когато обществото мълчи, дори и когато възрастните махаме с ръка и си казваме „такова му е възпитанието!", дори и когато с времето спреш да си актуалната тема, дори и тогава прошка няма - ти сам не ще я намериш в душата си (а време за разговори с нея ще имаш достатъчно). И тогава твоята стара любовница, онази изкусителка, която те докара до тук отново ще сложи рвъка на рамото ти. И тъй като само тя ще остане до теб (въпреки всичко и въпреки всички) ти ще тръгнеш по пътеките й доволен. Ето цял един кръговрат. Ето цял един живот - по мое мнение - изгубен.

Маската на изгарящата любовница е свалена, но не и за теб, не и за този, който сляпо ще тръгне след нея. Да помислим какво е Агресията, хора, защото опознавайки онова, което ни плаши, ние  го преодоляваме. Дали да не говорим повече за психологията на нещата в училището - там, където се раждат личностите, или да наблегнем на моделите за разрешаване на проблемите от ежедневието, което може да се окаже добра предпоставка за подготвеност при особени ситуации.

А как да надвием лицемерното си безхаберие, прикрито зад израза: „О, ужас!" - е, това не знам! Но знам, че трябва да говорим за проблемите - това е начинът да ги осмислим и решим!

 

2009-10-13
СЛЕД ПРИКАЗКАТА ВИНАГИ ИДВА РЕАЛНОСТТА  
0
11

Цветя, усмивки, синьо небе над главите - всеки миг е равен на вечност, всяка вечност е част от този еднствен миг, когато се ражда новото семейство... Помпозният глас на бракосъчетанието изпъва нервите, проблясва в очите, дере тишината, но всичко е празнично, всичко е бяло и свежо и толкова усмихнато... Но някъде на последния ред, скрита от погледите, не достигната от пожеланията за пълнота на семейното щастие, РЕАЛНОСТТА гледа поредния спектакъл на живота. И сигурно се кикоти...

Познато Ви е, нали?!

И на мен.

Сблъсъкът с реалността винаги е граничил със срив. А тя, понесла на плещите си сивата рутина на съвместния живот, изскача неочаквано като заек от шапката на фокусник и преобръща всичко наопаки. Мислите си: „Животът ни ще бъде един непрестанен низ от щастливи развръзки и постигнати успехи..." Истината е, че само Вие си го мислите. Всяка секунда от Вашия живот вече не е Ваша. Тя е споделена с половинката Ви и е част от семейството. Всеки Ваш порив несъмнено ще се удари в стените на вашето огнище и, дай Боже, да не угасне там...

Веднъж изградено по нормите на Закона, веднъж пожелано, според повелите на чувствата, веднъж изковано в окова на халките Ви, семейството започва да изисква жертви. Всеки компромис, всяко пречупено Аз, всяко себеотричане - това са стражите на семейния живот. Но тази жертва струва ли си? Струва ли си да погубя себе си в името на нещо, което с времето все повече ще ме обезличава? Ами, сигурно си струва! Иначе цената е САМОТА. И кога избираме точно нея? В мига когато вече няма за какво да се жертваме; в мига, когато вече сме раздали себе си до последната трошица; в мига, когато вече нямаме нищо за даване (при това на никого!). И, да, след такава самоотвержена разпродажба на тялото и душата като че ли оскотяваме и се връщаме към по-първините начини на съществуване. Тогава самобитуването на душата се превръща в цел на съществуването. Ние го наричаме 'страх от обвързване'.

Всъщност, това е само 'инстинкт за самосъхранение', появил се като посттравматична реакция на личността срещу евентуалната заплаха от нов порив на обезличаване.

Е, за всички, които имат и друго мнение за брака можем спокойно да споменем и някои по-светли негови страни. Бракът гарантира сигурност на връзката, между мъжът и жената, но не и разбирателство, вярност, доверие.

Бракът не е лекарствен продукт срещу хронична самота, а само добавка, която може да се приема по Ваше желание. Бракът може да бъде отворен, но случаите в които това се случва са извънредно малко. Бракът със сигурност Ви гарантира постоянство на физическия контакт, но в никакъв случай - екстремно, вълнуващо и най-вече взаимно изживяване.

Да поспра до тък, а?

В крайна сметка семейството е основната единица на обществото. Има цели нации, които се крепят на смейните ценности. Дори Божия син е израстнал и възпитан в семейна среда (по мое мнение малко импровизирана, но все пак семейна среда!).

В крайна сметка всеки от нас сам взима решенията за сноя живот и сам се ориентира в него. Трудното е да вземеш решение за раздяла. Тогава приказката, с която започнахме, съвсем се превръща в трагичен апотеоз на изгубените, разбитите и пожертванте мечти. Само че тук пак не става дума за едничкия Аз, а за двама Ви,  защото и двамата сте дали повече от възможното, повече от нужното, повече от допустимото, за да се преборите за своето семейство. И когато законът раздели на две половини вас - двамата и имуществото ви, и покъщнината ви, и се наложи над чувствата, над мислите, над възприятията на хората за вас, тогава реалността ще е изсипала цялата си отрова върху вас. Истината е, че ще страдате и двамата - еднакво.

И тук е мястото да попитам - какво е брака? Маска? Илюзия? Стечение на обстоятелствата? Най-голямата машина за манипулиране на крехките човешки единици?

Отговорът „Аз съм омъжена/женен!" много отдавна (да не кажа, че никога!) не е бил пречка, а основание Тя/Той  да потърси различното забавление - флирт, изневяра и т.н. Тогава какво е бракът, освен, че в крайна сметка и Тя, и Той ще се приберат вкъщи за вечеря?

2009-09-29
СЛЕД ПРИКАЗКАТА ВИНАГИ ИДВА РЕАЛНОСТТА  
0
11

Цветя, усмивки, синьо небе над главите - всеки миг е равен на вечност, всяка вечност е част от този еднствен миг, когато се ражда новото семейство... Помпозният глас на бракосъчетанието изпъва нервите, проблясва в очите, дере тишината, но всичко е празнично, всичко е бяло и свежо и толкова усмихнато... Но някъде на последния ред, скрита от погледите, не достигната от пожеланията за пълнота на семейното щастие, РЕАЛНОСТТА гледа поредния спектакъл на живота. И сигурно се кикоти...

Познато Ви е, нали?!

И на мен.

Сблъсъкът с реалността винаги е граничил със срив. А тя, понесла на плещите си сивата рутина на съвместния живот, изскача неочаквано като заек от шапката на фокусник и преобръща всичко наопаки. Мислите си: „Животът ни ще бъде един непрестанен низ от щастливи развръзки и постигнати успехи..." Истината е, че само Вие си го мислите. Всяка секунда от Вашия живот вече не е Ваша. Тя е споделена с половинката Ви и е част от семейството. Всеки Ваш порив несъмнено ще се удари в стените на вашето огнище и, дай Боже, да не угасне там...

Веднъж изградено по нормите на Закона, веднъж пожелано, според повелите на чувствата, веднъж изковано в окова на халките Ви, семейството започва да изисква жертви. Всеки компромис, всяко пречупено Аз, всяко себеотричане - това са стражите на семейния живот. Но тази жертва струва ли си? Струва ли си да погубя себе си в името на нещо, което с времето все повече ще ме обезличава? Ами, сигурно си струва! Иначе цената е САМОТА. И кога избираме точно нея? В мига когато вече няма за какво да се жертваме; в мига, когато вече сме раздали себе си до последната трошица; в мига, когато вече нямаме нищо за даване (при това на никого!). И, да, след такава самоотвержена разпродажба на тялото и душата като че ли оскотяваме и се връщаме към по-първините начини на съществуване. Тогава самобитуването на душата се превръща в цел на съществуването. Ние го наричаме 'страх от обвързване'.

Всъщност, това е само 'инстинкт за самосъхранение', появил се като посттравматична реакция на личността срещу евентуалната заплаха от нов порив на обезличаване.

Е, за всички, които имат и друго мнение за брака можем спокойно да споменем и някои по-светли негови страни. Бракът гарантира сигурност на връзката, между мъжът и жената, но не и разбирателство, вярност, доверие.

Бракът не е лекарствен продукт срещу хронична самота, а само добавка, която може да се приема по Ваше желание. Бракът може да бъде отворен, но случаите в които това се случва са извънредно малко. Бракът със сигурност Ви гарантира постоянство на физическия контакт, но в никакъв случай - екстремно, вълнуващо и най-вече взаимно изживяване.

Да поспра до тък, а?

В крайна сметка семейството е основната единица на обществото. Има цели нации, които се крепят на смейните ценности. Дори Божия син е израстнал и възпитан в семейна среда (по мое мнение малко импровизирана, но все пак семейна среда!).

В крайна сметка всеки от нас сам взима решенията за сноя живот и сам се ориентира в него. Трудното е да вземеш решение за раздяла. Тогава приказката, с която започнахме, съвсем се превръща в трагичен апотеоз на изгубените, разбитите и пожертванте мечти. Само че тук пак не става дума за едничкия Аз, а за двама Ви,  защото и двамата сте дали повече от възможното, повече от нужното, повече от допустимото, за да се преборите за своето семейство. И когато законът раздели на две половини вас - двамата и имуществото ви, и покъщнината ви, и се наложи над чувствата, над мислите, над възприятията на хората за вас, тогава реалността ще е изсипала цялата си отрова върху вас. Истината е, че ще страдате и двамата - еднакво.

И тук е мястото да попитам - какво е брака? Маска? Илюзия? Стечение на обстоятелствата? Най-голямата машина за манипулиране на крехките човешки единици?

Отговорът „Аз съм омъжена/женен!" много отдавна (да не кажа, че никога!) не е бил пречка, а основание Тя/Той  да потърси различното забавление - флирт, изневяра и т.н. Тогава какво е бракът, освен, че в крайна сметка и Тя, и Той ще се приберат вкъщи за вечеря?

2009-09-29
СЛЕД ПРИКАЗКАТА ВИНАГИ ИДВА РЕАЛНОСТТА  
0
11

Цветя, усмивки, синьо небе над главите - всеки миг е равен на вечност, всяка вечност е част от този еднствен миг, когато се ражда новото семейство... Помпозният глас на бракосъчетанието изпъва нервите, проблясва в очите, дере тишината, но всичко е празнично, всичко е бяло и свежо и толкова усмихнато... Но някъде на последния ред, скрита от погледите, не достигната от пожеланията за пълнота на семейното щастие, РЕАЛНОСТТА гледа поредния спектакъл на живота. И сигурно се кикоти...

Познато Ви е, нали?!

И на мен.

Сблъсъкът с реалността винаги е граничил със срив. А тя, понесла на плещите си сивата рутина на съвместния живот, изскача неочаквано като заек от шапката на фокусник и преобръща всичко наопаки. Мислите си: „Животът ни ще бъде един непрестанен низ от щастливи развръзки и постигнати успехи..." Истината е, че само Вие си го мислите. Всяка секунда от Вашия живот вече не е Ваша. Тя е споделена с половинката Ви и е част от семейството. Всеки Ваш порив несъмнено ще се удари в стените на вашето огнище и, дай Боже, да не угасне там...

Веднъж изградено по нормите на Закона, веднъж пожелано, според повелите на чувствата, веднъж изковано в окова на халките Ви, семейството започва да изисква жертви. Всеки компромис, всяко пречупено Аз, всяко себеотричане - това са стражите на семейния живот. Но тази жертва струва ли си? Струва ли си да погубя себе си в името на нещо, което с времето все повече ще ме обезличава? Ами, сигурно си струва! Иначе цената е САМОТА. И кога избираме точно нея? В мига когато вече няма за какво да се жертваме; в мига, когато вече сме раздали себе си до последната трошица; в мига, когато вече нямаме нищо за даване (при това на никого!). И, да, след такава самоотвержена разпродажба на тялото и душата като че ли оскотяваме и се връщаме към по-първините начини на съществуване. Тогава самобитуването на душата се превръща в цел на съществуването. Ние го наричаме 'страх от обвързване'.

Всъщност, това е само 'инстинкт за самосъхранение', появил се като посттравматична реакция на личността срещу евентуалната заплаха от нов порив на обезличаване.

Е, за всички, които имат и друго мнение за брака можем спокойно да споменем и някои по-светли негови страни. Бракът гарантира сигурност на връзката, между мъжът и жената, но не и разбирателство, вярност, доверие.

Бракът не е лекарствен продукт срещу хронична самота, а само добавка, която може да се приема по Ваше желание. Бракът може да бъде отворен, но случаите в които това се случва са извънредно малко. Бракът със сигурност Ви гарантира постоянство на физическия контакт, но в никакъв случай - екстремно, вълнуващо и най-вече взаимно изживяване.

Да поспра до тък, а?

В крайна сметка семейството е основната единица на обществото. Има цели нации, които се крепят на смейните ценности. Дори Божия син е израстнал и възпитан в семейна среда (по мое мнение малко импровизирана, но все пак семейна среда!).

В крайна сметка всеки от нас сам взима решенията за сноя живот и сам се ориентира в него. Трудното е да вземеш решение за раздяла. Тогава приказката, с която започнахме, съвсем се превръща в трагичен апотеоз на изгубените, разбитите и пожертванте мечти. Само че тук пак не става дума за едничкия Аз, а за двама Ви,  защото и двамата сте дали повече от възможното, повече от нужното, повече от допустимото, за да се преборите за своето семейство. И когато законът раздели на две половини вас - двамата и имуществото ви, и покъщнината ви, и се наложи над чувствата, над мислите, над възприятията на хората за вас, тогава реалността ще е изсипала цялата си отрова върху вас. Истината е, че ще страдате и двамата - еднакво.

И тук е мястото да попитам - какво е брака? Маска? Илюзия? Стечение на обстоятелствата? Най-голямата машина за манипулиране на крехките човешки единици?

Отговорът „Аз съм омъжена/женен!" много отдавна (да не кажа, че никога!) не е бил пречка, а основание Тя/Той  да потърси различното забавление - флирт, изневяра и т.н. Тогава какво е бракът, освен, че в крайна сметка и Тя, и Той ще се приберат вкъщи за вечеря?

2009-09-29
СЛЕД ПРИКАЗКАТА ВИНАГИ ИДВА РЕАЛНОСТТА  
0
11

Цветя, усмивки, синьо небе над главите - всеки миг е равен на вечност, всяка вечност е част от този еднствен миг, когато се ражда новото семейство... Помпозният глас на бракосъчетанието изпъва нервите, проблясва в очите, дере тишината, но всичко е празнично, всичко е бяло и свежо и толкова усмихнато... Но някъде на последния ред, скрита от погледите, не достигната от пожеланията за пълнота на семейното щастие, РЕАЛНОСТТА гледа поредния спектакъл на живота. И сигурно се кикоти...

Познато Ви е, нали?!

И на мен.

Сблъсъкът с реалността винаги е граничил със срив. А тя, понесла на плещите си сивата рутина на съвместния живот, изскача неочаквано като заек от шапката на фокусник и преобръща всичко наопаки. Мислите си: „Животът ни ще бъде един непрестанен низ от щастливи развръзки и постигнати успехи..." Истината е, че само Вие си го мислите. Всяка секунда от Вашия живот вече не е Ваша. Тя е споделена с половинката Ви и е част от семейството. Всеки Ваш порив несъмнено ще се удари в стените на вашето огнище и, дай Боже, да не угасне там...

Веднъж изградено по нормите на Закона, веднъж пожелано, според повелите на чувствата, веднъж изковано в окова на халките Ви, семейството започва да изисква жертви. Всеки компромис, всяко пречупено Аз, всяко себеотричане - това са стражите на семейния живот. Но тази жертва струва ли си? Струва ли си да погубя себе си в името на нещо, което с времето все повече ще ме обезличава? Ами, сигурно си струва! Иначе цената е САМОТА. И кога избираме точно нея? В мига когато вече няма за какво да се жертваме; в мига, когато вече сме раздали себе си до последната трошица; в мига, когато вече нямаме нищо за даване (при това на никого!). И, да, след такава самоотвержена разпродажба на тялото и душата като че ли оскотяваме и се връщаме към по-първините начини на съществуване. Тогава самобитуването на душата се превръща в цел на съществуването. Ние го наричаме 'страх от обвързване'.

Всъщност, това е само 'инстинкт за самосъхранение', появил се като посттравматична реакция на личността срещу евентуалната заплаха от нов порив на обезличаване.

Е, за всички, които имат и друго мнение за брака можем спокойно да споменем и някои по-светли негови страни. Бракът гарантира сигурност на връзката, между мъжът и жената, но не и разбирателство, вярност, доверие.

Бракът не е лекарствен продукт срещу хронична самота, а само добавка, която може да се приема по Ваше желание. Бракът може да бъде отворен, но случаите в които това се случва са извънредно малко. Бракът със сигурност Ви гарантира постоянство на физическия контакт, но в никакъв случай - екстремно, вълнуващо и най-вече взаимно изживяване.

Да поспра до тък, а?

В крайна сметка семейството е основната единица на обществото. Има цели нации, които се крепят на смейните ценности. Дори Божия син е израстнал и възпитан в семейна среда (по мое мнение малко импровизирана, но все пак семейна среда!).

В крайна сметка всеки от нас сам взима решенията за сноя живот и сам се ориентира в него. Трудното е да вземеш решение за раздяла. Тогава приказката, с която започнахме, съвсем се превръща в трагичен апотеоз на изгубените, разбитите и пожертванте мечти. Само че тук пак не става дума за едничкия Аз, а за двама Ви,  защото и двамата сте дали повече от възможното, повече от нужното, повече от допустимото, за да се преборите за своето семейство. И когато законът раздели на две половини вас - двамата и имуществото ви, и покъщнината ви, и се наложи над чувствата, над мислите, над възприятията на хората за вас, тогава реалността ще е изсипала цялата си отрова върху вас. Истината е, че ще страдате и двамата - еднакво.

И тук е мястото да попитам - какво е брака? Маска? Илюзия? Стечение на обстоятелствата? Най-голямата машина за манипулиране на крехките човешки единици?

Отговорът „Аз съм омъжена/женен!" много отдавна (да не кажа, че никога!) не е бил пречка, а основание Тя/Той  да потърси различното забавление - флирт, изневяра и т.н. Тогава какво е бракът, освен, че в крайна сметка и Тя, и Той ще се приберат вкъщи за вечеря?

2009-09-29
УЧИЛИЩЕН ЗВЪНЕЦ - НАЧАЛО НА УЧЕБНАТА ГОДИНА ИЛИ НОВА ЕПОПЕЯ НА АГРЕСИЯТА  
0
11

Зън! Зън! Зън!

Както всяка година в девет сутринта пропява първия звънец за всички малчугани. Първолаците, с разтуптени сърчица, пускат ръцете на майките си и се запътват плахо към дома на знанието, водени от своите първи учители. Този дом - днес обруган и не всяващ респект - ще измести царството на игрите и ще се постарае да превърне детето, прекрачило прага му, в личност, в сомостоятелно мислеща еденица на обществото ни, в креативен и носещ надеждите на родителите си човек. Така ли е наистина?

Зловещите спомени от репортажите по телевизията от изминалата учебна година навлизат с бясна скорост в съзнанието ми - ученици, които тормозят учечителите си; учители, обвинени в тормоз на ученици; ученици нараняващи и/или избиващи съучениците си; младежи, държащи се арогантно; девойки с поведение, прилично на чочарки... Боже! Аз утре ще бъда майка. Аз утре ще бъда родител! И как по-точно ще опазя детето си от злото, от вулгарността, от агресията, която този дом на знанието ще вплете в мислите му?!

Питам и не чакам отговор!

Отговор няма!

Институцията, която представляваше училището преди петнадесет - двадесет години е прикрила очите си с лицемерното изявление: „Ми, ние не сме виновни - проблемът идва от вкъщи!" Ах, да, разбира се, проблемът винаги е на друго място. Но всъщност има ли родител на този свят, който иска детето му да е оставено само на едно опасно място. И преди години имаше ученици, които по принцип се държаха арогантно, но те не бяха привлекателните личности в класа. Днес бабаита е на почит! Защо ли? Защото такъв е примерът, който децата ни виждата от учителите си. Ако госпожата/господинът не може да се справи с един такъв ученик, то това непременно навежда учениците над мисълта, че той - бабаита - е прогресивната личност и това ги кара да изпитват респект към него.

Та, както вече двапъти казах, мистичният дом на знанието днес се е превърнал в арена, излъчваща НеЛичности, излъчваща едно авангардно присъствие на бъдещи затворници (дай, Боже, правосъдие да се намери!), излъчваща едни не виждащи по-далече от себе си човешки елементи, едва придобили знанието да напишат имената си.

Училището си е сложило днес не маска, а превръзка на очите и, повярвайте ми, по-сляпо е от Темида, защото е и глухо за разлика от нея.

Зън! Зън! Зън!

Първият звънец за всички малчугани удари! Моля се тази година да не ставаме свидетели на това, което видяхме миналата година. Моля се децата ни сами да разберат, че не бабаитщината прави човека личност, а знанието му. Моля се учителите да получат 'дар свише' и да намерят пак пътя към учениците си. Само се моля. И дано някой ме чуе, защото днешните първолаци ще бъдат утрешните тинейджъри, а утрешните тинейджъри ще бъдат бъдещите личности в живота, в изкуството, в бизнеса, в политиката. А само говорене по темата не е достатъчно - трябва действие, скъпи настоящи и бъдещи родители. Сега е времето да свалим маските на лицемерието и страха; сега е времето смело да погледнем проблема в очите и не както винаги да го заобиколим, а да потърсим адекватното му решение. Аз искам моето дете, племенника ми, съседчетата и което и да е друго дете, да се чувстват удобно когато отиват на училище.  За сега само се моля това да стане! Но повече се моля за това да намерим верния път към децата си.

2009-09-15
УЧИЛИЩЕН ЗВЪНЕЦ - НАЧАЛО НА УЧЕБНАТА ГОДИНА ИЛИ НОВА ЕПОПЕЯ НА АГРЕСИЯТА  
0
11

Зън! Зън! Зън!

Както всяка година в девет сутринта пропява първия звънец за всички малчугани. Първолаците, с разтуптени сърчица, пускат ръцете на майките си и се запътват плахо към дома на знанието, водени от своите първи учители. Този дом - днес обруган и не всяващ респект - ще измести царството на игрите и ще се постарае да превърне детето, прекрачило прага му, в личност, в сомостоятелно мислеща еденица на обществото ни, в креативен и носещ надеждите на родителите си човек. Така ли е наистина?

Зловещите спомени от репортажите по телевизията от изминалата учебна година навлизат с бясна скорост в съзнанието ми - ученици, които тормозят учечителите си; учители, обвинени в тормоз на ученици; ученици нараняващи и/или избиващи съучениците си; младежи, държащи се арогантно; девойки с поведение, прилично на чочарки... Боже! Аз утре ще бъда майка. Аз утре ще бъда родител! И как по-точно ще опазя детето си от злото, от вулгарността, от агресията, която този дом на знанието ще вплете в мислите му?!

Питам и не чакам отговор!

Отговор няма!

Институцията, която представляваше училището преди петнадесет - двадесет години е прикрила очите си с лицемерното изявление: „Ми, ние не сме виновни - проблемът идва от вкъщи!" Ах, да, разбира се, проблемът винаги е на друго място. Но всъщност има ли родител на този свят, който иска детето му да е оставено само на едно опасно място. И преди години имаше ученици, които по принцип се държаха арогантно, но те не бяха привлекателните личности в класа. Днес бабаита е на почит! Защо ли? Защото такъв е примерът, който децата ни виждата от учителите си. Ако госпожата/господинът не може да се справи с един такъв ученик, то това непременно навежда учениците над мисълта, че той - бабаита - е прогресивната личност и това ги кара да изпитват респект към него.

Та, както вече двапъти казах, мистичният дом на знанието днес се е превърнал в арена, излъчваща НеЛичности, излъчваща едно авангардно присъствие на бъдещи затворници (дай, Боже, правосъдие да се намери!), излъчваща едни не виждащи по-далече от себе си човешки елементи, едва придобили знанието да напишат имената си.

Училището си е сложило днес не маска, а превръзка на очите и, повярвайте ми, по-сляпо е от Темида, защото е и глухо за разлика от нея.

Зън! Зън! Зън!

Първият звънец за всички малчугани удари! Моля се тази година да не ставаме свидетели на това, което видяхме миналата година. Моля се децата ни сами да разберат, че не бабаитщината прави човека личност, а знанието му. Моля се учителите да получат 'дар свише' и да намерят пак пътя към учениците си. Само се моля. И дано някой ме чуе, защото днешните първолаци ще бъдат утрешните тинейджъри, а утрешните тинейджъри ще бъдат бъдещите личности в живота, в изкуството, в бизнеса, в политиката. А само говорене по темата не е достатъчно - трябва действие, скъпи настоящи и бъдещи родители. Сега е времето да свалим маските на лицемерието и страха; сега е времето смело да погледнем проблема в очите и не както винаги да го заобиколим, а да потърсим адекватното му решение. Аз искам моето дете, племенника ми, съседчетата и което и да е друго дете, да се чувстват удобно когато отиват на училище.  За сега само се моля това да стане! Но повече се моля за това да намерим верния път към децата си.

2009-09-15
УЧИЛИЩЕН ЗВЪНЕЦ - НАЧАЛО НА УЧЕБНАТА ГОДИНА ИЛИ НОВА ЕПОПЕЯ НА АГРЕСИЯТА  
0
11

Зън! Зън! Зън!

Както всяка година в девет сутринта пропява първия звънец за всички малчугани. Първолаците, с разтуптени сърчица, пускат ръцете на майките си и се запътват плахо към дома на знанието, водени от своите първи учители. Този дом - днес обруган и не всяващ респект - ще измести царството на игрите и ще се постарае да превърне детето, прекрачило прага му, в личност, в сомостоятелно мислеща еденица на обществото ни, в креативен и носещ надеждите на родителите си човек. Така ли е наистина?

Зловещите спомени от репортажите по телевизията от изминалата учебна година навлизат с бясна скорост в съзнанието ми - ученици, които тормозят учечителите си; учители, обвинени в тормоз на ученици; ученици нараняващи и/или избиващи съучениците си; младежи, държащи се арогантно; девойки с поведение, прилично на чочарки... Боже! Аз утре ще бъда майка. Аз утре ще бъда родител! И как по-точно ще опазя детето си от злото, от вулгарността, от агресията, която този дом на знанието ще вплете в мислите му?!

Питам и не чакам отговор!

Отговор няма!

Институцията, която представляваше училището преди петнадесет - двадесет години е прикрила очите си с лицемерното изявление: „Ми, ние не сме виновни - проблемът идва от вкъщи!" Ах, да, разбира се, проблемът винаги е на друго място. Но всъщност има ли родител на този свят, който иска детето му да е оставено само на едно опасно място. И преди години имаше ученици, които по принцип се държаха арогантно, но те не бяха привлекателните личности в класа. Днес бабаита е на почит! Защо ли? Защото такъв е примерът, който децата ни виждата от учителите си. Ако госпожата/господинът не може да се справи с един такъв ученик, то това непременно навежда учениците над мисълта, че той - бабаита - е прогресивната личност и това ги кара да изпитват респект към него.

Та, както вече двапъти казах, мистичният дом на знанието днес се е превърнал в арена, излъчваща НеЛичности, излъчваща едно авангардно присъствие на бъдещи затворници (дай, Боже, правосъдие да се намери!), излъчваща едни не виждащи по-далече от себе си човешки елементи, едва придобили знанието да напишат имената си.

Училището си е сложило днес не маска, а превръзка на очите и, повярвайте ми, по-сляпо е от Темида, защото е и глухо за разлика от нея.

Зън! Зън! Зън!

Първият звънец за всички малчугани удари! Моля се тази година да не ставаме свидетели на това, което видяхме миналата година. Моля се децата ни сами да разберат, че не бабаитщината прави човека личност, а знанието му. Моля се учителите да получат 'дар свише' и да намерят пак пътя към учениците си. Само се моля. И дано някой ме чуе, защото днешните първолаци ще бъдат утрешните тинейджъри, а утрешните тинейджъри ще бъдат бъдещите личности в живота, в изкуството, в бизнеса, в политиката. А само говорене по темата не е достатъчно - трябва действие, скъпи настоящи и бъдещи родители. Сега е времето да свалим маските на лицемерието и страха; сега е времето смело да погледнем проблема в очите и не както винаги да го заобиколим, а да потърсим адекватното му решение. Аз искам моето дете, племенника ми, съседчетата и което и да е друго дете, да се чувстват удобно когато отиват на училище.  За сега само се моля това да стане! Но повече се моля за това да намерим верния път към децата си.

2009-09-15
УЧИЛИЩЕН ЗВЪНЕЦ - НАЧАЛО НА УЧЕБНАТА ГОДИНА ИЛИ НОВА ЕПОПЕЯ НА АГРЕСИЯТА  
0
11

Зън! Зън! Зън!

Както всяка година в девет сутринта пропява първия звънец за всички малчугани. Първолаците, с разтуптени сърчица, пускат ръцете на майките си и се запътват плахо към дома на знанието, водени от своите първи учители. Този дом - днес обруган и не всяващ респект - ще измести царството на игрите и ще се постарае да превърне детето, прекрачило прага му, в личност, в сомостоятелно мислеща еденица на обществото ни, в креативен и носещ надеждите на родителите си човек. Така ли е наистина?

Зловещите спомени от репортажите по телевизията от изминалата учебна година навлизат с бясна скорост в съзнанието ми - ученици, които тормозят учечителите си; учители, обвинени в тормоз на ученици; ученици нараняващи и/или избиващи съучениците си; младежи, държащи се арогантно; девойки с поведение, прилично на чочарки... Боже! Аз утре ще бъда майка. Аз утре ще бъда родител! И как по-точно ще опазя детето си от злото, от вулгарността, от агресията, която този дом на знанието ще вплете в мислите му?!

Питам и не чакам отговор!

Отговор няма!

Институцията, която представляваше училището преди петнадесет - двадесет години е прикрила очите си с лицемерното изявление: „Ми, ние не сме виновни - проблемът идва от вкъщи!" Ах, да, разбира се, проблемът винаги е на друго място. Но всъщност има ли родител на този свят, който иска детето му да е оставено само на едно опасно място. И преди години имаше ученици, които по принцип се държаха арогантно, но те не бяха привлекателните личности в класа. Днес бабаита е на почит! Защо ли? Защото такъв е примерът, който децата ни виждата от учителите си. Ако госпожата/господинът не може да се справи с един такъв ученик, то това непременно навежда учениците над мисълта, че той - бабаита - е прогресивната личност и това ги кара да изпитват респект към него.

Та, както вече двапъти казах, мистичният дом на знанието днес се е превърнал в арена, излъчваща НеЛичности, излъчваща едно авангардно присъствие на бъдещи затворници (дай, Боже, правосъдие да се намери!), излъчваща едни не виждащи по-далече от себе си човешки елементи, едва придобили знанието да напишат имената си.

Училището си е сложило днес не маска, а превръзка на очите и, повярвайте ми, по-сляпо е от Темида, защото е и глухо за разлика от нея.

Зън! Зън! Зън!

Първият звънец за всички малчугани удари! Моля се тази година да не ставаме свидетели на това, което видяхме миналата година. Моля се децата ни сами да разберат, че не бабаитщината прави човека личност, а знанието му. Моля се учителите да получат 'дар свише' и да намерят пак пътя към учениците си. Само се моля. И дано някой ме чуе, защото днешните първолаци ще бъдат утрешните тинейджъри, а утрешните тинейджъри ще бъдат бъдещите личности в живота, в изкуството, в бизнеса, в политиката. А само говорене по темата не е достатъчно - трябва действие, скъпи настоящи и бъдещи родители. Сега е времето да свалим маските на лицемерието и страха; сега е времето смело да погледнем проблема в очите и не както винаги да го заобиколим, а да потърсим адекватното му решение. Аз искам моето дете, племенника ми, съседчетата и което и да е друго дете, да се чувстват удобно когато отиват на училище.  За сега само се моля това да стане! Но повече се моля за това да намерим верния път към децата си.

2009-09-15
УРОК ПО ЛЮБОВ  
0
11

Преди много години Оскар Уайлд бе написал, че 'любовта несъществува'. Убили са я поетите, които са 'изписали толкова много за нея'. Бих добавила и ние - всички, които  говорим, пишем, разискваме по повод на нея. Даже, всички, които си мислим, че правим любов, а тя не се вижда. Какво е, обаче, да почувстваш любов? Какво е да знаеш, че любов има и съществува в най-чистата си форма?

'Къде е?' - ще си помисли някой с насмешка. Тук е! Около нас е всеки ден, всяка секунда, всеки миг. И ще Ви споделя защо мисля така. Ами, защото бях обичана цели 17 години - безусловно, безпрекословно, въпреки всичко и заради това, че съм аз. Осъзнах това едва когато безвъзвратно изгубих онази душа, която ме обичаше по този начин. Бях свикнала да приемам обичта й като даденост, като най-нормалното и не променящо се нещо на света. Но в един миг разбрах, че това не е така, че никое живо същество на този свят не е константа и, че любовта не е безкрайна. Тя свършва с края на съществуването. Някой някъде бе написал, че любовта съществува постоянно в нас, а ние само сменя обекта на чувствата си. Дали е така? Как може да промениш обекта на чувствата си, когато той е бил изцяло отдаден на теб? Да свалим маските си!

Не говоря за любовта между хората. Тя отдавна е омърсена, изговорена, изчуствана, консумирана, рекламизирана и каквото там Ви дойде на ум. Говоря за един друг вид любов, която може да се усети в нежния допир на нечия козина до глезена ви. Говоря за животинчето, което скача към Вас, щом отворите врата на дома си. Говоря за ласката, с която само то може да Ви дари.

Огледай те се - едно същество чака някъде, за да ви обича. Това е първи и последен урок по любов, защото само тази любов устоява и въпреки болката, когато си отиде, повярвайте ми, заслужава си - дори за миг само - заслужава си да се докоснете до нея. Само тя ще Ви научи да обичате. Другото е рутина. Другото е маска.

2009-09-01
УРОК ПО ЛЮБОВ  
0
11

Преди много години Оскар Уайлд бе написал, че 'любовта несъществува'. Убили са я поетите, които са 'изписали толкова много за нея'. Бих добавила и ние - всички, които  говорим, пишем, разискваме по повод на нея. Даже, всички, които си мислим, че правим любов, а тя не се вижда. Какво е, обаче, да почувстваш любов? Какво е да знаеш, че любов има и съществува в най-чистата си форма?

'Къде е?' - ще си помисли някой с насмешка. Тук е! Около нас е всеки ден, всяка секунда, всеки миг. И ще Ви споделя защо мисля така. Ами, защото бях обичана цели 17 години - безусловно, безпрекословно, въпреки всичко и заради това, че съм аз. Осъзнах това едва когато безвъзвратно изгубих онази душа, която ме обичаше по този начин. Бях свикнала да приемам обичта й като даденост, като най-нормалното и не променящо се нещо на света. Но в един миг разбрах, че това не е така, че никое живо същество на този свят не е константа и, че любовта не е безкрайна. Тя свършва с края на съществуването. Някой някъде бе написал, че любовта съществува постоянно в нас, а ние само сменя обекта на чувствата си. Дали е така? Как може да промениш обекта на чувствата си, когато той е бил изцяло отдаден на теб? Да свалим маските си!

Не говоря за любовта между хората. Тя отдавна е омърсена, изговорена, изчуствана, консумирана, рекламизирана и каквото там Ви дойде на ум. Говоря за един друг вид любов, която може да се усети в нежния допир на нечия козина до глезена ви. Говоря за животинчето, което скача към Вас, щом отворите врата на дома си. Говоря за ласката, с която само то може да Ви дари.

Огледай те се - едно същество чака някъде, за да ви обича. Това е първи и последен урок по любов, защото само тази любов устоява и въпреки болката, когато си отиде, повярвайте ми, заслужава си - дори за миг само - заслужава си да се докоснете до нея. Само тя ще Ви научи да обичате. Другото е рутина. Другото е маска.

2009-09-01
УРОК ПО ЛЮБОВ  
0
11

Преди много години Оскар Уайлд бе написал, че 'любовта несъществува'. Убили са я поетите, които са 'изписали толкова много за нея'. Бих добавила и ние - всички, които  говорим, пишем, разискваме по повод на нея. Даже, всички, които си мислим, че правим любов, а тя не се вижда. Какво е, обаче, да почувстваш любов? Какво е да знаеш, че любов има и съществува в най-чистата си форма?

'Къде е?' - ще си помисли някой с насмешка. Тук е! Около нас е всеки ден, всяка секунда, всеки миг. И ще Ви споделя защо мисля така. Ами, защото бях обичана цели 17 години - безусловно, безпрекословно, въпреки всичко и заради това, че съм аз. Осъзнах това едва когато безвъзвратно изгубих онази душа, която ме обичаше по този начин. Бях свикнала да приемам обичта й като даденост, като най-нормалното и не променящо се нещо на света. Но в един миг разбрах, че това не е така, че никое живо същество на този свят не е константа и, че любовта не е безкрайна. Тя свършва с края на съществуването. Някой някъде бе написал, че любовта съществува постоянно в нас, а ние само сменя обекта на чувствата си. Дали е така? Как може да промениш обекта на чувствата си, когато той е бил изцяло отдаден на теб? Да свалим маските си!

Не говоря за любовта между хората. Тя отдавна е омърсена, изговорена, изчуствана, консумирана, рекламизирана и каквото там Ви дойде на ум. Говоря за един друг вид любов, която може да се усети в нежния допир на нечия козина до глезена ви. Говоря за животинчето, което скача към Вас, щом отворите врата на дома си. Говоря за ласката, с която само то може да Ви дари.

Огледай те се - едно същество чака някъде, за да ви обича. Това е първи и последен урок по любов, защото само тази любов устоява и въпреки болката, когато си отиде, повярвайте ми, заслужава си - дори за миг само - заслужава си да се докоснете до нея. Само тя ще Ви научи да обичате. Другото е рутина. Другото е маска.

2009-09-01
УРОК ПО ЛЮБОВ  
0
11

Преди много години Оскар Уайлд бе написал, че 'любовта несъществува'. Убили са я поетите, които са 'изписали толкова много за нея'. Бих добавила и ние - всички, които  говорим, пишем, разискваме по повод на нея. Даже, всички, които си мислим, че правим любов, а тя не се вижда. Какво е, обаче, да почувстваш любов? Какво е да знаеш, че любов има и съществува в най-чистата си форма?

'Къде е?' - ще си помисли някой с насмешка. Тук е! Около нас е всеки ден, всяка секунда, всеки миг. И ще Ви споделя защо мисля така. Ами, защото бях обичана цели 17 години - безусловно, безпрекословно, въпреки всичко и заради това, че съм аз. Осъзнах това едва когато безвъзвратно изгубих онази душа, която ме обичаше по този начин. Бях свикнала да приемам обичта й като даденост, като най-нормалното и не променящо се нещо на света. Но в един миг разбрах, че това не е така, че никое живо същество на този свят не е константа и, че любовта не е безкрайна. Тя свършва с края на съществуването. Някой някъде бе написал, че любовта съществува постоянно в нас, а ние само сменя обекта на чувствата си. Дали е така? Как може да промениш обекта на чувствата си, когато той е бил изцяло отдаден на теб? Да свалим маските си!

Не говоря за любовта между хората. Тя отдавна е омърсена, изговорена, изчуствана, консумирана, рекламизирана и каквото там Ви дойде на ум. Говоря за един друг вид любов, която може да се усети в нежния допир на нечия козина до глезена ви. Говоря за животинчето, което скача към Вас, щом отворите врата на дома си. Говоря за ласката, с която само то може да Ви дари.

Огледай те се - едно същество чака някъде, за да ви обича. Това е първи и последен урок по любов, защото само тази любов устоява и въпреки болката, когато си отиде, повярвайте ми, заслужава си - дори за миг само - заслужава си да се докоснете до нея. Само тя ще Ви научи да обичате. Другото е рутина. Другото е маска.

2009-09-01
АКТЬОРСКО ВЪЖДЕЛЕНИЕ  
0
11

Замисляли сте се някога какво е да си актьор? Какво е да сменяш мислите си постоянно, какво е да изживяваш един друг живот в твоя си живот?     

Аз често съм си мислила за това и стигнах до убеждениего, че актьора изжививява много повече животи от всички нас. Актьорът е благословен да опознае повече страни на битието, защото в търсене на себе си (най-вече!) се докосва до истините и на килъра и на жертвата, и на атентатора и на оръжието, и на мъжа и на жената (нали сега е модно мъжете да играят женски роли!)    

  Но по-важния въпрос е кога актьора играе себе си, кога е истински човек, а не актьор. И тук е мястото да се запитаме не сме ли и ние доста често актьори в живота си? Не сме ли и ние дори клоуни в маскенбала на собствените си илюзии? Ето,когато отиваме на интервю за работа, например, въпреки добронамерените съвети на 'хюман рисърс'-специалистите, естествени ли сме наистина? Ами - не! В състояние сме да кажем и обещаем всичко онова, което отсрещната страна очаква от нас. Това не е ли игра? О, да, разбира се - игра е. А комарджията не е ли по-добър актьор от всички ни, оставайки като камък докато очите му следят не волните потрепвания по лицата на другите играчи?    

  Та, всъщност, кои сме ние и кое е истинското? Факт е, че отиваме на интервю; факт е, че играта се състои; факт е че присъстваме и ние (аз, ти, някой познат). Но това са само факти, граничещи с истината. А не е ли възможно живота също да бъде актьор? Възможно е. И той, дори, играе по доста кофти сценарий. Ето това е простата житейска истината - животът не е сцена, драги, Шекспир, живота е един актьор, прескачащ от образ в образ, от сценарий в сценарий, от игра в игра. И всяка пиеса, в която участва е съдбата на някой от нас. И тогава всяка маска, която слагаме на лицето си е само декор към някой житейски спектакъл. Е, мой скъпи, Шекспир,бях ли убедителна с тази маска на преоткривател на реалии? Дано! А твойта маска на творец, дали те доближи наистина до Твореца?

  Не скромно не знаеш! Аз ще сваля моята маска, тази, която виждаш сега, но ти сигурен ли си, че това не е конспирация?    

  Аз може да имам много маски на лицето си и ти никога да не го видиш, защото винаги ще се сблъскваш с нова и нова маска. Аз може и да бъда без маска пред теб, но ти ще повярваш ли, че е истина? Всеки един от нас прилича на най-неромантичното растение - на лука - с безбройните се слоеве, които трябва да бъдат свалени, но не и безплатно (като билет за представление, например) и няма гаранция, че ще стигнеш до нещо съществено. Защо ли? Защото какво е лука - сълзлива история с начало и с край, в която всъщност нищо не се случва. Значи маска, значи започваме всичко отначало. Замисляли сте се какво е да си актьор?... Ами - да приличаш на лука - някаква истина скрита зад много люспи и маски и все по-лютяща...   

2009-08-18
АКТЬОРСКО ВЪЖДЕЛЕНИЕ  
0
11

Замисляли сте се някога какво е да си актьор? Какво е да сменяш мислите си постоянно, какво е да изживяваш един друг живот в твоя си живот?     

Аз често съм си мислила за това и стигнах до убеждениего, че актьора изжививява много повече животи от всички нас. Актьорът е благословен да опознае повече страни на битието, защото в търсене на себе си (най-вече!) се докосва до истините и на килъра и на жертвата, и на атентатора и на оръжието, и на мъжа и на жената (нали сега е модно мъжете да играят женски роли!)    

  Но по-важния въпрос е кога актьора играе себе си, кога е истински човек, а не актьор. И тук е мястото да се запитаме не сме ли и ние доста често актьори в живота си? Не сме ли и ние дори клоуни в маскенбала на собствените си илюзии? Ето,когато отиваме на интервю за работа, например, въпреки добронамерените съвети на 'хюман рисърс'-специалистите, естествени ли сме наистина? Ами - не! В състояние сме да кажем и обещаем всичко онова, което отсрещната страна очаква от нас. Това не е ли игра? О, да, разбира се - игра е. А комарджията не е ли по-добър актьор от всички ни, оставайки като камък докато очите му следят не волните потрепвания по лицата на другите играчи?    

  Та, всъщност, кои сме ние и кое е истинското? Факт е, че отиваме на интервю; факт е, че играта се състои; факт е че присъстваме и ние (аз, ти, някой познат). Но това са само факти, граничещи с истината. А не е ли възможно живота също да бъде актьор? Възможно е. И той, дори, играе по доста кофти сценарий. Ето това е простата житейска истината - животът не е сцена, драги, Шекспир, живота е един актьор, прескачащ от образ в образ, от сценарий в сценарий, от игра в игра. И всяка пиеса, в която участва е съдбата на някой от нас. И тогава всяка маска, която слагаме на лицето си е само декор към някой житейски спектакъл. Е, мой скъпи, Шекспир,бях ли убедителна с тази маска на преоткривател на реалии? Дано! А твойта маска на творец, дали те доближи наистина до Твореца?

  Не скромно не знаеш! Аз ще сваля моята маска, тази, която виждаш сега, но ти сигурен ли си, че това не е конспирация?    

  Аз може да имам много маски на лицето си и ти никога да не го видиш, защото винаги ще се сблъскваш с нова и нова маска. Аз може и да бъда без маска пред теб, но ти ще повярваш ли, че е истина? Всеки един от нас прилича на най-неромантичното растение - на лука - с безбройните се слоеве, които трябва да бъдат свалени, но не и безплатно (като билет за представление, например) и няма гаранция, че ще стигнеш до нещо съществено. Защо ли? Защото какво е лука - сълзлива история с начало и с край, в която всъщност нищо не се случва. Значи маска, значи започваме всичко отначало. Замисляли сте се какво е да си актьор?... Ами - да приличаш на лука - някаква истина скрита зад много люспи и маски и все по-лютяща...   

2009-08-18
АКТЬОРСКО ВЪЖДЕЛЕНИЕ  
0
11

Замисляли сте се някога какво е да си актьор? Какво е да сменяш мислите си постоянно, какво е да изживяваш един друг живот в твоя си живот?     

Аз често съм си мислила за това и стигнах до убеждениего, че актьора изжививява много повече животи от всички нас. Актьорът е благословен да опознае повече страни на битието, защото в търсене на себе си (най-вече!) се докосва до истините и на килъра и на жертвата, и на атентатора и на оръжието, и на мъжа и на жената (нали сега е модно мъжете да играят женски роли!)    

  Но по-важния въпрос е кога актьора играе себе си, кога е истински човек, а не актьор. И тук е мястото да се запитаме не сме ли и ние доста често актьори в живота си? Не сме ли и ние дори клоуни в маскенбала на собствените си илюзии? Ето,когато отиваме на интервю за работа, например, въпреки добронамерените съвети на 'хюман рисърс'-специалистите, естествени ли сме наистина? Ами - не! В състояние сме да кажем и обещаем всичко онова, което отсрещната страна очаква от нас. Това не е ли игра? О, да, разбира се - игра е. А комарджията не е ли по-добър актьор от всички ни, оставайки като камък докато очите му следят не волните потрепвания по лицата на другите играчи?    

  Та, всъщност, кои сме ние и кое е истинското? Факт е, че отиваме на интервю; факт е, че играта се състои; факт е че присъстваме и ние (аз, ти, някой познат). Но това са само факти, граничещи с истината. А не е ли възможно живота също да бъде актьор? Възможно е. И той, дори, играе по доста кофти сценарий. Ето това е простата житейска истината - животът не е сцена, драги, Шекспир, живота е един актьор, прескачащ от образ в образ, от сценарий в сценарий, от игра в игра. И всяка пиеса, в която участва е съдбата на някой от нас. И тогава всяка маска, която слагаме на лицето си е само декор към някой житейски спектакъл. Е, мой скъпи, Шекспир,бях ли убедителна с тази маска на преоткривател на реалии? Дано! А твойта маска на творец, дали те доближи наистина до Твореца?

  Не скромно не знаеш! Аз ще сваля моята маска, тази, която виждаш сега, но ти сигурен ли си, че това не е конспирация?    

  Аз може да имам много маски на лицето си и ти никога да не го видиш, защото винаги ще се сблъскваш с нова и нова маска. Аз може и да бъда без маска пред теб, но ти ще повярваш ли, че е истина? Всеки един от нас прилича на най-неромантичното растение - на лука - с безбройните се слоеве, които трябва да бъдат свалени, но не и безплатно (като билет за представление, например) и няма гаранция, че ще стигнеш до нещо съществено. Защо ли? Защото какво е лука - сълзлива история с начало и с край, в която всъщност нищо не се случва. Значи маска, значи започваме всичко отначало. Замисляли сте се какво е да си актьор?... Ами - да приличаш на лука - някаква истина скрита зад много люспи и маски и все по-лютяща...   

2009-08-18
АКТЬОРСКО ВЪЖДЕЛЕНИЕ  
0
11

Замисляли сте се някога какво е да си актьор? Какво е да сменяш мислите си постоянно, какво е да изживяваш един друг живот в твоя си живот?     

Аз често съм си мислила за това и стигнах до убеждениего, че актьора изжививява много повече животи от всички нас. Актьорът е благословен да опознае повече страни на битието, защото в търсене на себе си (най-вече!) се докосва до истините и на килъра и на жертвата, и на атентатора и на оръжието, и на мъжа и на жената (нали сега е модно мъжете да играят женски роли!)    

  Но по-важния въпрос е кога актьора играе себе си, кога е истински човек, а не актьор. И тук е мястото да се запитаме не сме ли и ние доста често актьори в живота си? Не сме ли и ние дори клоуни в маскенбала на собствените си илюзии? Ето,когато отиваме на интервю за работа, например, въпреки добронамерените съвети на 'хюман рисърс'-специалистите, естествени ли сме наистина? Ами - не! В състояние сме да кажем и обещаем всичко онова, което отсрещната страна очаква от нас. Това не е ли игра? О, да, разбира се - игра е. А комарджията не е ли по-добър актьор от всички ни, оставайки като камък докато очите му следят не волните потрепвания по лицата на другите играчи?    

  Та, всъщност, кои сме ние и кое е истинското? Факт е, че отиваме на интервю; факт е, че играта се състои; факт е че присъстваме и ние (аз, ти, някой познат). Но това са само факти, граничещи с истината. А не е ли възможно живота също да бъде актьор? Възможно е. И той, дори, играе по доста кофти сценарий. Ето това е простата житейска истината - животът не е сцена, драги, Шекспир, живота е един актьор, прескачащ от образ в образ, от сценарий в сценарий, от игра в игра. И всяка пиеса, в която участва е съдбата на някой от нас. И тогава всяка маска, която слагаме на лицето си е само декор към някой житейски спектакъл. Е, мой скъпи, Шекспир,бях ли убедителна с тази маска на преоткривател на реалии? Дано! А твойта маска на творец, дали те доближи наистина до Твореца?

  Не скромно не знаеш! Аз ще сваля моята маска, тази, която виждаш сега, но ти сигурен ли си, че това не е конспирация?    

  Аз може да имам много маски на лицето си и ти никога да не го видиш, защото винаги ще се сблъскваш с нова и нова маска. Аз може и да бъда без маска пред теб, но ти ще повярваш ли, че е истина? Всеки един от нас прилича на най-неромантичното растение - на лука - с безбройните се слоеве, които трябва да бъдат свалени, но не и безплатно (като билет за представление, например) и няма гаранция, че ще стигнеш до нещо съществено. Защо ли? Защото какво е лука - сълзлива история с начало и с край, в която всъщност нищо не се случва. Значи маска, значи започваме всичко отначало. Замисляли сте се какво е да си актьор?... Ами - да приличаш на лука - някаква истина скрита зад много люспи и маски и все по-лютяща...   

2009-08-18
ДА ИГРАЕМ НА 'ДОМИНО'  
0
11

 Помните ли онази игра, наречена 'Домино'? В нея се напасват плочките според номерцата и така пет, например, застава винаги до пет, три до три и т.н. Тя е основана на способа, който винаги търси хармония. Затова когато нямаш подходящата плочка не участваш. Иначе разрушаваш хармоничния ред, зададен от предходния. Той пък от своя страна е спазил реда на този преди него, а той на още по-предишния... Ето така се гради традицията, като към нея винаги се добавя и иновацията. Това е принципа на сътворението и на еволюцията. И, разбира се, празната плочка - символ на универсума, символ на всичкото и нищото. Тя е идеалното продължение. Тя е перфектното начало и перфектния край. Но тя е и сляпото подражание, и не желанието за сътворяване на нещо ново.

Разпознахте ли вече и себе си в тази верига? Имате два варианта - или сте плочка, която продължава традицията със собствена иновация, или сте празната плочка, която само участва в живота, но не оставя след себе си следа.

Има и друга игра с 'Домино'-то - играта на нерви, когато редиш изправените плочици на близко разстояние една от друга и внимаваш много. Всяко не премерено движение е равно на разруха. Всеки не правилен ход е аналог на провал. Ето и нова асоциация - бизнесът в несигурната икономика е приличен на тази игра. Даваш всичко от себе си, играеш по правилата, бавно изграждаш всеки детайл и... и нещо се случва - непредвидено - или нещо, което не зависи от теб, или нещо, което допускаш сам в стремежа си да минеш една крачка по-напред... Остава и надеждата и вярата, че има и такива, които нареждат всичките плочки в идеален кръг. Но колко са те?! Дано и вие да сте от тях!

По трудното е да вземеш решение кога е добре да спреш и в живота, и в бизнеса. Най-трудно понякога е изиграеш нулевата плочка, защото най-трудно е да се откажеш от собствените си убеждения и амбиции. Затова не осъждам никого. Понякога да спреш не значи да се откажеш, а да изиграеш по-трудния ход. Да останеш извън арената на големите сражения - за власт, влиятелност, слава, та дори и за най-прости неща като - приятелство, любов, пари. Никой не иска да е губещия в която и да е игра, затова понякога просто спира за миг и се оглежда. Това е най-важния момент - огледайте се и вижте света около вас. Опознайте го.

Древните тибетски мислители в своето простичко съществуване още са стигнали до убеждението, че взирането в света наоколо ни позволява да опознаем себе си и да видим кои сме, какви сме и какво можем, а това ще рече, че ще имаме ясна представа затова до къде ще можем да стигне, да разберем можем ли да наредим кръга от изправени плочки без да го бутне или е по-добре да останем и да наблюдаваме отстрани.

2009-07-29
ДА ИГРАЕМ НА 'ДОМИНО'  
0
11

 Помните ли онази игра, наречена 'Домино'? В нея се напасват плочките според номерцата и така пет, например, застава винаги до пет, три до три и т.н. Тя е основана на способа, който винаги търси хармония. Затова когато нямаш подходящата плочка не участваш. Иначе разрушаваш хармоничния ред, зададен от предходния. Той пък от своя страна е спазил реда на този преди него, а той на още по-предишния... Ето така се гради традицията, като към нея винаги се добавя и иновацията. Това е принципа на сътворението и на еволюцията. И, разбира се, празната плочка - символ на универсума, символ на всичкото и нищото. Тя е идеалното продължение. Тя е перфектното начало и перфектния край. Но тя е и сляпото подражание, и не желанието за сътворяване на нещо ново.

Разпознахте ли вече и себе си в тази верига? Имате два варианта - или сте плочка, която продължава традицията със собствена иновация, или сте празната плочка, която само участва в живота, но не оставя след себе си следа.

Има и друга игра с 'Домино'-то - играта на нерви, когато редиш изправените плочици на близко разстояние една от друга и внимаваш много. Всяко не премерено движение е равно на разруха. Всеки не правилен ход е аналог на провал. Ето и нова асоциация - бизнесът в несигурната икономика е приличен на тази игра. Даваш всичко от себе си, играеш по правилата, бавно изграждаш всеки детайл и... и нещо се случва - непредвидено - или нещо, което не зависи от теб, или нещо, което допускаш сам в стремежа си да минеш една крачка по-напред... Остава и надеждата и вярата, че има и такива, които нареждат всичките плочки в идеален кръг. Но колко са те?! Дано и вие да сте от тях!

По трудното е да вземеш решение кога е добре да спреш и в живота, и в бизнеса. Най-трудно понякога е изиграеш нулевата плочка, защото най-трудно е да се откажеш от собствените си убеждения и амбиции. Затова не осъждам никого. Понякога да спреш не значи да се откажеш, а да изиграеш по-трудния ход. Да останеш извън арената на големите сражения - за власт, влиятелност, слава, та дори и за най-прости неща като - приятелство, любов, пари. Никой не иска да е губещия в която и да е игра, затова понякога просто спира за миг и се оглежда. Това е най-важния момент - огледайте се и вижте света около вас. Опознайте го.

Древните тибетски мислители в своето простичко съществуване още са стигнали до убеждението, че взирането в света наоколо ни позволява да опознаем себе си и да видим кои сме, какви сме и какво можем, а това ще рече, че ще имаме ясна представа затова до къде ще можем да стигне, да разберем можем ли да наредим кръга от изправени плочки без да го бутне или е по-добре да останем и да наблюдаваме отстрани.

2009-07-29
ДА ИГРАЕМ НА 'ДОМИНО'  
0
11

 Помните ли онази игра, наречена 'Домино'? В нея се напасват плочките според номерцата и така пет, например, застава винаги до пет, три до три и т.н. Тя е основана на способа, който винаги търси хармония. Затова когато нямаш подходящата плочка не участваш. Иначе разрушаваш хармоничния ред, зададен от предходния. Той пък от своя страна е спазил реда на този преди него, а той на още по-предишния... Ето така се гради традицията, като към нея винаги се добавя и иновацията. Това е принципа на сътворението и на еволюцията. И, разбира се, празната плочка - символ на универсума, символ на всичкото и нищото. Тя е идеалното продължение. Тя е перфектното начало и перфектния край. Но тя е и сляпото подражание, и не желанието за сътворяване на нещо ново.

Разпознахте ли вече и себе си в тази верига? Имате два варианта - или сте плочка, която продължава традицията със собствена иновация, или сте празната плочка, която само участва в живота, но не оставя след себе си следа.

Има и друга игра с 'Домино'-то - играта на нерви, когато редиш изправените плочици на близко разстояние една от друга и внимаваш много. Всяко не премерено движение е равно на разруха. Всеки не правилен ход е аналог на провал. Ето и нова асоциация - бизнесът в несигурната икономика е приличен на тази игра. Даваш всичко от себе си, играеш по правилата, бавно изграждаш всеки детайл и... и нещо се случва - непредвидено - или нещо, което не зависи от теб, или нещо, което допускаш сам в стремежа си да минеш една крачка по-напред... Остава и надеждата и вярата, че има и такива, които нареждат всичките плочки в идеален кръг. Но колко са те?! Дано и вие да сте от тях!

По трудното е да вземеш решение кога е добре да спреш и в живота, и в бизнеса. Най-трудно понякога е изиграеш нулевата плочка, защото най-трудно е да се откажеш от собствените си убеждения и амбиции. Затова не осъждам никого. Понякога да спреш не значи да се откажеш, а да изиграеш по-трудния ход. Да останеш извън арената на големите сражения - за власт, влиятелност, слава, та дори и за най-прости неща като - приятелство, любов, пари. Никой не иска да е губещия в която и да е игра, затова понякога просто спира за миг и се оглежда. Това е най-важния момент - огледайте се и вижте света около вас. Опознайте го.

Древните тибетски мислители в своето простичко съществуване още са стигнали до убеждението, че взирането в света наоколо ни позволява да опознаем себе си и да видим кои сме, какви сме и какво можем, а това ще рече, че ще имаме ясна представа затова до къде ще можем да стигне, да разберем можем ли да наредим кръга от изправени плочки без да го бутне или е по-добре да останем и да наблюдаваме отстрани.

2009-07-29
ДА ИГРАЕМ НА 'ДОМИНО'  
0
11

 Помните ли онази игра, наречена 'Домино'? В нея се напасват плочките според номерцата и така пет, например, застава винаги до пет, три до три и т.н. Тя е основана на способа, който винаги търси хармония. Затова когато нямаш подходящата плочка не участваш. Иначе разрушаваш хармоничния ред, зададен от предходния. Той пък от своя страна е спазил реда на този преди него, а той на още по-предишния... Ето така се гради традицията, като към нея винаги се добавя и иновацията. Това е принципа на сътворението и на еволюцията. И, разбира се, празната плочка - символ на универсума, символ на всичкото и нищото. Тя е идеалното продължение. Тя е перфектното начало и перфектния край. Но тя е и сляпото подражание, и не желанието за сътворяване на нещо ново.

Разпознахте ли вече и себе си в тази верига? Имате два варианта - или сте плочка, която продължава традицията със собствена иновация, или сте празната плочка, която само участва в живота, но не оставя след себе си следа.

Има и друга игра с 'Домино'-то - играта на нерви, когато редиш изправените плочици на близко разстояние една от друга и внимаваш много. Всяко не премерено движение е равно на разруха. Всеки не правилен ход е аналог на провал. Ето и нова асоциация - бизнесът в несигурната икономика е приличен на тази игра. Даваш всичко от себе си, играеш по правилата, бавно изграждаш всеки детайл и... и нещо се случва - непредвидено - или нещо, което не зависи от теб, или нещо, което допускаш сам в стремежа си да минеш една крачка по-напред... Остава и надеждата и вярата, че има и такива, които нареждат всичките плочки в идеален кръг. Но колко са те?! Дано и вие да сте от тях!

По трудното е да вземеш решение кога е добре да спреш и в живота, и в бизнеса. Най-трудно понякога е изиграеш нулевата плочка, защото най-трудно е да се откажеш от собствените си убеждения и амбиции. Затова не осъждам никого. Понякога да спреш не значи да се откажеш, а да изиграеш по-трудния ход. Да останеш извън арената на големите сражения - за власт, влиятелност, слава, та дори и за най-прости неща като - приятелство, любов, пари. Никой не иска да е губещия в която и да е игра, затова понякога просто спира за миг и се оглежда. Това е най-важния момент - огледайте се и вижте света около вас. Опознайте го.

Древните тибетски мислители в своето простичко съществуване още са стигнали до убеждението, че взирането в света наоколо ни позволява да опознаем себе си и да видим кои сме, какви сме и какво можем, а това ще рече, че ще имаме ясна представа затова до къде ще можем да стигне, да разберем можем ли да наредим кръга от изправени плочки без да го бутне или е по-добре да останем и да наблюдаваме отстрани.

2009-07-29
Лекарство за щастие  
0
11

 Обичам виенските сладкарници и онези заведения, където слагат малки навити на руло листчета покрай чашата с кафе. Не е ли чудесно?! Два реда и денят ти става чуден.

Може и две думи да са, но веднага изтръгват усмивчица от устните ти. И тук мога само да си задам един въпрос: „Как с думи си правят неща?!" Ами - така!    

Колко, всъщност, е нужно на един човек, за да се усмихне, за да направи нещо добро, за да усмихне някой друг?...   

Къде сме скрили добрината от сърцата си? Може би всички сме болни от една и съща болест - хронична липса на доброта или хронична злонамереност - симптомите са почти аналогични. А как се лекуват? Няма друг лек освен с нелицемерие! Няма друг лек освен с думи!   

Малкото розово листче до чашата със сутрешно кафе е за профилактика срещу явно заразното заболяване. С изписаните си розови буквички мигновено преборва и първия признак на злонамереност.    

И така всеки ден си позволявам лукса да изпия едно кафе в близката виенска сладкарница. И всеки ден си позволявам лукса да чакам с нетърпението на дете усмихнатата девойка да ми сервира лекарство срещу кофти ден. Е, вероятно, ако сервитьорката не е усмихната по-малко ще се радвам на листчето си, но все пак то си остава моето лекарство за добро настроение, моето вдъхновение и моята муза.

Сега остава да хвърля и едно Таро - просто така - за да си взема и витамините за усмивки...   

Та, скъпи читателю, мога да само да ти споделя моя начин да правя деня си по-хубав, а дали ще ме послушаш зависи само от теб. Но със сигурност знам, че малките радости правят голямото щастие. Затова - подарявайте си по една малка радост всеки ден в продължение на седмица и несъмнено ще изживеете най-щастливите седем дни в живота си. Ако имате хронична нужда от този лек (а той пристрастява!) не се плашете - продължавайте и, дай Боже, след години да се окаже, че ще изживели най-щастливия живот.

 Хайде на кафе!   

2009-07-22
Лекарство за щастие  
0
11

 Обичам виенските сладкарници и онези заведения, където слагат малки навити на руло листчета покрай чашата с кафе. Не е ли чудесно?! Два реда и денят ти става чуден.

Може и две думи да са, но веднага изтръгват усмивчица от устните ти. И тук мога само да си задам един въпрос: „Как с думи си правят неща?!" Ами - така!    

Колко, всъщност, е нужно на един човек, за да се усмихне, за да направи нещо добро, за да усмихне някой друг?...   

Къде сме скрили добрината от сърцата си? Може би всички сме болни от една и съща болест - хронична липса на доброта или хронична злонамереност - симптомите са почти аналогични. А как се лекуват? Няма друг лек освен с нелицемерие! Няма друг лек освен с думи!   

Малкото розово листче до чашата със сутрешно кафе е за профилактика срещу явно заразното заболяване. С изписаните си розови буквички мигновено преборва и първия признак на злонамереност.    

И така всеки ден си позволявам лукса да изпия едно кафе в близката виенска сладкарница. И всеки ден си позволявам лукса да чакам с нетърпението на дете усмихнатата девойка да ми сервира лекарство срещу кофти ден. Е, вероятно, ако сервитьорката не е усмихната по-малко ще се радвам на листчето си, но все пак то си остава моето лекарство за добро настроение, моето вдъхновение и моята муза.

Сега остава да хвърля и едно Таро - просто така - за да си взема и витамините за усмивки...   

Та, скъпи читателю, мога да само да ти споделя моя начин да правя деня си по-хубав, а дали ще ме послушаш зависи само от теб. Но със сигурност знам, че малките радости правят голямото щастие. Затова - подарявайте си по една малка радост всеки ден в продължение на седмица и несъмнено ще изживеете най-щастливите седем дни в живота си. Ако имате хронична нужда от този лек (а той пристрастява!) не се плашете - продължавайте и, дай Боже, след години да се окаже, че ще изживели най-щастливия живот.

 Хайде на кафе!   

2009-07-22
Лекарство за щастие  
0
11

 Обичам виенските сладкарници и онези заведения, където слагат малки навити на руло листчета покрай чашата с кафе. Не е ли чудесно?! Два реда и денят ти става чуден.

Може и две думи да са, но веднага изтръгват усмивчица от устните ти. И тук мога само да си задам един въпрос: „Как с думи си правят неща?!" Ами - така!    

Колко, всъщност, е нужно на един човек, за да се усмихне, за да направи нещо добро, за да усмихне някой друг?...   

Къде сме скрили добрината от сърцата си? Може би всички сме болни от една и съща болест - хронична липса на доброта или хронична злонамереност - симптомите са почти аналогични. А как се лекуват? Няма друг лек освен с нелицемерие! Няма друг лек освен с думи!   

Малкото розово листче до чашата със сутрешно кафе е за профилактика срещу явно заразното заболяване. С изписаните си розови буквички мигновено преборва и първия признак на злонамереност.    

И така всеки ден си позволявам лукса да изпия едно кафе в близката виенска сладкарница. И всеки ден си позволявам лукса да чакам с нетърпението на дете усмихнатата девойка да ми сервира лекарство срещу кофти ден. Е, вероятно, ако сервитьорката не е усмихната по-малко ще се радвам на листчето си, но все пак то си остава моето лекарство за добро настроение, моето вдъхновение и моята муза.

Сега остава да хвърля и едно Таро - просто така - за да си взема и витамините за усмивки...   

Та, скъпи читателю, мога да само да ти споделя моя начин да правя деня си по-хубав, а дали ще ме послушаш зависи само от теб. Но със сигурност знам, че малките радости правят голямото щастие. Затова - подарявайте си по една малка радост всеки ден в продължение на седмица и несъмнено ще изживеете най-щастливите седем дни в живота си. Ако имате хронична нужда от този лек (а той пристрастява!) не се плашете - продължавайте и, дай Боже, след години да се окаже, че ще изживели най-щастливия живот.

 Хайде на кафе!   

2009-07-22
Лекарство за щастие  
0
11

 Обичам виенските сладкарници и онези заведения, където слагат малки навити на руло листчета покрай чашата с кафе. Не е ли чудесно?! Два реда и денят ти става чуден.

Може и две думи да са, но веднага изтръгват усмивчица от устните ти. И тук мога само да си задам един въпрос: „Как с думи си правят неща?!" Ами - така!    

Колко, всъщност, е нужно на един човек, за да се усмихне, за да направи нещо добро, за да усмихне някой друг?...   

Къде сме скрили добрината от сърцата си? Може би всички сме болни от една и съща болест - хронична липса на доброта или хронична злонамереност - симптомите са почти аналогични. А как се лекуват? Няма друг лек освен с нелицемерие! Няма друг лек освен с думи!   

Малкото розово листче до чашата със сутрешно кафе е за профилактика срещу явно заразното заболяване. С изписаните си розови буквички мигновено преборва и първия признак на злонамереност.    

И така всеки ден си позволявам лукса да изпия едно кафе в близката виенска сладкарница. И всеки ден си позволявам лукса да чакам с нетърпението на дете усмихнатата девойка да ми сервира лекарство срещу кофти ден. Е, вероятно, ако сервитьорката не е усмихната по-малко ще се радвам на листчето си, но все пак то си остава моето лекарство за добро настроение, моето вдъхновение и моята муза.

Сега остава да хвърля и едно Таро - просто така - за да си взема и витамините за усмивки...   

Та, скъпи читателю, мога да само да ти споделя моя начин да правя деня си по-хубав, а дали ще ме послушаш зависи само от теб. Но със сигурност знам, че малките радости правят голямото щастие. Затова - подарявайте си по една малка радост всеки ден в продължение на седмица и несъмнено ще изживеете най-щастливите седем дни в живота си. Ако имате хронична нужда от този лек (а той пристрастява!) не се плашете - продължавайте и, дай Боже, след години да се окаже, че ще изживели най-щастливия живот.

 Хайде на кафе!   

2009-07-22