Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Честит рожден ден, есенен Иване!  
0
3

Традиционната ни рубрика „Общество на мъртвите поети" мисля си е време да промени своето съдържание, а от там и заглавие. Защото, от една страна, тези, за които пишем са оставили живо слово, а ако то е живо, значи и те не са мъртви. От друга - имаме една странна черта ние, хората. Да си спомняме и да почитаме... но след смъртта. А една от характеристиките на мъдростта, пък и на човечността, не е ли точно тази - да умееш да признаеш на другия, че той носи нещо повече или поне по-различно от теб. Да му подадеш ръка, да преклониш глава в знак на уважение. Докато е до теб и можеш да го споделиш. При живота му. След смъртта... не знаем какво се случва след последния ни дъх. Може би има друг свят, в който те съществуват и нашата почит прави този техен свят по-красив и по-топъл... И в същото време прави и нашия свят по-човечен, по-светъл... по-истински. Навярно, там, където летят отишлите си от нас, те ни чуват и усещат. Но ние не можем. Ние не можем да ги чуем, нито да им кажем колко са важни те за нас. За бъдещето ни и за сегашното ни. Затова, мисля си, трябва да се научим да бъдем с при живота си приемащи, обичащи и уважаващи. Докато сме заедно. От една и съща страна на реката. Реката на забравата, с онзи лодкар, който ни взима монета, за да ни отведе... Както казваше моята баба, Бог да я прости, „никой не се е върнал, за да разкаже..." да ни отведе къде.

Тези дни много често се сещах за един поет, наш съвременник. Жив и здрав, непопадащ в обществения интерес, нетърсещ нито внимание, нито обратна връзка. Нямах и представа защо толкова натрапчиво ми се искаше да му се обадя, защо често лицето му се явяваше пред мен или негови стихове изпълваха с шепот мисълта ми. Днес си мисля, че по някакъв начин моето подсъзнание е запомнило, че той има празник. Рожден ден. И душата ми тихичко го поздравява.

Честит рожден ден, Иване! Есенски! Много полети и красота да съпровождат пътя ти.

Родил се на 21.11 в с. Мухово, Софийско. Биографичната справка сочи, че е завършил  гимназия в Пазарджик, а след това -  философия и българска филология - в СУ "Св. Климент Охридски". Животът му преминал през различни социални и професионални области -  строител, редактор в Радио Пловдив, гл. редактор на военна редакция в БНР, директор на издателство "Народна култура",  изпълнителен секретар на Академията за европейска култура "Орфеева лира",  член е на Съюза на българските писатели. Автор на книги с поезия и есеистика, няколко документални филма, две пиеси. Превеждан на 17 езика и носител на множество награди, несамо национални, но и международни.

Всичко това обаче са почти нищо неказващи биографични данни. Не заради наградите му, нито пък заради членствата му Иван Есенски има особено място в душата и мисълта ми. Не заради тях така ми се иска да ви разкажа за него. А заради онова невероятно усещане, което носи всяка среща с човека Иван Есенски. Неговото слово е слово на притчата. Независимо дали е вплетено в стих или есе, в официално изказване или в обикновен човешки разговор. Ако трябва да го опиша с една дума, то тя би била - мъдрост. И още една - голямо сърце. Той е от хората, които точно знаят своето място и цена. И това ги прави много по-търсещи и много по-приемащи - и другите, и новото, и младостта, и различието. Прави ги и много по-готови да подадат ръка, да чуят със сърцето и ума и да дарят съвет. Именно - да го дарят, не като поучаване, а като споделяне. Споделяне между равни, споделяне на обща мисъл, на общо знание, на обща мечта. Всъщност няма по-добро описание от това, което сам си е дал - Есенски! Той е точно като есента - мъдър и нежен, изпълнен с плод и обещаващ почивка, носещ златни листа в душата си и готов да ги раздаде на тези, които умеят да оценят и да опазят. Да ги дари и да остави в душата им спомен, завет, въпрос и ум... Поне такъв е той, Иван Есенски, в моята представа. Такъв съм го видях, когато съдбата за пръв път ме запозна с него, такъв го виждам и всеки път, когато пътищата ни се засекат. Един мъдрец, който е познал цената на Словото, слял се е с него, но не се е оттеглил от света и е запазил и едно друго знание - това за цената на усмивката и живота.

Да е жив и здрав още много години, защото всички ние имаме нужда от истинска, човешка мъдрост и от истинно Слово!

 

Ноември

 

Да се избистрят думи и води.

Денят да се смалява неохотно.

Да падне здрач. Дете да се роди.

Да се събуди жив и здрав животът...

 

И лист по лист свенливата бреза

да свлича златотканата одежда.

Да капе дъжд - сълза подир сълза.

Да лъхне тлен. Тъгата да е нежна.

 

А в пръстите ми - хлад и тишина.

И светлина - където през сърцето

минава тънък белег от жена,

та цял живот отвътре ми е светло.

 

И някъде в началото, или

накрая, или просто по средата,

отвътре плахо да ме заболи

и да напомни, че е в мен - душата.

 

И да ме осени - защо дойдох

и кой така съдбата ми изприда.

И да въздъхна: Господи, видох!

И като дядо Йоцо - да го видя.

 

КАЖЕТЕ НА ТРЕВАТА ДА ПОЧАКА!

 

Кажете ù:

- Готов е той, но трябва

да свърши със сеитбата на хляба,

за да получи прошка преди мрака.

- Бъди по-търпелива - ù кажете, -

съгласен е дори да се покае.

Сега налива вино на мъжете,

с които пиха смях и скръб до края.

Кажете ù:

- Синът му се завръща,

поне почакай прага да прекрачи

и в стаята да помълчат по мъжки,

преди да лумне синьото на здрача!

Кажете ù:

- Сега започва валса,

дръпни се със зелените си нокти!

Той вече е прегърнал дъщеря си

и тя сияе в сватбената рокля.

Кажете на тревата:

- Той те моли,

не бързай със зелените си свещи!

Сега ръка в ръка поемат с Пролет

към мястото на първата им среща...

сега звъни снегът и боров вятър

косите ù разграбва с нежни шепи...

сега ще се повтори тишината...

сега се връща есенният шепот...

Кажете ù:

- Почакай да повтори

живота от самото му начало

и в края - щом полегне от умора -

завий го със зеленото си тяло!

 

кажете на тревата да почака

 

 

2011-11-20
Честит рожден ден, есенен Иване!  
0
3

Традиционната ни рубрика „Общество на мъртвите поети" мисля си е време да промени своето съдържание, а от там и заглавие. Защото, от една страна, тези, за които пишем са оставили живо слово, а ако то е живо, значи и те не са мъртви. От друга - имаме една странна черта ние, хората. Да си спомняме и да почитаме... но след смъртта. А една от характеристиките на мъдростта, пък и на човечността, не е ли точно тази - да умееш да признаеш на другия, че той носи нещо повече или поне по-различно от теб. Да му подадеш ръка, да преклониш глава в знак на уважение. Докато е до теб и можеш да го споделиш. При живота му. След смъртта... не знаем какво се случва след последния ни дъх. Може би има друг свят, в който те съществуват и нашата почит прави този техен свят по-красив и по-топъл... И в същото време прави и нашия свят по-човечен, по-светъл... по-истински. Навярно, там, където летят отишлите си от нас, те ни чуват и усещат. Но ние не можем. Ние не можем да ги чуем, нито да им кажем колко са важни те за нас. За бъдещето ни и за сегашното ни. Затова, мисля си, трябва да се научим да бъдем с при живота си приемащи, обичащи и уважаващи. Докато сме заедно. От една и съща страна на реката. Реката на забравата, с онзи лодкар, който ни взима монета, за да ни отведе... Както казваше моята баба, Бог да я прости, „никой не се е върнал, за да разкаже..." да ни отведе къде.

Тези дни много често се сещах за един поет, наш съвременник. Жив и здрав, непопадащ в обществения интерес, нетърсещ нито внимание, нито обратна връзка. Нямах и представа защо толкова натрапчиво ми се искаше да му се обадя, защо често лицето му се явяваше пред мен или негови стихове изпълваха с шепот мисълта ми. Днес си мисля, че по някакъв начин моето подсъзнание е запомнило, че той има празник. Рожден ден. И душата ми тихичко го поздравява.

Честит рожден ден, Иване! Есенски! Много полети и красота да съпровождат пътя ти.

Родил се на 21.11 в с. Мухово, Софийско. Биографичната справка сочи, че е завършил  гимназия в Пазарджик, а след това -  философия и българска филология - в СУ "Св. Климент Охридски". Животът му преминал през различни социални и професионални области -  строител, редактор в Радио Пловдив, гл. редактор на военна редакция в БНР, директор на издателство "Народна култура",  изпълнителен секретар на Академията за европейска култура "Орфеева лира",  член е на Съюза на българските писатели. Автор на книги с поезия и есеистика, няколко документални филма, две пиеси. Превеждан на 17 езика и носител на множество награди, несамо национални, но и международни.

Всичко това обаче са почти нищо неказващи биографични данни. Не заради наградите му, нито пък заради членствата му Иван Есенски има особено място в душата и мисълта ми. Не заради тях така ми се иска да ви разкажа за него. А заради онова невероятно усещане, което носи всяка среща с човека Иван Есенски. Неговото слово е слово на притчата. Независимо дали е вплетено в стих или есе, в официално изказване или в обикновен човешки разговор. Ако трябва да го опиша с една дума, то тя би била - мъдрост. И още една - голямо сърце. Той е от хората, които точно знаят своето място и цена. И това ги прави много по-търсещи и много по-приемащи - и другите, и новото, и младостта, и различието. Прави ги и много по-готови да подадат ръка, да чуят със сърцето и ума и да дарят съвет. Именно - да го дарят, не като поучаване, а като споделяне. Споделяне между равни, споделяне на обща мисъл, на общо знание, на обща мечта. Всъщност няма по-добро описание от това, което сам си е дал - Есенски! Той е точно като есента - мъдър и нежен, изпълнен с плод и обещаващ почивка, носещ златни листа в душата си и готов да ги раздаде на тези, които умеят да оценят и да опазят. Да ги дари и да остави в душата им спомен, завет, въпрос и ум... Поне такъв е той, Иван Есенски, в моята представа. Такъв съм го видях, когато съдбата за пръв път ме запозна с него, такъв го виждам и всеки път, когато пътищата ни се засекат. Един мъдрец, който е познал цената на Словото, слял се е с него, но не се е оттеглил от света и е запазил и едно друго знание - това за цената на усмивката и живота.

Да е жив и здрав още много години, защото всички ние имаме нужда от истинска, човешка мъдрост и от истинно Слово!

 

Ноември

 

Да се избистрят думи и води.

Денят да се смалява неохотно.

Да падне здрач. Дете да се роди.

Да се събуди жив и здрав животът...

 

И лист по лист свенливата бреза

да свлича златотканата одежда.

Да капе дъжд - сълза подир сълза.

Да лъхне тлен. Тъгата да е нежна.

 

А в пръстите ми - хлад и тишина.

И светлина - където през сърцето

минава тънък белег от жена,

та цял живот отвътре ми е светло.

 

И някъде в началото, или

накрая, или просто по средата,

отвътре плахо да ме заболи

и да напомни, че е в мен - душата.

 

И да ме осени - защо дойдох

и кой така съдбата ми изприда.

И да въздъхна: Господи, видох!

И като дядо Йоцо - да го видя.

 

КАЖЕТЕ НА ТРЕВАТА ДА ПОЧАКА!

 

Кажете ù:

- Готов е той, но трябва

да свърши със сеитбата на хляба,

за да получи прошка преди мрака.

- Бъди по-търпелива - ù кажете, -

съгласен е дори да се покае.

Сега налива вино на мъжете,

с които пиха смях и скръб до края.

Кажете ù:

- Синът му се завръща,

поне почакай прага да прекрачи

и в стаята да помълчат по мъжки,

преди да лумне синьото на здрача!

Кажете ù:

- Сега започва валса,

дръпни се със зелените си нокти!

Той вече е прегърнал дъщеря си

и тя сияе в сватбената рокля.

Кажете на тревата:

- Той те моли,

не бързай със зелените си свещи!

Сега ръка в ръка поемат с Пролет

към мястото на първата им среща...

сега звъни снегът и боров вятър

косите ù разграбва с нежни шепи...

сега ще се повтори тишината...

сега се връща есенният шепот...

Кажете ù:

- Почакай да повтори

живота от самото му начало

и в края - щом полегне от умора -

завий го със зеленото си тяло!

 

кажете на тревата да почака

 

 

2011-11-20
Честит рожден ден, есенен Иване!  
0
3

Традиционната ни рубрика „Общество на мъртвите поети" мисля си е време да промени своето съдържание, а от там и заглавие. Защото, от една страна, тези, за които пишем са оставили живо слово, а ако то е живо, значи и те не са мъртви. От друга - имаме една странна черта ние, хората. Да си спомняме и да почитаме... но след смъртта. А една от характеристиките на мъдростта, пък и на човечността, не е ли точно тази - да умееш да признаеш на другия, че той носи нещо повече или поне по-различно от теб. Да му подадеш ръка, да преклониш глава в знак на уважение. Докато е до теб и можеш да го споделиш. При живота му. След смъртта... не знаем какво се случва след последния ни дъх. Може би има друг свят, в който те съществуват и нашата почит прави този техен свят по-красив и по-топъл... И в същото време прави и нашия свят по-човечен, по-светъл... по-истински. Навярно, там, където летят отишлите си от нас, те ни чуват и усещат. Но ние не можем. Ние не можем да ги чуем, нито да им кажем колко са важни те за нас. За бъдещето ни и за сегашното ни. Затова, мисля си, трябва да се научим да бъдем с при живота си приемащи, обичащи и уважаващи. Докато сме заедно. От една и съща страна на реката. Реката на забравата, с онзи лодкар, който ни взима монета, за да ни отведе... Както казваше моята баба, Бог да я прости, „никой не се е върнал, за да разкаже..." да ни отведе къде.

Тези дни много често се сещах за един поет, наш съвременник. Жив и здрав, непопадащ в обществения интерес, нетърсещ нито внимание, нито обратна връзка. Нямах и представа защо толкова натрапчиво ми се искаше да му се обадя, защо често лицето му се явяваше пред мен или негови стихове изпълваха с шепот мисълта ми. Днес си мисля, че по някакъв начин моето подсъзнание е запомнило, че той има празник. Рожден ден. И душата ми тихичко го поздравява.

Честит рожден ден, Иване! Есенски! Много полети и красота да съпровождат пътя ти.

Родил се на 21.11 в с. Мухово, Софийско. Биографичната справка сочи, че е завършил  гимназия в Пазарджик, а след това -  философия и българска филология - в СУ "Св. Климент Охридски". Животът му преминал през различни социални и професионални области -  строител, редактор в Радио Пловдив, гл. редактор на военна редакция в БНР, директор на издателство "Народна култура",  изпълнителен секретар на Академията за европейска култура "Орфеева лира",  член е на Съюза на българските писатели. Автор на книги с поезия и есеистика, няколко документални филма, две пиеси. Превеждан на 17 езика и носител на множество награди, несамо национални, но и международни.

Всичко това обаче са почти нищо неказващи биографични данни. Не заради наградите му, нито пък заради членствата му Иван Есенски има особено място в душата и мисълта ми. Не заради тях така ми се иска да ви разкажа за него. А заради онова невероятно усещане, което носи всяка среща с човека Иван Есенски. Неговото слово е слово на притчата. Независимо дали е вплетено в стих или есе, в официално изказване или в обикновен човешки разговор. Ако трябва да го опиша с една дума, то тя би била - мъдрост. И още една - голямо сърце. Той е от хората, които точно знаят своето място и цена. И това ги прави много по-търсещи и много по-приемащи - и другите, и новото, и младостта, и различието. Прави ги и много по-готови да подадат ръка, да чуят със сърцето и ума и да дарят съвет. Именно - да го дарят, не като поучаване, а като споделяне. Споделяне между равни, споделяне на обща мисъл, на общо знание, на обща мечта. Всъщност няма по-добро описание от това, което сам си е дал - Есенски! Той е точно като есента - мъдър и нежен, изпълнен с плод и обещаващ почивка, носещ златни листа в душата си и готов да ги раздаде на тези, които умеят да оценят и да опазят. Да ги дари и да остави в душата им спомен, завет, въпрос и ум... Поне такъв е той, Иван Есенски, в моята представа. Такъв съм го видях, когато съдбата за пръв път ме запозна с него, такъв го виждам и всеки път, когато пътищата ни се засекат. Един мъдрец, който е познал цената на Словото, слял се е с него, но не се е оттеглил от света и е запазил и едно друго знание - това за цената на усмивката и живота.

Да е жив и здрав още много години, защото всички ние имаме нужда от истинска, човешка мъдрост и от истинно Слово!

 

Ноември

 

Да се избистрят думи и води.

Денят да се смалява неохотно.

Да падне здрач. Дете да се роди.

Да се събуди жив и здрав животът...

 

И лист по лист свенливата бреза

да свлича златотканата одежда.

Да капе дъжд - сълза подир сълза.

Да лъхне тлен. Тъгата да е нежна.

 

А в пръстите ми - хлад и тишина.

И светлина - където през сърцето

минава тънък белег от жена,

та цял живот отвътре ми е светло.

 

И някъде в началото, или

накрая, или просто по средата,

отвътре плахо да ме заболи

и да напомни, че е в мен - душата.

 

И да ме осени - защо дойдох

и кой така съдбата ми изприда.

И да въздъхна: Господи, видох!

И като дядо Йоцо - да го видя.

 

КАЖЕТЕ НА ТРЕВАТА ДА ПОЧАКА!

 

Кажете ù:

- Готов е той, но трябва

да свърши със сеитбата на хляба,

за да получи прошка преди мрака.

- Бъди по-търпелива - ù кажете, -

съгласен е дори да се покае.

Сега налива вино на мъжете,

с които пиха смях и скръб до края.

Кажете ù:

- Синът му се завръща,

поне почакай прага да прекрачи

и в стаята да помълчат по мъжки,

преди да лумне синьото на здрача!

Кажете ù:

- Сега започва валса,

дръпни се със зелените си нокти!

Той вече е прегърнал дъщеря си

и тя сияе в сватбената рокля.

Кажете на тревата:

- Той те моли,

не бързай със зелените си свещи!

Сега ръка в ръка поемат с Пролет

към мястото на първата им среща...

сега звъни снегът и боров вятър

косите ù разграбва с нежни шепи...

сега ще се повтори тишината...

сега се връща есенният шепот...

Кажете ù:

- Почакай да повтори

живота от самото му начало

и в края - щом полегне от умора -

завий го със зеленото си тяло!

 

кажете на тревата да почака

 

 

2011-11-20
Честит рожден ден, есенен Иване!  
0
3

Традиционната ни рубрика „Общество на мъртвите поети" мисля си е време да промени своето съдържание, а от там и заглавие. Защото, от една страна, тези, за които пишем са оставили живо слово, а ако то е живо, значи и те не са мъртви. От друга - имаме една странна черта ние, хората. Да си спомняме и да почитаме... но след смъртта. А една от характеристиките на мъдростта, пък и на човечността, не е ли точно тази - да умееш да признаеш на другия, че той носи нещо повече или поне по-различно от теб. Да му подадеш ръка, да преклониш глава в знак на уважение. Докато е до теб и можеш да го споделиш. При живота му. След смъртта... не знаем какво се случва след последния ни дъх. Може би има друг свят, в който те съществуват и нашата почит прави този техен свят по-красив и по-топъл... И в същото време прави и нашия свят по-човечен, по-светъл... по-истински. Навярно, там, където летят отишлите си от нас, те ни чуват и усещат. Но ние не можем. Ние не можем да ги чуем, нито да им кажем колко са важни те за нас. За бъдещето ни и за сегашното ни. Затова, мисля си, трябва да се научим да бъдем с при живота си приемащи, обичащи и уважаващи. Докато сме заедно. От една и съща страна на реката. Реката на забравата, с онзи лодкар, който ни взима монета, за да ни отведе... Както казваше моята баба, Бог да я прости, „никой не се е върнал, за да разкаже..." да ни отведе къде.

Тези дни много често се сещах за един поет, наш съвременник. Жив и здрав, непопадащ в обществения интерес, нетърсещ нито внимание, нито обратна връзка. Нямах и представа защо толкова натрапчиво ми се искаше да му се обадя, защо често лицето му се явяваше пред мен или негови стихове изпълваха с шепот мисълта ми. Днес си мисля, че по някакъв начин моето подсъзнание е запомнило, че той има празник. Рожден ден. И душата ми тихичко го поздравява.

Честит рожден ден, Иване! Есенски! Много полети и красота да съпровождат пътя ти.

Родил се на 21.11 в с. Мухово, Софийско. Биографичната справка сочи, че е завършил  гимназия в Пазарджик, а след това -  философия и българска филология - в СУ "Св. Климент Охридски". Животът му преминал през различни социални и професионални области -  строител, редактор в Радио Пловдив, гл. редактор на военна редакция в БНР, директор на издателство "Народна култура",  изпълнителен секретар на Академията за европейска култура "Орфеева лира",  член е на Съюза на българските писатели. Автор на книги с поезия и есеистика, няколко документални филма, две пиеси. Превеждан на 17 езика и носител на множество награди, несамо национални, но и международни.

Всичко това обаче са почти нищо неказващи биографични данни. Не заради наградите му, нито пък заради членствата му Иван Есенски има особено място в душата и мисълта ми. Не заради тях така ми се иска да ви разкажа за него. А заради онова невероятно усещане, което носи всяка среща с човека Иван Есенски. Неговото слово е слово на притчата. Независимо дали е вплетено в стих или есе, в официално изказване или в обикновен човешки разговор. Ако трябва да го опиша с една дума, то тя би била - мъдрост. И още една - голямо сърце. Той е от хората, които точно знаят своето място и цена. И това ги прави много по-търсещи и много по-приемащи - и другите, и новото, и младостта, и различието. Прави ги и много по-готови да подадат ръка, да чуят със сърцето и ума и да дарят съвет. Именно - да го дарят, не като поучаване, а като споделяне. Споделяне между равни, споделяне на обща мисъл, на общо знание, на обща мечта. Всъщност няма по-добро описание от това, което сам си е дал - Есенски! Той е точно като есента - мъдър и нежен, изпълнен с плод и обещаващ почивка, носещ златни листа в душата си и готов да ги раздаде на тези, които умеят да оценят и да опазят. Да ги дари и да остави в душата им спомен, завет, въпрос и ум... Поне такъв е той, Иван Есенски, в моята представа. Такъв съм го видях, когато съдбата за пръв път ме запозна с него, такъв го виждам и всеки път, когато пътищата ни се засекат. Един мъдрец, който е познал цената на Словото, слял се е с него, но не се е оттеглил от света и е запазил и едно друго знание - това за цената на усмивката и живота.

Да е жив и здрав още много години, защото всички ние имаме нужда от истинска, човешка мъдрост и от истинно Слово!

 

Ноември

 

Да се избистрят думи и води.

Денят да се смалява неохотно.

Да падне здрач. Дете да се роди.

Да се събуди жив и здрав животът...

 

И лист по лист свенливата бреза

да свлича златотканата одежда.

Да капе дъжд - сълза подир сълза.

Да лъхне тлен. Тъгата да е нежна.

 

А в пръстите ми - хлад и тишина.

И светлина - където през сърцето

минава тънък белег от жена,

та цял живот отвътре ми е светло.

 

И някъде в началото, или

накрая, или просто по средата,

отвътре плахо да ме заболи

и да напомни, че е в мен - душата.

 

И да ме осени - защо дойдох

и кой така съдбата ми изприда.

И да въздъхна: Господи, видох!

И като дядо Йоцо - да го видя.

 

КАЖЕТЕ НА ТРЕВАТА ДА ПОЧАКА!

 

Кажете ù:

- Готов е той, но трябва

да свърши със сеитбата на хляба,

за да получи прошка преди мрака.

- Бъди по-търпелива - ù кажете, -

съгласен е дори да се покае.

Сега налива вино на мъжете,

с които пиха смях и скръб до края.

Кажете ù:

- Синът му се завръща,

поне почакай прага да прекрачи

и в стаята да помълчат по мъжки,

преди да лумне синьото на здрача!

Кажете ù:

- Сега започва валса,

дръпни се със зелените си нокти!

Той вече е прегърнал дъщеря си

и тя сияе в сватбената рокля.

Кажете на тревата:

- Той те моли,

не бързай със зелените си свещи!

Сега ръка в ръка поемат с Пролет

към мястото на първата им среща...

сега звъни снегът и боров вятър

косите ù разграбва с нежни шепи...

сега ще се повтори тишината...

сега се връща есенният шепот...

Кажете ù:

- Почакай да повтори

живота от самото му начало

и в края - щом полегне от умора -

завий го със зеленото си тяло!

 

кажете на тревата да почака

 

 

2011-11-20
Панагюрска книжница - Петър Карапетров  
0
3

В Университетската библиотека на Станфорд може да се намери една интересна книга. Разбира се, могат да се намерят много такива. И поне аз така си възмислям, че тази би трябвало да е много интересна за нас, българите. Но дори и да я има в нашата Национална библиотека, съмнявам се някой, с изключение на историците, занимаващи се с този период, някога да я е потърсил. Годината на издаване е 1893. Като полиграфически продукт е дело на Първа Търновска книгопечатница на Хр. Г. Бъчваров. И, както е отбелязано на титула, „написал: Черновежд".  Заглавието на книгата е „Кратко описание на Панагюрското въстание".  А кой е Черновежд?  И защо Ви занимавам с него? Отговорът на втория въпрос е малко по-лесен и по-простичък от този на първия. Защото понякога, а напоследък все по-често, се срамувам от нас си. От нашето неангажирано, небрежно и незаинтересовано отношение към всичко, което са ни оставили тези преди нас. Към онези завети, които са ни завещали. Чели ли сте „Боян магът"? Или пък „Дъщерята на Шишмана"? Или „Каменният бог"? Да, това са книги на един и същи автор. Който си отиде от нас, незабелязано, тихо и без всякакви помпозни слова през вече далечната  1980г. Исторически писател - исторически не само защото това е насочеността, в която пише, а исторически като значение, като сила на словото, като заветност и завещано... Напомням Ви за него, защото днешната колонка искам да посветя на един негов съименик.  Петър Карапетров. Само че единият е Петър Панталеев Карапетров, а другият Петър Константинов Карапетров. И първият се е родил точно 65 години преди втория. Неговата книга намерих в библиотеката на Станфордския университет и за него ми се ще да си припомним днес. Макар да не е годишнина нито от деня на раждането му - 17 юни 1845г. (в гр. Панагюрище), нито от деня на неговата кончина 3.03.1903г. Ама избрал и той дата да се слее с онези, за които е писал. В Уикипедия има скромна статия за него, от която ще разберете, че той е български публицист, печатар, книгоиздател, редактор на в. „Ден" и историк на гр. Панагюрище. Там ще прочетете, че се е родил в семейството на заможни джелепи (помните ли още значението на тази дума?*).

Петър Карапетров учи в родния си град. По това време там е отворило врати мъжкото училище, в което по идея на учителите Йордан Ненов и Атанасий Чолаков се урежда и една „книжница". Ха сега - какво ли значи това? Ами, днес го наричаме библиотека. В тази библиотека са събрани ръкописи от различни епохи и народи - български, руски, гръцки, турски. Намират се и черковнославянски книги. От тази „книжница" се ползват учителите и учениците на мъжкото училище. Тогава, все още, и едните, и другите са имали жажда за книга и знание. Все пак, годината е 1851. Няколко години по-късно, на 11 май 1860г. с пламенна реч учителят Никола Харитонов тържествено обявява „книжницата" за общогражданска. Тоест, достъп то училищната библиотека ще имат всички жители на гр. Панагюрище. Така постепенно, за няколко години, тази книжница започва да придобива значение и на читалище. Та в нея започват да се събират списания, сбирки от всички български вестници, издавани в странство, книги. На 27 юли 1865г. Петър Карапетров основал и читалището, вече официално. Бил избран за негов пръв председател. А библиотеката на читалището значително се обогатява, след като той й предоставя цялата бащина библиотека. Такава е заръката на неговия баща - Пантели Карапетров, един от спомощестователите на панагюрската библиотека. Това е същата книжница, която днес е Градска библиотека и носи името на детския писател Стоян Дринов (неговият предшественик Делчо Дринов също някога е бил сред онези, които са спомогнали за изграждането й). На следната 1866 година младият мъж тръгва за Цариград, където се отдава на усилена просветна и книжовна дейност. През 1873г. е избран за председател на българското печатарско и книгоиздателско дружество "Промишление", основано през 1870 г. Издава и редактира и в. "Ден" - един от най-известните български вестници, излизащи в Цариград, в навечерието на Априлското въстание. Същото това въстание, което той по-късно ще опише. Същото въстание, по време на което училището е запалено от турски гранати. В пламъците изгаря и основаното от него читалище, с богатата си „книжница". Априлското въстание бива потушено, но отзвукът от него довежда мечтаната дата - 3.03.1878г. Освободеното княжество започва своето ново развитие. В това си ново начало То има нужда от инженери, лекари, строители, но от такива, дето да гарантират справедливостта и законността. Попил духа на Панагюрище, отдал себе си на книжнината и знанието, Петър Карапетров бил един от най-подходящите за това. През 1879г. той поема поста на член на Окръжния съд в гр. Кюстендил. На следващата година е избран и за народен представител на Кюстендилската околия. Последователно е заемал поста на софийски мирови съдия, началник на прокурорско отделение, член на Софийския окръжен съд, секретар на Върховния касационен съд, главен секретар на Министерство на правосъдието. Бил и началник на отделение в Министерство на просветата. Но неговата голяма любов си остава историята. Историята на родния край и на Родината. За книгите си за българската история и историята на Панагюрище е избран за дописен член на Българското книжовно дружество. Излишно е, мисля, да напомням, че днес това Дружество носи името Българска академия на науките.

 

Какво може да се открие от Петър П. Карапетров?

    Карапетров, П. Материали за описвание града Панагюрище и околните му села. Средец, 1893

    Черновежд, Кратко описание на Панагюрското възстание, провъзгласено на 20-й априлий 1876 година... Средец, 1893

А ето и книгата в Университетската библиотека... тази, от която тръгна потокът на мисълта ми:

http://ia700302.us.archive.org/6/items/kratkoopisanien00chergoog/kratkoopisanien00chergoog.pdf

 

  • *Джелеп (тур. сеlер, от араб. ğelep - отвеждам, откарвам) - население в Османската империя, което от XV в. е пряко отговорно за доставка на добитък (най-често овце и кози) за продоволствие на големите градове в империята и на армията. Джелепи били предимно заможни българи. Регистрирани са в специални регистри, като за доставката на определения брой овце следи кадията. В замяна на това са освободени от извънредните данъци. От XVIII в., с разрастването на търговията,след като натрупват големи парични средства и често забравят държавните доставки, властта им налага паричен данък - джелепкешан бедели. Много от тези българи използват влиянието си пред османската власт, за да подпомагат просветното дело и борбата за черковна независимост.
2011-11-14
Панагюрска книжница - Петър Карапетров  
0
3

В Университетската библиотека на Станфорд може да се намери една интересна книга. Разбира се, могат да се намерят много такива. И поне аз така си възмислям, че тази би трябвало да е много интересна за нас, българите. Но дори и да я има в нашата Национална библиотека, съмнявам се някой, с изключение на историците, занимаващи се с този период, някога да я е потърсил. Годината на издаване е 1893. Като полиграфически продукт е дело на Първа Търновска книгопечатница на Хр. Г. Бъчваров. И, както е отбелязано на титула, „написал: Черновежд".  Заглавието на книгата е „Кратко описание на Панагюрското въстание".  А кой е Черновежд?  И защо Ви занимавам с него? Отговорът на втория въпрос е малко по-лесен и по-простичък от този на първия. Защото понякога, а напоследък все по-често, се срамувам от нас си. От нашето неангажирано, небрежно и незаинтересовано отношение към всичко, което са ни оставили тези преди нас. Към онези завети, които са ни завещали. Чели ли сте „Боян магът"? Или пък „Дъщерята на Шишмана"? Или „Каменният бог"? Да, това са книги на един и същи автор. Който си отиде от нас, незабелязано, тихо и без всякакви помпозни слова през вече далечната  1980г. Исторически писател - исторически не само защото това е насочеността, в която пише, а исторически като значение, като сила на словото, като заветност и завещано... Напомням Ви за него, защото днешната колонка искам да посветя на един негов съименик.  Петър Карапетров. Само че единият е Петър Панталеев Карапетров, а другият Петър Константинов Карапетров. И първият се е родил точно 65 години преди втория. Неговата книга намерих в библиотеката на Станфордския университет и за него ми се ще да си припомним днес. Макар да не е годишнина нито от деня на раждането му - 17 юни 1845г. (в гр. Панагюрище), нито от деня на неговата кончина 3.03.1903г. Ама избрал и той дата да се слее с онези, за които е писал. В Уикипедия има скромна статия за него, от която ще разберете, че той е български публицист, печатар, книгоиздател, редактор на в. „Ден" и историк на гр. Панагюрище. Там ще прочетете, че се е родил в семейството на заможни джелепи (помните ли още значението на тази дума?*).

Петър Карапетров учи в родния си град. По това време там е отворило врати мъжкото училище, в което по идея на учителите Йордан Ненов и Атанасий Чолаков се урежда и една „книжница". Ха сега - какво ли значи това? Ами, днес го наричаме библиотека. В тази библиотека са събрани ръкописи от различни епохи и народи - български, руски, гръцки, турски. Намират се и черковнославянски книги. От тази „книжница" се ползват учителите и учениците на мъжкото училище. Тогава, все още, и едните, и другите са имали жажда за книга и знание. Все пак, годината е 1851. Няколко години по-късно, на 11 май 1860г. с пламенна реч учителят Никола Харитонов тържествено обявява „книжницата" за общогражданска. Тоест, достъп то училищната библиотека ще имат всички жители на гр. Панагюрище. Така постепенно, за няколко години, тази книжница започва да придобива значение и на читалище. Та в нея започват да се събират списания, сбирки от всички български вестници, издавани в странство, книги. На 27 юли 1865г. Петър Карапетров основал и читалището, вече официално. Бил избран за негов пръв председател. А библиотеката на читалището значително се обогатява, след като той й предоставя цялата бащина библиотека. Такава е заръката на неговия баща - Пантели Карапетров, един от спомощестователите на панагюрската библиотека. Това е същата книжница, която днес е Градска библиотека и носи името на детския писател Стоян Дринов (неговият предшественик Делчо Дринов също някога е бил сред онези, които са спомогнали за изграждането й). На следната 1866 година младият мъж тръгва за Цариград, където се отдава на усилена просветна и книжовна дейност. През 1873г. е избран за председател на българското печатарско и книгоиздателско дружество "Промишление", основано през 1870 г. Издава и редактира и в. "Ден" - един от най-известните български вестници, излизащи в Цариград, в навечерието на Априлското въстание. Същото това въстание, което той по-късно ще опише. Същото въстание, по време на което училището е запалено от турски гранати. В пламъците изгаря и основаното от него читалище, с богатата си „книжница". Априлското въстание бива потушено, но отзвукът от него довежда мечтаната дата - 3.03.1878г. Освободеното княжество започва своето ново развитие. В това си ново начало То има нужда от инженери, лекари, строители, но от такива, дето да гарантират справедливостта и законността. Попил духа на Панагюрище, отдал себе си на книжнината и знанието, Петър Карапетров бил един от най-подходящите за това. През 1879г. той поема поста на член на Окръжния съд в гр. Кюстендил. На следващата година е избран и за народен представител на Кюстендилската околия. Последователно е заемал поста на софийски мирови съдия, началник на прокурорско отделение, член на Софийския окръжен съд, секретар на Върховния касационен съд, главен секретар на Министерство на правосъдието. Бил и началник на отделение в Министерство на просветата. Но неговата голяма любов си остава историята. Историята на родния край и на Родината. За книгите си за българската история и историята на Панагюрище е избран за дописен член на Българското книжовно дружество. Излишно е, мисля, да напомням, че днес това Дружество носи името Българска академия на науките.

 

Какво може да се открие от Петър П. Карапетров?

    Карапетров, П. Материали за описвание града Панагюрище и околните му села. Средец, 1893

    Черновежд, Кратко описание на Панагюрското възстание, провъзгласено на 20-й априлий 1876 година... Средец, 1893

А ето и книгата в Университетската библиотека... тази, от която тръгна потокът на мисълта ми:

http://ia700302.us.archive.org/6/items/kratkoopisanien00chergoog/kratkoopisanien00chergoog.pdf

 

  • *Джелеп (тур. сеlер, от араб. ğelep - отвеждам, откарвам) - население в Османската империя, което от XV в. е пряко отговорно за доставка на добитък (най-често овце и кози) за продоволствие на големите градове в империята и на армията. Джелепи били предимно заможни българи. Регистрирани са в специални регистри, като за доставката на определения брой овце следи кадията. В замяна на това са освободени от извънредните данъци. От XVIII в., с разрастването на търговията,след като натрупват големи парични средства и често забравят държавните доставки, властта им налага паричен данък - джелепкешан бедели. Много от тези българи използват влиянието си пред османската власт, за да подпомагат просветното дело и борбата за черковна независимост.
2011-11-14
Панагюрска книжница - Петър Карапетров  
0
3

В Университетската библиотека на Станфорд може да се намери една интересна книга. Разбира се, могат да се намерят много такива. И поне аз така си възмислям, че тази би трябвало да е много интересна за нас, българите. Но дори и да я има в нашата Национална библиотека, съмнявам се някой, с изключение на историците, занимаващи се с този период, някога да я е потърсил. Годината на издаване е 1893. Като полиграфически продукт е дело на Първа Търновска книгопечатница на Хр. Г. Бъчваров. И, както е отбелязано на титула, „написал: Черновежд".  Заглавието на книгата е „Кратко описание на Панагюрското въстание".  А кой е Черновежд?  И защо Ви занимавам с него? Отговорът на втория въпрос е малко по-лесен и по-простичък от този на първия. Защото понякога, а напоследък все по-често, се срамувам от нас си. От нашето неангажирано, небрежно и незаинтересовано отношение към всичко, което са ни оставили тези преди нас. Към онези завети, които са ни завещали. Чели ли сте „Боян магът"? Или пък „Дъщерята на Шишмана"? Или „Каменният бог"? Да, това са книги на един и същи автор. Който си отиде от нас, незабелязано, тихо и без всякакви помпозни слова през вече далечната  1980г. Исторически писател - исторически не само защото това е насочеността, в която пише, а исторически като значение, като сила на словото, като заветност и завещано... Напомням Ви за него, защото днешната колонка искам да посветя на един негов съименик.  Петър Карапетров. Само че единият е Петър Панталеев Карапетров, а другият Петър Константинов Карапетров. И първият се е родил точно 65 години преди втория. Неговата книга намерих в библиотеката на Станфордския университет и за него ми се ще да си припомним днес. Макар да не е годишнина нито от деня на раждането му - 17 юни 1845г. (в гр. Панагюрище), нито от деня на неговата кончина 3.03.1903г. Ама избрал и той дата да се слее с онези, за които е писал. В Уикипедия има скромна статия за него, от която ще разберете, че той е български публицист, печатар, книгоиздател, редактор на в. „Ден" и историк на гр. Панагюрище. Там ще прочетете, че се е родил в семейството на заможни джелепи (помните ли още значението на тази дума?*).

Петър Карапетров учи в родния си град. По това време там е отворило врати мъжкото училище, в което по идея на учителите Йордан Ненов и Атанасий Чолаков се урежда и една „книжница". Ха сега - какво ли значи това? Ами, днес го наричаме библиотека. В тази библиотека са събрани ръкописи от различни епохи и народи - български, руски, гръцки, турски. Намират се и черковнославянски книги. От тази „книжница" се ползват учителите и учениците на мъжкото училище. Тогава, все още, и едните, и другите са имали жажда за книга и знание. Все пак, годината е 1851. Няколко години по-късно, на 11 май 1860г. с пламенна реч учителят Никола Харитонов тържествено обявява „книжницата" за общогражданска. Тоест, достъп то училищната библиотека ще имат всички жители на гр. Панагюрище. Така постепенно, за няколко години, тази книжница започва да придобива значение и на читалище. Та в нея започват да се събират списания, сбирки от всички български вестници, издавани в странство, книги. На 27 юли 1865г. Петър Карапетров основал и читалището, вече официално. Бил избран за негов пръв председател. А библиотеката на читалището значително се обогатява, след като той й предоставя цялата бащина библиотека. Такава е заръката на неговия баща - Пантели Карапетров, един от спомощестователите на панагюрската библиотека. Това е същата книжница, която днес е Градска библиотека и носи името на детския писател Стоян Дринов (неговият предшественик Делчо Дринов също някога е бил сред онези, които са спомогнали за изграждането й). На следната 1866 година младият мъж тръгва за Цариград, където се отдава на усилена просветна и книжовна дейност. През 1873г. е избран за председател на българското печатарско и книгоиздателско дружество "Промишление", основано през 1870 г. Издава и редактира и в. "Ден" - един от най-известните български вестници, излизащи в Цариград, в навечерието на Априлското въстание. Същото това въстание, което той по-късно ще опише. Същото въстание, по време на което училището е запалено от турски гранати. В пламъците изгаря и основаното от него читалище, с богатата си „книжница". Априлското въстание бива потушено, но отзвукът от него довежда мечтаната дата - 3.03.1878г. Освободеното княжество започва своето ново развитие. В това си ново начало То има нужда от инженери, лекари, строители, но от такива, дето да гарантират справедливостта и законността. Попил духа на Панагюрище, отдал себе си на книжнината и знанието, Петър Карапетров бил един от най-подходящите за това. През 1879г. той поема поста на член на Окръжния съд в гр. Кюстендил. На следващата година е избран и за народен представител на Кюстендилската околия. Последователно е заемал поста на софийски мирови съдия, началник на прокурорско отделение, член на Софийския окръжен съд, секретар на Върховния касационен съд, главен секретар на Министерство на правосъдието. Бил и началник на отделение в Министерство на просветата. Но неговата голяма любов си остава историята. Историята на родния край и на Родината. За книгите си за българската история и историята на Панагюрище е избран за дописен член на Българското книжовно дружество. Излишно е, мисля, да напомням, че днес това Дружество носи името Българска академия на науките.

 

Какво може да се открие от Петър П. Карапетров?

    Карапетров, П. Материали за описвание града Панагюрище и околните му села. Средец, 1893

    Черновежд, Кратко описание на Панагюрското възстание, провъзгласено на 20-й априлий 1876 година... Средец, 1893

А ето и книгата в Университетската библиотека... тази, от която тръгна потокът на мисълта ми:

http://ia700302.us.archive.org/6/items/kratkoopisanien00chergoog/kratkoopisanien00chergoog.pdf

 

  • *Джелеп (тур. сеlер, от араб. ğelep - отвеждам, откарвам) - население в Османската империя, което от XV в. е пряко отговорно за доставка на добитък (най-често овце и кози) за продоволствие на големите градове в империята и на армията. Джелепи били предимно заможни българи. Регистрирани са в специални регистри, като за доставката на определения брой овце следи кадията. В замяна на това са освободени от извънредните данъци. От XVIII в., с разрастването на търговията,след като натрупват големи парични средства и често забравят държавните доставки, властта им налага паричен данък - джелепкешан бедели. Много от тези българи използват влиянието си пред османската власт, за да подпомагат просветното дело и борбата за черковна независимост.
2011-11-14
Панагюрска книжница - Петър Карапетров  
0
3

В Университетската библиотека на Станфорд може да се намери една интересна книга. Разбира се, могат да се намерят много такива. И поне аз така си възмислям, че тази би трябвало да е много интересна за нас, българите. Но дори и да я има в нашата Национална библиотека, съмнявам се някой, с изключение на историците, занимаващи се с този период, някога да я е потърсил. Годината на издаване е 1893. Като полиграфически продукт е дело на Първа Търновска книгопечатница на Хр. Г. Бъчваров. И, както е отбелязано на титула, „написал: Черновежд".  Заглавието на книгата е „Кратко описание на Панагюрското въстание".  А кой е Черновежд?  И защо Ви занимавам с него? Отговорът на втория въпрос е малко по-лесен и по-простичък от този на първия. Защото понякога, а напоследък все по-често, се срамувам от нас си. От нашето неангажирано, небрежно и незаинтересовано отношение към всичко, което са ни оставили тези преди нас. Към онези завети, които са ни завещали. Чели ли сте „Боян магът"? Или пък „Дъщерята на Шишмана"? Или „Каменният бог"? Да, това са книги на един и същи автор. Който си отиде от нас, незабелязано, тихо и без всякакви помпозни слова през вече далечната  1980г. Исторически писател - исторически не само защото това е насочеността, в която пише, а исторически като значение, като сила на словото, като заветност и завещано... Напомням Ви за него, защото днешната колонка искам да посветя на един негов съименик.  Петър Карапетров. Само че единият е Петър Панталеев Карапетров, а другият Петър Константинов Карапетров. И първият се е родил точно 65 години преди втория. Неговата книга намерих в библиотеката на Станфордския университет и за него ми се ще да си припомним днес. Макар да не е годишнина нито от деня на раждането му - 17 юни 1845г. (в гр. Панагюрище), нито от деня на неговата кончина 3.03.1903г. Ама избрал и той дата да се слее с онези, за които е писал. В Уикипедия има скромна статия за него, от която ще разберете, че той е български публицист, печатар, книгоиздател, редактор на в. „Ден" и историк на гр. Панагюрище. Там ще прочетете, че се е родил в семейството на заможни джелепи (помните ли още значението на тази дума?*).

Петър Карапетров учи в родния си град. По това време там е отворило врати мъжкото училище, в което по идея на учителите Йордан Ненов и Атанасий Чолаков се урежда и една „книжница". Ха сега - какво ли значи това? Ами, днес го наричаме библиотека. В тази библиотека са събрани ръкописи от различни епохи и народи - български, руски, гръцки, турски. Намират се и черковнославянски книги. От тази „книжница" се ползват учителите и учениците на мъжкото училище. Тогава, все още, и едните, и другите са имали жажда за книга и знание. Все пак, годината е 1851. Няколко години по-късно, на 11 май 1860г. с пламенна реч учителят Никола Харитонов тържествено обявява „книжницата" за общогражданска. Тоест, достъп то училищната библиотека ще имат всички жители на гр. Панагюрище. Така постепенно, за няколко години, тази книжница започва да придобива значение и на читалище. Та в нея започват да се събират списания, сбирки от всички български вестници, издавани в странство, книги. На 27 юли 1865г. Петър Карапетров основал и читалището, вече официално. Бил избран за негов пръв председател. А библиотеката на читалището значително се обогатява, след като той й предоставя цялата бащина библиотека. Такава е заръката на неговия баща - Пантели Карапетров, един от спомощестователите на панагюрската библиотека. Това е същата книжница, която днес е Градска библиотека и носи името на детския писател Стоян Дринов (неговият предшественик Делчо Дринов също някога е бил сред онези, които са спомогнали за изграждането й). На следната 1866 година младият мъж тръгва за Цариград, където се отдава на усилена просветна и книжовна дейност. През 1873г. е избран за председател на българското печатарско и книгоиздателско дружество "Промишление", основано през 1870 г. Издава и редактира и в. "Ден" - един от най-известните български вестници, излизащи в Цариград, в навечерието на Априлското въстание. Същото това въстание, което той по-късно ще опише. Същото въстание, по време на което училището е запалено от турски гранати. В пламъците изгаря и основаното от него читалище, с богатата си „книжница". Априлското въстание бива потушено, но отзвукът от него довежда мечтаната дата - 3.03.1878г. Освободеното княжество започва своето ново развитие. В това си ново начало То има нужда от инженери, лекари, строители, но от такива, дето да гарантират справедливостта и законността. Попил духа на Панагюрище, отдал себе си на книжнината и знанието, Петър Карапетров бил един от най-подходящите за това. През 1879г. той поема поста на член на Окръжния съд в гр. Кюстендил. На следващата година е избран и за народен представител на Кюстендилската околия. Последователно е заемал поста на софийски мирови съдия, началник на прокурорско отделение, член на Софийския окръжен съд, секретар на Върховния касационен съд, главен секретар на Министерство на правосъдието. Бил и началник на отделение в Министерство на просветата. Но неговата голяма любов си остава историята. Историята на родния край и на Родината. За книгите си за българската история и историята на Панагюрище е избран за дописен член на Българското книжовно дружество. Излишно е, мисля, да напомням, че днес това Дружество носи името Българска академия на науките.

 

Какво може да се открие от Петър П. Карапетров?

    Карапетров, П. Материали за описвание града Панагюрище и околните му села. Средец, 1893

    Черновежд, Кратко описание на Панагюрското възстание, провъзгласено на 20-й априлий 1876 година... Средец, 1893

А ето и книгата в Университетската библиотека... тази, от която тръгна потокът на мисълта ми:

http://ia700302.us.archive.org/6/items/kratkoopisanien00chergoog/kratkoopisanien00chergoog.pdf

 

  • *Джелеп (тур. сеlер, от араб. ğelep - отвеждам, откарвам) - население в Османската империя, което от XV в. е пряко отговорно за доставка на добитък (най-често овце и кози) за продоволствие на големите градове в империята и на армията. Джелепи били предимно заможни българи. Регистрирани са в специални регистри, като за доставката на определения брой овце следи кадията. В замяна на това са освободени от извънредните данъци. От XVIII в., с разрастването на търговията,след като натрупват големи парични средства и често забравят държавните доставки, властта им налага паричен данък - джелепкешан бедели. Много от тези българи използват влиянието си пред османската власт, за да подпомагат просветното дело и борбата за черковна независимост.
2011-11-14
"Кървави петна" - Владимир Петров Мусаков  
0
3

"Вчера при боевете между Долно и Горно Катраджово на източния бряг на р. Струма, войници от ирландската ни рота са убили вашия поет Димчо Дебелянов. За нас като европейци е необяснимо как може да изпращате на фронта най-ярките си таланти, за да ги убиват нашите войници. Ние отдавна не постъпваме така. Защото сме разбрали, че талантите в областта на изкуствата и науката са най-голямото богатство на една нация и всякакво прекъсване на творческия им път пречи за нейния възход и напредък."

                                      из протесна нота на Британското правителство

                                     към България

 

Тази нота би могла да се отнесе към не един български творец, мобилизиран или записал се доброволец в редиците на българската армия. И, макар и за европейците да е необяснимо, за нас, потомците на същите тези българи, е съвсем естествено да видим имената им във войсковите списъци и сред героите на войната. Българският творец никога не е стоял далеч от своя народ, от битките и мечтите му, от трагедиите и възходите му. В редиците на българската армия са Димчо Дебелянов, Иван Вазов, Йордан Йовков, Гео Милев, Константин Петканов, Хросто Витков, Владимир Летов, Страшимир Кринчев, Илия Иванов - Черен, Стамен Панчев, Владимир Мусаков... Гео Милев при Дойран е тежко ранен и загубва окото си. Онова, замененото с изкуствено, по което ще разпознаят поета в общия гроб години по-късно. Тежко ранен е и Константин Петканов, който след години получава академична титла. Смъртта намира в окопите Страшимир Кринчев, Илия Иванов - Черен, Димчо Дебелянов... Война е. И тази война оставя в българската литература едни от най-красивите творби. Творби, които онези неразбиращи ни европейци така и не успяват да създадат. Макар и техните творци, колкото и да са „пазени", да стават част от войската си. Защото творецът, бил той български, ирландски, английски, френски, немски, не може да стои настрани от своя народ. И когато народът му е в битка, в битка е и той... Но това е различна и дълга тема. Днес ми се иска да си спомни за тези герои и за техните произведения. Войната ражда „Един убит" , „Балкан", „Кървави петна"... Всъщност точно за автора на „Кървави петна" е днешното ми поменаване. За Димчо Дебелянов е писано много, макар и почти нищо да не е изписано, за него сме писали и ние. Гео Милев се учи в училище, нищо, че се учи така, че повече никога да не се върнем към него. Но сред тяхното поколение, дали заради странно натрупване на родова енергия, дали заради барутното време, са се родили не плеяда, а няколко плеяди творци, всеки ярък и оставил наследие за нас, ако искаме да бъдем себе си и българи.

Владимир Петров Мусаков е роден на 25.10.1887г. в София, където и през 1906г. завършва гимназия. На следващата година заминава за Русия, за да изучава право, държавни и финансови науки в Юридическия факултет на Московския държавен университет. Дипломира се през 1912г. Студенските си години посвещава освен на учене, на пътешествия и писане. Пътува по Финландия, Румъния, Турци,  сътрудничи на вестниците "Ден", "Балканска трибуна", "Поща", "Дневник". След дипломирането си се завръща в родния град и започва своя адвокатска практика . Пише като сътрудник за списанията "Листопад", "Светлина", "Факел" и "Родно изкуство".  Публикуват негови разкази, стихове в проза, приказки, импресии. Записва се да учи и в Школата за запасни офицери, която завършва през 1915г. След започването на Първата световна война е произведен в чин подпоручик и мобилизиран. Първоначално е изпратен на Южния фронт, където се сражава със сръбските войски в Сърбия. По-късно е прехвърлен на Добруджанския фронт. Помните ли кучето Балкан от едноименния Йовков разказ? Там е то, кучето, на онзи фронт, дето няколко пъти границата се е местила... В боевете при село Кудин Владимир Мусаков е тежко ранен на 19.09. и умира от тетанус на 28.09.1916 г. във военната болница на село (сега - град) Алфатар. Там е и погребан - в църквата на гр. Алфатар. И отново в паметта ни изниква образът на един друг подпoручик - Димчо Дебелянов, погребан в двора на църквата, защото не знаели къде да бъдат изпратени тленните му останки. Нямал адрес. Така както нямат адрес големите, защото цялата Вселена е техен адрес. Близките на Владимир Мусаков били известни, адресът им също и те получават ако не тленните му останки, то поне едно много човешко и прочувствено писмо от  Иван Вазов.

Войната вече е минала, България бавно се изправя след катастрофата, постепенно са отърсва от мъката и болката по загубените синове. Героите от войната мъчително се завръщат към стария си живот. Творците отново се събират на по чашка и раздумка... Театрите пак отварят врати. И през 1921г. Народният театър залага на "Далила"  - това е първото представяне пред  публика на драмата на Владимир Мусаков. Той не може да види това, не може да се порадва на изпълнителката на главната роля, която доста дълго е коментирана в пресата. Приживе Мусаков не успява нито да види поставена драмата си или драматичната поема в четири картини „Сатанаил",  нито да пипне в ръце своя книга. А и книгата му „Кървави петна", която е високо оценена от мнозина негови съвременници, а по-късни анализатори на литературата, е писана там, на фронта, в окопите. Написана е като писма от личен дневник. И е определена като най-значителното, реалистичното, антивоенно произведение "Кървави петна" на автора. Пак там, на фронта, той започва и роман под заглавие "Яна".

Два тома с негови произведения излизат през 1921 г., а през 1943 г. в изд. "Хемус", под редакцията на Богомил Нонев, е отпечатана книгата му "Избрани страници". В тях могат да бъдат прочетени "Сатанаил", приказки, стихове в проза, импресии, статии.    В творчеството си разработва мотиви и сюжети, характерни за символизма.

Този път ще дадем думата на актьорите от Народния театър, за да ни разкажат... историята на Самсон и Далила, така, както ни е представил Владимир Мусаков.

2011-10-31
"Кървави петна" - Владимир Петров Мусаков  
0
3

"Вчера при боевете между Долно и Горно Катраджово на източния бряг на р. Струма, войници от ирландската ни рота са убили вашия поет Димчо Дебелянов. За нас като европейци е необяснимо как може да изпращате на фронта най-ярките си таланти, за да ги убиват нашите войници. Ние отдавна не постъпваме така. Защото сме разбрали, че талантите в областта на изкуствата и науката са най-голямото богатство на една нация и всякакво прекъсване на творческия им път пречи за нейния възход и напредък."

                                      из протесна нота на Британското правителство

                                     към България

 

Тази нота би могла да се отнесе към не един български творец, мобилизиран или записал се доброволец в редиците на българската армия. И, макар и за европейците да е необяснимо, за нас, потомците на същите тези българи, е съвсем естествено да видим имената им във войсковите списъци и сред героите на войната. Българският творец никога не е стоял далеч от своя народ, от битките и мечтите му, от трагедиите и възходите му. В редиците на българската армия са Димчо Дебелянов, Иван Вазов, Йордан Йовков, Гео Милев, Константин Петканов, Хросто Витков, Владимир Летов, Страшимир Кринчев, Илия Иванов - Черен, Стамен Панчев, Владимир Мусаков... Гео Милев при Дойран е тежко ранен и загубва окото си. Онова, замененото с изкуствено, по което ще разпознаят поета в общия гроб години по-късно. Тежко ранен е и Константин Петканов, който след години получава академична титла. Смъртта намира в окопите Страшимир Кринчев, Илия Иванов - Черен, Димчо Дебелянов... Война е. И тази война оставя в българската литература едни от най-красивите творби. Творби, които онези неразбиращи ни европейци така и не успяват да създадат. Макар и техните творци, колкото и да са „пазени", да стават част от войската си. Защото творецът, бил той български, ирландски, английски, френски, немски, не може да стои настрани от своя народ. И когато народът му е в битка, в битка е и той... Но това е различна и дълга тема. Днес ми се иска да си спомни за тези герои и за техните произведения. Войната ражда „Един убит" , „Балкан", „Кървави петна"... Всъщност точно за автора на „Кървави петна" е днешното ми поменаване. За Димчо Дебелянов е писано много, макар и почти нищо да не е изписано, за него сме писали и ние. Гео Милев се учи в училище, нищо, че се учи така, че повече никога да не се върнем към него. Но сред тяхното поколение, дали заради странно натрупване на родова енергия, дали заради барутното време, са се родили не плеяда, а няколко плеяди творци, всеки ярък и оставил наследие за нас, ако искаме да бъдем себе си и българи.

Владимир Петров Мусаков е роден на 25.10.1887г. в София, където и през 1906г. завършва гимназия. На следващата година заминава за Русия, за да изучава право, държавни и финансови науки в Юридическия факултет на Московския държавен университет. Дипломира се през 1912г. Студенските си години посвещава освен на учене, на пътешествия и писане. Пътува по Финландия, Румъния, Турци,  сътрудничи на вестниците "Ден", "Балканска трибуна", "Поща", "Дневник". След дипломирането си се завръща в родния град и започва своя адвокатска практика . Пише като сътрудник за списанията "Листопад", "Светлина", "Факел" и "Родно изкуство".  Публикуват негови разкази, стихове в проза, приказки, импресии. Записва се да учи и в Школата за запасни офицери, която завършва през 1915г. След започването на Първата световна война е произведен в чин подпоручик и мобилизиран. Първоначално е изпратен на Южния фронт, където се сражава със сръбските войски в Сърбия. По-късно е прехвърлен на Добруджанския фронт. Помните ли кучето Балкан от едноименния Йовков разказ? Там е то, кучето, на онзи фронт, дето няколко пъти границата се е местила... В боевете при село Кудин Владимир Мусаков е тежко ранен на 19.09. и умира от тетанус на 28.09.1916 г. във военната болница на село (сега - град) Алфатар. Там е и погребан - в църквата на гр. Алфатар. И отново в паметта ни изниква образът на един друг подпoручик - Димчо Дебелянов, погребан в двора на църквата, защото не знаели къде да бъдат изпратени тленните му останки. Нямал адрес. Така както нямат адрес големите, защото цялата Вселена е техен адрес. Близките на Владимир Мусаков били известни, адресът им също и те получават ако не тленните му останки, то поне едно много човешко и прочувствено писмо от  Иван Вазов.

Войната вече е минала, България бавно се изправя след катастрофата, постепенно са отърсва от мъката и болката по загубените синове. Героите от войната мъчително се завръщат към стария си живот. Творците отново се събират на по чашка и раздумка... Театрите пак отварят врати. И през 1921г. Народният театър залага на "Далила"  - това е първото представяне пред  публика на драмата на Владимир Мусаков. Той не може да види това, не може да се порадва на изпълнителката на главната роля, която доста дълго е коментирана в пресата. Приживе Мусаков не успява нито да види поставена драмата си или драматичната поема в четири картини „Сатанаил",  нито да пипне в ръце своя книга. А и книгата му „Кървави петна", която е високо оценена от мнозина негови съвременници, а по-късни анализатори на литературата, е писана там, на фронта, в окопите. Написана е като писма от личен дневник. И е определена като най-значителното, реалистичното, антивоенно произведение "Кървави петна" на автора. Пак там, на фронта, той започва и роман под заглавие "Яна".

Два тома с негови произведения излизат през 1921 г., а през 1943 г. в изд. "Хемус", под редакцията на Богомил Нонев, е отпечатана книгата му "Избрани страници". В тях могат да бъдат прочетени "Сатанаил", приказки, стихове в проза, импресии, статии.    В творчеството си разработва мотиви и сюжети, характерни за символизма.

Този път ще дадем думата на актьорите от Народния театър, за да ни разкажат... историята на Самсон и Далила, така, както ни е представил Владимир Мусаков.

2011-10-31
"Кървави петна" - Владимир Петров Мусаков  
0
3

"Вчера при боевете между Долно и Горно Катраджово на източния бряг на р. Струма, войници от ирландската ни рота са убили вашия поет Димчо Дебелянов. За нас като европейци е необяснимо как може да изпращате на фронта най-ярките си таланти, за да ги убиват нашите войници. Ние отдавна не постъпваме така. Защото сме разбрали, че талантите в областта на изкуствата и науката са най-голямото богатство на една нация и всякакво прекъсване на творческия им път пречи за нейния възход и напредък."

                                      из протесна нота на Британското правителство

                                     към България

 

Тази нота би могла да се отнесе към не един български творец, мобилизиран или записал се доброволец в редиците на българската армия. И, макар и за европейците да е необяснимо, за нас, потомците на същите тези българи, е съвсем естествено да видим имената им във войсковите списъци и сред героите на войната. Българският творец никога не е стоял далеч от своя народ, от битките и мечтите му, от трагедиите и възходите му. В редиците на българската армия са Димчо Дебелянов, Иван Вазов, Йордан Йовков, Гео Милев, Константин Петканов, Хросто Витков, Владимир Летов, Страшимир Кринчев, Илия Иванов - Черен, Стамен Панчев, Владимир Мусаков... Гео Милев при Дойран е тежко ранен и загубва окото си. Онова, замененото с изкуствено, по което ще разпознаят поета в общия гроб години по-късно. Тежко ранен е и Константин Петканов, който след години получава академична титла. Смъртта намира в окопите Страшимир Кринчев, Илия Иванов - Черен, Димчо Дебелянов... Война е. И тази война оставя в българската литература едни от най-красивите творби. Творби, които онези неразбиращи ни европейци така и не успяват да създадат. Макар и техните творци, колкото и да са „пазени", да стават част от войската си. Защото творецът, бил той български, ирландски, английски, френски, немски, не може да стои настрани от своя народ. И когато народът му е в битка, в битка е и той... Но това е различна и дълга тема. Днес ми се иска да си спомни за тези герои и за техните произведения. Войната ражда „Един убит" , „Балкан", „Кървави петна"... Всъщност точно за автора на „Кървави петна" е днешното ми поменаване. За Димчо Дебелянов е писано много, макар и почти нищо да не е изписано, за него сме писали и ние. Гео Милев се учи в училище, нищо, че се учи така, че повече никога да не се върнем към него. Но сред тяхното поколение, дали заради странно натрупване на родова енергия, дали заради барутното време, са се родили не плеяда, а няколко плеяди творци, всеки ярък и оставил наследие за нас, ако искаме да бъдем себе си и българи.

Владимир Петров Мусаков е роден на 25.10.1887г. в София, където и през 1906г. завършва гимназия. На следващата година заминава за Русия, за да изучава право, държавни и финансови науки в Юридическия факултет на Московския държавен университет. Дипломира се през 1912г. Студенските си години посвещава освен на учене, на пътешествия и писане. Пътува по Финландия, Румъния, Турци,  сътрудничи на вестниците "Ден", "Балканска трибуна", "Поща", "Дневник". След дипломирането си се завръща в родния град и започва своя адвокатска практика . Пише като сътрудник за списанията "Листопад", "Светлина", "Факел" и "Родно изкуство".  Публикуват негови разкази, стихове в проза, приказки, импресии. Записва се да учи и в Школата за запасни офицери, която завършва през 1915г. След започването на Първата световна война е произведен в чин подпоручик и мобилизиран. Първоначално е изпратен на Южния фронт, където се сражава със сръбските войски в Сърбия. По-късно е прехвърлен на Добруджанския фронт. Помните ли кучето Балкан от едноименния Йовков разказ? Там е то, кучето, на онзи фронт, дето няколко пъти границата се е местила... В боевете при село Кудин Владимир Мусаков е тежко ранен на 19.09. и умира от тетанус на 28.09.1916 г. във военната болница на село (сега - град) Алфатар. Там е и погребан - в църквата на гр. Алфатар. И отново в паметта ни изниква образът на един друг подпoручик - Димчо Дебелянов, погребан в двора на църквата, защото не знаели къде да бъдат изпратени тленните му останки. Нямал адрес. Така както нямат адрес големите, защото цялата Вселена е техен адрес. Близките на Владимир Мусаков били известни, адресът им също и те получават ако не тленните му останки, то поне едно много човешко и прочувствено писмо от  Иван Вазов.

Войната вече е минала, България бавно се изправя след катастрофата, постепенно са отърсва от мъката и болката по загубените синове. Героите от войната мъчително се завръщат към стария си живот. Творците отново се събират на по чашка и раздумка... Театрите пак отварят врати. И през 1921г. Народният театър залага на "Далила"  - това е първото представяне пред  публика на драмата на Владимир Мусаков. Той не може да види това, не може да се порадва на изпълнителката на главната роля, която доста дълго е коментирана в пресата. Приживе Мусаков не успява нито да види поставена драмата си или драматичната поема в четири картини „Сатанаил",  нито да пипне в ръце своя книга. А и книгата му „Кървави петна", която е високо оценена от мнозина негови съвременници, а по-късни анализатори на литературата, е писана там, на фронта, в окопите. Написана е като писма от личен дневник. И е определена като най-значителното, реалистичното, антивоенно произведение "Кървави петна" на автора. Пак там, на фронта, той започва и роман под заглавие "Яна".

Два тома с негови произведения излизат през 1921 г., а през 1943 г. в изд. "Хемус", под редакцията на Богомил Нонев, е отпечатана книгата му "Избрани страници". В тях могат да бъдат прочетени "Сатанаил", приказки, стихове в проза, импресии, статии.    В творчеството си разработва мотиви и сюжети, характерни за символизма.

Този път ще дадем думата на актьорите от Народния театър, за да ни разкажат... историята на Самсон и Далила, така, както ни е представил Владимир Мусаков.

2011-10-31
"Кървави петна" - Владимир Петров Мусаков  
0
3

"Вчера при боевете между Долно и Горно Катраджово на източния бряг на р. Струма, войници от ирландската ни рота са убили вашия поет Димчо Дебелянов. За нас като европейци е необяснимо как може да изпращате на фронта най-ярките си таланти, за да ги убиват нашите войници. Ние отдавна не постъпваме така. Защото сме разбрали, че талантите в областта на изкуствата и науката са най-голямото богатство на една нация и всякакво прекъсване на творческия им път пречи за нейния възход и напредък."

                                      из протесна нота на Британското правителство

                                     към България

 

Тази нота би могла да се отнесе към не един български творец, мобилизиран или записал се доброволец в редиците на българската армия. И, макар и за европейците да е необяснимо, за нас, потомците на същите тези българи, е съвсем естествено да видим имената им във войсковите списъци и сред героите на войната. Българският творец никога не е стоял далеч от своя народ, от битките и мечтите му, от трагедиите и възходите му. В редиците на българската армия са Димчо Дебелянов, Иван Вазов, Йордан Йовков, Гео Милев, Константин Петканов, Хросто Витков, Владимир Летов, Страшимир Кринчев, Илия Иванов - Черен, Стамен Панчев, Владимир Мусаков... Гео Милев при Дойран е тежко ранен и загубва окото си. Онова, замененото с изкуствено, по което ще разпознаят поета в общия гроб години по-късно. Тежко ранен е и Константин Петканов, който след години получава академична титла. Смъртта намира в окопите Страшимир Кринчев, Илия Иванов - Черен, Димчо Дебелянов... Война е. И тази война оставя в българската литература едни от най-красивите творби. Творби, които онези неразбиращи ни европейци така и не успяват да създадат. Макар и техните творци, колкото и да са „пазени", да стават част от войската си. Защото творецът, бил той български, ирландски, английски, френски, немски, не може да стои настрани от своя народ. И когато народът му е в битка, в битка е и той... Но това е различна и дълга тема. Днес ми се иска да си спомни за тези герои и за техните произведения. Войната ражда „Един убит" , „Балкан", „Кървави петна"... Всъщност точно за автора на „Кървави петна" е днешното ми поменаване. За Димчо Дебелянов е писано много, макар и почти нищо да не е изписано, за него сме писали и ние. Гео Милев се учи в училище, нищо, че се учи така, че повече никога да не се върнем към него. Но сред тяхното поколение, дали заради странно натрупване на родова енергия, дали заради барутното време, са се родили не плеяда, а няколко плеяди творци, всеки ярък и оставил наследие за нас, ако искаме да бъдем себе си и българи.

Владимир Петров Мусаков е роден на 25.10.1887г. в София, където и през 1906г. завършва гимназия. На следващата година заминава за Русия, за да изучава право, държавни и финансови науки в Юридическия факултет на Московския държавен университет. Дипломира се през 1912г. Студенските си години посвещава освен на учене, на пътешествия и писане. Пътува по Финландия, Румъния, Турци,  сътрудничи на вестниците "Ден", "Балканска трибуна", "Поща", "Дневник". След дипломирането си се завръща в родния град и започва своя адвокатска практика . Пише като сътрудник за списанията "Листопад", "Светлина", "Факел" и "Родно изкуство".  Публикуват негови разкази, стихове в проза, приказки, импресии. Записва се да учи и в Школата за запасни офицери, която завършва през 1915г. След започването на Първата световна война е произведен в чин подпоручик и мобилизиран. Първоначално е изпратен на Южния фронт, където се сражава със сръбските войски в Сърбия. По-късно е прехвърлен на Добруджанския фронт. Помните ли кучето Балкан от едноименния Йовков разказ? Там е то, кучето, на онзи фронт, дето няколко пъти границата се е местила... В боевете при село Кудин Владимир Мусаков е тежко ранен на 19.09. и умира от тетанус на 28.09.1916 г. във военната болница на село (сега - град) Алфатар. Там е и погребан - в църквата на гр. Алфатар. И отново в паметта ни изниква образът на един друг подпoручик - Димчо Дебелянов, погребан в двора на църквата, защото не знаели къде да бъдат изпратени тленните му останки. Нямал адрес. Така както нямат адрес големите, защото цялата Вселена е техен адрес. Близките на Владимир Мусаков били известни, адресът им също и те получават ако не тленните му останки, то поне едно много човешко и прочувствено писмо от  Иван Вазов.

Войната вече е минала, България бавно се изправя след катастрофата, постепенно са отърсва от мъката и болката по загубените синове. Героите от войната мъчително се завръщат към стария си живот. Творците отново се събират на по чашка и раздумка... Театрите пак отварят врати. И през 1921г. Народният театър залага на "Далила"  - това е първото представяне пред  публика на драмата на Владимир Мусаков. Той не може да види това, не може да се порадва на изпълнителката на главната роля, която доста дълго е коментирана в пресата. Приживе Мусаков не успява нито да види поставена драмата си или драматичната поема в четири картини „Сатанаил",  нито да пипне в ръце своя книга. А и книгата му „Кървави петна", която е високо оценена от мнозина негови съвременници, а по-късни анализатори на литературата, е писана там, на фронта, в окопите. Написана е като писма от личен дневник. И е определена като най-значителното, реалистичното, антивоенно произведение "Кървави петна" на автора. Пак там, на фронта, той започва и роман под заглавие "Яна".

Два тома с негови произведения излизат през 1921 г., а през 1943 г. в изд. "Хемус", под редакцията на Богомил Нонев, е отпечатана книгата му "Избрани страници". В тях могат да бъдат прочетени "Сатанаил", приказки, стихове в проза, импресии, статии.    В творчеството си разработва мотиви и сюжети, характерни за символизма.

Този път ще дадем думата на актьорите от Народния театър, за да ни разкажат... историята на Самсон и Далила, така, както ни е представил Владимир Мусаков.

2011-10-31
Мечтател безумен, образ невъзможен  
0
3

Учебната година започна, есента довява първите студени ветрове и отново е време да сгреем душите си със слово, надежда и вяра.

Възстановяваме ежеседмичните си колонки с един познат и най-вече непознат в нашата литература и история образ - този, когото изучаваме основно като революционер и набързо подминаваме... Дали защото не го разбираме, дали защото времето му е било бурно и наситено, и със събития, и с герои, и с много светли умове?... Или защото по някакъв начин все още ни е страх от онзи, „който не спеше,/ ти, кой беше вихър, котел, що кипеше/ над някакъв злобен, стихиен огън." (Иван Вазов)

Започваме колонките си именно с Георги С. Раковски , не защото на 9-ти октомври (ст.ст.) се навършват 144 години от смъртта му в Букурещ, но тъй като времето и сега е наситено с бунт някакъв, макар и едва доловим, със страст и с търсене на ново начало. Така както, дори и да е грешал по отношение на организацията, дори да е бъркал относно начина, той, роденият в Котел „мечтал безумен", е поставил началото и е дал тласък на събитията, довели до едни от най-големите върхове в българската история.

На 02.04.1821г. в семейството на Стойко Попович и Руска Мамарчова се ражда син. Дават му името Съби. Ранните години на Съби минават, както и на повечето момчета, родени в заможни и будни семейства - учи в родния си град, в килийното училище, където изучава и гръцки език. През 1834 г. отива да учи в училището в гр. Карлово, където негов учител е Райно Попович. През 1836г. е принуден да напусне Карлово, заради върлуващата по това време там чума. Но преди това, година по-рано, неговият вуйчо Георги Мамарчев, комендант на гр. Силистра, заедно с другарите на Велчо Атанасов, организира Велчовата завера в Търново. И така малкият Съби, по-късно Георги, е под влиянието на един отдаден на рода си учител и на събития, довели много надежда, но и много страдание цял един народ . Може би, по-късно, преживяванията от този период стават основа за преосмислянето и планирането на новите революционни дейности, които Раковски описва. Но това е по-късно. През 1837г. бъдещият идеолог е все още младеж, който търси знание и се учи - от живота, от даскалите си, от древните мъдреци. Баща му го води в Цариград и там Георги учи в елитното гръцко училище в Куручушме. Изучава, освен гръцки, френски, персийски, арабски и латински език, философия, богословие, красноречие, математика, физика, химия. Там се запознава и с Неофит Бозвели, а също така и с други родолюбиви българи, които се борят за църковна независимост и политическа свобода. Така той става радетел на делото на Бозвели, а също така и член на „Македонското дружество".

Лятото на 1841г., сравнително спокойно в България и Цариград, носи северни бурни ветрове и Раковски заминава за Браила, където е един от основните организатори на готвения там бунт срещу османците. Пари за себе си, пък и за делото, той изкарва като, с помощта на свой приятел, успява да се глави за учител по гръцки и френски. Младият мъж е с гръцки паспорт, в който е записано името на Георги Македон. Заради ръководната си роля в Браилския бунт е осъден на смърт през февруари 1842г., но, тъй като се води гръцки поданик, е изпратен в Гърция за изпълнение на присъдата. Съдбата е била благосклонна към него , може би, защото все още е бил в началото на дългия път на своята мисия. С помощта на гръцкия посланик в Цариград Раковски успява да избяга в Марсилия, където прекарва година и половина. След това се завръща в родния Котел, но вместо да се отдаде на кротко учителстване, той, заедно с баща си, участва в борбата на местните еснафи срещу чорбаджиите. Отново е осъден - на 7 години затвор. Три от тях той излежава в Цариград.

След освобождаването си Георги Раковски написва няколко текста, от които до днес са запазени само три: „Три съня", „Неповинен българин" и „Дневник на четата".

Избухването на Кримската война отново откъсва Раковски, както и много други родолюбци, от писането и той образува в Цариград „Тайно общество", което събирало сведения за османската войска и ги предавало на руското командване. Разкрити, Георги и другарите му били арестувани, но той успява да избяга и повежда чета в Балкана. След оттеглянето на руската армия войводата разпуска четата, връща се в родния град и отново се отдава на писане. От това време е първата редакция на „Горски пътник", както и описанието на преживяванията му в затвора. Втората редакция на „Горски пътник" е от 1855г., като авторът й вече е в Букурещ. Но атмосферата в румънския град не е онази, която е нужна на Раковски и той заминава за Нови сад (по това време в границите на Австро-Унгарската империя), където започва да редактира и издава в. „Българска дневница", а също така издава и „Предвестник горскаго пътника".  От тогава е и пробният брой на в. „Дунавски лебед". В същото време Раковски усилено работи върху поемата си „Горски пътник" и през 1857г. започва отпечатването й. Ала за неспокойния дух, за онзи, от когото природата „да стори гений бе искала", не може да се намери безопасно и спокойно място. По искане на Високата порта властите в Нови сад гонят Раковски от града и той отново се завръща във Влашко. През Галац и Яш, където живее за известно време, тази „душа пълна с буря, с блясък и със нощ" стига до Одеса. Там той отново се отдава на онази страст, на онова свое, стигащо до безумие желание, да познава рода си, историята си, себе си. Започва да издирва и да събира български народни песни. Задълбочава своите търсения назад във времето, ползвайки в оригинал стари ръкописи. Както свидетелства за това и Вазов „ти се вреше дръзко в миналото срито/и оттам влечеше кат победен знак/векове от слава, затулени в мрак,/за царе, юнаци вълшебни преданья". Това взиране в миналото не е напразно. Георги Раковски написва  „Изступлений дервиш или восточен вопрос" - едно историческо съчинение, останало без особено внимание от страна на нашата литературна и историческа мисъл, както между другото и неговите лингвистични и етнографски трудове (писани в същия период). Най-често те се споменават с насмешка, по-скоро като хумористични доказателства за лудостта на един гениален революционер, но неук историк. Неук... но владеел свободно няколко езика, при това езици на народи, оставили немалко сведения за онази част от историята българска, за която ние и до днес малко знаем. Дали защото няма от къде да черпим информация, дали защото източниците свидетелстват за факти, неудобни някому... или понеже ни е страх да поемем своята отговорност... Да познаваш миналото си, означава да знаеш и бъдещето си. Да познаваш миналото си е приемане на онази мисия, която Бог, Съдба, История е отредила за теб. Така е с рода, така е с народа. Може би ние като народ все още не сме готови да приемем тази мисия. Все още трудовете на Георги Раковски са повод за лека усмивка... И те, подобно на автора си, си стоят бездомни сред всички останали книги в библиотеката. Не се четат, не се отварят, не се правят справки с тях. Поне не от много хора.

През 1860г. вече съществува, макар и васално, Сръбското княжество. И Раковски заминава за Белград - град, поне отчасти доближил се до неговата мечта - свобода. Започва издаването на в. „Дунавски лебед", продължава своите езикови и исторически търсения, изследвания, описва изводите си, но не забравя и другата си голяма цел - освобождението на България. Изготвя "План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Основното в тези две съчинения е идеята за „единен ръководен център на борбата". Идея, която по-късно Васил Левски ще доразвие, ще обогати, дори ще влезе в спор с Раковски... Но това е по-късно. Сега... сега е времето и на тяхната първа среща. След като през юни 1862г. било създадено такова Привременно правителство в Белград, под ръководството на Раковски, той се отдал на организирането на българска армия, която обучена и сплотена, да навлезе по-късно в България, за да оглави и започне въстание, която да доведе до сбъдване на голямата мечта - Свобода. Да, това е времето на Първата българска легия.  Както неведнъж, след големите обещания на сръбския крал, който сам дал благословията си на тази армия, когато интересите на Сърбия се променят, Легията била разпусната. Но в тези няколко месеца, докато събралите се български доброволци се обучават, те успяват не просто да учудят своите руски учители с уменията си и бързото усвояване на военните дисциплини, но и да вземат участие в една от най-важните битки за Сръбското княжество - боевете с турския гарнизон на белградската крепост Кале мегдан. Тогава, по време на Легията, се случва и една историческа среща - между този, който поставя началото и между онзи, когото българският народ ще нарече Апостол на свободата. Една от легендите разказва, че имено Раковски дава прякора Левски на момчето от Карлово. И в спомените на бойните им другари се запазват два момента, всеки от който се смята за „кръщение" с този прякор, превърнат от Васил Иванов Кунчев в име. А и не е толкова важно дали големият учител е нарекъл момчето Левски заради „левския му скок" или заради левското му поведение по време на битката. По-важна е среща между тях и това, което Раковски е провидял и завещал на младия дякон.

Въпреки предателството на сръбските власти, което се повтаря и по време на Втората българска легия, Раковски продължава да вярва и да работи в посока обединяване и сплотяване с „братските балкански народи", за изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ. Той пътува от Атина до Цепина, води преговори, подписва тайни съглашателства, търси допирни точки и общи интереси. Но всичките му действия не водят почти до никакви резултати и той се завръща в Букурещ, където се надява да успее да обедини поне българските и румънски интереси. Дори започва да издава вестник на двата езика, за да може да се създаде българо-румънски съюз. „Бранител" избира за име на вестника си Раковски, защото целта на този съюз е да брани и двата народа от врагове, общи, външни, съседни. Тук, във Влашко, той успява и най-сетне да издаде сп. „Българска старина", подготвено от него още в Одеса. Самото име на списанието отправя предизвикателство не само към читателите, но и към всички негови съвременници. България не съществува на картата на Европа, тя е провинция в Османската империя, а Раковски, този, за когото Вазов пише „Нищо невъзможно за теб не оста./ти даваше образ на всяка мечта", отправя своя вик към целия свят - „Елате и ни вижте - ние имаме старина, наша, древна и славна..." Не го разбрали тогава, не го разбираме и ние сега. Вече повече от век. Тези, които не разбирали словата му, писани, казвани, изкрещявани, можели да видят делата му. Затова, наред с всичко, което пишел, той не се отказвал и от действие. Не си седял мирен, не разчитал на старата си слава като воевода, капитан, водач, а организирал, съзаклятничил, давал указания. През 1866г. е създаден Тайният революционен комитет (според свидетелствата на Христо Македонски без знанието на Раковски), който на 1-ви януари следната година издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято". Закон, който определял организацията, структурата и дейността на четите, както и задълженията и правата на четниците и воеводите. Същата година са прехвърлени в България четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо. Вярата на Раковски, че добре организираните чети могат да повдигнат духа народен и да подготвят едно голямо въстание, не се оправдава от тези две чети. Дали поради това, че в основата си идеите за четите е неправилна, дали поради някаква друга причина, кореняща се, както в поведението и принципите на двамата воеводи, така и в изцяло външни на четите и четничеството обстоятелства и причини - това е въпрос, на който историците трябва да отговорят, ако все пак някога се обърнат към образа на Георги С. Раковски с уважение и вяра.

Не само за четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо 1867г. е недобра. Раковски се разболява от туберкулоза и на 46 години завършва своя живот в Букурещ. Оставя след себе си една голяма мечта, един завет и много произведения, останали и до днес неразрани, нетърсени... сякаш непотребни ни. Оставя и големия си въпрос - от де иде това Раковски. Та баща му е Попович, майка му - Мамарчова, а той... изведнъж - Раковски. И сам се нарекъл така. Самият той е оставил свидетелство за това в своите съчинения, но и към това свидетелство научната история се отнася с присмех. Знаете ли къде се намира Раковица? И аз не знаех до преди години. Но то не и толкова важно къде се намира. По-важното е друго. Раковица е дала подслон на онези царски люде, които в края на 14-ти век трябвало да дирят спасение, защото били от рода на царя и Търнов-град вече не бил безопасен за тях. Сред тях била и една смела жена, пра-пра баба на бъдещия Георги Раковски. Можем да се усмихнем под мустак и да си речем „Е, да, приискало му се на човекът царска кръв да има...", но можем и да се върнем към съчиненията му и внимателно да се взрем в тях. Да се опитаме да ги прочетем не само с разума си, но и със сърцето си и да си позволим да си зададем някой и друг въпрос. Дори и да не открием отговор, дори и да не сме сигурни дали открият такъв е верен. Просто да побеседваме с автора, „съчинителя", както самият той е подписвал предговорите към книгите си. Дължим го този диалог не толкова на Раковски, колкото на себе си и на народа си. Беседата, затуй е беседа, защото се води поне от двама. Не е нужно да се съгласим, можем да поспорим. Нужно е просто да поговорим - без претенции, без предразсъдъци, с желание за разбиране. Ако не го сторим, то значи мястото на Раковски все още е там, където го е поставил Иван Вазов - в „Епопея на забравените", наред с Паисий, Левски, безименните герои от Перущица и Батак. Сто и тридесет години след Освобождението... сякаш времето е спряло и нищо не се е променило. И проломът си стои - широк и отворен - и ни чака...

„и умря. И пътят към гроба ти ням

обрасъл е вече със бурен голям,

и прахът ти гние без сълзи набожни...

Не зарасна само, герою тревожни,

проломът широкий, който ти тогаз

в бъдещето тъмно отвори за нас!"

Иван Вазов - „Раковски" („Епопея на забравените")

 

2011-10-10
Мечтател безумен, образ невъзможен  
0
3

Учебната година започна, есента довява първите студени ветрове и отново е време да сгреем душите си със слово, надежда и вяра.

Възстановяваме ежеседмичните си колонки с един познат и най-вече непознат в нашата литература и история образ - този, когото изучаваме основно като революционер и набързо подминаваме... Дали защото не го разбираме, дали защото времето му е било бурно и наситено, и със събития, и с герои, и с много светли умове?... Или защото по някакъв начин все още ни е страх от онзи, „който не спеше,/ ти, кой беше вихър, котел, що кипеше/ над някакъв злобен, стихиен огън." (Иван Вазов)

Започваме колонките си именно с Георги С. Раковски , не защото на 9-ти октомври (ст.ст.) се навършват 144 години от смъртта му в Букурещ, но тъй като времето и сега е наситено с бунт някакъв, макар и едва доловим, със страст и с търсене на ново начало. Така както, дори и да е грешал по отношение на организацията, дори да е бъркал относно начина, той, роденият в Котел „мечтал безумен", е поставил началото и е дал тласък на събитията, довели до едни от най-големите върхове в българската история.

На 02.04.1821г. в семейството на Стойко Попович и Руска Мамарчова се ражда син. Дават му името Съби. Ранните години на Съби минават, както и на повечето момчета, родени в заможни и будни семейства - учи в родния си град, в килийното училище, където изучава и гръцки език. През 1834 г. отива да учи в училището в гр. Карлово, където негов учител е Райно Попович. През 1836г. е принуден да напусне Карлово, заради върлуващата по това време там чума. Но преди това, година по-рано, неговият вуйчо Георги Мамарчев, комендант на гр. Силистра, заедно с другарите на Велчо Атанасов, организира Велчовата завера в Търново. И така малкият Съби, по-късно Георги, е под влиянието на един отдаден на рода си учител и на събития, довели много надежда, но и много страдание цял един народ . Може би, по-късно, преживяванията от този период стават основа за преосмислянето и планирането на новите революционни дейности, които Раковски описва. Но това е по-късно. През 1837г. бъдещият идеолог е все още младеж, който търси знание и се учи - от живота, от даскалите си, от древните мъдреци. Баща му го води в Цариград и там Георги учи в елитното гръцко училище в Куручушме. Изучава, освен гръцки, френски, персийски, арабски и латински език, философия, богословие, красноречие, математика, физика, химия. Там се запознава и с Неофит Бозвели, а също така и с други родолюбиви българи, които се борят за църковна независимост и политическа свобода. Така той става радетел на делото на Бозвели, а също така и член на „Македонското дружество".

Лятото на 1841г., сравнително спокойно в България и Цариград, носи северни бурни ветрове и Раковски заминава за Браила, където е един от основните организатори на готвения там бунт срещу османците. Пари за себе си, пък и за делото, той изкарва като, с помощта на свой приятел, успява да се глави за учител по гръцки и френски. Младият мъж е с гръцки паспорт, в който е записано името на Георги Македон. Заради ръководната си роля в Браилския бунт е осъден на смърт през февруари 1842г., но, тъй като се води гръцки поданик, е изпратен в Гърция за изпълнение на присъдата. Съдбата е била благосклонна към него , може би, защото все още е бил в началото на дългия път на своята мисия. С помощта на гръцкия посланик в Цариград Раковски успява да избяга в Марсилия, където прекарва година и половина. След това се завръща в родния Котел, но вместо да се отдаде на кротко учителстване, той, заедно с баща си, участва в борбата на местните еснафи срещу чорбаджиите. Отново е осъден - на 7 години затвор. Три от тях той излежава в Цариград.

След освобождаването си Георги Раковски написва няколко текста, от които до днес са запазени само три: „Три съня", „Неповинен българин" и „Дневник на четата".

Избухването на Кримската война отново откъсва Раковски, както и много други родолюбци, от писането и той образува в Цариград „Тайно общество", което събирало сведения за османската войска и ги предавало на руското командване. Разкрити, Георги и другарите му били арестувани, но той успява да избяга и повежда чета в Балкана. След оттеглянето на руската армия войводата разпуска четата, връща се в родния град и отново се отдава на писане. От това време е първата редакция на „Горски пътник", както и описанието на преживяванията му в затвора. Втората редакция на „Горски пътник" е от 1855г., като авторът й вече е в Букурещ. Но атмосферата в румънския град не е онази, която е нужна на Раковски и той заминава за Нови сад (по това време в границите на Австро-Унгарската империя), където започва да редактира и издава в. „Българска дневница", а също така издава и „Предвестник горскаго пътника".  От тогава е и пробният брой на в. „Дунавски лебед". В същото време Раковски усилено работи върху поемата си „Горски пътник" и през 1857г. започва отпечатването й. Ала за неспокойния дух, за онзи, от когото природата „да стори гений бе искала", не може да се намери безопасно и спокойно място. По искане на Високата порта властите в Нови сад гонят Раковски от града и той отново се завръща във Влашко. През Галац и Яш, където живее за известно време, тази „душа пълна с буря, с блясък и със нощ" стига до Одеса. Там той отново се отдава на онази страст, на онова свое, стигащо до безумие желание, да познава рода си, историята си, себе си. Започва да издирва и да събира български народни песни. Задълбочава своите търсения назад във времето, ползвайки в оригинал стари ръкописи. Както свидетелства за това и Вазов „ти се вреше дръзко в миналото срито/и оттам влечеше кат победен знак/векове от слава, затулени в мрак,/за царе, юнаци вълшебни преданья". Това взиране в миналото не е напразно. Георги Раковски написва  „Изступлений дервиш или восточен вопрос" - едно историческо съчинение, останало без особено внимание от страна на нашата литературна и историческа мисъл, както между другото и неговите лингвистични и етнографски трудове (писани в същия период). Най-често те се споменават с насмешка, по-скоро като хумористични доказателства за лудостта на един гениален революционер, но неук историк. Неук... но владеел свободно няколко езика, при това езици на народи, оставили немалко сведения за онази част от историята българска, за която ние и до днес малко знаем. Дали защото няма от къде да черпим информация, дали защото източниците свидетелстват за факти, неудобни някому... или понеже ни е страх да поемем своята отговорност... Да познаваш миналото си, означава да знаеш и бъдещето си. Да познаваш миналото си е приемане на онази мисия, която Бог, Съдба, История е отредила за теб. Така е с рода, така е с народа. Може би ние като народ все още не сме готови да приемем тази мисия. Все още трудовете на Георги Раковски са повод за лека усмивка... И те, подобно на автора си, си стоят бездомни сред всички останали книги в библиотеката. Не се четат, не се отварят, не се правят справки с тях. Поне не от много хора.

През 1860г. вече съществува, макар и васално, Сръбското княжество. И Раковски заминава за Белград - град, поне отчасти доближил се до неговата мечта - свобода. Започва издаването на в. „Дунавски лебед", продължава своите езикови и исторически търсения, изследвания, описва изводите си, но не забравя и другата си голяма цел - освобождението на България. Изготвя "План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Основното в тези две съчинения е идеята за „единен ръководен център на борбата". Идея, която по-късно Васил Левски ще доразвие, ще обогати, дори ще влезе в спор с Раковски... Но това е по-късно. Сега... сега е времето и на тяхната първа среща. След като през юни 1862г. било създадено такова Привременно правителство в Белград, под ръководството на Раковски, той се отдал на организирането на българска армия, която обучена и сплотена, да навлезе по-късно в България, за да оглави и започне въстание, която да доведе до сбъдване на голямата мечта - Свобода. Да, това е времето на Първата българска легия.  Както неведнъж, след големите обещания на сръбския крал, който сам дал благословията си на тази армия, когато интересите на Сърбия се променят, Легията била разпусната. Но в тези няколко месеца, докато събралите се български доброволци се обучават, те успяват не просто да учудят своите руски учители с уменията си и бързото усвояване на военните дисциплини, но и да вземат участие в една от най-важните битки за Сръбското княжество - боевете с турския гарнизон на белградската крепост Кале мегдан. Тогава, по време на Легията, се случва и една историческа среща - между този, който поставя началото и между онзи, когото българският народ ще нарече Апостол на свободата. Една от легендите разказва, че имено Раковски дава прякора Левски на момчето от Карлово. И в спомените на бойните им другари се запазват два момента, всеки от който се смята за „кръщение" с този прякор, превърнат от Васил Иванов Кунчев в име. А и не е толкова важно дали големият учител е нарекъл момчето Левски заради „левския му скок" или заради левското му поведение по време на битката. По-важна е среща между тях и това, което Раковски е провидял и завещал на младия дякон.

Въпреки предателството на сръбските власти, което се повтаря и по време на Втората българска легия, Раковски продължава да вярва и да работи в посока обединяване и сплотяване с „братските балкански народи", за изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ. Той пътува от Атина до Цепина, води преговори, подписва тайни съглашателства, търси допирни точки и общи интереси. Но всичките му действия не водят почти до никакви резултати и той се завръща в Букурещ, където се надява да успее да обедини поне българските и румънски интереси. Дори започва да издава вестник на двата езика, за да може да се създаде българо-румънски съюз. „Бранител" избира за име на вестника си Раковски, защото целта на този съюз е да брани и двата народа от врагове, общи, външни, съседни. Тук, във Влашко, той успява и най-сетне да издаде сп. „Българска старина", подготвено от него още в Одеса. Самото име на списанието отправя предизвикателство не само към читателите, но и към всички негови съвременници. България не съществува на картата на Европа, тя е провинция в Османската империя, а Раковски, този, за когото Вазов пише „Нищо невъзможно за теб не оста./ти даваше образ на всяка мечта", отправя своя вик към целия свят - „Елате и ни вижте - ние имаме старина, наша, древна и славна..." Не го разбрали тогава, не го разбираме и ние сега. Вече повече от век. Тези, които не разбирали словата му, писани, казвани, изкрещявани, можели да видят делата му. Затова, наред с всичко, което пишел, той не се отказвал и от действие. Не си седял мирен, не разчитал на старата си слава като воевода, капитан, водач, а организирал, съзаклятничил, давал указания. През 1866г. е създаден Тайният революционен комитет (според свидетелствата на Христо Македонски без знанието на Раковски), който на 1-ви януари следната година издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято". Закон, който определял организацията, структурата и дейността на четите, както и задълженията и правата на четниците и воеводите. Същата година са прехвърлени в България четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо. Вярата на Раковски, че добре организираните чети могат да повдигнат духа народен и да подготвят едно голямо въстание, не се оправдава от тези две чети. Дали поради това, че в основата си идеите за четите е неправилна, дали поради някаква друга причина, кореняща се, както в поведението и принципите на двамата воеводи, така и в изцяло външни на четите и четничеството обстоятелства и причини - това е въпрос, на който историците трябва да отговорят, ако все пак някога се обърнат към образа на Георги С. Раковски с уважение и вяра.

Не само за четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо 1867г. е недобра. Раковски се разболява от туберкулоза и на 46 години завършва своя живот в Букурещ. Оставя след себе си една голяма мечта, един завет и много произведения, останали и до днес неразрани, нетърсени... сякаш непотребни ни. Оставя и големия си въпрос - от де иде това Раковски. Та баща му е Попович, майка му - Мамарчова, а той... изведнъж - Раковски. И сам се нарекъл така. Самият той е оставил свидетелство за това в своите съчинения, но и към това свидетелство научната история се отнася с присмех. Знаете ли къде се намира Раковица? И аз не знаех до преди години. Но то не и толкова важно къде се намира. По-важното е друго. Раковица е дала подслон на онези царски люде, които в края на 14-ти век трябвало да дирят спасение, защото били от рода на царя и Търнов-град вече не бил безопасен за тях. Сред тях била и една смела жена, пра-пра баба на бъдещия Георги Раковски. Можем да се усмихнем под мустак и да си речем „Е, да, приискало му се на човекът царска кръв да има...", но можем и да се върнем към съчиненията му и внимателно да се взрем в тях. Да се опитаме да ги прочетем не само с разума си, но и със сърцето си и да си позволим да си зададем някой и друг въпрос. Дори и да не открием отговор, дори и да не сме сигурни дали открият такъв е верен. Просто да побеседваме с автора, „съчинителя", както самият той е подписвал предговорите към книгите си. Дължим го този диалог не толкова на Раковски, колкото на себе си и на народа си. Беседата, затуй е беседа, защото се води поне от двама. Не е нужно да се съгласим, можем да поспорим. Нужно е просто да поговорим - без претенции, без предразсъдъци, с желание за разбиране. Ако не го сторим, то значи мястото на Раковски все още е там, където го е поставил Иван Вазов - в „Епопея на забравените", наред с Паисий, Левски, безименните герои от Перущица и Батак. Сто и тридесет години след Освобождението... сякаш времето е спряло и нищо не се е променило. И проломът си стои - широк и отворен - и ни чака...

„и умря. И пътят към гроба ти ням

обрасъл е вече със бурен голям,

и прахът ти гние без сълзи набожни...

Не зарасна само, герою тревожни,

проломът широкий, който ти тогаз

в бъдещето тъмно отвори за нас!"

Иван Вазов - „Раковски" („Епопея на забравените")

 

2011-10-10
Мечтател безумен, образ невъзможен  
0
3

Учебната година започна, есента довява първите студени ветрове и отново е време да сгреем душите си със слово, надежда и вяра.

Възстановяваме ежеседмичните си колонки с един познат и най-вече непознат в нашата литература и история образ - този, когото изучаваме основно като революционер и набързо подминаваме... Дали защото не го разбираме, дали защото времето му е било бурно и наситено, и със събития, и с герои, и с много светли умове?... Или защото по някакъв начин все още ни е страх от онзи, „който не спеше,/ ти, кой беше вихър, котел, що кипеше/ над някакъв злобен, стихиен огън." (Иван Вазов)

Започваме колонките си именно с Георги С. Раковски , не защото на 9-ти октомври (ст.ст.) се навършват 144 години от смъртта му в Букурещ, но тъй като времето и сега е наситено с бунт някакъв, макар и едва доловим, със страст и с търсене на ново начало. Така както, дори и да е грешал по отношение на организацията, дори да е бъркал относно начина, той, роденият в Котел „мечтал безумен", е поставил началото и е дал тласък на събитията, довели до едни от най-големите върхове в българската история.

На 02.04.1821г. в семейството на Стойко Попович и Руска Мамарчова се ражда син. Дават му името Съби. Ранните години на Съби минават, както и на повечето момчета, родени в заможни и будни семейства - учи в родния си град, в килийното училище, където изучава и гръцки език. През 1834 г. отива да учи в училището в гр. Карлово, където негов учител е Райно Попович. През 1836г. е принуден да напусне Карлово, заради върлуващата по това време там чума. Но преди това, година по-рано, неговият вуйчо Георги Мамарчев, комендант на гр. Силистра, заедно с другарите на Велчо Атанасов, организира Велчовата завера в Търново. И така малкият Съби, по-късно Георги, е под влиянието на един отдаден на рода си учител и на събития, довели много надежда, но и много страдание цял един народ . Може би, по-късно, преживяванията от този период стават основа за преосмислянето и планирането на новите революционни дейности, които Раковски описва. Но това е по-късно. През 1837г. бъдещият идеолог е все още младеж, който търси знание и се учи - от живота, от даскалите си, от древните мъдреци. Баща му го води в Цариград и там Георги учи в елитното гръцко училище в Куручушме. Изучава, освен гръцки, френски, персийски, арабски и латински език, философия, богословие, красноречие, математика, физика, химия. Там се запознава и с Неофит Бозвели, а също така и с други родолюбиви българи, които се борят за църковна независимост и политическа свобода. Така той става радетел на делото на Бозвели, а също така и член на „Македонското дружество".

Лятото на 1841г., сравнително спокойно в България и Цариград, носи северни бурни ветрове и Раковски заминава за Браила, където е един от основните организатори на готвения там бунт срещу османците. Пари за себе си, пък и за делото, той изкарва като, с помощта на свой приятел, успява да се глави за учител по гръцки и френски. Младият мъж е с гръцки паспорт, в който е записано името на Георги Македон. Заради ръководната си роля в Браилския бунт е осъден на смърт през февруари 1842г., но, тъй като се води гръцки поданик, е изпратен в Гърция за изпълнение на присъдата. Съдбата е била благосклонна към него , може би, защото все още е бил в началото на дългия път на своята мисия. С помощта на гръцкия посланик в Цариград Раковски успява да избяга в Марсилия, където прекарва година и половина. След това се завръща в родния Котел, но вместо да се отдаде на кротко учителстване, той, заедно с баща си, участва в борбата на местните еснафи срещу чорбаджиите. Отново е осъден - на 7 години затвор. Три от тях той излежава в Цариград.

След освобождаването си Георги Раковски написва няколко текста, от които до днес са запазени само три: „Три съня", „Неповинен българин" и „Дневник на четата".

Избухването на Кримската война отново откъсва Раковски, както и много други родолюбци, от писането и той образува в Цариград „Тайно общество", което събирало сведения за османската войска и ги предавало на руското командване. Разкрити, Георги и другарите му били арестувани, но той успява да избяга и повежда чета в Балкана. След оттеглянето на руската армия войводата разпуска четата, връща се в родния град и отново се отдава на писане. От това време е първата редакция на „Горски пътник", както и описанието на преживяванията му в затвора. Втората редакция на „Горски пътник" е от 1855г., като авторът й вече е в Букурещ. Но атмосферата в румънския град не е онази, която е нужна на Раковски и той заминава за Нови сад (по това време в границите на Австро-Унгарската империя), където започва да редактира и издава в. „Българска дневница", а също така издава и „Предвестник горскаго пътника".  От тогава е и пробният брой на в. „Дунавски лебед". В същото време Раковски усилено работи върху поемата си „Горски пътник" и през 1857г. започва отпечатването й. Ала за неспокойния дух, за онзи, от когото природата „да стори гений бе искала", не може да се намери безопасно и спокойно място. По искане на Високата порта властите в Нови сад гонят Раковски от града и той отново се завръща във Влашко. През Галац и Яш, където живее за известно време, тази „душа пълна с буря, с блясък и със нощ" стига до Одеса. Там той отново се отдава на онази страст, на онова свое, стигащо до безумие желание, да познава рода си, историята си, себе си. Започва да издирва и да събира български народни песни. Задълбочава своите търсения назад във времето, ползвайки в оригинал стари ръкописи. Както свидетелства за това и Вазов „ти се вреше дръзко в миналото срито/и оттам влечеше кат победен знак/векове от слава, затулени в мрак,/за царе, юнаци вълшебни преданья". Това взиране в миналото не е напразно. Георги Раковски написва  „Изступлений дервиш или восточен вопрос" - едно историческо съчинение, останало без особено внимание от страна на нашата литературна и историческа мисъл, както между другото и неговите лингвистични и етнографски трудове (писани в същия период). Най-често те се споменават с насмешка, по-скоро като хумористични доказателства за лудостта на един гениален революционер, но неук историк. Неук... но владеел свободно няколко езика, при това езици на народи, оставили немалко сведения за онази част от историята българска, за която ние и до днес малко знаем. Дали защото няма от къде да черпим информация, дали защото източниците свидетелстват за факти, неудобни някому... или понеже ни е страх да поемем своята отговорност... Да познаваш миналото си, означава да знаеш и бъдещето си. Да познаваш миналото си е приемане на онази мисия, която Бог, Съдба, История е отредила за теб. Така е с рода, така е с народа. Може би ние като народ все още не сме готови да приемем тази мисия. Все още трудовете на Георги Раковски са повод за лека усмивка... И те, подобно на автора си, си стоят бездомни сред всички останали книги в библиотеката. Не се четат, не се отварят, не се правят справки с тях. Поне не от много хора.

През 1860г. вече съществува, макар и васално, Сръбското княжество. И Раковски заминава за Белград - град, поне отчасти доближил се до неговата мечта - свобода. Започва издаването на в. „Дунавски лебед", продължава своите езикови и исторически търсения, изследвания, описва изводите си, но не забравя и другата си голяма цел - освобождението на България. Изготвя "План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Основното в тези две съчинения е идеята за „единен ръководен център на борбата". Идея, която по-късно Васил Левски ще доразвие, ще обогати, дори ще влезе в спор с Раковски... Но това е по-късно. Сега... сега е времето и на тяхната първа среща. След като през юни 1862г. било създадено такова Привременно правителство в Белград, под ръководството на Раковски, той се отдал на организирането на българска армия, която обучена и сплотена, да навлезе по-късно в България, за да оглави и започне въстание, която да доведе до сбъдване на голямата мечта - Свобода. Да, това е времето на Първата българска легия.  Както неведнъж, след големите обещания на сръбския крал, който сам дал благословията си на тази армия, когато интересите на Сърбия се променят, Легията била разпусната. Но в тези няколко месеца, докато събралите се български доброволци се обучават, те успяват не просто да учудят своите руски учители с уменията си и бързото усвояване на военните дисциплини, но и да вземат участие в една от най-важните битки за Сръбското княжество - боевете с турския гарнизон на белградската крепост Кале мегдан. Тогава, по време на Легията, се случва и една историческа среща - между този, който поставя началото и между онзи, когото българският народ ще нарече Апостол на свободата. Една от легендите разказва, че имено Раковски дава прякора Левски на момчето от Карлово. И в спомените на бойните им другари се запазват два момента, всеки от който се смята за „кръщение" с този прякор, превърнат от Васил Иванов Кунчев в име. А и не е толкова важно дали големият учител е нарекъл момчето Левски заради „левския му скок" или заради левското му поведение по време на битката. По-важна е среща между тях и това, което Раковски е провидял и завещал на младия дякон.

Въпреки предателството на сръбските власти, което се повтаря и по време на Втората българска легия, Раковски продължава да вярва и да работи в посока обединяване и сплотяване с „братските балкански народи", за изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ. Той пътува от Атина до Цепина, води преговори, подписва тайни съглашателства, търси допирни точки и общи интереси. Но всичките му действия не водят почти до никакви резултати и той се завръща в Букурещ, където се надява да успее да обедини поне българските и румънски интереси. Дори започва да издава вестник на двата езика, за да може да се създаде българо-румънски съюз. „Бранител" избира за име на вестника си Раковски, защото целта на този съюз е да брани и двата народа от врагове, общи, външни, съседни. Тук, във Влашко, той успява и най-сетне да издаде сп. „Българска старина", подготвено от него още в Одеса. Самото име на списанието отправя предизвикателство не само към читателите, но и към всички негови съвременници. България не съществува на картата на Европа, тя е провинция в Османската империя, а Раковски, този, за когото Вазов пише „Нищо невъзможно за теб не оста./ти даваше образ на всяка мечта", отправя своя вик към целия свят - „Елате и ни вижте - ние имаме старина, наша, древна и славна..." Не го разбрали тогава, не го разбираме и ние сега. Вече повече от век. Тези, които не разбирали словата му, писани, казвани, изкрещявани, можели да видят делата му. Затова, наред с всичко, което пишел, той не се отказвал и от действие. Не си седял мирен, не разчитал на старата си слава като воевода, капитан, водач, а организирал, съзаклятничил, давал указания. През 1866г. е създаден Тайният революционен комитет (според свидетелствата на Христо Македонски без знанието на Раковски), който на 1-ви януари следната година издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято". Закон, който определял организацията, структурата и дейността на четите, както и задълженията и правата на четниците и воеводите. Същата година са прехвърлени в България четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо. Вярата на Раковски, че добре организираните чети могат да повдигнат духа народен и да подготвят едно голямо въстание, не се оправдава от тези две чети. Дали поради това, че в основата си идеите за четите е неправилна, дали поради някаква друга причина, кореняща се, както в поведението и принципите на двамата воеводи, така и в изцяло външни на четите и четничеството обстоятелства и причини - това е въпрос, на който историците трябва да отговорят, ако все пак някога се обърнат към образа на Георги С. Раковски с уважение и вяра.

Не само за четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо 1867г. е недобра. Раковски се разболява от туберкулоза и на 46 години завършва своя живот в Букурещ. Оставя след себе си една голяма мечта, един завет и много произведения, останали и до днес неразрани, нетърсени... сякаш непотребни ни. Оставя и големия си въпрос - от де иде това Раковски. Та баща му е Попович, майка му - Мамарчова, а той... изведнъж - Раковски. И сам се нарекъл така. Самият той е оставил свидетелство за това в своите съчинения, но и към това свидетелство научната история се отнася с присмех. Знаете ли къде се намира Раковица? И аз не знаех до преди години. Но то не и толкова важно къде се намира. По-важното е друго. Раковица е дала подслон на онези царски люде, които в края на 14-ти век трябвало да дирят спасение, защото били от рода на царя и Търнов-град вече не бил безопасен за тях. Сред тях била и една смела жена, пра-пра баба на бъдещия Георги Раковски. Можем да се усмихнем под мустак и да си речем „Е, да, приискало му се на човекът царска кръв да има...", но можем и да се върнем към съчиненията му и внимателно да се взрем в тях. Да се опитаме да ги прочетем не само с разума си, но и със сърцето си и да си позволим да си зададем някой и друг въпрос. Дори и да не открием отговор, дори и да не сме сигурни дали открият такъв е верен. Просто да побеседваме с автора, „съчинителя", както самият той е подписвал предговорите към книгите си. Дължим го този диалог не толкова на Раковски, колкото на себе си и на народа си. Беседата, затуй е беседа, защото се води поне от двама. Не е нужно да се съгласим, можем да поспорим. Нужно е просто да поговорим - без претенции, без предразсъдъци, с желание за разбиране. Ако не го сторим, то значи мястото на Раковски все още е там, където го е поставил Иван Вазов - в „Епопея на забравените", наред с Паисий, Левски, безименните герои от Перущица и Батак. Сто и тридесет години след Освобождението... сякаш времето е спряло и нищо не се е променило. И проломът си стои - широк и отворен - и ни чака...

„и умря. И пътят към гроба ти ням

обрасъл е вече със бурен голям,

и прахът ти гние без сълзи набожни...

Не зарасна само, герою тревожни,

проломът широкий, който ти тогаз

в бъдещето тъмно отвори за нас!"

Иван Вазов - „Раковски" („Епопея на забравените")

 

2011-10-10
Мечтател безумен, образ невъзможен  
0
3

Учебната година започна, есента довява първите студени ветрове и отново е време да сгреем душите си със слово, надежда и вяра.

Възстановяваме ежеседмичните си колонки с един познат и най-вече непознат в нашата литература и история образ - този, когото изучаваме основно като революционер и набързо подминаваме... Дали защото не го разбираме, дали защото времето му е било бурно и наситено, и със събития, и с герои, и с много светли умове?... Или защото по някакъв начин все още ни е страх от онзи, „който не спеше,/ ти, кой беше вихър, котел, що кипеше/ над някакъв злобен, стихиен огън." (Иван Вазов)

Започваме колонките си именно с Георги С. Раковски , не защото на 9-ти октомври (ст.ст.) се навършват 144 години от смъртта му в Букурещ, но тъй като времето и сега е наситено с бунт някакъв, макар и едва доловим, със страст и с търсене на ново начало. Така както, дори и да е грешал по отношение на организацията, дори да е бъркал относно начина, той, роденият в Котел „мечтал безумен", е поставил началото и е дал тласък на събитията, довели до едни от най-големите върхове в българската история.

На 02.04.1821г. в семейството на Стойко Попович и Руска Мамарчова се ражда син. Дават му името Съби. Ранните години на Съби минават, както и на повечето момчета, родени в заможни и будни семейства - учи в родния си град, в килийното училище, където изучава и гръцки език. През 1834 г. отива да учи в училището в гр. Карлово, където негов учител е Райно Попович. През 1836г. е принуден да напусне Карлово, заради върлуващата по това време там чума. Но преди това, година по-рано, неговият вуйчо Георги Мамарчев, комендант на гр. Силистра, заедно с другарите на Велчо Атанасов, организира Велчовата завера в Търново. И така малкият Съби, по-късно Георги, е под влиянието на един отдаден на рода си учител и на събития, довели много надежда, но и много страдание цял един народ . Може би, по-късно, преживяванията от този период стават основа за преосмислянето и планирането на новите революционни дейности, които Раковски описва. Но това е по-късно. През 1837г. бъдещият идеолог е все още младеж, който търси знание и се учи - от живота, от даскалите си, от древните мъдреци. Баща му го води в Цариград и там Георги учи в елитното гръцко училище в Куручушме. Изучава, освен гръцки, френски, персийски, арабски и латински език, философия, богословие, красноречие, математика, физика, химия. Там се запознава и с Неофит Бозвели, а също така и с други родолюбиви българи, които се борят за църковна независимост и политическа свобода. Така той става радетел на делото на Бозвели, а също така и член на „Македонското дружество".

Лятото на 1841г., сравнително спокойно в България и Цариград, носи северни бурни ветрове и Раковски заминава за Браила, където е един от основните организатори на готвения там бунт срещу османците. Пари за себе си, пък и за делото, той изкарва като, с помощта на свой приятел, успява да се глави за учител по гръцки и френски. Младият мъж е с гръцки паспорт, в който е записано името на Георги Македон. Заради ръководната си роля в Браилския бунт е осъден на смърт през февруари 1842г., но, тъй като се води гръцки поданик, е изпратен в Гърция за изпълнение на присъдата. Съдбата е била благосклонна към него , може би, защото все още е бил в началото на дългия път на своята мисия. С помощта на гръцкия посланик в Цариград Раковски успява да избяга в Марсилия, където прекарва година и половина. След това се завръща в родния Котел, но вместо да се отдаде на кротко учителстване, той, заедно с баща си, участва в борбата на местните еснафи срещу чорбаджиите. Отново е осъден - на 7 години затвор. Три от тях той излежава в Цариград.

След освобождаването си Георги Раковски написва няколко текста, от които до днес са запазени само три: „Три съня", „Неповинен българин" и „Дневник на четата".

Избухването на Кримската война отново откъсва Раковски, както и много други родолюбци, от писането и той образува в Цариград „Тайно общество", което събирало сведения за османската войска и ги предавало на руското командване. Разкрити, Георги и другарите му били арестувани, но той успява да избяга и повежда чета в Балкана. След оттеглянето на руската армия войводата разпуска четата, връща се в родния град и отново се отдава на писане. От това време е първата редакция на „Горски пътник", както и описанието на преживяванията му в затвора. Втората редакция на „Горски пътник" е от 1855г., като авторът й вече е в Букурещ. Но атмосферата в румънския град не е онази, която е нужна на Раковски и той заминава за Нови сад (по това време в границите на Австро-Унгарската империя), където започва да редактира и издава в. „Българска дневница", а също така издава и „Предвестник горскаго пътника".  От тогава е и пробният брой на в. „Дунавски лебед". В същото време Раковски усилено работи върху поемата си „Горски пътник" и през 1857г. започва отпечатването й. Ала за неспокойния дух, за онзи, от когото природата „да стори гений бе искала", не може да се намери безопасно и спокойно място. По искане на Високата порта властите в Нови сад гонят Раковски от града и той отново се завръща във Влашко. През Галац и Яш, където живее за известно време, тази „душа пълна с буря, с блясък и със нощ" стига до Одеса. Там той отново се отдава на онази страст, на онова свое, стигащо до безумие желание, да познава рода си, историята си, себе си. Започва да издирва и да събира български народни песни. Задълбочава своите търсения назад във времето, ползвайки в оригинал стари ръкописи. Както свидетелства за това и Вазов „ти се вреше дръзко в миналото срито/и оттам влечеше кат победен знак/векове от слава, затулени в мрак,/за царе, юнаци вълшебни преданья". Това взиране в миналото не е напразно. Георги Раковски написва  „Изступлений дервиш или восточен вопрос" - едно историческо съчинение, останало без особено внимание от страна на нашата литературна и историческа мисъл, както между другото и неговите лингвистични и етнографски трудове (писани в същия период). Най-често те се споменават с насмешка, по-скоро като хумористични доказателства за лудостта на един гениален революционер, но неук историк. Неук... но владеел свободно няколко езика, при това езици на народи, оставили немалко сведения за онази част от историята българска, за която ние и до днес малко знаем. Дали защото няма от къде да черпим информация, дали защото източниците свидетелстват за факти, неудобни някому... или понеже ни е страх да поемем своята отговорност... Да познаваш миналото си, означава да знаеш и бъдещето си. Да познаваш миналото си е приемане на онази мисия, която Бог, Съдба, История е отредила за теб. Така е с рода, така е с народа. Може би ние като народ все още не сме готови да приемем тази мисия. Все още трудовете на Георги Раковски са повод за лека усмивка... И те, подобно на автора си, си стоят бездомни сред всички останали книги в библиотеката. Не се четат, не се отварят, не се правят справки с тях. Поне не от много хора.

През 1860г. вече съществува, макар и васално, Сръбското княжество. И Раковски заминава за Белград - град, поне отчасти доближил се до неговата мечта - свобода. Започва издаването на в. „Дунавски лебед", продължава своите езикови и исторически търсения, изследвания, описва изводите си, но не забравя и другата си голяма цел - освобождението на България. Изготвя "План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Основното в тези две съчинения е идеята за „единен ръководен център на борбата". Идея, която по-късно Васил Левски ще доразвие, ще обогати, дори ще влезе в спор с Раковски... Но това е по-късно. Сега... сега е времето и на тяхната първа среща. След като през юни 1862г. било създадено такова Привременно правителство в Белград, под ръководството на Раковски, той се отдал на организирането на българска армия, която обучена и сплотена, да навлезе по-късно в България, за да оглави и започне въстание, която да доведе до сбъдване на голямата мечта - Свобода. Да, това е времето на Първата българска легия.  Както неведнъж, след големите обещания на сръбския крал, който сам дал благословията си на тази армия, когато интересите на Сърбия се променят, Легията била разпусната. Но в тези няколко месеца, докато събралите се български доброволци се обучават, те успяват не просто да учудят своите руски учители с уменията си и бързото усвояване на военните дисциплини, но и да вземат участие в една от най-важните битки за Сръбското княжество - боевете с турския гарнизон на белградската крепост Кале мегдан. Тогава, по време на Легията, се случва и една историческа среща - между този, който поставя началото и между онзи, когото българският народ ще нарече Апостол на свободата. Една от легендите разказва, че имено Раковски дава прякора Левски на момчето от Карлово. И в спомените на бойните им другари се запазват два момента, всеки от който се смята за „кръщение" с този прякор, превърнат от Васил Иванов Кунчев в име. А и не е толкова важно дали големият учител е нарекъл момчето Левски заради „левския му скок" или заради левското му поведение по време на битката. По-важна е среща между тях и това, което Раковски е провидял и завещал на младия дякон.

Въпреки предателството на сръбските власти, което се повтаря и по време на Втората българска легия, Раковски продължава да вярва и да работи в посока обединяване и сплотяване с „братските балкански народи", за изграждането на един балкански съюз, в който да бъде отредено място и на българския народ. Той пътува от Атина до Цепина, води преговори, подписва тайни съглашателства, търси допирни точки и общи интереси. Но всичките му действия не водят почти до никакви резултати и той се завръща в Букурещ, където се надява да успее да обедини поне българските и румънски интереси. Дори започва да издава вестник на двата езика, за да може да се създаде българо-румънски съюз. „Бранител" избира за име на вестника си Раковски, защото целта на този съюз е да брани и двата народа от врагове, общи, външни, съседни. Тук, във Влашко, той успява и най-сетне да издаде сп. „Българска старина", подготвено от него още в Одеса. Самото име на списанието отправя предизвикателство не само към читателите, но и към всички негови съвременници. България не съществува на картата на Европа, тя е провинция в Османската империя, а Раковски, този, за когото Вазов пише „Нищо невъзможно за теб не оста./ти даваше образ на всяка мечта", отправя своя вик към целия свят - „Елате и ни вижте - ние имаме старина, наша, древна и славна..." Не го разбрали тогава, не го разбираме и ние сега. Вече повече от век. Тези, които не разбирали словата му, писани, казвани, изкрещявани, можели да видят делата му. Затова, наред с всичко, което пишел, той не се отказвал и от действие. Не си седял мирен, не разчитал на старата си слава като воевода, капитан, водач, а организирал, съзаклятничил, давал указания. През 1866г. е създаден Тайният революционен комитет (според свидетелствата на Христо Македонски без знанието на Раковски), който на 1-ви януари следната година издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято". Закон, който определял организацията, структурата и дейността на четите, както и задълженията и правата на четниците и воеводите. Същата година са прехвърлени в България четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо. Вярата на Раковски, че добре организираните чети могат да повдигнат духа народен и да подготвят едно голямо въстание, не се оправдава от тези две чети. Дали поради това, че в основата си идеите за четите е неправилна, дали поради някаква друга причина, кореняща се, както в поведението и принципите на двамата воеводи, така и в изцяло външни на четите и четничеството обстоятелства и причини - това е въпрос, на който историците трябва да отговорят, ако все пак някога се обърнат към образа на Георги С. Раковски с уважение и вяра.

Не само за четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо 1867г. е недобра. Раковски се разболява от туберкулоза и на 46 години завършва своя живот в Букурещ. Оставя след себе си една голяма мечта, един завет и много произведения, останали и до днес неразрани, нетърсени... сякаш непотребни ни. Оставя и големия си въпрос - от де иде това Раковски. Та баща му е Попович, майка му - Мамарчова, а той... изведнъж - Раковски. И сам се нарекъл така. Самият той е оставил свидетелство за това в своите съчинения, но и към това свидетелство научната история се отнася с присмех. Знаете ли къде се намира Раковица? И аз не знаех до преди години. Но то не и толкова важно къде се намира. По-важното е друго. Раковица е дала подслон на онези царски люде, които в края на 14-ти век трябвало да дирят спасение, защото били от рода на царя и Търнов-град вече не бил безопасен за тях. Сред тях била и една смела жена, пра-пра баба на бъдещия Георги Раковски. Можем да се усмихнем под мустак и да си речем „Е, да, приискало му се на човекът царска кръв да има...", но можем и да се върнем към съчиненията му и внимателно да се взрем в тях. Да се опитаме да ги прочетем не само с разума си, но и със сърцето си и да си позволим да си зададем някой и друг въпрос. Дори и да не открием отговор, дори и да не сме сигурни дали открият такъв е верен. Просто да побеседваме с автора, „съчинителя", както самият той е подписвал предговорите към книгите си. Дължим го този диалог не толкова на Раковски, колкото на себе си и на народа си. Беседата, затуй е беседа, защото се води поне от двама. Не е нужно да се съгласим, можем да поспорим. Нужно е просто да поговорим - без претенции, без предразсъдъци, с желание за разбиране. Ако не го сторим, то значи мястото на Раковски все още е там, където го е поставил Иван Вазов - в „Епопея на забравените", наред с Паисий, Левски, безименните герои от Перущица и Батак. Сто и тридесет години след Освобождението... сякаш времето е спряло и нищо не се е променило. И проломът си стои - широк и отворен - и ни чака...

„и умря. И пътят към гроба ти ням

обрасъл е вече със бурен голям,

и прахът ти гние без сълзи набожни...

Не зарасна само, герою тревожни,

проломът широкий, който ти тогаз

в бъдещето тъмно отвори за нас!"

Иван Вазов - „Раковски" („Епопея на забравените")

 

2011-10-10
Непремълчани мисли  
0
3

Има периоди и дни, в които Аз-ехото ми отразява толкова много звуци, че не му остава нищо друго освен да продължи да повтаря, докато заглъхне от прегракване последното, което се е отразило в него. А последното, всъщност, е разделено на две и много свързано. Гледах последната серия от този сезон на „Стъклен дом". Филмът, който трябваше да ни върне към доброто старо българско кино. Филмът, който се опитва, съзнателно или не, да ни даде модел - на обществото ни, такова каквото е, на поведение - сегашно и предписано за после, на герои, поне в един от който трябва зрителят да открие себе си (или ако не точно себе си, поне някой много близък му познат, приятел, роднина). Е, това не се случва. Не се случва за мен, защото нито героите, нито ценностите им, нито начинът им на живот са моите и дори мъничко доближаващи се до тях, нито пък поведението им е такова, че да мога да го следвам или поне да го препоръчам като модел - описателен или за подражание - на подрастващите, с които общувам. И една от причините това да е така много свързана с другия поток от думи, който се отрази в моето ехо и който явно ще доведе ехото до прегракване. Въпросът с книгите и нужността на българския автор. Въпрос, поставен вчера от Иван Богданов в неговата колонка. Само че, аз нали съм едно не толкова чисто планинско ехо, а по-скоро един градски еквивалент на ехо, си позволявам да допълвам или поне да перифразирам това, което отразявам. И бих сложила друго заглавие, а то е Писателят (поетът) на никого не е нужен. Не само българският. И ако само за миг се замислите, без емоция и лично себеобиждане, ще разберете, че съм права. В книжарницата аз не купувам автора, купувам книгата му. И съм от тези читатели, които се опитват не просто да познават съвременната литература, а да я анализират за себе си и да търсят причини, връзки, аналогии... Не се заглеждам в това какъв е авторът - българин, руснак, норвежец, американец. Зачитам се в книгата и след това поглеждам към името. Все пак, преди да си купя нещо, е добре да знам кой го е написал. За да го потърся и друг път или просто да го подмина. Вече съм споделяла, че за мен цялостната литература, в световен мащаб, която се сътворява днес, не е литература, не носи своята вътрешна мотивация, вътрешен свят, уникална емоционалност и послание. Прекалено самоцелна и прекалено превърната в индустрия. И в тази връзка искам да се върна към написаното от Иван. Да, българският автор на никого не е нужен, както и норвежкият, сръбският, френският, руският, индийският... и да не продължавам да изброявам. Самият той е нужен само като родител на книгата си. Нужна ми е книгата му обаче. Нужна ми е, когато е литература, когато ме кара да не спя, когато ме разплаква, когато ми задава онези въпроси, чийто отговори най-вероятно няма да доведат до преместването на нито една прашинка в този свят, но ще накарат душата ми няколко пъти да направи невъзможни салта. Тази литература е силата и мотива, който ме кара да не пропускам да чета. Да не изпускам изложение или панаир на книгата, да търся по форуми и сайтове информация, да чета всяка седмица литературните периодични издания. И когато търся тази своя литература, честно казано, нито за миг не се замислям за всичко, описано от Иван. Нито от пълната неподготвеност на българските автори да бъдат професионалисти (има изключения, разбира се), нито от трудоемката работа на целия екип в едно издателство, нито дори от това, че издателството е търговска организация и подлежи на всички налози, на които и тези, дето продават всякакви други стоки, наречени „стоки от първа необходимост". Списъкът на тези стоки не включва книга, замисляли ли сте се? Никой не смята колко отделя човек, за да напълни потребителската си кошница с книги или поне, за да има в нея книги. На всякакви срещи, на всякакви високоплатени и организирани семинари, симпозиуми, конференции тези, които имат власт, влияние, пари, повтарят, че книгите са „духовна храна", но това така и си остава клише, празно от съдържание. Книгата не е стока от първа необходимост, книгата е екстра, глезотия, за да съществува човек, тя не му е нужна. Нужни са му вода, хляб, въздух, покрив (та бил той от клони). И затова и на никой няма да му хрумне да пита нужен ли е някому хлебарят, например. По тази причина и зърнопроизводителите могат да излязат на площада и да искат... каквото искат. И да им се обърне внимание. Представям си една такава картина - български писатели, издатели и читатели се събират заедно, излизат на улицата и издигат своите искания. Представихте ли си го? Защото на мен, честно казано, ми е трудно да си го представя. Коментарите във Фейсбук под статията на Богданов бяха много показателни. Както беше отбелязал в самото начало Вакрилов, събирането на трите страни в едно пространство, доведе до меко казано разногласия и почти стигна до скандал. От една страна, никой не беше прозрял болката в статията на Богданов. Статия, писана от човек, който години наред е отдал не на каква е да литература, а на българската. Статия, писана от човек, който е изкушен от перото и знае що е то творчески процес, с всичките му положителни и мъчителни страни. И не на последно място, статия, писана от издател. Е, щом един човек може да съчетава тези страни в някакъв баланс и хармония в себе си, защо се получава така, че обществото не може? Писателите се обидиха на написаното. Отново изпаднаха в ролята на неразбрани, подценявани и... по някакъв начин сами приеха, че са в категорията на ненужните. Читателите от своя страна, застанаха в позицията - „абе, чета аз, ама предпочитам да си чета европейците, защото те имат литература, а ние - не". Интересно ми беше позоваването на Кнут Хамсун като аргумент за съществуването на норвежка литература в момента. Може и да греша, но си мисля, че Кнут Хамсун не е актуален за състоянието на съвременната норвежка литература. Споменатият от Иван негов съименник, обаче, Йодегорд... е сегашен норвежки поет, който знае що е то литература, има своите високи критерии към нея и се стреми да създава творчество, което отговаря на тях. Той е и човек, който чете... Вероятно, като секретар на Европейската академия по поезия, му се налага и да влиза в роля, доста близка до тази на издателя. Само че дамата, която с лека ръка обяснява, че България е страна без литература и която, доколкото разбрах, живее в една и съща държава с Йодегорд дори не е чувала за него. А той всепризнат за най-добрият норвежки поет. Та си мисля, че ако тя толкова познава и българската литература, е по-целесъобразно или да се върне в училище и да попълни пропуските си, като едновременно с това попрочете различните сайтове, в които българската литература намира подслон напоследък , или тихичко да си стои там, където е и да остави съществуването или липсата на такова на родната ни литература на хора, които наистина я познават. Защото сегашното й поведение я праща в редиците на онези хора, с които не си струва дори да се опиташ да започнеш диалог. Но не тя е в основата на тези ми размисли. А идиотизмът, както го е определил Вакрилов, на срещата... на писател и читател. От една страна имаме нейното категорично становище, че ние нямаме литература, от друга страна, имаме наличието на писатели, изказали своето виждане за това колко Богданов нищо не е разбрал от тънкия процес на творческото създаване. Някои от тях дотолкова обидени, че правят странни аналогии, отнасящи се не само до професионализма на автора на статията, но и до неговата патриотична нагласа. Честно казано, до болка ми е позната ситуацията, в която се събират пишещи братя и споделят, че в България никой не чете. Само че, ако трябва много искрено да се заслушат в това, което казват, то тогава ще чуят: „В България никой не чете мен". И в по-голямата част от случаите са прави. Да, никой не ги чете. Не защото българинът не чете, не защото децата ни четат, а защото години наред в България се изграждаха читатели. Интелигентни, изискващи, знаещи, търсещи. В разговори с прохождащи писатели, особено такива, живеещи някъде извън пределите на страната и начели се с множество европейски и американски книги, се опитвам ясно да обясня своето наблюдение върху търсенето на българския книжен пазар. В България няма или поне е пренебрежително малък процентът на посредствения читател. На онзи, който е изчел малко или поне малка част от прочетеното е осмислил и запомнил. Но въпреки това чете. Няма такъв читател у нас. Българският читател е мислещ, търсещ, осъзнаващ, анализиращ. Той е прочел много книги, направил е връзката между прочетеното, има свои изградени критерии и знае защо „губи" времето си в четене, вместо тъпо да гледа екрана на телевизора или да се занимава с нещо друго. И продължава да чете. Да търси. Да опитва. Все по-често той е разочарован, но, за радост, успява да намери своето ново бижу. Което му дава сили да продължи да чете. На този читател му е нужен авторът - българският и световният. Този читател може да не си купи бира, месо, зеленчук, но ще си купи книга. Само че като си купи тази книга, независимо кой е нейният автор, той иска да си е струвало - и парите, и времето. И този читател със сигурност не му е нужен българският писател, който не му предлага нито мисъл, нито послание, нито емоция. Не му е нужен световният автор, който му предлага поредното „копи-пейст" писане, в което малко е променен сюжетът и са сменени имената на героите. Не му е нужен онзи писател, който отново ще му опише Троянската война. Омир вече я е написал. Андерсен вече е разказал своите приказки, арабските поети вече са възпели и виното, и любовта. Ботев вече е написал безсмъртните си стихове за свободата. Вапцаров вече ни е разказал чудото. Достоевски вече е направил своя разрез и анализ. Пушкин отдавна е отнел перото на Татяна и Онегин, защото техните писма от години са загубили мириса на мастило и хартия. Да, този тип писател не е нужен на никого. Най-малко на българския читател. Защото българският читател обича книгата, обича четенето, обича общуването с автора. И ако това общуване е едностранчиво, то тогава... няма защо изобщо да бъде започвано. Писателите чудесно си общуват и помежду си. Особено ако успеят поне привидно да забравят гордостта си и мнението си, че са най-великите. А читателите... продължават да търсят онзи автор, с когото могат да поговорят или дори да помълчат заедно.

П.П. Ако все още някой се пита каква е връзката между „Стъклен дом" и нужността на българския писател, то ще отговоря - в този филм никой не чете. Изключение са учебниците на Сияна и единственият опит на Боряна да чете в хотела от нямане какво да прави. Не се купуват книги, дори не се говори за изкуство, освен за галерията на Боряна, не се показва каквато и да било необходимост от четене. Дори в МОЛ-а не ни показаха книжарница. Е, пак се питам, нужен ли е писателят на някого?

2011-04-06
Непремълчани мисли  
0
3

Има периоди и дни, в които Аз-ехото ми отразява толкова много звуци, че не му остава нищо друго освен да продължи да повтаря, докато заглъхне от прегракване последното, което се е отразило в него. А последното, всъщност, е разделено на две и много свързано. Гледах последната серия от този сезон на „Стъклен дом". Филмът, който трябваше да ни върне към доброто старо българско кино. Филмът, който се опитва, съзнателно или не, да ни даде модел - на обществото ни, такова каквото е, на поведение - сегашно и предписано за после, на герои, поне в един от който трябва зрителят да открие себе си (или ако не точно себе си, поне някой много близък му познат, приятел, роднина). Е, това не се случва. Не се случва за мен, защото нито героите, нито ценностите им, нито начинът им на живот са моите и дори мъничко доближаващи се до тях, нито пък поведението им е такова, че да мога да го следвам или поне да го препоръчам като модел - описателен или за подражание - на подрастващите, с които общувам. И една от причините това да е така много свързана с другия поток от думи, който се отрази в моето ехо и който явно ще доведе ехото до прегракване. Въпросът с книгите и нужността на българския автор. Въпрос, поставен вчера от Иван Богданов в неговата колонка. Само че, аз нали съм едно не толкова чисто планинско ехо, а по-скоро един градски еквивалент на ехо, си позволявам да допълвам или поне да перифразирам това, което отразявам. И бих сложила друго заглавие, а то е Писателят (поетът) на никого не е нужен. Не само българският. И ако само за миг се замислите, без емоция и лично себеобиждане, ще разберете, че съм права. В книжарницата аз не купувам автора, купувам книгата му. И съм от тези читатели, които се опитват не просто да познават съвременната литература, а да я анализират за себе си и да търсят причини, връзки, аналогии... Не се заглеждам в това какъв е авторът - българин, руснак, норвежец, американец. Зачитам се в книгата и след това поглеждам към името. Все пак, преди да си купя нещо, е добре да знам кой го е написал. За да го потърся и друг път или просто да го подмина. Вече съм споделяла, че за мен цялостната литература, в световен мащаб, която се сътворява днес, не е литература, не носи своята вътрешна мотивация, вътрешен свят, уникална емоционалност и послание. Прекалено самоцелна и прекалено превърната в индустрия. И в тази връзка искам да се върна към написаното от Иван. Да, българският автор на никого не е нужен, както и норвежкият, сръбският, френският, руският, индийският... и да не продължавам да изброявам. Самият той е нужен само като родител на книгата си. Нужна ми е книгата му обаче. Нужна ми е, когато е литература, когато ме кара да не спя, когато ме разплаква, когато ми задава онези въпроси, чийто отговори най-вероятно няма да доведат до преместването на нито една прашинка в този свят, но ще накарат душата ми няколко пъти да направи невъзможни салта. Тази литература е силата и мотива, който ме кара да не пропускам да чета. Да не изпускам изложение или панаир на книгата, да търся по форуми и сайтове информация, да чета всяка седмица литературните периодични издания. И когато търся тази своя литература, честно казано, нито за миг не се замислям за всичко, описано от Иван. Нито от пълната неподготвеност на българските автори да бъдат професионалисти (има изключения, разбира се), нито от трудоемката работа на целия екип в едно издателство, нито дори от това, че издателството е търговска организация и подлежи на всички налози, на които и тези, дето продават всякакви други стоки, наречени „стоки от първа необходимост". Списъкът на тези стоки не включва книга, замисляли ли сте се? Никой не смята колко отделя човек, за да напълни потребителската си кошница с книги или поне, за да има в нея книги. На всякакви срещи, на всякакви високоплатени и организирани семинари, симпозиуми, конференции тези, които имат власт, влияние, пари, повтарят, че книгите са „духовна храна", но това така и си остава клише, празно от съдържание. Книгата не е стока от първа необходимост, книгата е екстра, глезотия, за да съществува човек, тя не му е нужна. Нужни са му вода, хляб, въздух, покрив (та бил той от клони). И затова и на никой няма да му хрумне да пита нужен ли е някому хлебарят, например. По тази причина и зърнопроизводителите могат да излязат на площада и да искат... каквото искат. И да им се обърне внимание. Представям си една такава картина - български писатели, издатели и читатели се събират заедно, излизат на улицата и издигат своите искания. Представихте ли си го? Защото на мен, честно казано, ми е трудно да си го представя. Коментарите във Фейсбук под статията на Богданов бяха много показателни. Както беше отбелязал в самото начало Вакрилов, събирането на трите страни в едно пространство, доведе до меко казано разногласия и почти стигна до скандал. От една страна, никой не беше прозрял болката в статията на Богданов. Статия, писана от човек, който години наред е отдал не на каква е да литература, а на българската. Статия, писана от човек, който е изкушен от перото и знае що е то творчески процес, с всичките му положителни и мъчителни страни. И не на последно място, статия, писана от издател. Е, щом един човек може да съчетава тези страни в някакъв баланс и хармония в себе си, защо се получава така, че обществото не може? Писателите се обидиха на написаното. Отново изпаднаха в ролята на неразбрани, подценявани и... по някакъв начин сами приеха, че са в категорията на ненужните. Читателите от своя страна, застанаха в позицията - „абе, чета аз, ама предпочитам да си чета европейците, защото те имат литература, а ние - не". Интересно ми беше позоваването на Кнут Хамсун като аргумент за съществуването на норвежка литература в момента. Може и да греша, но си мисля, че Кнут Хамсун не е актуален за състоянието на съвременната норвежка литература. Споменатият от Иван негов съименник, обаче, Йодегорд... е сегашен норвежки поет, който знае що е то литература, има своите високи критерии към нея и се стреми да създава творчество, което отговаря на тях. Той е и човек, който чете... Вероятно, като секретар на Европейската академия по поезия, му се налага и да влиза в роля, доста близка до тази на издателя. Само че дамата, която с лека ръка обяснява, че България е страна без литература и която, доколкото разбрах, живее в една и съща държава с Йодегорд дори не е чувала за него. А той всепризнат за най-добрият норвежки поет. Та си мисля, че ако тя толкова познава и българската литература, е по-целесъобразно или да се върне в училище и да попълни пропуските си, като едновременно с това попрочете различните сайтове, в които българската литература намира подслон напоследък , или тихичко да си стои там, където е и да остави съществуването или липсата на такова на родната ни литература на хора, които наистина я познават. Защото сегашното й поведение я праща в редиците на онези хора, с които не си струва дори да се опиташ да започнеш диалог. Но не тя е в основата на тези ми размисли. А идиотизмът, както го е определил Вакрилов, на срещата... на писател и читател. От една страна имаме нейното категорично становище, че ние нямаме литература, от друга страна, имаме наличието на писатели, изказали своето виждане за това колко Богданов нищо не е разбрал от тънкия процес на творческото създаване. Някои от тях дотолкова обидени, че правят странни аналогии, отнасящи се не само до професионализма на автора на статията, но и до неговата патриотична нагласа. Честно казано, до болка ми е позната ситуацията, в която се събират пишещи братя и споделят, че в България никой не чете. Само че, ако трябва много искрено да се заслушат в това, което казват, то тогава ще чуят: „В България никой не чете мен". И в по-голямата част от случаите са прави. Да, никой не ги чете. Не защото българинът не чете, не защото децата ни четат, а защото години наред в България се изграждаха читатели. Интелигентни, изискващи, знаещи, търсещи. В разговори с прохождащи писатели, особено такива, живеещи някъде извън пределите на страната и начели се с множество европейски и американски книги, се опитвам ясно да обясня своето наблюдение върху търсенето на българския книжен пазар. В България няма или поне е пренебрежително малък процентът на посредствения читател. На онзи, който е изчел малко или поне малка част от прочетеното е осмислил и запомнил. Но въпреки това чете. Няма такъв читател у нас. Българският читател е мислещ, търсещ, осъзнаващ, анализиращ. Той е прочел много книги, направил е връзката между прочетеното, има свои изградени критерии и знае защо „губи" времето си в четене, вместо тъпо да гледа екрана на телевизора или да се занимава с нещо друго. И продължава да чете. Да търси. Да опитва. Все по-често той е разочарован, но, за радост, успява да намери своето ново бижу. Което му дава сили да продължи да чете. На този читател му е нужен авторът - българският и световният. Този читател може да не си купи бира, месо, зеленчук, но ще си купи книга. Само че като си купи тази книга, независимо кой е нейният автор, той иска да си е струвало - и парите, и времето. И този читател със сигурност не му е нужен българският писател, който не му предлага нито мисъл, нито послание, нито емоция. Не му е нужен световният автор, който му предлага поредното „копи-пейст" писане, в което малко е променен сюжетът и са сменени имената на героите. Не му е нужен онзи писател, който отново ще му опише Троянската война. Омир вече я е написал. Андерсен вече е разказал своите приказки, арабските поети вече са възпели и виното, и любовта. Ботев вече е написал безсмъртните си стихове за свободата. Вапцаров вече ни е разказал чудото. Достоевски вече е направил своя разрез и анализ. Пушкин отдавна е отнел перото на Татяна и Онегин, защото техните писма от години са загубили мириса на мастило и хартия. Да, този тип писател не е нужен на никого. Най-малко на българския читател. Защото българският читател обича книгата, обича четенето, обича общуването с автора. И ако това общуване е едностранчиво, то тогава... няма защо изобщо да бъде започвано. Писателите чудесно си общуват и помежду си. Особено ако успеят поне привидно да забравят гордостта си и мнението си, че са най-великите. А читателите... продължават да търсят онзи автор, с когото могат да поговорят или дори да помълчат заедно.

П.П. Ако все още някой се пита каква е връзката между „Стъклен дом" и нужността на българския писател, то ще отговоря - в този филм никой не чете. Изключение са учебниците на Сияна и единственият опит на Боряна да чете в хотела от нямане какво да прави. Не се купуват книги, дори не се говори за изкуство, освен за галерията на Боряна, не се показва каквато и да било необходимост от четене. Дори в МОЛ-а не ни показаха книжарница. Е, пак се питам, нужен ли е писателят на някого?

2011-04-06
Непремълчани мисли  
0
3

Има периоди и дни, в които Аз-ехото ми отразява толкова много звуци, че не му остава нищо друго освен да продължи да повтаря, докато заглъхне от прегракване последното, което се е отразило в него. А последното, всъщност, е разделено на две и много свързано. Гледах последната серия от този сезон на „Стъклен дом". Филмът, който трябваше да ни върне към доброто старо българско кино. Филмът, който се опитва, съзнателно или не, да ни даде модел - на обществото ни, такова каквото е, на поведение - сегашно и предписано за после, на герои, поне в един от който трябва зрителят да открие себе си (или ако не точно себе си, поне някой много близък му познат, приятел, роднина). Е, това не се случва. Не се случва за мен, защото нито героите, нито ценностите им, нито начинът им на живот са моите и дори мъничко доближаващи се до тях, нито пък поведението им е такова, че да мога да го следвам или поне да го препоръчам като модел - описателен или за подражание - на подрастващите, с които общувам. И една от причините това да е така много свързана с другия поток от думи, който се отрази в моето ехо и който явно ще доведе ехото до прегракване. Въпросът с книгите и нужността на българския автор. Въпрос, поставен вчера от Иван Богданов в неговата колонка. Само че, аз нали съм едно не толкова чисто планинско ехо, а по-скоро един градски еквивалент на ехо, си позволявам да допълвам или поне да перифразирам това, което отразявам. И бих сложила друго заглавие, а то е Писателят (поетът) на никого не е нужен. Не само българският. И ако само за миг се замислите, без емоция и лично себеобиждане, ще разберете, че съм права. В книжарницата аз не купувам автора, купувам книгата му. И съм от тези читатели, които се опитват не просто да познават съвременната литература, а да я анализират за себе си и да търсят причини, връзки, аналогии... Не се заглеждам в това какъв е авторът - българин, руснак, норвежец, американец. Зачитам се в книгата и след това поглеждам към името. Все пак, преди да си купя нещо, е добре да знам кой го е написал. За да го потърся и друг път или просто да го подмина. Вече съм споделяла, че за мен цялостната литература, в световен мащаб, която се сътворява днес, не е литература, не носи своята вътрешна мотивация, вътрешен свят, уникална емоционалност и послание. Прекалено самоцелна и прекалено превърната в индустрия. И в тази връзка искам да се върна към написаното от Иван. Да, българският автор на никого не е нужен, както и норвежкият, сръбският, френският, руският, индийският... и да не продължавам да изброявам. Самият той е нужен само като родител на книгата си. Нужна ми е книгата му обаче. Нужна ми е, когато е литература, когато ме кара да не спя, когато ме разплаква, когато ми задава онези въпроси, чийто отговори най-вероятно няма да доведат до преместването на нито една прашинка в този свят, но ще накарат душата ми няколко пъти да направи невъзможни салта. Тази литература е силата и мотива, който ме кара да не пропускам да чета. Да не изпускам изложение или панаир на книгата, да търся по форуми и сайтове информация, да чета всяка седмица литературните периодични издания. И когато търся тази своя литература, честно казано, нито за миг не се замислям за всичко, описано от Иван. Нито от пълната неподготвеност на българските автори да бъдат професионалисти (има изключения, разбира се), нито от трудоемката работа на целия екип в едно издателство, нито дори от това, че издателството е търговска организация и подлежи на всички налози, на които и тези, дето продават всякакви други стоки, наречени „стоки от първа необходимост". Списъкът на тези стоки не включва книга, замисляли ли сте се? Никой не смята колко отделя човек, за да напълни потребителската си кошница с книги или поне, за да има в нея книги. На всякакви срещи, на всякакви високоплатени и организирани семинари, симпозиуми, конференции тези, които имат власт, влияние, пари, повтарят, че книгите са „духовна храна", но това така и си остава клише, празно от съдържание. Книгата не е стока от първа необходимост, книгата е екстра, глезотия, за да съществува човек, тя не му е нужна. Нужни са му вода, хляб, въздух, покрив (та бил той от клони). И затова и на никой няма да му хрумне да пита нужен ли е някому хлебарят, например. По тази причина и зърнопроизводителите могат да излязат на площада и да искат... каквото искат. И да им се обърне внимание. Представям си една такава картина - български писатели, издатели и читатели се събират заедно, излизат на улицата и издигат своите искания. Представихте ли си го? Защото на мен, честно казано, ми е трудно да си го представя. Коментарите във Фейсбук под статията на Богданов бяха много показателни. Както беше отбелязал в самото начало Вакрилов, събирането на трите страни в едно пространство, доведе до меко казано разногласия и почти стигна до скандал. От една страна, никой не беше прозрял болката в статията на Богданов. Статия, писана от човек, който години наред е отдал не на каква е да литература, а на българската. Статия, писана от човек, който е изкушен от перото и знае що е то творчески процес, с всичките му положителни и мъчителни страни. И не на последно място, статия, писана от издател. Е, щом един човек може да съчетава тези страни в някакъв баланс и хармония в себе си, защо се получава така, че обществото не може? Писателите се обидиха на написаното. Отново изпаднаха в ролята на неразбрани, подценявани и... по някакъв начин сами приеха, че са в категорията на ненужните. Читателите от своя страна, застанаха в позицията - „абе, чета аз, ама предпочитам да си чета европейците, защото те имат литература, а ние - не". Интересно ми беше позоваването на Кнут Хамсун като аргумент за съществуването на норвежка литература в момента. Може и да греша, но си мисля, че Кнут Хамсун не е актуален за състоянието на съвременната норвежка литература. Споменатият от Иван негов съименник, обаче, Йодегорд... е сегашен норвежки поет, който знае що е то литература, има своите високи критерии към нея и се стреми да създава творчество, което отговаря на тях. Той е и човек, който чете... Вероятно, като секретар на Европейската академия по поезия, му се налага и да влиза в роля, доста близка до тази на издателя. Само че дамата, която с лека ръка обяснява, че България е страна без литература и която, доколкото разбрах, живее в една и съща държава с Йодегорд дори не е чувала за него. А той всепризнат за най-добрият норвежки поет. Та си мисля, че ако тя толкова познава и българската литература, е по-целесъобразно или да се върне в училище и да попълни пропуските си, като едновременно с това попрочете различните сайтове, в които българската литература намира подслон напоследък , или тихичко да си стои там, където е и да остави съществуването или липсата на такова на родната ни литература на хора, които наистина я познават. Защото сегашното й поведение я праща в редиците на онези хора, с които не си струва дори да се опиташ да започнеш диалог. Но не тя е в основата на тези ми размисли. А идиотизмът, както го е определил Вакрилов, на срещата... на писател и читател. От една страна имаме нейното категорично становище, че ние нямаме литература, от друга страна, имаме наличието на писатели, изказали своето виждане за това колко Богданов нищо не е разбрал от тънкия процес на творческото създаване. Някои от тях дотолкова обидени, че правят странни аналогии, отнасящи се не само до професионализма на автора на статията, но и до неговата патриотична нагласа. Честно казано, до болка ми е позната ситуацията, в която се събират пишещи братя и споделят, че в България никой не чете. Само че, ако трябва много искрено да се заслушат в това, което казват, то тогава ще чуят: „В България никой не чете мен". И в по-голямата част от случаите са прави. Да, никой не ги чете. Не защото българинът не чете, не защото децата ни четат, а защото години наред в България се изграждаха читатели. Интелигентни, изискващи, знаещи, търсещи. В разговори с прохождащи писатели, особено такива, живеещи някъде извън пределите на страната и начели се с множество европейски и американски книги, се опитвам ясно да обясня своето наблюдение върху търсенето на българския книжен пазар. В България няма или поне е пренебрежително малък процентът на посредствения читател. На онзи, който е изчел малко или поне малка част от прочетеното е осмислил и запомнил. Но въпреки това чете. Няма такъв читател у нас. Българският читател е мислещ, търсещ, осъзнаващ, анализиращ. Той е прочел много книги, направил е връзката между прочетеното, има свои изградени критерии и знае защо „губи" времето си в четене, вместо тъпо да гледа екрана на телевизора или да се занимава с нещо друго. И продължава да чете. Да търси. Да опитва. Все по-често той е разочарован, но, за радост, успява да намери своето ново бижу. Което му дава сили да продължи да чете. На този читател му е нужен авторът - българският и световният. Този читател може да не си купи бира, месо, зеленчук, но ще си купи книга. Само че като си купи тази книга, независимо кой е нейният автор, той иска да си е струвало - и парите, и времето. И този читател със сигурност не му е нужен българският писател, който не му предлага нито мисъл, нито послание, нито емоция. Не му е нужен световният автор, който му предлага поредното „копи-пейст" писане, в което малко е променен сюжетът и са сменени имената на героите. Не му е нужен онзи писател, който отново ще му опише Троянската война. Омир вече я е написал. Андерсен вече е разказал своите приказки, арабските поети вече са възпели и виното, и любовта. Ботев вече е написал безсмъртните си стихове за свободата. Вапцаров вече ни е разказал чудото. Достоевски вече е направил своя разрез и анализ. Пушкин отдавна е отнел перото на Татяна и Онегин, защото техните писма от години са загубили мириса на мастило и хартия. Да, този тип писател не е нужен на никого. Най-малко на българския читател. Защото българският читател обича книгата, обича четенето, обича общуването с автора. И ако това общуване е едностранчиво, то тогава... няма защо изобщо да бъде започвано. Писателите чудесно си общуват и помежду си. Особено ако успеят поне привидно да забравят гордостта си и мнението си, че са най-великите. А читателите... продължават да търсят онзи автор, с когото могат да поговорят или дори да помълчат заедно.

П.П. Ако все още някой се пита каква е връзката между „Стъклен дом" и нужността на българския писател, то ще отговоря - в този филм никой не чете. Изключение са учебниците на Сияна и единственият опит на Боряна да чете в хотела от нямане какво да прави. Не се купуват книги, дори не се говори за изкуство, освен за галерията на Боряна, не се показва каквато и да било необходимост от четене. Дори в МОЛ-а не ни показаха книжарница. Е, пак се питам, нужен ли е писателят на някого?

2011-04-06
Непремълчани мисли  
0
3

Има периоди и дни, в които Аз-ехото ми отразява толкова много звуци, че не му остава нищо друго освен да продължи да повтаря, докато заглъхне от прегракване последното, което се е отразило в него. А последното, всъщност, е разделено на две и много свързано. Гледах последната серия от този сезон на „Стъклен дом". Филмът, който трябваше да ни върне към доброто старо българско кино. Филмът, който се опитва, съзнателно или не, да ни даде модел - на обществото ни, такова каквото е, на поведение - сегашно и предписано за после, на герои, поне в един от който трябва зрителят да открие себе си (или ако не точно себе си, поне някой много близък му познат, приятел, роднина). Е, това не се случва. Не се случва за мен, защото нито героите, нито ценностите им, нито начинът им на живот са моите и дори мъничко доближаващи се до тях, нито пък поведението им е такова, че да мога да го следвам или поне да го препоръчам като модел - описателен или за подражание - на подрастващите, с които общувам. И една от причините това да е така много свързана с другия поток от думи, който се отрази в моето ехо и който явно ще доведе ехото до прегракване. Въпросът с книгите и нужността на българския автор. Въпрос, поставен вчера от Иван Богданов в неговата колонка. Само че, аз нали съм едно не толкова чисто планинско ехо, а по-скоро един градски еквивалент на ехо, си позволявам да допълвам или поне да перифразирам това, което отразявам. И бих сложила друго заглавие, а то е Писателят (поетът) на никого не е нужен. Не само българският. И ако само за миг се замислите, без емоция и лично себеобиждане, ще разберете, че съм права. В книжарницата аз не купувам автора, купувам книгата му. И съм от тези читатели, които се опитват не просто да познават съвременната литература, а да я анализират за себе си и да търсят причини, връзки, аналогии... Не се заглеждам в това какъв е авторът - българин, руснак, норвежец, американец. Зачитам се в книгата и след това поглеждам към името. Все пак, преди да си купя нещо, е добре да знам кой го е написал. За да го потърся и друг път или просто да го подмина. Вече съм споделяла, че за мен цялостната литература, в световен мащаб, която се сътворява днес, не е литература, не носи своята вътрешна мотивация, вътрешен свят, уникална емоционалност и послание. Прекалено самоцелна и прекалено превърната в индустрия. И в тази връзка искам да се върна към написаното от Иван. Да, българският автор на никого не е нужен, както и норвежкият, сръбският, френският, руският, индийският... и да не продължавам да изброявам. Самият той е нужен само като родител на книгата си. Нужна ми е книгата му обаче. Нужна ми е, когато е литература, когато ме кара да не спя, когато ме разплаква, когато ми задава онези въпроси, чийто отговори най-вероятно няма да доведат до преместването на нито една прашинка в този свят, но ще накарат душата ми няколко пъти да направи невъзможни салта. Тази литература е силата и мотива, който ме кара да не пропускам да чета. Да не изпускам изложение или панаир на книгата, да търся по форуми и сайтове информация, да чета всяка седмица литературните периодични издания. И когато търся тази своя литература, честно казано, нито за миг не се замислям за всичко, описано от Иван. Нито от пълната неподготвеност на българските автори да бъдат професионалисти (има изключения, разбира се), нито от трудоемката работа на целия екип в едно издателство, нито дори от това, че издателството е търговска организация и подлежи на всички налози, на които и тези, дето продават всякакви други стоки, наречени „стоки от първа необходимост". Списъкът на тези стоки не включва книга, замисляли ли сте се? Никой не смята колко отделя човек, за да напълни потребителската си кошница с книги или поне, за да има в нея книги. На всякакви срещи, на всякакви високоплатени и организирани семинари, симпозиуми, конференции тези, които имат власт, влияние, пари, повтарят, че книгите са „духовна храна", но това така и си остава клише, празно от съдържание. Книгата не е стока от първа необходимост, книгата е екстра, глезотия, за да съществува човек, тя не му е нужна. Нужни са му вода, хляб, въздух, покрив (та бил той от клони). И затова и на никой няма да му хрумне да пита нужен ли е някому хлебарят, например. По тази причина и зърнопроизводителите могат да излязат на площада и да искат... каквото искат. И да им се обърне внимание. Представям си една такава картина - български писатели, издатели и читатели се събират заедно, излизат на улицата и издигат своите искания. Представихте ли си го? Защото на мен, честно казано, ми е трудно да си го представя. Коментарите във Фейсбук под статията на Богданов бяха много показателни. Както беше отбелязал в самото начало Вакрилов, събирането на трите страни в едно пространство, доведе до меко казано разногласия и почти стигна до скандал. От една страна, никой не беше прозрял болката в статията на Богданов. Статия, писана от човек, който години наред е отдал не на каква е да литература, а на българската. Статия, писана от човек, който е изкушен от перото и знае що е то творчески процес, с всичките му положителни и мъчителни страни. И не на последно място, статия, писана от издател. Е, щом един човек може да съчетава тези страни в някакъв баланс и хармония в себе си, защо се получава така, че обществото не може? Писателите се обидиха на написаното. Отново изпаднаха в ролята на неразбрани, подценявани и... по някакъв начин сами приеха, че са в категорията на ненужните. Читателите от своя страна, застанаха в позицията - „абе, чета аз, ама предпочитам да си чета европейците, защото те имат литература, а ние - не". Интересно ми беше позоваването на Кнут Хамсун като аргумент за съществуването на норвежка литература в момента. Може и да греша, но си мисля, че Кнут Хамсун не е актуален за състоянието на съвременната норвежка литература. Споменатият от Иван негов съименник, обаче, Йодегорд... е сегашен норвежки поет, който знае що е то литература, има своите високи критерии към нея и се стреми да създава творчество, което отговаря на тях. Той е и човек, който чете... Вероятно, като секретар на Европейската академия по поезия, му се налага и да влиза в роля, доста близка до тази на издателя. Само че дамата, която с лека ръка обяснява, че България е страна без литература и която, доколкото разбрах, живее в една и съща държава с Йодегорд дори не е чувала за него. А той всепризнат за най-добрият норвежки поет. Та си мисля, че ако тя толкова познава и българската литература, е по-целесъобразно или да се върне в училище и да попълни пропуските си, като едновременно с това попрочете различните сайтове, в които българската литература намира подслон напоследък , или тихичко да си стои там, където е и да остави съществуването или липсата на такова на родната ни литература на хора, които наистина я познават. Защото сегашното й поведение я праща в редиците на онези хора, с които не си струва дори да се опиташ да започнеш диалог. Но не тя е в основата на тези ми размисли. А идиотизмът, както го е определил Вакрилов, на срещата... на писател и читател. От една страна имаме нейното категорично становище, че ние нямаме литература, от друга страна, имаме наличието на писатели, изказали своето виждане за това колко Богданов нищо не е разбрал от тънкия процес на творческото създаване. Някои от тях дотолкова обидени, че правят странни аналогии, отнасящи се не само до професионализма на автора на статията, но и до неговата патриотична нагласа. Честно казано, до болка ми е позната ситуацията, в която се събират пишещи братя и споделят, че в България никой не чете. Само че, ако трябва много искрено да се заслушат в това, което казват, то тогава ще чуят: „В България никой не чете мен". И в по-голямата част от случаите са прави. Да, никой не ги чете. Не защото българинът не чете, не защото децата ни четат, а защото години наред в България се изграждаха читатели. Интелигентни, изискващи, знаещи, търсещи. В разговори с прохождащи писатели, особено такива, живеещи някъде извън пределите на страната и начели се с множество европейски и американски книги, се опитвам ясно да обясня своето наблюдение върху търсенето на българския книжен пазар. В България няма или поне е пренебрежително малък процентът на посредствения читател. На онзи, който е изчел малко или поне малка част от прочетеното е осмислил и запомнил. Но въпреки това чете. Няма такъв читател у нас. Българският читател е мислещ, търсещ, осъзнаващ, анализиращ. Той е прочел много книги, направил е връзката между прочетеното, има свои изградени критерии и знае защо „губи" времето си в четене, вместо тъпо да гледа екрана на телевизора или да се занимава с нещо друго. И продължава да чете. Да търси. Да опитва. Все по-често той е разочарован, но, за радост, успява да намери своето ново бижу. Което му дава сили да продължи да чете. На този читател му е нужен авторът - българският и световният. Този читател може да не си купи бира, месо, зеленчук, но ще си купи книга. Само че като си купи тази книга, независимо кой е нейният автор, той иска да си е струвало - и парите, и времето. И този читател със сигурност не му е нужен българският писател, който не му предлага нито мисъл, нито послание, нито емоция. Не му е нужен световният автор, който му предлага поредното „копи-пейст" писане, в което малко е променен сюжетът и са сменени имената на героите. Не му е нужен онзи писател, който отново ще му опише Троянската война. Омир вече я е написал. Андерсен вече е разказал своите приказки, арабските поети вече са възпели и виното, и любовта. Ботев вече е написал безсмъртните си стихове за свободата. Вапцаров вече ни е разказал чудото. Достоевски вече е направил своя разрез и анализ. Пушкин отдавна е отнел перото на Татяна и Онегин, защото техните писма от години са загубили мириса на мастило и хартия. Да, този тип писател не е нужен на никого. Най-малко на българския читател. Защото българският читател обича книгата, обича четенето, обича общуването с автора. И ако това общуване е едностранчиво, то тогава... няма защо изобщо да бъде започвано. Писателите чудесно си общуват и помежду си. Особено ако успеят поне привидно да забравят гордостта си и мнението си, че са най-великите. А читателите... продължават да търсят онзи автор, с когото могат да поговорят или дори да помълчат заедно.

П.П. Ако все още някой се пита каква е връзката между „Стъклен дом" и нужността на българския писател, то ще отговоря - в този филм никой не чете. Изключение са учебниците на Сияна и единственият опит на Боряна да чете в хотела от нямане какво да прави. Не се купуват книги, дори не се говори за изкуство, освен за галерията на Боряна, не се показва каквато и да било необходимост от четене. Дори в МОЛ-а не ни показаха книжарница. Е, пак се питам, нужен ли е писателят на някого?

2011-04-06
Куражът вече ме напуска... - писано през юни 1923г.  
0
3

 Не, не сте се объркали. Не е неделя и няма годишнина.

Просто понякога времето и пространството се преплитат и изпращат своите вълни някъде... Там, където Аз - ехото ги улавям и не мога да престана да ги повтарям, докато не се изчисти и последният им звук. Лесно му е на ехото в планината, а аз тук, сред града и суетата на целия свят... И въпреки всичко, въпреки целия шум, този път моето Аз повтаря нещо, писано преди... ами преди много години. И ще го повтори и за вас... Е, в моя случай, на мястото на Жълтата гостенка можете да сложите някой грип или там как се казваха - Вирус №...

 

Как ще си умра млад и зелен

Тая година моята стара приятелка - Жълтата гостенка - потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба - догодина няма вече къде да се приюти. Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам "На гости у дявола!". Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие. Не мисли, драги читателю, че се смея. Това съвсем не е хумореска, а трагедия, но банална... затова и няма да те занимавам с нея. Па и главната причина за смъртта ми ще бъде друга. Работата е проста: лекарят - един лекар, който за най-горната част от тялото си сам има нужда от лекар, - след като се набарабани до насита върху ребрата ми, кимна с глава :

- Даа... върхът на левия дроб пострадал... Имате катар в дроба.

Аз никак не се учудвам, че именно в дроба си имам катър. Днес има толкова много магарета и катъри, че някое от тия благородни животни, вместо да става районен кмет, настанило се в дроба ми.

След като ми предписа всичко, което може да яде един принц, лекарят си отиде. И ето, започна трагедията ми. Какво мислите? Болестта се усложни? По дяволите болестта. Ужасът дойде в жестокия образ на бабичка. Ооо! Никога не бях предполагал, че в нашия род има толкова много бабички. Ето ги две по две, три по три идват да видят болния и да му кажат някоя успокоителна дума.

- Сине Ристее! Шчо ти йе бре, Ристе!...Лошо те соних, бабин! Лошо - со чалма. Алла гайрет.

Това е една от македонските ми баби.

А аз имам баби: от стара България, от Румънска Добруджа, една "фрау Ангелица" от Виена, една "бариня" от Бесарабия, една, живяла в Ниш през войната и "прича", четири баби от Смирна... - ох, по-добре да не ги споменувам - нека господ ги спомене в царствие свое.

Всичките тия баби са твърде разговорливи и имат поетическа фантазия: една ме сънувала с чалма, друга, че съм яздел метла, седем сънували, че съм се давил в една голяма мътна река, една, че ме емнала "една вихрушка, едни ветрища, бури и прахове..." Едвам съм слезнал на земята. Ето 15 дни как тия бабички разправят сънищата си, а аз лежа по гръб, потя се от двойни мъки и въздишам.

 

Всички тия бабички дрънкат толкова много глупости, колкото Стамболийски едва смогва да каже в една своя петчасова реч. А какви ли не билки, треви, бурени и корени ми носят.

- Ох! - пъшка някоя, оставяйки до вратата вързоп треви. Нося ти за кашлица, бабин!

Друга вързала цяла бохча буреняци и ги слага върху кревата, целувайки ме трогателно.

Вярвам зимникът да се е напълнил с тия медикаменти, които даже столичният книгоиздател Шопов не би изконсумирал във вегетарианския си "живот" на руски.

А бабичките идат ли, идат - манна небесна. Една изува обущата си и ги слага точно пред мене, втора, смъркайки емфие, още от вратата разправя:

- Видиш ли, като не ходиш на черква!

Бабичките се нареждат една до друга на миндера като току-що изхвръкнали ластовичета по телеграфна жица. Всички авторитетно беседват върху политиката и вечния календар и цели часове аз слушам "велики" мисли, като да чета в "Слово" литературен подлистник от Йордан Бадев.

- Христо, сине-чедо - пита ме една от бабичките, - виждаш ли, Христо, ангели?

Аз едвам се сдържам:

- Не, бабо, виждам само дяволи... женски.

Майка ми ме гледа укорително.

- Христо, тя е втора братовчедка на дядо ти.

Втората братовчедка на дядо ми пояснява, че щом ангели ми махали с ръце, нямало да умра, а друга една, вероятно трета братовчедка на дядо ми, бръква в джоба си, изтърсва шепа прах и тютюн и бърже пъхва в устата ми някаква нафора с косми и тютюн.

Майка ми ме успокоява с всички усилия, а бабичките стават, една по една ме целуват, лъхащи на емфие, чубрица, мастика и пр., и клатейки се, излизат...

- Ох! - облекчено въздъхвам аз, но сред въздишката някой почуква на вратата: пак бабичка.

- Тука ли сте, тука? Какво прави болният? Рекох да го видим, да му кажем някоя божа дума за кураж...

Ох, читателю, куражът вече ме напуска... Аман от тия бабички. Нека другарите ми отмъстят, ако загина млад и зелен.

Христо Смирненки - юни 1923г.

2011-03-30
Куражът вече ме напуска... - писано през юни 1923г.  
0
3

 Не, не сте се объркали. Не е неделя и няма годишнина.

Просто понякога времето и пространството се преплитат и изпращат своите вълни някъде... Там, където Аз - ехото ги улавям и не мога да престана да ги повтарям, докато не се изчисти и последният им звук. Лесно му е на ехото в планината, а аз тук, сред града и суетата на целия свят... И въпреки всичко, въпреки целия шум, този път моето Аз повтаря нещо, писано преди... ами преди много години. И ще го повтори и за вас... Е, в моя случай, на мястото на Жълтата гостенка можете да сложите някой грип или там как се казваха - Вирус №...

 

Как ще си умра млад и зелен

Тая година моята стара приятелка - Жълтата гостенка - потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба - догодина няма вече къде да се приюти. Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам "На гости у дявола!". Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие. Не мисли, драги читателю, че се смея. Това съвсем не е хумореска, а трагедия, но банална... затова и няма да те занимавам с нея. Па и главната причина за смъртта ми ще бъде друга. Работата е проста: лекарят - един лекар, който за най-горната част от тялото си сам има нужда от лекар, - след като се набарабани до насита върху ребрата ми, кимна с глава :

- Даа... върхът на левия дроб пострадал... Имате катар в дроба.

Аз никак не се учудвам, че именно в дроба си имам катър. Днес има толкова много магарета и катъри, че някое от тия благородни животни, вместо да става районен кмет, настанило се в дроба ми.

След като ми предписа всичко, което може да яде един принц, лекарят си отиде. И ето, започна трагедията ми. Какво мислите? Болестта се усложни? По дяволите болестта. Ужасът дойде в жестокия образ на бабичка. Ооо! Никога не бях предполагал, че в нашия род има толкова много бабички. Ето ги две по две, три по три идват да видят болния и да му кажат някоя успокоителна дума.

- Сине Ристее! Шчо ти йе бре, Ристе!...Лошо те соних, бабин! Лошо - со чалма. Алла гайрет.

Това е една от македонските ми баби.

А аз имам баби: от стара България, от Румънска Добруджа, една "фрау Ангелица" от Виена, една "бариня" от Бесарабия, една, живяла в Ниш през войната и "прича", четири баби от Смирна... - ох, по-добре да не ги споменувам - нека господ ги спомене в царствие свое.

Всичките тия баби са твърде разговорливи и имат поетическа фантазия: една ме сънувала с чалма, друга, че съм яздел метла, седем сънували, че съм се давил в една голяма мътна река, една, че ме емнала "една вихрушка, едни ветрища, бури и прахове..." Едвам съм слезнал на земята. Ето 15 дни как тия бабички разправят сънищата си, а аз лежа по гръб, потя се от двойни мъки и въздишам.

 

Всички тия бабички дрънкат толкова много глупости, колкото Стамболийски едва смогва да каже в една своя петчасова реч. А какви ли не билки, треви, бурени и корени ми носят.

- Ох! - пъшка някоя, оставяйки до вратата вързоп треви. Нося ти за кашлица, бабин!

Друга вързала цяла бохча буреняци и ги слага върху кревата, целувайки ме трогателно.

Вярвам зимникът да се е напълнил с тия медикаменти, които даже столичният книгоиздател Шопов не би изконсумирал във вегетарианския си "живот" на руски.

А бабичките идат ли, идат - манна небесна. Една изува обущата си и ги слага точно пред мене, втора, смъркайки емфие, още от вратата разправя:

- Видиш ли, като не ходиш на черква!

Бабичките се нареждат една до друга на миндера като току-що изхвръкнали ластовичета по телеграфна жица. Всички авторитетно беседват върху политиката и вечния календар и цели часове аз слушам "велики" мисли, като да чета в "Слово" литературен подлистник от Йордан Бадев.

- Христо, сине-чедо - пита ме една от бабичките, - виждаш ли, Христо, ангели?

Аз едвам се сдържам:

- Не, бабо, виждам само дяволи... женски.

Майка ми ме гледа укорително.

- Христо, тя е втора братовчедка на дядо ти.

Втората братовчедка на дядо ми пояснява, че щом ангели ми махали с ръце, нямало да умра, а друга една, вероятно трета братовчедка на дядо ми, бръква в джоба си, изтърсва шепа прах и тютюн и бърже пъхва в устата ми някаква нафора с косми и тютюн.

Майка ми ме успокоява с всички усилия, а бабичките стават, една по една ме целуват, лъхащи на емфие, чубрица, мастика и пр., и клатейки се, излизат...

- Ох! - облекчено въздъхвам аз, но сред въздишката някой почуква на вратата: пак бабичка.

- Тука ли сте, тука? Какво прави болният? Рекох да го видим, да му кажем някоя божа дума за кураж...

Ох, читателю, куражът вече ме напуска... Аман от тия бабички. Нека другарите ми отмъстят, ако загина млад и зелен.

Христо Смирненки - юни 1923г.

2011-03-30
Куражът вече ме напуска... - писано през юни 1923г.  
0
3

 Не, не сте се объркали. Не е неделя и няма годишнина.

Просто понякога времето и пространството се преплитат и изпращат своите вълни някъде... Там, където Аз - ехото ги улавям и не мога да престана да ги повтарям, докато не се изчисти и последният им звук. Лесно му е на ехото в планината, а аз тук, сред града и суетата на целия свят... И въпреки всичко, въпреки целия шум, този път моето Аз повтаря нещо, писано преди... ами преди много години. И ще го повтори и за вас... Е, в моя случай, на мястото на Жълтата гостенка можете да сложите някой грип или там как се казваха - Вирус №...

 

Как ще си умра млад и зелен

Тая година моята стара приятелка - Жълтата гостенка - потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба - догодина няма вече къде да се приюти. Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам "На гости у дявола!". Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие. Не мисли, драги читателю, че се смея. Това съвсем не е хумореска, а трагедия, но банална... затова и няма да те занимавам с нея. Па и главната причина за смъртта ми ще бъде друга. Работата е проста: лекарят - един лекар, който за най-горната част от тялото си сам има нужда от лекар, - след като се набарабани до насита върху ребрата ми, кимна с глава :

- Даа... върхът на левия дроб пострадал... Имате катар в дроба.

Аз никак не се учудвам, че именно в дроба си имам катър. Днес има толкова много магарета и катъри, че някое от тия благородни животни, вместо да става районен кмет, настанило се в дроба ми.

След като ми предписа всичко, което може да яде един принц, лекарят си отиде. И ето, започна трагедията ми. Какво мислите? Болестта се усложни? По дяволите болестта. Ужасът дойде в жестокия образ на бабичка. Ооо! Никога не бях предполагал, че в нашия род има толкова много бабички. Ето ги две по две, три по три идват да видят болния и да му кажат някоя успокоителна дума.

- Сине Ристее! Шчо ти йе бре, Ристе!...Лошо те соних, бабин! Лошо - со чалма. Алла гайрет.

Това е една от македонските ми баби.

А аз имам баби: от стара България, от Румънска Добруджа, една "фрау Ангелица" от Виена, една "бариня" от Бесарабия, една, живяла в Ниш през войната и "прича", четири баби от Смирна... - ох, по-добре да не ги споменувам - нека господ ги спомене в царствие свое.

Всичките тия баби са твърде разговорливи и имат поетическа фантазия: една ме сънувала с чалма, друга, че съм яздел метла, седем сънували, че съм се давил в една голяма мътна река, една, че ме емнала "една вихрушка, едни ветрища, бури и прахове..." Едвам съм слезнал на земята. Ето 15 дни как тия бабички разправят сънищата си, а аз лежа по гръб, потя се от двойни мъки и въздишам.

 

Всички тия бабички дрънкат толкова много глупости, колкото Стамболийски едва смогва да каже в една своя петчасова реч. А какви ли не билки, треви, бурени и корени ми носят.

- Ох! - пъшка някоя, оставяйки до вратата вързоп треви. Нося ти за кашлица, бабин!

Друга вързала цяла бохча буреняци и ги слага върху кревата, целувайки ме трогателно.

Вярвам зимникът да се е напълнил с тия медикаменти, които даже столичният книгоиздател Шопов не би изконсумирал във вегетарианския си "живот" на руски.

А бабичките идат ли, идат - манна небесна. Една изува обущата си и ги слага точно пред мене, втора, смъркайки емфие, още от вратата разправя:

- Видиш ли, като не ходиш на черква!

Бабичките се нареждат една до друга на миндера като току-що изхвръкнали ластовичета по телеграфна жица. Всички авторитетно беседват върху политиката и вечния календар и цели часове аз слушам "велики" мисли, като да чета в "Слово" литературен подлистник от Йордан Бадев.

- Христо, сине-чедо - пита ме една от бабичките, - виждаш ли, Христо, ангели?

Аз едвам се сдържам:

- Не, бабо, виждам само дяволи... женски.

Майка ми ме гледа укорително.

- Христо, тя е втора братовчедка на дядо ти.

Втората братовчедка на дядо ми пояснява, че щом ангели ми махали с ръце, нямало да умра, а друга една, вероятно трета братовчедка на дядо ми, бръква в джоба си, изтърсва шепа прах и тютюн и бърже пъхва в устата ми някаква нафора с косми и тютюн.

Майка ми ме успокоява с всички усилия, а бабичките стават, една по една ме целуват, лъхащи на емфие, чубрица, мастика и пр., и клатейки се, излизат...

- Ох! - облекчено въздъхвам аз, но сред въздишката някой почуква на вратата: пак бабичка.

- Тука ли сте, тука? Какво прави болният? Рекох да го видим, да му кажем някоя божа дума за кураж...

Ох, читателю, куражът вече ме напуска... Аман от тия бабички. Нека другарите ми отмъстят, ако загина млад и зелен.

Христо Смирненки - юни 1923г.

2011-03-30
Куражът вече ме напуска... - писано през юни 1923г.  
0
3

 Не, не сте се объркали. Не е неделя и няма годишнина.

Просто понякога времето и пространството се преплитат и изпращат своите вълни някъде... Там, където Аз - ехото ги улавям и не мога да престана да ги повтарям, докато не се изчисти и последният им звук. Лесно му е на ехото в планината, а аз тук, сред града и суетата на целия свят... И въпреки всичко, въпреки целия шум, този път моето Аз повтаря нещо, писано преди... ами преди много години. И ще го повтори и за вас... Е, в моя случай, на мястото на Жълтата гостенка можете да сложите някой грип или там как се казваха - Вирус №...

 

Как ще си умра млад и зелен

Тая година моята стара приятелка - Жълтата гостенка - потропа на левия ми дроб. Слава богу, че имам само два дроба - догодина няма вече къде да се приюти. Всъщност, мене какво ми трябваше да отивам "На гости у дявола!". Ето че опашката му остана в ръцете ми и от велики четвъртък аз съм на велико разпятие. Не мисли, драги читателю, че се смея. Това съвсем не е хумореска, а трагедия, но банална... затова и няма да те занимавам с нея. Па и главната причина за смъртта ми ще бъде друга. Работата е проста: лекарят - един лекар, който за най-горната част от тялото си сам има нужда от лекар, - след като се набарабани до насита върху ребрата ми, кимна с глава :

- Даа... върхът на левия дроб пострадал... Имате катар в дроба.

Аз никак не се учудвам, че именно в дроба си имам катър. Днес има толкова много магарета и катъри, че някое от тия благородни животни, вместо да става районен кмет, настанило се в дроба ми.

След като ми предписа всичко, което може да яде един принц, лекарят си отиде. И ето, започна трагедията ми. Какво мислите? Болестта се усложни? По дяволите болестта. Ужасът дойде в жестокия образ на бабичка. Ооо! Никога не бях предполагал, че в нашия род има толкова много бабички. Ето ги две по две, три по три идват да видят болния и да му кажат някоя успокоителна дума.

- Сине Ристее! Шчо ти йе бре, Ристе!...Лошо те соних, бабин! Лошо - со чалма. Алла гайрет.

Това е една от македонските ми баби.

А аз имам баби: от стара България, от Румънска Добруджа, една "фрау Ангелица" от Виена, една "бариня" от Бесарабия, една, живяла в Ниш през войната и "прича", четири баби от Смирна... - ох, по-добре да не ги споменувам - нека господ ги спомене в царствие свое.

Всичките тия баби са твърде разговорливи и имат поетическа фантазия: една ме сънувала с чалма, друга, че съм яздел метла, седем сънували, че съм се давил в една голяма мътна река, една, че ме емнала "една вихрушка, едни ветрища, бури и прахове..." Едвам съм слезнал на земята. Ето 15 дни как тия бабички разправят сънищата си, а аз лежа по гръб, потя се от двойни мъки и въздишам.

 

Всички тия бабички дрънкат толкова много глупости, колкото Стамболийски едва смогва да каже в една своя петчасова реч. А какви ли не билки, треви, бурени и корени ми носят.

- Ох! - пъшка някоя, оставяйки до вратата вързоп треви. Нося ти за кашлица, бабин!

Друга вързала цяла бохча буреняци и ги слага върху кревата, целувайки ме трогателно.

Вярвам зимникът да се е напълнил с тия медикаменти, които даже столичният книгоиздател Шопов не би изконсумирал във вегетарианския си "живот" на руски.

А бабичките идат ли, идат - манна небесна. Една изува обущата си и ги слага точно пред мене, втора, смъркайки емфие, още от вратата разправя:

- Видиш ли, като не ходиш на черква!

Бабичките се нареждат една до друга на миндера като току-що изхвръкнали ластовичета по телеграфна жица. Всички авторитетно беседват върху политиката и вечния календар и цели часове аз слушам "велики" мисли, като да чета в "Слово" литературен подлистник от Йордан Бадев.

- Христо, сине-чедо - пита ме една от бабичките, - виждаш ли, Христо, ангели?

Аз едвам се сдържам:

- Не, бабо, виждам само дяволи... женски.

Майка ми ме гледа укорително.

- Христо, тя е втора братовчедка на дядо ти.

Втората братовчедка на дядо ми пояснява, че щом ангели ми махали с ръце, нямало да умра, а друга една, вероятно трета братовчедка на дядо ми, бръква в джоба си, изтърсва шепа прах и тютюн и бърже пъхва в устата ми някаква нафора с косми и тютюн.

Майка ми ме успокоява с всички усилия, а бабичките стават, една по една ме целуват, лъхащи на емфие, чубрица, мастика и пр., и клатейки се, излизат...

- Ох! - облекчено въздъхвам аз, но сред въздишката някой почуква на вратата: пак бабичка.

- Тука ли сте, тука? Какво прави болният? Рекох да го видим, да му кажем някоя божа дума за кураж...

Ох, читателю, куражът вече ме напуска... Аман от тия бабички. Нека другарите ми отмъстят, ако загина млад и зелен.

Христо Смирненки - юни 1923г.

2011-03-30
Цунами и петрол  
0
3

Днес ще наруша всичките си изградени критерии за това как се пише колонка. Както и разбирането си, че тя, колонката, трябва да отговоря на спецификата на изданието, в което се публикува, а също така, колкото и да отразява лично мнение, то трябва да е в унисон с това на редакцията на изданието. Всъщност, не зная какво е мнението и отношението към случващото се около нас на редакционния екип като цяло. Зная, че от няколко дни мен ме боли душата. Може и да драматизирам. Възможно е. Но тези последни дни цялата ми същност сякаш се е събрала в една точка и не може да си отговори на някои въпроси. Въпроси, свързани с една трагедия и с една война.

Япония е страна с традиции и научени на много труд хора, които знаят как буквално от нищо да съградят устойчивост, но и страна, показала, че може да се изправи от пепелищата и като птицата феникс да полети. С цената на много труд, на много жертви, на много инат. Това ни дава успокоението, че едно земетресение, макар и голямо, макар и съпроводено с цунами и радиационна опасност, няма да прекършат тези хора. Те ще изградят отново живота си, съдбите си, земята си. И стара Европа, тази, която преди години уж категорично е заявила желанието си да бъде мирна и благословена земя, изказа своята загриженост, изказа своята съпричастност и с това за нея темата „Япония" приключи. Още повече, че бреговете на Япония са далеч, така че дори и да има някаква опасност, то тя няма да засегне европейския континент. Е, може да се поразклатят пазарите, но това е нещо, което не притеснява старата лейди, още повече, че кризата май все още не е отминала, най-много да се позабави щастливият изход още малко. Да, може да се окаже някаква подкрепа на Страната на изгряващото слънце, дори и да се поизпратят хуманитарни помощи, а както обеща и нашият министър-председател, одеала, за да не студуват хората, но това е вече решен проблем. Няма защо да се градят стратегии и да се търсят други решения. Те, японците, и сами могат да се оправят.

Друго си е да обърнем внимание към една страна, която, хем е по-близо, хем исторически е била точка на конфликт, хем е принадлежала на европейска държава, хем има петрол, пък и не само. Там, в тази страна, хората решили да направят бунт ли, вътрешна война ли, гражданска ли... и да поделят властта помежду си. Но тази страна е прекалено важна за Европа - старата дама притежава там кладенци, има свои икономически интереси и е много важно кой в политически план ще спечели тази война. А още по-важно е Европа да има влияние, който и да спечели. И да се яви в ролята на спасител. Вярно, спасител, който засява пустинята с бомби, който блокира бреговете, но спасител. В крайна сметка, всичко това се прави, за да бъде подпомогнат либийския народ срещу официалната власт, която го тероризира, която го убива, която ограничава свободите му. И така Европа, подкрепена от ООН и НАТО, е длъжна да окаже своята поддръжка на този угнетен народ и да му посочи пътя към демокрацията и свободата. В това най-вероятно има истина и основание. Но парите, които се харчат за една такава война, са достатъчно за осигуряване на много повече от един милион японци. Един милион, който по лично мое мнение, би могъл да дойде в нашата поизоставена родина и да я посъживи. Честно казано, аз приветствам тази идея - България да даде подслон, земя и пространство за развитие на един милион японци. Заради тях и заради човешкия дълг към себеподобните, но и заради самата България. Но това е друга тема. Днешната ми е за болката в душата ми.

Така и не успявам явно да се впиша в този свят... Не зная кой и защо диктува войните, но ми направи впечатление изказването, че необходимите за поддържането на фрегата „Дръзки" средства са били включени в бюджета на Военното ни министерство. И това ме кара да се питам от кога точно се подготвя тази война? Защото събитията, довели до нея, поне официално обявените, съвсем не са с почти едногодишна давност. Това така и няма да го разбера, но се питам: „Човешките животи, и тези в Япония, и тези в Либия струват ли целия петрол на света? И струват ли всичките интереси, които се защитават". Не вярвам в това, че, разбирате ли, ракетите удрят само стратегически цели и цивилните граждани са защитавани от тях. Не вярвам в идеята, че може да има война за добро. Не се и опитвам да влизам в дълбочина за това кой е прав и кой не в самата Либия. Там хората знаят защо са излезли на улицата. Опитвам се и да не оценявам тяхното поведение, техните искания и техните прояви от гледна точка на своето мислене. Там, в Либия, живеят други хора. Те не са като мен. Те имат своята култура и историческа съдба, която определя индивидуално техния си начин на мислене, на творене, на случване. То може и да е грешно за мен, може и да е праведно. Но не е мое. Тяхно си е. И аз, нито пък който и да било, нямам право да давам оценки или пък да се опитвам да ги правя като себе си. Светът би бил много по-красиво място за живеене, ако бяхме достатъчно толерантни към различните, достатъчно търпеливи към другите, достатъчно съпричастни към чуждата болка и достатъчно загрижени за историята и природата. Пък и дори да приема за много чиста монета това, че старият континент подпомага либийците в тяхната борба за свобода, не мога да не чувам ясно и силно гласа на Апостола на българската свобода: „Който ни освободи, той и ще ни пороби". Ние, българите, имаме много доказателства за това. Както и за основанията на старата лейди да се включва в една война, особено когато на карта е заложена съдбата на един народ. Не мисля, че за сто и тридесет години това се е променило. Иска ми се да вярвам, че сме станали по-добри и по-съпричастни, но...

В Япония горят кладите на загубените животи и все още  е жива надеждата да се намери поне още един оцелял. Хората се връщат бавно към старото си битие, за да намерят сили да възродят страната си отново, та дори и да са сами.

В Либия горят кладите на загубените животи и като че ли надеждата е някъде далеч, непозната и невъзможна за виждане. Хората се борят просто да оцелеят някъде между бомбите, между собствените си, вътрешни врагове и тези, които са дошли да им помагат. За възраждане на страната.... е, това е толкова далеч и зад хоризонта...

В България, в един позастаряващ блок, душата ми плаче... за стара Европа.

2011-03-23
Цунами и петрол  
0
3

Днес ще наруша всичките си изградени критерии за това как се пише колонка. Както и разбирането си, че тя, колонката, трябва да отговоря на спецификата на изданието, в което се публикува, а също така, колкото и да отразява лично мнение, то трябва да е в унисон с това на редакцията на изданието. Всъщност, не зная какво е мнението и отношението към случващото се около нас на редакционния екип като цяло. Зная, че от няколко дни мен ме боли душата. Може и да драматизирам. Възможно е. Но тези последни дни цялата ми същност сякаш се е събрала в една точка и не може да си отговори на някои въпроси. Въпроси, свързани с една трагедия и с една война.

Япония е страна с традиции и научени на много труд хора, които знаят как буквално от нищо да съградят устойчивост, но и страна, показала, че може да се изправи от пепелищата и като птицата феникс да полети. С цената на много труд, на много жертви, на много инат. Това ни дава успокоението, че едно земетресение, макар и голямо, макар и съпроводено с цунами и радиационна опасност, няма да прекършат тези хора. Те ще изградят отново живота си, съдбите си, земята си. И стара Европа, тази, която преди години уж категорично е заявила желанието си да бъде мирна и благословена земя, изказа своята загриженост, изказа своята съпричастност и с това за нея темата „Япония" приключи. Още повече, че бреговете на Япония са далеч, така че дори и да има някаква опасност, то тя няма да засегне европейския континент. Е, може да се поразклатят пазарите, но това е нещо, което не притеснява старата лейди, още повече, че кризата май все още не е отминала, най-много да се позабави щастливият изход още малко. Да, може да се окаже някаква подкрепа на Страната на изгряващото слънце, дори и да се поизпратят хуманитарни помощи, а както обеща и нашият министър-председател, одеала, за да не студуват хората, но това е вече решен проблем. Няма защо да се градят стратегии и да се търсят други решения. Те, японците, и сами могат да се оправят.

Друго си е да обърнем внимание към една страна, която, хем е по-близо, хем исторически е била точка на конфликт, хем е принадлежала на европейска държава, хем има петрол, пък и не само. Там, в тази страна, хората решили да направят бунт ли, вътрешна война ли, гражданска ли... и да поделят властта помежду си. Но тази страна е прекалено важна за Европа - старата дама притежава там кладенци, има свои икономически интереси и е много важно кой в политически план ще спечели тази война. А още по-важно е Европа да има влияние, който и да спечели. И да се яви в ролята на спасител. Вярно, спасител, който засява пустинята с бомби, който блокира бреговете, но спасител. В крайна сметка, всичко това се прави, за да бъде подпомогнат либийския народ срещу официалната власт, която го тероризира, която го убива, която ограничава свободите му. И така Европа, подкрепена от ООН и НАТО, е длъжна да окаже своята поддръжка на този угнетен народ и да му посочи пътя към демокрацията и свободата. В това най-вероятно има истина и основание. Но парите, които се харчат за една такава война, са достатъчно за осигуряване на много повече от един милион японци. Един милион, който по лично мое мнение, би могъл да дойде в нашата поизоставена родина и да я посъживи. Честно казано, аз приветствам тази идея - България да даде подслон, земя и пространство за развитие на един милион японци. Заради тях и заради човешкия дълг към себеподобните, но и заради самата България. Но това е друга тема. Днешната ми е за болката в душата ми.

Така и не успявам явно да се впиша в този свят... Не зная кой и защо диктува войните, но ми направи впечатление изказването, че необходимите за поддържането на фрегата „Дръзки" средства са били включени в бюджета на Военното ни министерство. И това ме кара да се питам от кога точно се подготвя тази война? Защото събитията, довели до нея, поне официално обявените, съвсем не са с почти едногодишна давност. Това така и няма да го разбера, но се питам: „Човешките животи, и тези в Япония, и тези в Либия струват ли целия петрол на света? И струват ли всичките интереси, които се защитават". Не вярвам в това, че, разбирате ли, ракетите удрят само стратегически цели и цивилните граждани са защитавани от тях. Не вярвам в идеята, че може да има война за добро. Не се и опитвам да влизам в дълбочина за това кой е прав и кой не в самата Либия. Там хората знаят защо са излезли на улицата. Опитвам се и да не оценявам тяхното поведение, техните искания и техните прояви от гледна точка на своето мислене. Там, в Либия, живеят други хора. Те не са като мен. Те имат своята култура и историческа съдба, която определя индивидуално техния си начин на мислене, на творене, на случване. То може и да е грешно за мен, може и да е праведно. Но не е мое. Тяхно си е. И аз, нито пък който и да било, нямам право да давам оценки или пък да се опитвам да ги правя като себе си. Светът би бил много по-красиво място за живеене, ако бяхме достатъчно толерантни към различните, достатъчно търпеливи към другите, достатъчно съпричастни към чуждата болка и достатъчно загрижени за историята и природата. Пък и дори да приема за много чиста монета това, че старият континент подпомага либийците в тяхната борба за свобода, не мога да не чувам ясно и силно гласа на Апостола на българската свобода: „Който ни освободи, той и ще ни пороби". Ние, българите, имаме много доказателства за това. Както и за основанията на старата лейди да се включва в една война, особено когато на карта е заложена съдбата на един народ. Не мисля, че за сто и тридесет години това се е променило. Иска ми се да вярвам, че сме станали по-добри и по-съпричастни, но...

В Япония горят кладите на загубените животи и все още  е жива надеждата да се намери поне още един оцелял. Хората се връщат бавно към старото си битие, за да намерят сили да възродят страната си отново, та дори и да са сами.

В Либия горят кладите на загубените животи и като че ли надеждата е някъде далеч, непозната и невъзможна за виждане. Хората се борят просто да оцелеят някъде между бомбите, между собствените си, вътрешни врагове и тези, които са дошли да им помагат. За възраждане на страната.... е, това е толкова далеч и зад хоризонта...

В България, в един позастаряващ блок, душата ми плаче... за стара Европа.

2011-03-23
Цунами и петрол  
0
3

Днес ще наруша всичките си изградени критерии за това как се пише колонка. Както и разбирането си, че тя, колонката, трябва да отговоря на спецификата на изданието, в което се публикува, а също така, колкото и да отразява лично мнение, то трябва да е в унисон с това на редакцията на изданието. Всъщност, не зная какво е мнението и отношението към случващото се около нас на редакционния екип като цяло. Зная, че от няколко дни мен ме боли душата. Може и да драматизирам. Възможно е. Но тези последни дни цялата ми същност сякаш се е събрала в една точка и не може да си отговори на някои въпроси. Въпроси, свързани с една трагедия и с една война.

Япония е страна с традиции и научени на много труд хора, които знаят как буквално от нищо да съградят устойчивост, но и страна, показала, че може да се изправи от пепелищата и като птицата феникс да полети. С цената на много труд, на много жертви, на много инат. Това ни дава успокоението, че едно земетресение, макар и голямо, макар и съпроводено с цунами и радиационна опасност, няма да прекършат тези хора. Те ще изградят отново живота си, съдбите си, земята си. И стара Европа, тази, която преди години уж категорично е заявила желанието си да бъде мирна и благословена земя, изказа своята загриженост, изказа своята съпричастност и с това за нея темата „Япония" приключи. Още повече, че бреговете на Япония са далеч, така че дори и да има някаква опасност, то тя няма да засегне европейския континент. Е, може да се поразклатят пазарите, но това е нещо, което не притеснява старата лейди, още повече, че кризата май все още не е отминала, най-много да се позабави щастливият изход още малко. Да, може да се окаже някаква подкрепа на Страната на изгряващото слънце, дори и да се поизпратят хуманитарни помощи, а както обеща и нашият министър-председател, одеала, за да не студуват хората, но това е вече решен проблем. Няма защо да се градят стратегии и да се търсят други решения. Те, японците, и сами могат да се оправят.

Друго си е да обърнем внимание към една страна, която, хем е по-близо, хем исторически е била точка на конфликт, хем е принадлежала на европейска държава, хем има петрол, пък и не само. Там, в тази страна, хората решили да направят бунт ли, вътрешна война ли, гражданска ли... и да поделят властта помежду си. Но тази страна е прекалено важна за Европа - старата дама притежава там кладенци, има свои икономически интереси и е много важно кой в политически план ще спечели тази война. А още по-важно е Европа да има влияние, който и да спечели. И да се яви в ролята на спасител. Вярно, спасител, който засява пустинята с бомби, който блокира бреговете, но спасител. В крайна сметка, всичко това се прави, за да бъде подпомогнат либийския народ срещу официалната власт, която го тероризира, която го убива, която ограничава свободите му. И така Европа, подкрепена от ООН и НАТО, е длъжна да окаже своята поддръжка на този угнетен народ и да му посочи пътя към демокрацията и свободата. В това най-вероятно има истина и основание. Но парите, които се харчат за една такава война, са достатъчно за осигуряване на много повече от един милион японци. Един милион, който по лично мое мнение, би могъл да дойде в нашата поизоставена родина и да я посъживи. Честно казано, аз приветствам тази идея - България да даде подслон, земя и пространство за развитие на един милион японци. Заради тях и заради човешкия дълг към себеподобните, но и заради самата България. Но това е друга тема. Днешната ми е за болката в душата ми.

Така и не успявам явно да се впиша в този свят... Не зная кой и защо диктува войните, но ми направи впечатление изказването, че необходимите за поддържането на фрегата „Дръзки" средства са били включени в бюджета на Военното ни министерство. И това ме кара да се питам от кога точно се подготвя тази война? Защото събитията, довели до нея, поне официално обявените, съвсем не са с почти едногодишна давност. Това така и няма да го разбера, но се питам: „Човешките животи, и тези в Япония, и тези в Либия струват ли целия петрол на света? И струват ли всичките интереси, които се защитават". Не вярвам в това, че, разбирате ли, ракетите удрят само стратегически цели и цивилните граждани са защитавани от тях. Не вярвам в идеята, че може да има война за добро. Не се и опитвам да влизам в дълбочина за това кой е прав и кой не в самата Либия. Там хората знаят защо са излезли на улицата. Опитвам се и да не оценявам тяхното поведение, техните искания и техните прояви от гледна точка на своето мислене. Там, в Либия, живеят други хора. Те не са като мен. Те имат своята култура и историческа съдба, която определя индивидуално техния си начин на мислене, на творене, на случване. То може и да е грешно за мен, може и да е праведно. Но не е мое. Тяхно си е. И аз, нито пък който и да било, нямам право да давам оценки или пък да се опитвам да ги правя като себе си. Светът би бил много по-красиво място за живеене, ако бяхме достатъчно толерантни към различните, достатъчно търпеливи към другите, достатъчно съпричастни към чуждата болка и достатъчно загрижени за историята и природата. Пък и дори да приема за много чиста монета това, че старият континент подпомага либийците в тяхната борба за свобода, не мога да не чувам ясно и силно гласа на Апостола на българската свобода: „Който ни освободи, той и ще ни пороби". Ние, българите, имаме много доказателства за това. Както и за основанията на старата лейди да се включва в една война, особено когато на карта е заложена съдбата на един народ. Не мисля, че за сто и тридесет години това се е променило. Иска ми се да вярвам, че сме станали по-добри и по-съпричастни, но...

В Япония горят кладите на загубените животи и все още  е жива надеждата да се намери поне още един оцелял. Хората се връщат бавно към старото си битие, за да намерят сили да възродят страната си отново, та дори и да са сами.

В Либия горят кладите на загубените животи и като че ли надеждата е някъде далеч, непозната и невъзможна за виждане. Хората се борят просто да оцелеят някъде между бомбите, между собствените си, вътрешни врагове и тези, които са дошли да им помагат. За възраждане на страната.... е, това е толкова далеч и зад хоризонта...

В България, в един позастаряващ блок, душата ми плаче... за стара Европа.

2011-03-23
Цунами и петрол  
0
3

Днес ще наруша всичките си изградени критерии за това как се пише колонка. Както и разбирането си, че тя, колонката, трябва да отговоря на спецификата на изданието, в което се публикува, а също така, колкото и да отразява лично мнение, то трябва да е в унисон с това на редакцията на изданието. Всъщност, не зная какво е мнението и отношението към случващото се около нас на редакционния екип като цяло. Зная, че от няколко дни мен ме боли душата. Може и да драматизирам. Възможно е. Но тези последни дни цялата ми същност сякаш се е събрала в една точка и не може да си отговори на някои въпроси. Въпроси, свързани с една трагедия и с една война.

Япония е страна с традиции и научени на много труд хора, които знаят как буквално от нищо да съградят устойчивост, но и страна, показала, че може да се изправи от пепелищата и като птицата феникс да полети. С цената на много труд, на много жертви, на много инат. Това ни дава успокоението, че едно земетресение, макар и голямо, макар и съпроводено с цунами и радиационна опасност, няма да прекършат тези хора. Те ще изградят отново живота си, съдбите си, земята си. И стара Европа, тази, която преди години уж категорично е заявила желанието си да бъде мирна и благословена земя, изказа своята загриженост, изказа своята съпричастност и с това за нея темата „Япония" приключи. Още повече, че бреговете на Япония са далеч, така че дори и да има някаква опасност, то тя няма да засегне европейския континент. Е, може да се поразклатят пазарите, но това е нещо, което не притеснява старата лейди, още повече, че кризата май все още не е отминала, най-много да се позабави щастливият изход още малко. Да, може да се окаже някаква подкрепа на Страната на изгряващото слънце, дори и да се поизпратят хуманитарни помощи, а както обеща и нашият министър-председател, одеала, за да не студуват хората, но това е вече решен проблем. Няма защо да се градят стратегии и да се търсят други решения. Те, японците, и сами могат да се оправят.

Друго си е да обърнем внимание към една страна, която, хем е по-близо, хем исторически е била точка на конфликт, хем е принадлежала на европейска държава, хем има петрол, пък и не само. Там, в тази страна, хората решили да направят бунт ли, вътрешна война ли, гражданска ли... и да поделят властта помежду си. Но тази страна е прекалено важна за Европа - старата дама притежава там кладенци, има свои икономически интереси и е много важно кой в политически план ще спечели тази война. А още по-важно е Европа да има влияние, който и да спечели. И да се яви в ролята на спасител. Вярно, спасител, който засява пустинята с бомби, който блокира бреговете, но спасител. В крайна сметка, всичко това се прави, за да бъде подпомогнат либийския народ срещу официалната власт, която го тероризира, която го убива, която ограничава свободите му. И така Европа, подкрепена от ООН и НАТО, е длъжна да окаже своята поддръжка на този угнетен народ и да му посочи пътя към демокрацията и свободата. В това най-вероятно има истина и основание. Но парите, които се харчат за една такава война, са достатъчно за осигуряване на много повече от един милион японци. Един милион, който по лично мое мнение, би могъл да дойде в нашата поизоставена родина и да я посъживи. Честно казано, аз приветствам тази идея - България да даде подслон, земя и пространство за развитие на един милион японци. Заради тях и заради човешкия дълг към себеподобните, но и заради самата България. Но това е друга тема. Днешната ми е за болката в душата ми.

Така и не успявам явно да се впиша в този свят... Не зная кой и защо диктува войните, но ми направи впечатление изказването, че необходимите за поддържането на фрегата „Дръзки" средства са били включени в бюджета на Военното ни министерство. И това ме кара да се питам от кога точно се подготвя тази война? Защото събитията, довели до нея, поне официално обявените, съвсем не са с почти едногодишна давност. Това така и няма да го разбера, но се питам: „Човешките животи, и тези в Япония, и тези в Либия струват ли целия петрол на света? И струват ли всичките интереси, които се защитават". Не вярвам в това, че, разбирате ли, ракетите удрят само стратегически цели и цивилните граждани са защитавани от тях. Не вярвам в идеята, че може да има война за добро. Не се и опитвам да влизам в дълбочина за това кой е прав и кой не в самата Либия. Там хората знаят защо са излезли на улицата. Опитвам се и да не оценявам тяхното поведение, техните искания и техните прояви от гледна точка на своето мислене. Там, в Либия, живеят други хора. Те не са като мен. Те имат своята култура и историческа съдба, която определя индивидуално техния си начин на мислене, на творене, на случване. То може и да е грешно за мен, може и да е праведно. Но не е мое. Тяхно си е. И аз, нито пък който и да било, нямам право да давам оценки или пък да се опитвам да ги правя като себе си. Светът би бил много по-красиво място за живеене, ако бяхме достатъчно толерантни към различните, достатъчно търпеливи към другите, достатъчно съпричастни към чуждата болка и достатъчно загрижени за историята и природата. Пък и дори да приема за много чиста монета това, че старият континент подпомага либийците в тяхната борба за свобода, не мога да не чувам ясно и силно гласа на Апостола на българската свобода: „Който ни освободи, той и ще ни пороби". Ние, българите, имаме много доказателства за това. Както и за основанията на старата лейди да се включва в една война, особено когато на карта е заложена съдбата на един народ. Не мисля, че за сто и тридесет години това се е променило. Иска ми се да вярвам, че сме станали по-добри и по-съпричастни, но...

В Япония горят кладите на загубените животи и все още  е жива надеждата да се намери поне още един оцелял. Хората се връщат бавно към старото си битие, за да намерят сили да възродят страната си отново, та дори и да са сами.

В Либия горят кладите на загубените животи и като че ли надеждата е някъде далеч, непозната и невъзможна за виждане. Хората се борят просто да оцелеят някъде между бомбите, между собствените си, вътрешни врагове и тези, които са дошли да им помагат. За възраждане на страната.... е, това е толкова далеч и зад хоризонта...

В България, в един позастаряващ блок, душата ми плаче... за стара Европа.

2011-03-23
Исак Паси  
0
3

 

Исак Паси - „По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер..."

13.03.1928 - 13.08. 2010

„Не е толкова странно, че книгите надживяват епохите, че понякога именно в следващата епоха те влизат по-млади и по-свежи, отколкото са били през времето на създаването им. По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер, че те остават млади и дръзки понякога и за да напомнят за духовната старост на създателите си, за техните колебания и мъчения пред очакваните тайни на отвъдното."

Исак Паси

Всяка неделя колонката е за мъртвите поети. И някой може да ми възрази, че Исак Паси не е нито точно поет, нито точно писател. Някой може... Този, който не е чел есетата му и не е слушал лекциите му в Софийски университет. Не знам дали някога е имало по-пълни зали... Може би, някога, в началото, когато в този университет са преподавали колоси, за които аз само съм чела и слушала. От времето, в което помня Софийската Алма матер, мисля, че няма друг професор, който така да е изпълвал аудиториите. Родил се в Пловдив, в семейството на пловдивския адвокат и испанки вицеконсул в Пловдив Соломон Исак Паси, завършил право, а едва на 43 години вече е професор по естетика и доктор на науките. Издал над тридесет книги, участвал в съставянето на два пъти повече, написал предговорите на още повече, до края останал верен не само на студентите си и на Софийския университет, но и на идеалите си. Носител е на ордените  "Стара планина" (първа степен "за фундаменталния му принос в областта на българската философия, естетика и културология, за заслуги към Република България и по повод 75 години от рождението му."),  "Св. Св. Кирил и Методий" (огърлие "за особено значимите му заслуги за развитието на българската философия, естетика и културология и по случай 80-годишнината му." ), а също така и на най-престижното академично отличие "Почетен знак на Софийския университет с огърлица".  На 4 април 2008 г. председателят на ОЕБ „Шалом" Максим Бенвенисти удостоява философа професор Исак Паси и музиканта професор Милчо Левиев с наградата „Шофар". Това са сухите факти от неговата биография. Но в този неделен ден не за тях ми се иска да пиша.

Имах щастието не само да израсна в семейство, в което от рано да ме запознаят с трудовете на проф. Исак Паси, не само да слушам разказа на моята майка за това колко невероятен и уникален преподавател е, но и самата аз да слушам негови лекции - редовни, включени в учебната ми програма и свободни, организирани от самия него. И ми се иска да разкажа за тях. За тези - свободните. Знаете, че студентите, по правило, не са от най-активните при посещаването на лекции. В определена степен те не се различават много от учениците, с изключение на това, че имат малко повече свобода в посещаемостта на лекциите и упражненията. И, естествено, често или по-рядко залите остават полупразни, особено ако преподавателят чете едни и същи лекции години наред. Какво остава да се ходи на лекции, които са извън учебната програма, които се провеждат по време, когато приятелите ти вече са се събрали в някоя кръчма. Да, това беше времето, в което проф. Исак Паси успяваше да събере толкова студенти от различни факултети на своите лекции, колкото залите не успяваха да поберат. В която и зала да се провеждаха неговите свободни лекции, тя винаги се оказваше малка и тясна. Не ви говоря за това, че нямаше къде да се седне. Не! Щастие беше, ако успееш да намериш мъничко свободно пространство около себе си, та да можеш на коляно или по-добре на гърба на съседа да драснеш нещичко от това, което слушаш. Или да успееш да се насладиш на седналия зад бюрото Исак Паси, осветен от силна нощна лампа, огряваща листата пред него. Да, човекът вече беше на възраст. Да, законът „Панев" вече беше влязъл в сила и Исак Соломон Паси беше отстоял своята позиция на човек и професор, отказвайки каквито и да било лекционни часове и подавайки документи за пенсиониране. За по-младите този закон е неясен и ми се иска да си остане такъв. За тях няма да е ясно защо тези, които отказаха да подпишат исканата от тях декларация, спечелиха уважението на студентите си. Важното е, че ние знаехме, че призваните да ни обучават на философия, на морал, етика и естетика имат своя позиция, още повече, имат силата да отстояват тази своя позиция. Независимо от всичко и най-вече въпреки всичко. Защото, както казваше един друг мой преподавател, човек може да се кълне във вярност само веднъж в живота си и само пред Родината. Така Исак Паси остана без редовни лекционни курсове, но с препълнени зали на неговите „свободни лекции". Може да прозвучи като клише и пресилено, но на тях действително нямаше къде „игла да падне". Не зная защо, но най-силно ми се е запечатила в паметта една от лекциите му, посветени на Шопенхауер. Имах късмет да съм седнала на тази лекция, при това на една от първите банки. Просто моите лекции свършиха към 16.30, а неговата започваше в 19 ч. Така аз имах възможността да отида няколко часа по-рано в аудиторията и да си пазя място. Това май беше единственият път, в който седях на тези лекции. Постепенно всички банки се запълниха, а когато наближи 18.00 ч. вече беше пълно и в коридора. Навън тъмнееше ли тъмнееше, докато в един момент, наистина като слънце, нощната лампа не освети бюрото с листата... и зад тях лицето на Исак Паси. Когато този човек заговори, забравяш на колко е години. От него лъха младост и някаква мъдрост, съчетани в едно. Не е нужно да говори силно, защото гласът му кънти в притихналата зала. Дотолкова притихнала, че и тези в коридора успяват да чуят казаното. И така... два часа и половина. Понякога, докато не дойде някой от охраната да ни каже, че е време да се разотиваме. До следващата седмица. Идваха хора и извън Университета - отдавна завършили студенти, други хора, чийто живот никога не ги е докосвал до този или до който да било Университет, но които знаеха, че в тази аудитория, в тези часове ще чуят мъдрост, ще намерят сродни души и ще накарат мисълта си да полети. Това бяха вечери на споделяне, макар този, с когото споделяш, да оставаше непознат. Това бяха вечери на интензивно обучение по размисъл, позиция и житейност. Вечери, които са направили всеки от нас малко по-сензитивен, малко по-мъдър и малко по-отдаден на красотата.

Поклон, Професоре!

 

Апотеоз на виното!

(от един въздържател)

Желанието, стремежът на човека да излезе от себе си, да бъде той и същевременно някой друг, друго аз, го е съпровождало изначално, откакто той се е осъзнал като човек, като самостоятелно, мислещо, чувстващо и действащо същество. Така той си е представял възможността да се освободи от неминуемо съпровождащите го грижи, мъки, страдания и да заживее в един свят, в който тях ги няма, а той потъва в радост, щастие и блаженство.

И нищо, че този свят е недействителен, нереален, илюзорен - илюзията е част от човешкия живот и човек има нужда от нея почти толкова, колкото е принуден да живее в света на суровата реалност. Дори и когато съзнава (или не съзнава) колко непостоянно, временно е това състояние, той пак се стреми към него, защото изглежда, че друго не му остава!

И пак човекът - отделният и колективният (т. нар. човечество) - отдавна са намерили като че ли най-лесното и леснодостъпно средство, за да попадат в такова състояние, от което имат нужда и без което не могат: виното, опиянението носят облекчение, забрава - макар и временна - на мъките, тревогите, страданията ("Пиян дано аз забравя"), защото след като човек не може да го забрави трайно, окончателно, какво чудно има, че прибягва до временното, мимолетното, което все пак може да се окаже по-добро от безизходната, безпросветна тъга.

Разбира се, човек прибягва до опиянението и екстаза не само когато иска да се скрие от тревогите, мъките и страданията, но и без тях, при относително спокойно състояние на душата си - когато въпреки относителното добро, в което тя пребивава, все пак закопнява за онова по-добро и още по-добро, което те - опиянение и екстаз - могат да й дадат за минути, часове, а понякога и дни. И такъв е по-честият случай.

Още в гръцката митология виното има "свой" бог - Дионис е бог на плодородието изобщо, но същевременно - и това е изтъкнато особено с винаги придружаващата го пияна тълпа - на лозарството и винарството. Или както го е казал Ортега-и-Гасет: "Виното е мъдро, плодовито и игриво божество. Дионис, Бакхус, е вечен празничен шум, който преминава като топъл повей през дълбоките гори на живота" ("Три картини на виното", 1911).

Но може би никъде другаде и никога преди и след това виното, празникът и ритуалът не са се сливали до такава степен, както през римския празник в чест на бог Сатурн, т.нар. Сатурналии. Първоначално честван един ден (17 декември), постепенно той се удължава до 5-7 дни, тъй като - явно - римляните са имали нужда от него и от всичко свързано с него.

През сатурналиите драстично се нарушават конвенциите, действащи през цялата останала година, господарите и слугите сменят задълженията си, господарите пълнят чашите на слугите, започва неудържимо пиршество, а веселието преминава в карнавални шествия с всички запазени и до по-късно време атрибути, избор на шеговит цар на карнавала (сатурналиите) и т.н. Естествено главното средство за поддържане на тази действаща през цели векове традиция е виното - дарът, с който боговете са дарили хората.

Дионис е богът на опиянението, на изстъплението, на оргиастичното - едно от двете същностни начала не само на човешкия живот, но и на изкуството и културата изобщо и така го вижда Ницше, когато още в първото си зряло произведение - Раждането на трагедията - го противопоставя на другото също толкова съществено начало - на Аполон, бога на разумното, на благородната простота и спокойното величие, на планомерното, светло-сияещото, хармонично-уравновесеното.

Виното неизменно присъства на трапезата на боговете, а те имат още и бог, чиято единствена функция е да пълни чашите им - виночерпеца Ганимед.

Виното носи радост, предизвиква екстаз, макар и бързопреходни, а ако радостта и някакъв екстаз могат да са и цел на живота, то се оказва животворна субстанция, която лесно се отъждествява (и поради съществуващите други прилики) с кръвта като основна материя на живота - сам Христос, в тайната вечеря, раздавайки виното на учениците си го нарича: "Моята кръв на новия завет" (Мат. 26, 28). А пък според каноническите текстове освен жизнената и екстатичната си функция, виното има още и лечебна сила. В Първо послание до Тимотея апостол Павел съветва: "Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания" (5, 23).

Ако е вярно, че употребата често води до злоупотреба, че злоупотребата вече предполага употреба, не по-малко вярно е, че границата помежду им е не винаги ясна и лесноустановима, а тъкмо в тази област безкрайно трудно е във всеки отделен случай да се открие разликата между пиене и напиване, между желания и търсен екстаз, възторг на душата и напиването, пиянството, което обезчовечава човека, отнема му човешкия облик, оскотява го, приравнявайки го с неговите биологически предшественици. И не е случайно, че мъдрите спартанци са напивали своите роби - илотите, само за да дават жив и зрим пример на своите деца, че свободният гражданин не бива да се напива.

Разбира се, тук много зависи от самия индивид, от неговата физическа и психическа конституция и там, където след първата чаша един губи всеки самоконтрол, друг сякаш получава по-голямо просветление. И ако се вярва на Платоновия "Пирът" Сократ е могъл да пие по цяла нощ и след като всички участници в симпозиума са били мъртво пияни, той за всеобщо учудване не само е оставал трезвен, но е запазвал и мъдростта, и красотата на словата си, както и убедителността на доводите си. "Колкото му каже някой, толкова ще изпие и все едно, че не е пил... При пируване той единствен можеше да изпитва наслада във всичко, в това число и в пиенето; не че обичаше да пие, но биваше ли принуден, биеше всички и което беше най-чудното, никой никога не е видял Сократ пиян" ("Пирът" 214а, 6-7, 220а, 2-6).

Между доброто и злото, което може да причини виното на човека и човечеството, а може би - по-точно - отвъд неговото добро и зло, стои тази негова функция да е мерило на откровеността, прямотата или казано сумарно истината, която още древните са търсели в него и която също те са изразили в бързо превърналата се в крилата фраза максима in vino veritas, във виното е истината (мнозина я приписват на Плиний Стари - "Естествена история", макар че тя се появява още у Платон - "Пирът").

Виното - както това е било хиляди пъти наблюдавано и изпитвано - повишавайки до определена степен емоционалния градус (без да е следствие на интоксикация) и възпирайки действието и на разумния, рационалния самоконтрол, и на обществения контрол прави човека по-откровен в думи и дела (което на трезвия е в ума, на пияния е в устата, а и в делата!), прави го по-смел, по-малко страхливо-съобразителен и по-слабо ограничен от социалната конвенция, благодарение на която - от друга страна - е единствено възможен живот на индивида в обществото. В този именно смисъл (а не в друг) виното може да направи човека в по-голяма степен такъв, какъвто той е в действителност, излагайки на показ същността му, човешката, много често скрита и оплетена в условности, користни съображения, очаквани ползи, изгоди в още много неща, нужни и ненужни на грешната човешка плът.

Великият екзистенциалист (всъщност основоположник) Сьорен Киркегор, верен на своя екзистенциален метод да класифицира стадиите (формите) на човешкото съществуване ( според Ортега-и-Гасет, - "Три картини на виното" - "човекът е класифициращо животно" - още една от многобройните дефиниции на човека), синтезира първия от тези стадии, естетическия, с помощта на познатата максима in vino veritas.

Основната характеристика на естета, пребиваващия в естетическата форма на съществуването, за разлика от етика и вярващия, пребиваващите в етническия и религиозния стадий, е непосредствеността, живото възприемане на живота в неговата цялост, а също и свободата, при която това става възможно. А това обяснява защо във фундаменталното си съчетание "Стадии на жизнения път" (1845) Киркегор озаглавява раздела, посветен на естетическия стадий на човешкото съществуване, In vino veritas. То, виното, прието разумно и с мярка, при което благотворното му въздействие стига възможния максимум, осигурява и непосредствеността (против всяка външна и вътрешна условност), и свободата (против всяка външна и вътрешна принуда) - необходимите същностни характеристики на естетическия стадий на живота.

И тъй - пиене и напиване, човешки екстаз и оскотяване, доброто и лошото, присъщи на божествено-човешкото вино. И трудноустановимата им граница, и лесното й нарушаване. Каквито най-често са и границите на всички човешки дела. И няма ли тъкмо в това, нещо от тайнственото и загадъчното в човешката природа като нейна извечна особеност и не е ли тя именно затова човешка природа, природа на човека - най-тайнственото и загадъчното същество в достъпната ни вселена.

Исак Паси

Издателство „Хемус".

 

2011-03-13
Исак Паси  
0
3

 

Исак Паси - „По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер..."

13.03.1928 - 13.08. 2010

„Не е толкова странно, че книгите надживяват епохите, че понякога именно в следващата епоха те влизат по-млади и по-свежи, отколкото са били през времето на създаването им. По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер, че те остават млади и дръзки понякога и за да напомнят за духовната старост на създателите си, за техните колебания и мъчения пред очакваните тайни на отвъдното."

Исак Паси

Всяка неделя колонката е за мъртвите поети. И някой може да ми възрази, че Исак Паси не е нито точно поет, нито точно писател. Някой може... Този, който не е чел есетата му и не е слушал лекциите му в Софийски университет. Не знам дали някога е имало по-пълни зали... Може би, някога, в началото, когато в този университет са преподавали колоси, за които аз само съм чела и слушала. От времето, в което помня Софийската Алма матер, мисля, че няма друг професор, който така да е изпълвал аудиториите. Родил се в Пловдив, в семейството на пловдивския адвокат и испанки вицеконсул в Пловдив Соломон Исак Паси, завършил право, а едва на 43 години вече е професор по естетика и доктор на науките. Издал над тридесет книги, участвал в съставянето на два пъти повече, написал предговорите на още повече, до края останал верен не само на студентите си и на Софийския университет, но и на идеалите си. Носител е на ордените  "Стара планина" (първа степен "за фундаменталния му принос в областта на българската философия, естетика и културология, за заслуги към Република България и по повод 75 години от рождението му."),  "Св. Св. Кирил и Методий" (огърлие "за особено значимите му заслуги за развитието на българската философия, естетика и културология и по случай 80-годишнината му." ), а също така и на най-престижното академично отличие "Почетен знак на Софийския университет с огърлица".  На 4 април 2008 г. председателят на ОЕБ „Шалом" Максим Бенвенисти удостоява философа професор Исак Паси и музиканта професор Милчо Левиев с наградата „Шофар". Това са сухите факти от неговата биография. Но в този неделен ден не за тях ми се иска да пиша.

Имах щастието не само да израсна в семейство, в което от рано да ме запознаят с трудовете на проф. Исак Паси, не само да слушам разказа на моята майка за това колко невероятен и уникален преподавател е, но и самата аз да слушам негови лекции - редовни, включени в учебната ми програма и свободни, организирани от самия него. И ми се иска да разкажа за тях. За тези - свободните. Знаете, че студентите, по правило, не са от най-активните при посещаването на лекции. В определена степен те не се различават много от учениците, с изключение на това, че имат малко повече свобода в посещаемостта на лекциите и упражненията. И, естествено, често или по-рядко залите остават полупразни, особено ако преподавателят чете едни и същи лекции години наред. Какво остава да се ходи на лекции, които са извън учебната програма, които се провеждат по време, когато приятелите ти вече са се събрали в някоя кръчма. Да, това беше времето, в което проф. Исак Паси успяваше да събере толкова студенти от различни факултети на своите лекции, колкото залите не успяваха да поберат. В която и зала да се провеждаха неговите свободни лекции, тя винаги се оказваше малка и тясна. Не ви говоря за това, че нямаше къде да се седне. Не! Щастие беше, ако успееш да намериш мъничко свободно пространство около себе си, та да можеш на коляно или по-добре на гърба на съседа да драснеш нещичко от това, което слушаш. Или да успееш да се насладиш на седналия зад бюрото Исак Паси, осветен от силна нощна лампа, огряваща листата пред него. Да, човекът вече беше на възраст. Да, законът „Панев" вече беше влязъл в сила и Исак Соломон Паси беше отстоял своята позиция на човек и професор, отказвайки каквито и да било лекционни часове и подавайки документи за пенсиониране. За по-младите този закон е неясен и ми се иска да си остане такъв. За тях няма да е ясно защо тези, които отказаха да подпишат исканата от тях декларация, спечелиха уважението на студентите си. Важното е, че ние знаехме, че призваните да ни обучават на философия, на морал, етика и естетика имат своя позиция, още повече, имат силата да отстояват тази своя позиция. Независимо от всичко и най-вече въпреки всичко. Защото, както казваше един друг мой преподавател, човек може да се кълне във вярност само веднъж в живота си и само пред Родината. Така Исак Паси остана без редовни лекционни курсове, но с препълнени зали на неговите „свободни лекции". Може да прозвучи като клише и пресилено, но на тях действително нямаше къде „игла да падне". Не зная защо, но най-силно ми се е запечатила в паметта една от лекциите му, посветени на Шопенхауер. Имах късмет да съм седнала на тази лекция, при това на една от първите банки. Просто моите лекции свършиха към 16.30, а неговата започваше в 19 ч. Така аз имах възможността да отида няколко часа по-рано в аудиторията и да си пазя място. Това май беше единственият път, в който седях на тези лекции. Постепенно всички банки се запълниха, а когато наближи 18.00 ч. вече беше пълно и в коридора. Навън тъмнееше ли тъмнееше, докато в един момент, наистина като слънце, нощната лампа не освети бюрото с листата... и зад тях лицето на Исак Паси. Когато този човек заговори, забравяш на колко е години. От него лъха младост и някаква мъдрост, съчетани в едно. Не е нужно да говори силно, защото гласът му кънти в притихналата зала. Дотолкова притихнала, че и тези в коридора успяват да чуят казаното. И така... два часа и половина. Понякога, докато не дойде някой от охраната да ни каже, че е време да се разотиваме. До следващата седмица. Идваха хора и извън Университета - отдавна завършили студенти, други хора, чийто живот никога не ги е докосвал до този или до който да било Университет, но които знаеха, че в тази аудитория, в тези часове ще чуят мъдрост, ще намерят сродни души и ще накарат мисълта си да полети. Това бяха вечери на споделяне, макар този, с когото споделяш, да оставаше непознат. Това бяха вечери на интензивно обучение по размисъл, позиция и житейност. Вечери, които са направили всеки от нас малко по-сензитивен, малко по-мъдър и малко по-отдаден на красотата.

Поклон, Професоре!

 

Апотеоз на виното!

(от един въздържател)

Желанието, стремежът на човека да излезе от себе си, да бъде той и същевременно някой друг, друго аз, го е съпровождало изначално, откакто той се е осъзнал като човек, като самостоятелно, мислещо, чувстващо и действащо същество. Така той си е представял възможността да се освободи от неминуемо съпровождащите го грижи, мъки, страдания и да заживее в един свят, в който тях ги няма, а той потъва в радост, щастие и блаженство.

И нищо, че този свят е недействителен, нереален, илюзорен - илюзията е част от човешкия живот и човек има нужда от нея почти толкова, колкото е принуден да живее в света на суровата реалност. Дори и когато съзнава (или не съзнава) колко непостоянно, временно е това състояние, той пак се стреми към него, защото изглежда, че друго не му остава!

И пак човекът - отделният и колективният (т. нар. човечество) - отдавна са намерили като че ли най-лесното и леснодостъпно средство, за да попадат в такова състояние, от което имат нужда и без което не могат: виното, опиянението носят облекчение, забрава - макар и временна - на мъките, тревогите, страданията ("Пиян дано аз забравя"), защото след като човек не може да го забрави трайно, окончателно, какво чудно има, че прибягва до временното, мимолетното, което все пак може да се окаже по-добро от безизходната, безпросветна тъга.

Разбира се, човек прибягва до опиянението и екстаза не само когато иска да се скрие от тревогите, мъките и страданията, но и без тях, при относително спокойно състояние на душата си - когато въпреки относителното добро, в което тя пребивава, все пак закопнява за онова по-добро и още по-добро, което те - опиянение и екстаз - могат да й дадат за минути, часове, а понякога и дни. И такъв е по-честият случай.

Още в гръцката митология виното има "свой" бог - Дионис е бог на плодородието изобщо, но същевременно - и това е изтъкнато особено с винаги придружаващата го пияна тълпа - на лозарството и винарството. Или както го е казал Ортега-и-Гасет: "Виното е мъдро, плодовито и игриво божество. Дионис, Бакхус, е вечен празничен шум, който преминава като топъл повей през дълбоките гори на живота" ("Три картини на виното", 1911).

Но може би никъде другаде и никога преди и след това виното, празникът и ритуалът не са се сливали до такава степен, както през римския празник в чест на бог Сатурн, т.нар. Сатурналии. Първоначално честван един ден (17 декември), постепенно той се удължава до 5-7 дни, тъй като - явно - римляните са имали нужда от него и от всичко свързано с него.

През сатурналиите драстично се нарушават конвенциите, действащи през цялата останала година, господарите и слугите сменят задълженията си, господарите пълнят чашите на слугите, започва неудържимо пиршество, а веселието преминава в карнавални шествия с всички запазени и до по-късно време атрибути, избор на шеговит цар на карнавала (сатурналиите) и т.н. Естествено главното средство за поддържане на тази действаща през цели векове традиция е виното - дарът, с който боговете са дарили хората.

Дионис е богът на опиянението, на изстъплението, на оргиастичното - едно от двете същностни начала не само на човешкия живот, но и на изкуството и културата изобщо и така го вижда Ницше, когато още в първото си зряло произведение - Раждането на трагедията - го противопоставя на другото също толкова съществено начало - на Аполон, бога на разумното, на благородната простота и спокойното величие, на планомерното, светло-сияещото, хармонично-уравновесеното.

Виното неизменно присъства на трапезата на боговете, а те имат още и бог, чиято единствена функция е да пълни чашите им - виночерпеца Ганимед.

Виното носи радост, предизвиква екстаз, макар и бързопреходни, а ако радостта и някакъв екстаз могат да са и цел на живота, то се оказва животворна субстанция, която лесно се отъждествява (и поради съществуващите други прилики) с кръвта като основна материя на живота - сам Христос, в тайната вечеря, раздавайки виното на учениците си го нарича: "Моята кръв на новия завет" (Мат. 26, 28). А пък според каноническите текстове освен жизнената и екстатичната си функция, виното има още и лечебна сила. В Първо послание до Тимотея апостол Павел съветва: "Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания" (5, 23).

Ако е вярно, че употребата често води до злоупотреба, че злоупотребата вече предполага употреба, не по-малко вярно е, че границата помежду им е не винаги ясна и лесноустановима, а тъкмо в тази област безкрайно трудно е във всеки отделен случай да се открие разликата между пиене и напиване, между желания и търсен екстаз, възторг на душата и напиването, пиянството, което обезчовечава човека, отнема му човешкия облик, оскотява го, приравнявайки го с неговите биологически предшественици. И не е случайно, че мъдрите спартанци са напивали своите роби - илотите, само за да дават жив и зрим пример на своите деца, че свободният гражданин не бива да се напива.

Разбира се, тук много зависи от самия индивид, от неговата физическа и психическа конституция и там, където след първата чаша един губи всеки самоконтрол, друг сякаш получава по-голямо просветление. И ако се вярва на Платоновия "Пирът" Сократ е могъл да пие по цяла нощ и след като всички участници в симпозиума са били мъртво пияни, той за всеобщо учудване не само е оставал трезвен, но е запазвал и мъдростта, и красотата на словата си, както и убедителността на доводите си. "Колкото му каже някой, толкова ще изпие и все едно, че не е пил... При пируване той единствен можеше да изпитва наслада във всичко, в това число и в пиенето; не че обичаше да пие, но биваше ли принуден, биеше всички и което беше най-чудното, никой никога не е видял Сократ пиян" ("Пирът" 214а, 6-7, 220а, 2-6).

Между доброто и злото, което може да причини виното на човека и човечеството, а може би - по-точно - отвъд неговото добро и зло, стои тази негова функция да е мерило на откровеността, прямотата или казано сумарно истината, която още древните са търсели в него и която също те са изразили в бързо превърналата се в крилата фраза максима in vino veritas, във виното е истината (мнозина я приписват на Плиний Стари - "Естествена история", макар че тя се появява още у Платон - "Пирът").

Виното - както това е било хиляди пъти наблюдавано и изпитвано - повишавайки до определена степен емоционалния градус (без да е следствие на интоксикация) и възпирайки действието и на разумния, рационалния самоконтрол, и на обществения контрол прави човека по-откровен в думи и дела (което на трезвия е в ума, на пияния е в устата, а и в делата!), прави го по-смел, по-малко страхливо-съобразителен и по-слабо ограничен от социалната конвенция, благодарение на която - от друга страна - е единствено възможен живот на индивида в обществото. В този именно смисъл (а не в друг) виното може да направи човека в по-голяма степен такъв, какъвто той е в действителност, излагайки на показ същността му, човешката, много често скрита и оплетена в условности, користни съображения, очаквани ползи, изгоди в още много неща, нужни и ненужни на грешната човешка плът.

Великият екзистенциалист (всъщност основоположник) Сьорен Киркегор, верен на своя екзистенциален метод да класифицира стадиите (формите) на човешкото съществуване ( според Ортега-и-Гасет, - "Три картини на виното" - "човекът е класифициращо животно" - още една от многобройните дефиниции на човека), синтезира първия от тези стадии, естетическия, с помощта на познатата максима in vino veritas.

Основната характеристика на естета, пребиваващия в естетическата форма на съществуването, за разлика от етика и вярващия, пребиваващите в етническия и религиозния стадий, е непосредствеността, живото възприемане на живота в неговата цялост, а също и свободата, при която това става възможно. А това обяснява защо във фундаменталното си съчетание "Стадии на жизнения път" (1845) Киркегор озаглавява раздела, посветен на естетическия стадий на човешкото съществуване, In vino veritas. То, виното, прието разумно и с мярка, при което благотворното му въздействие стига възможния максимум, осигурява и непосредствеността (против всяка външна и вътрешна условност), и свободата (против всяка външна и вътрешна принуда) - необходимите същностни характеристики на естетическия стадий на живота.

И тъй - пиене и напиване, човешки екстаз и оскотяване, доброто и лошото, присъщи на божествено-човешкото вино. И трудноустановимата им граница, и лесното й нарушаване. Каквито най-често са и границите на всички човешки дела. И няма ли тъкмо в това, нещо от тайнственото и загадъчното в човешката природа като нейна извечна особеност и не е ли тя именно затова човешка природа, природа на човека - най-тайнственото и загадъчното същество в достъпната ни вселена.

Исак Паси

Издателство „Хемус".

 

2011-03-13
Исак Паси  
0
3

 

Исак Паси - „По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер..."

13.03.1928 - 13.08. 2010

„Не е толкова странно, че книгите надживяват епохите, че понякога именно в следващата епоха те влизат по-млади и по-свежи, отколкото са били през времето на създаването им. По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер, че те остават млади и дръзки понякога и за да напомнят за духовната старост на създателите си, за техните колебания и мъчения пред очакваните тайни на отвъдното."

Исак Паси

Всяка неделя колонката е за мъртвите поети. И някой може да ми възрази, че Исак Паси не е нито точно поет, нито точно писател. Някой може... Този, който не е чел есетата му и не е слушал лекциите му в Софийски университет. Не знам дали някога е имало по-пълни зали... Може би, някога, в началото, когато в този университет са преподавали колоси, за които аз само съм чела и слушала. От времето, в което помня Софийската Алма матер, мисля, че няма друг професор, който така да е изпълвал аудиториите. Родил се в Пловдив, в семейството на пловдивския адвокат и испанки вицеконсул в Пловдив Соломон Исак Паси, завършил право, а едва на 43 години вече е професор по естетика и доктор на науките. Издал над тридесет книги, участвал в съставянето на два пъти повече, написал предговорите на още повече, до края останал верен не само на студентите си и на Софийския университет, но и на идеалите си. Носител е на ордените  "Стара планина" (първа степен "за фундаменталния му принос в областта на българската философия, естетика и културология, за заслуги към Република България и по повод 75 години от рождението му."),  "Св. Св. Кирил и Методий" (огърлие "за особено значимите му заслуги за развитието на българската философия, естетика и културология и по случай 80-годишнината му." ), а също така и на най-престижното академично отличие "Почетен знак на Софийския университет с огърлица".  На 4 април 2008 г. председателят на ОЕБ „Шалом" Максим Бенвенисти удостоява философа професор Исак Паси и музиканта професор Милчо Левиев с наградата „Шофар". Това са сухите факти от неговата биография. Но в този неделен ден не за тях ми се иска да пиша.

Имах щастието не само да израсна в семейство, в което от рано да ме запознаят с трудовете на проф. Исак Паси, не само да слушам разказа на моята майка за това колко невероятен и уникален преподавател е, но и самата аз да слушам негови лекции - редовни, включени в учебната ми програма и свободни, организирани от самия него. И ми се иска да разкажа за тях. За тези - свободните. Знаете, че студентите, по правило, не са от най-активните при посещаването на лекции. В определена степен те не се различават много от учениците, с изключение на това, че имат малко повече свобода в посещаемостта на лекциите и упражненията. И, естествено, често или по-рядко залите остават полупразни, особено ако преподавателят чете едни и същи лекции години наред. Какво остава да се ходи на лекции, които са извън учебната програма, които се провеждат по време, когато приятелите ти вече са се събрали в някоя кръчма. Да, това беше времето, в което проф. Исак Паси успяваше да събере толкова студенти от различни факултети на своите лекции, колкото залите не успяваха да поберат. В която и зала да се провеждаха неговите свободни лекции, тя винаги се оказваше малка и тясна. Не ви говоря за това, че нямаше къде да се седне. Не! Щастие беше, ако успееш да намериш мъничко свободно пространство около себе си, та да можеш на коляно или по-добре на гърба на съседа да драснеш нещичко от това, което слушаш. Или да успееш да се насладиш на седналия зад бюрото Исак Паси, осветен от силна нощна лампа, огряваща листата пред него. Да, човекът вече беше на възраст. Да, законът „Панев" вече беше влязъл в сила и Исак Соломон Паси беше отстоял своята позиция на човек и професор, отказвайки каквито и да било лекционни часове и подавайки документи за пенсиониране. За по-младите този закон е неясен и ми се иска да си остане такъв. За тях няма да е ясно защо тези, които отказаха да подпишат исканата от тях декларация, спечелиха уважението на студентите си. Важното е, че ние знаехме, че призваните да ни обучават на философия, на морал, етика и естетика имат своя позиция, още повече, имат силата да отстояват тази своя позиция. Независимо от всичко и най-вече въпреки всичко. Защото, както казваше един друг мой преподавател, човек може да се кълне във вярност само веднъж в живота си и само пред Родината. Така Исак Паси остана без редовни лекционни курсове, но с препълнени зали на неговите „свободни лекции". Може да прозвучи като клише и пресилено, но на тях действително нямаше къде „игла да падне". Не зная защо, но най-силно ми се е запечатила в паметта една от лекциите му, посветени на Шопенхауер. Имах късмет да съм седнала на тази лекция, при това на една от първите банки. Просто моите лекции свършиха към 16.30, а неговата започваше в 19 ч. Така аз имах възможността да отида няколко часа по-рано в аудиторията и да си пазя място. Това май беше единственият път, в който седях на тези лекции. Постепенно всички банки се запълниха, а когато наближи 18.00 ч. вече беше пълно и в коридора. Навън тъмнееше ли тъмнееше, докато в един момент, наистина като слънце, нощната лампа не освети бюрото с листата... и зад тях лицето на Исак Паси. Когато този човек заговори, забравяш на колко е години. От него лъха младост и някаква мъдрост, съчетани в едно. Не е нужно да говори силно, защото гласът му кънти в притихналата зала. Дотолкова притихнала, че и тези в коридора успяват да чуят казаното. И така... два часа и половина. Понякога, докато не дойде някой от охраната да ни каже, че е време да се разотиваме. До следващата седмица. Идваха хора и извън Университета - отдавна завършили студенти, други хора, чийто живот никога не ги е докосвал до този или до който да било Университет, но които знаеха, че в тази аудитория, в тези часове ще чуят мъдрост, ще намерят сродни души и ще накарат мисълта си да полети. Това бяха вечери на споделяне, макар този, с когото споделяш, да оставаше непознат. Това бяха вечери на интензивно обучение по размисъл, позиция и житейност. Вечери, които са направили всеки от нас малко по-сензитивен, малко по-мъдър и малко по-отдаден на красотата.

Поклон, Професоре!

 

Апотеоз на виното!

(от един въздържател)

Желанието, стремежът на човека да излезе от себе си, да бъде той и същевременно някой друг, друго аз, го е съпровождало изначално, откакто той се е осъзнал като човек, като самостоятелно, мислещо, чувстващо и действащо същество. Така той си е представял възможността да се освободи от неминуемо съпровождащите го грижи, мъки, страдания и да заживее в един свят, в който тях ги няма, а той потъва в радост, щастие и блаженство.

И нищо, че този свят е недействителен, нереален, илюзорен - илюзията е част от човешкия живот и човек има нужда от нея почти толкова, колкото е принуден да живее в света на суровата реалност. Дори и когато съзнава (или не съзнава) колко непостоянно, временно е това състояние, той пак се стреми към него, защото изглежда, че друго не му остава!

И пак човекът - отделният и колективният (т. нар. човечество) - отдавна са намерили като че ли най-лесното и леснодостъпно средство, за да попадат в такова състояние, от което имат нужда и без което не могат: виното, опиянението носят облекчение, забрава - макар и временна - на мъките, тревогите, страданията ("Пиян дано аз забравя"), защото след като човек не може да го забрави трайно, окончателно, какво чудно има, че прибягва до временното, мимолетното, което все пак може да се окаже по-добро от безизходната, безпросветна тъга.

Разбира се, човек прибягва до опиянението и екстаза не само когато иска да се скрие от тревогите, мъките и страданията, но и без тях, при относително спокойно състояние на душата си - когато въпреки относителното добро, в което тя пребивава, все пак закопнява за онова по-добро и още по-добро, което те - опиянение и екстаз - могат да й дадат за минути, часове, а понякога и дни. И такъв е по-честият случай.

Още в гръцката митология виното има "свой" бог - Дионис е бог на плодородието изобщо, но същевременно - и това е изтъкнато особено с винаги придружаващата го пияна тълпа - на лозарството и винарството. Или както го е казал Ортега-и-Гасет: "Виното е мъдро, плодовито и игриво божество. Дионис, Бакхус, е вечен празничен шум, който преминава като топъл повей през дълбоките гори на живота" ("Три картини на виното", 1911).

Но може би никъде другаде и никога преди и след това виното, празникът и ритуалът не са се сливали до такава степен, както през римския празник в чест на бог Сатурн, т.нар. Сатурналии. Първоначално честван един ден (17 декември), постепенно той се удължава до 5-7 дни, тъй като - явно - римляните са имали нужда от него и от всичко свързано с него.

През сатурналиите драстично се нарушават конвенциите, действащи през цялата останала година, господарите и слугите сменят задълженията си, господарите пълнят чашите на слугите, започва неудържимо пиршество, а веселието преминава в карнавални шествия с всички запазени и до по-късно време атрибути, избор на шеговит цар на карнавала (сатурналиите) и т.н. Естествено главното средство за поддържане на тази действаща през цели векове традиция е виното - дарът, с който боговете са дарили хората.

Дионис е богът на опиянението, на изстъплението, на оргиастичното - едно от двете същностни начала не само на човешкия живот, но и на изкуството и културата изобщо и така го вижда Ницше, когато още в първото си зряло произведение - Раждането на трагедията - го противопоставя на другото също толкова съществено начало - на Аполон, бога на разумното, на благородната простота и спокойното величие, на планомерното, светло-сияещото, хармонично-уравновесеното.

Виното неизменно присъства на трапезата на боговете, а те имат още и бог, чиято единствена функция е да пълни чашите им - виночерпеца Ганимед.

Виното носи радост, предизвиква екстаз, макар и бързопреходни, а ако радостта и някакъв екстаз могат да са и цел на живота, то се оказва животворна субстанция, която лесно се отъждествява (и поради съществуващите други прилики) с кръвта като основна материя на живота - сам Христос, в тайната вечеря, раздавайки виното на учениците си го нарича: "Моята кръв на новия завет" (Мат. 26, 28). А пък според каноническите текстове освен жизнената и екстатичната си функция, виното има още и лечебна сила. В Първо послание до Тимотея апостол Павел съветва: "Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания" (5, 23).

Ако е вярно, че употребата често води до злоупотреба, че злоупотребата вече предполага употреба, не по-малко вярно е, че границата помежду им е не винаги ясна и лесноустановима, а тъкмо в тази област безкрайно трудно е във всеки отделен случай да се открие разликата между пиене и напиване, между желания и търсен екстаз, възторг на душата и напиването, пиянството, което обезчовечава човека, отнема му човешкия облик, оскотява го, приравнявайки го с неговите биологически предшественици. И не е случайно, че мъдрите спартанци са напивали своите роби - илотите, само за да дават жив и зрим пример на своите деца, че свободният гражданин не бива да се напива.

Разбира се, тук много зависи от самия индивид, от неговата физическа и психическа конституция и там, където след първата чаша един губи всеки самоконтрол, друг сякаш получава по-голямо просветление. И ако се вярва на Платоновия "Пирът" Сократ е могъл да пие по цяла нощ и след като всички участници в симпозиума са били мъртво пияни, той за всеобщо учудване не само е оставал трезвен, но е запазвал и мъдростта, и красотата на словата си, както и убедителността на доводите си. "Колкото му каже някой, толкова ще изпие и все едно, че не е пил... При пируване той единствен можеше да изпитва наслада във всичко, в това число и в пиенето; не че обичаше да пие, но биваше ли принуден, биеше всички и което беше най-чудното, никой никога не е видял Сократ пиян" ("Пирът" 214а, 6-7, 220а, 2-6).

Между доброто и злото, което може да причини виното на човека и човечеството, а може би - по-точно - отвъд неговото добро и зло, стои тази негова функция да е мерило на откровеността, прямотата или казано сумарно истината, която още древните са търсели в него и която също те са изразили в бързо превърналата се в крилата фраза максима in vino veritas, във виното е истината (мнозина я приписват на Плиний Стари - "Естествена история", макар че тя се появява още у Платон - "Пирът").

Виното - както това е било хиляди пъти наблюдавано и изпитвано - повишавайки до определена степен емоционалния градус (без да е следствие на интоксикация) и възпирайки действието и на разумния, рационалния самоконтрол, и на обществения контрол прави човека по-откровен в думи и дела (което на трезвия е в ума, на пияния е в устата, а и в делата!), прави го по-смел, по-малко страхливо-съобразителен и по-слабо ограничен от социалната конвенция, благодарение на която - от друга страна - е единствено възможен живот на индивида в обществото. В този именно смисъл (а не в друг) виното може да направи човека в по-голяма степен такъв, какъвто той е в действителност, излагайки на показ същността му, човешката, много често скрита и оплетена в условности, користни съображения, очаквани ползи, изгоди в още много неща, нужни и ненужни на грешната човешка плът.

Великият екзистенциалист (всъщност основоположник) Сьорен Киркегор, верен на своя екзистенциален метод да класифицира стадиите (формите) на човешкото съществуване ( според Ортега-и-Гасет, - "Три картини на виното" - "човекът е класифициращо животно" - още една от многобройните дефиниции на човека), синтезира първия от тези стадии, естетическия, с помощта на познатата максима in vino veritas.

Основната характеристика на естета, пребиваващия в естетическата форма на съществуването, за разлика от етика и вярващия, пребиваващите в етническия и религиозния стадий, е непосредствеността, живото възприемане на живота в неговата цялост, а също и свободата, при която това става възможно. А това обяснява защо във фундаменталното си съчетание "Стадии на жизнения път" (1845) Киркегор озаглавява раздела, посветен на естетическия стадий на човешкото съществуване, In vino veritas. То, виното, прието разумно и с мярка, при което благотворното му въздействие стига възможния максимум, осигурява и непосредствеността (против всяка външна и вътрешна условност), и свободата (против всяка външна и вътрешна принуда) - необходимите същностни характеристики на естетическия стадий на живота.

И тъй - пиене и напиване, човешки екстаз и оскотяване, доброто и лошото, присъщи на божествено-човешкото вино. И трудноустановимата им граница, и лесното й нарушаване. Каквито най-често са и границите на всички човешки дела. И няма ли тъкмо в това, нещо от тайнственото и загадъчното в човешката природа като нейна извечна особеност и не е ли тя именно затова човешка природа, природа на човека - най-тайнственото и загадъчното същество в достъпната ни вселена.

Исак Паси

Издателство „Хемус".

 

2011-03-13
Исак Паси  
0
3

 

Исак Паси - „По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер..."

13.03.1928 - 13.08. 2010

„Не е толкова странно, че книгите надживяват епохите, че понякога именно в следващата епоха те влизат по-млади и по-свежи, отколкото са били през времето на създаването им. По-странно е, че книгите надживяват собствените си автори и не с дълготрайността си, а със своя дух и характер, че те остават млади и дръзки понякога и за да напомнят за духовната старост на създателите си, за техните колебания и мъчения пред очакваните тайни на отвъдното."

Исак Паси

Всяка неделя колонката е за мъртвите поети. И някой може да ми възрази, че Исак Паси не е нито точно поет, нито точно писател. Някой може... Този, който не е чел есетата му и не е слушал лекциите му в Софийски университет. Не знам дали някога е имало по-пълни зали... Може би, някога, в началото, когато в този университет са преподавали колоси, за които аз само съм чела и слушала. От времето, в което помня Софийската Алма матер, мисля, че няма друг професор, който така да е изпълвал аудиториите. Родил се в Пловдив, в семейството на пловдивския адвокат и испанки вицеконсул в Пловдив Соломон Исак Паси, завършил право, а едва на 43 години вече е професор по естетика и доктор на науките. Издал над тридесет книги, участвал в съставянето на два пъти повече, написал предговорите на още повече, до края останал верен не само на студентите си и на Софийския университет, но и на идеалите си. Носител е на ордените  "Стара планина" (първа степен "за фундаменталния му принос в областта на българската философия, естетика и културология, за заслуги към Република България и по повод 75 години от рождението му."),  "Св. Св. Кирил и Методий" (огърлие "за особено значимите му заслуги за развитието на българската философия, естетика и културология и по случай 80-годишнината му." ), а също така и на най-престижното академично отличие "Почетен знак на Софийския университет с огърлица".  На 4 април 2008 г. председателят на ОЕБ „Шалом" Максим Бенвенисти удостоява философа професор Исак Паси и музиканта професор Милчо Левиев с наградата „Шофар". Това са сухите факти от неговата биография. Но в този неделен ден не за тях ми се иска да пиша.

Имах щастието не само да израсна в семейство, в което от рано да ме запознаят с трудовете на проф. Исак Паси, не само да слушам разказа на моята майка за това колко невероятен и уникален преподавател е, но и самата аз да слушам негови лекции - редовни, включени в учебната ми програма и свободни, организирани от самия него. И ми се иска да разкажа за тях. За тези - свободните. Знаете, че студентите, по правило, не са от най-активните при посещаването на лекции. В определена степен те не се различават много от учениците, с изключение на това, че имат малко повече свобода в посещаемостта на лекциите и упражненията. И, естествено, често или по-рядко залите остават полупразни, особено ако преподавателят чете едни и същи лекции години наред. Какво остава да се ходи на лекции, които са извън учебната програма, които се провеждат по време, когато приятелите ти вече са се събрали в някоя кръчма. Да, това беше времето, в което проф. Исак Паси успяваше да събере толкова студенти от различни факултети на своите лекции, колкото залите не успяваха да поберат. В която и зала да се провеждаха неговите свободни лекции, тя винаги се оказваше малка и тясна. Не ви говоря за това, че нямаше къде да се седне. Не! Щастие беше, ако успееш да намериш мъничко свободно пространство около себе си, та да можеш на коляно или по-добре на гърба на съседа да драснеш нещичко от това, което слушаш. Или да успееш да се насладиш на седналия зад бюрото Исак Паси, осветен от силна нощна лампа, огряваща листата пред него. Да, човекът вече беше на възраст. Да, законът „Панев" вече беше влязъл в сила и Исак Соломон Паси беше отстоял своята позиция на човек и професор, отказвайки каквито и да било лекционни часове и подавайки документи за пенсиониране. За по-младите този закон е неясен и ми се иска да си остане такъв. За тях няма да е ясно защо тези, които отказаха да подпишат исканата от тях декларация, спечелиха уважението на студентите си. Важното е, че ние знаехме, че призваните да ни обучават на философия, на морал, етика и естетика имат своя позиция, още повече, имат силата да отстояват тази своя позиция. Независимо от всичко и най-вече въпреки всичко. Защото, както казваше един друг мой преподавател, човек може да се кълне във вярност само веднъж в живота си и само пред Родината. Така Исак Паси остана без редовни лекционни курсове, но с препълнени зали на неговите „свободни лекции". Може да прозвучи като клише и пресилено, но на тях действително нямаше къде „игла да падне". Не зная защо, но най-силно ми се е запечатила в паметта една от лекциите му, посветени на Шопенхауер. Имах късмет да съм седнала на тази лекция, при това на една от първите банки. Просто моите лекции свършиха към 16.30, а неговата започваше в 19 ч. Така аз имах възможността да отида няколко часа по-рано в аудиторията и да си пазя място. Това май беше единственият път, в който седях на тези лекции. Постепенно всички банки се запълниха, а когато наближи 18.00 ч. вече беше пълно и в коридора. Навън тъмнееше ли тъмнееше, докато в един момент, наистина като слънце, нощната лампа не освети бюрото с листата... и зад тях лицето на Исак Паси. Когато този човек заговори, забравяш на колко е години. От него лъха младост и някаква мъдрост, съчетани в едно. Не е нужно да говори силно, защото гласът му кънти в притихналата зала. Дотолкова притихнала, че и тези в коридора успяват да чуят казаното. И така... два часа и половина. Понякога, докато не дойде някой от охраната да ни каже, че е време да се разотиваме. До следващата седмица. Идваха хора и извън Университета - отдавна завършили студенти, други хора, чийто живот никога не ги е докосвал до този или до който да било Университет, но които знаеха, че в тази аудитория, в тези часове ще чуят мъдрост, ще намерят сродни души и ще накарат мисълта си да полети. Това бяха вечери на споделяне, макар този, с когото споделяш, да оставаше непознат. Това бяха вечери на интензивно обучение по размисъл, позиция и житейност. Вечери, които са направили всеки от нас малко по-сензитивен, малко по-мъдър и малко по-отдаден на красотата.

Поклон, Професоре!

 

Апотеоз на виното!

(от един въздържател)

Желанието, стремежът на човека да излезе от себе си, да бъде той и същевременно някой друг, друго аз, го е съпровождало изначално, откакто той се е осъзнал като човек, като самостоятелно, мислещо, чувстващо и действащо същество. Така той си е представял възможността да се освободи от неминуемо съпровождащите го грижи, мъки, страдания и да заживее в един свят, в който тях ги няма, а той потъва в радост, щастие и блаженство.

И нищо, че този свят е недействителен, нереален, илюзорен - илюзията е част от човешкия живот и човек има нужда от нея почти толкова, колкото е принуден да живее в света на суровата реалност. Дори и когато съзнава (или не съзнава) колко непостоянно, временно е това състояние, той пак се стреми към него, защото изглежда, че друго не му остава!

И пак човекът - отделният и колективният (т. нар. човечество) - отдавна са намерили като че ли най-лесното и леснодостъпно средство, за да попадат в такова състояние, от което имат нужда и без което не могат: виното, опиянението носят облекчение, забрава - макар и временна - на мъките, тревогите, страданията ("Пиян дано аз забравя"), защото след като човек не може да го забрави трайно, окончателно, какво чудно има, че прибягва до временното, мимолетното, което все пак може да се окаже по-добро от безизходната, безпросветна тъга.

Разбира се, човек прибягва до опиянението и екстаза не само когато иска да се скрие от тревогите, мъките и страданията, но и без тях, при относително спокойно състояние на душата си - когато въпреки относителното добро, в което тя пребивава, все пак закопнява за онова по-добро и още по-добро, което те - опиянение и екстаз - могат да й дадат за минути, часове, а понякога и дни. И такъв е по-честият случай.

Още в гръцката митология виното има "свой" бог - Дионис е бог на плодородието изобщо, но същевременно - и това е изтъкнато особено с винаги придружаващата го пияна тълпа - на лозарството и винарството. Или както го е казал Ортега-и-Гасет: "Виното е мъдро, плодовито и игриво божество. Дионис, Бакхус, е вечен празничен шум, който преминава като топъл повей през дълбоките гори на живота" ("Три картини на виното", 1911).

Но може би никъде другаде и никога преди и след това виното, празникът и ритуалът не са се сливали до такава степен, както през римския празник в чест на бог Сатурн, т.нар. Сатурналии. Първоначално честван един ден (17 декември), постепенно той се удължава до 5-7 дни, тъй като - явно - римляните са имали нужда от него и от всичко свързано с него.

През сатурналиите драстично се нарушават конвенциите, действащи през цялата останала година, господарите и слугите сменят задълженията си, господарите пълнят чашите на слугите, започва неудържимо пиршество, а веселието преминава в карнавални шествия с всички запазени и до по-късно време атрибути, избор на шеговит цар на карнавала (сатурналиите) и т.н. Естествено главното средство за поддържане на тази действаща през цели векове традиция е виното - дарът, с който боговете са дарили хората.

Дионис е богът на опиянението, на изстъплението, на оргиастичното - едно от двете същностни начала не само на човешкия живот, но и на изкуството и културата изобщо и така го вижда Ницше, когато още в първото си зряло произведение - Раждането на трагедията - го противопоставя на другото също толкова съществено начало - на Аполон, бога на разумното, на благородната простота и спокойното величие, на планомерното, светло-сияещото, хармонично-уравновесеното.

Виното неизменно присъства на трапезата на боговете, а те имат още и бог, чиято единствена функция е да пълни чашите им - виночерпеца Ганимед.

Виното носи радост, предизвиква екстаз, макар и бързопреходни, а ако радостта и някакъв екстаз могат да са и цел на живота, то се оказва животворна субстанция, която лесно се отъждествява (и поради съществуващите други прилики) с кръвта като основна материя на живота - сам Христос, в тайната вечеря, раздавайки виното на учениците си го нарича: "Моята кръв на новия завет" (Мат. 26, 28). А пък според каноническите текстове освен жизнената и екстатичната си функция, виното има още и лечебна сила. В Първо послание до Тимотея апостол Павел съветва: "Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания" (5, 23).

Ако е вярно, че употребата често води до злоупотреба, че злоупотребата вече предполага употреба, не по-малко вярно е, че границата помежду им е не винаги ясна и лесноустановима, а тъкмо в тази област безкрайно трудно е във всеки отделен случай да се открие разликата между пиене и напиване, между желания и търсен екстаз, възторг на душата и напиването, пиянството, което обезчовечава човека, отнема му човешкия облик, оскотява го, приравнявайки го с неговите биологически предшественици. И не е случайно, че мъдрите спартанци са напивали своите роби - илотите, само за да дават жив и зрим пример на своите деца, че свободният гражданин не бива да се напива.

Разбира се, тук много зависи от самия индивид, от неговата физическа и психическа конституция и там, където след първата чаша един губи всеки самоконтрол, друг сякаш получава по-голямо просветление. И ако се вярва на Платоновия "Пирът" Сократ е могъл да пие по цяла нощ и след като всички участници в симпозиума са били мъртво пияни, той за всеобщо учудване не само е оставал трезвен, но е запазвал и мъдростта, и красотата на словата си, както и убедителността на доводите си. "Колкото му каже някой, толкова ще изпие и все едно, че не е пил... При пируване той единствен можеше да изпитва наслада във всичко, в това число и в пиенето; не че обичаше да пие, но биваше ли принуден, биеше всички и което беше най-чудното, никой никога не е видял Сократ пиян" ("Пирът" 214а, 6-7, 220а, 2-6).

Между доброто и злото, което може да причини виното на човека и човечеството, а може би - по-точно - отвъд неговото добро и зло, стои тази негова функция да е мерило на откровеността, прямотата или казано сумарно истината, която още древните са търсели в него и която също те са изразили в бързо превърналата се в крилата фраза максима in vino veritas, във виното е истината (мнозина я приписват на Плиний Стари - "Естествена история", макар че тя се появява още у Платон - "Пирът").

Виното - както това е било хиляди пъти наблюдавано и изпитвано - повишавайки до определена степен емоционалния градус (без да е следствие на интоксикация) и възпирайки действието и на разумния, рационалния самоконтрол, и на обществения контрол прави човека по-откровен в думи и дела (което на трезвия е в ума, на пияния е в устата, а и в делата!), прави го по-смел, по-малко страхливо-съобразителен и по-слабо ограничен от социалната конвенция, благодарение на която - от друга страна - е единствено възможен живот на индивида в обществото. В този именно смисъл (а не в друг) виното може да направи човека в по-голяма степен такъв, какъвто той е в действителност, излагайки на показ същността му, човешката, много често скрита и оплетена в условности, користни съображения, очаквани ползи, изгоди в още много неща, нужни и ненужни на грешната човешка плът.

Великият екзистенциалист (всъщност основоположник) Сьорен Киркегор, верен на своя екзистенциален метод да класифицира стадиите (формите) на човешкото съществуване ( според Ортега-и-Гасет, - "Три картини на виното" - "човекът е класифициращо животно" - още една от многобройните дефиниции на човека), синтезира първия от тези стадии, естетическия, с помощта на познатата максима in vino veritas.

Основната характеристика на естета, пребиваващия в естетическата форма на съществуването, за разлика от етика и вярващия, пребиваващите в етническия и религиозния стадий, е непосредствеността, живото възприемане на живота в неговата цялост, а също и свободата, при която това става възможно. А това обяснява защо във фундаменталното си съчетание "Стадии на жизнения път" (1845) Киркегор озаглавява раздела, посветен на естетическия стадий на човешкото съществуване, In vino veritas. То, виното, прието разумно и с мярка, при което благотворното му въздействие стига възможния максимум, осигурява и непосредствеността (против всяка външна и вътрешна условност), и свободата (против всяка външна и вътрешна принуда) - необходимите същностни характеристики на естетическия стадий на живота.

И тъй - пиене и напиване, човешки екстаз и оскотяване, доброто и лошото, присъщи на божествено-човешкото вино. И трудноустановимата им граница, и лесното й нарушаване. Каквито най-често са и границите на всички човешки дела. И няма ли тъкмо в това, нещо от тайнственото и загадъчното в човешката природа като нейна извечна особеност и не е ли тя именно затова човешка природа, природа на човека - най-тайнственото и загадъчното същество в достъпната ни вселена.

Исак Паси

Издателство „Хемус".

 

2011-03-13
Левски  
0
3

"Аз, Васил Лъвский в Карлово роден отбългарска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милият си род. В Сърбия ходих и по Влашко скитах; от нийде помощ за наша свобода. Станах и отидох в Стара планина с вярна дружина, с Панайот войвода, юнаци народни - техен аз байрактар..."

ЛЕВСКИ

Иван Вазов

 

 

Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.

 

Мисля, че вратата на небесний рай

на къде изглеждат никой ги не знай,

че не таз килия извожда нататък,

че из света шумен пътят е по-кратък,

че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтенний на простий орач,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказана смело,

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишни

от всичките химни и тропари лишни.

 

Мисля, че човекът, тук на тоя свят

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее, на пек и на дъжд,

и че мойте братя търпят иго страшно,

а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе.

 

Девет годин той

 

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

Думите му бяха и прости и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

Той беше скиталец и кат дете прост

и като отшелник живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;

всичките пътеки кракът му видяха,

пустинята знайше неговия глас,

хижата го знайше и на всеки час

вратата й за него отворена беше.

Той се не боеше, под небето спеше,

ходеше замислен, сам-си без другар.

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът;

че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта - пиянство,

че равни сме всички в големия час -

той внасяше бодрост в народната свяст.

 

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

 

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори, кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.

Смъртта бе за него и приятел и брат,

зашил беше тайно в ръкава си яд,

на кръста му вярно оръжье висеше,

за да бъде страшен, кoга нужда беше.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,

обърнал се беше не дух, на огън.

Думата си цяла лейше в едно слово,

понявга чело си мръщеше сурово,

и там се четеше и укор и гняв,

и душа упорна, и железен нрав.

 

Той беше невидим, фантом, или сянка.

Озове се в черква, мерне се в седянка.

Покаже се, скрий се без знак и без след,

навсякъде гонен, всякъде приет.

Веднъж във събранье едно многобройно

той влезна внезапно, поздрави спокойно,

и лепна плесница на един подлец,

и излезе тихо из малкий градец.

Името му беше знак зарад тревога,

властта беше вредом невидима, строга,

обсаждаше двайсет града изведнъж,

да улови тоя демон вездесъщ.

От лице му мрачно всички се бояха,

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно,

И тям на душата ставаше по-ясно.

.................................

.................................

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

 

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй пятно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и божий служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълни с яд и злост,

изрекоха подло: "Фанете тогоз!"

На кого ръката не благословия,

а издайство сърши, и гръм не строши я,

и чието име не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверна,

и кого родила една майка луда,

който равен в адът има само Юда

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!

 

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

Апостолът беше на мъки подвъргнат

ужасни. Напразно! Те нямаха власт

над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,

ни молба, ни клетва, ни болно стенанье

не издаде в мрака туй гордо страданье!

Смъртта беше близко, но страхът далеч.

И той не пошушна предателска реч.

И на вси въпроси - грозно изпитанье -

един ответ даде и едно мълчанье

и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"

И никое име той не спомена.

 

Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смърт!

Царете, тълпата, мръсните тирани

да могат задуши гордото съзнанье,

гласът, който вика, мисълта, що грей,

истината вечна, що вечно живей,

измислиха всякой по една секира

да уморят всичко, дето не умира:

зарад Прометея стръмната скала,

ядът за Сократа с клеветата зла,

синджир за Коломба, кладата за Хуса,

кръста на Голгота за кроткий Исуса -

и по тоя начин най-грозний конец

в бъдещето става най-сяен венец.

 

Той биде обесен.

 

О, бесило славно!

 

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Под теб ний видяхме, уви, да висят

много скъпи жъртви и да се тресят

и вятърът южни с тях да си играе,

и тиранът весел с тях да се ругае.

О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на геройте. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода,

за коя под тебе гинеше народа,

и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес

под тебе, бесило, правеше ни чест.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що "робство" се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!

2011-02-20
Левски  
0
3

"Аз, Васил Лъвский в Карлово роден отбългарска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милият си род. В Сърбия ходих и по Влашко скитах; от нийде помощ за наша свобода. Станах и отидох в Стара планина с вярна дружина, с Панайот войвода, юнаци народни - техен аз байрактар..."

ЛЕВСКИ

Иван Вазов

 

 

Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.

 

Мисля, че вратата на небесний рай

на къде изглеждат никой ги не знай,

че не таз килия извожда нататък,

че из света шумен пътят е по-кратък,

че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтенний на простий орач,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказана смело,

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишни

от всичките химни и тропари лишни.

 

Мисля, че човекът, тук на тоя свят

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее, на пек и на дъжд,

и че мойте братя търпят иго страшно,

а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе.

 

Девет годин той

 

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

Думите му бяха и прости и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

Той беше скиталец и кат дете прост

и като отшелник живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;

всичките пътеки кракът му видяха,

пустинята знайше неговия глас,

хижата го знайше и на всеки час

вратата й за него отворена беше.

Той се не боеше, под небето спеше,

ходеше замислен, сам-си без другар.

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът;

че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта - пиянство,

че равни сме всички в големия час -

той внасяше бодрост в народната свяст.

 

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

 

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори, кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.

Смъртта бе за него и приятел и брат,

зашил беше тайно в ръкава си яд,

на кръста му вярно оръжье висеше,

за да бъде страшен, кoга нужда беше.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,

обърнал се беше не дух, на огън.

Думата си цяла лейше в едно слово,

понявга чело си мръщеше сурово,

и там се четеше и укор и гняв,

и душа упорна, и железен нрав.

 

Той беше невидим, фантом, или сянка.

Озове се в черква, мерне се в седянка.

Покаже се, скрий се без знак и без след,

навсякъде гонен, всякъде приет.

Веднъж във събранье едно многобройно

той влезна внезапно, поздрави спокойно,

и лепна плесница на един подлец,

и излезе тихо из малкий градец.

Името му беше знак зарад тревога,

властта беше вредом невидима, строга,

обсаждаше двайсет града изведнъж,

да улови тоя демон вездесъщ.

От лице му мрачно всички се бояха,

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно,

И тям на душата ставаше по-ясно.

.................................

.................................

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

 

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй пятно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и божий служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълни с яд и злост,

изрекоха подло: "Фанете тогоз!"

На кого ръката не благословия,

а издайство сърши, и гръм не строши я,

и чието име не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверна,

и кого родила една майка луда,

който равен в адът има само Юда

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!

 

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

Апостолът беше на мъки подвъргнат

ужасни. Напразно! Те нямаха власт

над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,

ни молба, ни клетва, ни болно стенанье

не издаде в мрака туй гордо страданье!

Смъртта беше близко, но страхът далеч.

И той не пошушна предателска реч.

И на вси въпроси - грозно изпитанье -

един ответ даде и едно мълчанье

и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"

И никое име той не спомена.

 

Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смърт!

Царете, тълпата, мръсните тирани

да могат задуши гордото съзнанье,

гласът, който вика, мисълта, що грей,

истината вечна, що вечно живей,

измислиха всякой по една секира

да уморят всичко, дето не умира:

зарад Прометея стръмната скала,

ядът за Сократа с клеветата зла,

синджир за Коломба, кладата за Хуса,

кръста на Голгота за кроткий Исуса -

и по тоя начин най-грозний конец

в бъдещето става най-сяен венец.

 

Той биде обесен.

 

О, бесило славно!

 

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Под теб ний видяхме, уви, да висят

много скъпи жъртви и да се тресят

и вятърът южни с тях да си играе,

и тиранът весел с тях да се ругае.

О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на геройте. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода,

за коя под тебе гинеше народа,

и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес

под тебе, бесило, правеше ни чест.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що "робство" се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!

2011-02-20
Левски  
0
3

"Аз, Васил Лъвский в Карлово роден отбългарска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милият си род. В Сърбия ходих и по Влашко скитах; от нийде помощ за наша свобода. Станах и отидох в Стара планина с вярна дружина, с Панайот войвода, юнаци народни - техен аз байрактар..."

ЛЕВСКИ

Иван Вазов

 

 

Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.

 

Мисля, че вратата на небесний рай

на къде изглеждат никой ги не знай,

че не таз килия извожда нататък,

че из света шумен пътят е по-кратък,

че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтенний на простий орач,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказана смело,

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишни

от всичките химни и тропари лишни.

 

Мисля, че човекът, тук на тоя свят

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее, на пек и на дъжд,

и че мойте братя търпят иго страшно,

а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе.

 

Девет годин той

 

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

Думите му бяха и прости и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

Той беше скиталец и кат дете прост

и като отшелник живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;

всичките пътеки кракът му видяха,

пустинята знайше неговия глас,

хижата го знайше и на всеки час

вратата й за него отворена беше.

Той се не боеше, под небето спеше,

ходеше замислен, сам-си без другар.

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът;

че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта - пиянство,

че равни сме всички в големия час -

той внасяше бодрост в народната свяст.

 

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

 

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори, кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.

Смъртта бе за него и приятел и брат,

зашил беше тайно в ръкава си яд,

на кръста му вярно оръжье висеше,

за да бъде страшен, кoга нужда беше.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,

обърнал се беше не дух, на огън.

Думата си цяла лейше в едно слово,

понявга чело си мръщеше сурово,

и там се четеше и укор и гняв,

и душа упорна, и железен нрав.

 

Той беше невидим, фантом, или сянка.

Озове се в черква, мерне се в седянка.

Покаже се, скрий се без знак и без след,

навсякъде гонен, всякъде приет.

Веднъж във събранье едно многобройно

той влезна внезапно, поздрави спокойно,

и лепна плесница на един подлец,

и излезе тихо из малкий градец.

Името му беше знак зарад тревога,

властта беше вредом невидима, строга,

обсаждаше двайсет града изведнъж,

да улови тоя демон вездесъщ.

От лице му мрачно всички се бояха,

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно,

И тям на душата ставаше по-ясно.

.................................

.................................

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

 

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй пятно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и божий служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълни с яд и злост,

изрекоха подло: "Фанете тогоз!"

На кого ръката не благословия,

а издайство сърши, и гръм не строши я,

и чието име не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверна,

и кого родила една майка луда,

който равен в адът има само Юда

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!

 

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

Апостолът беше на мъки подвъргнат

ужасни. Напразно! Те нямаха власт

над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,

ни молба, ни клетва, ни болно стенанье

не издаде в мрака туй гордо страданье!

Смъртта беше близко, но страхът далеч.

И той не пошушна предателска реч.

И на вси въпроси - грозно изпитанье -

един ответ даде и едно мълчанье

и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"

И никое име той не спомена.

 

Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смърт!

Царете, тълпата, мръсните тирани

да могат задуши гордото съзнанье,

гласът, който вика, мисълта, що грей,

истината вечна, що вечно живей,

измислиха всякой по една секира

да уморят всичко, дето не умира:

зарад Прометея стръмната скала,

ядът за Сократа с клеветата зла,

синджир за Коломба, кладата за Хуса,

кръста на Голгота за кроткий Исуса -

и по тоя начин най-грозний конец

в бъдещето става най-сяен венец.

 

Той биде обесен.

 

О, бесило славно!

 

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Под теб ний видяхме, уви, да висят

много скъпи жъртви и да се тресят

и вятърът южни с тях да си играе,

и тиранът весел с тях да се ругае.

О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на геройте. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода,

за коя под тебе гинеше народа,

и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес

под тебе, бесило, правеше ни чест.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що "робство" се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!

2011-02-20
Левски  
0
3

"Аз, Васил Лъвский в Карлово роден отбългарска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милият си род. В Сърбия ходих и по Влашко скитах; от нийде помощ за наша свобода. Станах и отидох в Стара планина с вярна дружина, с Панайот войвода, юнаци народни - техен аз байрактар..."

ЛЕВСКИ

Иван Вазов

 

 

Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.

 

Мисля, че вратата на небесний рай

на къде изглеждат никой ги не знай,

че не таз килия извожда нататък,

че из света шумен пътят е по-кратък,

че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтенний на простий орач,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказана смело,

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишни

от всичките химни и тропари лишни.

 

Мисля, че човекът, тук на тоя свят

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее, на пек и на дъжд,

и че мойте братя търпят иго страшно,

а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе.

 

Девет годин той

 

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

Думите му бяха и прости и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

Той беше скиталец и кат дете прост

и като отшелник живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;

всичките пътеки кракът му видяха,

пустинята знайше неговия глас,

хижата го знайше и на всеки час

вратата й за него отворена беше.

Той се не боеше, под небето спеше,

ходеше замислен, сам-си без другар.

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът;

че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта - пиянство,

че равни сме всички в големия час -

той внасяше бодрост в народната свяст.

 

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье;

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

 

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори, кат Хуса или кат Симона

за правдата свята да мре под триона.

Смъртта бе за него и приятел и брат,

зашил беше тайно в ръкава си яд,

на кръста му вярно оръжье висеше,

за да бъде страшен, кoга нужда беше.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,

обърнал се беше не дух, на огън.

Думата си цяла лейше в едно слово,

понявга чело си мръщеше сурово,

и там се четеше и укор и гняв,

и душа упорна, и железен нрав.

 

Той беше невидим, фантом, или сянка.

Озове се в черква, мерне се в седянка.

Покаже се, скрий се без знак и без след,

навсякъде гонен, всякъде приет.

Веднъж във събранье едно многобройно

той влезна внезапно, поздрави спокойно,

и лепна плесница на един подлец,

и излезе тихо из малкий градец.

Името му беше знак зарад тревога,

властта беше вредом невидима, строга,

обсаждаше двайсет града изведнъж,

да улови тоя демон вездесъщ.

От лице му мрачно всички се бояха,

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно,

И тям на душата ставаше по-ясно.

.................................

.................................

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

 

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй пятно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и божий служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълни с яд и злост,

изрекоха подло: "Фанете тогоз!"

На кого ръката не благословия,

а издайство сърши, и гръм не строши я,

и чието име не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверна,

и кого родила една майка луда,

който равен в адът има само Юда

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!

 

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

Апостолът беше на мъки подвъргнат

ужасни. Напразно! Те нямаха власт

над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,

ни молба, ни клетва, ни болно стенанье

не издаде в мрака туй гордо страданье!

Смъртта беше близко, но страхът далеч.

И той не пошушна предателска реч.

И на вси въпроси - грозно изпитанье -

един ответ даде и едно мълчанье

и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"

И никое име той не спомена.

 

Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смърт!

Царете, тълпата, мръсните тирани

да могат задуши гордото съзнанье,

гласът, който вика, мисълта, що грей,

истината вечна, що вечно живей,

измислиха всякой по една секира

да уморят всичко, дето не умира:

зарад Прометея стръмната скала,

ядът за Сократа с клеветата зла,

синджир за Коломба, кладата за Хуса,

кръста на Голгота за кроткий Исуса -

и по тоя начин най-грозний конец

в бъдещето става най-сяен венец.

 

Той биде обесен.

 

О, бесило славно!

 

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Под теб ний видяхме, уви, да висят

много скъпи жъртви и да се тресят

и вятърът южни с тях да си играе,

и тиранът весел с тях да се ругае.

О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на геройте. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода,

за коя под тебе гинеше народа,

и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес

под тебе, бесило, правеше ни чест.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що "робство" се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!

2011-02-20
Защо Сърбия я е страх от Апостола?  
0
3

Годината е 1862. Не многото български момчета, включили се в Легията, организирана от Раковски, със съгласието на Сръбското правителство и подкрепата на Русия, са застанали на една крепост. За да бранят свободата на братята си - да помогнат на Белград да остане свободен и непревзет от турската армия. Сред тези момчета е и най-светлата личност в историята не само на България - Васил Иванов Кунчев. Една от легендите разказва, че точно тук бъдещият Апостол на българската свобода получава своя прякор - Левски, даден му заради смелостта и жертвоготовността му. Това е време на надежда - тя не просто се таи, а бушува в сърцата на Раковски, Христо Иванов, на Васил Иванов и на цял български народ. Сръбското правителство е обявило война на турците, ние ще им помогнем, братя сме, пък после... после, който жив остане, ще се влее в четите по нашия Балкан. Пък и братята сърби ще ни подкрепят. Та нали един е врагът ни?! И вярата ни е една, и кръвта ни... Как можем да се делим? И как, след като всички тези момчета са завършили военно обучение, месеци са се подготвяли за сражение, да стоят настрана, когато Белград, бил им дом толкова време, е заплашен? Не могат и не бива. Затова те са в редиците на своите братя - да дадат живота си, ако не за българската свобода, барем за тяхната. Какво се случва по-после с Легията и момчета, които са оставени не само без подслон, но и са принудени да напуснат Сърбия, всички знаят. В един момент сръбското правителство решава, че няма да си руши отношенията със султана и че присъствието на българските легионери е неприемливо... Същото се повтаря и с Втората легия. Апостолът на България - Васил Левски обикаля надлъж и шир, мери земята ни с крачките си, намира добра дума и остър поглед, за навсякъде, където е нужно. И не прави разлика между българи, цигани, турци, сърби. Свободата е най-висшето право на човека, стига той да я иска и търси. Право и дълг. Дълг да я добиеш и да я опазиш. Минават годините, отново наши момчета, забравили обругаване и предателство, застават редом до братята сърби, да си спомним само за Гредетин... за да бъде отново предадена тяхната смелост и вярност. Това е история. Как Сърбия заграбва по-малко по-малко и по не толкова малко части от българската земя е не само тъжно, но някак гневно-обидно да си спомняме. Пък и голяма част от българския народ го забрави съвсем наскоро - преди няколко години, когато над Сърбия падаха ракети. Независимо дали те защитаваха или не справедлива кауза, голяма част от народа български съчувстваше на своите "братя" - по кръв, по вяра, по съдба.

Но днес отново сме изправени пред това да се питаме защо и колко точно сръбските управници не желаят да я има тази обща кръв и вяра. Защо и колко е грешна България пред тях /в собствените им глави/, че българското население в Западните покрайнини е подложено на терор, когато има смелостта да нарече себе си "българин" или да поиска свой, български пастир - отец в църквата си. Какво точно през цялото ни общо историческо минало сърбите не искат или не могат да ни простят? Това, че българските момчета са проливали кръвта си по техните земи? Или това, че царските им родове все са от български корен? Не зная. Но не разбирам коя е онази сила, която може да насочи ръката на един властимащ, с която ръка той да изпише безумната заповед за забрана... забрана за отдаване на почит. Почит към онзи, който там, на тяхната земя е получил прякора си Левски. Почит към онзи, който преди 149 години можеше, така както други, да завърши младия си живот там - на стената на Белград, опитвайки се да помогне на сръбски граждани, останали обградени, да стигнат до спасителната безопасна зона.

Сърбите, обаче, са си сърби. Историята не един урок ни е дала за това как и доколко те пазят почит и памет. Не по-малко възмущение предизвиква и странното мълчание от страна на нашето, родно правителство. Не че тази забрана е повод за война или за влошаване на отношения. Не! Съседите сме, все пак, историята ни е събрала да делим една земя, но... Мълчанието в тези случаи прилича много повече на незаинтересованост, от една страна, от история, а от друга и от българите, които са извън пределите на родината. Прилича много повече на собствена липса на почит към онези, които са отдали "който каквото може", а тези, дето нямат нищо, живота си /Иван Вазов/, за да я има тази наша България и да пребъде през вековете. Това мълчание не е просто добросъседство и ненамеса в действията на една суверенна държава. Поне за мен то е безпринципност и безхаберност. За да те приемат за равностоен твоите съседи, трябва първо ти самият да имаш самостойност, тоест да разбираш колко струваш и колко тежиш. За да те уважават другите, трябва първо ти самият да уважаваш себе си, рода си, народа си, съдбата си историческа. Един човек не може да бъде силен, ако не е развил мускулите си, един народ не може да бъде силен само за ден, една държава може да пребъде, само ако към нея другите се отнасят с уважение и почит. Аз съм избрала да живея в България. И искам да живея точно в такава България - горда, независима, толерантна към другите, но готова да отстои своето - народ, история, памет.

Ако това не се случи, то и братята македонци, и братята хървати, и братята сърби ще си крадат по малко и по много от песните ни, от историята ни, от езика ни, от културата ни, от народа ни, от земята ни...

 

Сърбия забрани шествие из улиците на Босилеград по повод 138 години от обесването на Васил Левски, което трябваше да се проведе днес. Първоначално от ВМРО обявиха, че сръбската държава е забранила изцяло честването на Апостола, което предизвика гнева на външния министър Николай Младенов.

 

Забраната на честването на Левски в Сърбия е срам за народ, който заедно с България се е борил за свободата си. Няма да остане без последствия", написа Младенов в профилите си в социалните мрежи Facebook и Twitter. В коментарите под публикацията му той заявява, че има някои традиции, които не трябва да се нарушават. "Васил Левски е историческа фигура, по-голяма от самата България. В София е погребан сръбският крал Стефан II Милутин - историята на всички ни е толкова преплетена", написа външният министър. Той смята, че подобни административни хватки и забрани са неща, които трябва да оставим в миналото, както и истеричните реакции. Ако искаме

 

 

 

2011-02-18
Защо Сърбия я е страх от Апостола?  
0
3

Годината е 1862. Не многото български момчета, включили се в Легията, организирана от Раковски, със съгласието на Сръбското правителство и подкрепата на Русия, са застанали на една крепост. За да бранят свободата на братята си - да помогнат на Белград да остане свободен и непревзет от турската армия. Сред тези момчета е и най-светлата личност в историята не само на България - Васил Иванов Кунчев. Една от легендите разказва, че точно тук бъдещият Апостол на българската свобода получава своя прякор - Левски, даден му заради смелостта и жертвоготовността му. Това е време на надежда - тя не просто се таи, а бушува в сърцата на Раковски, Христо Иванов, на Васил Иванов и на цял български народ. Сръбското правителство е обявило война на турците, ние ще им помогнем, братя сме, пък после... после, който жив остане, ще се влее в четите по нашия Балкан. Пък и братята сърби ще ни подкрепят. Та нали един е врагът ни?! И вярата ни е една, и кръвта ни... Как можем да се делим? И как, след като всички тези момчета са завършили военно обучение, месеци са се подготвяли за сражение, да стоят настрана, когато Белград, бил им дом толкова време, е заплашен? Не могат и не бива. Затова те са в редиците на своите братя - да дадат живота си, ако не за българската свобода, барем за тяхната. Какво се случва по-после с Легията и момчета, които са оставени не само без подслон, но и са принудени да напуснат Сърбия, всички знаят. В един момент сръбското правителство решава, че няма да си руши отношенията със султана и че присъствието на българските легионери е неприемливо... Същото се повтаря и с Втората легия. Апостолът на България - Васил Левски обикаля надлъж и шир, мери земята ни с крачките си, намира добра дума и остър поглед, за навсякъде, където е нужно. И не прави разлика между българи, цигани, турци, сърби. Свободата е най-висшето право на човека, стига той да я иска и търси. Право и дълг. Дълг да я добиеш и да я опазиш. Минават годините, отново наши момчета, забравили обругаване и предателство, застават редом до братята сърби, да си спомним само за Гредетин... за да бъде отново предадена тяхната смелост и вярност. Това е история. Как Сърбия заграбва по-малко по-малко и по не толкова малко части от българската земя е не само тъжно, но някак гневно-обидно да си спомняме. Пък и голяма част от българския народ го забрави съвсем наскоро - преди няколко години, когато над Сърбия падаха ракети. Независимо дали те защитаваха или не справедлива кауза, голяма част от народа български съчувстваше на своите "братя" - по кръв, по вяра, по съдба.

Но днес отново сме изправени пред това да се питаме защо и колко точно сръбските управници не желаят да я има тази обща кръв и вяра. Защо и колко е грешна България пред тях /в собствените им глави/, че българското население в Западните покрайнини е подложено на терор, когато има смелостта да нарече себе си "българин" или да поиска свой, български пастир - отец в църквата си. Какво точно през цялото ни общо историческо минало сърбите не искат или не могат да ни простят? Това, че българските момчета са проливали кръвта си по техните земи? Или това, че царските им родове все са от български корен? Не зная. Но не разбирам коя е онази сила, която може да насочи ръката на един властимащ, с която ръка той да изпише безумната заповед за забрана... забрана за отдаване на почит. Почит към онзи, който там, на тяхната земя е получил прякора си Левски. Почит към онзи, който преди 149 години можеше, така както други, да завърши младия си живот там - на стената на Белград, опитвайки се да помогне на сръбски граждани, останали обградени, да стигнат до спасителната безопасна зона.

Сърбите, обаче, са си сърби. Историята не един урок ни е дала за това как и доколко те пазят почит и памет. Не по-малко възмущение предизвиква и странното мълчание от страна на нашето, родно правителство. Не че тази забрана е повод за война или за влошаване на отношения. Не! Съседите сме, все пак, историята ни е събрала да делим една земя, но... Мълчанието в тези случаи прилича много повече на незаинтересованост, от една страна, от история, а от друга и от българите, които са извън пределите на родината. Прилича много повече на собствена липса на почит към онези, които са отдали "който каквото може", а тези, дето нямат нищо, живота си /Иван Вазов/, за да я има тази наша България и да пребъде през вековете. Това мълчание не е просто добросъседство и ненамеса в действията на една суверенна държава. Поне за мен то е безпринципност и безхаберност. За да те приемат за равностоен твоите съседи, трябва първо ти самият да имаш самостойност, тоест да разбираш колко струваш и колко тежиш. За да те уважават другите, трябва първо ти самият да уважаваш себе си, рода си, народа си, съдбата си историческа. Един човек не може да бъде силен, ако не е развил мускулите си, един народ не може да бъде силен само за ден, една държава може да пребъде, само ако към нея другите се отнасят с уважение и почит. Аз съм избрала да живея в България. И искам да живея точно в такава България - горда, независима, толерантна към другите, но готова да отстои своето - народ, история, памет.

Ако това не се случи, то и братята македонци, и братята хървати, и братята сърби ще си крадат по малко и по много от песните ни, от историята ни, от езика ни, от културата ни, от народа ни, от земята ни...

 

Сърбия забрани шествие из улиците на Босилеград по повод 138 години от обесването на Васил Левски, което трябваше да се проведе днес. Първоначално от ВМРО обявиха, че сръбската държава е забранила изцяло честването на Апостола, което предизвика гнева на външния министър Николай Младенов.

 

Забраната на честването на Левски в Сърбия е срам за народ, който заедно с България се е борил за свободата си. Няма да остане без последствия", написа Младенов в профилите си в социалните мрежи Facebook и Twitter. В коментарите под публикацията му той заявява, че има някои традиции, които не трябва да се нарушават. "Васил Левски е историческа фигура, по-голяма от самата България. В София е погребан сръбският крал Стефан II Милутин - историята на всички ни е толкова преплетена", написа външният министър. Той смята, че подобни административни хватки и забрани са неща, които трябва да оставим в миналото, както и истеричните реакции. Ако искаме

 

 

 

2011-02-18
Защо Сърбия я е страх от Апостола?  
0
3

Годината е 1862. Не многото български момчета, включили се в Легията, организирана от Раковски, със съгласието на Сръбското правителство и подкрепата на Русия, са застанали на една крепост. За да бранят свободата на братята си - да помогнат на Белград да остане свободен и непревзет от турската армия. Сред тези момчета е и най-светлата личност в историята не само на България - Васил Иванов Кунчев. Една от легендите разказва, че точно тук бъдещият Апостол на българската свобода получава своя прякор - Левски, даден му заради смелостта и жертвоготовността му. Това е време на надежда - тя не просто се таи, а бушува в сърцата на Раковски, Христо Иванов, на Васил Иванов и на цял български народ. Сръбското правителство е обявило война на турците, ние ще им помогнем, братя сме, пък после... после, който жив остане, ще се влее в четите по нашия Балкан. Пък и братята сърби ще ни подкрепят. Та нали един е врагът ни?! И вярата ни е една, и кръвта ни... Как можем да се делим? И как, след като всички тези момчета са завършили военно обучение, месеци са се подготвяли за сражение, да стоят настрана, когато Белград, бил им дом толкова време, е заплашен? Не могат и не бива. Затова те са в редиците на своите братя - да дадат живота си, ако не за българската свобода, барем за тяхната. Какво се случва по-после с Легията и момчета, които са оставени не само без подслон, но и са принудени да напуснат Сърбия, всички знаят. В един момент сръбското правителство решава, че няма да си руши отношенията със султана и че присъствието на българските легионери е неприемливо... Същото се повтаря и с Втората легия. Апостолът на България - Васил Левски обикаля надлъж и шир, мери земята ни с крачките си, намира добра дума и остър поглед, за навсякъде, където е нужно. И не прави разлика между българи, цигани, турци, сърби. Свободата е най-висшето право на човека, стига той да я иска и търси. Право и дълг. Дълг да я добиеш и да я опазиш. Минават годините, отново наши момчета, забравили обругаване и предателство, застават редом до братята сърби, да си спомним само за Гредетин... за да бъде отново предадена тяхната смелост и вярност. Това е история. Как Сърбия заграбва по-малко по-малко и по не толкова малко части от българската земя е не само тъжно, но някак гневно-обидно да си спомняме. Пък и голяма част от българския народ го забрави съвсем наскоро - преди няколко години, когато над Сърбия падаха ракети. Независимо дали те защитаваха или не справедлива кауза, голяма част от народа български съчувстваше на своите "братя" - по кръв, по вяра, по съдба.

Но днес отново сме изправени пред това да се питаме защо и колко точно сръбските управници не желаят да я има тази обща кръв и вяра. Защо и колко е грешна България пред тях /в собствените им глави/, че българското население в Западните покрайнини е подложено на терор, когато има смелостта да нарече себе си "българин" или да поиска свой, български пастир - отец в църквата си. Какво точно през цялото ни общо историческо минало сърбите не искат или не могат да ни простят? Това, че българските момчета са проливали кръвта си по техните земи? Или това, че царските им родове все са от български корен? Не зная. Но не разбирам коя е онази сила, която може да насочи ръката на един властимащ, с която ръка той да изпише безумната заповед за забрана... забрана за отдаване на почит. Почит към онзи, който там, на тяхната земя е получил прякора си Левски. Почит към онзи, който преди 149 години можеше, така както други, да завърши младия си живот там - на стената на Белград, опитвайки се да помогне на сръбски граждани, останали обградени, да стигнат до спасителната безопасна зона.

Сърбите, обаче, са си сърби. Историята не един урок ни е дала за това как и доколко те пазят почит и памет. Не по-малко възмущение предизвиква и странното мълчание от страна на нашето, родно правителство. Не че тази забрана е повод за война или за влошаване на отношения. Не! Съседите сме, все пак, историята ни е събрала да делим една земя, но... Мълчанието в тези случаи прилича много повече на незаинтересованост, от една страна, от история, а от друга и от българите, които са извън пределите на родината. Прилича много повече на собствена липса на почит към онези, които са отдали "който каквото може", а тези, дето нямат нищо, живота си /Иван Вазов/, за да я има тази наша България и да пребъде през вековете. Това мълчание не е просто добросъседство и ненамеса в действията на една суверенна държава. Поне за мен то е безпринципност и безхаберност. За да те приемат за равностоен твоите съседи, трябва първо ти самият да имаш самостойност, тоест да разбираш колко струваш и колко тежиш. За да те уважават другите, трябва първо ти самият да уважаваш себе си, рода си, народа си, съдбата си историческа. Един човек не може да бъде силен, ако не е развил мускулите си, един народ не може да бъде силен само за ден, една държава може да пребъде, само ако към нея другите се отнасят с уважение и почит. Аз съм избрала да живея в България. И искам да живея точно в такава България - горда, независима, толерантна към другите, но готова да отстои своето - народ, история, памет.

Ако това не се случи, то и братята македонци, и братята хървати, и братята сърби ще си крадат по малко и по много от песните ни, от историята ни, от езика ни, от културата ни, от народа ни, от земята ни...

 

Сърбия забрани шествие из улиците на Босилеград по повод 138 години от обесването на Васил Левски, което трябваше да се проведе днес. Първоначално от ВМРО обявиха, че сръбската държава е забранила изцяло честването на Апостола, което предизвика гнева на външния министър Николай Младенов.

 

Забраната на честването на Левски в Сърбия е срам за народ, който заедно с България се е борил за свободата си. Няма да остане без последствия", написа Младенов в профилите си в социалните мрежи Facebook и Twitter. В коментарите под публикацията му той заявява, че има някои традиции, които не трябва да се нарушават. "Васил Левски е историческа фигура, по-голяма от самата България. В София е погребан сръбският крал Стефан II Милутин - историята на всички ни е толкова преплетена", написа външният министър. Той смята, че подобни административни хватки и забрани са неща, които трябва да оставим в миналото, както и истеричните реакции. Ако искаме

 

 

 

2011-02-18
Защо Сърбия я е страх от Апостола?  
0
3

Годината е 1862. Не многото български момчета, включили се в Легията, организирана от Раковски, със съгласието на Сръбското правителство и подкрепата на Русия, са застанали на една крепост. За да бранят свободата на братята си - да помогнат на Белград да остане свободен и непревзет от турската армия. Сред тези момчета е и най-светлата личност в историята не само на България - Васил Иванов Кунчев. Една от легендите разказва, че точно тук бъдещият Апостол на българската свобода получава своя прякор - Левски, даден му заради смелостта и жертвоготовността му. Това е време на надежда - тя не просто се таи, а бушува в сърцата на Раковски, Христо Иванов, на Васил Иванов и на цял български народ. Сръбското правителство е обявило война на турците, ние ще им помогнем, братя сме, пък после... после, който жив остане, ще се влее в четите по нашия Балкан. Пък и братята сърби ще ни подкрепят. Та нали един е врагът ни?! И вярата ни е една, и кръвта ни... Как можем да се делим? И как, след като всички тези момчета са завършили военно обучение, месеци са се подготвяли за сражение, да стоят настрана, когато Белград, бил им дом толкова време, е заплашен? Не могат и не бива. Затова те са в редиците на своите братя - да дадат живота си, ако не за българската свобода, барем за тяхната. Какво се случва по-после с Легията и момчета, които са оставени не само без подслон, но и са принудени да напуснат Сърбия, всички знаят. В един момент сръбското правителство решава, че няма да си руши отношенията със султана и че присъствието на българските легионери е неприемливо... Същото се повтаря и с Втората легия. Апостолът на България - Васил Левски обикаля надлъж и шир, мери земята ни с крачките си, намира добра дума и остър поглед, за навсякъде, където е нужно. И не прави разлика между българи, цигани, турци, сърби. Свободата е най-висшето право на човека, стига той да я иска и търси. Право и дълг. Дълг да я добиеш и да я опазиш. Минават годините, отново наши момчета, забравили обругаване и предателство, застават редом до братята сърби, да си спомним само за Гредетин... за да бъде отново предадена тяхната смелост и вярност. Това е история. Как Сърбия заграбва по-малко по-малко и по не толкова малко части от българската земя е не само тъжно, но някак гневно-обидно да си спомняме. Пък и голяма част от българския народ го забрави съвсем наскоро - преди няколко години, когато над Сърбия падаха ракети. Независимо дали те защитаваха или не справедлива кауза, голяма част от народа български съчувстваше на своите "братя" - по кръв, по вяра, по съдба.

Но днес отново сме изправени пред това да се питаме защо и колко точно сръбските управници не желаят да я има тази обща кръв и вяра. Защо и колко е грешна България пред тях /в собствените им глави/, че българското население в Западните покрайнини е подложено на терор, когато има смелостта да нарече себе си "българин" или да поиска свой, български пастир - отец в църквата си. Какво точно през цялото ни общо историческо минало сърбите не искат или не могат да ни простят? Това, че българските момчета са проливали кръвта си по техните земи? Или това, че царските им родове все са от български корен? Не зная. Но не разбирам коя е онази сила, която може да насочи ръката на един властимащ, с която ръка той да изпише безумната заповед за забрана... забрана за отдаване на почит. Почит към онзи, който там, на тяхната земя е получил прякора си Левски. Почит към онзи, който преди 149 години можеше, така както други, да завърши младия си живот там - на стената на Белград, опитвайки се да помогне на сръбски граждани, останали обградени, да стигнат до спасителната безопасна зона.

Сърбите, обаче, са си сърби. Историята не един урок ни е дала за това как и доколко те пазят почит и памет. Не по-малко възмущение предизвиква и странното мълчание от страна на нашето, родно правителство. Не че тази забрана е повод за война или за влошаване на отношения. Не! Съседите сме, все пак, историята ни е събрала да делим една земя, но... Мълчанието в тези случаи прилича много повече на незаинтересованост, от една страна, от история, а от друга и от българите, които са извън пределите на родината. Прилича много повече на собствена липса на почит към онези, които са отдали "който каквото може", а тези, дето нямат нищо, живота си /Иван Вазов/, за да я има тази наша България и да пребъде през вековете. Това мълчание не е просто добросъседство и ненамеса в действията на една суверенна държава. Поне за мен то е безпринципност и безхаберност. За да те приемат за равностоен твоите съседи, трябва първо ти самият да имаш самостойност, тоест да разбираш колко струваш и колко тежиш. За да те уважават другите, трябва първо ти самият да уважаваш себе си, рода си, народа си, съдбата си историческа. Един човек не може да бъде силен, ако не е развил мускулите си, един народ не може да бъде силен само за ден, една държава може да пребъде, само ако към нея другите се отнасят с уважение и почит. Аз съм избрала да живея в България. И искам да живея точно в такава България - горда, независима, толерантна към другите, но готова да отстои своето - народ, история, памет.

Ако това не се случи, то и братята македонци, и братята хървати, и братята сърби ще си крадат по малко и по много от песните ни, от историята ни, от езика ни, от културата ни, от народа ни, от земята ни...

 

Сърбия забрани шествие из улиците на Босилеград по повод 138 години от обесването на Васил Левски, което трябваше да се проведе днес. Първоначално от ВМРО обявиха, че сръбската държава е забранила изцяло честването на Апостола, което предизвика гнева на външния министър Николай Младенов.

 

Забраната на честването на Левски в Сърбия е срам за народ, който заедно с България се е борил за свободата си. Няма да остане без последствия", написа Младенов в профилите си в социалните мрежи Facebook и Twitter. В коментарите под публикацията му той заявява, че има някои традиции, които не трябва да се нарушават. "Васил Левски е историческа фигура, по-голяма от самата България. В София е погребан сръбският крал Стефан II Милутин - историята на всички ни е толкова преплетена", написа външният министър. Той смята, че подобни административни хватки и забрани са неща, които трябва да оставим в миналото, както и истеричните реакции. Ако искаме

 

 

 

2011-02-18
„Дядовата Славчова унука" - Тодор Влайков  
0
3

На 13.02.1865г. в малкия градец Пирдоп семейството на един тъкач посреща голяма радост. Ражда им се син, на когото те дават името Тодор. Бащата, който бил грамотен и не се страхувал от работа, не оставял семейството си в нужда и накрая, с подкрепата на местен чорбаджия, е избран за селски рабушчия (нещо подобно на бирник). След Освобождението опитал късмета си като кръчмар, но не му провървяло и той се върнал към земеделието. Строгостта и властта на бащата били смекчавани от благостта и любвеобилието на майката. Ако се чуело в село, че някъде има болен, тя се притичвала на помощ - прeглеждала недагъви, раздавала на бедни, подкрепяла. Tя изповядвала някаква нейна си мистична религиозност, която и давала сили да продължи и в най-трудните моменти да помага на онези, които са в още по-голяма нужда. В тази си дейност майката имала за свой помощник малкия Тодор. Често нейното добротворчество трябвало да остане скрито от бащата и тогава малкото момче изпълнявало поръчките й. Той обикалял болните, раздавал помощи, разпитвал за нуждите на близки и роднини. Със същото се занимавал и по-големият му брат Алипий, докато не бил ангажиран от бащата. Но тогава вече той имал заместник - с девет години по-малкия Тодор, за когото баткото се грижел и когото напътствал, а също така и обучавал. След домашните занимания, Тодор бил записан в училището в родния му град, където учел до ІІ клас. Завършил го през съдбовната за цяла България 1876г. и въстанията му попречили да продължи образованието си, защото трябвало да отиде да учи в някой друг град. Но леко грубоватият и наивничък учител от родното училище вече бил дал достатъчно на своя ученик - запознал го с поезията, карайки учениците си да учат наизуст стихотворения. След Освобождението през градеца минал един книгопродавец и от него Тодор си закупил „Изабвление" на Вазов. Скоро не само че всички стихове били научени наизуст и декламирани от момчето, но и самото то, по подобие на Вазов, започнало да пише.

И отново баткото помагал на по-малкия брат. Алипий вече работел като учител и библиотекар в Пирдоп и често носел у дома книги. Така младият Тодор задълбочавал своите познания и се готвел да продължи напред - не само с творчеството, но и с образованието. Записва се ученик в Софийската гимназия и все повече чете, запознавайки се и с руските класици. Най-много му допадали повестите на украинските писатели Марко Вовчок и Квитко Основяненко. Техните произведения били посветени на народния бит и сякаш у младия творец се зародила една мисъл, в която основното било, че и българският писател трябва да пише по същия начин. Пък и ето - има го примерът пред него, онзи свят толкова много прилича на нашия, българския, че е достатъчно само да имаш талант и да съумееш с нашенски си художествени средства да вложиш съдържанието на родното. Това разбиране не отклонило младия творец от поезията обаче. Той все още бил верен на тази своя любов и продължавал да пише стихове, повлиян от поетичното творчество на Вазов. Той дори изпращал тези свои стихотворни опити в редакцията на Васил Стоянов, но те така и не били отпечатвани. Няколко от тях намерили своя изява в пловдивския в. „Марица", под общото заглавие „Македонски сълзи" (1883г.). През следната година, вече ученик в ІV клас, младежът започва да пише разкази. През 1885г. в „Народен учител" е публикуван разказът му „Седянка". Това е и времето на активното общуване, запознанствата и сближаването. В резултат на това, заедно с д-р Кръстев (все още не доктор на науките, а ученик), Никола Висковски и Никола Минков създават един литературен кръжец. Тази любов към литературата определя бъдещото развитие на всички тях. Още като ученик Кръстев показвал своя аналитичен поглед и създавал усещане у всички, че той е следващият литературен критерий и съдник. Съучениците му дори го наричали „бъдещия български Белински". Развитието, интелектът и проявеният талант на гимназистите не остава незабелязан и на тях им е предложено обучение в университети извън страната, основно в Западна Европа. Но в сърцето на Тодор Влайков образът на Русия е толкова голям и красив, да изучава литература в Москва е най-голямата му мечта, поради което той отказва да учи в западни унивеситети. С подкрепата на тогавашния министър - председател Петко Каравелов тази мечта се осъществява и младежът заминава за Москва, за да изучава филология. Но Сръбско-българската война определя прекалено кратък срок за обучение. Младият мъж е принуден да се върне, а когато след края на войната отново се записва да учи в руската столица, този път „славистика", го прави с неголямо желание и липса на ентусиазъм. Това е времето, в което и той започва да пише останалата като емблема за неговото творчество „Дядо Славковата унука". Да, започва я в Москва, но цялостен образ творбата му придобива, когато Тодор се завръща в родния Пирдоп, където го посреща познатият бит, вълнуват го народните песни и така нишката на повестта вече е избистрена и ясна. Отново в Москва, той я довършва и изпраща в България, за да бъде отпечатана в „Периодическо списание".  Макар за младия творец това да е време на криза, на търсене, на недоволство от себе си като творец, дори и на отчаяние, той не прекъсва писането и почти веднага след първата повест написва и втора - „Леля Гена".

Една случайна препоръка, едно щастливо съвпадение на обстоятелствата променя живота на студента. Вдовицата на проф. Дювернуа търси помощник, за да може да издаде „Словаря" на съпруга си. Така младият мъж се оказва с работа, която му осигурява средства не само да съществува,но и да си купува книги. Стремително се отдава Тодор на четенето, като организира и един свой си университет, в който чрез книгите си негови учители са творци от различни страни и различни епохи, с различен мироглед и виждания. Изведнъж филологическият факултет, в който той официално е записан, става ненужен, а времето, отделено за него, само откъсва търсещия ум на Влайков от книгите. И решението е взето - университетът е напуснат. Подобно на други буйни, млади и мечтателни свои връстници, Тодор се усеща притиснат в този университет, където си губи времето, вместо да работи, пише и живее за народа. Този идеализъм определя и връщането на Тодор Влайков в България. Добре е да решиш да пишеш и работиш за народа си, но перото не храни, и младият мъж е изправен пред дилемата каква работа да захване, та да изкарва за насъщния. Най-близо до неговите народнически идеи е работата като учител. И той се отдава на децата в Трето класно пирдопско училище като главен учител. Но сякаш това не е точно онази длъжност, която му позволява да бъде просветител и полезен роду. Затова решава, че ще стане учител в някое от селата около Пирдоп. Или пък, по-добре да стане училищен инспектор, та да има възможността и властта да насочи образованието в онази посока, която той е приел за вярната. По това време, заедно със съименика си Тодор Йончев, Влайков основава и първата българска кооперация - „Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество „Орало"". С подкрепата на д-р Кръстев през 1892г. г-н Влайков бива назначен за училищен инспектор в София. По време на инспекторството си писателят пише „Учител Миленков", а също така основава и едно народнообразователно дружество.  Но това е времето на партизанщината в политиката, на пренареждане на кадрите по всякакви други, но не и народнополезни причини, затова на отдадения на просветата инспектор му е намекнато, че тази длъжност не е за него. Талантливата и устремена личност не може да бъде сплашена, нито ще остане без препитание. Влайков е назначен за учител по руски и български в Софийската мъжка гимназия. Забелязъл колко е бедна читанката, по която се учат децата, учителят се отдава и на това - да състави читанка за четвърто отделение. След нейния успех той прави и такава за второ и трето отделение. Политическите събития обаче не му дават мира и той решава, че е време да им се противопостави с нови идеи и хора. И когато през 1895г. Стоилов разпуска Народното събрание, Тодор Влайков и д-р Кръстев решават да се кандидатират за народни представители -съответно в Пирдоп и Казанлък.  Неположили кандидатурите си под ничие партийно знаме, двамата не успяват да спечелят депутатски места. Но пък това е времето, в което Влайков се запознава с Алеко Константинов и Найчо Цанов. Заедно те създават самостоятелна партийна група - „Радикална партия".

Разработването на теоретичните основи на новата формация, както и обосноваването на нейните идеи е задача, която се пада на Влайков. Той й се отдава напълно, като дори оставя литературата настрана. Така през 1902г. излиза сп. „Демократически преглед" - официален орган на партията, под редакторството на Влайков, Ил. Георгов и Антон Страшимиров. Политическият път, който поема Влайков, за много дълго време го отделя от писането, а в душата му зреят нови и нови идеи, текстове, герои и сюжети. Идва Деветоюнският преврат от 1923г. и той като че ли става повратен за писателя-политик. След 30 години, отдадени на политически борби и отстояване на идеали, като че писателят надделява, за да сложи край на безкрайната и болезнена политическа кариера. Проектите за нови творби все по-настойчиво заемат мястото си в сърцето на Влайков, за да възродят писателят отново. „Стрина Венковица и снаха й", „Житието на една майка", заедно с всички нови повести и разкази връщат човека Тодор към младостта, твореца Влайков към себе си, идеалиста - към народа.  Така писателят продължава живота си до 28.04.1943г.

 

Дядовата Славчова унука"
http://www.pravoslavie.domainbg.com/15/todor_vlajkov/unuka.html

2011-02-13
„Дядовата Славчова унука" - Тодор Влайков  
0
3

На 13.02.1865г. в малкия градец Пирдоп семейството на един тъкач посреща голяма радост. Ражда им се син, на когото те дават името Тодор. Бащата, който бил грамотен и не се страхувал от работа, не оставял семейството си в нужда и накрая, с подкрепата на местен чорбаджия, е избран за селски рабушчия (нещо подобно на бирник). След Освобождението опитал късмета си като кръчмар, но не му провървяло и той се върнал към земеделието. Строгостта и властта на бащата били смекчавани от благостта и любвеобилието на майката. Ако се чуело в село, че някъде има болен, тя се притичвала на помощ - прeглеждала недагъви, раздавала на бедни, подкрепяла. Tя изповядвала някаква нейна си мистична религиозност, която и давала сили да продължи и в най-трудните моменти да помага на онези, които са в още по-голяма нужда. В тази си дейност майката имала за свой помощник малкия Тодор. Често нейното добротворчество трябвало да остане скрито от бащата и тогава малкото момче изпълнявало поръчките й. Той обикалял болните, раздавал помощи, разпитвал за нуждите на близки и роднини. Със същото се занимавал и по-големият му брат Алипий, докато не бил ангажиран от бащата. Но тогава вече той имал заместник - с девет години по-малкия Тодор, за когото баткото се грижел и когото напътствал, а също така и обучавал. След домашните занимания, Тодор бил записан в училището в родния му град, където учел до ІІ клас. Завършил го през съдбовната за цяла България 1876г. и въстанията му попречили да продължи образованието си, защото трябвало да отиде да учи в някой друг град. Но леко грубоватият и наивничък учител от родното училище вече бил дал достатъчно на своя ученик - запознал го с поезията, карайки учениците си да учат наизуст стихотворения. След Освобождението през градеца минал един книгопродавец и от него Тодор си закупил „Изабвление" на Вазов. Скоро не само че всички стихове били научени наизуст и декламирани от момчето, но и самото то, по подобие на Вазов, започнало да пише.

И отново баткото помагал на по-малкия брат. Алипий вече работел като учител и библиотекар в Пирдоп и често носел у дома книги. Така младият Тодор задълбочавал своите познания и се готвел да продължи напред - не само с творчеството, но и с образованието. Записва се ученик в Софийската гимназия и все повече чете, запознавайки се и с руските класици. Най-много му допадали повестите на украинските писатели Марко Вовчок и Квитко Основяненко. Техните произведения били посветени на народния бит и сякаш у младия творец се зародила една мисъл, в която основното било, че и българският писател трябва да пише по същия начин. Пък и ето - има го примерът пред него, онзи свят толкова много прилича на нашия, българския, че е достатъчно само да имаш талант и да съумееш с нашенски си художествени средства да вложиш съдържанието на родното. Това разбиране не отклонило младия творец от поезията обаче. Той все още бил верен на тази своя любов и продължавал да пише стихове, повлиян от поетичното творчество на Вазов. Той дори изпращал тези свои стихотворни опити в редакцията на Васил Стоянов, но те така и не били отпечатвани. Няколко от тях намерили своя изява в пловдивския в. „Марица", под общото заглавие „Македонски сълзи" (1883г.). През следната година, вече ученик в ІV клас, младежът започва да пише разкази. През 1885г. в „Народен учител" е публикуван разказът му „Седянка". Това е и времето на активното общуване, запознанствата и сближаването. В резултат на това, заедно с д-р Кръстев (все още не доктор на науките, а ученик), Никола Висковски и Никола Минков създават един литературен кръжец. Тази любов към литературата определя бъдещото развитие на всички тях. Още като ученик Кръстев показвал своя аналитичен поглед и създавал усещане у всички, че той е следващият литературен критерий и съдник. Съучениците му дори го наричали „бъдещия български Белински". Развитието, интелектът и проявеният талант на гимназистите не остава незабелязан и на тях им е предложено обучение в университети извън страната, основно в Западна Европа. Но в сърцето на Тодор Влайков образът на Русия е толкова голям и красив, да изучава литература в Москва е най-голямата му мечта, поради което той отказва да учи в западни унивеситети. С подкрепата на тогавашния министър - председател Петко Каравелов тази мечта се осъществява и младежът заминава за Москва, за да изучава филология. Но Сръбско-българската война определя прекалено кратък срок за обучение. Младият мъж е принуден да се върне, а когато след края на войната отново се записва да учи в руската столица, този път „славистика", го прави с неголямо желание и липса на ентусиазъм. Това е времето, в което и той започва да пише останалата като емблема за неговото творчество „Дядо Славковата унука". Да, започва я в Москва, но цялостен образ творбата му придобива, когато Тодор се завръща в родния Пирдоп, където го посреща познатият бит, вълнуват го народните песни и така нишката на повестта вече е избистрена и ясна. Отново в Москва, той я довършва и изпраща в България, за да бъде отпечатана в „Периодическо списание".  Макар за младия творец това да е време на криза, на търсене, на недоволство от себе си като творец, дори и на отчаяние, той не прекъсва писането и почти веднага след първата повест написва и втора - „Леля Гена".

Една случайна препоръка, едно щастливо съвпадение на обстоятелствата променя живота на студента. Вдовицата на проф. Дювернуа търси помощник, за да може да издаде „Словаря" на съпруга си. Така младият мъж се оказва с работа, която му осигурява средства не само да съществува,но и да си купува книги. Стремително се отдава Тодор на четенето, като организира и един свой си университет, в който чрез книгите си негови учители са творци от различни страни и различни епохи, с различен мироглед и виждания. Изведнъж филологическият факултет, в който той официално е записан, става ненужен, а времето, отделено за него, само откъсва търсещия ум на Влайков от книгите. И решението е взето - университетът е напуснат. Подобно на други буйни, млади и мечтателни свои връстници, Тодор се усеща притиснат в този университет, където си губи времето, вместо да работи, пише и живее за народа. Този идеализъм определя и връщането на Тодор Влайков в България. Добре е да решиш да пишеш и работиш за народа си, но перото не храни, и младият мъж е изправен пред дилемата каква работа да захване, та да изкарва за насъщния. Най-близо до неговите народнически идеи е работата като учител. И той се отдава на децата в Трето класно пирдопско училище като главен учител. Но сякаш това не е точно онази длъжност, която му позволява да бъде просветител и полезен роду. Затова решава, че ще стане учител в някое от селата около Пирдоп. Или пък, по-добре да стане училищен инспектор, та да има възможността и властта да насочи образованието в онази посока, която той е приел за вярната. По това време, заедно със съименика си Тодор Йончев, Влайков основава и първата българска кооперация - „Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество „Орало"". С подкрепата на д-р Кръстев през 1892г. г-н Влайков бива назначен за училищен инспектор в София. По време на инспекторството си писателят пише „Учител Миленков", а също така основава и едно народнообразователно дружество.  Но това е времето на партизанщината в политиката, на пренареждане на кадрите по всякакви други, но не и народнополезни причини, затова на отдадения на просветата инспектор му е намекнато, че тази длъжност не е за него. Талантливата и устремена личност не може да бъде сплашена, нито ще остане без препитание. Влайков е назначен за учител по руски и български в Софийската мъжка гимназия. Забелязъл колко е бедна читанката, по която се учат децата, учителят се отдава и на това - да състави читанка за четвърто отделение. След нейния успех той прави и такава за второ и трето отделение. Политическите събития обаче не му дават мира и той решава, че е време да им се противопостави с нови идеи и хора. И когато през 1895г. Стоилов разпуска Народното събрание, Тодор Влайков и д-р Кръстев решават да се кандидатират за народни представители -съответно в Пирдоп и Казанлък.  Неположили кандидатурите си под ничие партийно знаме, двамата не успяват да спечелят депутатски места. Но пък това е времето, в което Влайков се запознава с Алеко Константинов и Найчо Цанов. Заедно те създават самостоятелна партийна група - „Радикална партия".

Разработването на теоретичните основи на новата формация, както и обосноваването на нейните идеи е задача, която се пада на Влайков. Той й се отдава напълно, като дори оставя литературата настрана. Така през 1902г. излиза сп. „Демократически преглед" - официален орган на партията, под редакторството на Влайков, Ил. Георгов и Антон Страшимиров. Политическият път, който поема Влайков, за много дълго време го отделя от писането, а в душата му зреят нови и нови идеи, текстове, герои и сюжети. Идва Деветоюнският преврат от 1923г. и той като че ли става повратен за писателя-политик. След 30 години, отдадени на политически борби и отстояване на идеали, като че писателят надделява, за да сложи край на безкрайната и болезнена политическа кариера. Проектите за нови творби все по-настойчиво заемат мястото си в сърцето на Влайков, за да възродят писателят отново. „Стрина Венковица и снаха й", „Житието на една майка", заедно с всички нови повести и разкази връщат човека Тодор към младостта, твореца Влайков към себе си, идеалиста - към народа.  Така писателят продължава живота си до 28.04.1943г.

 

Дядовата Славчова унука"
http://www.pravoslavie.domainbg.com/15/todor_vlajkov/unuka.html

2011-02-13
„Дядовата Славчова унука" - Тодор Влайков  
0
3

На 13.02.1865г. в малкия градец Пирдоп семейството на един тъкач посреща голяма радост. Ражда им се син, на когото те дават името Тодор. Бащата, който бил грамотен и не се страхувал от работа, не оставял семейството си в нужда и накрая, с подкрепата на местен чорбаджия, е избран за селски рабушчия (нещо подобно на бирник). След Освобождението опитал късмета си като кръчмар, но не му провървяло и той се върнал към земеделието. Строгостта и властта на бащата били смекчавани от благостта и любвеобилието на майката. Ако се чуело в село, че някъде има болен, тя се притичвала на помощ - прeглеждала недагъви, раздавала на бедни, подкрепяла. Tя изповядвала някаква нейна си мистична религиозност, която и давала сили да продължи и в най-трудните моменти да помага на онези, които са в още по-голяма нужда. В тази си дейност майката имала за свой помощник малкия Тодор. Често нейното добротворчество трябвало да остане скрито от бащата и тогава малкото момче изпълнявало поръчките й. Той обикалял болните, раздавал помощи, разпитвал за нуждите на близки и роднини. Със същото се занимавал и по-големият му брат Алипий, докато не бил ангажиран от бащата. Но тогава вече той имал заместник - с девет години по-малкия Тодор, за когото баткото се грижел и когото напътствал, а също така и обучавал. След домашните занимания, Тодор бил записан в училището в родния му град, където учел до ІІ клас. Завършил го през съдбовната за цяла България 1876г. и въстанията му попречили да продължи образованието си, защото трябвало да отиде да учи в някой друг град. Но леко грубоватият и наивничък учител от родното училище вече бил дал достатъчно на своя ученик - запознал го с поезията, карайки учениците си да учат наизуст стихотворения. След Освобождението през градеца минал един книгопродавец и от него Тодор си закупил „Изабвление" на Вазов. Скоро не само че всички стихове били научени наизуст и декламирани от момчето, но и самото то, по подобие на Вазов, започнало да пише.

И отново баткото помагал на по-малкия брат. Алипий вече работел като учител и библиотекар в Пирдоп и често носел у дома книги. Така младият Тодор задълбочавал своите познания и се готвел да продължи напред - не само с творчеството, но и с образованието. Записва се ученик в Софийската гимназия и все повече чете, запознавайки се и с руските класици. Най-много му допадали повестите на украинските писатели Марко Вовчок и Квитко Основяненко. Техните произведения били посветени на народния бит и сякаш у младия творец се зародила една мисъл, в която основното било, че и българският писател трябва да пише по същия начин. Пък и ето - има го примерът пред него, онзи свят толкова много прилича на нашия, българския, че е достатъчно само да имаш талант и да съумееш с нашенски си художествени средства да вложиш съдържанието на родното. Това разбиране не отклонило младия творец от поезията обаче. Той все още бил верен на тази своя любов и продължавал да пише стихове, повлиян от поетичното творчество на Вазов. Той дори изпращал тези свои стихотворни опити в редакцията на Васил Стоянов, но те така и не били отпечатвани. Няколко от тях намерили своя изява в пловдивския в. „Марица", под общото заглавие „Македонски сълзи" (1883г.). През следната година, вече ученик в ІV клас, младежът започва да пише разкази. През 1885г. в „Народен учител" е публикуван разказът му „Седянка". Това е и времето на активното общуване, запознанствата и сближаването. В резултат на това, заедно с д-р Кръстев (все още не доктор на науките, а ученик), Никола Висковски и Никола Минков създават един литературен кръжец. Тази любов към литературата определя бъдещото развитие на всички тях. Още като ученик Кръстев показвал своя аналитичен поглед и създавал усещане у всички, че той е следващият литературен критерий и съдник. Съучениците му дори го наричали „бъдещия български Белински". Развитието, интелектът и проявеният талант на гимназистите не остава незабелязан и на тях им е предложено обучение в университети извън страната, основно в Западна Европа. Но в сърцето на Тодор Влайков образът на Русия е толкова голям и красив, да изучава литература в Москва е най-голямата му мечта, поради което той отказва да учи в западни унивеситети. С подкрепата на тогавашния министър - председател Петко Каравелов тази мечта се осъществява и младежът заминава за Москва, за да изучава филология. Но Сръбско-българската война определя прекалено кратък срок за обучение. Младият мъж е принуден да се върне, а когато след края на войната отново се записва да учи в руската столица, този път „славистика", го прави с неголямо желание и липса на ентусиазъм. Това е времето, в което и той започва да пише останалата като емблема за неговото творчество „Дядо Славковата унука". Да, започва я в Москва, но цялостен образ творбата му придобива, когато Тодор се завръща в родния Пирдоп, където го посреща познатият бит, вълнуват го народните песни и така нишката на повестта вече е избистрена и ясна. Отново в Москва, той я довършва и изпраща в България, за да бъде отпечатана в „Периодическо списание".  Макар за младия творец това да е време на криза, на търсене, на недоволство от себе си като творец, дори и на отчаяние, той не прекъсва писането и почти веднага след първата повест написва и втора - „Леля Гена".

Една случайна препоръка, едно щастливо съвпадение на обстоятелствата променя живота на студента. Вдовицата на проф. Дювернуа търси помощник, за да може да издаде „Словаря" на съпруга си. Така младият мъж се оказва с работа, която му осигурява средства не само да съществува,но и да си купува книги. Стремително се отдава Тодор на четенето, като организира и един свой си университет, в който чрез книгите си негови учители са творци от различни страни и различни епохи, с различен мироглед и виждания. Изведнъж филологическият факултет, в който той официално е записан, става ненужен, а времето, отделено за него, само откъсва търсещия ум на Влайков от книгите. И решението е взето - университетът е напуснат. Подобно на други буйни, млади и мечтателни свои връстници, Тодор се усеща притиснат в този университет, където си губи времето, вместо да работи, пише и живее за народа. Този идеализъм определя и връщането на Тодор Влайков в България. Добре е да решиш да пишеш и работиш за народа си, но перото не храни, и младият мъж е изправен пред дилемата каква работа да захване, та да изкарва за насъщния. Най-близо до неговите народнически идеи е работата като учител. И той се отдава на децата в Трето класно пирдопско училище като главен учител. Но сякаш това не е точно онази длъжност, която му позволява да бъде просветител и полезен роду. Затова решава, че ще стане учител в някое от селата около Пирдоп. Или пък, по-добре да стане училищен инспектор, та да има възможността и властта да насочи образованието в онази посока, която той е приел за вярната. По това време, заедно със съименика си Тодор Йончев, Влайков основава и първата българска кооперация - „Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество „Орало"". С подкрепата на д-р Кръстев през 1892г. г-н Влайков бива назначен за училищен инспектор в София. По време на инспекторството си писателят пише „Учител Миленков", а също така основава и едно народнообразователно дружество.  Но това е времето на партизанщината в политиката, на пренареждане на кадрите по всякакви други, но не и народнополезни причини, затова на отдадения на просветата инспектор му е намекнато, че тази длъжност не е за него. Талантливата и устремена личност не може да бъде сплашена, нито ще остане без препитание. Влайков е назначен за учител по руски и български в Софийската мъжка гимназия. Забелязъл колко е бедна читанката, по която се учат децата, учителят се отдава и на това - да състави читанка за четвърто отделение. След нейния успех той прави и такава за второ и трето отделение. Политическите събития обаче не му дават мира и той решава, че е време да им се противопостави с нови идеи и хора. И когато през 1895г. Стоилов разпуска Народното събрание, Тодор Влайков и д-р Кръстев решават да се кандидатират за народни представители -съответно в Пирдоп и Казанлък.  Неположили кандидатурите си под ничие партийно знаме, двамата не успяват да спечелят депутатски места. Но пък това е времето, в което Влайков се запознава с Алеко Константинов и Найчо Цанов. Заедно те създават самостоятелна партийна група - „Радикална партия".

Разработването на теоретичните основи на новата формация, както и обосноваването на нейните идеи е задача, която се пада на Влайков. Той й се отдава напълно, като дори оставя литературата настрана. Така през 1902г. излиза сп. „Демократически преглед" - официален орган на партията, под редакторството на Влайков, Ил. Георгов и Антон Страшимиров. Политическият път, който поема Влайков, за много дълго време го отделя от писането, а в душата му зреят нови и нови идеи, текстове, герои и сюжети. Идва Деветоюнският преврат от 1923г. и той като че ли става повратен за писателя-политик. След 30 години, отдадени на политически борби и отстояване на идеали, като че писателят надделява, за да сложи край на безкрайната и болезнена политическа кариера. Проектите за нови творби все по-настойчиво заемат мястото си в сърцето на Влайков, за да възродят писателят отново. „Стрина Венковица и снаха й", „Житието на една майка", заедно с всички нови повести и разкази връщат човека Тодор към младостта, твореца Влайков към себе си, идеалиста - към народа.  Така писателят продължава живота си до 28.04.1943г.

 

Дядовата Славчова унука"
http://www.pravoslavie.domainbg.com/15/todor_vlajkov/unuka.html

2011-02-13
„Дядовата Славчова унука" - Тодор Влайков  
0
3

На 13.02.1865г. в малкия градец Пирдоп семейството на един тъкач посреща голяма радост. Ражда им се син, на когото те дават името Тодор. Бащата, който бил грамотен и не се страхувал от работа, не оставял семейството си в нужда и накрая, с подкрепата на местен чорбаджия, е избран за селски рабушчия (нещо подобно на бирник). След Освобождението опитал късмета си като кръчмар, но не му провървяло и той се върнал към земеделието. Строгостта и властта на бащата били смекчавани от благостта и любвеобилието на майката. Ако се чуело в село, че някъде има болен, тя се притичвала на помощ - прeглеждала недагъви, раздавала на бедни, подкрепяла. Tя изповядвала някаква нейна си мистична религиозност, която и давала сили да продължи и в най-трудните моменти да помага на онези, които са в още по-голяма нужда. В тази си дейност майката имала за свой помощник малкия Тодор. Често нейното добротворчество трябвало да остане скрито от бащата и тогава малкото момче изпълнявало поръчките й. Той обикалял болните, раздавал помощи, разпитвал за нуждите на близки и роднини. Със същото се занимавал и по-големият му брат Алипий, докато не бил ангажиран от бащата. Но тогава вече той имал заместник - с девет години по-малкия Тодор, за когото баткото се грижел и когото напътствал, а също така и обучавал. След домашните занимания, Тодор бил записан в училището в родния му град, където учел до ІІ клас. Завършил го през съдбовната за цяла България 1876г. и въстанията му попречили да продължи образованието си, защото трябвало да отиде да учи в някой друг град. Но леко грубоватият и наивничък учител от родното училище вече бил дал достатъчно на своя ученик - запознал го с поезията, карайки учениците си да учат наизуст стихотворения. След Освобождението през градеца минал един книгопродавец и от него Тодор си закупил „Изабвление" на Вазов. Скоро не само че всички стихове били научени наизуст и декламирани от момчето, но и самото то, по подобие на Вазов, започнало да пише.

И отново баткото помагал на по-малкия брат. Алипий вече работел като учител и библиотекар в Пирдоп и често носел у дома книги. Така младият Тодор задълбочавал своите познания и се готвел да продължи напред - не само с творчеството, но и с образованието. Записва се ученик в Софийската гимназия и все повече чете, запознавайки се и с руските класици. Най-много му допадали повестите на украинските писатели Марко Вовчок и Квитко Основяненко. Техните произведения били посветени на народния бит и сякаш у младия творец се зародила една мисъл, в която основното било, че и българският писател трябва да пише по същия начин. Пък и ето - има го примерът пред него, онзи свят толкова много прилича на нашия, българския, че е достатъчно само да имаш талант и да съумееш с нашенски си художествени средства да вложиш съдържанието на родното. Това разбиране не отклонило младия творец от поезията обаче. Той все още бил верен на тази своя любов и продължавал да пише стихове, повлиян от поетичното творчество на Вазов. Той дори изпращал тези свои стихотворни опити в редакцията на Васил Стоянов, но те така и не били отпечатвани. Няколко от тях намерили своя изява в пловдивския в. „Марица", под общото заглавие „Македонски сълзи" (1883г.). През следната година, вече ученик в ІV клас, младежът започва да пише разкази. През 1885г. в „Народен учител" е публикуван разказът му „Седянка". Това е и времето на активното общуване, запознанствата и сближаването. В резултат на това, заедно с д-р Кръстев (все още не доктор на науките, а ученик), Никола Висковски и Никола Минков създават един литературен кръжец. Тази любов към литературата определя бъдещото развитие на всички тях. Още като ученик Кръстев показвал своя аналитичен поглед и създавал усещане у всички, че той е следващият литературен критерий и съдник. Съучениците му дори го наричали „бъдещия български Белински". Развитието, интелектът и проявеният талант на гимназистите не остава незабелязан и на тях им е предложено обучение в университети извън страната, основно в Западна Европа. Но в сърцето на Тодор Влайков образът на Русия е толкова голям и красив, да изучава литература в Москва е най-голямата му мечта, поради което той отказва да учи в западни унивеситети. С подкрепата на тогавашния министър - председател Петко Каравелов тази мечта се осъществява и младежът заминава за Москва, за да изучава филология. Но Сръбско-българската война определя прекалено кратък срок за обучение. Младият мъж е принуден да се върне, а когато след края на войната отново се записва да учи в руската столица, този път „славистика", го прави с неголямо желание и липса на ентусиазъм. Това е времето, в което и той започва да пише останалата като емблема за неговото творчество „Дядо Славковата унука". Да, започва я в Москва, но цялостен образ творбата му придобива, когато Тодор се завръща в родния Пирдоп, където го посреща познатият бит, вълнуват го народните песни и така нишката на повестта вече е избистрена и ясна. Отново в Москва, той я довършва и изпраща в България, за да бъде отпечатана в „Периодическо списание".  Макар за младия творец това да е време на криза, на търсене, на недоволство от себе си като творец, дори и на отчаяние, той не прекъсва писането и почти веднага след първата повест написва и втора - „Леля Гена".

Една случайна препоръка, едно щастливо съвпадение на обстоятелствата променя живота на студента. Вдовицата на проф. Дювернуа търси помощник, за да може да издаде „Словаря" на съпруга си. Така младият мъж се оказва с работа, която му осигурява средства не само да съществува,но и да си купува книги. Стремително се отдава Тодор на четенето, като организира и един свой си университет, в който чрез книгите си негови учители са творци от различни страни и различни епохи, с различен мироглед и виждания. Изведнъж филологическият факултет, в който той официално е записан, става ненужен, а времето, отделено за него, само откъсва търсещия ум на Влайков от книгите. И решението е взето - университетът е напуснат. Подобно на други буйни, млади и мечтателни свои връстници, Тодор се усеща притиснат в този университет, където си губи времето, вместо да работи, пише и живее за народа. Този идеализъм определя и връщането на Тодор Влайков в България. Добре е да решиш да пишеш и работиш за народа си, но перото не храни, и младият мъж е изправен пред дилемата каква работа да захване, та да изкарва за насъщния. Най-близо до неговите народнически идеи е работата като учител. И той се отдава на децата в Трето класно пирдопско училище като главен учител. Но сякаш това не е точно онази длъжност, която му позволява да бъде просветител и полезен роду. Затова решава, че ще стане учител в някое от селата около Пирдоп. Или пък, по-добре да стане училищен инспектор, та да има възможността и властта да насочи образованието в онази посока, която той е приел за вярната. По това време, заедно със съименика си Тодор Йончев, Влайков основава и първата българска кооперация - „Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество „Орало"". С подкрепата на д-р Кръстев през 1892г. г-н Влайков бива назначен за училищен инспектор в София. По време на инспекторството си писателят пише „Учител Миленков", а също така основава и едно народнообразователно дружество.  Но това е времето на партизанщината в политиката, на пренареждане на кадрите по всякакви други, но не и народнополезни причини, затова на отдадения на просветата инспектор му е намекнато, че тази длъжност не е за него. Талантливата и устремена личност не може да бъде сплашена, нито ще остане без препитание. Влайков е назначен за учител по руски и български в Софийската мъжка гимназия. Забелязъл колко е бедна читанката, по която се учат децата, учителят се отдава и на това - да състави читанка за четвърто отделение. След нейния успех той прави и такава за второ и трето отделение. Политическите събития обаче не му дават мира и той решава, че е време да им се противопостави с нови идеи и хора. И когато през 1895г. Стоилов разпуска Народното събрание, Тодор Влайков и д-р Кръстев решават да се кандидатират за народни представители -съответно в Пирдоп и Казанлък.  Неположили кандидатурите си под ничие партийно знаме, двамата не успяват да спечелят депутатски места. Но пък това е времето, в което Влайков се запознава с Алеко Константинов и Найчо Цанов. Заедно те създават самостоятелна партийна група - „Радикална партия".

Разработването на теоретичните основи на новата формация, както и обосноваването на нейните идеи е задача, която се пада на Влайков. Той й се отдава напълно, като дори оставя литературата настрана. Така през 1902г. излиза сп. „Демократически преглед" - официален орган на партията, под редакторството на Влайков, Ил. Георгов и Антон Страшимиров. Политическият път, който поема Влайков, за много дълго време го отделя от писането, а в душата му зреят нови и нови идеи, текстове, герои и сюжети. Идва Деветоюнският преврат от 1923г. и той като че ли става повратен за писателя-политик. След 30 години, отдадени на политически борби и отстояване на идеали, като че писателят надделява, за да сложи край на безкрайната и болезнена политическа кариера. Проектите за нови творби все по-настойчиво заемат мястото си в сърцето на Влайков, за да възродят писателят отново. „Стрина Венковица и снаха й", „Житието на една майка", заедно с всички нови повести и разкази връщат човека Тодор към младостта, твореца Влайков към себе си, идеалиста - към народа.  Така писателят продължава живота си до 28.04.1943г.

 

Дядовата Славчова унука"
http://www.pravoslavie.domainbg.com/15/todor_vlajkov/unuka.html

2011-02-13
Истинският шахматен поет и апостол - Теодор Траянов  
0
3

Обществото на поетите e изпъстрено с многолики, шарени и много надарени личности. Особено сред онези, за които си спомняме чрез нашите неделни колонки. На днешната дата, ако човешкият живот беше толкова дълъг, колкото на отците в Библията, щеше да навърши 129г. един от познатите-непознати български поети - Теодор Василев Траянов. Изучаван в училище, по-скоро като споменаване, някъде сред другите символисти и забравян обикновено, след като се простим с училищната скамейка. Изкушените от лиричното слово продължават срещите си с него, но много по-често, четейки с очите на учителите си, и по-рядко със собствените си сърца. И така си остават тези наши поети - познати, но и непознати. Особено някои. И много рядко се замисляме, че те, освен поети, са били дишащи, живеещи и творящи личности със свои интереси и пристрастия. Споменът за тяхната телесно-човешка същност ни е интересен, но само ако е свързан с някоя пикантна любовно-еротична история. Но не такива истории обичам да разказвам аз. Моите истории са обикновено акцентирани върху древността, началото, връзката на индивида с рода и безсмъртието - чрез рода, чрез народа, чрез делата и оставените слова.

Теодор Траянов е роден на 30.01.1882г. в гр. Пазарджик. Неговият дядо, на когото е кръстен, Тодор Стефанов Траянов, е родом от Скопие. Роденият през 1831г. Тодор се занимавал с кожухарство, откъдето идва и прякорът му Кюркчията. Завършил местното училище, още в онези години той знаел, че успехът няма да те споходи, ако кротко и мирно си седиш в занаятчийницата и работиш от сутрин до мрак. Той обикалял съседните села и градища, за да предлага продуктите на труда си. Дори пътувал за панаира в Лайпциг, където предлагал кожухарските си изделия. Това се случвало, след като майсторът натоварвал стоката си на мулета, наемал въоръжен ексорт, най-често от пазачи албанци, и така, та чак до Лайпциг. Притежавал хубава къща, обличал се с „френски дрехи" и имал хубава жена - София Тодорчева. Пътуванията обогатявали не само джоба му, но и неговата библиотека. Той купувал религиозни книги, учебници, абонирал се за списания и вестници, излизали в Цариград и по Българско. Той бил и училищен настоятел, и читалищен работник, и защитник на българския език и култура, и радетел за независима Българска църква. Ненапразно един от близките му приятели бил и Кузман Шапкарев. Всичко това довело до заточването му в гр. Елбасан - Албания. След Руско-турската освободителна война Тодор се завърнал в родината си, за да се включи отново в борба - тази за освобождението на Македония.

Това е семейството, в което се ражда и възпитава и Васил Тодоров Траянов. Той завършва с отличие Свищовското училище, нищо че като баща си е роден в Скопие. След това се завръща в родния град и за две години е учител в скопското класно училище. След Освобождението на България се преселва в Пазарджик, където е назначен за съдебен следовател. Жени се за Елена Тодорова Лютова (родом от гр. Велес), която по това време е учителка в пазарджишкото класно училище. Завършила американския колеж в Цариград, девойката се отличава със своя силен интерес към изкуството и книгите. Ражда се и първият син на младата двойка - Тодор. Той имал интересно и динамично детство. Професията на баща му често ги принуждавала да се местят от град на град - Пловдив, Видин, Силистра, Трън, София, Сливен, Стара Загора... отново София...  Делото, започнато от бащата, се продължава и от сина - семейната библиотека все повече се увеличава и обогатява. Четенето на книги и заниманията с музика се превръщат в трайна семейна традиция, която дава възможност на малкия Тодор да прояви своя интерес към историята и музиката, театъра и астрономията. И нещо, което се смята за рядко срещано - едновременно със силния си интерес към изкуството и литературата, малчуганът проявявал не по-малък интерес и страст и към природоматематическите науки. След като семейството трайно се заселва в столицата, юношата завършва Първа мъжка гимназия през 1899г., а през есента на същата година се записва във Физико-математическия факултет на Софийския университет. След една година заминава за Виена, за да учи архитектура. Но аз искам да се върна малко назад. По времето, когато бъдещият поет учи в Първа мъжка гимназия, нейн директор е Кунчо Кутинчев (най-силният български шахматист в края на ХIХ век). Любителите на шахматното изкуство добре знаят името му. Може би той е онзи, който не само запалва момчето по този спорт, но и го подготвя така, че, когато едва 16-годишен той се изправя срещу проф. Димитър Табаков, успява да постигне резултат 3:3. Двубоят между столичния ученик и професора бил следен с интерес в столицата. След като двамата си разменят по две победи и по две реми, единодушно се съгласяват на краен резултат 3:3. Това е първото официално шахматно състезание в България. Като студент във Виенската политехника Теодор Траянов изучава не една наука. В клубовете и кафенетата на австрийската столица се сражават прочутите световни шахматни гении Тартаковер, Рети, Шлехтер, Албин, Марко, Видмар. Според д-р Видмар младият българин завършва висше „виенска шахматна школа". Мечтае да бъде рицар на атаките, които води с изумителна вещина. Стреми се винаги към инициатива, към съдържателна борба и побеждава силни съперници. Българинът е отличен ученик на майсторите. Така с една диплома и с една завършена школа, от която не се раздават документи, Теодор Траянов се завръща в България. През 1907 г. в София, в кафене „Смолницки" се провежда първото неофициално републиканско първенство по шахмат. В състезанието участват шестима шахматисти: Кунчо Кутинчев, д-р Ребен, д-р Калина, Атанас Илиев, Б. Цонев и Теодор Траянов. Траянов печели турнира като побеждава във всички партии и в блинд сеанс. В онова време все още няма българска шахматна литература. За Теодор първото настолно четиво е руското списание "Нива", чийто пръв сътрудник на шахматната рубрика е легендарният руски майстор Михаил Чигорин.

Теодор Траянов, освен литературната си дейност, осъществява и богата обществена и дипломатическа такава. Участва във войните като доброволец, участва и в четата на Христо Чернопеев, но аз искам по-подробно да се спра на неговата шахматна дейност. „Истинският шахматен поет и апостол се казва Теодор Траянов, помни това!"  - споделя Хоринек, според когото най-красивата игра на поета е с Пинкас, играна в София на 28.08.1922г.

 

 

Необикновената комбинация е препечатвана и днес в много издания по света. Тя е визитната картичка на поета шахматист. В една от най-известните руски книги за комбинации - "Последный шах" от Виктор Хенкин (1979) - творбата на Траянов е цитирана с подробен коментар. Тази комбинация е невиждана до момента! Жертвата на топ на полето "g7", в съчетание с последващите жертви на дама и офицер и прелестните матове с коня, са колкото сложни, толкова и оригинални. Това е първият български принос в съкровищницата на световния шахмат.

Неслучайно през 1931 г. на Учредителното събрание поетът е избран за председател на новоучредения Български шахматен съюз. Разнопосочните му занимания го отвеждат към една тема, с която по онова време малцина са имали смелостта да се захванат - темата за интуицията. Той е един от първите автори в света, който публикува задълбочени изследвания за тази непозната, отхвърляна и боготворена интуиция. Самият той принадлежи към школата на т.нар. „интуитивен шахмат" и раираното табло му дава немалко материал за наблюдение и изследвания. В статията си "Интуитивната шахматна игра" (в. "Шахмат, София, 11 ноември 1938) той пише: "Интуитивният шахмат - по богатство на идейни моменти, по стихийност на развитието и по красотата, която излъчва, напомня някоя героична балада, наситена с фантазия, напрежение, мистични устреми и воля за победа... За да бъдеш истински жрец на интуитивния шахмат, е нужно преди всичко вродено позиционно чувство за стратегия, тактика и красота, бързо преценяване на силите и точен усет за момента, в който чувството трябва да мине през разума и разумът - през чувството..."

Няколко месеца по-рано във вдъхновеното си слово пред Българския шахматен съюз поетът казва: "Шахматната игра е изкуство, пищна творба на въображението. Тя е отражение на идеи, комбинации и съчетания, които притежават собствен ритъм и своя своеобразна мелодия... Изкуството почва там, където има нещо ново, необикновено, един особен вътрешен знак, който учудва посветения... Всяка фигура на шахматната дъска може да се смята за един особен символ със своя собствена статика и динамика..."

Така, отдаден на науката, на поезията и шахмата, Теодор Траянов напуска този свят на 15.01.1945г. Стиховете му биват издавани в антологии и сборници, но това, което му носи наистина световна непреходна слава, са неговите изследвания и шахматните му успехи. Старите софиянци, онези, които играеха в Борисовата градина, поне преди няколко години, можеха да ви разкажат с трепет и за една, останала в паметта на всички, среща, проведена в София. Тази между Алехин и Теодор Траянов, завършила с реми. За любителите на изящното слово може би би било интересно да седнат пред шахматната дъска и да се потопят в омаята, която е мотивирала Теодор Траянов да изостави перото и да се отдаде на царицата, топа и царя... А за любителите на шахмата вярвам, че ще е удоволствие заедно с тези двама велики умове да разиграят следната партия:

Александър Алехин - Теодор Траянов

13.04.1936г. - София

1. e4 e5 2. Nf3 Nc6 3. Bc4 Nf6 4. Ng5 Bc5 5. Bxf7+ Ke7 6. Bd5 Rf8 7. O-O d6 8. Bxc6 bxc6 9. d3 Bg4 10. Nf3 Qe8 11. Be3 Bxe3 12. fxe3 Qg6 13. Nbd2 Rab8 14. b3 Be6 15. Qe1 Qh6 16. h3 Ke8 17. Nh4 Kd7 18. Rb1 g5 19. Nf5 Qg6 20. Nc4 g4 21. h4 g3 22. Rf3 Qh5 23. Rxg3 Ng4 24. Rf3 Bxf5 25. exf5 Rxf5 26. Qg3 Rxf3 27. gxf3 Rg8 28. Kh1 Nh6 29. Qh3+ Nf5 30. Rg1 Qxh4 31. Qxh4 Rxg1+ 32. Kxg1 Nxh4 33. Kf2 Nf5 34. b4 h5 35. c3 Ne7 36. e4 Ng6 37. d4 exd4 38. cxd4 h4 39. Ne3 Nf4 40. a3 Nd3+ 41. Ke2 Nf4+ 42. Kf2 Nd3+ 43. Ke2 Nf4+ 44. Kf2 Ѕ-Ѕ.

 

В периодичния печат Теодор Траянов е публикувал със следните псевдоними: Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.

Библиография

    * Regina mortua. Стихотворения. 1909

    * Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902-1909. 1912

    * Български балади. 1921, 1995

    * Песен на песните. 1923

    * Романтични песни. 1926

    * Освободеният човек. 1905-1911, 1929

    * Декламаториум. Най-популярни песни и поеми. 1932

    * Пешо чорлавият. Истории за непослушни деца. Нагодил на бълг. ез..., 1933

    * Най-хубавите басни за деца. Нагодил на бълг. ез... 1934

    * Едно, две, три... Стихове от... Пантеон. 1934

    * Земя и дух. 1921-1926. Кн. 1. 1941

2011-01-30
Истинският шахматен поет и апостол - Теодор Траянов  
0
3

Обществото на поетите e изпъстрено с многолики, шарени и много надарени личности. Особено сред онези, за които си спомняме чрез нашите неделни колонки. На днешната дата, ако човешкият живот беше толкова дълъг, колкото на отците в Библията, щеше да навърши 129г. един от познатите-непознати български поети - Теодор Василев Траянов. Изучаван в училище, по-скоро като споменаване, някъде сред другите символисти и забравян обикновено, след като се простим с училищната скамейка. Изкушените от лиричното слово продължават срещите си с него, но много по-често, четейки с очите на учителите си, и по-рядко със собствените си сърца. И така си остават тези наши поети - познати, но и непознати. Особено някои. И много рядко се замисляме, че те, освен поети, са били дишащи, живеещи и творящи личности със свои интереси и пристрастия. Споменът за тяхната телесно-човешка същност ни е интересен, но само ако е свързан с някоя пикантна любовно-еротична история. Но не такива истории обичам да разказвам аз. Моите истории са обикновено акцентирани върху древността, началото, връзката на индивида с рода и безсмъртието - чрез рода, чрез народа, чрез делата и оставените слова.

Теодор Траянов е роден на 30.01.1882г. в гр. Пазарджик. Неговият дядо, на когото е кръстен, Тодор Стефанов Траянов, е родом от Скопие. Роденият през 1831г. Тодор се занимавал с кожухарство, откъдето идва и прякорът му Кюркчията. Завършил местното училище, още в онези години той знаел, че успехът няма да те споходи, ако кротко и мирно си седиш в занаятчийницата и работиш от сутрин до мрак. Той обикалял съседните села и градища, за да предлага продуктите на труда си. Дори пътувал за панаира в Лайпциг, където предлагал кожухарските си изделия. Това се случвало, след като майсторът натоварвал стоката си на мулета, наемал въоръжен ексорт, най-често от пазачи албанци, и така, та чак до Лайпциг. Притежавал хубава къща, обличал се с „френски дрехи" и имал хубава жена - София Тодорчева. Пътуванията обогатявали не само джоба му, но и неговата библиотека. Той купувал религиозни книги, учебници, абонирал се за списания и вестници, излизали в Цариград и по Българско. Той бил и училищен настоятел, и читалищен работник, и защитник на българския език и култура, и радетел за независима Българска църква. Ненапразно един от близките му приятели бил и Кузман Шапкарев. Всичко това довело до заточването му в гр. Елбасан - Албания. След Руско-турската освободителна война Тодор се завърнал в родината си, за да се включи отново в борба - тази за освобождението на Македония.

Това е семейството, в което се ражда и възпитава и Васил Тодоров Траянов. Той завършва с отличие Свищовското училище, нищо че като баща си е роден в Скопие. След това се завръща в родния град и за две години е учител в скопското класно училище. След Освобождението на България се преселва в Пазарджик, където е назначен за съдебен следовател. Жени се за Елена Тодорова Лютова (родом от гр. Велес), която по това време е учителка в пазарджишкото класно училище. Завършила американския колеж в Цариград, девойката се отличава със своя силен интерес към изкуството и книгите. Ражда се и първият син на младата двойка - Тодор. Той имал интересно и динамично детство. Професията на баща му често ги принуждавала да се местят от град на град - Пловдив, Видин, Силистра, Трън, София, Сливен, Стара Загора... отново София...  Делото, започнато от бащата, се продължава и от сина - семейната библиотека все повече се увеличава и обогатява. Четенето на книги и заниманията с музика се превръщат в трайна семейна традиция, която дава възможност на малкия Тодор да прояви своя интерес към историята и музиката, театъра и астрономията. И нещо, което се смята за рядко срещано - едновременно със силния си интерес към изкуството и литературата, малчуганът проявявал не по-малък интерес и страст и към природоматематическите науки. След като семейството трайно се заселва в столицата, юношата завършва Първа мъжка гимназия през 1899г., а през есента на същата година се записва във Физико-математическия факултет на Софийския университет. След една година заминава за Виена, за да учи архитектура. Но аз искам да се върна малко назад. По времето, когато бъдещият поет учи в Първа мъжка гимназия, нейн директор е Кунчо Кутинчев (най-силният български шахматист в края на ХIХ век). Любителите на шахматното изкуство добре знаят името му. Може би той е онзи, който не само запалва момчето по този спорт, но и го подготвя така, че, когато едва 16-годишен той се изправя срещу проф. Димитър Табаков, успява да постигне резултат 3:3. Двубоят между столичния ученик и професора бил следен с интерес в столицата. След като двамата си разменят по две победи и по две реми, единодушно се съгласяват на краен резултат 3:3. Това е първото официално шахматно състезание в България. Като студент във Виенската политехника Теодор Траянов изучава не една наука. В клубовете и кафенетата на австрийската столица се сражават прочутите световни шахматни гении Тартаковер, Рети, Шлехтер, Албин, Марко, Видмар. Според д-р Видмар младият българин завършва висше „виенска шахматна школа". Мечтае да бъде рицар на атаките, които води с изумителна вещина. Стреми се винаги към инициатива, към съдържателна борба и побеждава силни съперници. Българинът е отличен ученик на майсторите. Така с една диплома и с една завършена школа, от която не се раздават документи, Теодор Траянов се завръща в България. През 1907 г. в София, в кафене „Смолницки" се провежда първото неофициално републиканско първенство по шахмат. В състезанието участват шестима шахматисти: Кунчо Кутинчев, д-р Ребен, д-р Калина, Атанас Илиев, Б. Цонев и Теодор Траянов. Траянов печели турнира като побеждава във всички партии и в блинд сеанс. В онова време все още няма българска шахматна литература. За Теодор първото настолно четиво е руското списание "Нива", чийто пръв сътрудник на шахматната рубрика е легендарният руски майстор Михаил Чигорин.

Теодор Траянов, освен литературната си дейност, осъществява и богата обществена и дипломатическа такава. Участва във войните като доброволец, участва и в четата на Христо Чернопеев, но аз искам по-подробно да се спра на неговата шахматна дейност. „Истинският шахматен поет и апостол се казва Теодор Траянов, помни това!"  - споделя Хоринек, според когото най-красивата игра на поета е с Пинкас, играна в София на 28.08.1922г.

 

 

Необикновената комбинация е препечатвана и днес в много издания по света. Тя е визитната картичка на поета шахматист. В една от най-известните руски книги за комбинации - "Последный шах" от Виктор Хенкин (1979) - творбата на Траянов е цитирана с подробен коментар. Тази комбинация е невиждана до момента! Жертвата на топ на полето "g7", в съчетание с последващите жертви на дама и офицер и прелестните матове с коня, са колкото сложни, толкова и оригинални. Това е първият български принос в съкровищницата на световния шахмат.

Неслучайно през 1931 г. на Учредителното събрание поетът е избран за председател на новоучредения Български шахматен съюз. Разнопосочните му занимания го отвеждат към една тема, с която по онова време малцина са имали смелостта да се захванат - темата за интуицията. Той е един от първите автори в света, който публикува задълбочени изследвания за тази непозната, отхвърляна и боготворена интуиция. Самият той принадлежи към школата на т.нар. „интуитивен шахмат" и раираното табло му дава немалко материал за наблюдение и изследвания. В статията си "Интуитивната шахматна игра" (в. "Шахмат, София, 11 ноември 1938) той пише: "Интуитивният шахмат - по богатство на идейни моменти, по стихийност на развитието и по красотата, която излъчва, напомня някоя героична балада, наситена с фантазия, напрежение, мистични устреми и воля за победа... За да бъдеш истински жрец на интуитивния шахмат, е нужно преди всичко вродено позиционно чувство за стратегия, тактика и красота, бързо преценяване на силите и точен усет за момента, в който чувството трябва да мине през разума и разумът - през чувството..."

Няколко месеца по-рано във вдъхновеното си слово пред Българския шахматен съюз поетът казва: "Шахматната игра е изкуство, пищна творба на въображението. Тя е отражение на идеи, комбинации и съчетания, които притежават собствен ритъм и своя своеобразна мелодия... Изкуството почва там, където има нещо ново, необикновено, един особен вътрешен знак, който учудва посветения... Всяка фигура на шахматната дъска може да се смята за един особен символ със своя собствена статика и динамика..."

Така, отдаден на науката, на поезията и шахмата, Теодор Траянов напуска този свят на 15.01.1945г. Стиховете му биват издавани в антологии и сборници, но това, което му носи наистина световна непреходна слава, са неговите изследвания и шахматните му успехи. Старите софиянци, онези, които играеха в Борисовата градина, поне преди няколко години, можеха да ви разкажат с трепет и за една, останала в паметта на всички, среща, проведена в София. Тази между Алехин и Теодор Траянов, завършила с реми. За любителите на изящното слово може би би било интересно да седнат пред шахматната дъска и да се потопят в омаята, която е мотивирала Теодор Траянов да изостави перото и да се отдаде на царицата, топа и царя... А за любителите на шахмата вярвам, че ще е удоволствие заедно с тези двама велики умове да разиграят следната партия:

Александър Алехин - Теодор Траянов

13.04.1936г. - София

1. e4 e5 2. Nf3 Nc6 3. Bc4 Nf6 4. Ng5 Bc5 5. Bxf7+ Ke7 6. Bd5 Rf8 7. O-O d6 8. Bxc6 bxc6 9. d3 Bg4 10. Nf3 Qe8 11. Be3 Bxe3 12. fxe3 Qg6 13. Nbd2 Rab8 14. b3 Be6 15. Qe1 Qh6 16. h3 Ke8 17. Nh4 Kd7 18. Rb1 g5 19. Nf5 Qg6 20. Nc4 g4 21. h4 g3 22. Rf3 Qh5 23. Rxg3 Ng4 24. Rf3 Bxf5 25. exf5 Rxf5 26. Qg3 Rxf3 27. gxf3 Rg8 28. Kh1 Nh6 29. Qh3+ Nf5 30. Rg1 Qxh4 31. Qxh4 Rxg1+ 32. Kxg1 Nxh4 33. Kf2 Nf5 34. b4 h5 35. c3 Ne7 36. e4 Ng6 37. d4 exd4 38. cxd4 h4 39. Ne3 Nf4 40. a3 Nd3+ 41. Ke2 Nf4+ 42. Kf2 Nd3+ 43. Ke2 Nf4+ 44. Kf2 Ѕ-Ѕ.

 

В периодичния печат Теодор Траянов е публикувал със следните псевдоними: Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.

Библиография

    * Regina mortua. Стихотворения. 1909

    * Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902-1909. 1912

    * Български балади. 1921, 1995

    * Песен на песните. 1923

    * Романтични песни. 1926

    * Освободеният човек. 1905-1911, 1929

    * Декламаториум. Най-популярни песни и поеми. 1932

    * Пешо чорлавият. Истории за непослушни деца. Нагодил на бълг. ез..., 1933

    * Най-хубавите басни за деца. Нагодил на бълг. ез... 1934

    * Едно, две, три... Стихове от... Пантеон. 1934

    * Земя и дух. 1921-1926. Кн. 1. 1941

2011-01-30
Истинският шахматен поет и апостол - Теодор Траянов  
0
3

Обществото на поетите e изпъстрено с многолики, шарени и много надарени личности. Особено сред онези, за които си спомняме чрез нашите неделни колонки. На днешната дата, ако човешкият живот беше толкова дълъг, колкото на отците в Библията, щеше да навърши 129г. един от познатите-непознати български поети - Теодор Василев Траянов. Изучаван в училище, по-скоро като споменаване, някъде сред другите символисти и забравян обикновено, след като се простим с училищната скамейка. Изкушените от лиричното слово продължават срещите си с него, но много по-често, четейки с очите на учителите си, и по-рядко със собствените си сърца. И така си остават тези наши поети - познати, но и непознати. Особено някои. И много рядко се замисляме, че те, освен поети, са били дишащи, живеещи и творящи личности със свои интереси и пристрастия. Споменът за тяхната телесно-човешка същност ни е интересен, но само ако е свързан с някоя пикантна любовно-еротична история. Но не такива истории обичам да разказвам аз. Моите истории са обикновено акцентирани върху древността, началото, връзката на индивида с рода и безсмъртието - чрез рода, чрез народа, чрез делата и оставените слова.

Теодор Траянов е роден на 30.01.1882г. в гр. Пазарджик. Неговият дядо, на когото е кръстен, Тодор Стефанов Траянов, е родом от Скопие. Роденият през 1831г. Тодор се занимавал с кожухарство, откъдето идва и прякорът му Кюркчията. Завършил местното училище, още в онези години той знаел, че успехът няма да те споходи, ако кротко и мирно си седиш в занаятчийницата и работиш от сутрин до мрак. Той обикалял съседните села и градища, за да предлага продуктите на труда си. Дори пътувал за панаира в Лайпциг, където предлагал кожухарските си изделия. Това се случвало, след като майсторът натоварвал стоката си на мулета, наемал въоръжен ексорт, най-често от пазачи албанци, и така, та чак до Лайпциг. Притежавал хубава къща, обличал се с „френски дрехи" и имал хубава жена - София Тодорчева. Пътуванията обогатявали не само джоба му, но и неговата библиотека. Той купувал религиозни книги, учебници, абонирал се за списания и вестници, излизали в Цариград и по Българско. Той бил и училищен настоятел, и читалищен работник, и защитник на българския език и култура, и радетел за независима Българска църква. Ненапразно един от близките му приятели бил и Кузман Шапкарев. Всичко това довело до заточването му в гр. Елбасан - Албания. След Руско-турската освободителна война Тодор се завърнал в родината си, за да се включи отново в борба - тази за освобождението на Македония.

Това е семейството, в което се ражда и възпитава и Васил Тодоров Траянов. Той завършва с отличие Свищовското училище, нищо че като баща си е роден в Скопие. След това се завръща в родния град и за две години е учител в скопското класно училище. След Освобождението на България се преселва в Пазарджик, където е назначен за съдебен следовател. Жени се за Елена Тодорова Лютова (родом от гр. Велес), която по това време е учителка в пазарджишкото класно училище. Завършила американския колеж в Цариград, девойката се отличава със своя силен интерес към изкуството и книгите. Ражда се и първият син на младата двойка - Тодор. Той имал интересно и динамично детство. Професията на баща му често ги принуждавала да се местят от град на град - Пловдив, Видин, Силистра, Трън, София, Сливен, Стара Загора... отново София...  Делото, започнато от бащата, се продължава и от сина - семейната библиотека все повече се увеличава и обогатява. Четенето на книги и заниманията с музика се превръщат в трайна семейна традиция, която дава възможност на малкия Тодор да прояви своя интерес към историята и музиката, театъра и астрономията. И нещо, което се смята за рядко срещано - едновременно със силния си интерес към изкуството и литературата, малчуганът проявявал не по-малък интерес и страст и към природоматематическите науки. След като семейството трайно се заселва в столицата, юношата завършва Първа мъжка гимназия през 1899г., а през есента на същата година се записва във Физико-математическия факултет на Софийския университет. След една година заминава за Виена, за да учи архитектура. Но аз искам да се върна малко назад. По времето, когато бъдещият поет учи в Първа мъжка гимназия, нейн директор е Кунчо Кутинчев (най-силният български шахматист в края на ХIХ век). Любителите на шахматното изкуство добре знаят името му. Може би той е онзи, който не само запалва момчето по този спорт, но и го подготвя така, че, когато едва 16-годишен той се изправя срещу проф. Димитър Табаков, успява да постигне резултат 3:3. Двубоят между столичния ученик и професора бил следен с интерес в столицата. След като двамата си разменят по две победи и по две реми, единодушно се съгласяват на краен резултат 3:3. Това е първото официално шахматно състезание в България. Като студент във Виенската политехника Теодор Траянов изучава не една наука. В клубовете и кафенетата на австрийската столица се сражават прочутите световни шахматни гении Тартаковер, Рети, Шлехтер, Албин, Марко, Видмар. Според д-р Видмар младият българин завършва висше „виенска шахматна школа". Мечтае да бъде рицар на атаките, които води с изумителна вещина. Стреми се винаги към инициатива, към съдържателна борба и побеждава силни съперници. Българинът е отличен ученик на майсторите. Така с една диплома и с една завършена школа, от която не се раздават документи, Теодор Траянов се завръща в България. През 1907 г. в София, в кафене „Смолницки" се провежда първото неофициално републиканско първенство по шахмат. В състезанието участват шестима шахматисти: Кунчо Кутинчев, д-р Ребен, д-р Калина, Атанас Илиев, Б. Цонев и Теодор Траянов. Траянов печели турнира като побеждава във всички партии и в блинд сеанс. В онова време все още няма българска шахматна литература. За Теодор първото настолно четиво е руското списание "Нива", чийто пръв сътрудник на шахматната рубрика е легендарният руски майстор Михаил Чигорин.

Теодор Траянов, освен литературната си дейност, осъществява и богата обществена и дипломатическа такава. Участва във войните като доброволец, участва и в четата на Христо Чернопеев, но аз искам по-подробно да се спра на неговата шахматна дейност. „Истинският шахматен поет и апостол се казва Теодор Траянов, помни това!"  - споделя Хоринек, според когото най-красивата игра на поета е с Пинкас, играна в София на 28.08.1922г.

 

 

Необикновената комбинация е препечатвана и днес в много издания по света. Тя е визитната картичка на поета шахматист. В една от най-известните руски книги за комбинации - "Последный шах" от Виктор Хенкин (1979) - творбата на Траянов е цитирана с подробен коментар. Тази комбинация е невиждана до момента! Жертвата на топ на полето "g7", в съчетание с последващите жертви на дама и офицер и прелестните матове с коня, са колкото сложни, толкова и оригинални. Това е първият български принос в съкровищницата на световния шахмат.

Неслучайно през 1931 г. на Учредителното събрание поетът е избран за председател на новоучредения Български шахматен съюз. Разнопосочните му занимания го отвеждат към една тема, с която по онова време малцина са имали смелостта да се захванат - темата за интуицията. Той е един от първите автори в света, който публикува задълбочени изследвания за тази непозната, отхвърляна и боготворена интуиция. Самият той принадлежи към школата на т.нар. „интуитивен шахмат" и раираното табло му дава немалко материал за наблюдение и изследвания. В статията си "Интуитивната шахматна игра" (в. "Шахмат, София, 11 ноември 1938) той пише: "Интуитивният шахмат - по богатство на идейни моменти, по стихийност на развитието и по красотата, която излъчва, напомня някоя героична балада, наситена с фантазия, напрежение, мистични устреми и воля за победа... За да бъдеш истински жрец на интуитивния шахмат, е нужно преди всичко вродено позиционно чувство за стратегия, тактика и красота, бързо преценяване на силите и точен усет за момента, в който чувството трябва да мине през разума и разумът - през чувството..."

Няколко месеца по-рано във вдъхновеното си слово пред Българския шахматен съюз поетът казва: "Шахматната игра е изкуство, пищна творба на въображението. Тя е отражение на идеи, комбинации и съчетания, които притежават собствен ритъм и своя своеобразна мелодия... Изкуството почва там, където има нещо ново, необикновено, един особен вътрешен знак, който учудва посветения... Всяка фигура на шахматната дъска може да се смята за един особен символ със своя собствена статика и динамика..."

Така, отдаден на науката, на поезията и шахмата, Теодор Траянов напуска този свят на 15.01.1945г. Стиховете му биват издавани в антологии и сборници, но това, което му носи наистина световна непреходна слава, са неговите изследвания и шахматните му успехи. Старите софиянци, онези, които играеха в Борисовата градина, поне преди няколко години, можеха да ви разкажат с трепет и за една, останала в паметта на всички, среща, проведена в София. Тази между Алехин и Теодор Траянов, завършила с реми. За любителите на изящното слово може би би било интересно да седнат пред шахматната дъска и да се потопят в омаята, която е мотивирала Теодор Траянов да изостави перото и да се отдаде на царицата, топа и царя... А за любителите на шахмата вярвам, че ще е удоволствие заедно с тези двама велики умове да разиграят следната партия:

Александър Алехин - Теодор Траянов

13.04.1936г. - София

1. e4 e5 2. Nf3 Nc6 3. Bc4 Nf6 4. Ng5 Bc5 5. Bxf7+ Ke7 6. Bd5 Rf8 7. O-O d6 8. Bxc6 bxc6 9. d3 Bg4 10. Nf3 Qe8 11. Be3 Bxe3 12. fxe3 Qg6 13. Nbd2 Rab8 14. b3 Be6 15. Qe1 Qh6 16. h3 Ke8 17. Nh4 Kd7 18. Rb1 g5 19. Nf5 Qg6 20. Nc4 g4 21. h4 g3 22. Rf3 Qh5 23. Rxg3 Ng4 24. Rf3 Bxf5 25. exf5 Rxf5 26. Qg3 Rxf3 27. gxf3 Rg8 28. Kh1 Nh6 29. Qh3+ Nf5 30. Rg1 Qxh4 31. Qxh4 Rxg1+ 32. Kxg1 Nxh4 33. Kf2 Nf5 34. b4 h5 35. c3 Ne7 36. e4 Ng6 37. d4 exd4 38. cxd4 h4 39. Ne3 Nf4 40. a3 Nd3+ 41. Ke2 Nf4+ 42. Kf2 Nd3+ 43. Ke2 Nf4+ 44. Kf2 Ѕ-Ѕ.

 

В периодичния печат Теодор Траянов е публикувал със следните псевдоними: Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.

Библиография

    * Regina mortua. Стихотворения. 1909

    * Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902-1909. 1912

    * Български балади. 1921, 1995

    * Песен на песните. 1923

    * Романтични песни. 1926

    * Освободеният човек. 1905-1911, 1929

    * Декламаториум. Най-популярни песни и поеми. 1932

    * Пешо чорлавият. Истории за непослушни деца. Нагодил на бълг. ез..., 1933

    * Най-хубавите басни за деца. Нагодил на бълг. ез... 1934

    * Едно, две, три... Стихове от... Пантеон. 1934

    * Земя и дух. 1921-1926. Кн. 1. 1941

2011-01-30
Истинският шахматен поет и апостол - Теодор Траянов  
0
3

Обществото на поетите e изпъстрено с многолики, шарени и много надарени личности. Особено сред онези, за които си спомняме чрез нашите неделни колонки. На днешната дата, ако човешкият живот беше толкова дълъг, колкото на отците в Библията, щеше да навърши 129г. един от познатите-непознати български поети - Теодор Василев Траянов. Изучаван в училище, по-скоро като споменаване, някъде сред другите символисти и забравян обикновено, след като се простим с училищната скамейка. Изкушените от лиричното слово продължават срещите си с него, но много по-често, четейки с очите на учителите си, и по-рядко със собствените си сърца. И така си остават тези наши поети - познати, но и непознати. Особено някои. И много рядко се замисляме, че те, освен поети, са били дишащи, живеещи и творящи личности със свои интереси и пристрастия. Споменът за тяхната телесно-човешка същност ни е интересен, но само ако е свързан с някоя пикантна любовно-еротична история. Но не такива истории обичам да разказвам аз. Моите истории са обикновено акцентирани върху древността, началото, връзката на индивида с рода и безсмъртието - чрез рода, чрез народа, чрез делата и оставените слова.

Теодор Траянов е роден на 30.01.1882г. в гр. Пазарджик. Неговият дядо, на когото е кръстен, Тодор Стефанов Траянов, е родом от Скопие. Роденият през 1831г. Тодор се занимавал с кожухарство, откъдето идва и прякорът му Кюркчията. Завършил местното училище, още в онези години той знаел, че успехът няма да те споходи, ако кротко и мирно си седиш в занаятчийницата и работиш от сутрин до мрак. Той обикалял съседните села и градища, за да предлага продуктите на труда си. Дори пътувал за панаира в Лайпциг, където предлагал кожухарските си изделия. Това се случвало, след като майсторът натоварвал стоката си на мулета, наемал въоръжен ексорт, най-често от пазачи албанци, и така, та чак до Лайпциг. Притежавал хубава къща, обличал се с „френски дрехи" и имал хубава жена - София Тодорчева. Пътуванията обогатявали не само джоба му, но и неговата библиотека. Той купувал религиозни книги, учебници, абонирал се за списания и вестници, излизали в Цариград и по Българско. Той бил и училищен настоятел, и читалищен работник, и защитник на българския език и култура, и радетел за независима Българска църква. Ненапразно един от близките му приятели бил и Кузман Шапкарев. Всичко това довело до заточването му в гр. Елбасан - Албания. След Руско-турската освободителна война Тодор се завърнал в родината си, за да се включи отново в борба - тази за освобождението на Македония.

Това е семейството, в което се ражда и възпитава и Васил Тодоров Траянов. Той завършва с отличие Свищовското училище, нищо че като баща си е роден в Скопие. След това се завръща в родния град и за две години е учител в скопското класно училище. След Освобождението на България се преселва в Пазарджик, където е назначен за съдебен следовател. Жени се за Елена Тодорова Лютова (родом от гр. Велес), която по това време е учителка в пазарджишкото класно училище. Завършила американския колеж в Цариград, девойката се отличава със своя силен интерес към изкуството и книгите. Ражда се и първият син на младата двойка - Тодор. Той имал интересно и динамично детство. Професията на баща му често ги принуждавала да се местят от град на град - Пловдив, Видин, Силистра, Трън, София, Сливен, Стара Загора... отново София...  Делото, започнато от бащата, се продължава и от сина - семейната библиотека все повече се увеличава и обогатява. Четенето на книги и заниманията с музика се превръщат в трайна семейна традиция, която дава възможност на малкия Тодор да прояви своя интерес към историята и музиката, театъра и астрономията. И нещо, което се смята за рядко срещано - едновременно със силния си интерес към изкуството и литературата, малчуганът проявявал не по-малък интерес и страст и към природоматематическите науки. След като семейството трайно се заселва в столицата, юношата завършва Първа мъжка гимназия през 1899г., а през есента на същата година се записва във Физико-математическия факултет на Софийския университет. След една година заминава за Виена, за да учи архитектура. Но аз искам да се върна малко назад. По времето, когато бъдещият поет учи в Първа мъжка гимназия, нейн директор е Кунчо Кутинчев (най-силният български шахматист в края на ХIХ век). Любителите на шахматното изкуство добре знаят името му. Може би той е онзи, който не само запалва момчето по този спорт, но и го подготвя така, че, когато едва 16-годишен той се изправя срещу проф. Димитър Табаков, успява да постигне резултат 3:3. Двубоят между столичния ученик и професора бил следен с интерес в столицата. След като двамата си разменят по две победи и по две реми, единодушно се съгласяват на краен резултат 3:3. Това е първото официално шахматно състезание в България. Като студент във Виенската политехника Теодор Траянов изучава не една наука. В клубовете и кафенетата на австрийската столица се сражават прочутите световни шахматни гении Тартаковер, Рети, Шлехтер, Албин, Марко, Видмар. Според д-р Видмар младият българин завършва висше „виенска шахматна школа". Мечтае да бъде рицар на атаките, които води с изумителна вещина. Стреми се винаги към инициатива, към съдържателна борба и побеждава силни съперници. Българинът е отличен ученик на майсторите. Така с една диплома и с една завършена школа, от която не се раздават документи, Теодор Траянов се завръща в България. През 1907 г. в София, в кафене „Смолницки" се провежда първото неофициално републиканско първенство по шахмат. В състезанието участват шестима шахматисти: Кунчо Кутинчев, д-р Ребен, д-р Калина, Атанас Илиев, Б. Цонев и Теодор Траянов. Траянов печели турнира като побеждава във всички партии и в блинд сеанс. В онова време все още няма българска шахматна литература. За Теодор първото настолно четиво е руското списание "Нива", чийто пръв сътрудник на шахматната рубрика е легендарният руски майстор Михаил Чигорин.

Теодор Траянов, освен литературната си дейност, осъществява и богата обществена и дипломатическа такава. Участва във войните като доброволец, участва и в четата на Христо Чернопеев, но аз искам по-подробно да се спра на неговата шахматна дейност. „Истинският шахматен поет и апостол се казва Теодор Траянов, помни това!"  - споделя Хоринек, според когото най-красивата игра на поета е с Пинкас, играна в София на 28.08.1922г.

 

 

Необикновената комбинация е препечатвана и днес в много издания по света. Тя е визитната картичка на поета шахматист. В една от най-известните руски книги за комбинации - "Последный шах" от Виктор Хенкин (1979) - творбата на Траянов е цитирана с подробен коментар. Тази комбинация е невиждана до момента! Жертвата на топ на полето "g7", в съчетание с последващите жертви на дама и офицер и прелестните матове с коня, са колкото сложни, толкова и оригинални. Това е първият български принос в съкровищницата на световния шахмат.

Неслучайно през 1931 г. на Учредителното събрание поетът е избран за председател на новоучредения Български шахматен съюз. Разнопосочните му занимания го отвеждат към една тема, с която по онова време малцина са имали смелостта да се захванат - темата за интуицията. Той е един от първите автори в света, който публикува задълбочени изследвания за тази непозната, отхвърляна и боготворена интуиция. Самият той принадлежи към школата на т.нар. „интуитивен шахмат" и раираното табло му дава немалко материал за наблюдение и изследвания. В статията си "Интуитивната шахматна игра" (в. "Шахмат, София, 11 ноември 1938) той пише: "Интуитивният шахмат - по богатство на идейни моменти, по стихийност на развитието и по красотата, която излъчва, напомня някоя героична балада, наситена с фантазия, напрежение, мистични устреми и воля за победа... За да бъдеш истински жрец на интуитивния шахмат, е нужно преди всичко вродено позиционно чувство за стратегия, тактика и красота, бързо преценяване на силите и точен усет за момента, в който чувството трябва да мине през разума и разумът - през чувството..."

Няколко месеца по-рано във вдъхновеното си слово пред Българския шахматен съюз поетът казва: "Шахматната игра е изкуство, пищна творба на въображението. Тя е отражение на идеи, комбинации и съчетания, които притежават собствен ритъм и своя своеобразна мелодия... Изкуството почва там, където има нещо ново, необикновено, един особен вътрешен знак, който учудва посветения... Всяка фигура на шахматната дъска може да се смята за един особен символ със своя собствена статика и динамика..."

Така, отдаден на науката, на поезията и шахмата, Теодор Траянов напуска този свят на 15.01.1945г. Стиховете му биват издавани в антологии и сборници, но това, което му носи наистина световна непреходна слава, са неговите изследвания и шахматните му успехи. Старите софиянци, онези, които играеха в Борисовата градина, поне преди няколко години, можеха да ви разкажат с трепет и за една, останала в паметта на всички, среща, проведена в София. Тази между Алехин и Теодор Траянов, завършила с реми. За любителите на изящното слово може би би било интересно да седнат пред шахматната дъска и да се потопят в омаята, която е мотивирала Теодор Траянов да изостави перото и да се отдаде на царицата, топа и царя... А за любителите на шахмата вярвам, че ще е удоволствие заедно с тези двама велики умове да разиграят следната партия:

Александър Алехин - Теодор Траянов

13.04.1936г. - София

1. e4 e5 2. Nf3 Nc6 3. Bc4 Nf6 4. Ng5 Bc5 5. Bxf7+ Ke7 6. Bd5 Rf8 7. O-O d6 8. Bxc6 bxc6 9. d3 Bg4 10. Nf3 Qe8 11. Be3 Bxe3 12. fxe3 Qg6 13. Nbd2 Rab8 14. b3 Be6 15. Qe1 Qh6 16. h3 Ke8 17. Nh4 Kd7 18. Rb1 g5 19. Nf5 Qg6 20. Nc4 g4 21. h4 g3 22. Rf3 Qh5 23. Rxg3 Ng4 24. Rf3 Bxf5 25. exf5 Rxf5 26. Qg3 Rxf3 27. gxf3 Rg8 28. Kh1 Nh6 29. Qh3+ Nf5 30. Rg1 Qxh4 31. Qxh4 Rxg1+ 32. Kxg1 Nxh4 33. Kf2 Nf5 34. b4 h5 35. c3 Ne7 36. e4 Ng6 37. d4 exd4 38. cxd4 h4 39. Ne3 Nf4 40. a3 Nd3+ 41. Ke2 Nf4+ 42. Kf2 Nd3+ 43. Ke2 Nf4+ 44. Kf2 Ѕ-Ѕ.

 

В периодичния печат Теодор Траянов е публикувал със следните псевдоними: Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.

Библиография

    * Regina mortua. Стихотворения. 1909

    * Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902-1909. 1912

    * Български балади. 1921, 1995

    * Песен на песните. 1923

    * Романтични песни. 1926

    * Освободеният човек. 1905-1911, 1929

    * Декламаториум. Най-популярни песни и поеми. 1932

    * Пешо чорлавият. Истории за непослушни деца. Нагодил на бълг. ез..., 1933

    * Най-хубавите басни за деца. Нагодил на бълг. ез... 1934

    * Едно, две, три... Стихове от... Пантеон. 1934

    * Земя и дух. 1921-1926. Кн. 1. 1941

2011-01-30
Отново за мечтите  
0
3

Вчерашната колонка на Лариса обърна вниманието ни към мечтите. Онези, които ни се виждат далеч и недостижими, а са до нас, ако успеем да направим първата малка, а след нея следващите крачки. Това е много известният в поведенческите науки съвет - за да достигнеш до целта, не се опитвай да свършиш всичко наведнъж, а раздели пътя на малки крачки, поставяй си малки цели, които да не те плашат и ще стигнеш далеч, далеч... чак до поредната мечта. Не отричам мъдростта в това, напротив! Още повече, че да я отрека, означава да отрека част от собствената си убеденост и работа. Само че ми се иска да продължа още малко - отвъд мечтата. След нейното постигане. Друга стара мъдрост е, че когато осъществим мечтата си, ние реално ставаме нещастни, защото няма към какво да се стремим. Не зная дали е така и не искам да вярвам в това. От една мечта - към друга, от един компот - към друг, ако мога да перефразирам Лари. Но все си мисля, че много по-радостни и много по-щастливи са онези мигове, в които ние сме на крачка от мечтата си, тя все още е пред нас, но ние я виждаме и очакваме всеки миг да я докоснем. Едно протягане, едно последно усилие и а-ха... И се мисля успяваме ли в този наш динамичен век да се отдадем на това а-ха... На радостта от срещата с мечтата и на удоволствието от нейното очакване? Разбъркани са мислите ми за мечтата днес. Беше рожденият ден на Владимир Симеонович Висоцки... Творец, голям колкото невероятно голямата руска душа и степ, човек, когото ми се иска да съм познавала. Най-вече защото моето вътрешно усещане е, че той е от онези хора, които успяват да хванат мига, да вземат най-красивото от него, за да го пренесат в онези минути, когато ще имат нужда от красота, нежност и щастие. Май това е моят Висоцки. Такъв, какъвто го виждам, когато погледна бюста му, такъв, какъвто го чувам, когато думите на песните му дълбаят в сърцето ми.

Родината му вчера беше разтърсена и от един атентат. Поредният. Може би и той е причината да се замисля, след Лариса, за мечтите. В този атентат загинаха над 30 човека. Не ми се спира на това малко или много са. Знам само, че това са над 30 поне по 3 по-малко мечти. По-малко радости. Сред тях е и млада дама - творец, драматург, прелетял километри, за да получи своята награда от сп. „Киноизкуство". Една от мечтите й е била постигната и тя наистина е била на едно а-ха пресягане, за да я стигне. Стигнала обаче до нея Смъртта. Без да омаловажавам трагедията на всички, загубили близки (самата аз веднага се обадих на свои приятели, живеещи близо до летището, притеснена), си мисля, че може би тази млада дама (макар да е много болезнено от загубата и на младия й живот и на силно обещаващия й талант) е била щастлива в последните си мигове на тази земя. И е отнесла там, в онзи другия свят, света на душите, прекрасни минути на очакване и трепет, които ще го направят по-красив, по-шарен, по-уютен. Аз искрено вярвам в това, че светът, в който отиват душите ни, е толкова красив и толкова топъл, колкото повече споделени с любимите хора мигове носим със себе си, толкова по-светъл е, колкото повече минути на радост и щастие е взела душата ни със себе си. И за това, вероятно подтикната от случилото се на летище Домодедово, отново ми се иска да напомня на себе си и на всички - хора, нека си дадем правото и свободата да бъдем щастливи от всяка малка радост, която ни предоставя животът или ние сами си подаряваме, на всеки миг, споделен с любимия, с родител или с дете, на всяка усмивка, породена от шумоленето на вятъра или песента на птиците. Никой от нас не знае кога ще бъде повикан в другия полк, важното е да е успял да напълни душата си с песен, нежност и щастие. Защото, ако вярваме на Библията, в онзи свят ще живеем вечно. Аз не искам моята Вечност да е тъжна и изпълнена със съжаление. А ти?

2011-01-26
Отново за мечтите  
0
3

Вчерашната колонка на Лариса обърна вниманието ни към мечтите. Онези, които ни се виждат далеч и недостижими, а са до нас, ако успеем да направим първата малка, а след нея следващите крачки. Това е много известният в поведенческите науки съвет - за да достигнеш до целта, не се опитвай да свършиш всичко наведнъж, а раздели пътя на малки крачки, поставяй си малки цели, които да не те плашат и ще стигнеш далеч, далеч... чак до поредната мечта. Не отричам мъдростта в това, напротив! Още повече, че да я отрека, означава да отрека част от собствената си убеденост и работа. Само че ми се иска да продължа още малко - отвъд мечтата. След нейното постигане. Друга стара мъдрост е, че когато осъществим мечтата си, ние реално ставаме нещастни, защото няма към какво да се стремим. Не зная дали е така и не искам да вярвам в това. От една мечта - към друга, от един компот - към друг, ако мога да перефразирам Лари. Но все си мисля, че много по-радостни и много по-щастливи са онези мигове, в които ние сме на крачка от мечтата си, тя все още е пред нас, но ние я виждаме и очакваме всеки миг да я докоснем. Едно протягане, едно последно усилие и а-ха... И се мисля успяваме ли в този наш динамичен век да се отдадем на това а-ха... На радостта от срещата с мечтата и на удоволствието от нейното очакване? Разбъркани са мислите ми за мечтата днес. Беше рожденият ден на Владимир Симеонович Висоцки... Творец, голям колкото невероятно голямата руска душа и степ, човек, когото ми се иска да съм познавала. Най-вече защото моето вътрешно усещане е, че той е от онези хора, които успяват да хванат мига, да вземат най-красивото от него, за да го пренесат в онези минути, когато ще имат нужда от красота, нежност и щастие. Май това е моят Висоцки. Такъв, какъвто го виждам, когато погледна бюста му, такъв, какъвто го чувам, когато думите на песните му дълбаят в сърцето ми.

Родината му вчера беше разтърсена и от един атентат. Поредният. Може би и той е причината да се замисля, след Лариса, за мечтите. В този атентат загинаха над 30 човека. Не ми се спира на това малко или много са. Знам само, че това са над 30 поне по 3 по-малко мечти. По-малко радости. Сред тях е и млада дама - творец, драматург, прелетял километри, за да получи своята награда от сп. „Киноизкуство". Една от мечтите й е била постигната и тя наистина е била на едно а-ха пресягане, за да я стигне. Стигнала обаче до нея Смъртта. Без да омаловажавам трагедията на всички, загубили близки (самата аз веднага се обадих на свои приятели, живеещи близо до летището, притеснена), си мисля, че може би тази млада дама (макар да е много болезнено от загубата и на младия й живот и на силно обещаващия й талант) е била щастлива в последните си мигове на тази земя. И е отнесла там, в онзи другия свят, света на душите, прекрасни минути на очакване и трепет, които ще го направят по-красив, по-шарен, по-уютен. Аз искрено вярвам в това, че светът, в който отиват душите ни, е толкова красив и толкова топъл, колкото повече споделени с любимите хора мигове носим със себе си, толкова по-светъл е, колкото повече минути на радост и щастие е взела душата ни със себе си. И за това, вероятно подтикната от случилото се на летище Домодедово, отново ми се иска да напомня на себе си и на всички - хора, нека си дадем правото и свободата да бъдем щастливи от всяка малка радост, която ни предоставя животът или ние сами си подаряваме, на всеки миг, споделен с любимия, с родител или с дете, на всяка усмивка, породена от шумоленето на вятъра или песента на птиците. Никой от нас не знае кога ще бъде повикан в другия полк, важното е да е успял да напълни душата си с песен, нежност и щастие. Защото, ако вярваме на Библията, в онзи свят ще живеем вечно. Аз не искам моята Вечност да е тъжна и изпълнена със съжаление. А ти?

2011-01-26
Отново за мечтите  
0
3

Вчерашната колонка на Лариса обърна вниманието ни към мечтите. Онези, които ни се виждат далеч и недостижими, а са до нас, ако успеем да направим първата малка, а след нея следващите крачки. Това е много известният в поведенческите науки съвет - за да достигнеш до целта, не се опитвай да свършиш всичко наведнъж, а раздели пътя на малки крачки, поставяй си малки цели, които да не те плашат и ще стигнеш далеч, далеч... чак до поредната мечта. Не отричам мъдростта в това, напротив! Още повече, че да я отрека, означава да отрека част от собствената си убеденост и работа. Само че ми се иска да продължа още малко - отвъд мечтата. След нейното постигане. Друга стара мъдрост е, че когато осъществим мечтата си, ние реално ставаме нещастни, защото няма към какво да се стремим. Не зная дали е така и не искам да вярвам в това. От една мечта - към друга, от един компот - към друг, ако мога да перефразирам Лари. Но все си мисля, че много по-радостни и много по-щастливи са онези мигове, в които ние сме на крачка от мечтата си, тя все още е пред нас, но ние я виждаме и очакваме всеки миг да я докоснем. Едно протягане, едно последно усилие и а-ха... И се мисля успяваме ли в този наш динамичен век да се отдадем на това а-ха... На радостта от срещата с мечтата и на удоволствието от нейното очакване? Разбъркани са мислите ми за мечтата днес. Беше рожденият ден на Владимир Симеонович Висоцки... Творец, голям колкото невероятно голямата руска душа и степ, човек, когото ми се иска да съм познавала. Най-вече защото моето вътрешно усещане е, че той е от онези хора, които успяват да хванат мига, да вземат най-красивото от него, за да го пренесат в онези минути, когато ще имат нужда от красота, нежност и щастие. Май това е моят Висоцки. Такъв, какъвто го виждам, когато погледна бюста му, такъв, какъвто го чувам, когато думите на песните му дълбаят в сърцето ми.

Родината му вчера беше разтърсена и от един атентат. Поредният. Може би и той е причината да се замисля, след Лариса, за мечтите. В този атентат загинаха над 30 човека. Не ми се спира на това малко или много са. Знам само, че това са над 30 поне по 3 по-малко мечти. По-малко радости. Сред тях е и млада дама - творец, драматург, прелетял километри, за да получи своята награда от сп. „Киноизкуство". Една от мечтите й е била постигната и тя наистина е била на едно а-ха пресягане, за да я стигне. Стигнала обаче до нея Смъртта. Без да омаловажавам трагедията на всички, загубили близки (самата аз веднага се обадих на свои приятели, живеещи близо до летището, притеснена), си мисля, че може би тази млада дама (макар да е много болезнено от загубата и на младия й живот и на силно обещаващия й талант) е била щастлива в последните си мигове на тази земя. И е отнесла там, в онзи другия свят, света на душите, прекрасни минути на очакване и трепет, които ще го направят по-красив, по-шарен, по-уютен. Аз искрено вярвам в това, че светът, в който отиват душите ни, е толкова красив и толкова топъл, колкото повече споделени с любимите хора мигове носим със себе си, толкова по-светъл е, колкото повече минути на радост и щастие е взела душата ни със себе си. И за това, вероятно подтикната от случилото се на летище Домодедово, отново ми се иска да напомня на себе си и на всички - хора, нека си дадем правото и свободата да бъдем щастливи от всяка малка радост, която ни предоставя животът или ние сами си подаряваме, на всеки миг, споделен с любимия, с родител или с дете, на всяка усмивка, породена от шумоленето на вятъра или песента на птиците. Никой от нас не знае кога ще бъде повикан в другия полк, важното е да е успял да напълни душата си с песен, нежност и щастие. Защото, ако вярваме на Библията, в онзи свят ще живеем вечно. Аз не искам моята Вечност да е тъжна и изпълнена със съжаление. А ти?

2011-01-26
Отново за мечтите  
0
3

Вчерашната колонка на Лариса обърна вниманието ни към мечтите. Онези, които ни се виждат далеч и недостижими, а са до нас, ако успеем да направим първата малка, а след нея следващите крачки. Това е много известният в поведенческите науки съвет - за да достигнеш до целта, не се опитвай да свършиш всичко наведнъж, а раздели пътя на малки крачки, поставяй си малки цели, които да не те плашат и ще стигнеш далеч, далеч... чак до поредната мечта. Не отричам мъдростта в това, напротив! Още повече, че да я отрека, означава да отрека част от собствената си убеденост и работа. Само че ми се иска да продължа още малко - отвъд мечтата. След нейното постигане. Друга стара мъдрост е, че когато осъществим мечтата си, ние реално ставаме нещастни, защото няма към какво да се стремим. Не зная дали е така и не искам да вярвам в това. От една мечта - към друга, от един компот - към друг, ако мога да перефразирам Лари. Но все си мисля, че много по-радостни и много по-щастливи са онези мигове, в които ние сме на крачка от мечтата си, тя все още е пред нас, но ние я виждаме и очакваме всеки миг да я докоснем. Едно протягане, едно последно усилие и а-ха... И се мисля успяваме ли в този наш динамичен век да се отдадем на това а-ха... На радостта от срещата с мечтата и на удоволствието от нейното очакване? Разбъркани са мислите ми за мечтата днес. Беше рожденият ден на Владимир Симеонович Висоцки... Творец, голям колкото невероятно голямата руска душа и степ, човек, когото ми се иска да съм познавала. Най-вече защото моето вътрешно усещане е, че той е от онези хора, които успяват да хванат мига, да вземат най-красивото от него, за да го пренесат в онези минути, когато ще имат нужда от красота, нежност и щастие. Май това е моят Висоцки. Такъв, какъвто го виждам, когато погледна бюста му, такъв, какъвто го чувам, когато думите на песните му дълбаят в сърцето ми.

Родината му вчера беше разтърсена и от един атентат. Поредният. Може би и той е причината да се замисля, след Лариса, за мечтите. В този атентат загинаха над 30 човека. Не ми се спира на това малко или много са. Знам само, че това са над 30 поне по 3 по-малко мечти. По-малко радости. Сред тях е и млада дама - творец, драматург, прелетял километри, за да получи своята награда от сп. „Киноизкуство". Една от мечтите й е била постигната и тя наистина е била на едно а-ха пресягане, за да я стигне. Стигнала обаче до нея Смъртта. Без да омаловажавам трагедията на всички, загубили близки (самата аз веднага се обадих на свои приятели, живеещи близо до летището, притеснена), си мисля, че може би тази млада дама (макар да е много болезнено от загубата и на младия й живот и на силно обещаващия й талант) е била щастлива в последните си мигове на тази земя. И е отнесла там, в онзи другия свят, света на душите, прекрасни минути на очакване и трепет, които ще го направят по-красив, по-шарен, по-уютен. Аз искрено вярвам в това, че светът, в който отиват душите ни, е толкова красив и толкова топъл, колкото повече споделени с любимите хора мигове носим със себе си, толкова по-светъл е, колкото повече минути на радост и щастие е взела душата ни със себе си. И за това, вероятно подтикната от случилото се на летище Домодедово, отново ми се иска да напомня на себе си и на всички - хора, нека си дадем правото и свободата да бъдем щастливи от всяка малка радост, която ни предоставя животът или ние сами си подаряваме, на всеки миг, споделен с любимия, с родител или с дете, на всяка усмивка, породена от шумоленето на вятъра или песента на птиците. Никой от нас не знае кога ще бъде повикан в другия полк, важното е да е успял да напълни душата си с песен, нежност и щастие. Защото, ако вярваме на Библията, в онзи свят ще живеем вечно. Аз не искам моята Вечност да е тъжна и изпълнена със съжаление. А ти?

2011-01-26
Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"  
0
3

 

"Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"

Светла Георгиева

 

Обичам приказки. Магически. И такива, в които се разказва за принцеси. Но не за онези принцеси, изпаднали в безумство от властта и вниманието, дето все връщат кандидатите и ги карат да правят какво ли не. А за принцеси, осъзнали, че, за да станеш кралица, трябва да загубиш главата си и с новата глава да сътвориш нов свят. Защото избрала да подкрепиш единствения, ти ставаш невидима за другите. Не просто недосегаема и недостижима, а невидима. Съдбата ти вече е да бъдеш едно цяло с народа си и с тези, чиято подкрепа не можеш да имаш, преди сам да си направил избор и подкрепил. Такива принцеси май не се срещат много- много в приказките, но пък ги има в реалността. Те имат осанка на богини (извинявам се за клишето), в очите им светят тъга и обич, а думите им са изпълнени с мъдрост. В повечето случаи предпочитат да си седят тихо и кротко на масата, незабелязани и незабележими, но това не е възможно да се случи. Защото омайват - с поглед, с усмивка, с начина, по който държат чашата или цигарата си, с думите си, с гласа си. С всичко. А Бог, когато ги е създавал, е бил щедър, много щедър. Дал им е от много по много. И не е забравил да ги надари и с талант. В повечето случаи с много повече от един.

 В своя нетолкова дълъг живот аз успях да се запозная с една такава жена. Изтъкана от аристократизъм, талант и топлина. Красива вечерна рокля или пък вталени кожени панталони - на нея всичко й отива. А когато китарата е в ръцете й и тя запее, трудно ти е да определиш кое повече те вълнува - стихът или музиката й. Всъщност, нямам идея да ви разказвам за това какъв човек е тя, за талантите й, за ангажиментите й. Само ще спомена, че за мен тя е от хората, които умеят много и знаят как да приложат това, което умеят, за да стоплят другите, за да ги дарят с мъдрост, за да оставят диря.

Защо ви пиша за нея днес? Защото вчера тя имаше рожден ден. И това е моят начин да кажа:"Светле, да си жива и здрава. Много празници още те очакват, защото умееш да раждаш любов в сърцата на другите. Честит ден рожден, омайнице!"

Но има и още една причина. Тези дни отново се заплетохме в нещо, което на мен ми е доста странно. Не, не неразбираемо, просто странно. Често май забравяме онези истини, дето и децата ги знаят . И най-вече забравяме защо пишем и кому сме потребни. Да, аз лично пиша, защото не мога да не го правя. Защото не мога да спя, не мога да си дочета интересната книга или пък да се насладя на филма, ако не запиша онези чукащи в главата ми пирончета-думи. Затова пиша. Друг е моментът с публикуването, обаче. Когато реша да публикувам нещо, то означава, че го правя не за себе си, а заради тези, дето ще ме четат. Тоест, повярвала съм си, че имам какво да кажа на другите. Или само на един друг. Въпреки че след тези хилядолетия, в които се е развивала литературата, какво ли мога да кажа аз на читателя? Но има едни такива моменти, в които си вярваме, че имаме какво да му кажем - може би нищо ново, но поне уникално и поднесено по нов начин. Някои успяваме. Други - не. Важното е да не забравяме защо го правим. Заради кого и кога. Да дадем на себе си правото да бъдем истински и споделящи. Да си позволим да бъдем свободни. Не Богове или гении, а просто свободни. В словото си и в духа си. В това, което правим и това, което не правим. Не сме се родили на тази земя, за да се харесаме на всички и не е нужно нито да се стремим да го постигнем, нито да вземем да повярваме, че сме го постигнали. Слушах много за това, че големият поет, който вълнува сърцата ни, е чист и достоен човек. Честно казано, не знам какво трябва да означава това. Пък и не вярвам в него. Няма да изброявам много примери. Не е нужно. Защото това, в което истински вярвам е, че Големият поет е истински свободен. Друго не му е нужно.
От тези свободни творци, поне аз мисля така, е и Светла Георгиева. Затова посветих колонката си на нейния празник, макар с леко закъснение. Защото стиховете й ни учат на това да бъдем Хора.

 

 

Тя тича свободна като горски пожар
и нейните зъби са страшни.
Тя много надменно извръща глава
и се усмихва с опашка.
Тя чува, когато тревата расте,
познава цвета на тъгата...
Тя има очи на пленена принцеса
и лапа на близък приятел.
Походка на скитник и господар -
земята е нейно владение!
...Но тя е родена да търси свой Бог,
а за Бог е намерила мене!
Тя вярва, че мога да я защитя
от цялата скръб на земята,
от злия съсед, от дъжда, от нощта,
от вятъра и самотата...
А аз се измъквам през задния вход,
зад вещи и думи се крия...
Какъв Бог съм аз, щом във този живот
не мога до край да съм силен!
Сгреши ли - с виновен, безмълвен въпрос
очаква присъдата свита -
с такова смирение в топлия нос,
с такава надежда в очите!
А мен ме ласкае лесната власт
законите сам да създавам...
Но тайно се питам: какъв Бог съм аз,
щом не зная дори да прощавам!
Тя може да чака с безкрайно търпение
ласката на моя поглед
и стига й даже нищожно парче
от моя хляб и моята обич!
А аз й подхвърлям - забързан, разсеян -
къс безразлична консерва...
Какъв Бог съм аз, щом не умея
да бъда наистина щедър!
Тя си шепне с нощта, тя флиртува с деня,
тя вдишва света без остатък,
леко тича по крехкия край на съня
и разбива с гърди тишината.
А аз се извръщам уплашен встрани,
скован в страхове и тревоги...
Какъв Бог съм аз, щом не мога дори
в сърцето си да съм свободен!
Но ако с безмилостно, грозно лице
съдбата поиска да страдам -
аз знам - с голи зъби и с голо сърце
пред мен тя ще скочи и в ада!
А аз ще отстъпя две крачки назад,
ще избягам далеч, ако мога...
Какъв Бог съм аз, щом притихвам от страх
зад олтара на нейната обич!
И излизам от там - развенчан, победен -
и я гледам виновен и мрачен:
„Всъщност, виж - аз изобщо не съм съвършен,
и се питам какво ли очакваш...", обаче
тя тича към мен като горски пожар,
тя с очи на принцеса ме гледа:
„В моя живот се избира веднъж -
аз избрах да повярвам във тебе..."
...И тръгвам до нея с походка на Бог.
но в мен препъват се мислите сякаш...
Ах, защо ли не мога да вярвам и аз
тъй просто и щедро във някой?...

2011-01-12
Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"  
0
3

 

"Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"

Светла Георгиева

 

Обичам приказки. Магически. И такива, в които се разказва за принцеси. Но не за онези принцеси, изпаднали в безумство от властта и вниманието, дето все връщат кандидатите и ги карат да правят какво ли не. А за принцеси, осъзнали, че, за да станеш кралица, трябва да загубиш главата си и с новата глава да сътвориш нов свят. Защото избрала да подкрепиш единствения, ти ставаш невидима за другите. Не просто недосегаема и недостижима, а невидима. Съдбата ти вече е да бъдеш едно цяло с народа си и с тези, чиято подкрепа не можеш да имаш, преди сам да си направил избор и подкрепил. Такива принцеси май не се срещат много- много в приказките, но пък ги има в реалността. Те имат осанка на богини (извинявам се за клишето), в очите им светят тъга и обич, а думите им са изпълнени с мъдрост. В повечето случаи предпочитат да си седят тихо и кротко на масата, незабелязани и незабележими, но това не е възможно да се случи. Защото омайват - с поглед, с усмивка, с начина, по който държат чашата или цигарата си, с думите си, с гласа си. С всичко. А Бог, когато ги е създавал, е бил щедър, много щедър. Дал им е от много по много. И не е забравил да ги надари и с талант. В повечето случаи с много повече от един.

 В своя нетолкова дълъг живот аз успях да се запозная с една такава жена. Изтъкана от аристократизъм, талант и топлина. Красива вечерна рокля или пък вталени кожени панталони - на нея всичко й отива. А когато китарата е в ръцете й и тя запее, трудно ти е да определиш кое повече те вълнува - стихът или музиката й. Всъщност, нямам идея да ви разказвам за това какъв човек е тя, за талантите й, за ангажиментите й. Само ще спомена, че за мен тя е от хората, които умеят много и знаят как да приложат това, което умеят, за да стоплят другите, за да ги дарят с мъдрост, за да оставят диря.

Защо ви пиша за нея днес? Защото вчера тя имаше рожден ден. И това е моят начин да кажа:"Светле, да си жива и здрава. Много празници още те очакват, защото умееш да раждаш любов в сърцата на другите. Честит ден рожден, омайнице!"

Но има и още една причина. Тези дни отново се заплетохме в нещо, което на мен ми е доста странно. Не, не неразбираемо, просто странно. Често май забравяме онези истини, дето и децата ги знаят . И най-вече забравяме защо пишем и кому сме потребни. Да, аз лично пиша, защото не мога да не го правя. Защото не мога да спя, не мога да си дочета интересната книга или пък да се насладя на филма, ако не запиша онези чукащи в главата ми пирончета-думи. Затова пиша. Друг е моментът с публикуването, обаче. Когато реша да публикувам нещо, то означава, че го правя не за себе си, а заради тези, дето ще ме четат. Тоест, повярвала съм си, че имам какво да кажа на другите. Или само на един друг. Въпреки че след тези хилядолетия, в които се е развивала литературата, какво ли мога да кажа аз на читателя? Но има едни такива моменти, в които си вярваме, че имаме какво да му кажем - може би нищо ново, но поне уникално и поднесено по нов начин. Някои успяваме. Други - не. Важното е да не забравяме защо го правим. Заради кого и кога. Да дадем на себе си правото да бъдем истински и споделящи. Да си позволим да бъдем свободни. Не Богове или гении, а просто свободни. В словото си и в духа си. В това, което правим и това, което не правим. Не сме се родили на тази земя, за да се харесаме на всички и не е нужно нито да се стремим да го постигнем, нито да вземем да повярваме, че сме го постигнали. Слушах много за това, че големият поет, който вълнува сърцата ни, е чист и достоен човек. Честно казано, не знам какво трябва да означава това. Пък и не вярвам в него. Няма да изброявам много примери. Не е нужно. Защото това, в което истински вярвам е, че Големият поет е истински свободен. Друго не му е нужно.
От тези свободни творци, поне аз мисля така, е и Светла Георгиева. Затова посветих колонката си на нейния празник, макар с леко закъснение. Защото стиховете й ни учат на това да бъдем Хора.

 

 

Тя тича свободна като горски пожар
и нейните зъби са страшни.
Тя много надменно извръща глава
и се усмихва с опашка.
Тя чува, когато тревата расте,
познава цвета на тъгата...
Тя има очи на пленена принцеса
и лапа на близък приятел.
Походка на скитник и господар -
земята е нейно владение!
...Но тя е родена да търси свой Бог,
а за Бог е намерила мене!
Тя вярва, че мога да я защитя
от цялата скръб на земята,
от злия съсед, от дъжда, от нощта,
от вятъра и самотата...
А аз се измъквам през задния вход,
зад вещи и думи се крия...
Какъв Бог съм аз, щом във този живот
не мога до край да съм силен!
Сгреши ли - с виновен, безмълвен въпрос
очаква присъдата свита -
с такова смирение в топлия нос,
с такава надежда в очите!
А мен ме ласкае лесната власт
законите сам да създавам...
Но тайно се питам: какъв Бог съм аз,
щом не зная дори да прощавам!
Тя може да чака с безкрайно търпение
ласката на моя поглед
и стига й даже нищожно парче
от моя хляб и моята обич!
А аз й подхвърлям - забързан, разсеян -
къс безразлична консерва...
Какъв Бог съм аз, щом не умея
да бъда наистина щедър!
Тя си шепне с нощта, тя флиртува с деня,
тя вдишва света без остатък,
леко тича по крехкия край на съня
и разбива с гърди тишината.
А аз се извръщам уплашен встрани,
скован в страхове и тревоги...
Какъв Бог съм аз, щом не мога дори
в сърцето си да съм свободен!
Но ако с безмилостно, грозно лице
съдбата поиска да страдам -
аз знам - с голи зъби и с голо сърце
пред мен тя ще скочи и в ада!
А аз ще отстъпя две крачки назад,
ще избягам далеч, ако мога...
Какъв Бог съм аз, щом притихвам от страх
зад олтара на нейната обич!
И излизам от там - развенчан, победен -
и я гледам виновен и мрачен:
„Всъщност, виж - аз изобщо не съм съвършен,
и се питам какво ли очакваш...", обаче
тя тича към мен като горски пожар,
тя с очи на принцеса ме гледа:
„В моя живот се избира веднъж -
аз избрах да повярвам във тебе..."
...И тръгвам до нея с походка на Бог.
но в мен препъват се мислите сякаш...
Ах, защо ли не мога да вярвам и аз
тъй просто и щедро във някой?...

2011-01-12
Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"  
0
3

 

"Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"

Светла Георгиева

 

Обичам приказки. Магически. И такива, в които се разказва за принцеси. Но не за онези принцеси, изпаднали в безумство от властта и вниманието, дето все връщат кандидатите и ги карат да правят какво ли не. А за принцеси, осъзнали, че, за да станеш кралица, трябва да загубиш главата си и с новата глава да сътвориш нов свят. Защото избрала да подкрепиш единствения, ти ставаш невидима за другите. Не просто недосегаема и недостижима, а невидима. Съдбата ти вече е да бъдеш едно цяло с народа си и с тези, чиято подкрепа не можеш да имаш, преди сам да си направил избор и подкрепил. Такива принцеси май не се срещат много- много в приказките, но пък ги има в реалността. Те имат осанка на богини (извинявам се за клишето), в очите им светят тъга и обич, а думите им са изпълнени с мъдрост. В повечето случаи предпочитат да си седят тихо и кротко на масата, незабелязани и незабележими, но това не е възможно да се случи. Защото омайват - с поглед, с усмивка, с начина, по който държат чашата или цигарата си, с думите си, с гласа си. С всичко. А Бог, когато ги е създавал, е бил щедър, много щедър. Дал им е от много по много. И не е забравил да ги надари и с талант. В повечето случаи с много повече от един.

 В своя нетолкова дълъг живот аз успях да се запозная с една такава жена. Изтъкана от аристократизъм, талант и топлина. Красива вечерна рокля или пък вталени кожени панталони - на нея всичко й отива. А когато китарата е в ръцете й и тя запее, трудно ти е да определиш кое повече те вълнува - стихът или музиката й. Всъщност, нямам идея да ви разказвам за това какъв човек е тя, за талантите й, за ангажиментите й. Само ще спомена, че за мен тя е от хората, които умеят много и знаят как да приложат това, което умеят, за да стоплят другите, за да ги дарят с мъдрост, за да оставят диря.

Защо ви пиша за нея днес? Защото вчера тя имаше рожден ден. И това е моят начин да кажа:"Светле, да си жива и здрава. Много празници още те очакват, защото умееш да раждаш любов в сърцата на другите. Честит ден рожден, омайнице!"

Но има и още една причина. Тези дни отново се заплетохме в нещо, което на мен ми е доста странно. Не, не неразбираемо, просто странно. Често май забравяме онези истини, дето и децата ги знаят . И най-вече забравяме защо пишем и кому сме потребни. Да, аз лично пиша, защото не мога да не го правя. Защото не мога да спя, не мога да си дочета интересната книга или пък да се насладя на филма, ако не запиша онези чукащи в главата ми пирончета-думи. Затова пиша. Друг е моментът с публикуването, обаче. Когато реша да публикувам нещо, то означава, че го правя не за себе си, а заради тези, дето ще ме четат. Тоест, повярвала съм си, че имам какво да кажа на другите. Или само на един друг. Въпреки че след тези хилядолетия, в които се е развивала литературата, какво ли мога да кажа аз на читателя? Но има едни такива моменти, в които си вярваме, че имаме какво да му кажем - може би нищо ново, но поне уникално и поднесено по нов начин. Някои успяваме. Други - не. Важното е да не забравяме защо го правим. Заради кого и кога. Да дадем на себе си правото да бъдем истински и споделящи. Да си позволим да бъдем свободни. Не Богове или гении, а просто свободни. В словото си и в духа си. В това, което правим и това, което не правим. Не сме се родили на тази земя, за да се харесаме на всички и не е нужно нито да се стремим да го постигнем, нито да вземем да повярваме, че сме го постигнали. Слушах много за това, че големият поет, който вълнува сърцата ни, е чист и достоен човек. Честно казано, не знам какво трябва да означава това. Пък и не вярвам в него. Няма да изброявам много примери. Не е нужно. Защото това, в което истински вярвам е, че Големият поет е истински свободен. Друго не му е нужно.
От тези свободни творци, поне аз мисля така, е и Светла Георгиева. Затова посветих колонката си на нейния празник, макар с леко закъснение. Защото стиховете й ни учат на това да бъдем Хора.

 

 

Тя тича свободна като горски пожар
и нейните зъби са страшни.
Тя много надменно извръща глава
и се усмихва с опашка.
Тя чува, когато тревата расте,
познава цвета на тъгата...
Тя има очи на пленена принцеса
и лапа на близък приятел.
Походка на скитник и господар -
земята е нейно владение!
...Но тя е родена да търси свой Бог,
а за Бог е намерила мене!
Тя вярва, че мога да я защитя
от цялата скръб на земята,
от злия съсед, от дъжда, от нощта,
от вятъра и самотата...
А аз се измъквам през задния вход,
зад вещи и думи се крия...
Какъв Бог съм аз, щом във този живот
не мога до край да съм силен!
Сгреши ли - с виновен, безмълвен въпрос
очаква присъдата свита -
с такова смирение в топлия нос,
с такава надежда в очите!
А мен ме ласкае лесната власт
законите сам да създавам...
Но тайно се питам: какъв Бог съм аз,
щом не зная дори да прощавам!
Тя може да чака с безкрайно търпение
ласката на моя поглед
и стига й даже нищожно парче
от моя хляб и моята обич!
А аз й подхвърлям - забързан, разсеян -
къс безразлична консерва...
Какъв Бог съм аз, щом не умея
да бъда наистина щедър!
Тя си шепне с нощта, тя флиртува с деня,
тя вдишва света без остатък,
леко тича по крехкия край на съня
и разбива с гърди тишината.
А аз се извръщам уплашен встрани,
скован в страхове и тревоги...
Какъв Бог съм аз, щом не мога дори
в сърцето си да съм свободен!
Но ако с безмилостно, грозно лице
съдбата поиска да страдам -
аз знам - с голи зъби и с голо сърце
пред мен тя ще скочи и в ада!
А аз ще отстъпя две крачки назад,
ще избягам далеч, ако мога...
Какъв Бог съм аз, щом притихвам от страх
зад олтара на нейната обич!
И излизам от там - развенчан, победен -
и я гледам виновен и мрачен:
„Всъщност, виж - аз изобщо не съм съвършен,
и се питам какво ли очакваш...", обаче
тя тича към мен като горски пожар,
тя с очи на принцеса ме гледа:
„В моя живот се избира веднъж -
аз избрах да повярвам във тебе..."
...И тръгвам до нея с походка на Бог.
но в мен препъват се мислите сякаш...
Ах, защо ли не мога да вярвам и аз
тъй просто и щедро във някой?...

2011-01-12
Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"  
0
3

 

"Какъв бог съм аз, щом не мога дори в сърцето си да съм свободен?"

Светла Георгиева

 

Обичам приказки. Магически. И такива, в които се разказва за принцеси. Но не за онези принцеси, изпаднали в безумство от властта и вниманието, дето все връщат кандидатите и ги карат да правят какво ли не. А за принцеси, осъзнали, че, за да станеш кралица, трябва да загубиш главата си и с новата глава да сътвориш нов свят. Защото избрала да подкрепиш единствения, ти ставаш невидима за другите. Не просто недосегаема и недостижима, а невидима. Съдбата ти вече е да бъдеш едно цяло с народа си и с тези, чиято подкрепа не можеш да имаш, преди сам да си направил избор и подкрепил. Такива принцеси май не се срещат много- много в приказките, но пък ги има в реалността. Те имат осанка на богини (извинявам се за клишето), в очите им светят тъга и обич, а думите им са изпълнени с мъдрост. В повечето случаи предпочитат да си седят тихо и кротко на масата, незабелязани и незабележими, но това не е възможно да се случи. Защото омайват - с поглед, с усмивка, с начина, по който държат чашата или цигарата си, с думите си, с гласа си. С всичко. А Бог, когато ги е създавал, е бил щедър, много щедър. Дал им е от много по много. И не е забравил да ги надари и с талант. В повечето случаи с много повече от един.

 В своя нетолкова дълъг живот аз успях да се запозная с една такава жена. Изтъкана от аристократизъм, талант и топлина. Красива вечерна рокля или пък вталени кожени панталони - на нея всичко й отива. А когато китарата е в ръцете й и тя запее, трудно ти е да определиш кое повече те вълнува - стихът или музиката й. Всъщност, нямам идея да ви разказвам за това какъв човек е тя, за талантите й, за ангажиментите й. Само ще спомена, че за мен тя е от хората, които умеят много и знаят как да приложат това, което умеят, за да стоплят другите, за да ги дарят с мъдрост, за да оставят диря.

Защо ви пиша за нея днес? Защото вчера тя имаше рожден ден. И това е моят начин да кажа:"Светле, да си жива и здрава. Много празници още те очакват, защото умееш да раждаш любов в сърцата на другите. Честит ден рожден, омайнице!"

Но има и още една причина. Тези дни отново се заплетохме в нещо, което на мен ми е доста странно. Не, не неразбираемо, просто странно. Често май забравяме онези истини, дето и децата ги знаят . И най-вече забравяме защо пишем и кому сме потребни. Да, аз лично пиша, защото не мога да не го правя. Защото не мога да спя, не мога да си дочета интересната книга или пък да се насладя на филма, ако не запиша онези чукащи в главата ми пирончета-думи. Затова пиша. Друг е моментът с публикуването, обаче. Когато реша да публикувам нещо, то означава, че го правя не за себе си, а заради тези, дето ще ме четат. Тоест, повярвала съм си, че имам какво да кажа на другите. Или само на един друг. Въпреки че след тези хилядолетия, в които се е развивала литературата, какво ли мога да кажа аз на читателя? Но има едни такива моменти, в които си вярваме, че имаме какво да му кажем - може би нищо ново, но поне уникално и поднесено по нов начин. Някои успяваме. Други - не. Важното е да не забравяме защо го правим. Заради кого и кога. Да дадем на себе си правото да бъдем истински и споделящи. Да си позволим да бъдем свободни. Не Богове или гении, а просто свободни. В словото си и в духа си. В това, което правим и това, което не правим. Не сме се родили на тази земя, за да се харесаме на всички и не е нужно нито да се стремим да го постигнем, нито да вземем да повярваме, че сме го постигнали. Слушах много за това, че големият поет, който вълнува сърцата ни, е чист и достоен човек. Честно казано, не знам какво трябва да означава това. Пък и не вярвам в него. Няма да изброявам много примери. Не е нужно. Защото това, в което истински вярвам е, че Големият поет е истински свободен. Друго не му е нужно.
От тези свободни творци, поне аз мисля така, е и Светла Георгиева. Затова посветих колонката си на нейния празник, макар с леко закъснение. Защото стиховете й ни учат на това да бъдем Хора.

 

 

Тя тича свободна като горски пожар
и нейните зъби са страшни.
Тя много надменно извръща глава
и се усмихва с опашка.
Тя чува, когато тревата расте,
познава цвета на тъгата...
Тя има очи на пленена принцеса
и лапа на близък приятел.
Походка на скитник и господар -
земята е нейно владение!
...Но тя е родена да търси свой Бог,
а за Бог е намерила мене!
Тя вярва, че мога да я защитя
от цялата скръб на земята,
от злия съсед, от дъжда, от нощта,
от вятъра и самотата...
А аз се измъквам през задния вход,
зад вещи и думи се крия...
Какъв Бог съм аз, щом във този живот
не мога до край да съм силен!
Сгреши ли - с виновен, безмълвен въпрос
очаква присъдата свита -
с такова смирение в топлия нос,
с такава надежда в очите!
А мен ме ласкае лесната власт
законите сам да създавам...
Но тайно се питам: какъв Бог съм аз,
щом не зная дори да прощавам!
Тя може да чака с безкрайно търпение
ласката на моя поглед
и стига й даже нищожно парче
от моя хляб и моята обич!
А аз й подхвърлям - забързан, разсеян -
къс безразлична консерва...
Какъв Бог съм аз, щом не умея
да бъда наистина щедър!
Тя си шепне с нощта, тя флиртува с деня,
тя вдишва света без остатък,
леко тича по крехкия край на съня
и разбива с гърди тишината.
А аз се извръщам уплашен встрани,
скован в страхове и тревоги...
Какъв Бог съм аз, щом не мога дори
в сърцето си да съм свободен!
Но ако с безмилостно, грозно лице
съдбата поиска да страдам -
аз знам - с голи зъби и с голо сърце
пред мен тя ще скочи и в ада!
А аз ще отстъпя две крачки назад,
ще избягам далеч, ако мога...
Какъв Бог съм аз, щом притихвам от страх
зад олтара на нейната обич!
И излизам от там - развенчан, победен -
и я гледам виновен и мрачен:
„Всъщност, виж - аз изобщо не съм съвършен,
и се питам какво ли очакваш...", обаче
тя тича към мен като горски пожар,
тя с очи на принцеса ме гледа:
„В моя живот се избира веднъж -
аз избрах да повярвам във тебе..."
...И тръгвам до нея с походка на Бог.
но в мен препъват се мислите сякаш...
Ах, защо ли не мога да вярвам и аз
тъй просто и щедро във някой?...

2011-01-12
Ироничната съвест на българския народ - Стоян Михайловски  
0
3

Някой ден ще бъде публикувана книгата ни за старите български родове. За това как във времето, в което българският народ е пазел завета на дедите си и е помнел, че отделният човек може да достигне Божественото чрез рода, са се раждали управници и задаващи законите - в държавата, в културата, в традицията, в битието. Някой ден. За сега, обаче, тази книга все още чака своето време. Защото, както отделната личност, родила се, за да пребъде във времето, е дочакала мига си, така и всяка книга трябва да изчака онзи момент, в който няма да остане просто един хартиен продукт. До тогава всяка неделя се опитвам да ви разказвам за някой от онези, които са се докоснали до Бога.

Един от тях се е родил точно преди 155г., на 7.01., в гр. Елена.  Бащата на Ст. Михайловски е Никола Михайловски - основател на Търновска правописна школа и според биографите е брат на Иларион Макариополски. Целият род на родилия се в зимния ден Стоян е богат, известен и високо просветен. Не остава назад и самият Стоян. Завършва султанския лицей „Галата сарай" в Цариград, след като е завършил училище в Търново, след което, като всички тогавашни будни и образовани младежи, е даскал в Дойран. Това все още е времето, в което онези, отдали се на образованието на бъдещето поколение, са наричани даскали и тяхната дума, воля и желание е било наравно с това на попа и кмета. Независимо, че българският народ е бил потиснат или, може би, точно заради това, той е умеел да оцени знанията на тези младежи и дори побелелите старци, които са имали за своя отговорност да решават съдбината на общността, не са се колебаели да потърсят съветите на даскалите, да ги включат в управлението на училището, църквата, битието народно. А същите тези даскали, въпреки невръстните си години, са знаели що е това отговорност и каква точно е тяхната съдба и мисия... Едни други времена, едни други нрави. В тези времена Стоян Михайловски пише басни, стихове... Оставил името си за поколенията, ако не с друго, то поне с Химна, посветен на първите наши обединители и учители - Светите братя Кирил и Методий.

Наученото в султанския лицей се оказва недостатъчно за Стоян Михайловски и през 1875г. той заминава за Франция, за да учи право. След Освобождението работи като адвокат, съдия, избран е за член на Свищовския съдебен съвет. По-късно е член на Русенския апелативен съд, главен редактор на „Народний глас", началник на отделение в Министерство на външните работи, главен секретар на Министерство на правосъдието, председател на Върховния македоно-одрински комитет, народен представител на няколко пъти. Както казах и в началото - род, от който се очаква да изгражда законите в не една област. Участ, която често е съпроводена със заплахи, отричане, дори и покушения. Да си спомним за Алеко Константинов и за Любен Каравелов и брат му, Петър, както и за уж самоубилия се Яворов... През 1904г. Стоян Михайловски е осъден условно, след като публикува една статия, насочена срещу княз Фердинанд I. Вестникът, намерил смелост да публикува материала е „Ден", а името на статията е „Потайностите на българския дворец". Разбирайки, че самоизолирането на личността от обществото е неправилно и води до вътрешни и не само проблеми, през 1905г. Стоян Михайловски се оттегля от активна обществена дейност, защото знае, че това е единственият начин „ръцете ти да останат чисти".

Литературната дейност на твореца започва през 1872г. - публикува в сп. „Читалище" - Цариград. През годините сътрудничи на различни издания - „Периодическо списание на БКД", сп. „Мисъл" и в. „Ден". Разнообразното му творчество често е подписано с псевдоним - Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.

Стоян Михайловски, независимо какво е работил, всякога е намирал време не само за огромната обществена дейност, която е развивал, но и за преподаване - учител в Русе, преподавател в Юридическия и Историко-философския факултет, доцент по всеобща литературна история в Софийския университет... Избран е за дописен член на Българското книжовно дружество, а по-късно и за действителен член на същото. Онова Дружество, дето полага началото на съвременната Българска академия на науките. Академията, която напоследък разбуни толкова много спорове... Основателни или не са критиките към нея не е тема на сегашния материал. Но имената на тези, които през годините са членували в нея, идват да ни напомнят няколко неща. Тя е създадена с парите на родолюбивите българи, още в онези времена, в които на картата на Европа България я е нямало. Поддържана е през годините, за да има я България. Хора като Стоян Михайловски са отдавали не само времето, таланта, парите, но и авторитета си, за да се превърне Книжовното дружество в Академия. Академия, подобно на Платоновата, в която учителите да могат да учат надарените ученици, та надарените ученици, надминали учителите си, да сътворяват... ако не Вселени, то поне малки научни светове. Но да се върнем на Стоян Михайловски. Творчеството му, както писах, е разнообразно и голямо. От него в сегашното училище се учи само Химна... и някои от басните му. Някога се споменаваше и „Книга за българския народ". Но през всичките години като че ли всички управници се страхуваха от неговите „Железни струни" или от „Сцени от парламентарния живот в България", та те дори и не се споменават в учебниците по литература. „Книга за оскърбените и онеправданите" - чели ли сте я? А тази „за нашите писачи и газетари"? Време е, време е да си спомним не само басните на Стоян Михайловски. Думите му, колкото и да не ни се иска, звучат актуално, много актуално и днес, независимо че той се преселва в друг свят преди почти един век - на 03.08.1927г. Наредил се в редица на Небесните духовни учители, които дори и от там водят България към бъдното със своето Слово.

  

 

 

Библиогарфия

 

* Сцени от парламентарния живот в България. 1884

 

* Бог. Библейски стихотворения. 1889

 

* Поема на злото. 1889 /1939, 1943/

 

* Novissima verba. Стихотворения. Т. 1. 1889

 

* Железни струни. Стихотворения. 1890

 

* Currente calamo. Краевековни стихотворения. 1890

 

* Книга без заглавие. Стихотворения. Ч. 1. 1892

 

* Сатири. Нашите писачи и газетари. 1893

 

* Философически и сатирически сонети. 1895

 

* Книга за българския народ. 1897 / 1931, 1938, 1946, 1991/

 

* По прекия друм. Бележки и размишления. 1901

 

* Пробуда и възход. 1902

 

* Книга за оскърбените и онеправданите. 1903

 

* Източни легенди. 1904

 

* Днес чук, утре наковалня. 1905

 

* От развала към провала. Диалогизирани очерки. 1905

 

* Словоборците станаха богоборци. Поема. 1908

 

* Позив към българския народ и българската интелигенция. Ч. 1. 1911

 

* Съчинения. Т. 1. 1918

 

* Неиздадени съчинения. Т. 1-2. Увод, бел. и уредба от Ив. Богданов. 1940-41

 

 

 

 

 

2011-01-09
Ироничната съвест на българския народ - Стоян Михайловски  
0
3

Някой ден ще бъде публикувана книгата ни за старите български родове. За това как във времето, в което българският народ е пазел завета на дедите си и е помнел, че отделният човек може да достигне Божественото чрез рода, са се раждали управници и задаващи законите - в държавата, в културата, в традицията, в битието. Някой ден. За сега, обаче, тази книга все още чака своето време. Защото, както отделната личност, родила се, за да пребъде във времето, е дочакала мига си, така и всяка книга трябва да изчака онзи момент, в който няма да остане просто един хартиен продукт. До тогава всяка неделя се опитвам да ви разказвам за някой от онези, които са се докоснали до Бога.

Един от тях се е родил точно преди 155г., на 7.01., в гр. Елена.  Бащата на Ст. Михайловски е Никола Михайловски - основател на Търновска правописна школа и според биографите е брат на Иларион Макариополски. Целият род на родилия се в зимния ден Стоян е богат, известен и високо просветен. Не остава назад и самият Стоян. Завършва султанския лицей „Галата сарай" в Цариград, след като е завършил училище в Търново, след което, като всички тогавашни будни и образовани младежи, е даскал в Дойран. Това все още е времето, в което онези, отдали се на образованието на бъдещето поколение, са наричани даскали и тяхната дума, воля и желание е било наравно с това на попа и кмета. Независимо, че българският народ е бил потиснат или, може би, точно заради това, той е умеел да оцени знанията на тези младежи и дори побелелите старци, които са имали за своя отговорност да решават съдбината на общността, не са се колебаели да потърсят съветите на даскалите, да ги включат в управлението на училището, църквата, битието народно. А същите тези даскали, въпреки невръстните си години, са знаели що е това отговорност и каква точно е тяхната съдба и мисия... Едни други времена, едни други нрави. В тези времена Стоян Михайловски пише басни, стихове... Оставил името си за поколенията, ако не с друго, то поне с Химна, посветен на първите наши обединители и учители - Светите братя Кирил и Методий.

Наученото в султанския лицей се оказва недостатъчно за Стоян Михайловски и през 1875г. той заминава за Франция, за да учи право. След Освобождението работи като адвокат, съдия, избран е за член на Свищовския съдебен съвет. По-късно е член на Русенския апелативен съд, главен редактор на „Народний глас", началник на отделение в Министерство на външните работи, главен секретар на Министерство на правосъдието, председател на Върховния македоно-одрински комитет, народен представител на няколко пъти. Както казах и в началото - род, от който се очаква да изгражда законите в не една област. Участ, която често е съпроводена със заплахи, отричане, дори и покушения. Да си спомним за Алеко Константинов и за Любен Каравелов и брат му, Петър, както и за уж самоубилия се Яворов... През 1904г. Стоян Михайловски е осъден условно, след като публикува една статия, насочена срещу княз Фердинанд I. Вестникът, намерил смелост да публикува материала е „Ден", а името на статията е „Потайностите на българския дворец". Разбирайки, че самоизолирането на личността от обществото е неправилно и води до вътрешни и не само проблеми, през 1905г. Стоян Михайловски се оттегля от активна обществена дейност, защото знае, че това е единственият начин „ръцете ти да останат чисти".

Литературната дейност на твореца започва през 1872г. - публикува в сп. „Читалище" - Цариград. През годините сътрудничи на различни издания - „Периодическо списание на БКД", сп. „Мисъл" и в. „Ден". Разнообразното му творчество често е подписано с псевдоним - Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.

Стоян Михайловски, независимо какво е работил, всякога е намирал време не само за огромната обществена дейност, която е развивал, но и за преподаване - учител в Русе, преподавател в Юридическия и Историко-философския факултет, доцент по всеобща литературна история в Софийския университет... Избран е за дописен член на Българското книжовно дружество, а по-късно и за действителен член на същото. Онова Дружество, дето полага началото на съвременната Българска академия на науките. Академията, която напоследък разбуни толкова много спорове... Основателни или не са критиките към нея не е тема на сегашния материал. Но имената на тези, които през годините са членували в нея, идват да ни напомнят няколко неща. Тя е създадена с парите на родолюбивите българи, още в онези времена, в които на картата на Европа България я е нямало. Поддържана е през годините, за да има я България. Хора като Стоян Михайловски са отдавали не само времето, таланта, парите, но и авторитета си, за да се превърне Книжовното дружество в Академия. Академия, подобно на Платоновата, в която учителите да могат да учат надарените ученици, та надарените ученици, надминали учителите си, да сътворяват... ако не Вселени, то поне малки научни светове. Но да се върнем на Стоян Михайловски. Творчеството му, както писах, е разнообразно и голямо. От него в сегашното училище се учи само Химна... и някои от басните му. Някога се споменаваше и „Книга за българския народ". Но през всичките години като че ли всички управници се страхуваха от неговите „Железни струни" или от „Сцени от парламентарния живот в България", та те дори и не се споменават в учебниците по литература. „Книга за оскърбените и онеправданите" - чели ли сте я? А тази „за нашите писачи и газетари"? Време е, време е да си спомним не само басните на Стоян Михайловски. Думите му, колкото и да не ни се иска, звучат актуално, много актуално и днес, независимо че той се преселва в друг свят преди почти един век - на 03.08.1927г. Наредил се в редица на Небесните духовни учители, които дори и от там водят България към бъдното със своето Слово.

  

 

 

Библиогарфия

 

* Сцени от парламентарния живот в България. 1884

 

* Бог. Библейски стихотворения. 1889

 

* Поема на злото. 1889 /1939, 1943/

 

* Novissima verba. Стихотворения. Т. 1. 1889

 

* Железни струни. Стихотворения. 1890

 

* Currente calamo. Краевековни стихотворения. 1890

 

* Книга без заглавие. Стихотворения. Ч. 1. 1892

 

* Сатири. Нашите писачи и газетари. 1893

 

* Философически и сатирически сонети. 1895

 

* Книга за българския народ. 1897 / 1931, 1938, 1946, 1991/

 

* По прекия друм. Бележки и размишления. 1901

 

* Пробуда и възход. 1902

 

* Книга за оскърбените и онеправданите. 1903

 

* Източни легенди. 1904

 

* Днес чук, утре наковалня. 1905

 

* От развала към провала. Диалогизирани очерки. 1905

 

* Словоборците станаха богоборци. Поема. 1908

 

* Позив към българския народ и българската интелигенция. Ч. 1. 1911

 

* Съчинения. Т. 1. 1918

 

* Неиздадени съчинения. Т. 1-2. Увод, бел. и уредба от Ив. Богданов. 1940-41

 

 

 

 

 

2011-01-09
Ироничната съвест на българския народ - Стоян Михайловски  
0
3

Някой ден ще бъде публикувана книгата ни за старите български родове. За това как във времето, в което българският народ е пазел завета на дедите си и е помнел, че отделният човек може да достигне Божественото чрез рода, са се раждали управници и задаващи законите - в държавата, в културата, в традицията, в битието. Някой ден. За сега, обаче, тази книга все още чака своето време. Защото, както отделната личност, родила се, за да пребъде във времето, е дочакала мига си, така и всяка книга трябва да изчака онзи момент, в който няма да остане просто един хартиен продукт. До тогава всяка неделя се опитвам да ви разказвам за някой от онези, които са се докоснали до Бога.

Един от тях се е родил точно преди 155г., на 7.01., в гр. Елена.  Бащата на Ст. Михайловски е Никола Михайловски - основател на Търновска правописна школа и според биографите е брат на Иларион Макариополски. Целият род на родилия се в зимния ден Стоян е богат, известен и високо просветен. Не остава назад и самият Стоян. Завършва султанския лицей „Галата сарай" в Цариград, след като е завършил училище в Търново, след което, като всички тогавашни будни и образовани младежи, е даскал в Дойран. Това все още е времето, в което онези, отдали се на образованието на бъдещето поколение, са наричани даскали и тяхната дума, воля и желание е било наравно с това на попа и кмета. Независимо, че българският народ е бил потиснат или, може би, точно заради това, той е умеел да оцени знанията на тези младежи и дори побелелите старци, които са имали за своя отговорност да решават съдбината на общността, не са се колебаели да потърсят съветите на даскалите, да ги включат в управлението на училището, църквата, битието народно. А същите тези даскали, въпреки невръстните си години, са знаели що е това отговорност и каква точно е тяхната съдба и мисия... Едни други времена, едни други нрави. В тези времена Стоян Михайловски пише басни, стихове... Оставил името си за поколенията, ако не с друго, то поне с Химна, посветен на първите наши обединители и учители - Светите братя Кирил и Методий.

Наученото в султанския лицей се оказва недостатъчно за Стоян Михайловски и през 1875г. той заминава за Франция, за да учи право. След Освобождението работи като адвокат, съдия, избран е за член на Свищовския съдебен съвет. По-късно е член на Русенския апелативен съд, главен редактор на „Народний глас", началник на отделение в Министерство на външните работи, главен секретар на Министерство на правосъдието, председател на Върховния македоно-одрински комитет, народен представител на няколко пъти. Както казах и в началото - род, от който се очаква да изгражда законите в не една област. Участ, която често е съпроводена със заплахи, отричане, дори и покушения. Да си спомним за Алеко Константинов и за Любен Каравелов и брат му, Петър, както и за уж самоубилия се Яворов... През 1904г. Стоян Михайловски е осъден условно, след като публикува една статия, насочена срещу княз Фердинанд I. Вестникът, намерил смелост да публикува материала е „Ден", а името на статията е „Потайностите на българския дворец". Разбирайки, че самоизолирането на личността от обществото е неправилно и води до вътрешни и не само проблеми, през 1905г. Стоян Михайловски се оттегля от активна обществена дейност, защото знае, че това е единственият начин „ръцете ти да останат чисти".

Литературната дейност на твореца започва през 1872г. - публикува в сп. „Читалище" - Цариград. През годините сътрудничи на различни издания - „Периодическо списание на БКД", сп. „Мисъл" и в. „Ден". Разнообразното му творчество често е подписано с псевдоним - Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.

Стоян Михайловски, независимо какво е работил, всякога е намирал време не само за огромната обществена дейност, която е развивал, но и за преподаване - учител в Русе, преподавател в Юридическия и Историко-философския факултет, доцент по всеобща литературна история в Софийския университет... Избран е за дописен член на Българското книжовно дружество, а по-късно и за действителен член на същото. Онова Дружество, дето полага началото на съвременната Българска академия на науките. Академията, която напоследък разбуни толкова много спорове... Основателни или не са критиките към нея не е тема на сегашния материал. Но имената на тези, които през годините са членували в нея, идват да ни напомнят няколко неща. Тя е създадена с парите на родолюбивите българи, още в онези времена, в които на картата на Европа България я е нямало. Поддържана е през годините, за да има я България. Хора като Стоян Михайловски са отдавали не само времето, таланта, парите, но и авторитета си, за да се превърне Книжовното дружество в Академия. Академия, подобно на Платоновата, в която учителите да могат да учат надарените ученици, та надарените ученици, надминали учителите си, да сътворяват... ако не Вселени, то поне малки научни светове. Но да се върнем на Стоян Михайловски. Творчеството му, както писах, е разнообразно и голямо. От него в сегашното училище се учи само Химна... и някои от басните му. Някога се споменаваше и „Книга за българския народ". Но през всичките години като че ли всички управници се страхуваха от неговите „Железни струни" или от „Сцени от парламентарния живот в България", та те дори и не се споменават в учебниците по литература. „Книга за оскърбените и онеправданите" - чели ли сте я? А тази „за нашите писачи и газетари"? Време е, време е да си спомним не само басните на Стоян Михайловски. Думите му, колкото и да не ни се иска, звучат актуално, много актуално и днес, независимо че той се преселва в друг свят преди почти един век - на 03.08.1927г. Наредил се в редица на Небесните духовни учители, които дори и от там водят България към бъдното със своето Слово.

  

 

 

Библиогарфия

 

* Сцени от парламентарния живот в България. 1884

 

* Бог. Библейски стихотворения. 1889

 

* Поема на злото. 1889 /1939, 1943/

 

* Novissima verba. Стихотворения. Т. 1. 1889

 

* Железни струни. Стихотворения. 1890

 

* Currente calamo. Краевековни стихотворения. 1890

 

* Книга без заглавие. Стихотворения. Ч. 1. 1892

 

* Сатири. Нашите писачи и газетари. 1893

 

* Философически и сатирически сонети. 1895

 

* Книга за българския народ. 1897 / 1931, 1938, 1946, 1991/

 

* По прекия друм. Бележки и размишления. 1901

 

* Пробуда и възход. 1902

 

* Книга за оскърбените и онеправданите. 1903

 

* Източни легенди. 1904

 

* Днес чук, утре наковалня. 1905

 

* От развала към провала. Диалогизирани очерки. 1905

 

* Словоборците станаха богоборци. Поема. 1908

 

* Позив към българския народ и българската интелигенция. Ч. 1. 1911

 

* Съчинения. Т. 1. 1918

 

* Неиздадени съчинения. Т. 1-2. Увод, бел. и уредба от Ив. Богданов. 1940-41

 

 

 

 

 

2011-01-09
Ироничната съвест на българския народ - Стоян Михайловски  
0
3

Някой ден ще бъде публикувана книгата ни за старите български родове. За това как във времето, в което българският народ е пазел завета на дедите си и е помнел, че отделният човек може да достигне Божественото чрез рода, са се раждали управници и задаващи законите - в държавата, в културата, в традицията, в битието. Някой ден. За сега, обаче, тази книга все още чака своето време. Защото, както отделната личност, родила се, за да пребъде във времето, е дочакала мига си, така и всяка книга трябва да изчака онзи момент, в който няма да остане просто един хартиен продукт. До тогава всяка неделя се опитвам да ви разказвам за някой от онези, които са се докоснали до Бога.

Един от тях се е родил точно преди 155г., на 7.01., в гр. Елена.  Бащата на Ст. Михайловски е Никола Михайловски - основател на Търновска правописна школа и според биографите е брат на Иларион Макариополски. Целият род на родилия се в зимния ден Стоян е богат, известен и високо просветен. Не остава назад и самият Стоян. Завършва султанския лицей „Галата сарай" в Цариград, след като е завършил училище в Търново, след което, като всички тогавашни будни и образовани младежи, е даскал в Дойран. Това все още е времето, в което онези, отдали се на образованието на бъдещето поколение, са наричани даскали и тяхната дума, воля и желание е било наравно с това на попа и кмета. Независимо, че българският народ е бил потиснат или, може би, точно заради това, той е умеел да оцени знанията на тези младежи и дори побелелите старци, които са имали за своя отговорност да решават съдбината на общността, не са се колебаели да потърсят съветите на даскалите, да ги включат в управлението на училището, църквата, битието народно. А същите тези даскали, въпреки невръстните си години, са знаели що е това отговорност и каква точно е тяхната съдба и мисия... Едни други времена, едни други нрави. В тези времена Стоян Михайловски пише басни, стихове... Оставил името си за поколенията, ако не с друго, то поне с Химна, посветен на първите наши обединители и учители - Светите братя Кирил и Методий.

Наученото в султанския лицей се оказва недостатъчно за Стоян Михайловски и през 1875г. той заминава за Франция, за да учи право. След Освобождението работи като адвокат, съдия, избран е за член на Свищовския съдебен съвет. По-късно е член на Русенския апелативен съд, главен редактор на „Народний глас", началник на отделение в Министерство на външните работи, главен секретар на Министерство на правосъдието, председател на Върховния македоно-одрински комитет, народен представител на няколко пъти. Както казах и в началото - род, от който се очаква да изгражда законите в не една област. Участ, която често е съпроводена със заплахи, отричане, дори и покушения. Да си спомним за Алеко Константинов и за Любен Каравелов и брат му, Петър, както и за уж самоубилия се Яворов... През 1904г. Стоян Михайловски е осъден условно, след като публикува една статия, насочена срещу княз Фердинанд I. Вестникът, намерил смелост да публикува материала е „Ден", а името на статията е „Потайностите на българския дворец". Разбирайки, че самоизолирането на личността от обществото е неправилно и води до вътрешни и не само проблеми, през 1905г. Стоян Михайловски се оттегля от активна обществена дейност, защото знае, че това е единственият начин „ръцете ти да останат чисти".

Литературната дейност на твореца започва през 1872г. - публикува в сп. „Читалище" - Цариград. През годините сътрудничи на различни издания - „Периодическо списание на БКД", сп. „Мисъл" и в. „Ден". Разнообразното му творчество често е подписано с псевдоним - Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков.

Стоян Михайловски, независимо какво е работил, всякога е намирал време не само за огромната обществена дейност, която е развивал, но и за преподаване - учител в Русе, преподавател в Юридическия и Историко-философския факултет, доцент по всеобща литературна история в Софийския университет... Избран е за дописен член на Българското книжовно дружество, а по-късно и за действителен член на същото. Онова Дружество, дето полага началото на съвременната Българска академия на науките. Академията, която напоследък разбуни толкова много спорове... Основателни или не са критиките към нея не е тема на сегашния материал. Но имената на тези, които през годините са членували в нея, идват да ни напомнят няколко неща. Тя е създадена с парите на родолюбивите българи, още в онези времена, в които на картата на Европа България я е нямало. Поддържана е през годините, за да има я България. Хора като Стоян Михайловски са отдавали не само времето, таланта, парите, но и авторитета си, за да се превърне Книжовното дружество в Академия. Академия, подобно на Платоновата, в която учителите да могат да учат надарените ученици, та надарените ученици, надминали учителите си, да сътворяват... ако не Вселени, то поне малки научни светове. Но да се върнем на Стоян Михайловски. Творчеството му, както писах, е разнообразно и голямо. От него в сегашното училище се учи само Химна... и някои от басните му. Някога се споменаваше и „Книга за българския народ". Но през всичките години като че ли всички управници се страхуваха от неговите „Железни струни" или от „Сцени от парламентарния живот в България", та те дори и не се споменават в учебниците по литература. „Книга за оскърбените и онеправданите" - чели ли сте я? А тази „за нашите писачи и газетари"? Време е, време е да си спомним не само басните на Стоян Михайловски. Думите му, колкото и да не ни се иска, звучат актуално, много актуално и днес, независимо че той се преселва в друг свят преди почти един век - на 03.08.1927г. Наредил се в редица на Небесните духовни учители, които дори и от там водят България към бъдното със своето Слово.

  

 

 

Библиогарфия

 

* Сцени от парламентарния живот в България. 1884

 

* Бог. Библейски стихотворения. 1889

 

* Поема на злото. 1889 /1939, 1943/

 

* Novissima verba. Стихотворения. Т. 1. 1889

 

* Железни струни. Стихотворения. 1890

 

* Currente calamo. Краевековни стихотворения. 1890

 

* Книга без заглавие. Стихотворения. Ч. 1. 1892

 

* Сатири. Нашите писачи и газетари. 1893

 

* Философически и сатирически сонети. 1895

 

* Книга за българския народ. 1897 / 1931, 1938, 1946, 1991/

 

* По прекия друм. Бележки и размишления. 1901

 

* Пробуда и възход. 1902

 

* Книга за оскърбените и онеправданите. 1903

 

* Източни легенди. 1904

 

* Днес чук, утре наковалня. 1905

 

* От развала към провала. Диалогизирани очерки. 1905

 

* Словоборците станаха богоборци. Поема. 1908

 

* Позив към българския народ и българската интелигенция. Ч. 1. 1911

 

* Съчинения. Т. 1. 1918

 

* Неиздадени съчинения. Т. 1-2. Увод, бел. и уредба от Ив. Богданов. 1940-41

 

 

 

 

 

2011-01-09
133 години Свобода?  
0
3

Нов месец, Нова година, ново десетилетие... Само дето не е ново столетие, но и това преживяхме. В такива дни - начални, натоварени с очакване и надежда за вълшебство, обикновено нашият взор е насочен напред - към бъдещето. Но на мен днес ми е едно такова особено и ми се иска да погледна назад. Назад, назад, през годините и времето, да се върна 133 години, в една друга зима. Когато най-вероятно единственото Коледно пожелание е било свързано с мир и Свобода. Онази, за която сме платили с кръвта си, но която друг ни е отвоювал. Не, не казвам, че сме я получили даром. По-скоро си мисля за очакванията и надеждите, за жертваните животи, за предначертаните лични и обществени планове... И за случилото се след това. Та в този смисъл - платена с кръв, но отвоювана от друг и непонесена свобода. Ще кажете празници са - новогодишни, празник на града, а пък аз някак непразнично пиша.

На 4 януари 1878 г. (23.12.1877г.-стар стил) София осъмва свободна. Освободителните войски на генерал Гурко, след като преминават прохода в тежката зима, биват посрещнати от жителите на града (19 000 - през 1870г.), както повелява традицията. С хляб, сол, песен и цвете, макар и да е през зимата. Улиците са изпълнени с празнуващи хора, а руските войски, минали Балкана при нечовешки условия, биват сгрети от топлината на българските усмивки и сълзите в тъмните ни очи. Да, градът още не е столица на България, то и свободна България още я няма. Има сняг, студ, надежда. Има кръв, отмъщение, омраза. Има любов, скръб и вяра. И много, много очаквания. Как ще подредим и съградим града си - свободен, развиващ се, голям. „Расте, но не старее" - нали и до днес това е девизът на нашия град. Само дето се оглеждам по улиците и си мисля, че не знам дали расте и дали старее родният ми град, но става все по-негостоприемен, все по-навъсен и все по-сив. И май все по-често забравяме, че градът ни носи името на  мъдростта. Божията Премъдрост. Даден му през вековете, не само защото е един от най-древните европейски градове, но и защото стените му устояват на времето, планините го сгряват в пазвата си и го дарят с обич. За да продължи напред и да дарява на свой ред  любов и знание, красота и мъдрост. Така ще да са го мислили и нашите деди. Преди хилядолетия, преди векове, преди 133 години. През 4-ти век за малко да стане и столица на Великата Римска империя. Имал такива планове за любимия си град роденият в Ниш Константин Велики, който наричал Сердика „моят Рим". Ако искате да се почувствате по императорски, то разходете се южно от Президентството, между улиците „Калоян", „Позитано" и „Леге" - там е бил Константиновият квартал, където отсядал императорът в честите си посещения на града. По-късно, през 13в., оцелелите останки от този комплекс са превърнати в дворец на Севастократор Калоян. Така че, ако не се почувствате по императорски, то поне по севастократорски! Стига, разбира се, да имаше поне една ясна, целенасочена и последователна политика през всичките години за опазване на тези комплекси, дворци, на завещаното от тях... Онези, преди нас. Те са ни оставили, но какво ние ще завещаем на децата си? Какво ще достигне до онези, които ще дойдат след още 133 години? А за онези след 1133? Вероятно дори и няма да могат да си представят как е изглеждал един римски строеж. Всъщност, какъв ти римски строеж?... Та децата ни вече няма къде да видят как е изглеждала една къща тогава, когато генерал Гурко влиза със своя кон в освободения град. Трудно можете да им обясните къде и как е изглеждало описаното от Вазов кафе, в което Апостолът на свободата спокойно се оставя в ръцете на бръснарчето, докато турският началник го издирва. Или улицата, по която малко по-късно минава и продава кюмюр. А тя, улицата, и сега си съществува - в центъра на София. Само че е прекалено модерна, прекалено европейска, за да има място на нея за такива ти ми кафета и бръснарници. Така, както в езика ни не остана място за думи като „чаршия", „храм", „чибучица", „мегдан"...

Нова година е - време за пожелания. И аз си пожелавам нещо - пожелавам си да се намерят хора, които да мислят за тези след тях, когато градят и по-често разграждат града ни. Пожелавам си, така както не сме забравили исконното българско „Сурва, сурва година", така да запазим в паметта си езика български  с неговите искрящи от звукове думи. И да не забравяме, че София е майката на Вяра, Надежда и Любов, че пътят на нашия град следва да бъде огрян от Мъдрост. За да го има и за да ни има.

2011-01-05
133 години Свобода?  
0
3

Нов месец, Нова година, ново десетилетие... Само дето не е ново столетие, но и това преживяхме. В такива дни - начални, натоварени с очакване и надежда за вълшебство, обикновено нашият взор е насочен напред - към бъдещето. Но на мен днес ми е едно такова особено и ми се иска да погледна назад. Назад, назад, през годините и времето, да се върна 133 години, в една друга зима. Когато най-вероятно единственото Коледно пожелание е било свързано с мир и Свобода. Онази, за която сме платили с кръвта си, но която друг ни е отвоювал. Не, не казвам, че сме я получили даром. По-скоро си мисля за очакванията и надеждите, за жертваните животи, за предначертаните лични и обществени планове... И за случилото се след това. Та в този смисъл - платена с кръв, но отвоювана от друг и непонесена свобода. Ще кажете празници са - новогодишни, празник на града, а пък аз някак непразнично пиша.

На 4 януари 1878 г. (23.12.1877г.-стар стил) София осъмва свободна. Освободителните войски на генерал Гурко, след като преминават прохода в тежката зима, биват посрещнати от жителите на града (19 000 - през 1870г.), както повелява традицията. С хляб, сол, песен и цвете, макар и да е през зимата. Улиците са изпълнени с празнуващи хора, а руските войски, минали Балкана при нечовешки условия, биват сгрети от топлината на българските усмивки и сълзите в тъмните ни очи. Да, градът още не е столица на България, то и свободна България още я няма. Има сняг, студ, надежда. Има кръв, отмъщение, омраза. Има любов, скръб и вяра. И много, много очаквания. Как ще подредим и съградим града си - свободен, развиващ се, голям. „Расте, но не старее" - нали и до днес това е девизът на нашия град. Само дето се оглеждам по улиците и си мисля, че не знам дали расте и дали старее родният ми град, но става все по-негостоприемен, все по-навъсен и все по-сив. И май все по-често забравяме, че градът ни носи името на  мъдростта. Божията Премъдрост. Даден му през вековете, не само защото е един от най-древните европейски градове, но и защото стените му устояват на времето, планините го сгряват в пазвата си и го дарят с обич. За да продължи напред и да дарява на свой ред  любов и знание, красота и мъдрост. Така ще да са го мислили и нашите деди. Преди хилядолетия, преди векове, преди 133 години. През 4-ти век за малко да стане и столица на Великата Римска империя. Имал такива планове за любимия си град роденият в Ниш Константин Велики, който наричал Сердика „моят Рим". Ако искате да се почувствате по императорски, то разходете се южно от Президентството, между улиците „Калоян", „Позитано" и „Леге" - там е бил Константиновият квартал, където отсядал императорът в честите си посещения на града. По-късно, през 13в., оцелелите останки от този комплекс са превърнати в дворец на Севастократор Калоян. Така че, ако не се почувствате по императорски, то поне по севастократорски! Стига, разбира се, да имаше поне една ясна, целенасочена и последователна политика през всичките години за опазване на тези комплекси, дворци, на завещаното от тях... Онези, преди нас. Те са ни оставили, но какво ние ще завещаем на децата си? Какво ще достигне до онези, които ще дойдат след още 133 години? А за онези след 1133? Вероятно дори и няма да могат да си представят как е изглеждал един римски строеж. Всъщност, какъв ти римски строеж?... Та децата ни вече няма къде да видят как е изглеждала една къща тогава, когато генерал Гурко влиза със своя кон в освободения град. Трудно можете да им обясните къде и как е изглеждало описаното от Вазов кафе, в което Апостолът на свободата спокойно се оставя в ръцете на бръснарчето, докато турският началник го издирва. Или улицата, по която малко по-късно минава и продава кюмюр. А тя, улицата, и сега си съществува - в центъра на София. Само че е прекалено модерна, прекалено европейска, за да има място на нея за такива ти ми кафета и бръснарници. Така, както в езика ни не остана място за думи като „чаршия", „храм", „чибучица", „мегдан"...

Нова година е - време за пожелания. И аз си пожелавам нещо - пожелавам си да се намерят хора, които да мислят за тези след тях, когато градят и по-често разграждат града ни. Пожелавам си, така както не сме забравили исконното българско „Сурва, сурва година", така да запазим в паметта си езика български  с неговите искрящи от звукове думи. И да не забравяме, че София е майката на Вяра, Надежда и Любов, че пътят на нашия град следва да бъде огрян от Мъдрост. За да го има и за да ни има.

2011-01-05
133 години Свобода?  
0
3

Нов месец, Нова година, ново десетилетие... Само дето не е ново столетие, но и това преживяхме. В такива дни - начални, натоварени с очакване и надежда за вълшебство, обикновено нашият взор е насочен напред - към бъдещето. Но на мен днес ми е едно такова особено и ми се иска да погледна назад. Назад, назад, през годините и времето, да се върна 133 години, в една друга зима. Когато най-вероятно единственото Коледно пожелание е било свързано с мир и Свобода. Онази, за която сме платили с кръвта си, но която друг ни е отвоювал. Не, не казвам, че сме я получили даром. По-скоро си мисля за очакванията и надеждите, за жертваните животи, за предначертаните лични и обществени планове... И за случилото се след това. Та в този смисъл - платена с кръв, но отвоювана от друг и непонесена свобода. Ще кажете празници са - новогодишни, празник на града, а пък аз някак непразнично пиша.

На 4 януари 1878 г. (23.12.1877г.-стар стил) София осъмва свободна. Освободителните войски на генерал Гурко, след като преминават прохода в тежката зима, биват посрещнати от жителите на града (19 000 - през 1870г.), както повелява традицията. С хляб, сол, песен и цвете, макар и да е през зимата. Улиците са изпълнени с празнуващи хора, а руските войски, минали Балкана при нечовешки условия, биват сгрети от топлината на българските усмивки и сълзите в тъмните ни очи. Да, градът още не е столица на България, то и свободна България още я няма. Има сняг, студ, надежда. Има кръв, отмъщение, омраза. Има любов, скръб и вяра. И много, много очаквания. Как ще подредим и съградим града си - свободен, развиващ се, голям. „Расте, но не старее" - нали и до днес това е девизът на нашия град. Само дето се оглеждам по улиците и си мисля, че не знам дали расте и дали старее родният ми град, но става все по-негостоприемен, все по-навъсен и все по-сив. И май все по-често забравяме, че градът ни носи името на  мъдростта. Божията Премъдрост. Даден му през вековете, не само защото е един от най-древните европейски градове, но и защото стените му устояват на времето, планините го сгряват в пазвата си и го дарят с обич. За да продължи напред и да дарява на свой ред  любов и знание, красота и мъдрост. Така ще да са го мислили и нашите деди. Преди хилядолетия, преди векове, преди 133 години. През 4-ти век за малко да стане и столица на Великата Римска империя. Имал такива планове за любимия си град роденият в Ниш Константин Велики, който наричал Сердика „моят Рим". Ако искате да се почувствате по императорски, то разходете се южно от Президентството, между улиците „Калоян", „Позитано" и „Леге" - там е бил Константиновият квартал, където отсядал императорът в честите си посещения на града. По-късно, през 13в., оцелелите останки от този комплекс са превърнати в дворец на Севастократор Калоян. Така че, ако не се почувствате по императорски, то поне по севастократорски! Стига, разбира се, да имаше поне една ясна, целенасочена и последователна политика през всичките години за опазване на тези комплекси, дворци, на завещаното от тях... Онези, преди нас. Те са ни оставили, но какво ние ще завещаем на децата си? Какво ще достигне до онези, които ще дойдат след още 133 години? А за онези след 1133? Вероятно дори и няма да могат да си представят как е изглеждал един римски строеж. Всъщност, какъв ти римски строеж?... Та децата ни вече няма къде да видят как е изглеждала една къща тогава, когато генерал Гурко влиза със своя кон в освободения град. Трудно можете да им обясните къде и как е изглеждало описаното от Вазов кафе, в което Апостолът на свободата спокойно се оставя в ръцете на бръснарчето, докато турският началник го издирва. Или улицата, по която малко по-късно минава и продава кюмюр. А тя, улицата, и сега си съществува - в центъра на София. Само че е прекалено модерна, прекалено европейска, за да има място на нея за такива ти ми кафета и бръснарници. Така, както в езика ни не остана място за думи като „чаршия", „храм", „чибучица", „мегдан"...

Нова година е - време за пожелания. И аз си пожелавам нещо - пожелавам си да се намерят хора, които да мислят за тези след тях, когато градят и по-често разграждат града ни. Пожелавам си, така както не сме забравили исконното българско „Сурва, сурва година", така да запазим в паметта си езика български  с неговите искрящи от звукове думи. И да не забравяме, че София е майката на Вяра, Надежда и Любов, че пътят на нашия град следва да бъде огрян от Мъдрост. За да го има и за да ни има.

2011-01-05
133 години Свобода?  
0
3

Нов месец, Нова година, ново десетилетие... Само дето не е ново столетие, но и това преживяхме. В такива дни - начални, натоварени с очакване и надежда за вълшебство, обикновено нашият взор е насочен напред - към бъдещето. Но на мен днес ми е едно такова особено и ми се иска да погледна назад. Назад, назад, през годините и времето, да се върна 133 години, в една друга зима. Когато най-вероятно единственото Коледно пожелание е било свързано с мир и Свобода. Онази, за която сме платили с кръвта си, но която друг ни е отвоювал. Не, не казвам, че сме я получили даром. По-скоро си мисля за очакванията и надеждите, за жертваните животи, за предначертаните лични и обществени планове... И за случилото се след това. Та в този смисъл - платена с кръв, но отвоювана от друг и непонесена свобода. Ще кажете празници са - новогодишни, празник на града, а пък аз някак непразнично пиша.

На 4 януари 1878 г. (23.12.1877г.-стар стил) София осъмва свободна. Освободителните войски на генерал Гурко, след като преминават прохода в тежката зима, биват посрещнати от жителите на града (19 000 - през 1870г.), както повелява традицията. С хляб, сол, песен и цвете, макар и да е през зимата. Улиците са изпълнени с празнуващи хора, а руските войски, минали Балкана при нечовешки условия, биват сгрети от топлината на българските усмивки и сълзите в тъмните ни очи. Да, градът още не е столица на България, то и свободна България още я няма. Има сняг, студ, надежда. Има кръв, отмъщение, омраза. Има любов, скръб и вяра. И много, много очаквания. Как ще подредим и съградим града си - свободен, развиващ се, голям. „Расте, но не старее" - нали и до днес това е девизът на нашия град. Само дето се оглеждам по улиците и си мисля, че не знам дали расте и дали старее родният ми град, но става все по-негостоприемен, все по-навъсен и все по-сив. И май все по-често забравяме, че градът ни носи името на  мъдростта. Божията Премъдрост. Даден му през вековете, не само защото е един от най-древните европейски градове, но и защото стените му устояват на времето, планините го сгряват в пазвата си и го дарят с обич. За да продължи напред и да дарява на свой ред  любов и знание, красота и мъдрост. Така ще да са го мислили и нашите деди. Преди хилядолетия, преди векове, преди 133 години. През 4-ти век за малко да стане и столица на Великата Римска империя. Имал такива планове за любимия си град роденият в Ниш Константин Велики, който наричал Сердика „моят Рим". Ако искате да се почувствате по императорски, то разходете се южно от Президентството, между улиците „Калоян", „Позитано" и „Леге" - там е бил Константиновият квартал, където отсядал императорът в честите си посещения на града. По-късно, през 13в., оцелелите останки от този комплекс са превърнати в дворец на Севастократор Калоян. Така че, ако не се почувствате по императорски, то поне по севастократорски! Стига, разбира се, да имаше поне една ясна, целенасочена и последователна политика през всичките години за опазване на тези комплекси, дворци, на завещаното от тях... Онези, преди нас. Те са ни оставили, но какво ние ще завещаем на децата си? Какво ще достигне до онези, които ще дойдат след още 133 години? А за онези след 1133? Вероятно дори и няма да могат да си представят как е изглеждал един римски строеж. Всъщност, какъв ти римски строеж?... Та децата ни вече няма къде да видят как е изглеждала една къща тогава, когато генерал Гурко влиза със своя кон в освободения град. Трудно можете да им обясните къде и как е изглеждало описаното от Вазов кафе, в което Апостолът на свободата спокойно се оставя в ръцете на бръснарчето, докато турският началник го издирва. Или улицата, по която малко по-късно минава и продава кюмюр. А тя, улицата, и сега си съществува - в центъра на София. Само че е прекалено модерна, прекалено европейска, за да има място на нея за такива ти ми кафета и бръснарници. Така, както в езика ни не остана място за думи като „чаршия", „храм", „чибучица", „мегдан"...

Нова година е - време за пожелания. И аз си пожелавам нещо - пожелавам си да се намерят хора, които да мислят за тези след тях, когато градят и по-често разграждат града ни. Пожелавам си, така както не сме забравили исконното българско „Сурва, сурва година", така да запазим в паметта си езика български  с неговите искрящи от звукове думи. И да не забравяме, че София е майката на Вяра, Надежда и Любов, че пътят на нашия град следва да бъде огрян от Мъдрост. За да го има и за да ни има.

2011-01-05
Христо Ботев  
0
3

Кафето къкреше на огъня, а мислите в главата му се бяха прояснили. Обичаше той ранното утро през зимата. Излезеш навън и като те опари онзи ми ти вятър и изведнъж ти светне... И разбра смисъла на среднощните си сънища ли бяха, видения ли или мисли, тичащи из главата му. Щото то среднощните мисли какво са - не са ли и те сън някакъв, видение, идващо нещо да ти кажа, ама какво?

Така се беше унесъл, че не усети кога другарят му отвори портата, изскокна навън по свои си работи, ала бързо се върна:

-         Уф, студено, Бате, студено, пък и както се е разфучало...

-         Едно „Добро утро" да беше казал. То така ли се започва хортуването? Пък и полезно е сутрин на човека кожата у студ да се опре.

-         Аааа, ти и кафето си сложил вече. От де гребна?

-         Че знам ли от де. Аз скокнах и гребнах. Не щеш ли го бре, Боте?

-         Ама как така гребна? Та нали, от едната страна е за вода, от другата...

-         Ей, бре, тръгнал за народа да мре, пък от какво се плаши. Ако го не искаш туй кафе, сам ще си го пия. Ама с тебе по е сладко.

-         Искам го, бре, бате, искам го, ама... - така и не разбираше, че другарят му се подкача с него и само разпалва искрите.

Не само по нрав се различаваха двамата. Единият едър, висок, тъмен, с огън в очите. А другият - светъл, усмихнат, спокоен.

-         Ех, Бате, и пак рано си запял. Тая песен не съм я чувал. Май не си я пял друг път.

-         Ами, не съм. По друмищата знаеш ли колко често си я пея. Пък и все една и съща ли да повтарям. Ти щеше една да ми казваш, да си я запиша.

-         Па да ти я кажа. Чакай само кафето да стане.

Докато чакаха кафето, двамата отново се заеха със своите си светове. Песента беше към края си. Сивоокият мъж гледаше някъде пред себе си, а гласът му се разливаше сякаш да стигне далечния Балкан. Другарят му, запленен от песента и от гласа, стоеше разкрачен, като че замръзнал по средата на стаята, а в погледа му предният огън беше угаснал и някаква нега го беше заменила.

Сипаха си кафе, горещо, да сгрее сърцата им, пък и ума да събуди, па се раздумаха.

-         Ние с теб тука като мишки сме се сврели, байо - рече светлоокият и не укор, а някаква тъга прозвуча в гласа му. - А какво става навън, а? Знаеш ли? Стоим си тук, кафе си пием...

-         Бате, пак ли за това? Ще се стопли времето, ще поизлезем. Пък и глада ще пооталожим, щото виж на какво сме замязали.

-         На хора, на какво. На хора. Само ние ли не сме яли, пък и дрехите не са съвсем за пред хората, а?

-         Чакай да ти кажа за песната. Нали ти бях обещал? - сети се тъмноокият мъж и започна:

 

Ама ти не пишеш, ще я запомниш ли така?

-         Ще, ще, ама друго сега ми е в главата, та да почака песната, а?

-         Гледам замислил си се нещо. Пак ли за мишките мислиш? - подкачи Боте другаря си, но се спря, защото прочете в очите му, че нещо важно се случва. Че нещо терзае душата му, толкова важно, че откъсва дори и от песните.

-         Замислил съм се, Боте. Да ти разкажа. Нощес сънувах ли, мечтах ли.... Ама то това каква мечта ще да е. Сънувах нашите смърти. Твоята и моята. И колко пъти с тебе ще умираме.

-         Стига бре, Бате. То смъртта - една е. Ще се мре, нали за това тука мръзнем и гладуваме. Пък после... Ти казваш - друг свят имало. Ще го видим и него.

-         Мене въжето ме чака, Боте. Знаеш го ти, знам го и аз. И ще ме срещне. Утре ли, другата година ли. Ще ме срещне. То до сега да ме е срещнало, ама нали много по друмищата ходя, та все се разминаваме с него.

-         Че то и мен за това още не ме е хванало. Къде да ме търси в тая запустяла мелница?

-         Не, теб въжето не може те хвана. С тоя огън вътре, дето го носиш, няма въже да те удържи. Ще ти го сложат на шията, ама ще го прогориш, та ще измъчиш хората пак да ти го слагат или друга смърт да ти търсят. Не е за теб въжето.

-         А път и ти сега, какво за смърти си се сетил рано-рано...

-         Нали ти казах, сънувах нашите смърти. Та за това. И като скокнах сняг да загреба за кафето и студеният вятър като ме шибна и разбрах. И за това ти казвам - няма една да е смъртта. Няколко ще са.

-         Бате, ти да не си се поболял.

-         Ама като пале си. Като все ме прекъсваш, как да ти кажа. Как да споделя? Аз тебе не мога да те накарам да ме чуеш, а ти викаш: „Тебе цял народ ще те чуе". Ако е като тебе, хич и няма да ме чуе

-         Извинявай, аз просто.

-         Ето, как да ме чуеш, като не даваш дума да кажа... Та, значи, ще си намеря аз въжето и ти ще си намериш смъртта. Ама тя, както каза, една е. Ще се мре. После... После тебе ще те изтипосат на портрети и ще ти се молят...

-         Мене? Ще ми се молят? Че аз да не съм Бог? Ето ти тебе ирония - аз, безбожника, в икона, прорукуваш, ще се превърна...

-         Ей, това и на шега не го казвай. Че ще те чуе Рогатия и ще стане. Не си ти безбожник. Не си. Макар че, знае ли човек. И това може да стане. Та не го казвай. Като те чуе Онзи, пък после народът като го повтори и...

-         И как тогава мене, безбожника, ще ме турят да ми се молят?

-         Ей, Боте, ама ти на шега го взимаш. А аз сериозно ти говоря. Ще те турят. И мене ще турят. Щото той, тоя народ, свободата така и не я разбира. Да му говоря, да не му говоря, да пишеш, да не пишеш, пак няма да я разбере. Ама не тая смърт ме плаши мене. Словата ни ще изчезнат. Ще се помнят някои, други - не сме ги рекли, не сме ги писали.

-         Ще изчезнат, казваш. Ама нали за това тефтери носим, пък и пишем. Писаното слово не изчезва. Виж, Светото писание колко години, пък го има.

-         Това, дето е написано с молив, може да се изтрие, Боте. И с мастило да е написано пак може. Пък и това, дето не е написано, може да се донапише. И твоето друг да подпише, пък ти - неговото.

-         Как ще подписвам? Аз само мойте си думи подписвам.

-         Ще, ще. И от оня свят ще го подпишеш. Това ме боли. Това разбрах, кога вятърът събуди кожата ми. За тая смърт ти говорех.

-         Не може бре, Бате. Не може това да стане. Кошмар си сънувал някакъв. Как ще се заличат словата ти. Как ще се забрави, че си се врекъл и само себе си си врекъл, та за печалбата на цял един народ. Пък и аз нали във вестици пиша, това няма да се заличи.

-         Няма, няма... И име Българско все някога ще гърми в цяла Европа. Но не, не е кошмар това. Видях го, бре Боте, видях го, както теб виждам...

-         А как ще умра видя ли? - със смесица от очакване, страх, но и лека насмешка попита по-тъмният.

-         Това не видях. Аз другите смърти запомних. Викаш - пиша, във вестници. Та да те питам. Ти... с тетрадките ти какво стана?

-         Какво? Чакам, той дядото ще отговори...

-         Чакай, чакай. Само да не дочакаш да ги не видиш...

Двамата отново се умлъчаха. Всеки със своите мисли. Вярно, че отдавна беше ги дал тези тетрадки. Книжка готвеше. Не, не книжка. Голяма книга. Ама все щеше да стане. Пък и сега - дрехи на гърба си нямаха, глад свиваше стомасите йм, а побратимът му са книги седнал да мисли. Чу го, че отново припява някаква песен, но този път гласът му не се извисяваше. Беше по-скоро тих и смирен, като молитвен. И често губеше текста или просто забравяше да пее.

-         Казвам ти, Боте, няколко смърти с теб ни чакат и не знам коя е по-страшна. Знам, че най-лека ще е първата. От въжето, от куршума. И ще ни предават, братко. Как само ще ни предават. И това, дето не си го и помислил, и него в перото ти ще сложат. И ще се чудиш после - познавал ли си ме, не си ли? И аз ли сън съм бил.

-         Като се чудя толкова, при стрина ще ида, тя ще ми припомни.

-         Стрина ти... Добра жена е тя. Твърда... - сивите му очи станаха някак меки и топли при спомена за майка му. Единствената, дето вяра не загуби и още го чака.

-         Та казваш, ще турят в перото ми слова, дето не са мои. Пък моите... те де ще са?

-         Друг ще ги подпише. Или пък ще изчезнат. Яко дим.

-         Ще изчезнат. Ти нали всичко пазиш? Архив правиш. Ще ги скъташ, на верни люде ще ги дадеш...

-         Верни люде? А бре, Христо, ти ушите ли си загуби или ума? Нали ти казах, че ще ни предават. Много ще ни предават. През много години. Аз за предателство му думам, той за верни люде пита.

-         А та, хич ли ги няма?

-         Има ги, има ги. И ти ги знаеш. Ама това, дето трябва да стане, ще стане. Верните люде тука няма какво да ги бъркаш.

Сякаш за да подсили думите му, вятърът заблъска по вратата на мелницата с такава сила, че двамата не можеха да си чуят думите. Кафето и то беше свършило, пък сега нямаше как вратата да се отвори, без вятърът да се настани трайно в малкото им обиталище. Огънят изгасна, но те не усетиха. Вътре в душите им студът се беше настанил, голям, безмилостен и обричащ. Та виелицата и вятърът всуе се мъчеха да ги уплашат. Единият се опитваше да си представи как ще се случи това, дето побратимът му му каза, а другият искаше да избяга от спомена за този сън ли, кошмар ли, видение ли... Как да намериш сили да виждаш смъртите си, да ги разбираш, да се докосват до теб и да продължиш. Това търсеше в душата си той - силата, дето няма да му позволи да спре и ще го тласка напред, напред, напред.

 

2010-12-26
Христо Ботев  
0
3

Кафето къкреше на огъня, а мислите в главата му се бяха прояснили. Обичаше той ранното утро през зимата. Излезеш навън и като те опари онзи ми ти вятър и изведнъж ти светне... И разбра смисъла на среднощните си сънища ли бяха, видения ли или мисли, тичащи из главата му. Щото то среднощните мисли какво са - не са ли и те сън някакъв, видение, идващо нещо да ти кажа, ама какво?

Така се беше унесъл, че не усети кога другарят му отвори портата, изскокна навън по свои си работи, ала бързо се върна:

-         Уф, студено, Бате, студено, пък и както се е разфучало...

-         Едно „Добро утро" да беше казал. То така ли се започва хортуването? Пък и полезно е сутрин на човека кожата у студ да се опре.

-         Аааа, ти и кафето си сложил вече. От де гребна?

-         Че знам ли от де. Аз скокнах и гребнах. Не щеш ли го бре, Боте?

-         Ама как така гребна? Та нали, от едната страна е за вода, от другата...

-         Ей, бре, тръгнал за народа да мре, пък от какво се плаши. Ако го не искаш туй кафе, сам ще си го пия. Ама с тебе по е сладко.

-         Искам го, бре, бате, искам го, ама... - така и не разбираше, че другарят му се подкача с него и само разпалва искрите.

Не само по нрав се различаваха двамата. Единият едър, висок, тъмен, с огън в очите. А другият - светъл, усмихнат, спокоен.

-         Ех, Бате, и пак рано си запял. Тая песен не съм я чувал. Май не си я пял друг път.

-         Ами, не съм. По друмищата знаеш ли колко често си я пея. Пък и все една и съща ли да повтарям. Ти щеше една да ми казваш, да си я запиша.

-         Па да ти я кажа. Чакай само кафето да стане.

Докато чакаха кафето, двамата отново се заеха със своите си светове. Песента беше към края си. Сивоокият мъж гледаше някъде пред себе си, а гласът му се разливаше сякаш да стигне далечния Балкан. Другарят му, запленен от песента и от гласа, стоеше разкрачен, като че замръзнал по средата на стаята, а в погледа му предният огън беше угаснал и някаква нега го беше заменила.

Сипаха си кафе, горещо, да сгрее сърцата им, пък и ума да събуди, па се раздумаха.

-         Ние с теб тука като мишки сме се сврели, байо - рече светлоокият и не укор, а някаква тъга прозвуча в гласа му. - А какво става навън, а? Знаеш ли? Стоим си тук, кафе си пием...

-         Бате, пак ли за това? Ще се стопли времето, ще поизлезем. Пък и глада ще пооталожим, щото виж на какво сме замязали.

-         На хора, на какво. На хора. Само ние ли не сме яли, пък и дрехите не са съвсем за пред хората, а?

-         Чакай да ти кажа за песната. Нали ти бях обещал? - сети се тъмноокият мъж и започна:

 

Ама ти не пишеш, ще я запомниш ли така?

-         Ще, ще, ама друго сега ми е в главата, та да почака песната, а?

-         Гледам замислил си се нещо. Пак ли за мишките мислиш? - подкачи Боте другаря си, но се спря, защото прочете в очите му, че нещо важно се случва. Че нещо терзае душата му, толкова важно, че откъсва дори и от песните.

-         Замислил съм се, Боте. Да ти разкажа. Нощес сънувах ли, мечтах ли.... Ама то това каква мечта ще да е. Сънувах нашите смърти. Твоята и моята. И колко пъти с тебе ще умираме.

-         Стига бре, Бате. То смъртта - една е. Ще се мре, нали за това тука мръзнем и гладуваме. Пък после... Ти казваш - друг свят имало. Ще го видим и него.

-         Мене въжето ме чака, Боте. Знаеш го ти, знам го и аз. И ще ме срещне. Утре ли, другата година ли. Ще ме срещне. То до сега да ме е срещнало, ама нали много по друмищата ходя, та все се разминаваме с него.

-         Че то и мен за това още не ме е хванало. Къде да ме търси в тая запустяла мелница?

-         Не, теб въжето не може те хвана. С тоя огън вътре, дето го носиш, няма въже да те удържи. Ще ти го сложат на шията, ама ще го прогориш, та ще измъчиш хората пак да ти го слагат или друга смърт да ти търсят. Не е за теб въжето.

-         А път и ти сега, какво за смърти си се сетил рано-рано...

-         Нали ти казах, сънувах нашите смърти. Та за това. И като скокнах сняг да загреба за кафето и студеният вятър като ме шибна и разбрах. И за това ти казвам - няма една да е смъртта. Няколко ще са.

-         Бате, ти да не си се поболял.

-         Ама като пале си. Като все ме прекъсваш, как да ти кажа. Как да споделя? Аз тебе не мога да те накарам да ме чуеш, а ти викаш: „Тебе цял народ ще те чуе". Ако е като тебе, хич и няма да ме чуе

-         Извинявай, аз просто.

-         Ето, как да ме чуеш, като не даваш дума да кажа... Та, значи, ще си намеря аз въжето и ти ще си намериш смъртта. Ама тя, както каза, една е. Ще се мре. После... После тебе ще те изтипосат на портрети и ще ти се молят...

-         Мене? Ще ми се молят? Че аз да не съм Бог? Ето ти тебе ирония - аз, безбожника, в икона, прорукуваш, ще се превърна...

-         Ей, това и на шега не го казвай. Че ще те чуе Рогатия и ще стане. Не си ти безбожник. Не си. Макар че, знае ли човек. И това може да стане. Та не го казвай. Като те чуе Онзи, пък после народът като го повтори и...

-         И как тогава мене, безбожника, ще ме турят да ми се молят?

-         Ей, Боте, ама ти на шега го взимаш. А аз сериозно ти говоря. Ще те турят. И мене ще турят. Щото той, тоя народ, свободата така и не я разбира. Да му говоря, да не му говоря, да пишеш, да не пишеш, пак няма да я разбере. Ама не тая смърт ме плаши мене. Словата ни ще изчезнат. Ще се помнят някои, други - не сме ги рекли, не сме ги писали.

-         Ще изчезнат, казваш. Ама нали за това тефтери носим, пък и пишем. Писаното слово не изчезва. Виж, Светото писание колко години, пък го има.

-         Това, дето е написано с молив, може да се изтрие, Боте. И с мастило да е написано пак може. Пък и това, дето не е написано, може да се донапише. И твоето друг да подпише, пък ти - неговото.

-         Как ще подписвам? Аз само мойте си думи подписвам.

-         Ще, ще. И от оня свят ще го подпишеш. Това ме боли. Това разбрах, кога вятърът събуди кожата ми. За тая смърт ти говорех.

-         Не може бре, Бате. Не може това да стане. Кошмар си сънувал някакъв. Как ще се заличат словата ти. Как ще се забрави, че си се врекъл и само себе си си врекъл, та за печалбата на цял един народ. Пък и аз нали във вестици пиша, това няма да се заличи.

-         Няма, няма... И име Българско все някога ще гърми в цяла Европа. Но не, не е кошмар това. Видях го, бре Боте, видях го, както теб виждам...

-         А как ще умра видя ли? - със смесица от очакване, страх, но и лека насмешка попита по-тъмният.

-         Това не видях. Аз другите смърти запомних. Викаш - пиша, във вестници. Та да те питам. Ти... с тетрадките ти какво стана?

-         Какво? Чакам, той дядото ще отговори...

-         Чакай, чакай. Само да не дочакаш да ги не видиш...

Двамата отново се умлъчаха. Всеки със своите мисли. Вярно, че отдавна беше ги дал тези тетрадки. Книжка готвеше. Не, не книжка. Голяма книга. Ама все щеше да стане. Пък и сега - дрехи на гърба си нямаха, глад свиваше стомасите йм, а побратимът му са книги седнал да мисли. Чу го, че отново припява някаква песен, но този път гласът му не се извисяваше. Беше по-скоро тих и смирен, като молитвен. И често губеше текста или просто забравяше да пее.

-         Казвам ти, Боте, няколко смърти с теб ни чакат и не знам коя е по-страшна. Знам, че най-лека ще е първата. От въжето, от куршума. И ще ни предават, братко. Как само ще ни предават. И това, дето не си го и помислил, и него в перото ти ще сложат. И ще се чудиш после - познавал ли си ме, не си ли? И аз ли сън съм бил.

-         Като се чудя толкова, при стрина ще ида, тя ще ми припомни.

-         Стрина ти... Добра жена е тя. Твърда... - сивите му очи станаха някак меки и топли при спомена за майка му. Единствената, дето вяра не загуби и още го чака.

-         Та казваш, ще турят в перото ми слова, дето не са мои. Пък моите... те де ще са?

-         Друг ще ги подпише. Или пък ще изчезнат. Яко дим.

-         Ще изчезнат. Ти нали всичко пазиш? Архив правиш. Ще ги скъташ, на верни люде ще ги дадеш...

-         Верни люде? А бре, Христо, ти ушите ли си загуби или ума? Нали ти казах, че ще ни предават. Много ще ни предават. През много години. Аз за предателство му думам, той за верни люде пита.

-         А та, хич ли ги няма?

-         Има ги, има ги. И ти ги знаеш. Ама това, дето трябва да стане, ще стане. Верните люде тука няма какво да ги бъркаш.

Сякаш за да подсили думите му, вятърът заблъска по вратата на мелницата с такава сила, че двамата не можеха да си чуят думите. Кафето и то беше свършило, пък сега нямаше как вратата да се отвори, без вятърът да се настани трайно в малкото им обиталище. Огънят изгасна, но те не усетиха. Вътре в душите им студът се беше настанил, голям, безмилостен и обричащ. Та виелицата и вятърът всуе се мъчеха да ги уплашат. Единият се опитваше да си представи как ще се случи това, дето побратимът му му каза, а другият искаше да избяга от спомена за този сън ли, кошмар ли, видение ли... Как да намериш сили да виждаш смъртите си, да ги разбираш, да се докосват до теб и да продължиш. Това търсеше в душата си той - силата, дето няма да му позволи да спре и ще го тласка напред, напред, напред.

 

2010-12-26
Христо Ботев  
0
3

Кафето къкреше на огъня, а мислите в главата му се бяха прояснили. Обичаше той ранното утро през зимата. Излезеш навън и като те опари онзи ми ти вятър и изведнъж ти светне... И разбра смисъла на среднощните си сънища ли бяха, видения ли или мисли, тичащи из главата му. Щото то среднощните мисли какво са - не са ли и те сън някакъв, видение, идващо нещо да ти кажа, ама какво?

Така се беше унесъл, че не усети кога другарят му отвори портата, изскокна навън по свои си работи, ала бързо се върна:

-         Уф, студено, Бате, студено, пък и както се е разфучало...

-         Едно „Добро утро" да беше казал. То така ли се започва хортуването? Пък и полезно е сутрин на човека кожата у студ да се опре.

-         Аааа, ти и кафето си сложил вече. От де гребна?

-         Че знам ли от де. Аз скокнах и гребнах. Не щеш ли го бре, Боте?

-         Ама как така гребна? Та нали, от едната страна е за вода, от другата...

-         Ей, бре, тръгнал за народа да мре, пък от какво се плаши. Ако го не искаш туй кафе, сам ще си го пия. Ама с тебе по е сладко.

-         Искам го, бре, бате, искам го, ама... - така и не разбираше, че другарят му се подкача с него и само разпалва искрите.

Не само по нрав се различаваха двамата. Единият едър, висок, тъмен, с огън в очите. А другият - светъл, усмихнат, спокоен.

-         Ех, Бате, и пак рано си запял. Тая песен не съм я чувал. Май не си я пял друг път.

-         Ами, не съм. По друмищата знаеш ли колко често си я пея. Пък и все една и съща ли да повтарям. Ти щеше една да ми казваш, да си я запиша.

-         Па да ти я кажа. Чакай само кафето да стане.

Докато чакаха кафето, двамата отново се заеха със своите си светове. Песента беше към края си. Сивоокият мъж гледаше някъде пред себе си, а гласът му се разливаше сякаш да стигне далечния Балкан. Другарят му, запленен от песента и от гласа, стоеше разкрачен, като че замръзнал по средата на стаята, а в погледа му предният огън беше угаснал и някаква нега го беше заменила.

Сипаха си кафе, горещо, да сгрее сърцата им, пък и ума да събуди, па се раздумаха.

-         Ние с теб тука като мишки сме се сврели, байо - рече светлоокият и не укор, а някаква тъга прозвуча в гласа му. - А какво става навън, а? Знаеш ли? Стоим си тук, кафе си пием...

-         Бате, пак ли за това? Ще се стопли времето, ще поизлезем. Пък и глада ще пооталожим, щото виж на какво сме замязали.

-         На хора, на какво. На хора. Само ние ли не сме яли, пък и дрехите не са съвсем за пред хората, а?

-         Чакай да ти кажа за песната. Нали ти бях обещал? - сети се тъмноокият мъж и започна:

 

Ама ти не пишеш, ще я запомниш ли така?

-         Ще, ще, ама друго сега ми е в главата, та да почака песната, а?

-         Гледам замислил си се нещо. Пак ли за мишките мислиш? - подкачи Боте другаря си, но се спря, защото прочете в очите му, че нещо важно се случва. Че нещо терзае душата му, толкова важно, че откъсва дори и от песните.

-         Замислил съм се, Боте. Да ти разкажа. Нощес сънувах ли, мечтах ли.... Ама то това каква мечта ще да е. Сънувах нашите смърти. Твоята и моята. И колко пъти с тебе ще умираме.

-         Стига бре, Бате. То смъртта - една е. Ще се мре, нали за това тука мръзнем и гладуваме. Пък после... Ти казваш - друг свят имало. Ще го видим и него.

-         Мене въжето ме чака, Боте. Знаеш го ти, знам го и аз. И ще ме срещне. Утре ли, другата година ли. Ще ме срещне. То до сега да ме е срещнало, ама нали много по друмищата ходя, та все се разминаваме с него.

-         Че то и мен за това още не ме е хванало. Къде да ме търси в тая запустяла мелница?

-         Не, теб въжето не може те хвана. С тоя огън вътре, дето го носиш, няма въже да те удържи. Ще ти го сложат на шията, ама ще го прогориш, та ще измъчиш хората пак да ти го слагат или друга смърт да ти търсят. Не е за теб въжето.

-         А път и ти сега, какво за смърти си се сетил рано-рано...

-         Нали ти казах, сънувах нашите смърти. Та за това. И като скокнах сняг да загреба за кафето и студеният вятър като ме шибна и разбрах. И за това ти казвам - няма една да е смъртта. Няколко ще са.

-         Бате, ти да не си се поболял.

-         Ама като пале си. Като все ме прекъсваш, как да ти кажа. Как да споделя? Аз тебе не мога да те накарам да ме чуеш, а ти викаш: „Тебе цял народ ще те чуе". Ако е като тебе, хич и няма да ме чуе

-         Извинявай, аз просто.

-         Ето, как да ме чуеш, като не даваш дума да кажа... Та, значи, ще си намеря аз въжето и ти ще си намериш смъртта. Ама тя, както каза, една е. Ще се мре. После... После тебе ще те изтипосат на портрети и ще ти се молят...

-         Мене? Ще ми се молят? Че аз да не съм Бог? Ето ти тебе ирония - аз, безбожника, в икона, прорукуваш, ще се превърна...

-         Ей, това и на шега не го казвай. Че ще те чуе Рогатия и ще стане. Не си ти безбожник. Не си. Макар че, знае ли човек. И това може да стане. Та не го казвай. Като те чуе Онзи, пък после народът като го повтори и...

-         И как тогава мене, безбожника, ще ме турят да ми се молят?

-         Ей, Боте, ама ти на шега го взимаш. А аз сериозно ти говоря. Ще те турят. И мене ще турят. Щото той, тоя народ, свободата така и не я разбира. Да му говоря, да не му говоря, да пишеш, да не пишеш, пак няма да я разбере. Ама не тая смърт ме плаши мене. Словата ни ще изчезнат. Ще се помнят някои, други - не сме ги рекли, не сме ги писали.

-         Ще изчезнат, казваш. Ама нали за това тефтери носим, пък и пишем. Писаното слово не изчезва. Виж, Светото писание колко години, пък го има.

-         Това, дето е написано с молив, може да се изтрие, Боте. И с мастило да е написано пак може. Пък и това, дето не е написано, може да се донапише. И твоето друг да подпише, пък ти - неговото.

-         Как ще подписвам? Аз само мойте си думи подписвам.

-         Ще, ще. И от оня свят ще го подпишеш. Това ме боли. Това разбрах, кога вятърът събуди кожата ми. За тая смърт ти говорех.

-         Не може бре, Бате. Не може това да стане. Кошмар си сънувал някакъв. Как ще се заличат словата ти. Как ще се забрави, че си се врекъл и само себе си си врекъл, та за печалбата на цял един народ. Пък и аз нали във вестици пиша, това няма да се заличи.

-         Няма, няма... И име Българско все някога ще гърми в цяла Европа. Но не, не е кошмар това. Видях го, бре Боте, видях го, както теб виждам...

-         А как ще умра видя ли? - със смесица от очакване, страх, но и лека насмешка попита по-тъмният.

-         Това не видях. Аз другите смърти запомних. Викаш - пиша, във вестници. Та да те питам. Ти... с тетрадките ти какво стана?

-         Какво? Чакам, той дядото ще отговори...

-         Чакай, чакай. Само да не дочакаш да ги не видиш...

Двамата отново се умлъчаха. Всеки със своите мисли. Вярно, че отдавна беше ги дал тези тетрадки. Книжка готвеше. Не, не книжка. Голяма книга. Ама все щеше да стане. Пък и сега - дрехи на гърба си нямаха, глад свиваше стомасите йм, а побратимът му са книги седнал да мисли. Чу го, че отново припява някаква песен, но този път гласът му не се извисяваше. Беше по-скоро тих и смирен, като молитвен. И често губеше текста или просто забравяше да пее.

-         Казвам ти, Боте, няколко смърти с теб ни чакат и не знам коя е по-страшна. Знам, че най-лека ще е първата. От въжето, от куршума. И ще ни предават, братко. Как само ще ни предават. И това, дето не си го и помислил, и него в перото ти ще сложат. И ще се чудиш после - познавал ли си ме, не си ли? И аз ли сън съм бил.

-         Като се чудя толкова, при стрина ще ида, тя ще ми припомни.

-         Стрина ти... Добра жена е тя. Твърда... - сивите му очи станаха някак меки и топли при спомена за майка му. Единствената, дето вяра не загуби и още го чака.

-         Та казваш, ще турят в перото ми слова, дето не са мои. Пък моите... те де ще са?

-         Друг ще ги подпише. Или пък ще изчезнат. Яко дим.

-         Ще изчезнат. Ти нали всичко пазиш? Архив правиш. Ще ги скъташ, на верни люде ще ги дадеш...

-         Верни люде? А бре, Христо, ти ушите ли си загуби или ума? Нали ти казах, че ще ни предават. Много ще ни предават. През много години. Аз за предателство му думам, той за верни люде пита.

-         А та, хич ли ги няма?

-         Има ги, има ги. И ти ги знаеш. Ама това, дето трябва да стане, ще стане. Верните люде тука няма какво да ги бъркаш.

Сякаш за да подсили думите му, вятърът заблъска по вратата на мелницата с такава сила, че двамата не можеха да си чуят думите. Кафето и то беше свършило, пък сега нямаше как вратата да се отвори, без вятърът да се настани трайно в малкото им обиталище. Огънят изгасна, но те не усетиха. Вътре в душите им студът се беше настанил, голям, безмилостен и обричащ. Та виелицата и вятърът всуе се мъчеха да ги уплашат. Единият се опитваше да си представи как ще се случи това, дето побратимът му му каза, а другият искаше да избяга от спомена за този сън ли, кошмар ли, видение ли... Как да намериш сили да виждаш смъртите си, да ги разбираш, да се докосват до теб и да продължиш. Това търсеше в душата си той - силата, дето няма да му позволи да спре и ще го тласка напред, напред, напред.

 

2010-12-26
Христо Ботев  
0
3

Кафето къкреше на огъня, а мислите в главата му се бяха прояснили. Обичаше той ранното утро през зимата. Излезеш навън и като те опари онзи ми ти вятър и изведнъж ти светне... И разбра смисъла на среднощните си сънища ли бяха, видения ли или мисли, тичащи из главата му. Щото то среднощните мисли какво са - не са ли и те сън някакъв, видение, идващо нещо да ти кажа, ама какво?

Така се беше унесъл, че не усети кога другарят му отвори портата, изскокна навън по свои си работи, ала бързо се върна:

-         Уф, студено, Бате, студено, пък и както се е разфучало...

-         Едно „Добро утро" да беше казал. То така ли се започва хортуването? Пък и полезно е сутрин на човека кожата у студ да се опре.

-         Аааа, ти и кафето си сложил вече. От де гребна?

-         Че знам ли от де. Аз скокнах и гребнах. Не щеш ли го бре, Боте?

-         Ама как така гребна? Та нали, от едната страна е за вода, от другата...

-         Ей, бре, тръгнал за народа да мре, пък от какво се плаши. Ако го не искаш туй кафе, сам ще си го пия. Ама с тебе по е сладко.

-         Искам го, бре, бате, искам го, ама... - така и не разбираше, че другарят му се подкача с него и само разпалва искрите.

Не само по нрав се различаваха двамата. Единият едър, висок, тъмен, с огън в очите. А другият - светъл, усмихнат, спокоен.

-         Ех, Бате, и пак рано си запял. Тая песен не съм я чувал. Май не си я пял друг път.

-         Ами, не съм. По друмищата знаеш ли колко често си я пея. Пък и все една и съща ли да повтарям. Ти щеше една да ми казваш, да си я запиша.

-         Па да ти я кажа. Чакай само кафето да стане.

Докато чакаха кафето, двамата отново се заеха със своите си светове. Песента беше към края си. Сивоокият мъж гледаше някъде пред себе си, а гласът му се разливаше сякаш да стигне далечния Балкан. Другарят му, запленен от песента и от гласа, стоеше разкрачен, като че замръзнал по средата на стаята, а в погледа му предният огън беше угаснал и някаква нега го беше заменила.

Сипаха си кафе, горещо, да сгрее сърцата им, пък и ума да събуди, па се раздумаха.

-         Ние с теб тука като мишки сме се сврели, байо - рече светлоокият и не укор, а някаква тъга прозвуча в гласа му. - А какво става навън, а? Знаеш ли? Стоим си тук, кафе си пием...

-         Бате, пак ли за това? Ще се стопли времето, ще поизлезем. Пък и глада ще пооталожим, щото виж на какво сме замязали.

-         На хора, на какво. На хора. Само ние ли не сме яли, пък и дрехите не са съвсем за пред хората, а?

-         Чакай да ти кажа за песната. Нали ти бях обещал? - сети се тъмноокият мъж и започна:

 

Ама ти не пишеш, ще я запомниш ли така?

-         Ще, ще, ама друго сега ми е в главата, та да почака песната, а?

-         Гледам замислил си се нещо. Пак ли за мишките мислиш? - подкачи Боте другаря си, но се спря, защото прочете в очите му, че нещо важно се случва. Че нещо терзае душата му, толкова важно, че откъсва дори и от песните.

-         Замислил съм се, Боте. Да ти разкажа. Нощес сънувах ли, мечтах ли.... Ама то това каква мечта ще да е. Сънувах нашите смърти. Твоята и моята. И колко пъти с тебе ще умираме.

-         Стига бре, Бате. То смъртта - една е. Ще се мре, нали за това тука мръзнем и гладуваме. Пък после... Ти казваш - друг свят имало. Ще го видим и него.

-         Мене въжето ме чака, Боте. Знаеш го ти, знам го и аз. И ще ме срещне. Утре ли, другата година ли. Ще ме срещне. То до сега да ме е срещнало, ама нали много по друмищата ходя, та все се разминаваме с него.

-         Че то и мен за това още не ме е хванало. Къде да ме търси в тая запустяла мелница?

-         Не, теб въжето не може те хвана. С тоя огън вътре, дето го носиш, няма въже да те удържи. Ще ти го сложат на шията, ама ще го прогориш, та ще измъчиш хората пак да ти го слагат или друга смърт да ти търсят. Не е за теб въжето.

-         А път и ти сега, какво за смърти си се сетил рано-рано...

-         Нали ти казах, сънувах нашите смърти. Та за това. И като скокнах сняг да загреба за кафето и студеният вятър като ме шибна и разбрах. И за това ти казвам - няма една да е смъртта. Няколко ще са.

-         Бате, ти да не си се поболял.

-         Ама като пале си. Като все ме прекъсваш, как да ти кажа. Как да споделя? Аз тебе не мога да те накарам да ме чуеш, а ти викаш: „Тебе цял народ ще те чуе". Ако е като тебе, хич и няма да ме чуе

-         Извинявай, аз просто.

-         Ето, как да ме чуеш, като не даваш дума да кажа... Та, значи, ще си намеря аз въжето и ти ще си намериш смъртта. Ама тя, както каза, една е. Ще се мре. После... После тебе ще те изтипосат на портрети и ще ти се молят...

-         Мене? Ще ми се молят? Че аз да не съм Бог? Ето ти тебе ирония - аз, безбожника, в икона, прорукуваш, ще се превърна...

-         Ей, това и на шега не го казвай. Че ще те чуе Рогатия и ще стане. Не си ти безбожник. Не си. Макар че, знае ли човек. И това може да стане. Та не го казвай. Като те чуе Онзи, пък после народът като го повтори и...

-         И как тогава мене, безбожника, ще ме турят да ми се молят?

-         Ей, Боте, ама ти на шега го взимаш. А аз сериозно ти говоря. Ще те турят. И мене ще турят. Щото той, тоя народ, свободата така и не я разбира. Да му говоря, да не му говоря, да пишеш, да не пишеш, пак няма да я разбере. Ама не тая смърт ме плаши мене. Словата ни ще изчезнат. Ще се помнят някои, други - не сме ги рекли, не сме ги писали.

-         Ще изчезнат, казваш. Ама нали за това тефтери носим, пък и пишем. Писаното слово не изчезва. Виж, Светото писание колко години, пък го има.

-         Това, дето е написано с молив, може да се изтрие, Боте. И с мастило да е написано пак може. Пък и това, дето не е написано, може да се донапише. И твоето друг да подпише, пък ти - неговото.

-         Как ще подписвам? Аз само мойте си думи подписвам.

-         Ще, ще. И от оня свят ще го подпишеш. Това ме боли. Това разбрах, кога вятърът събуди кожата ми. За тая смърт ти говорех.

-         Не може бре, Бате. Не може това да стане. Кошмар си сънувал някакъв. Как ще се заличат словата ти. Как ще се забрави, че си се врекъл и само себе си си врекъл, та за печалбата на цял един народ. Пък и аз нали във вестици пиша, това няма да се заличи.

-         Няма, няма... И име Българско все някога ще гърми в цяла Европа. Но не, не е кошмар това. Видях го, бре Боте, видях го, както теб виждам...

-         А как ще умра видя ли? - със смесица от очакване, страх, но и лека насмешка попита по-тъмният.

-         Това не видях. Аз другите смърти запомних. Викаш - пиша, във вестници. Та да те питам. Ти... с тетрадките ти какво стана?

-         Какво? Чакам, той дядото ще отговори...

-         Чакай, чакай. Само да не дочакаш да ги не видиш...

Двамата отново се умлъчаха. Всеки със своите мисли. Вярно, че отдавна беше ги дал тези тетрадки. Книжка готвеше. Не, не книжка. Голяма книга. Ама все щеше да стане. Пък и сега - дрехи на гърба си нямаха, глад свиваше стомасите йм, а побратимът му са книги седнал да мисли. Чу го, че отново припява някаква песен, но този път гласът му не се извисяваше. Беше по-скоро тих и смирен, като молитвен. И често губеше текста или просто забравяше да пее.

-         Казвам ти, Боте, няколко смърти с теб ни чакат и не знам коя е по-страшна. Знам, че най-лека ще е първата. От въжето, от куршума. И ще ни предават, братко. Как само ще ни предават. И това, дето не си го и помислил, и него в перото ти ще сложат. И ще се чудиш после - познавал ли си ме, не си ли? И аз ли сън съм бил.

-         Като се чудя толкова, при стрина ще ида, тя ще ми припомни.

-         Стрина ти... Добра жена е тя. Твърда... - сивите му очи станаха някак меки и топли при спомена за майка му. Единствената, дето вяра не загуби и още го чака.

-         Та казваш, ще турят в перото ми слова, дето не са мои. Пък моите... те де ще са?

-         Друг ще ги подпише. Или пък ще изчезнат. Яко дим.

-         Ще изчезнат. Ти нали всичко пазиш? Архив правиш. Ще ги скъташ, на верни люде ще ги дадеш...

-         Верни люде? А бре, Христо, ти ушите ли си загуби или ума? Нали ти казах, че ще ни предават. Много ще ни предават. През много години. Аз за предателство му думам, той за верни люде пита.

-         А та, хич ли ги няма?

-         Има ги, има ги. И ти ги знаеш. Ама това, дето трябва да стане, ще стане. Верните люде тука няма какво да ги бъркаш.

Сякаш за да подсили думите му, вятърът заблъска по вратата на мелницата с такава сила, че двамата не можеха да си чуят думите. Кафето и то беше свършило, пък сега нямаше как вратата да се отвори, без вятърът да се настани трайно в малкото им обиталище. Огънят изгасна, но те не усетиха. Вътре в душите им студът се беше настанил, голям, безмилостен и обричащ. Та виелицата и вятърът всуе се мъчеха да ги уплашат. Единият се опитваше да си представи как ще се случи това, дето побратимът му му каза, а другият искаше да избяга от спомена за този сън ли, кошмар ли, видение ли... Как да намериш сили да виждаш смъртите си, да ги разбираш, да се докосват до теб и да продължиш. Това търсеше в душата си той - силата, дето няма да му позволи да спре и ще го тласка напред, напред, напред.

 

2010-12-26
22-ри декември - най-хубавият ден в годината  
0
3

 

                                                                             „Замъчи се Божа Майка..."

За мен. Лично. И за всички нас, които помним и все още сме българи.

Снежни планини, високо устремени върхове, река, голяма и бистра. Река, в която се оглежда лицето на Бог. В нейните води можеш да се покръстиш, но не и да замърсиш. В пещерите се събира богатството, за да напомня, за да бъде стожер и да премине през вековете, за да нашепва на потомците от къде и кога, защо и как народът ни поел е пътя си. Така е завещал на народа си роденият на тази дата (по онзи древен български календар - в ден Единак) бог - познат ни като Тангра. Небесният конник, родил се, за да пребори Тъмнината и да възвести Светлина. Защото е Богът-Небе. Да, на днешния ден ми се иска да си разкажем приказка. За българския народ. Народ, преминал време и пространство, за да го има и до днес. Не столетия, а хилядолетия оцелявал на опити за погубване, поробване, претопяване. Може би, защото винаги е имало някой, който е пазел завета на дедите - „сила без добро не може, но и добро без сила не може". Може би, защото винаги е имало по един певец, който да разказва легендата за най-голямата красота и най-голямата доброта, сбрали се в едно и дали началото на нашия народ. Той, за разлика от еврейския, не е Богоизбран, но е Богообичан, защото има най-трудната съдба - да оцелява, въпреки всичко и всички, за да пренася през вековете законите, по които трябва човек да живее. Но аз обещах приказка.

Размирно време било и много мъка имало, и битки, и кръв... Семейство изоставя детето си в гората. Пеленачето намерено било от сърна. Но не каква да е сърна. Вълшебна била тя. Небесна. Привлечена от небето от плача на детето, тя се погрижила за него. Така той станал Синът на Сърната - и с него започва Именникът на българските кханове. Но това е краят на приказката. А ние сме още в началото. Откърмено от Сърната, малкото момче се превърнало в бърз и смел младеж, а по-късно и в силен и справедлив юнак. Където имало неволя, той отивал да помогне и да върне надеждата. Не останал нито един разбойник, земеделците се радвали спокойни на труда си, конете били в безопасност по стадата, а девойките без страх можели да навлязат в гората. Разнесла се славата на този юнак. Славата за силата му и доброто му сърце. Но какво е една приказка, ако юнакът не срещне своята любов. И я срещнал - най-красивата девойка на този свят. И случило се това, което трябвало да се случи - събрали се най-голямото добро с най-голямата красота и род създали. Растял и нараствал този род, превърнал се в голям, смел и силен народ. Но име си нямали. Не бил им дал Бащата име, с което да се разпознават един друг. Отишли синовете при него, та да питат как себе си да наричат. И дал им име той - име, което само те могат да произнесат, така че, където и да са по света, себе си и братята си да могат да познаят. От този ден, та през векове, реки и планини този народ нарича себе си „българи". С името и завет им оставил, завета и пътя на Елена. На Светлината и Доброто. Онзи завет, с който и аз започнах своята приказка - да помним, за да ни има, да го спазваме, за да ги има и другите. „Сила без добро не може, но и добро без сила не може!"

Честит празник, българи! И Светли празници!

 

„Замъчи се Божа Майка

от Игнажден до Коледа,

че си роди Боже чедо,

Боже чедо Сур Елена,

Сур Елена - златни рога".

 

П.П. Честит празник и на моя син! Роден в деня на Светлината, с пожелание да среща много Светлина по пътя си и да не забравя, че пътят на Елена е да се стремиш към Светлината и другите да водиш към нея!

2010-12-22
22-ри декември - най-хубавият ден в годината  
0
3

 

                                                                             „Замъчи се Божа Майка..."

За мен. Лично. И за всички нас, които помним и все още сме българи.

Снежни планини, високо устремени върхове, река, голяма и бистра. Река, в която се оглежда лицето на Бог. В нейните води можеш да се покръстиш, но не и да замърсиш. В пещерите се събира богатството, за да напомня, за да бъде стожер и да премине през вековете, за да нашепва на потомците от къде и кога, защо и как народът ни поел е пътя си. Така е завещал на народа си роденият на тази дата (по онзи древен български календар - в ден Единак) бог - познат ни като Тангра. Небесният конник, родил се, за да пребори Тъмнината и да възвести Светлина. Защото е Богът-Небе. Да, на днешния ден ми се иска да си разкажем приказка. За българския народ. Народ, преминал време и пространство, за да го има и до днес. Не столетия, а хилядолетия оцелявал на опити за погубване, поробване, претопяване. Може би, защото винаги е имало някой, който е пазел завета на дедите - „сила без добро не може, но и добро без сила не може". Може би, защото винаги е имало по един певец, който да разказва легендата за най-голямата красота и най-голямата доброта, сбрали се в едно и дали началото на нашия народ. Той, за разлика от еврейския, не е Богоизбран, но е Богообичан, защото има най-трудната съдба - да оцелява, въпреки всичко и всички, за да пренася през вековете законите, по които трябва човек да живее. Но аз обещах приказка.

Размирно време било и много мъка имало, и битки, и кръв... Семейство изоставя детето си в гората. Пеленачето намерено било от сърна. Но не каква да е сърна. Вълшебна била тя. Небесна. Привлечена от небето от плача на детето, тя се погрижила за него. Така той станал Синът на Сърната - и с него започва Именникът на българските кханове. Но това е краят на приказката. А ние сме още в началото. Откърмено от Сърната, малкото момче се превърнало в бърз и смел младеж, а по-късно и в силен и справедлив юнак. Където имало неволя, той отивал да помогне и да върне надеждата. Не останал нито един разбойник, земеделците се радвали спокойни на труда си, конете били в безопасност по стадата, а девойките без страх можели да навлязат в гората. Разнесла се славата на този юнак. Славата за силата му и доброто му сърце. Но какво е една приказка, ако юнакът не срещне своята любов. И я срещнал - най-красивата девойка на този свят. И случило се това, което трябвало да се случи - събрали се най-голямото добро с най-голямата красота и род създали. Растял и нараствал този род, превърнал се в голям, смел и силен народ. Но име си нямали. Не бил им дал Бащата име, с което да се разпознават един друг. Отишли синовете при него, та да питат как себе си да наричат. И дал им име той - име, което само те могат да произнесат, така че, където и да са по света, себе си и братята си да могат да познаят. От този ден, та през векове, реки и планини този народ нарича себе си „българи". С името и завет им оставил, завета и пътя на Елена. На Светлината и Доброто. Онзи завет, с който и аз започнах своята приказка - да помним, за да ни има, да го спазваме, за да ги има и другите. „Сила без добро не може, но и добро без сила не може!"

Честит празник, българи! И Светли празници!

 

„Замъчи се Божа Майка

от Игнажден до Коледа,

че си роди Боже чедо,

Боже чедо Сур Елена,

Сур Елена - златни рога".

 

П.П. Честит празник и на моя син! Роден в деня на Светлината, с пожелание да среща много Светлина по пътя си и да не забравя, че пътят на Елена е да се стремиш към Светлината и другите да водиш към нея!

2010-12-22
22-ри декември - най-хубавият ден в годината  
0
3

 

                                                                             „Замъчи се Божа Майка..."

За мен. Лично. И за всички нас, които помним и все още сме българи.

Снежни планини, високо устремени върхове, река, голяма и бистра. Река, в която се оглежда лицето на Бог. В нейните води можеш да се покръстиш, но не и да замърсиш. В пещерите се събира богатството, за да напомня, за да бъде стожер и да премине през вековете, за да нашепва на потомците от къде и кога, защо и как народът ни поел е пътя си. Така е завещал на народа си роденият на тази дата (по онзи древен български календар - в ден Единак) бог - познат ни като Тангра. Небесният конник, родил се, за да пребори Тъмнината и да възвести Светлина. Защото е Богът-Небе. Да, на днешния ден ми се иска да си разкажем приказка. За българския народ. Народ, преминал време и пространство, за да го има и до днес. Не столетия, а хилядолетия оцелявал на опити за погубване, поробване, претопяване. Може би, защото винаги е имало някой, който е пазел завета на дедите - „сила без добро не може, но и добро без сила не може". Може би, защото винаги е имало по един певец, който да разказва легендата за най-голямата красота и най-голямата доброта, сбрали се в едно и дали началото на нашия народ. Той, за разлика от еврейския, не е Богоизбран, но е Богообичан, защото има най-трудната съдба - да оцелява, въпреки всичко и всички, за да пренася през вековете законите, по които трябва човек да живее. Но аз обещах приказка.

Размирно време било и много мъка имало, и битки, и кръв... Семейство изоставя детето си в гората. Пеленачето намерено било от сърна. Но не каква да е сърна. Вълшебна била тя. Небесна. Привлечена от небето от плача на детето, тя се погрижила за него. Така той станал Синът на Сърната - и с него започва Именникът на българските кханове. Но това е краят на приказката. А ние сме още в началото. Откърмено от Сърната, малкото момче се превърнало в бърз и смел младеж, а по-късно и в силен и справедлив юнак. Където имало неволя, той отивал да помогне и да върне надеждата. Не останал нито един разбойник, земеделците се радвали спокойни на труда си, конете били в безопасност по стадата, а девойките без страх можели да навлязат в гората. Разнесла се славата на този юнак. Славата за силата му и доброто му сърце. Но какво е една приказка, ако юнакът не срещне своята любов. И я срещнал - най-красивата девойка на този свят. И случило се това, което трябвало да се случи - събрали се най-голямото добро с най-голямата красота и род създали. Растял и нараствал този род, превърнал се в голям, смел и силен народ. Но име си нямали. Не бил им дал Бащата име, с което да се разпознават един друг. Отишли синовете при него, та да питат как себе си да наричат. И дал им име той - име, което само те могат да произнесат, така че, където и да са по света, себе си и братята си да могат да познаят. От този ден, та през векове, реки и планини този народ нарича себе си „българи". С името и завет им оставил, завета и пътя на Елена. На Светлината и Доброто. Онзи завет, с който и аз започнах своята приказка - да помним, за да ни има, да го спазваме, за да ги има и другите. „Сила без добро не може, но и добро без сила не може!"

Честит празник, българи! И Светли празници!

 

„Замъчи се Божа Майка

от Игнажден до Коледа,

че си роди Боже чедо,

Боже чедо Сур Елена,

Сур Елена - златни рога".

 

П.П. Честит празник и на моя син! Роден в деня на Светлината, с пожелание да среща много Светлина по пътя си и да не забравя, че пътят на Елена е да се стремиш към Светлината и другите да водиш към нея!

2010-12-22
22-ри декември - най-хубавият ден в годината  
0
3

 

                                                                             „Замъчи се Божа Майка..."

За мен. Лично. И за всички нас, които помним и все още сме българи.

Снежни планини, високо устремени върхове, река, голяма и бистра. Река, в която се оглежда лицето на Бог. В нейните води можеш да се покръстиш, но не и да замърсиш. В пещерите се събира богатството, за да напомня, за да бъде стожер и да премине през вековете, за да нашепва на потомците от къде и кога, защо и как народът ни поел е пътя си. Така е завещал на народа си роденият на тази дата (по онзи древен български календар - в ден Единак) бог - познат ни като Тангра. Небесният конник, родил се, за да пребори Тъмнината и да възвести Светлина. Защото е Богът-Небе. Да, на днешния ден ми се иска да си разкажем приказка. За българския народ. Народ, преминал време и пространство, за да го има и до днес. Не столетия, а хилядолетия оцелявал на опити за погубване, поробване, претопяване. Може би, защото винаги е имало някой, който е пазел завета на дедите - „сила без добро не може, но и добро без сила не може". Може би, защото винаги е имало по един певец, който да разказва легендата за най-голямата красота и най-голямата доброта, сбрали се в едно и дали началото на нашия народ. Той, за разлика от еврейския, не е Богоизбран, но е Богообичан, защото има най-трудната съдба - да оцелява, въпреки всичко и всички, за да пренася през вековете законите, по които трябва човек да живее. Но аз обещах приказка.

Размирно време било и много мъка имало, и битки, и кръв... Семейство изоставя детето си в гората. Пеленачето намерено било от сърна. Но не каква да е сърна. Вълшебна била тя. Небесна. Привлечена от небето от плача на детето, тя се погрижила за него. Така той станал Синът на Сърната - и с него започва Именникът на българските кханове. Но това е краят на приказката. А ние сме още в началото. Откърмено от Сърната, малкото момче се превърнало в бърз и смел младеж, а по-късно и в силен и справедлив юнак. Където имало неволя, той отивал да помогне и да върне надеждата. Не останал нито един разбойник, земеделците се радвали спокойни на труда си, конете били в безопасност по стадата, а девойките без страх можели да навлязат в гората. Разнесла се славата на този юнак. Славата за силата му и доброто му сърце. Но какво е една приказка, ако юнакът не срещне своята любов. И я срещнал - най-красивата девойка на този свят. И случило се това, което трябвало да се случи - събрали се най-голямото добро с най-голямата красота и род създали. Растял и нараствал този род, превърнал се в голям, смел и силен народ. Но име си нямали. Не бил им дал Бащата име, с което да се разпознават един друг. Отишли синовете при него, та да питат как себе си да наричат. И дал им име той - име, което само те могат да произнесат, така че, където и да са по света, себе си и братята си да могат да познаят. От този ден, та през векове, реки и планини този народ нарича себе си „българи". С името и завет им оставил, завета и пътя на Елена. На Светлината и Доброто. Онзи завет, с който и аз започнах своята приказка - да помним, за да ни има, да го спазваме, за да ги има и другите. „Сила без добро не може, но и добро без сила не може!"

Честит празник, българи! И Светли празници!

 

„Замъчи се Божа Майка

от Игнажден до Коледа,

че си роди Боже чедо,

Боже чедо Сур Елена,

Сур Елена - златни рога".

 

П.П. Честит празник и на моя син! Роден в деня на Светлината, с пожелание да среща много Светлина по пътя си и да не забравя, че пътят на Елена е да се стремиш към Светлината и другите да водиш към нея!

2010-12-22
Иван Пейчев  
0
3

 „Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - резки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други, изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота."  Това разказва Христо Фотев за този поет, на когото ми се иска да посветим неделния ден. На смъртното си ложе същият този поет завещал на приятелите си: „Пазете Христо". И се питам какво и как да разкажа след такива думи. Та Фотев всичко е казал - и за красотата, и за скръбта, и за нежността... И за приятелството. Приятелство, родило се някъде между небето и земята, близо до морския бряг - „една маса, три риби, пет чаши..." Приятелят, Иван Пейчев, не е роден до морския бряг. Роден е в гр. Шумен, на 16.12.1916г. Дали случайно се повтарят цифрите в датата му на раждане, или онази почти боготоворена и отричана от нас вълшебница, съдбата, отново е показала своята мъдрост и чувство за хумор, та тези дата да определят нататъшната съдба на родилото се момче... можем само да гадаем и да вярваме или не. Когато момчето, като повечето будни младежи, родени в началото на века, навлиза в своята младост, той се увлича от идеите на социализма, от романтичността на Народната революция и през 1933г. е изключен от Шуменската гимназия, поради участието си в ученически стачен комитет и РМС. Не само е изключен, но и му е отнето правото да продължи образованието си. Но... талантът не чака образование. То подпомага, но не винаги е задължително условие. Младият поет бива забелазян, публикуван... За да остане в паметта на събратята си като условие и център на всяка бохемска компания и нощ. За да буди името му и възторг, и завист, и уважение, и преклонение, но и отричане и омраза, както у младите, така и у утвърдените поети от няколко поколения. Едновременно с писането на стихове и пиеси, първата от които започва да пише през лятото на 1942г., Иван Пейчев работи като кадровик в Димитровград, библиотекар в Калофер, драматург в Сатиричния театър в София...  И намира, намира време за приятелите си и любимите си поети. Които ще го запомнят... с рецитациите му, с бохемските компании, с живота му. Колко са поетите, позволили си в онова време да нарекат „големия пролетарски поет" Димитър Полянов „динозавър"? Или онези, които имат смелостта да рицитират единствено и само свои стихове или на поетите, които те лично уважават? Колко поети познават съвременниците, дето могат да се изправят в цял ръст, без маска и да покажат среден пръст на... Вълко Червенков? Което ми напомня да задам един въпрос. Замисляли ли те се кой има право да обявиза продан Народното събрание? И кога? Да, пправилен отговор. Такова право има само един поет, който знае, че да си поет, означава да си отговорен, задължен и да служиш на народа си. Което би трябвало да помни и народният избранник. Всеки народен избранник. И когато повечето от тези народни избранници забравят това, то един поет има право да отиде и да залепи бележка на сградата: „Продава се Народното събрание". 

В съществуващите по това време кръчми („Трявна", „Средец", „Петте кьошета", „Дивите петли", „Бамбука") Иван Пейчев събира тесния кръг на приятелите си, но не само, за да споделят чашите и алкохола, цигарите и думичките за хубавите момичета, а и за да ги сгрее с обичта си към Вутимси и Вапцаров, или за да ги потопи в нежността на собствените си стихове. Времето минава и приятелите поемат по различни житейски и творчески пътища, „добронамерените" съветници стават все по-отегчени и по-злобни, а кръчмите... и те една след друга постепенно изчезват, трансформират се и се превръщат единствено в спомени. Остава само той - поетът, който вярва, че знае пътя си и познава душата си. Устойчив, издръжлив, непоправим, невъзможен. Запазил нежността в душата си, той не се отказва от лиричността в поезията си. Неизневерил на учителите си, неприел да се раздели с „пошлото и баналното", за да се отдаде на модерното и висшето. Запазил себе си, отблъсква онези, които са обикновени, чийто хоризонт стига само да съседното борче, Поетът остава неприспособим и саркастичен, но устойчив и постоянен... Постоянен до онзи 9-ти юли през 1976г., когато се отправя на дълго морско пътешествие, дали към „Острова на блажените" или към среща с Моряка (Никола Вапцаров), след продължително и тежко боледуване.

Обичан от онези, които носят свободата в себе си, обруган от критици и колеги, почитан от талантливите, отричан от другите, Иван Пейчев оставя много противоречия сред събратята и критиците си, оставя много въпроси и търсене. Иска ми се да завърша с думите на Здравко Петров:

„Дори и способни критици, като един Борис Делчев, не винаги са те разбирали, замеряли са те с литературна дребнавост, бивали са несправедливи към теб, изтъквали са на преден план отмиращото, отживяващото в твоята поезия, замълчавали са реалистичното. Неведнъж са бъркали в душата ти с груби пръсти, хранили са предубеждения, поощрявали са у тебе тривиалното, а са преследвали самобитното, оригиналното. Дори не много отдавна Стоян Каролев се опита със статията си "Действителен и мним лиризъм" да ти наложи нови догматични окови. Правилна в някои съвсем общи констатации, тя е безпомощна в естетическия си анализ. [...] А Иван Пейчев е поет на тънки лирични настроения, на свидни човешки емоции, на деликатни намеци. Стиховете му обикновено имат богат лирически подтекст и за да можеш успешно да го разбереш и - особено - умело да го критикуваш, трябва да имаш поне частица от неговия артистичен темперамент."  - "Драмата на един поет", 1956

 

ЛЮБОВ

Изглежда снощи е валяло дъжд

и затова са весели дърветата,

и паркът винаги един и същ

със хиляди листа и капки свети.

 

На пейката седи пазачът глух,

ще бъде смешно, ако го запитам

дали е чул, когато ти със друг

си минала под здрача и звездите.

 

Не се страхувай, няма да съм лош,

и ще разкажа тихо, но на себе си,

защо се разделихме и защо

днес пак съм уморен и малко бледен.

 

Сънувахме ли? Свиреше щурец,

и всяка дума беше тъй ненужна,

студени бяха твоите ръце,

а устните - затворени и чужди.

 

И някак изведнъж, за миг, разбрах

смехът горчив и погледа далечен.

В дълбоката внезапна тишина

аз знаех, че не ме обичаш вече.

 

Сега съм сам, но тъй е по-добре,

разбирам всичко и не те осъждам.

Вървя замислен в пролетния ден,

и може би съм малко тъжен...

***

Подарявам ти голямото свое море !

Подарявам ти реката, която обичам !

Подарих ти всичко, което нямам

-защо си с друг ?

 

Мога ли с беззащитните свои ръце

да извая от дъжд нежността си и тебе ?

 

***

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите ръце.

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите единствени

ръце.

Не си отивай,

аз ще ти направя

най-страшното признание.

Под мостовете

не шумят реки,

когато ти не си със мен.

Пристанищата

са най-мръсно доказателство

за липса на море,

когато теб те няма.

Не си отивай.

2010-12-19
Иван Пейчев  
0
3

 „Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - резки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други, изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота."  Това разказва Христо Фотев за този поет, на когото ми се иска да посветим неделния ден. На смъртното си ложе същият този поет завещал на приятелите си: „Пазете Христо". И се питам какво и как да разкажа след такива думи. Та Фотев всичко е казал - и за красотата, и за скръбта, и за нежността... И за приятелството. Приятелство, родило се някъде между небето и земята, близо до морския бряг - „една маса, три риби, пет чаши..." Приятелят, Иван Пейчев, не е роден до морския бряг. Роден е в гр. Шумен, на 16.12.1916г. Дали случайно се повтарят цифрите в датата му на раждане, или онази почти боготоворена и отричана от нас вълшебница, съдбата, отново е показала своята мъдрост и чувство за хумор, та тези дата да определят нататъшната съдба на родилото се момче... можем само да гадаем и да вярваме или не. Когато момчето, като повечето будни младежи, родени в началото на века, навлиза в своята младост, той се увлича от идеите на социализма, от романтичността на Народната революция и през 1933г. е изключен от Шуменската гимназия, поради участието си в ученически стачен комитет и РМС. Не само е изключен, но и му е отнето правото да продължи образованието си. Но... талантът не чака образование. То подпомага, но не винаги е задължително условие. Младият поет бива забелазян, публикуван... За да остане в паметта на събратята си като условие и център на всяка бохемска компания и нощ. За да буди името му и възторг, и завист, и уважение, и преклонение, но и отричане и омраза, както у младите, така и у утвърдените поети от няколко поколения. Едновременно с писането на стихове и пиеси, първата от които започва да пише през лятото на 1942г., Иван Пейчев работи като кадровик в Димитровград, библиотекар в Калофер, драматург в Сатиричния театър в София...  И намира, намира време за приятелите си и любимите си поети. Които ще го запомнят... с рецитациите му, с бохемските компании, с живота му. Колко са поетите, позволили си в онова време да нарекат „големия пролетарски поет" Димитър Полянов „динозавър"? Или онези, които имат смелостта да рицитират единствено и само свои стихове или на поетите, които те лично уважават? Колко поети познават съвременниците, дето могат да се изправят в цял ръст, без маска и да покажат среден пръст на... Вълко Червенков? Което ми напомня да задам един въпрос. Замисляли ли те се кой има право да обявиза продан Народното събрание? И кога? Да, пправилен отговор. Такова право има само един поет, който знае, че да си поет, означава да си отговорен, задължен и да служиш на народа си. Което би трябвало да помни и народният избранник. Всеки народен избранник. И когато повечето от тези народни избранници забравят това, то един поет има право да отиде и да залепи бележка на сградата: „Продава се Народното събрание". 

В съществуващите по това време кръчми („Трявна", „Средец", „Петте кьошета", „Дивите петли", „Бамбука") Иван Пейчев събира тесния кръг на приятелите си, но не само, за да споделят чашите и алкохола, цигарите и думичките за хубавите момичета, а и за да ги сгрее с обичта си към Вутимси и Вапцаров, или за да ги потопи в нежността на собствените си стихове. Времето минава и приятелите поемат по различни житейски и творчески пътища, „добронамерените" съветници стават все по-отегчени и по-злобни, а кръчмите... и те една след друга постепенно изчезват, трансформират се и се превръщат единствено в спомени. Остава само той - поетът, който вярва, че знае пътя си и познава душата си. Устойчив, издръжлив, непоправим, невъзможен. Запазил нежността в душата си, той не се отказва от лиричността в поезията си. Неизневерил на учителите си, неприел да се раздели с „пошлото и баналното", за да се отдаде на модерното и висшето. Запазил себе си, отблъсква онези, които са обикновени, чийто хоризонт стига само да съседното борче, Поетът остава неприспособим и саркастичен, но устойчив и постоянен... Постоянен до онзи 9-ти юли през 1976г., когато се отправя на дълго морско пътешествие, дали към „Острова на блажените" или към среща с Моряка (Никола Вапцаров), след продължително и тежко боледуване.

Обичан от онези, които носят свободата в себе си, обруган от критици и колеги, почитан от талантливите, отричан от другите, Иван Пейчев оставя много противоречия сред събратята и критиците си, оставя много въпроси и търсене. Иска ми се да завърша с думите на Здравко Петров:

„Дори и способни критици, като един Борис Делчев, не винаги са те разбирали, замеряли са те с литературна дребнавост, бивали са несправедливи към теб, изтъквали са на преден план отмиращото, отживяващото в твоята поезия, замълчавали са реалистичното. Неведнъж са бъркали в душата ти с груби пръсти, хранили са предубеждения, поощрявали са у тебе тривиалното, а са преследвали самобитното, оригиналното. Дори не много отдавна Стоян Каролев се опита със статията си "Действителен и мним лиризъм" да ти наложи нови догматични окови. Правилна в някои съвсем общи констатации, тя е безпомощна в естетическия си анализ. [...] А Иван Пейчев е поет на тънки лирични настроения, на свидни човешки емоции, на деликатни намеци. Стиховете му обикновено имат богат лирически подтекст и за да можеш успешно да го разбереш и - особено - умело да го критикуваш, трябва да имаш поне частица от неговия артистичен темперамент."  - "Драмата на един поет", 1956

 

ЛЮБОВ

Изглежда снощи е валяло дъжд

и затова са весели дърветата,

и паркът винаги един и същ

със хиляди листа и капки свети.

 

На пейката седи пазачът глух,

ще бъде смешно, ако го запитам

дали е чул, когато ти със друг

си минала под здрача и звездите.

 

Не се страхувай, няма да съм лош,

и ще разкажа тихо, но на себе си,

защо се разделихме и защо

днес пак съм уморен и малко бледен.

 

Сънувахме ли? Свиреше щурец,

и всяка дума беше тъй ненужна,

студени бяха твоите ръце,

а устните - затворени и чужди.

 

И някак изведнъж, за миг, разбрах

смехът горчив и погледа далечен.

В дълбоката внезапна тишина

аз знаех, че не ме обичаш вече.

 

Сега съм сам, но тъй е по-добре,

разбирам всичко и не те осъждам.

Вървя замислен в пролетния ден,

и може би съм малко тъжен...

***

Подарявам ти голямото свое море !

Подарявам ти реката, която обичам !

Подарих ти всичко, което нямам

-защо си с друг ?

 

Мога ли с беззащитните свои ръце

да извая от дъжд нежността си и тебе ?

 

***

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите ръце.

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите единствени

ръце.

Не си отивай,

аз ще ти направя

най-страшното признание.

Под мостовете

не шумят реки,

когато ти не си със мен.

Пристанищата

са най-мръсно доказателство

за липса на море,

когато теб те няма.

Не си отивай.

2010-12-19
Иван Пейчев  
0
3

 „Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - резки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други, изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота."  Това разказва Христо Фотев за този поет, на когото ми се иска да посветим неделния ден. На смъртното си ложе същият този поет завещал на приятелите си: „Пазете Христо". И се питам какво и как да разкажа след такива думи. Та Фотев всичко е казал - и за красотата, и за скръбта, и за нежността... И за приятелството. Приятелство, родило се някъде между небето и земята, близо до морския бряг - „една маса, три риби, пет чаши..." Приятелят, Иван Пейчев, не е роден до морския бряг. Роден е в гр. Шумен, на 16.12.1916г. Дали случайно се повтарят цифрите в датата му на раждане, или онази почти боготоворена и отричана от нас вълшебница, съдбата, отново е показала своята мъдрост и чувство за хумор, та тези дата да определят нататъшната съдба на родилото се момче... можем само да гадаем и да вярваме или не. Когато момчето, като повечето будни младежи, родени в началото на века, навлиза в своята младост, той се увлича от идеите на социализма, от романтичността на Народната революция и през 1933г. е изключен от Шуменската гимназия, поради участието си в ученически стачен комитет и РМС. Не само е изключен, но и му е отнето правото да продължи образованието си. Но... талантът не чака образование. То подпомага, но не винаги е задължително условие. Младият поет бива забелазян, публикуван... За да остане в паметта на събратята си като условие и център на всяка бохемска компания и нощ. За да буди името му и възторг, и завист, и уважение, и преклонение, но и отричане и омраза, както у младите, така и у утвърдените поети от няколко поколения. Едновременно с писането на стихове и пиеси, първата от които започва да пише през лятото на 1942г., Иван Пейчев работи като кадровик в Димитровград, библиотекар в Калофер, драматург в Сатиричния театър в София...  И намира, намира време за приятелите си и любимите си поети. Които ще го запомнят... с рецитациите му, с бохемските компании, с живота му. Колко са поетите, позволили си в онова време да нарекат „големия пролетарски поет" Димитър Полянов „динозавър"? Или онези, които имат смелостта да рицитират единствено и само свои стихове или на поетите, които те лично уважават? Колко поети познават съвременниците, дето могат да се изправят в цял ръст, без маска и да покажат среден пръст на... Вълко Червенков? Което ми напомня да задам един въпрос. Замисляли ли те се кой има право да обявиза продан Народното събрание? И кога? Да, пправилен отговор. Такова право има само един поет, който знае, че да си поет, означава да си отговорен, задължен и да служиш на народа си. Което би трябвало да помни и народният избранник. Всеки народен избранник. И когато повечето от тези народни избранници забравят това, то един поет има право да отиде и да залепи бележка на сградата: „Продава се Народното събрание". 

В съществуващите по това време кръчми („Трявна", „Средец", „Петте кьошета", „Дивите петли", „Бамбука") Иван Пейчев събира тесния кръг на приятелите си, но не само, за да споделят чашите и алкохола, цигарите и думичките за хубавите момичета, а и за да ги сгрее с обичта си към Вутимси и Вапцаров, или за да ги потопи в нежността на собствените си стихове. Времето минава и приятелите поемат по различни житейски и творчески пътища, „добронамерените" съветници стават все по-отегчени и по-злобни, а кръчмите... и те една след друга постепенно изчезват, трансформират се и се превръщат единствено в спомени. Остава само той - поетът, който вярва, че знае пътя си и познава душата си. Устойчив, издръжлив, непоправим, невъзможен. Запазил нежността в душата си, той не се отказва от лиричността в поезията си. Неизневерил на учителите си, неприел да се раздели с „пошлото и баналното", за да се отдаде на модерното и висшето. Запазил себе си, отблъсква онези, които са обикновени, чийто хоризонт стига само да съседното борче, Поетът остава неприспособим и саркастичен, но устойчив и постоянен... Постоянен до онзи 9-ти юли през 1976г., когато се отправя на дълго морско пътешествие, дали към „Острова на блажените" или към среща с Моряка (Никола Вапцаров), след продължително и тежко боледуване.

Обичан от онези, които носят свободата в себе си, обруган от критици и колеги, почитан от талантливите, отричан от другите, Иван Пейчев оставя много противоречия сред събратята и критиците си, оставя много въпроси и търсене. Иска ми се да завърша с думите на Здравко Петров:

„Дори и способни критици, като един Борис Делчев, не винаги са те разбирали, замеряли са те с литературна дребнавост, бивали са несправедливи към теб, изтъквали са на преден план отмиращото, отживяващото в твоята поезия, замълчавали са реалистичното. Неведнъж са бъркали в душата ти с груби пръсти, хранили са предубеждения, поощрявали са у тебе тривиалното, а са преследвали самобитното, оригиналното. Дори не много отдавна Стоян Каролев се опита със статията си "Действителен и мним лиризъм" да ти наложи нови догматични окови. Правилна в някои съвсем общи констатации, тя е безпомощна в естетическия си анализ. [...] А Иван Пейчев е поет на тънки лирични настроения, на свидни човешки емоции, на деликатни намеци. Стиховете му обикновено имат богат лирически подтекст и за да можеш успешно да го разбереш и - особено - умело да го критикуваш, трябва да имаш поне частица от неговия артистичен темперамент."  - "Драмата на един поет", 1956

 

ЛЮБОВ

Изглежда снощи е валяло дъжд

и затова са весели дърветата,

и паркът винаги един и същ

със хиляди листа и капки свети.

 

На пейката седи пазачът глух,

ще бъде смешно, ако го запитам

дали е чул, когато ти със друг

си минала под здрача и звездите.

 

Не се страхувай, няма да съм лош,

и ще разкажа тихо, но на себе си,

защо се разделихме и защо

днес пак съм уморен и малко бледен.

 

Сънувахме ли? Свиреше щурец,

и всяка дума беше тъй ненужна,

студени бяха твоите ръце,

а устните - затворени и чужди.

 

И някак изведнъж, за миг, разбрах

смехът горчив и погледа далечен.

В дълбоката внезапна тишина

аз знаех, че не ме обичаш вече.

 

Сега съм сам, но тъй е по-добре,

разбирам всичко и не те осъждам.

Вървя замислен в пролетния ден,

и може би съм малко тъжен...

***

Подарявам ти голямото свое море !

Подарявам ти реката, която обичам !

Подарих ти всичко, което нямам

-защо си с друг ?

 

Мога ли с беззащитните свои ръце

да извая от дъжд нежността си и тебе ?

 

***

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите ръце.

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите единствени

ръце.

Не си отивай,

аз ще ти направя

най-страшното признание.

Под мостовете

не шумят реки,

когато ти не си със мен.

Пристанищата

са най-мръсно доказателство

за липса на море,

когато теб те няма.

Не си отивай.

2010-12-19
Иван Пейчев  
0
3

 „Помня - неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му - особено ръцете - и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята - и може би затова - невероятно стабилна. И най-вече - дълбоката клавиатура на неговите жестове - резки, брутално отчетливи, - скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други, изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие... Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя - една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота."  Това разказва Христо Фотев за този поет, на когото ми се иска да посветим неделния ден. На смъртното си ложе същият този поет завещал на приятелите си: „Пазете Христо". И се питам какво и как да разкажа след такива думи. Та Фотев всичко е казал - и за красотата, и за скръбта, и за нежността... И за приятелството. Приятелство, родило се някъде между небето и земята, близо до морския бряг - „една маса, три риби, пет чаши..." Приятелят, Иван Пейчев, не е роден до морския бряг. Роден е в гр. Шумен, на 16.12.1916г. Дали случайно се повтарят цифрите в датата му на раждане, или онази почти боготоворена и отричана от нас вълшебница, съдбата, отново е показала своята мъдрост и чувство за хумор, та тези дата да определят нататъшната съдба на родилото се момче... можем само да гадаем и да вярваме или не. Когато момчето, като повечето будни младежи, родени в началото на века, навлиза в своята младост, той се увлича от идеите на социализма, от романтичността на Народната революция и през 1933г. е изключен от Шуменската гимназия, поради участието си в ученически стачен комитет и РМС. Не само е изключен, но и му е отнето правото да продължи образованието си. Но... талантът не чака образование. То подпомага, но не винаги е задължително условие. Младият поет бива забелазян, публикуван... За да остане в паметта на събратята си като условие и център на всяка бохемска компания и нощ. За да буди името му и възторг, и завист, и уважение, и преклонение, но и отричане и омраза, както у младите, така и у утвърдените поети от няколко поколения. Едновременно с писането на стихове и пиеси, първата от които започва да пише през лятото на 1942г., Иван Пейчев работи като кадровик в Димитровград, библиотекар в Калофер, драматург в Сатиричния театър в София...  И намира, намира време за приятелите си и любимите си поети. Които ще го запомнят... с рецитациите му, с бохемските компании, с живота му. Колко са поетите, позволили си в онова време да нарекат „големия пролетарски поет" Димитър Полянов „динозавър"? Или онези, които имат смелостта да рицитират единствено и само свои стихове или на поетите, които те лично уважават? Колко поети познават съвременниците, дето могат да се изправят в цял ръст, без маска и да покажат среден пръст на... Вълко Червенков? Което ми напомня да задам един въпрос. Замисляли ли те се кой има право да обявиза продан Народното събрание? И кога? Да, пправилен отговор. Такова право има само един поет, който знае, че да си поет, означава да си отговорен, задължен и да служиш на народа си. Което би трябвало да помни и народният избранник. Всеки народен избранник. И когато повечето от тези народни избранници забравят това, то един поет има право да отиде и да залепи бележка на сградата: „Продава се Народното събрание". 

В съществуващите по това време кръчми („Трявна", „Средец", „Петте кьошета", „Дивите петли", „Бамбука") Иван Пейчев събира тесния кръг на приятелите си, но не само, за да споделят чашите и алкохола, цигарите и думичките за хубавите момичета, а и за да ги сгрее с обичта си към Вутимси и Вапцаров, или за да ги потопи в нежността на собствените си стихове. Времето минава и приятелите поемат по различни житейски и творчески пътища, „добронамерените" съветници стават все по-отегчени и по-злобни, а кръчмите... и те една след друга постепенно изчезват, трансформират се и се превръщат единствено в спомени. Остава само той - поетът, който вярва, че знае пътя си и познава душата си. Устойчив, издръжлив, непоправим, невъзможен. Запазил нежността в душата си, той не се отказва от лиричността в поезията си. Неизневерил на учителите си, неприел да се раздели с „пошлото и баналното", за да се отдаде на модерното и висшето. Запазил себе си, отблъсква онези, които са обикновени, чийто хоризонт стига само да съседното борче, Поетът остава неприспособим и саркастичен, но устойчив и постоянен... Постоянен до онзи 9-ти юли през 1976г., когато се отправя на дълго морско пътешествие, дали към „Острова на блажените" или към среща с Моряка (Никола Вапцаров), след продължително и тежко боледуване.

Обичан от онези, които носят свободата в себе си, обруган от критици и колеги, почитан от талантливите, отричан от другите, Иван Пейчев оставя много противоречия сред събратята и критиците си, оставя много въпроси и търсене. Иска ми се да завърша с думите на Здравко Петров:

„Дори и способни критици, като един Борис Делчев, не винаги са те разбирали, замеряли са те с литературна дребнавост, бивали са несправедливи към теб, изтъквали са на преден план отмиращото, отживяващото в твоята поезия, замълчавали са реалистичното. Неведнъж са бъркали в душата ти с груби пръсти, хранили са предубеждения, поощрявали са у тебе тривиалното, а са преследвали самобитното, оригиналното. Дори не много отдавна Стоян Каролев се опита със статията си "Действителен и мним лиризъм" да ти наложи нови догматични окови. Правилна в някои съвсем общи констатации, тя е безпомощна в естетическия си анализ. [...] А Иван Пейчев е поет на тънки лирични настроения, на свидни човешки емоции, на деликатни намеци. Стиховете му обикновено имат богат лирически подтекст и за да можеш успешно да го разбереш и - особено - умело да го критикуваш, трябва да имаш поне частица от неговия артистичен темперамент."  - "Драмата на един поет", 1956

 

ЛЮБОВ

Изглежда снощи е валяло дъжд

и затова са весели дърветата,

и паркът винаги един и същ

със хиляди листа и капки свети.

 

На пейката седи пазачът глух,

ще бъде смешно, ако го запитам

дали е чул, когато ти със друг

си минала под здрача и звездите.

 

Не се страхувай, няма да съм лош,

и ще разкажа тихо, но на себе си,

защо се разделихме и защо

днес пак съм уморен и малко бледен.

 

Сънувахме ли? Свиреше щурец,

и всяка дума беше тъй ненужна,

студени бяха твоите ръце,

а устните - затворени и чужди.

 

И някак изведнъж, за миг, разбрах

смехът горчив и погледа далечен.

В дълбоката внезапна тишина

аз знаех, че не ме обичаш вече.

 

Сега съм сам, но тъй е по-добре,

разбирам всичко и не те осъждам.

Вървя замислен в пролетния ден,

и може би съм малко тъжен...

***

Подарявам ти голямото свое море !

Подарявам ти реката, която обичам !

Подарих ти всичко, което нямам

-защо си с друг ?

 

Мога ли с беззащитните свои ръце

да извая от дъжд нежността си и тебе ?

 

***

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите ръце.

Не си отивай,

ще ми бъде тъжно

без твоите единствени

ръце.

Не си отивай,

аз ще ти направя

най-страшното признание.

Под мостовете

не шумят реки,

когато ти не си със мен.

Пристанищата

са най-мръсно доказателство

за липса на море,

когато теб те няма.

Не си отивай.

2010-12-19
Братята... Миладинови  
0
3

Неделя е. Празник. И ден преди голям празник - този на чудотвореца Св. Николай. Покровител и на моряците, и на пътешествениците. И ще се запитате, може би, защо точно днес пиша не за някой Николай или Никола, не за някой, на когото литературната история е запечатала името и ние повтаряме стиховете му, а за трима братя, чиито имена, за съжаление, най-вероятно нищо не говорят на хората, родени преди не повече от двадесет години. Причините са много. Една от най-повърхностните е, че през тази година се навършват точно 200 години от рождението на най-големия от тях - Димитър. И 180 години от раждането на най-малкия - Константин. Третият. Третият син винаги е бил натоварен с нещо вълшебно, сакрално, историческо в нашето митолого-приказно съзнание. Той е този, който знае истината. Той е този, който е обречен да поеме пътя и да стане царски зет. Той е този, който трябва да продължи делото на предците си. И това е по-важната от причините да пиша за тях. Защото дори и тези, които помнят Димитър, Константин и Наум, ги помнят повече със сборника събрани от тях народни песни. Помним ги с обществената им дейност, с това, което и днес можем да докоснем. Но някак забравяме, че те са оставили свое, собствено и уникално поетично и музикално творчество. Че Константин е превърнал живота си с в една безкрай повтаряна от годините ода. Че Наум, въпреки че остава сам, продължава онова, което братята му не успели да довършат. За да я има България.

Димитър Христов Миладинов е роден в град Струга. Бил е послушник в манастир, учи в гръцкото училище в гр. Охрид, учителства, след това отново продължава образованието си в Янина, по време на Кримската война обикаля Босна и Херцеговина. През 1856г. успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина, обнародва дописки в „Цариградски вестник". Тази му отдаденост на българщината и българското му спечелва много врагове - властимащи и с влияние - и той е обявен за „царски душманин". На 16.02.1861г. е арестуван от турските власти. Затворите се сменят - Охрид, Битоля, Солун, Цариград, но не и присъдата... Там и умира Димитър - в цариградския зандан. Датата на календара показва 11.01.1862г. Малко след него и брат му Константин. Официалната причина за смъртта е тиф. Съвременниците им, а техните потомци подозират и друга - отрова...

Младият Константин е роден двайсет години след Димитър. Първоначално учи при брат си, след това и той - в Янина. След известно учителстване завършва Университета в Атина - „гръцка филология". След това заминава за Одеса, където е „волнослушател" в историко-философския факултет на Московския университет. Съдбата там го среща с Любен Каравелов, Сава Филаретов... Заедно те основават Българската дружина „Братски труд" и едноименния печатен орган. В този вестник могат да се намерят и първите стихотворения на Константин. Сътрудничи и на „Български книжици", „Дунавски лебед", като през цялото врече поддържа контакт с Георги Раковски, към когото питае безкрайно уважение, запленен от делото на този „образ невъзможен" (Иван Вазов). През цялото време в Русия Константин се отдава и на тяхното дело с брат му. В Москва обработва събраните в Македония народни песни, гатанки и пословици, обработва текстове, които му биват изпращани и от други българи, подготвя сборника. Неведнъж Константин получава предложения да остане в Русия и да се отдаде на литературна дейност. Високото му образование и трудолюбието му правят впечатление на всички. Но неспокойната му душа го зове да се върне в родния край. И Константин тръгва на път. Обратно - към Родината. По пътя се среща с хърватския епископ Йосиф Щросмайер. Преди срещата си, те водят кореспонденция. Хърватинът неведнъж е подпомагал българи, щедър и с голяма симпатия към нашия народ. Благодарение на неговата морална и материална подкрепа, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни". Когато брат му Димитър е арестуван, Константин е във Виена. Той веднага тръгва за Цариград, с надеждата да успее да освободи брат си. Но съдбата този път не е отредила на третия син да стигне до царския палат, макар и да пристига в Цариград. Той е арестуван и затворен в тъмницата. Заедно със своя брат. Смъртта му настъпва, почти едновременно с тази на Димитър. Тиф, отрова... Прекъснат е пътят на двамата. Делото им - започнато, но останало недовършено. Имената им - превърнали се в символ на българския дух и самосъзнание, на свобода и отдаденост, увековечени в народни песни. Брат им, Наум, (1817-1895), децата им продължават делото им, борбата им - да я има България. Защото, когато си едно с род и Родина, твоето падане може само да влее нова надежда и нова сила в кръвта родова. Личността е силна в рода си и чрез рода си става едно с Вечността. А родът, приел саможертвата в името на бъдното, станал още по-силен и разгорял огъня, продължава личното ти народно дело, за да го има - него, родът, него, Народът, нея, Родината.

2010-12-05
Братята... Миладинови  
0
3

Неделя е. Празник. И ден преди голям празник - този на чудотвореца Св. Николай. Покровител и на моряците, и на пътешествениците. И ще се запитате, може би, защо точно днес пиша не за някой Николай или Никола, не за някой, на когото литературната история е запечатала името и ние повтаряме стиховете му, а за трима братя, чиито имена, за съжаление, най-вероятно нищо не говорят на хората, родени преди не повече от двадесет години. Причините са много. Една от най-повърхностните е, че през тази година се навършват точно 200 години от рождението на най-големия от тях - Димитър. И 180 години от раждането на най-малкия - Константин. Третият. Третият син винаги е бил натоварен с нещо вълшебно, сакрално, историческо в нашето митолого-приказно съзнание. Той е този, който знае истината. Той е този, който е обречен да поеме пътя и да стане царски зет. Той е този, който трябва да продължи делото на предците си. И това е по-важната от причините да пиша за тях. Защото дори и тези, които помнят Димитър, Константин и Наум, ги помнят повече със сборника събрани от тях народни песни. Помним ги с обществената им дейност, с това, което и днес можем да докоснем. Но някак забравяме, че те са оставили свое, собствено и уникално поетично и музикално творчество. Че Константин е превърнал живота си с в една безкрай повтаряна от годините ода. Че Наум, въпреки че остава сам, продължава онова, което братята му не успели да довършат. За да я има България.

Димитър Христов Миладинов е роден в град Струга. Бил е послушник в манастир, учи в гръцкото училище в гр. Охрид, учителства, след това отново продължава образованието си в Янина, по време на Кримската война обикаля Босна и Херцеговина. През 1856г. успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина, обнародва дописки в „Цариградски вестник". Тази му отдаденост на българщината и българското му спечелва много врагове - властимащи и с влияние - и той е обявен за „царски душманин". На 16.02.1861г. е арестуван от турските власти. Затворите се сменят - Охрид, Битоля, Солун, Цариград, но не и присъдата... Там и умира Димитър - в цариградския зандан. Датата на календара показва 11.01.1862г. Малко след него и брат му Константин. Официалната причина за смъртта е тиф. Съвременниците им, а техните потомци подозират и друга - отрова...

Младият Константин е роден двайсет години след Димитър. Първоначално учи при брат си, след това и той - в Янина. След известно учителстване завършва Университета в Атина - „гръцка филология". След това заминава за Одеса, където е „волнослушател" в историко-философския факултет на Московския университет. Съдбата там го среща с Любен Каравелов, Сава Филаретов... Заедно те основават Българската дружина „Братски труд" и едноименния печатен орган. В този вестник могат да се намерят и първите стихотворения на Константин. Сътрудничи и на „Български книжици", „Дунавски лебед", като през цялото врече поддържа контакт с Георги Раковски, към когото питае безкрайно уважение, запленен от делото на този „образ невъзможен" (Иван Вазов). През цялото време в Русия Константин се отдава и на тяхното дело с брат му. В Москва обработва събраните в Македония народни песни, гатанки и пословици, обработва текстове, които му биват изпращани и от други българи, подготвя сборника. Неведнъж Константин получава предложения да остане в Русия и да се отдаде на литературна дейност. Високото му образование и трудолюбието му правят впечатление на всички. Но неспокойната му душа го зове да се върне в родния край. И Константин тръгва на път. Обратно - към Родината. По пътя се среща с хърватския епископ Йосиф Щросмайер. Преди срещата си, те водят кореспонденция. Хърватинът неведнъж е подпомагал българи, щедър и с голяма симпатия към нашия народ. Благодарение на неговата морална и материална подкрепа, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни". Когато брат му Димитър е арестуван, Константин е във Виена. Той веднага тръгва за Цариград, с надеждата да успее да освободи брат си. Но съдбата този път не е отредила на третия син да стигне до царския палат, макар и да пристига в Цариград. Той е арестуван и затворен в тъмницата. Заедно със своя брат. Смъртта му настъпва, почти едновременно с тази на Димитър. Тиф, отрова... Прекъснат е пътят на двамата. Делото им - започнато, но останало недовършено. Имената им - превърнали се в символ на българския дух и самосъзнание, на свобода и отдаденост, увековечени в народни песни. Брат им, Наум, (1817-1895), децата им продължават делото им, борбата им - да я има България. Защото, когато си едно с род и Родина, твоето падане може само да влее нова надежда и нова сила в кръвта родова. Личността е силна в рода си и чрез рода си става едно с Вечността. А родът, приел саможертвата в името на бъдното, станал още по-силен и разгорял огъня, продължава личното ти народно дело, за да го има - него, родът, него, Народът, нея, Родината.

2010-12-05
Братята... Миладинови  
0
3

Неделя е. Празник. И ден преди голям празник - този на чудотвореца Св. Николай. Покровител и на моряците, и на пътешествениците. И ще се запитате, може би, защо точно днес пиша не за някой Николай или Никола, не за някой, на когото литературната история е запечатала името и ние повтаряме стиховете му, а за трима братя, чиито имена, за съжаление, най-вероятно нищо не говорят на хората, родени преди не повече от двадесет години. Причините са много. Една от най-повърхностните е, че през тази година се навършват точно 200 години от рождението на най-големия от тях - Димитър. И 180 години от раждането на най-малкия - Константин. Третият. Третият син винаги е бил натоварен с нещо вълшебно, сакрално, историческо в нашето митолого-приказно съзнание. Той е този, който знае истината. Той е този, който е обречен да поеме пътя и да стане царски зет. Той е този, който трябва да продължи делото на предците си. И това е по-важната от причините да пиша за тях. Защото дори и тези, които помнят Димитър, Константин и Наум, ги помнят повече със сборника събрани от тях народни песни. Помним ги с обществената им дейност, с това, което и днес можем да докоснем. Но някак забравяме, че те са оставили свое, собствено и уникално поетично и музикално творчество. Че Константин е превърнал живота си с в една безкрай повтаряна от годините ода. Че Наум, въпреки че остава сам, продължава онова, което братята му не успели да довършат. За да я има България.

Димитър Христов Миладинов е роден в град Струга. Бил е послушник в манастир, учи в гръцкото училище в гр. Охрид, учителства, след това отново продължава образованието си в Янина, по време на Кримската война обикаля Босна и Херцеговина. През 1856г. успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина, обнародва дописки в „Цариградски вестник". Тази му отдаденост на българщината и българското му спечелва много врагове - властимащи и с влияние - и той е обявен за „царски душманин". На 16.02.1861г. е арестуван от турските власти. Затворите се сменят - Охрид, Битоля, Солун, Цариград, но не и присъдата... Там и умира Димитър - в цариградския зандан. Датата на календара показва 11.01.1862г. Малко след него и брат му Константин. Официалната причина за смъртта е тиф. Съвременниците им, а техните потомци подозират и друга - отрова...

Младият Константин е роден двайсет години след Димитър. Първоначално учи при брат си, след това и той - в Янина. След известно учителстване завършва Университета в Атина - „гръцка филология". След това заминава за Одеса, където е „волнослушател" в историко-философския факултет на Московския университет. Съдбата там го среща с Любен Каравелов, Сава Филаретов... Заедно те основават Българската дружина „Братски труд" и едноименния печатен орган. В този вестник могат да се намерят и първите стихотворения на Константин. Сътрудничи и на „Български книжици", „Дунавски лебед", като през цялото врече поддържа контакт с Георги Раковски, към когото питае безкрайно уважение, запленен от делото на този „образ невъзможен" (Иван Вазов). През цялото време в Русия Константин се отдава и на тяхното дело с брат му. В Москва обработва събраните в Македония народни песни, гатанки и пословици, обработва текстове, които му биват изпращани и от други българи, подготвя сборника. Неведнъж Константин получава предложения да остане в Русия и да се отдаде на литературна дейност. Високото му образование и трудолюбието му правят впечатление на всички. Но неспокойната му душа го зове да се върне в родния край. И Константин тръгва на път. Обратно - към Родината. По пътя се среща с хърватския епископ Йосиф Щросмайер. Преди срещата си, те водят кореспонденция. Хърватинът неведнъж е подпомагал българи, щедър и с голяма симпатия към нашия народ. Благодарение на неговата морална и материална подкрепа, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни". Когато брат му Димитър е арестуван, Константин е във Виена. Той веднага тръгва за Цариград, с надеждата да успее да освободи брат си. Но съдбата този път не е отредила на третия син да стигне до царския палат, макар и да пристига в Цариград. Той е арестуван и затворен в тъмницата. Заедно със своя брат. Смъртта му настъпва, почти едновременно с тази на Димитър. Тиф, отрова... Прекъснат е пътят на двамата. Делото им - започнато, но останало недовършено. Имената им - превърнали се в символ на българския дух и самосъзнание, на свобода и отдаденост, увековечени в народни песни. Брат им, Наум, (1817-1895), децата им продължават делото им, борбата им - да я има България. Защото, когато си едно с род и Родина, твоето падане може само да влее нова надежда и нова сила в кръвта родова. Личността е силна в рода си и чрез рода си става едно с Вечността. А родът, приел саможертвата в името на бъдното, станал още по-силен и разгорял огъня, продължава личното ти народно дело, за да го има - него, родът, него, Народът, нея, Родината.

2010-12-05
Братята... Миладинови  
0
3

Неделя е. Празник. И ден преди голям празник - този на чудотвореца Св. Николай. Покровител и на моряците, и на пътешествениците. И ще се запитате, може би, защо точно днес пиша не за някой Николай или Никола, не за някой, на когото литературната история е запечатала името и ние повтаряме стиховете му, а за трима братя, чиито имена, за съжаление, най-вероятно нищо не говорят на хората, родени преди не повече от двадесет години. Причините са много. Една от най-повърхностните е, че през тази година се навършват точно 200 години от рождението на най-големия от тях - Димитър. И 180 години от раждането на най-малкия - Константин. Третият. Третият син винаги е бил натоварен с нещо вълшебно, сакрално, историческо в нашето митолого-приказно съзнание. Той е този, който знае истината. Той е този, който е обречен да поеме пътя и да стане царски зет. Той е този, който трябва да продължи делото на предците си. И това е по-важната от причините да пиша за тях. Защото дори и тези, които помнят Димитър, Константин и Наум, ги помнят повече със сборника събрани от тях народни песни. Помним ги с обществената им дейност, с това, което и днес можем да докоснем. Но някак забравяме, че те са оставили свое, собствено и уникално поетично и музикално творчество. Че Константин е превърнал живота си с в една безкрай повтаряна от годините ода. Че Наум, въпреки че остава сам, продължава онова, което братята му не успели да довършат. За да я има България.

Димитър Христов Миладинов е роден в град Струга. Бил е послушник в манастир, учи в гръцкото училище в гр. Охрид, учителства, след това отново продължава образованието си в Янина, по време на Кримската война обикаля Босна и Херцеговина. През 1856г. успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина, обнародва дописки в „Цариградски вестник". Тази му отдаденост на българщината и българското му спечелва много врагове - властимащи и с влияние - и той е обявен за „царски душманин". На 16.02.1861г. е арестуван от турските власти. Затворите се сменят - Охрид, Битоля, Солун, Цариград, но не и присъдата... Там и умира Димитър - в цариградския зандан. Датата на календара показва 11.01.1862г. Малко след него и брат му Константин. Официалната причина за смъртта е тиф. Съвременниците им, а техните потомци подозират и друга - отрова...

Младият Константин е роден двайсет години след Димитър. Първоначално учи при брат си, след това и той - в Янина. След известно учителстване завършва Университета в Атина - „гръцка филология". След това заминава за Одеса, където е „волнослушател" в историко-философския факултет на Московския университет. Съдбата там го среща с Любен Каравелов, Сава Филаретов... Заедно те основават Българската дружина „Братски труд" и едноименния печатен орган. В този вестник могат да се намерят и първите стихотворения на Константин. Сътрудничи и на „Български книжици", „Дунавски лебед", като през цялото врече поддържа контакт с Георги Раковски, към когото питае безкрайно уважение, запленен от делото на този „образ невъзможен" (Иван Вазов). През цялото време в Русия Константин се отдава и на тяхното дело с брат му. В Москва обработва събраните в Македония народни песни, гатанки и пословици, обработва текстове, които му биват изпращани и от други българи, подготвя сборника. Неведнъж Константин получава предложения да остане в Русия и да се отдаде на литературна дейност. Високото му образование и трудолюбието му правят впечатление на всички. Но неспокойната му душа го зове да се върне в родния край. И Константин тръгва на път. Обратно - към Родината. По пътя се среща с хърватския епископ Йосиф Щросмайер. Преди срещата си, те водят кореспонденция. Хърватинът неведнъж е подпомагал българи, щедър и с голяма симпатия към нашия народ. Благодарение на неговата морална и материална подкрепа, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни". Когато брат му Димитър е арестуван, Константин е във Виена. Той веднага тръгва за Цариград, с надеждата да успее да освободи брат си. Но съдбата този път не е отредила на третия син да стигне до царския палат, макар и да пристига в Цариград. Той е арестуван и затворен в тъмницата. Заедно със своя брат. Смъртта му настъпва, почти едновременно с тази на Димитър. Тиф, отрова... Прекъснат е пътят на двамата. Делото им - започнато, но останало недовършено. Имената им - превърнали се в символ на българския дух и самосъзнание, на свобода и отдаденост, увековечени в народни песни. Брат им, Наум, (1817-1895), децата им продължават делото им, борбата им - да я има България. Защото, когато си едно с род и Родина, твоето падане може само да влее нова надежда и нова сила в кръвта родова. Личността е силна в рода си и чрез рода си става едно с Вечността. А родът, приел саможертвата в името на бъдното, станал още по-силен и разгорял огъня, продължава личното ти народно дело, за да го има - него, родът, него, Народът, нея, Родината.

2010-12-05
На прощаване  
0
3

Има дни, в които всички теми, замислени да бъдат споделени с читателите като колонки, отлитат някъде. За мен това са дните, когато в сърцето си трябва да се простя с някой талант, отишъл в онзи, другия свят, който християните наричат Рай, а вярващите в прераждането - Единно, от което някой ден душите им ще се върнат при нас...

На деня на св. Андрей Първозванни България се сбогува с много рано напусналия ни Андрей Баташов. Не гледам новини, но случайно погледът ми попадна на екрана, когато една негова студентка с много чисти сълзи сподели мислите си, че всички тези много хора, които днес са на погребението му, може би, е било по-добре да бъдат до него тогава, когато той вероятно е имал по-голяма нужда. За близките му всички тези хора са били... не, не утеха, но някакъв знак, че той наистина е бил обичан. За него... Него го чака Висоцки, за да попеят заедно.

Висоцки... В същото това време Русия се прощава с една от най-талантливите и красиви поетеси - Белла Ахмадулина.

Не зная как се пишат колонки в такива дни. Затова ще замълча. С почит и поклон. Мисля, че няма нищо по-подходящо от това да замълчим. Нека си пуснем някой откъс от монолозите на Андрей Баташов, след това нека прозвучи гласът на неговия любимец Висоцки и в мълчание на прочетем от стиховете на Белла Ахмадулина. Докато можем да споделяме изкуството им, смъртта не може да ни ги отнеме.

Поклон пред таланта и красотата!

 

На 73-годишна възраст в Переделкино край Москва е починала Белла Ахмадулина (abella.in), една от най-ярките руски поетеси, призната за продължител на лирическата традиция на Марина Цветаева и Анна Ахматова. Смъртта е настъпила заради сърдечна криза.

Ахмадулина, наричана в Русия "глас на епохата", е свързана с поколението на "шестдесятниците", автори изявили се в в началоото на 60-те години на миналия век при т.нар. размразяване, а след това влизали не един път в конфликт с идеологическата цензура на властите.

Както много други ярки личности на изкуството и литературата в някогашния Съветски съюз, тя има сложна съдба. 

Баща й е татарин, бил е заместник-министър, майка й е с италиански произход, работила като преводачка в КГБ.

Още 16-годишна Белла (Изабелла) започва да публикува стихове, а през 1957 г. вече е обект на критика във в. "Комсомолская правда".

Била изключена от Литературния институт "М. Горки", защото отказала да се включи в обругаването на писателя Борис Пастернак, когато той получава Нобелова награда за романа "Доктор Живаго". По-късно я възстановяват и завършва през 1957 г.

Първата й книга с поезия излиза през 1962 г. и прави изключително впечатление с изискания стил, лиричния драматизъм и особено - с връзката с традициите на руската поезия. 

През 60-те години тя участва в много популярните тогава поетични рецитали - често в огромни зали и на стадиони - заедно с 
Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски.

Поетесата бе легендарна със своята работоспособност - стотици стихове, поеми, преводи, десетки книги. В СССР и в Русия бе призната за жив класик. (четете в оригинал 
стихове от Белла Ахмадулина)

По съветско 
време бе сред защитниците на дисидентите. През 1979 г. участваше в скандалния самиздатски алманах "Метропол" - сборник с нецензурирани текстове на известни руски литератори.

Тя пишеше писма в защита на Андрей Сахаров и
Александър Солженицин, но го праваше от особена "самотна гражданска позиция - по-скоро печална, отколкото дръзка", коментира агенция РИА "Новости".

През 1993 г., след трагичните събития в Москва между 21 септември и 4 октомври, когато президентът 
Борис Елцин разгони Върховния съвет на Русия и по официални данни загинаха 148 души, Ахмадулина подписа "Писмото на 42-мата".

В това обръщение литератори настояваха да бъдат незабавно забранени "всички видове комунистически и националистически партии, фронтове и обединения". Събитията и писмото доведоха до дълбоко разцепление в средите на руската интелигенция.

Ахмадулина има четири брака. Тя е първата жена на писателя Евгений Евтушенко, а след това последователно се омъжва за писателя Юрий Нагибин, балкарския поет Кайсън Кулиев (от коренното население на Кабардино-Балкария в Северен Канказ) и театралния художник Борис Месерер.

2010-12-01
На прощаване  
0
3

Има дни, в които всички теми, замислени да бъдат споделени с читателите като колонки, отлитат някъде. За мен това са дните, когато в сърцето си трябва да се простя с някой талант, отишъл в онзи, другия свят, който християните наричат Рай, а вярващите в прераждането - Единно, от което някой ден душите им ще се върнат при нас...

На деня на св. Андрей Първозванни България се сбогува с много рано напусналия ни Андрей Баташов. Не гледам новини, но случайно погледът ми попадна на екрана, когато една негова студентка с много чисти сълзи сподели мислите си, че всички тези много хора, които днес са на погребението му, може би, е било по-добре да бъдат до него тогава, когато той вероятно е имал по-голяма нужда. За близките му всички тези хора са били... не, не утеха, но някакъв знак, че той наистина е бил обичан. За него... Него го чака Висоцки, за да попеят заедно.

Висоцки... В същото това време Русия се прощава с една от най-талантливите и красиви поетеси - Белла Ахмадулина.

Не зная как се пишат колонки в такива дни. Затова ще замълча. С почит и поклон. Мисля, че няма нищо по-подходящо от това да замълчим. Нека си пуснем някой откъс от монолозите на Андрей Баташов, след това нека прозвучи гласът на неговия любимец Висоцки и в мълчание на прочетем от стиховете на Белла Ахмадулина. Докато можем да споделяме изкуството им, смъртта не може да ни ги отнеме.

Поклон пред таланта и красотата!

 

На 73-годишна възраст в Переделкино край Москва е починала Белла Ахмадулина (abella.in), една от най-ярките руски поетеси, призната за продължител на лирическата традиция на Марина Цветаева и Анна Ахматова. Смъртта е настъпила заради сърдечна криза.

Ахмадулина, наричана в Русия "глас на епохата", е свързана с поколението на "шестдесятниците", автори изявили се в в началоото на 60-те години на миналия век при т.нар. размразяване, а след това влизали не един път в конфликт с идеологическата цензура на властите.

Както много други ярки личности на изкуството и литературата в някогашния Съветски съюз, тя има сложна съдба. 

Баща й е татарин, бил е заместник-министър, майка й е с италиански произход, работила като преводачка в КГБ.

Още 16-годишна Белла (Изабелла) започва да публикува стихове, а през 1957 г. вече е обект на критика във в. "Комсомолская правда".

Била изключена от Литературния институт "М. Горки", защото отказала да се включи в обругаването на писателя Борис Пастернак, когато той получава Нобелова награда за романа "Доктор Живаго". По-късно я възстановяват и завършва през 1957 г.

Първата й книга с поезия излиза през 1962 г. и прави изключително впечатление с изискания стил, лиричния драматизъм и особено - с връзката с традициите на руската поезия. 

През 60-те години тя участва в много популярните тогава поетични рецитали - често в огромни зали и на стадиони - заедно с 
Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски.

Поетесата бе легендарна със своята работоспособност - стотици стихове, поеми, преводи, десетки книги. В СССР и в Русия бе призната за жив класик. (четете в оригинал 
стихове от Белла Ахмадулина)

По съветско 
време бе сред защитниците на дисидентите. През 1979 г. участваше в скандалния самиздатски алманах "Метропол" - сборник с нецензурирани текстове на известни руски литератори.

Тя пишеше писма в защита на Андрей Сахаров и
Александър Солженицин, но го праваше от особена "самотна гражданска позиция - по-скоро печална, отколкото дръзка", коментира агенция РИА "Новости".

През 1993 г., след трагичните събития в Москва между 21 септември и 4 октомври, когато президентът 
Борис Елцин разгони Върховния съвет на Русия и по официални данни загинаха 148 души, Ахмадулина подписа "Писмото на 42-мата".

В това обръщение литератори настояваха да бъдат незабавно забранени "всички видове комунистически и националистически партии, фронтове и обединения". Събитията и писмото доведоха до дълбоко разцепление в средите на руската интелигенция.

Ахмадулина има четири брака. Тя е първата жена на писателя Евгений Евтушенко, а след това последователно се омъжва за писателя Юрий Нагибин, балкарския поет Кайсън Кулиев (от коренното население на Кабардино-Балкария в Северен Канказ) и театралния художник Борис Месерер.

2010-12-01
На прощаване  
0
3

Има дни, в които всички теми, замислени да бъдат споделени с читателите като колонки, отлитат някъде. За мен това са дните, когато в сърцето си трябва да се простя с някой талант, отишъл в онзи, другия свят, който християните наричат Рай, а вярващите в прераждането - Единно, от което някой ден душите им ще се върнат при нас...

На деня на св. Андрей Първозванни България се сбогува с много рано напусналия ни Андрей Баташов. Не гледам новини, но случайно погледът ми попадна на екрана, когато една негова студентка с много чисти сълзи сподели мислите си, че всички тези много хора, които днес са на погребението му, може би, е било по-добре да бъдат до него тогава, когато той вероятно е имал по-голяма нужда. За близките му всички тези хора са били... не, не утеха, но някакъв знак, че той наистина е бил обичан. За него... Него го чака Висоцки, за да попеят заедно.

Висоцки... В същото това време Русия се прощава с една от най-талантливите и красиви поетеси - Белла Ахмадулина.

Не зная как се пишат колонки в такива дни. Затова ще замълча. С почит и поклон. Мисля, че няма нищо по-подходящо от това да замълчим. Нека си пуснем някой откъс от монолозите на Андрей Баташов, след това нека прозвучи гласът на неговия любимец Висоцки и в мълчание на прочетем от стиховете на Белла Ахмадулина. Докато можем да споделяме изкуството им, смъртта не може да ни ги отнеме.

Поклон пред таланта и красотата!

 

На 73-годишна възраст в Переделкино край Москва е починала Белла Ахмадулина (abella.in), една от най-ярките руски поетеси, призната за продължител на лирическата традиция на Марина Цветаева и Анна Ахматова. Смъртта е настъпила заради сърдечна криза.

Ахмадулина, наричана в Русия "глас на епохата", е свързана с поколението на "шестдесятниците", автори изявили се в в началоото на 60-те години на миналия век при т.нар. размразяване, а след това влизали не един път в конфликт с идеологическата цензура на властите.

Както много други ярки личности на изкуството и литературата в някогашния Съветски съюз, тя има сложна съдба. 

Баща й е татарин, бил е заместник-министър, майка й е с италиански произход, работила като преводачка в КГБ.

Още 16-годишна Белла (Изабелла) започва да публикува стихове, а през 1957 г. вече е обект на критика във в. "Комсомолская правда".

Била изключена от Литературния институт "М. Горки", защото отказала да се включи в обругаването на писателя Борис Пастернак, когато той получава Нобелова награда за романа "Доктор Живаго". По-късно я възстановяват и завършва през 1957 г.

Първата й книга с поезия излиза през 1962 г. и прави изключително впечатление с изискания стил, лиричния драматизъм и особено - с връзката с традициите на руската поезия. 

През 60-те години тя участва в много популярните тогава поетични рецитали - често в огромни зали и на стадиони - заедно с 
Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски.

Поетесата бе легендарна със своята работоспособност - стотици стихове, поеми, преводи, десетки книги. В СССР и в Русия бе призната за жив класик. (четете в оригинал 
стихове от Белла Ахмадулина)

По съветско 
време бе сред защитниците на дисидентите. През 1979 г. участваше в скандалния самиздатски алманах "Метропол" - сборник с нецензурирани текстове на известни руски литератори.

Тя пишеше писма в защита на Андрей Сахаров и
Александър Солженицин, но го праваше от особена "самотна гражданска позиция - по-скоро печална, отколкото дръзка", коментира агенция РИА "Новости".

През 1993 г., след трагичните събития в Москва между 21 септември и 4 октомври, когато президентът 
Борис Елцин разгони Върховния съвет на Русия и по официални данни загинаха 148 души, Ахмадулина подписа "Писмото на 42-мата".

В това обръщение литератори настояваха да бъдат незабавно забранени "всички видове комунистически и националистически партии, фронтове и обединения". Събитията и писмото доведоха до дълбоко разцепление в средите на руската интелигенция.

Ахмадулина има четири брака. Тя е първата жена на писателя Евгений Евтушенко, а след това последователно се омъжва за писателя Юрий Нагибин, балкарския поет Кайсън Кулиев (от коренното население на Кабардино-Балкария в Северен Канказ) и театралния художник Борис Месерер.

2010-12-01
На прощаване  
0
3

Има дни, в които всички теми, замислени да бъдат споделени с читателите като колонки, отлитат някъде. За мен това са дните, когато в сърцето си трябва да се простя с някой талант, отишъл в онзи, другия свят, който християните наричат Рай, а вярващите в прераждането - Единно, от което някой ден душите им ще се върнат при нас...

На деня на св. Андрей Първозванни България се сбогува с много рано напусналия ни Андрей Баташов. Не гледам новини, но случайно погледът ми попадна на екрана, когато една негова студентка с много чисти сълзи сподели мислите си, че всички тези много хора, които днес са на погребението му, може би, е било по-добре да бъдат до него тогава, когато той вероятно е имал по-голяма нужда. За близките му всички тези хора са били... не, не утеха, но някакъв знак, че той наистина е бил обичан. За него... Него го чака Висоцки, за да попеят заедно.

Висоцки... В същото това време Русия се прощава с една от най-талантливите и красиви поетеси - Белла Ахмадулина.

Не зная как се пишат колонки в такива дни. Затова ще замълча. С почит и поклон. Мисля, че няма нищо по-подходящо от това да замълчим. Нека си пуснем някой откъс от монолозите на Андрей Баташов, след това нека прозвучи гласът на неговия любимец Висоцки и в мълчание на прочетем от стиховете на Белла Ахмадулина. Докато можем да споделяме изкуството им, смъртта не може да ни ги отнеме.

Поклон пред таланта и красотата!

 

На 73-годишна възраст в Переделкино край Москва е починала Белла Ахмадулина (abella.in), една от най-ярките руски поетеси, призната за продължител на лирическата традиция на Марина Цветаева и Анна Ахматова. Смъртта е настъпила заради сърдечна криза.

Ахмадулина, наричана в Русия "глас на епохата", е свързана с поколението на "шестдесятниците", автори изявили се в в началоото на 60-те години на миналия век при т.нар. размразяване, а след това влизали не един път в конфликт с идеологическата цензура на властите.

Както много други ярки личности на изкуството и литературата в някогашния Съветски съюз, тя има сложна съдба. 

Баща й е татарин, бил е заместник-министър, майка й е с италиански произход, работила като преводачка в КГБ.

Още 16-годишна Белла (Изабелла) започва да публикува стихове, а през 1957 г. вече е обект на критика във в. "Комсомолская правда".

Била изключена от Литературния институт "М. Горки", защото отказала да се включи в обругаването на писателя Борис Пастернак, когато той получава Нобелова награда за романа "Доктор Живаго". По-късно я възстановяват и завършва през 1957 г.

Първата й книга с поезия излиза през 1962 г. и прави изключително впечатление с изискания стил, лиричния драматизъм и особено - с връзката с традициите на руската поезия. 

През 60-те години тя участва в много популярните тогава поетични рецитали - често в огромни зали и на стадиони - заедно с 
Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски.

Поетесата бе легендарна със своята работоспособност - стотици стихове, поеми, преводи, десетки книги. В СССР и в Русия бе призната за жив класик. (четете в оригинал 
стихове от Белла Ахмадулина)

По съветско 
време бе сред защитниците на дисидентите. През 1979 г. участваше в скандалния самиздатски алманах "Метропол" - сборник с нецензурирани текстове на известни руски литератори.

Тя пишеше писма в защита на Андрей Сахаров и
Александър Солженицин, но го праваше от особена "самотна гражданска позиция - по-скоро печална, отколкото дръзка", коментира агенция РИА "Новости".

През 1993 г., след трагичните събития в Москва между 21 септември и 4 октомври, когато президентът 
Борис Елцин разгони Върховния съвет на Русия и по официални данни загинаха 148 души, Ахмадулина подписа "Писмото на 42-мата".

В това обръщение литератори настояваха да бъдат незабавно забранени "всички видове комунистически и националистически партии, фронтове и обединения". Събитията и писмото доведоха до дълбоко разцепление в средите на руската интелигенция.

Ахмадулина има четири брака. Тя е първата жена на писателя Евгений Евтушенко, а след това последователно се омъжва за писателя Юрий Нагибин, балкарския поет Кайсън Кулиев (от коренното население на Кабардино-Балкария в Северен Канказ) и театралния художник Борис Месерер.

2010-12-01
Сирак Скитник  
0
3

Борисовата градина през годините си остава любимо място за разходки. Върховете на няколко стара бора в края й водят до улица „Борова гора". Улицата, на която е прекарал живота си Сирак Скитник. По-точно това е дома на родения в гр. Сливен Панайот Тодоров Христов. На 22 ноември (н.ст.) се навършиха 127 години от рождението му. Сирак Скитник. Че е бил скитник, скитник е бил. Ранните му млади години приличат на тези на Ботев и Левски. Училище, учителстване, следване в Русия, отново завръщане и учителстване. Тази уникална къща се намира съвсем близо до пл. „Журналист" и непременно трябва да я посетите, ако не сте го правили до сега. Пък и дори да сте. Ако се чувствате уморени, обезверени или просто ви иска окото ви да се спре на нещо красиво и някак вълшебно, разходете се. Необичайната двуетажна сграда ще ви отведе в страната на приказките и ще ви накара да откриете отново у себе си белотата, детството, вярата. Тя напомня на шоколадовата къщичка от приказката за Хензел и Гретел. А над входа, над арката ще ви посрещнат две стилизирани букви С.  Дръжката на врата, отново инкрустирана с тези две букви е във формата на птица, приканваща я да се докоснете до нея и да започнете своя полет. И вътре ще ви посрещнат тези С-та. Формата на парапета е като преплети букви С, а слънцето се любува на синия цвят, сияещ от пода през прозорци - стилизирани лалета. И на вас, подобно на Константин Константинов, Елин Пелин, Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, ви се прииска да останете по-дълго в тази къща, нали? Да поотседенете в кухнята с трапезарията, в онова „кабаре на леля Олга" - Олга Симеонова - съпругата на твореца. Необичайната постройка е по проект на арх. Георги Овчаров - военен другар на подпоручик Панайот Христов. За героизма си по време на войната той е награден от общината с терен за къща. А неговият другар прави проекта. Но рано е още за войната.

Малкият Панайот  расте, учи и след гимназиалното си образование завършва Богословското училище в София. След това една година е учител - в прогимназията на с. Връбец и в Сливен. През 1908г. заминава за Петербург. Там учи живопис в частното училище на Леон Бакст. Докато учи в Русия, той става член на групата „Мир искусства" (Светът на изкуствата) - група, превърнала се в художествен авангард в края на 19 и началото на 20в. През целия период той изпраща литературно-художествени писма до редакцията на сп. „Демократически преглед". В творчеството си се повлиява от Николай Рьорих, Иван Билибин, Кузма Петров - Водкин. Всички те представители на Петербургската декоративна школа.

През 1912г. се завръща в Родината и участва в Балканската война. След това до 1917г. отново учителства, този път в Асеновград.

Между двете войни Сирак Скитник се утвърждава като една от най-ярките личности в българското изкуство. Творческият му път започва като поет и автор на импресивно-лирична проза. Дебютът му е през 1905г. в списание „Художник". Но не с картини, а със стихове. Сътрудничи на списанията „Наш живот", „Демократически преглед", „Българан", „Слънце", „Българска реч", „Съвременник", „Везни", „Хиперион", „Златорог", „Художествена култура"  . От 1922г. е съредактор на сп. „Златорог". През 1923г. поставя пиесата на Морис Метерлинк „Мона Вана" в Народния театър. Декорите за нея той изработва сам. Артистичен секретар на Театъра през 1923-1924г. След това за една година е библиотекар в Министерството на просвещението,  а от 1935г. до смъртта си (05.03.1943г.) - главен уредник на Българското радио.

През 1927г. е избран за председател на дружеството „Родно изкуство", а четири години след това и е избран за първия председател на Съюза на дружествата на художниците.

Панайот Христов използва няколко псевдонима, макар да е останал в паметта с този. Те са П. Кобалт, Н. Р-ски, С. С.

 

Къде?

 

Къде отвежда моя път?

Светът

какво ще ми даде, какво аз ще му дам?

Не знам.

 

В безсмисъла на всеки ден умирам

И чакам утрешния: може би ще има слънце.

 

Тайната на примитива

 

Спомняте ли си Маринети - оня "комедиаш" с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата - оранж? - Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки?

Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките - да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!...

Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай.

- Шут!..

Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват.

Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза: - изместване на нервните центрове!... И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички "исти" беше показана лудницата. Тя се яви - анекдотичната картинна мярка да се "спаси" човечеството от "заболяване". Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка: защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа - неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна.

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко "естетично" и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.

Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат унищожени литературните богатства, натрупани с векове - чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети - всичко това смазва непосредното у човека, и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е - обида за човешкото съществуване. Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда - понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили - може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо: Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколение виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионисти- те - да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци.

Още по-страшно е, че говорим с чужди думи - изгубен е първичния смисъл на думата. Тя носи съдържанието, вложено в нея от тия, които са били преди, и затуй един ден, като открием нейния истински смисъл, тя изведнъж придобива блясъка на откровение.

Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото!- наместо да го преодолее.

Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е - възвръщането към. примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.

Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а - чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: "дал ти Бог добро", казано с пълно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното "добър ден" на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на "Радецки", спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното - поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота - той не се забравя; внесен в изкуството - той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа.

След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа "Що е изкуство". Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на "напредналото" човечество, което е убило примитива в изкуството и живота, и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси послед- ните дни на живота си. Заради това и преситена Европа днес посреща Рабиндранат Тагор като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови - ето неговото "откровение". Преди много години Рембо пише: не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии... Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели.

Ний напълнихме градовете с фабрики и те сякаш по-кориха човека със своята безстрастна методичност, сякаш убиха у него обикновения творчески порив и желанието да запази своя индивидуалитет. В живота туй донесе безли-чие, стадност и посредственост, в изкуството - индустрия: и живота и изкуството се приближиха към клишето. И малцината, които виждаха това, за да спасят не само изкуството, а и живия човек от съвършено обезличаване - трябваше да викат, да гримасничат и с "лудости" да спрат тържествената баналност на живота. И почти всички те потърсиха вечно живата душа на примитива, за да възкресят линеещото тяло на човечеството, да се домогнат до съвременен примитив, да накарат всички да почувстват своето време. Това болезнено усилие на нашето време дори италианския футуризъм, немския експресионизъм, английския имажинизъм, испанския креатонизъм и универсалния дадаизъм.

Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега посредством младенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде: многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност: освобождението от външната форма - изкуството да престане да бъде украса, да се върнем към първичното ясновидство! В живота стремежът към примитива остава случаен, смътен, но - твърде симптоматичен, ако се приближи и свърже с уяснените усилия в това направление, изразени в изкуството. Не могат да бъдат разгледани лекомислено, като мода, или прищевка на "блазираност" - нито успеха на проповедите на Тагор, нито чудатите негърски оркестри, които префиненият европеец потърси за свое "удоволствие", нито властта на новите танци, които носят грубата, здрава ритмика на "диващина". Не са случайни за нашата култура и екзотичните желания на съвременника да преживее примитива на Робинзон Крузо, или увличането му от грубите прояви на чисто физическа сила: цял Париж в един ден полудя от възторг за своя любим боксьор-победи-тел, и в един час го възненавиди като победен. Грамадният успех на романа "Терзан" (човек-маймуна), който обходи европейските кино-театри, и жаждата към всяка екзотика - това са все симптоми на една и съща болка: умора от сложността и изкуствеността на сегашния живот.

Но, ако в живота обичта към примитива е несъзнателна и случайна, в изкуството тя се явява улеснена, осмислена. Не само желанието да се натрупват старинни богатства и рядкости е създало музея: в неговата същност лежи култът към разноликата човешка душа, която оставя следи от своето божеско начало. И той именно показа на съвременните пророци какво е изгубил сегашния човек - способността да приказва с Бога, да бъде дете-творец. И върнаха се към земята.

Когато изкуството преживяваше кризата на едно болезнено пречупване, Гоген замина за остров Таити, за да се приобщи към първичността на неизменната Земя, ако иска да бъде пророк. Там той заживява с туземците, поиска чрез примитива на живота да дойде до примитива в изкуството. Да възвърне отново първозначението на линията и баграта, което неговите европейски събратя бяха убили. Защото в техните картини имаше красивостта и елегантността на реверанс, изискаността на заучена усмивка, но чувството на живата душа беше умряло. И той отиде да го потърси, да ни напомни, че детството и лепета на детските неумели рисунки и приказки са по-ценни от хитрото многознание на съвременника. Рьорих се върна в каменната епоха, за да долови истинския пулс на земята и човешкото сърце. Неговите работи са груби и първобитни като онова време и пълни с хероизма и величието на човека-земя. Същото възвръщане намираме в странните „идоли" на Коненков, у Кандински, у Пехщайн и у редица германски, шведски и френски прими- тивисти. Голяма заблуда и незнание носят ония ценители и пазители на нещо си, като етикират туй осъзнаване на творческата душа като мода.

Този е пътят за осмисляне и очовечаваме не само на всяко изкуство, но и за обнова на нашия издребнял живот. В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произве- дение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи.

Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е "изгубеният рай" на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

С. С.

 

2010-11-28
Сирак Скитник  
0
3

Борисовата градина през годините си остава любимо място за разходки. Върховете на няколко стара бора в края й водят до улица „Борова гора". Улицата, на която е прекарал живота си Сирак Скитник. По-точно това е дома на родения в гр. Сливен Панайот Тодоров Христов. На 22 ноември (н.ст.) се навършиха 127 години от рождението му. Сирак Скитник. Че е бил скитник, скитник е бил. Ранните му млади години приличат на тези на Ботев и Левски. Училище, учителстване, следване в Русия, отново завръщане и учителстване. Тази уникална къща се намира съвсем близо до пл. „Журналист" и непременно трябва да я посетите, ако не сте го правили до сега. Пък и дори да сте. Ако се чувствате уморени, обезверени или просто ви иска окото ви да се спре на нещо красиво и някак вълшебно, разходете се. Необичайната двуетажна сграда ще ви отведе в страната на приказките и ще ви накара да откриете отново у себе си белотата, детството, вярата. Тя напомня на шоколадовата къщичка от приказката за Хензел и Гретел. А над входа, над арката ще ви посрещнат две стилизирани букви С.  Дръжката на врата, отново инкрустирана с тези две букви е във формата на птица, приканваща я да се докоснете до нея и да започнете своя полет. И вътре ще ви посрещнат тези С-та. Формата на парапета е като преплети букви С, а слънцето се любува на синия цвят, сияещ от пода през прозорци - стилизирани лалета. И на вас, подобно на Константин Константинов, Елин Пелин, Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, ви се прииска да останете по-дълго в тази къща, нали? Да поотседенете в кухнята с трапезарията, в онова „кабаре на леля Олга" - Олга Симеонова - съпругата на твореца. Необичайната постройка е по проект на арх. Георги Овчаров - военен другар на подпоручик Панайот Христов. За героизма си по време на войната той е награден от общината с терен за къща. А неговият другар прави проекта. Но рано е още за войната.

Малкият Панайот  расте, учи и след гимназиалното си образование завършва Богословското училище в София. След това една година е учител - в прогимназията на с. Връбец и в Сливен. През 1908г. заминава за Петербург. Там учи живопис в частното училище на Леон Бакст. Докато учи в Русия, той става член на групата „Мир искусства" (Светът на изкуствата) - група, превърнала се в художествен авангард в края на 19 и началото на 20в. През целия период той изпраща литературно-художествени писма до редакцията на сп. „Демократически преглед". В творчеството си се повлиява от Николай Рьорих, Иван Билибин, Кузма Петров - Водкин. Всички те представители на Петербургската декоративна школа.

През 1912г. се завръща в Родината и участва в Балканската война. След това до 1917г. отново учителства, този път в Асеновград.

Между двете войни Сирак Скитник се утвърждава като една от най-ярките личности в българското изкуство. Творческият му път започва като поет и автор на импресивно-лирична проза. Дебютът му е през 1905г. в списание „Художник". Но не с картини, а със стихове. Сътрудничи на списанията „Наш живот", „Демократически преглед", „Българан", „Слънце", „Българска реч", „Съвременник", „Везни", „Хиперион", „Златорог", „Художествена култура"  . От 1922г. е съредактор на сп. „Златорог". През 1923г. поставя пиесата на Морис Метерлинк „Мона Вана" в Народния театър. Декорите за нея той изработва сам. Артистичен секретар на Театъра през 1923-1924г. След това за една година е библиотекар в Министерството на просвещението,  а от 1935г. до смъртта си (05.03.1943г.) - главен уредник на Българското радио.

През 1927г. е избран за председател на дружеството „Родно изкуство", а четири години след това и е избран за първия председател на Съюза на дружествата на художниците.

Панайот Христов използва няколко псевдонима, макар да е останал в паметта с този. Те са П. Кобалт, Н. Р-ски, С. С.

 

Къде?

 

Къде отвежда моя път?

Светът

какво ще ми даде, какво аз ще му дам?

Не знам.

 

В безсмисъла на всеки ден умирам

И чакам утрешния: може би ще има слънце.

 

Тайната на примитива

 

Спомняте ли си Маринети - оня "комедиаш" с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата - оранж? - Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки?

Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките - да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!...

Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай.

- Шут!..

Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват.

Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза: - изместване на нервните центрове!... И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички "исти" беше показана лудницата. Тя се яви - анекдотичната картинна мярка да се "спаси" човечеството от "заболяване". Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка: защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа - неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна.

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко "естетично" и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.

Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат унищожени литературните богатства, натрупани с векове - чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети - всичко това смазва непосредното у човека, и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е - обида за човешкото съществуване. Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда - понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили - може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо: Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколение виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионисти- те - да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци.

Още по-страшно е, че говорим с чужди думи - изгубен е първичния смисъл на думата. Тя носи съдържанието, вложено в нея от тия, които са били преди, и затуй един ден, като открием нейния истински смисъл, тя изведнъж придобива блясъка на откровение.

Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото!- наместо да го преодолее.

Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е - възвръщането към. примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.

Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а - чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: "дал ти Бог добро", казано с пълно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното "добър ден" на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на "Радецки", спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното - поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота - той не се забравя; внесен в изкуството - той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа.

След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа "Що е изкуство". Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на "напредналото" човечество, което е убило примитива в изкуството и живота, и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси послед- ните дни на живота си. Заради това и преситена Европа днес посреща Рабиндранат Тагор като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови - ето неговото "откровение". Преди много години Рембо пише: не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии... Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели.

Ний напълнихме градовете с фабрики и те сякаш по-кориха човека със своята безстрастна методичност, сякаш убиха у него обикновения творчески порив и желанието да запази своя индивидуалитет. В живота туй донесе безли-чие, стадност и посредственост, в изкуството - индустрия: и живота и изкуството се приближиха към клишето. И малцината, които виждаха това, за да спасят не само изкуството, а и живия човек от съвършено обезличаване - трябваше да викат, да гримасничат и с "лудости" да спрат тържествената баналност на живота. И почти всички те потърсиха вечно живата душа на примитива, за да възкресят линеещото тяло на човечеството, да се домогнат до съвременен примитив, да накарат всички да почувстват своето време. Това болезнено усилие на нашето време дори италианския футуризъм, немския експресионизъм, английския имажинизъм, испанския креатонизъм и универсалния дадаизъм.

Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега посредством младенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде: многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност: освобождението от външната форма - изкуството да престане да бъде украса, да се върнем към първичното ясновидство! В живота стремежът към примитива остава случаен, смътен, но - твърде симптоматичен, ако се приближи и свърже с уяснените усилия в това направление, изразени в изкуството. Не могат да бъдат разгледани лекомислено, като мода, или прищевка на "блазираност" - нито успеха на проповедите на Тагор, нито чудатите негърски оркестри, които префиненият европеец потърси за свое "удоволствие", нито властта на новите танци, които носят грубата, здрава ритмика на "диващина". Не са случайни за нашата култура и екзотичните желания на съвременника да преживее примитива на Робинзон Крузо, или увличането му от грубите прояви на чисто физическа сила: цял Париж в един ден полудя от възторг за своя любим боксьор-победи-тел, и в един час го възненавиди като победен. Грамадният успех на романа "Терзан" (човек-маймуна), който обходи европейските кино-театри, и жаждата към всяка екзотика - това са все симптоми на една и съща болка: умора от сложността и изкуствеността на сегашния живот.

Но, ако в живота обичта към примитива е несъзнателна и случайна, в изкуството тя се явява улеснена, осмислена. Не само желанието да се натрупват старинни богатства и рядкости е създало музея: в неговата същност лежи култът към разноликата човешка душа, която оставя следи от своето божеско начало. И той именно показа на съвременните пророци какво е изгубил сегашния човек - способността да приказва с Бога, да бъде дете-творец. И върнаха се към земята.

Когато изкуството преживяваше кризата на едно болезнено пречупване, Гоген замина за остров Таити, за да се приобщи към първичността на неизменната Земя, ако иска да бъде пророк. Там той заживява с туземците, поиска чрез примитива на живота да дойде до примитива в изкуството. Да възвърне отново първозначението на линията и баграта, което неговите европейски събратя бяха убили. Защото в техните картини имаше красивостта и елегантността на реверанс, изискаността на заучена усмивка, но чувството на живата душа беше умряло. И той отиде да го потърси, да ни напомни, че детството и лепета на детските неумели рисунки и приказки са по-ценни от хитрото многознание на съвременника. Рьорих се върна в каменната епоха, за да долови истинския пулс на земята и човешкото сърце. Неговите работи са груби и първобитни като онова време и пълни с хероизма и величието на човека-земя. Същото възвръщане намираме в странните „идоли" на Коненков, у Кандински, у Пехщайн и у редица германски, шведски и френски прими- тивисти. Голяма заблуда и незнание носят ония ценители и пазители на нещо си, като етикират туй осъзнаване на творческата душа като мода.

Този е пътят за осмисляне и очовечаваме не само на всяко изкуство, но и за обнова на нашия издребнял живот. В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произве- дение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи.

Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е "изгубеният рай" на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

С. С.

 

2010-11-28
Сирак Скитник  
0
3

Борисовата градина през годините си остава любимо място за разходки. Върховете на няколко стара бора в края й водят до улица „Борова гора". Улицата, на която е прекарал живота си Сирак Скитник. По-точно това е дома на родения в гр. Сливен Панайот Тодоров Христов. На 22 ноември (н.ст.) се навършиха 127 години от рождението му. Сирак Скитник. Че е бил скитник, скитник е бил. Ранните му млади години приличат на тези на Ботев и Левски. Училище, учителстване, следване в Русия, отново завръщане и учителстване. Тази уникална къща се намира съвсем близо до пл. „Журналист" и непременно трябва да я посетите, ако не сте го правили до сега. Пък и дори да сте. Ако се чувствате уморени, обезверени или просто ви иска окото ви да се спре на нещо красиво и някак вълшебно, разходете се. Необичайната двуетажна сграда ще ви отведе в страната на приказките и ще ви накара да откриете отново у себе си белотата, детството, вярата. Тя напомня на шоколадовата къщичка от приказката за Хензел и Гретел. А над входа, над арката ще ви посрещнат две стилизирани букви С.  Дръжката на врата, отново инкрустирана с тези две букви е във формата на птица, приканваща я да се докоснете до нея и да започнете своя полет. И вътре ще ви посрещнат тези С-та. Формата на парапета е като преплети букви С, а слънцето се любува на синия цвят, сияещ от пода през прозорци - стилизирани лалета. И на вас, подобно на Константин Константинов, Елин Пелин, Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, ви се прииска да останете по-дълго в тази къща, нали? Да поотседенете в кухнята с трапезарията, в онова „кабаре на леля Олга" - Олга Симеонова - съпругата на твореца. Необичайната постройка е по проект на арх. Георги Овчаров - военен другар на подпоручик Панайот Христов. За героизма си по време на войната той е награден от общината с терен за къща. А неговият другар прави проекта. Но рано е още за войната.

Малкият Панайот  расте, учи и след гимназиалното си образование завършва Богословското училище в София. След това една година е учител - в прогимназията на с. Връбец и в Сливен. През 1908г. заминава за Петербург. Там учи живопис в частното училище на Леон Бакст. Докато учи в Русия, той става член на групата „Мир искусства" (Светът на изкуствата) - група, превърнала се в художествен авангард в края на 19 и началото на 20в. През целия период той изпраща литературно-художествени писма до редакцията на сп. „Демократически преглед". В творчеството си се повлиява от Николай Рьорих, Иван Билибин, Кузма Петров - Водкин. Всички те представители на Петербургската декоративна школа.

През 1912г. се завръща в Родината и участва в Балканската война. След това до 1917г. отново учителства, този път в Асеновград.

Между двете войни Сирак Скитник се утвърждава като една от най-ярките личности в българското изкуство. Творческият му път започва като поет и автор на импресивно-лирична проза. Дебютът му е през 1905г. в списание „Художник". Но не с картини, а със стихове. Сътрудничи на списанията „Наш живот", „Демократически преглед", „Българан", „Слънце", „Българска реч", „Съвременник", „Везни", „Хиперион", „Златорог", „Художествена култура"  . От 1922г. е съредактор на сп. „Златорог". През 1923г. поставя пиесата на Морис Метерлинк „Мона Вана" в Народния театър. Декорите за нея той изработва сам. Артистичен секретар на Театъра през 1923-1924г. След това за една година е библиотекар в Министерството на просвещението,  а от 1935г. до смъртта си (05.03.1943г.) - главен уредник на Българското радио.

През 1927г. е избран за председател на дружеството „Родно изкуство", а четири години след това и е избран за първия председател на Съюза на дружествата на художниците.

Панайот Христов използва няколко псевдонима, макар да е останал в паметта с този. Те са П. Кобалт, Н. Р-ски, С. С.

 

Къде?

 

Къде отвежда моя път?

Светът

какво ще ми даде, какво аз ще му дам?

Не знам.

 

В безсмисъла на всеки ден умирам

И чакам утрешния: може би ще има слънце.

 

Тайната на примитива

 

Спомняте ли си Маринети - оня "комедиаш" с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата - оранж? - Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки?

Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките - да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!...

Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай.

- Шут!..

Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват.

Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза: - изместване на нервните центрове!... И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички "исти" беше показана лудницата. Тя се яви - анекдотичната картинна мярка да се "спаси" човечеството от "заболяване". Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка: защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа - неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна.

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко "естетично" и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.

Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат унищожени литературните богатства, натрупани с векове - чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети - всичко това смазва непосредното у човека, и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е - обида за човешкото съществуване. Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда - понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили - може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо: Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколение виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионисти- те - да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци.

Още по-страшно е, че говорим с чужди думи - изгубен е първичния смисъл на думата. Тя носи съдържанието, вложено в нея от тия, които са били преди, и затуй един ден, като открием нейния истински смисъл, тя изведнъж придобива блясъка на откровение.

Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото!- наместо да го преодолее.

Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е - възвръщането към. примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.

Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а - чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: "дал ти Бог добро", казано с пълно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното "добър ден" на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на "Радецки", спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното - поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота - той не се забравя; внесен в изкуството - той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа.

След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа "Що е изкуство". Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на "напредналото" човечество, което е убило примитива в изкуството и живота, и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси послед- ните дни на живота си. Заради това и преситена Европа днес посреща Рабиндранат Тагор като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови - ето неговото "откровение". Преди много години Рембо пише: не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии... Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели.

Ний напълнихме градовете с фабрики и те сякаш по-кориха човека със своята безстрастна методичност, сякаш убиха у него обикновения творчески порив и желанието да запази своя индивидуалитет. В живота туй донесе безли-чие, стадност и посредственост, в изкуството - индустрия: и живота и изкуството се приближиха към клишето. И малцината, които виждаха това, за да спасят не само изкуството, а и живия човек от съвършено обезличаване - трябваше да викат, да гримасничат и с "лудости" да спрат тържествената баналност на живота. И почти всички те потърсиха вечно живата душа на примитива, за да възкресят линеещото тяло на човечеството, да се домогнат до съвременен примитив, да накарат всички да почувстват своето време. Това болезнено усилие на нашето време дори италианския футуризъм, немския експресионизъм, английския имажинизъм, испанския креатонизъм и универсалния дадаизъм.

Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега посредством младенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде: многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност: освобождението от външната форма - изкуството да престане да бъде украса, да се върнем към първичното ясновидство! В живота стремежът към примитива остава случаен, смътен, но - твърде симптоматичен, ако се приближи и свърже с уяснените усилия в това направление, изразени в изкуството. Не могат да бъдат разгледани лекомислено, като мода, или прищевка на "блазираност" - нито успеха на проповедите на Тагор, нито чудатите негърски оркестри, които префиненият европеец потърси за свое "удоволствие", нито властта на новите танци, които носят грубата, здрава ритмика на "диващина". Не са случайни за нашата култура и екзотичните желания на съвременника да преживее примитива на Робинзон Крузо, или увличането му от грубите прояви на чисто физическа сила: цял Париж в един ден полудя от възторг за своя любим боксьор-победи-тел, и в един час го възненавиди като победен. Грамадният успех на романа "Терзан" (човек-маймуна), който обходи европейските кино-театри, и жаждата към всяка екзотика - това са все симптоми на една и съща болка: умора от сложността и изкуствеността на сегашния живот.

Но, ако в живота обичта към примитива е несъзнателна и случайна, в изкуството тя се явява улеснена, осмислена. Не само желанието да се натрупват старинни богатства и рядкости е създало музея: в неговата същност лежи култът към разноликата човешка душа, която оставя следи от своето божеско начало. И той именно показа на съвременните пророци какво е изгубил сегашния човек - способността да приказва с Бога, да бъде дете-творец. И върнаха се към земята.

Когато изкуството преживяваше кризата на едно болезнено пречупване, Гоген замина за остров Таити, за да се приобщи към първичността на неизменната Земя, ако иска да бъде пророк. Там той заживява с туземците, поиска чрез примитива на живота да дойде до примитива в изкуството. Да възвърне отново първозначението на линията и баграта, което неговите европейски събратя бяха убили. Защото в техните картини имаше красивостта и елегантността на реверанс, изискаността на заучена усмивка, но чувството на живата душа беше умряло. И той отиде да го потърси, да ни напомни, че детството и лепета на детските неумели рисунки и приказки са по-ценни от хитрото многознание на съвременника. Рьорих се върна в каменната епоха, за да долови истинския пулс на земята и човешкото сърце. Неговите работи са груби и първобитни като онова време и пълни с хероизма и величието на човека-земя. Същото възвръщане намираме в странните „идоли" на Коненков, у Кандински, у Пехщайн и у редица германски, шведски и френски прими- тивисти. Голяма заблуда и незнание носят ония ценители и пазители на нещо си, като етикират туй осъзнаване на творческата душа като мода.

Този е пътят за осмисляне и очовечаваме не само на всяко изкуство, но и за обнова на нашия издребнял живот. В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произве- дение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи.

Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е "изгубеният рай" на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

С. С.

 

2010-11-28
Сирак Скитник  
0
3

Борисовата градина през годините си остава любимо място за разходки. Върховете на няколко стара бора в края й водят до улица „Борова гора". Улицата, на която е прекарал живота си Сирак Скитник. По-точно това е дома на родения в гр. Сливен Панайот Тодоров Христов. На 22 ноември (н.ст.) се навършиха 127 години от рождението му. Сирак Скитник. Че е бил скитник, скитник е бил. Ранните му млади години приличат на тези на Ботев и Левски. Училище, учителстване, следване в Русия, отново завръщане и учителстване. Тази уникална къща се намира съвсем близо до пл. „Журналист" и непременно трябва да я посетите, ако не сте го правили до сега. Пък и дори да сте. Ако се чувствате уморени, обезверени или просто ви иска окото ви да се спре на нещо красиво и някак вълшебно, разходете се. Необичайната двуетажна сграда ще ви отведе в страната на приказките и ще ви накара да откриете отново у себе си белотата, детството, вярата. Тя напомня на шоколадовата къщичка от приказката за Хензел и Гретел. А над входа, над арката ще ви посрещнат две стилизирани букви С.  Дръжката на врата, отново инкрустирана с тези две букви е във формата на птица, приканваща я да се докоснете до нея и да започнете своя полет. И вътре ще ви посрещнат тези С-та. Формата на парапета е като преплети букви С, а слънцето се любува на синия цвят, сияещ от пода през прозорци - стилизирани лалета. И на вас, подобно на Константин Константинов, Елин Пелин, Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, ви се прииска да останете по-дълго в тази къща, нали? Да поотседенете в кухнята с трапезарията, в онова „кабаре на леля Олга" - Олга Симеонова - съпругата на твореца. Необичайната постройка е по проект на арх. Георги Овчаров - военен другар на подпоручик Панайот Христов. За героизма си по време на войната той е награден от общината с терен за къща. А неговият другар прави проекта. Но рано е още за войната.

Малкият Панайот  расте, учи и след гимназиалното си образование завършва Богословското училище в София. След това една година е учител - в прогимназията на с. Връбец и в Сливен. През 1908г. заминава за Петербург. Там учи живопис в частното училище на Леон Бакст. Докато учи в Русия, той става член на групата „Мир искусства" (Светът на изкуствата) - група, превърнала се в художествен авангард в края на 19 и началото на 20в. През целия период той изпраща литературно-художествени писма до редакцията на сп. „Демократически преглед". В творчеството си се повлиява от Николай Рьорих, Иван Билибин, Кузма Петров - Водкин. Всички те представители на Петербургската декоративна школа.

През 1912г. се завръща в Родината и участва в Балканската война. След това до 1917г. отново учителства, този път в Асеновград.

Между двете войни Сирак Скитник се утвърждава като една от най-ярките личности в българското изкуство. Творческият му път започва като поет и автор на импресивно-лирична проза. Дебютът му е през 1905г. в списание „Художник". Но не с картини, а със стихове. Сътрудничи на списанията „Наш живот", „Демократически преглед", „Българан", „Слънце", „Българска реч", „Съвременник", „Везни", „Хиперион", „Златорог", „Художествена култура"  . От 1922г. е съредактор на сп. „Златорог". През 1923г. поставя пиесата на Морис Метерлинк „Мона Вана" в Народния театър. Декорите за нея той изработва сам. Артистичен секретар на Театъра през 1923-1924г. След това за една година е библиотекар в Министерството на просвещението,  а от 1935г. до смъртта си (05.03.1943г.) - главен уредник на Българското радио.

През 1927г. е избран за председател на дружеството „Родно изкуство", а четири години след това и е избран за първия председател на Съюза на дружествата на художниците.

Панайот Христов използва няколко псевдонима, макар да е останал в паметта с този. Те са П. Кобалт, Н. Р-ски, С. С.

 

Къде?

 

Къде отвежда моя път?

Светът

какво ще ми даде, какво аз ще му дам?

Не знам.

 

В безсмисъла на всеки ден умирам

И чакам утрешния: може би ще има слънце.

 

Тайната на примитива

 

Спомняте ли си Маринети - оня "комедиаш" с червени панталони, сако от два цвята или едната буза боядисана синьо, а другата - оранж? - Зеления Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети от подигравки?

Той искаше да се изгорят картинните галерии, да се унищожат библиотеките - да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!...

Съвременниците се смяха от сърце и грубо, цинично се отплащаха на подигравката, когато им падне случай.

- Шут!..

Но едно време на царските шутове бе позволено да казват истини, които другите не смееха да казват.

Съвременните чоловековедци побързаха да турят диагноза: - изместване на нервните центрове!... И хората, които не обичат скандала, се успокоиха, че на всички "исти" беше показана лудницата. Тя се яви - анекдотичната картинна мярка да се "спаси" човечеството от "заболяване". Човечеството поиска да се отрече от собствената си мъка: защото лутанията, избухванията, подавеният вик за помощ у съвременния творчески дух не беше нищо друго, освен болката на съвременната душа - неясен протест против терора на мъртвите, недоволство от себе си и неудовлетворено желание да бъде силна и самостойна.

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега. Никога изкуството не е било тъй малко "естетично" и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.

Да бъдат изгорени картинните галерии, да бъдат унищожени литературните богатства, натрупани с векове - чудовищна, варварска смелост! Но страшното е, че в нея има истина. Тая истина е страшна за съвременника: всяко ново поколение иде подавено от придобитията на миналото. Вековна култура, традиции, обществени условности, авторитети - всичко това смазва непосредното у човека, и създава от него някакъв фабричен артикул в милиони еднакви екземпляри. И ако за грамадна част от хората това е съвсем обикновен исторически процес, за отделни личности то е - обида за човешкото съществуване. Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда - понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили - може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо. Цял живот заучаваме, а своето и себе си не знаем. Нашето виждане е чуждо: Оскар Уайлд казваше, че художниците ни учат да виждаме природата, но нима не е обидно, че цяло поколение виждаше водата само синя! И трябваше да дойдат импресионисти- те - да я напълнят със светлини, отражения и отблясъци.

Още по-страшно е, че говорим с чужди думи - изгубен е първичния смисъл на думата. Тя носи съдържанието, вложено в нея от тия, които са били преди, и затуй един ден, като открием нейния истински смисъл, тя изведнъж придобива блясъка на откровение.

Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото!- наместо да го преодолее.

Най-типичен израз днес на жаждата да намерим отново изгубената си непосредственост е - възвръщането към. примитива. Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. От тук и любопитстващата любов към примитива.

Примитивът винаги има цената на една изповед. Той не е построение, не е знание, спекулация, а - чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. И там е тайната на неговата хипноза. Той е чувство, живият човек. Той е: "дал ти Бог добро", казано с пълно чувстване смисъла на всяка дума, а не формалното "добър ден" на човека от града, който е изгубил смисъла на фразата. Той е подвигът на човек, който спасява давещия се, без да знае да плава. Потърсете го в безумието на поета, който обяви себе си капитан на "Радецки", спира парахода на българския бряг и с шепа хора отива да събаря вековна империя; в подвига на ония деца, които топяха олово в селските оджаци, да правят куршуми за въстаниците. Потърсете го на Шипка, или в похода на една неекипирана армия, която в няколко дни стига пред крепостите на Чаталджа. Неговата същност е непосредното - поривът, който не спекулира с форми. Даден в живота - той не се забравя; внесен в изкуството - той не умира. Защото е жив трепет на душата. Именно тая първична сила е изгубена днес в изкуството и живота. Смътно почувствало това, човечеството днес простира ръце към нея, за да се зарадва и стопли от някогашната яснота и искреност на собствената си душа.

След като пи от суетата на богатството и славата, Толстой написа "Що е изкуство". Той отрече жестоката, подла, сложна машинария на съвременното изкуство с ясното съзнание, че тя не може да бъде отречена, но направи това, за да отмъсти на "напредналото" човечество, което е убило примитива в изкуството и живота, и отнело чистата радост на човека. Последователен, заживя отшелнически в Ясна Поляна и после избяга от своите, за да бъде съвършено сам. Без да подозира, човечеството го обикна още повече, заради примитива, с който украси послед- ните дни на живота си. Заради това и преситена Европа днес посреща Рабиндранат Тагор като пророк. Нима той казва неща, които ний не знаем? Пред него са минали други, но той с първичната сила на своята душа възстановява думите и те ни се струват нови - ето неговото "откровение". Преди много години Рембо пише: не мога да търпя съвременните картини, искам да гледам стари табели, щампи, неграмотни олеографии... Втръсване от тая разляна, ритмираща навсякъде, посредствена заимстваност го е накарала да се върне назад и да търси живото чувство на човека в дюкянските табели.

Ний напълнихме градовете с фабрики и те сякаш по-кориха човека със своята безстрастна методичност, сякаш убиха у него обикновения творчески порив и желанието да запази своя индивидуалитет. В живота туй донесе безли-чие, стадност и посредственост, в изкуството - индустрия: и живота и изкуството се приближиха към клишето. И малцината, които виждаха това, за да спасят не само изкуството, а и живия човек от съвършено обезличаване - трябваше да викат, да гримасничат и с "лудости" да спрат тържествената баналност на живота. И почти всички те потърсиха вечно живата душа на примитива, за да възкресят линеещото тяло на човечеството, да се домогнат до съвременен примитив, да накарат всички да почувстват своето време. Това болезнено усилие на нашето време дори италианския футуризъм, немския експресионизъм, английския имажинизъм, испанския креатонизъм и универсалния дадаизъм.

Всяко детство е примитив със своята неочакваност, изненадващи хрумвания и искреност. Ний несъзнателно го обичаме, защото у нас никога съвсем не умира любовта към постъпката, към порива и творчеството, в които е вложено непосредно движение на човешкия дух. И сега посредством младенчеството на човечеството поискахме да обновим света. Желанието към едно възвръщане приема най-странни форми в съвременния живот, а в изкуството създаде: многото течения, които при всичкото си различие имат една неизменна общност: освобождението от външната форма - изкуството да престане да бъде украса, да се върнем към първичното ясновидство! В живота стремежът към примитива остава случаен, смътен, но - твърде симптоматичен, ако се приближи и свърже с уяснените усилия в това направление, изразени в изкуството. Не могат да бъдат разгледани лекомислено, като мода, или прищевка на "блазираност" - нито успеха на проповедите на Тагор, нито чудатите негърски оркестри, които префиненият европеец потърси за свое "удоволствие", нито властта на новите танци, които носят грубата, здрава ритмика на "диващина". Не са случайни за нашата култура и екзотичните желания на съвременника да преживее примитива на Робинзон Крузо, или увличането му от грубите прояви на чисто физическа сила: цял Париж в един ден полудя от възторг за своя любим боксьор-победи-тел, и в един час го възненавиди като победен. Грамадният успех на романа "Терзан" (човек-маймуна), който обходи европейските кино-театри, и жаждата към всяка екзотика - това са все симптоми на една и съща болка: умора от сложността и изкуствеността на сегашния живот.

Но, ако в живота обичта към примитива е несъзнателна и случайна, в изкуството тя се явява улеснена, осмислена. Не само желанието да се натрупват старинни богатства и рядкости е създало музея: в неговата същност лежи култът към разноликата човешка душа, която оставя следи от своето божеско начало. И той именно показа на съвременните пророци какво е изгубил сегашния човек - способността да приказва с Бога, да бъде дете-творец. И върнаха се към земята.

Когато изкуството преживяваше кризата на едно болезнено пречупване, Гоген замина за остров Таити, за да се приобщи към първичността на неизменната Земя, ако иска да бъде пророк. Там той заживява с туземците, поиска чрез примитива на живота да дойде до примитива в изкуството. Да възвърне отново първозначението на линията и баграта, което неговите европейски събратя бяха убили. Защото в техните картини имаше красивостта и елегантността на реверанс, изискаността на заучена усмивка, но чувството на живата душа беше умряло. И той отиде да го потърси, да ни напомни, че детството и лепета на детските неумели рисунки и приказки са по-ценни от хитрото многознание на съвременника. Рьорих се върна в каменната епоха, за да долови истинския пулс на земята и човешкото сърце. Неговите работи са груби и първобитни като онова време и пълни с хероизма и величието на човека-земя. Същото възвръщане намираме в странните „идоли" на Коненков, у Кандински, у Пехщайн и у редица германски, шведски и френски прими- тивисти. Голяма заблуда и незнание носят ония ценители и пазители на нещо си, като етикират туй осъзнаване на творческата душа като мода.

Този е пътят за осмисляне и очовечаваме не само на всяко изкуство, но и за обнова на нашия издребнял живот. В наши дни, изгубили разликата между подвиг и спекула, само душата на примитива би възвърнала величието на човешката постъпка и самобитността на творческото прозрение. Тая душа живее във всяка истинска творба на изкуството, във всяка смелост, във всеки порив. Не ще бъде парадоксално, ако кажем, че всяко голямо произве- дение на изкуството е примитив. И тъкмо затова го сближаваме и ценим наред с безизкусните рисунки, които срещаме, чертани с острие на каменните и костени сечива и оръжия на нашите праотци, с иконописите, с народните песни и примитиви на всички народи.

Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е "изгубеният рай" на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

С. С.

 

2010-11-28
Ти мене уважаваш ли ме?  
0
3

 Събират се хората, за да си общуват. Събират се и за да не пият сами. Събират се до поплачат заедно, да се порадват. Да потанцуват, да се повеселят. Събират се, за да споделят. Важното е, обаче, какво споделят. Дали всяка тяхна среща е споделяне на мисли и емоции или по-скоро се превръща в наддаване кой кого повече уважава. Все някъде би трябвало да съществува граница между това да бъдеш възпитан и учтив и това просто за пореден път, като неизтрезнял пияница, да повтаряш на другия колко много го обичаш. Все някъде съществува граница между това да покажеш на някого, че го цениш и харесваш, че той за теб е значим и уникален и непрекъснатото хвалебствие. Когато човек е пиян, най-вероятно, има необходимост да получава това доказатество, че другите все още са с него и все още го ценят, непрекъснато. Чувствам се прекрасно, когато някой ми каже нещо красиво. Повечето знаят, че мотото ми е  - добрите думи трябва да се казват и то „веднага". Но когато някой започне прекалено често да ми ги повтаря, когато при всяко докосване до мен започне да ме хвали... ами тогава се замислям какво точно иска от мен този човек. Може би и аз съм длъжна да го похваля? Да де, ама ако не ми харесва това, което прави? Е, може и да не ми харесва, но... добрата дума трябва да се върне. И се връща. Да и така трябва и да бъде. Но добрите думи трябва да са заслужени и да не ги хвърляме на вятъра, защото се обезценяват и не казваме никому нищо. Предпочитам да знам точно какво от мен се харесва на другия и най-вече искам да знам какво не му се харесва. Защото „харесва ми" няма да ме направи по-добра. Но „не ми харесва", защото... Това вече може да ме замисли и да ме накара да се променя. Нали знаете, не е виновен някой, че постъпва по определен начин, който наранява другите или ги ядосва, или... Ако никой никога не му е казал: „Така ти ме караш да се чувствам обиден, ядосан...", то тогава човекът от къде да знае, че не бива да постъпва по този начин. Така и с творчеството. Спомням си преди няколко години известен, макар и вече май позабравен, писател ми даде да прочета един от последните му разкази. Това е писател, когото аз много уважвам и като човек, и като творец. Молбата му беше да прочета разказа и да му кажа своето честно мнение, в това число и дали би бил интересен за младите хора. Даде ми разказа на маса, в компанията на други небезизвестни поети и писатели. Те един през друг се надпреварваха да му обясняват, че той си знае, че е жив класик и че няма начин да напише нещо по-лошо от много добро. И че и този разказ, който те били прочели вече по няколко пъти, за пореден път бил висок връх на неговия талант. След всички тези хвалебствия, аз се прибрах у дома, макар и в малките часове на нощта, сипах си чаша домашно вино и се зачетох. Разказът ме удиви. Но не с високите си литературни качества, а с това, че беше наивен и някак... сякаш писан преди повече от 40 години. Очаквах от този писател нещо, което ще ме грабне, ще разтупти сърцето ми и ще разбърка мислите ми. На следващия ден го прочетох отново. След това дълго отлагах срещата си с него, защото не знаех как да му кажа честно си мнение. А прекалено много го уважавах, за да започна и аз да голословя хвалебствени слова. В края на краища му казах какво мисля за разказа. Той така и не го публикува. До ден днешен ние с него сме приятели, радваме се на всяка наша среща, честитим си успехите и търсим мнението си. Ако трябва да бъда честна, пред себе си, пред него и пред читателите, разказът не беше лош, дори беше добър, сравнен с много други разкази и романи, които прочетох тогава, а и по-късно. Но беше просто един разказ, в който той, творецът, не беше съвсем себе си. Разказ, който не можеше и да се сравнява с други негови творби. Мисля, че беше честно да му го кажа. Вярвам, че приятелството е като родителстването - трябва да бъде честно, отговорно и понякога строго. Защото, ако тези, които ме ценят, харесват творчеството ми и нещата, които правя, си замълчат или свикнат непрекъснато да ме хвалят, ако те не ми казват истината или не запазват мълчание понякога, то кой ще ми бъде ориентир? Кой ще ме спре, когато залитам? Тези, които не ме познават или им е все едно? Или онези, които ме отричат?

2010-11-24
Ти мене уважаваш ли ме?  
0
3

 Събират се хората, за да си общуват. Събират се и за да не пият сами. Събират се до поплачат заедно, да се порадват. Да потанцуват, да се повеселят. Събират се, за да споделят. Важното е, обаче, какво споделят. Дали всяка тяхна среща е споделяне на мисли и емоции или по-скоро се превръща в наддаване кой кого повече уважава. Все някъде би трябвало да съществува граница между това да бъдеш възпитан и учтив и това просто за пореден път, като неизтрезнял пияница, да повтаряш на другия колко много го обичаш. Все някъде съществува граница между това да покажеш на някого, че го цениш и харесваш, че той за теб е значим и уникален и непрекъснатото хвалебствие. Когато човек е пиян, най-вероятно, има необходимост да получава това доказатество, че другите все още са с него и все още го ценят, непрекъснато. Чувствам се прекрасно, когато някой ми каже нещо красиво. Повечето знаят, че мотото ми е  - добрите думи трябва да се казват и то „веднага". Но когато някой започне прекалено често да ми ги повтаря, когато при всяко докосване до мен започне да ме хвали... ами тогава се замислям какво точно иска от мен този човек. Може би и аз съм длъжна да го похваля? Да де, ама ако не ми харесва това, което прави? Е, може и да не ми харесва, но... добрата дума трябва да се върне. И се връща. Да и така трябва и да бъде. Но добрите думи трябва да са заслужени и да не ги хвърляме на вятъра, защото се обезценяват и не казваме никому нищо. Предпочитам да знам точно какво от мен се харесва на другия и най-вече искам да знам какво не му се харесва. Защото „харесва ми" няма да ме направи по-добра. Но „не ми харесва", защото... Това вече може да ме замисли и да ме накара да се променя. Нали знаете, не е виновен някой, че постъпва по определен начин, който наранява другите или ги ядосва, или... Ако никой никога не му е казал: „Така ти ме караш да се чувствам обиден, ядосан...", то тогава човекът от къде да знае, че не бива да постъпва по този начин. Така и с творчеството. Спомням си преди няколко години известен, макар и вече май позабравен, писател ми даде да прочета един от последните му разкази. Това е писател, когото аз много уважвам и като човек, и като творец. Молбата му беше да прочета разказа и да му кажа своето честно мнение, в това число и дали би бил интересен за младите хора. Даде ми разказа на маса, в компанията на други небезизвестни поети и писатели. Те един през друг се надпреварваха да му обясняват, че той си знае, че е жив класик и че няма начин да напише нещо по-лошо от много добро. И че и този разказ, който те били прочели вече по няколко пъти, за пореден път бил висок връх на неговия талант. След всички тези хвалебствия, аз се прибрах у дома, макар и в малките часове на нощта, сипах си чаша домашно вино и се зачетох. Разказът ме удиви. Но не с високите си литературни качества, а с това, че беше наивен и някак... сякаш писан преди повече от 40 години. Очаквах от този писател нещо, което ще ме грабне, ще разтупти сърцето ми и ще разбърка мислите ми. На следващия ден го прочетох отново. След това дълго отлагах срещата си с него, защото не знаех как да му кажа честно си мнение. А прекалено много го уважавах, за да започна и аз да голословя хвалебствени слова. В края на краища му казах какво мисля за разказа. Той така и не го публикува. До ден днешен ние с него сме приятели, радваме се на всяка наша среща, честитим си успехите и търсим мнението си. Ако трябва да бъда честна, пред себе си, пред него и пред читателите, разказът не беше лош, дори беше добър, сравнен с много други разкази и романи, които прочетох тогава, а и по-късно. Но беше просто един разказ, в който той, творецът, не беше съвсем себе си. Разказ, който не можеше и да се сравнява с други негови творби. Мисля, че беше честно да му го кажа. Вярвам, че приятелството е като родителстването - трябва да бъде честно, отговорно и понякога строго. Защото, ако тези, които ме ценят, харесват творчеството ми и нещата, които правя, си замълчат или свикнат непрекъснато да ме хвалят, ако те не ми казват истината или не запазват мълчание понякога, то кой ще ми бъде ориентир? Кой ще ме спре, когато залитам? Тези, които не ме познават или им е все едно? Или онези, които ме отричат?

2010-11-24
Ти мене уважаваш ли ме?  
0
3

 Събират се хората, за да си общуват. Събират се и за да не пият сами. Събират се до поплачат заедно, да се порадват. Да потанцуват, да се повеселят. Събират се, за да споделят. Важното е, обаче, какво споделят. Дали всяка тяхна среща е споделяне на мисли и емоции или по-скоро се превръща в наддаване кой кого повече уважава. Все някъде би трябвало да съществува граница между това да бъдеш възпитан и учтив и това просто за пореден път, като неизтрезнял пияница, да повтаряш на другия колко много го обичаш. Все някъде съществува граница между това да покажеш на някого, че го цениш и харесваш, че той за теб е значим и уникален и непрекъснатото хвалебствие. Когато човек е пиян, най-вероятно, има необходимост да получава това доказатество, че другите все още са с него и все още го ценят, непрекъснато. Чувствам се прекрасно, когато някой ми каже нещо красиво. Повечето знаят, че мотото ми е  - добрите думи трябва да се казват и то „веднага". Но когато някой започне прекалено често да ми ги повтаря, когато при всяко докосване до мен започне да ме хвали... ами тогава се замислям какво точно иска от мен този човек. Може би и аз съм длъжна да го похваля? Да де, ама ако не ми харесва това, което прави? Е, може и да не ми харесва, но... добрата дума трябва да се върне. И се връща. Да и така трябва и да бъде. Но добрите думи трябва да са заслужени и да не ги хвърляме на вятъра, защото се обезценяват и не казваме никому нищо. Предпочитам да знам точно какво от мен се харесва на другия и най-вече искам да знам какво не му се харесва. Защото „харесва ми" няма да ме направи по-добра. Но „не ми харесва", защото... Това вече може да ме замисли и да ме накара да се променя. Нали знаете, не е виновен някой, че постъпва по определен начин, който наранява другите или ги ядосва, или... Ако никой никога не му е казал: „Така ти ме караш да се чувствам обиден, ядосан...", то тогава човекът от къде да знае, че не бива да постъпва по този начин. Така и с творчеството. Спомням си преди няколко години известен, макар и вече май позабравен, писател ми даде да прочета един от последните му разкази. Това е писател, когото аз много уважвам и като човек, и като творец. Молбата му беше да прочета разказа и да му кажа своето честно мнение, в това число и дали би бил интересен за младите хора. Даде ми разказа на маса, в компанията на други небезизвестни поети и писатели. Те един през друг се надпреварваха да му обясняват, че той си знае, че е жив класик и че няма начин да напише нещо по-лошо от много добро. И че и този разказ, който те били прочели вече по няколко пъти, за пореден път бил висок връх на неговия талант. След всички тези хвалебствия, аз се прибрах у дома, макар и в малките часове на нощта, сипах си чаша домашно вино и се зачетох. Разказът ме удиви. Но не с високите си литературни качества, а с това, че беше наивен и някак... сякаш писан преди повече от 40 години. Очаквах от този писател нещо, което ще ме грабне, ще разтупти сърцето ми и ще разбърка мислите ми. На следващия ден го прочетох отново. След това дълго отлагах срещата си с него, защото не знаех как да му кажа честно си мнение. А прекалено много го уважавах, за да започна и аз да голословя хвалебствени слова. В края на краища му казах какво мисля за разказа. Той така и не го публикува. До ден днешен ние с него сме приятели, радваме се на всяка наша среща, честитим си успехите и търсим мнението си. Ако трябва да бъда честна, пред себе си, пред него и пред читателите, разказът не беше лош, дори беше добър, сравнен с много други разкази и романи, които прочетох тогава, а и по-късно. Но беше просто един разказ, в който той, творецът, не беше съвсем себе си. Разказ, който не можеше и да се сравнява с други негови творби. Мисля, че беше честно да му го кажа. Вярвам, че приятелството е като родителстването - трябва да бъде честно, отговорно и понякога строго. Защото, ако тези, които ме ценят, харесват творчеството ми и нещата, които правя, си замълчат или свикнат непрекъснато да ме хвалят, ако те не ми казват истината или не запазват мълчание понякога, то кой ще ми бъде ориентир? Кой ще ме спре, когато залитам? Тези, които не ме познават или им е все едно? Или онези, които ме отричат?

2010-11-24
Ти мене уважаваш ли ме?  
0
3

 Събират се хората, за да си общуват. Събират се и за да не пият сами. Събират се до поплачат заедно, да се порадват. Да потанцуват, да се повеселят. Събират се, за да споделят. Важното е, обаче, какво споделят. Дали всяка тяхна среща е споделяне на мисли и емоции или по-скоро се превръща в наддаване кой кого повече уважава. Все някъде би трябвало да съществува граница между това да бъдеш възпитан и учтив и това просто за пореден път, като неизтрезнял пияница, да повтаряш на другия колко много го обичаш. Все някъде съществува граница между това да покажеш на някого, че го цениш и харесваш, че той за теб е значим и уникален и непрекъснатото хвалебствие. Когато човек е пиян, най-вероятно, има необходимост да получава това доказатество, че другите все още са с него и все още го ценят, непрекъснато. Чувствам се прекрасно, когато някой ми каже нещо красиво. Повечето знаят, че мотото ми е  - добрите думи трябва да се казват и то „веднага". Но когато някой започне прекалено често да ми ги повтаря, когато при всяко докосване до мен започне да ме хвали... ами тогава се замислям какво точно иска от мен този човек. Може би и аз съм длъжна да го похваля? Да де, ама ако не ми харесва това, което прави? Е, може и да не ми харесва, но... добрата дума трябва да се върне. И се връща. Да и така трябва и да бъде. Но добрите думи трябва да са заслужени и да не ги хвърляме на вятъра, защото се обезценяват и не казваме никому нищо. Предпочитам да знам точно какво от мен се харесва на другия и най-вече искам да знам какво не му се харесва. Защото „харесва ми" няма да ме направи по-добра. Но „не ми харесва", защото... Това вече може да ме замисли и да ме накара да се променя. Нали знаете, не е виновен някой, че постъпва по определен начин, който наранява другите или ги ядосва, или... Ако никой никога не му е казал: „Така ти ме караш да се чувствам обиден, ядосан...", то тогава човекът от къде да знае, че не бива да постъпва по този начин. Така и с творчеството. Спомням си преди няколко години известен, макар и вече май позабравен, писател ми даде да прочета един от последните му разкази. Това е писател, когото аз много уважвам и като човек, и като творец. Молбата му беше да прочета разказа и да му кажа своето честно мнение, в това число и дали би бил интересен за младите хора. Даде ми разказа на маса, в компанията на други небезизвестни поети и писатели. Те един през друг се надпреварваха да му обясняват, че той си знае, че е жив класик и че няма начин да напише нещо по-лошо от много добро. И че и този разказ, който те били прочели вече по няколко пъти, за пореден път бил висок връх на неговия талант. След всички тези хвалебствия, аз се прибрах у дома, макар и в малките часове на нощта, сипах си чаша домашно вино и се зачетох. Разказът ме удиви. Но не с високите си литературни качества, а с това, че беше наивен и някак... сякаш писан преди повече от 40 години. Очаквах от този писател нещо, което ще ме грабне, ще разтупти сърцето ми и ще разбърка мислите ми. На следващия ден го прочетох отново. След това дълго отлагах срещата си с него, защото не знаех как да му кажа честно си мнение. А прекалено много го уважавах, за да започна и аз да голословя хвалебствени слова. В края на краища му казах какво мисля за разказа. Той така и не го публикува. До ден днешен ние с него сме приятели, радваме се на всяка наша среща, честитим си успехите и търсим мнението си. Ако трябва да бъда честна, пред себе си, пред него и пред читателите, разказът не беше лош, дори беше добър, сравнен с много други разкази и романи, които прочетох тогава, а и по-късно. Но беше просто един разказ, в който той, творецът, не беше съвсем себе си. Разказ, който не можеше и да се сравнява с други негови творби. Мисля, че беше честно да му го кажа. Вярвам, че приятелството е като родителстването - трябва да бъде честно, отговорно и понякога строго. Защото, ако тези, които ме ценят, харесват творчеството ми и нещата, които правя, си замълчат или свикнат непрекъснато да ме хвалят, ако те не ми казват истината или не запазват мълчание понякога, то кой ще ми бъде ориентир? Кой ще ме спре, когато залитам? Тези, които не ме познават или им е все едно? Или онези, които ме отричат?

2010-11-24
Петко Рачов Славейков  
0
3

На 17.11 се навършиха 183г. от рождението на Петко Славейков. И днешният материал няма да е онзи, който сте свикнали да четете в тази рубрика. Защото не вярвам да има българин, който да не носи в сърцето си градинката на Гергана. Сигурна съм, че все по-често си повтаряте стиховете му за „парица-царица", особено когато тя е намерила джоба ви за неуютен и не се е задържала в него. И нерядко се сещате за онези негови редове, в които споделя „не смей се, не пей ми се", докато слушате новините, следите Парламентарния контрол или просто се сблъсквате на улицата с грозотата на заобикалящото ви. Всеки от нас е запазил спомена от ученическите си години за дядо Славейков - будител, общественик, политик, събирател на народната мъдрост, въплътена в песни, пословици, гатанки. Затова ще ви спестя биографичните и библиографски данни и ще обърна вниманието към личността на Петко Славейков. Да, той е бил изследовател, търсач, общественик. Но той е бил съпруг и баща. При това явно чаровник, щом изгората му Ирина в онези времена прекършва бащината воля, бяга с него и става негова съпруга. Нищо, че след това, както твърдят злите езици, Петко се вясвал при нея, колкото да направи поредното дете и отново заминавал за Цариград. Така Ирина трябвало сама да се грижи и да възпитава децата си, докато те достигнат възраст, в която таткото да ги вземе при себе си, та да ги научи на дисциплина, ред и да им даде образование. Синовете му работели като негови секретари, попивали мъдрост и тръгвали по своя път. Петко и Ирина имали осем деца, две от които умират невръстни. Първият сътрудник на Петко Славейков бил най-големият му син - Иван. По време на Априлското въстание той пише дописки до западните вестници, а след Освобождението става един от основателите на Демократическата партия, народен представител, кмет на София. По време на процеса срещу Петко Каравелов е арестуван, затворен и изтезаван в Черната джамия, в резултат на което умира през 1901г.

Но не за децата на Петко исках да ви разказвам, а за него самия. Когато през 1861г. се ражда четвъртото му дете, той му предрича бляскаво литературно бъдеще. Райчо обаче умира едва на 17 г. и съкрушеният му баща заявява: „Умря най-големият поет". Съдбата често ни поднася изненади. Взела сина, на който Петко е възлагал такива надежди, тя по свои си пътища подтиква пет години по-малкия син да се заседи в бащината библиотека, да изчете събраната мъдрост в нея и да посегне към перото. Зима, пързалка, детска игра, загуба на усещане за време и студ... В резултат - една хромост, която не ти позволява вече да се гониш с другари, да се пързаляш, да бъдеш в динамиката на детската група. Този, за когото притесненият баща пише „Пенчо, бре, чети, Пенчо не чете" става най-аристократичният поет, символ на една епоха. „Жрец и воин", както по-късно го определя Дебелянов.

Да продължа разказа си за бащата Петко Славейков и за човека. Синът му Христо, пети по ред, учи в Николаев. При завършването му старият Славейков е вече министър на вътрешните работи в кабинета на Петко Каравелов. „Най-големият поет" е отишъл в друг свят, Пенчо е намерил своя път в хуманитаристиката. А България е млада, разтурена. Трябва да се гради. И то много. Пътища, сгради, железници. Отговорният пред себе си и пред род Петко решава - на тази новострояща се държава и трябват инженери. Затова и изпраща Христо да се учи за инженерин в Белгия. Да, на държавна издръжка го изпраща. Само че Христо учи каквото учи и споделя в писмо с баща си, че иска да става адвокатин и то или в Швейцария ще се готви, или във Францата. За което дядо Петко не му спестява острите думи, укорявайки го в мързел и безотговорно харчене на бащини и държавни пари. Безотговорно харчене на държавни пари!

Спира издръжката на сина си, изпращат друг на държавна издръжка на негово място. Защото може и да му се учи на Христо адвокатство, но страната има нужда от инженери, за да се изгради, да се въздигне, да бъде силна и самостоятелна. И отговорните люде трябва да направят компромис, ако това е за общото благо. Особено когато са получили власт и статус, дадени им от народа. Ето и думите от писмото на Петко Славейков към сина му: „Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки... Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари - народни били те, или бащини." Христо завършва право, макар и лишен от издръжка и след това още веднъж влиза в конфликт с баща си, но това е друг разказ. Същият този Петко Славейков, който лишава сина си от пари, защото те са народни и трябва да се харчат в ползу рода, след няколко години се доверява на същия този син и спомага за отпускането на държавна издръжка и стипендия на едно неизвестно, бедно, но много талантливо момче от Кюстендил. По-късно момчето бива наречено Майстора. Може би никога нямаше и да научим, че там, в Кюстендилско, се е родил Владимир Димитров, ако не беше дядо Славейков, готов да лиши себе си и децата си, но да даде на другите. На тези, за които държавната пара няма да се харчи излишно и напразно, безотговорно и безсмислено.

2010-11-21
Петко Рачов Славейков  
0
3

На 17.11 се навършиха 183г. от рождението на Петко Славейков. И днешният материал няма да е онзи, който сте свикнали да четете в тази рубрика. Защото не вярвам да има българин, който да не носи в сърцето си градинката на Гергана. Сигурна съм, че все по-често си повтаряте стиховете му за „парица-царица", особено когато тя е намерила джоба ви за неуютен и не се е задържала в него. И нерядко се сещате за онези негови редове, в които споделя „не смей се, не пей ми се", докато слушате новините, следите Парламентарния контрол или просто се сблъсквате на улицата с грозотата на заобикалящото ви. Всеки от нас е запазил спомена от ученическите си години за дядо Славейков - будител, общественик, политик, събирател на народната мъдрост, въплътена в песни, пословици, гатанки. Затова ще ви спестя биографичните и библиографски данни и ще обърна вниманието към личността на Петко Славейков. Да, той е бил изследовател, търсач, общественик. Но той е бил съпруг и баща. При това явно чаровник, щом изгората му Ирина в онези времена прекършва бащината воля, бяга с него и става негова съпруга. Нищо, че след това, както твърдят злите езици, Петко се вясвал при нея, колкото да направи поредното дете и отново заминавал за Цариград. Така Ирина трябвало сама да се грижи и да възпитава децата си, докато те достигнат възраст, в която таткото да ги вземе при себе си, та да ги научи на дисциплина, ред и да им даде образование. Синовете му работели като негови секретари, попивали мъдрост и тръгвали по своя път. Петко и Ирина имали осем деца, две от които умират невръстни. Първият сътрудник на Петко Славейков бил най-големият му син - Иван. По време на Априлското въстание той пише дописки до западните вестници, а след Освобождението става един от основателите на Демократическата партия, народен представител, кмет на София. По време на процеса срещу Петко Каравелов е арестуван, затворен и изтезаван в Черната джамия, в резултат на което умира през 1901г.

Но не за децата на Петко исках да ви разказвам, а за него самия. Когато през 1861г. се ражда четвъртото му дете, той му предрича бляскаво литературно бъдеще. Райчо обаче умира едва на 17 г. и съкрушеният му баща заявява: „Умря най-големият поет". Съдбата често ни поднася изненади. Взела сина, на който Петко е възлагал такива надежди, тя по свои си пътища подтиква пет години по-малкия син да се заседи в бащината библиотека, да изчете събраната мъдрост в нея и да посегне към перото. Зима, пързалка, детска игра, загуба на усещане за време и студ... В резултат - една хромост, която не ти позволява вече да се гониш с другари, да се пързаляш, да бъдеш в динамиката на детската група. Този, за когото притесненият баща пише „Пенчо, бре, чети, Пенчо не чете" става най-аристократичният поет, символ на една епоха. „Жрец и воин", както по-късно го определя Дебелянов.

Да продължа разказа си за бащата Петко Славейков и за човека. Синът му Христо, пети по ред, учи в Николаев. При завършването му старият Славейков е вече министър на вътрешните работи в кабинета на Петко Каравелов. „Най-големият поет" е отишъл в друг свят, Пенчо е намерил своя път в хуманитаристиката. А България е млада, разтурена. Трябва да се гради. И то много. Пътища, сгради, железници. Отговорният пред себе си и пред род Петко решава - на тази новострояща се държава и трябват инженери. Затова и изпраща Христо да се учи за инженерин в Белгия. Да, на държавна издръжка го изпраща. Само че Христо учи каквото учи и споделя в писмо с баща си, че иска да става адвокатин и то или в Швейцария ще се готви, или във Францата. За което дядо Петко не му спестява острите думи, укорявайки го в мързел и безотговорно харчене на бащини и държавни пари. Безотговорно харчене на държавни пари!

Спира издръжката на сина си, изпращат друг на държавна издръжка на негово място. Защото може и да му се учи на Христо адвокатство, но страната има нужда от инженери, за да се изгради, да се въздигне, да бъде силна и самостоятелна. И отговорните люде трябва да направят компромис, ако това е за общото благо. Особено когато са получили власт и статус, дадени им от народа. Ето и думите от писмото на Петко Славейков към сина му: „Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки... Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари - народни били те, или бащини." Христо завършва право, макар и лишен от издръжка и след това още веднъж влиза в конфликт с баща си, но това е друг разказ. Същият този Петко Славейков, който лишава сина си от пари, защото те са народни и трябва да се харчат в ползу рода, след няколко години се доверява на същия този син и спомага за отпускането на държавна издръжка и стипендия на едно неизвестно, бедно, но много талантливо момче от Кюстендил. По-късно момчето бива наречено Майстора. Може би никога нямаше и да научим, че там, в Кюстендилско, се е родил Владимир Димитров, ако не беше дядо Славейков, готов да лиши себе си и децата си, но да даде на другите. На тези, за които държавната пара няма да се харчи излишно и напразно, безотговорно и безсмислено.

2010-11-21
Петко Рачов Славейков  
0
3

На 17.11 се навършиха 183г. от рождението на Петко Славейков. И днешният материал няма да е онзи, който сте свикнали да четете в тази рубрика. Защото не вярвам да има българин, който да не носи в сърцето си градинката на Гергана. Сигурна съм, че все по-често си повтаряте стиховете му за „парица-царица", особено когато тя е намерила джоба ви за неуютен и не се е задържала в него. И нерядко се сещате за онези негови редове, в които споделя „не смей се, не пей ми се", докато слушате новините, следите Парламентарния контрол или просто се сблъсквате на улицата с грозотата на заобикалящото ви. Всеки от нас е запазил спомена от ученическите си години за дядо Славейков - будител, общественик, политик, събирател на народната мъдрост, въплътена в песни, пословици, гатанки. Затова ще ви спестя биографичните и библиографски данни и ще обърна вниманието към личността на Петко Славейков. Да, той е бил изследовател, търсач, общественик. Но той е бил съпруг и баща. При това явно чаровник, щом изгората му Ирина в онези времена прекършва бащината воля, бяга с него и става негова съпруга. Нищо, че след това, както твърдят злите езици, Петко се вясвал при нея, колкото да направи поредното дете и отново заминавал за Цариград. Така Ирина трябвало сама да се грижи и да възпитава децата си, докато те достигнат възраст, в която таткото да ги вземе при себе си, та да ги научи на дисциплина, ред и да им даде образование. Синовете му работели като негови секретари, попивали мъдрост и тръгвали по своя път. Петко и Ирина имали осем деца, две от които умират невръстни. Първият сътрудник на Петко Славейков бил най-големият му син - Иван. По време на Априлското въстание той пише дописки до западните вестници, а след Освобождението става един от основателите на Демократическата партия, народен представител, кмет на София. По време на процеса срещу Петко Каравелов е арестуван, затворен и изтезаван в Черната джамия, в резултат на което умира през 1901г.

Но не за децата на Петко исках да ви разказвам, а за него самия. Когато през 1861г. се ражда четвъртото му дете, той му предрича бляскаво литературно бъдеще. Райчо обаче умира едва на 17 г. и съкрушеният му баща заявява: „Умря най-големият поет". Съдбата често ни поднася изненади. Взела сина, на който Петко е възлагал такива надежди, тя по свои си пътища подтиква пет години по-малкия син да се заседи в бащината библиотека, да изчете събраната мъдрост в нея и да посегне към перото. Зима, пързалка, детска игра, загуба на усещане за време и студ... В резултат - една хромост, която не ти позволява вече да се гониш с другари, да се пързаляш, да бъдеш в динамиката на детската група. Този, за когото притесненият баща пише „Пенчо, бре, чети, Пенчо не чете" става най-аристократичният поет, символ на една епоха. „Жрец и воин", както по-късно го определя Дебелянов.

Да продължа разказа си за бащата Петко Славейков и за човека. Синът му Христо, пети по ред, учи в Николаев. При завършването му старият Славейков е вече министър на вътрешните работи в кабинета на Петко Каравелов. „Най-големият поет" е отишъл в друг свят, Пенчо е намерил своя път в хуманитаристиката. А България е млада, разтурена. Трябва да се гради. И то много. Пътища, сгради, железници. Отговорният пред себе си и пред род Петко решава - на тази новострояща се държава и трябват инженери. Затова и изпраща Христо да се учи за инженерин в Белгия. Да, на държавна издръжка го изпраща. Само че Христо учи каквото учи и споделя в писмо с баща си, че иска да става адвокатин и то или в Швейцария ще се готви, или във Францата. За което дядо Петко не му спестява острите думи, укорявайки го в мързел и безотговорно харчене на бащини и държавни пари. Безотговорно харчене на държавни пари!

Спира издръжката на сина си, изпращат друг на държавна издръжка на негово място. Защото може и да му се учи на Христо адвокатство, но страната има нужда от инженери, за да се изгради, да се въздигне, да бъде силна и самостоятелна. И отговорните люде трябва да направят компромис, ако това е за общото благо. Особено когато са получили власт и статус, дадени им от народа. Ето и думите от писмото на Петко Славейков към сина му: „Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки... Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари - народни били те, или бащини." Христо завършва право, макар и лишен от издръжка и след това още веднъж влиза в конфликт с баща си, но това е друг разказ. Същият този Петко Славейков, който лишава сина си от пари, защото те са народни и трябва да се харчат в ползу рода, след няколко години се доверява на същия този син и спомага за отпускането на държавна издръжка и стипендия на едно неизвестно, бедно, но много талантливо момче от Кюстендил. По-късно момчето бива наречено Майстора. Може би никога нямаше и да научим, че там, в Кюстендилско, се е родил Владимир Димитров, ако не беше дядо Славейков, готов да лиши себе си и децата си, но да даде на другите. На тези, за които държавната пара няма да се харчи излишно и напразно, безотговорно и безсмислено.

2010-11-21
Петко Рачов Славейков  
0
3

На 17.11 се навършиха 183г. от рождението на Петко Славейков. И днешният материал няма да е онзи, който сте свикнали да четете в тази рубрика. Защото не вярвам да има българин, който да не носи в сърцето си градинката на Гергана. Сигурна съм, че все по-често си повтаряте стиховете му за „парица-царица", особено когато тя е намерила джоба ви за неуютен и не се е задържала в него. И нерядко се сещате за онези негови редове, в които споделя „не смей се, не пей ми се", докато слушате новините, следите Парламентарния контрол или просто се сблъсквате на улицата с грозотата на заобикалящото ви. Всеки от нас е запазил спомена от ученическите си години за дядо Славейков - будител, общественик, политик, събирател на народната мъдрост, въплътена в песни, пословици, гатанки. Затова ще ви спестя биографичните и библиографски данни и ще обърна вниманието към личността на Петко Славейков. Да, той е бил изследовател, търсач, общественик. Но той е бил съпруг и баща. При това явно чаровник, щом изгората му Ирина в онези времена прекършва бащината воля, бяга с него и става негова съпруга. Нищо, че след това, както твърдят злите езици, Петко се вясвал при нея, колкото да направи поредното дете и отново заминавал за Цариград. Така Ирина трябвало сама да се грижи и да възпитава децата си, докато те достигнат възраст, в която таткото да ги вземе при себе си, та да ги научи на дисциплина, ред и да им даде образование. Синовете му работели като негови секретари, попивали мъдрост и тръгвали по своя път. Петко и Ирина имали осем деца, две от които умират невръстни. Първият сътрудник на Петко Славейков бил най-големият му син - Иван. По време на Априлското въстание той пише дописки до западните вестници, а след Освобождението става един от основателите на Демократическата партия, народен представител, кмет на София. По време на процеса срещу Петко Каравелов е арестуван, затворен и изтезаван в Черната джамия, в резултат на което умира през 1901г.

Но не за децата на Петко исках да ви разказвам, а за него самия. Когато през 1861г. се ражда четвъртото му дете, той му предрича бляскаво литературно бъдеще. Райчо обаче умира едва на 17 г. и съкрушеният му баща заявява: „Умря най-големият поет". Съдбата често ни поднася изненади. Взела сина, на който Петко е възлагал такива надежди, тя по свои си пътища подтиква пет години по-малкия син да се заседи в бащината библиотека, да изчете събраната мъдрост в нея и да посегне към перото. Зима, пързалка, детска игра, загуба на усещане за време и студ... В резултат - една хромост, която не ти позволява вече да се гониш с другари, да се пързаляш, да бъдеш в динамиката на детската група. Този, за когото притесненият баща пише „Пенчо, бре, чети, Пенчо не чете" става най-аристократичният поет, символ на една епоха. „Жрец и воин", както по-късно го определя Дебелянов.

Да продължа разказа си за бащата Петко Славейков и за човека. Синът му Христо, пети по ред, учи в Николаев. При завършването му старият Славейков е вече министър на вътрешните работи в кабинета на Петко Каравелов. „Най-големият поет" е отишъл в друг свят, Пенчо е намерил своя път в хуманитаристиката. А България е млада, разтурена. Трябва да се гради. И то много. Пътища, сгради, железници. Отговорният пред себе си и пред род Петко решава - на тази новострояща се държава и трябват инженери. Затова и изпраща Христо да се учи за инженерин в Белгия. Да, на държавна издръжка го изпраща. Само че Христо учи каквото учи и споделя в писмо с баща си, че иска да става адвокатин и то или в Швейцария ще се готви, или във Францата. За което дядо Петко не му спестява острите думи, укорявайки го в мързел и безотговорно харчене на бащини и държавни пари. Безотговорно харчене на държавни пари!

Спира издръжката на сина си, изпращат друг на държавна издръжка на негово място. Защото може и да му се учи на Христо адвокатство, но страната има нужда от инженери, за да се изгради, да се въздигне, да бъде силна и самостоятелна. И отговорните люде трябва да направят компромис, ако това е за общото благо. Особено когато са получили власт и статус, дадени им от народа. Ето и думите от писмото на Петко Славейков към сина му: „Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки... Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари - народни били те, или бащини." Христо завършва право, макар и лишен от издръжка и след това още веднъж влиза в конфликт с баща си, но това е друг разказ. Същият този Петко Славейков, който лишава сина си от пари, защото те са народни и трябва да се харчат в ползу рода, след няколко години се доверява на същия този син и спомага за отпускането на държавна издръжка и стипендия на едно неизвестно, бедно, но много талантливо момче от Кюстендил. По-късно момчето бива наречено Майстора. Може би никога нямаше и да научим, че там, в Кюстендилско, се е родил Владимир Димитров, ако не беше дядо Славейков, готов да лиши себе си и децата си, но да даде на другите. На тези, за които държавната пара няма да се харчи излишно и напразно, безотговорно и безсмислено.

2010-11-21
35,9 кв.м. красота  
0
3

Внимателно следя новините, макар и да не обичам да допускам те да влизат в моя вълшебен свят, в който живея. Споделяла съм с читателите на нашите колонки, че се опитвам да живея в свят, където неща като къщата на този или пък силиконът на онази нямат кой знае какво място. Но, като отговорна пред себе си личност, която се е захванала да пише ежеседмична колонка, не мога да си позволя поне да не слушам какво се случва около мен. Най-вече защото се опитвам да намеря онази добра новина, с която денят ми ще стане по-светъл, а като я споделя се надявам да направя по-светъл и вашия ден. И този път не беше лесно да намеря онази красива идея, която да ме вдъхнови. Новините ме заливаха с агресия, недоволство, безотговорност, страх. „Новородено момиченце, захвърлено в кофа за боклук", „Студенти освиркват Парламента", „Лекари и пациенти излизат на протест", „Граждани на Несебър ще правят подписка градът им да бъде изключен от списъка на ЮНЕСКО"... Във всяка една от тези новини има съдба, има болка, има неразбиране. Лекарите имат своята мотивация да искат да бъдат това, за което са учили - лекари, а не бюрократи. Пациентите искат да имат поне малко вяра и надежда, че съдбите и здравето им няма да зависят от разбирането и случайните приоритети на поредния експерт или министър. Студентите, а и работещите в БАН, искат полагащото им се внимание и уважение, защото тазгодишният бюджет ще мине и ще замине, но ще дойдат други години, в които дори и милиарди да се изсипят, те няма да върнат загубеното сега. Важно е, страшно дори. Това, което се случва. Но не можем да живеем само в страх и несигурност. Обикновеният човек не вярва в бъдещето си. Популярните ни личности, най-вече тези от екрана, се губят някъде между изгарящата ги самота и непосилното напрежение да поддържат образ, граден с години, който не е техен и определено не им е по мярка. Политиците ни, най-вече тези, които са избрали или са избрани да управляват и да решават проблемите на държавата, са затънали в своята несигурност и невъзможност да погледнат нещата от страни. Да спрат за малко и да потърсят диалог. Несигурният в себе си рядко приема подадената за диалог ръка. Пък и всички ние, като общество, не сме много склонни да направим този жест - да потърсим диалог, а не да дадем оценка. Да опитаме да проведем разговор, а не да крещим лозунги. За миг да се поставим на мястото на онзи - врага, който е враг, просто защото има власт и... И така се въртим в един кръг от недоволни граждани и неуверени политици. Кръг, в който едните се чувстват все по-предадени и с все повече неизпълнени желания, а другите... И те все по-предадени и неразбрани, все по-изолирани и притиснати, а от там и все по-неефективни. В такава ситуация е много трудно да намериш основа, нещо, върху което да стъпиш, та камо ли добра новина. Аз за себе си я открих в лицето на варненеца Христо Йорданов. Той ще представи идеите си на второто по големина изложение за аранжиране на растения в Англия. Това само по себе си е хубава новина, но лично моята си добра новина аз открих в неговите думи, с които той разказва идеята си за проекта, който ще реализира.

"За източник на вдъхновение използвам поемата на Петко Славейков "Изворът на Белоногата" от 1873 г. Когато Гергана е ухажвана от везира, тя описва своята малка градинка. На базата на нейната българска градина отпреди 137 години съм замислил своя проект. Само с наши цветя, описани от Славейков - карамфил, мушкато, здравец, гергина, тагетис, омайниче, чубрица, пирински чай и ограда от слънчогледи. Поставени в 359 керамични съда с различна големина, височина и форма. Аз, понеже все още нямам сили, а и опит да създам голяма градина, реших да направя нещо малко и симпатично - 35,9 кв. м, все вариации на кода на България +359.

Вместо да развалям градинката, ще я раздам. Ако мине кралицата - ще й връча саксийка. Други ще занеса в 170-те посолства на държави от цял свят в Лондон." - Христо Йорданов.

Господа дипломати, мисля, че един човек, който се е учил от цветята и е попил традицията на българската култура ви дава много добър урок за това как се прави лоби - работещо и ефективно. Чрез красотата. Онзи ден отбелязахме 130-та годишнина на Йордан Йовков. Онзи, който чрез всичките си творби ни преподава уроци. Дали ги разбираме или не зависи от това с какви очи ги четем. Но дори и най-невиждащите очи не могат да останат безучастни, когато чуват: „Какво е наше село без Албена!?" Спомняте ли си този вик? Христо Йорданов го помни и за това ще подари „саксийка", която да тръгне по света и да представи България. Не с проблемите й, не със загубените й политици, не с изоставените бебета, не с безизходицата, дето се чудим дали ни е по страх от престъпността или от безработицата, а с единственото, което от нас си зависи да запазим - с красотата. Онази, която ще спаси света, ако й позволим. Ако я допуснем да остане в сърцата ни и научим децата си да я усещат и споделят. Онази, заради която Гергана не тръгва с везира. И която пресътворява... за своите деца, за техните деца, за нас... За България.

 

2010-11-17
35,9 кв.м. красота  
0
3

Внимателно следя новините, макар и да не обичам да допускам те да влизат в моя вълшебен свят, в който живея. Споделяла съм с читателите на нашите колонки, че се опитвам да живея в свят, където неща като къщата на този или пък силиконът на онази нямат кой знае какво място. Но, като отговорна пред себе си личност, която се е захванала да пише ежеседмична колонка, не мога да си позволя поне да не слушам какво се случва около мен. Най-вече защото се опитвам да намеря онази добра новина, с която денят ми ще стане по-светъл, а като я споделя се надявам да направя по-светъл и вашия ден. И този път не беше лесно да намеря онази красива идея, която да ме вдъхнови. Новините ме заливаха с агресия, недоволство, безотговорност, страх. „Новородено момиченце, захвърлено в кофа за боклук", „Студенти освиркват Парламента", „Лекари и пациенти излизат на протест", „Граждани на Несебър ще правят подписка градът им да бъде изключен от списъка на ЮНЕСКО"... Във всяка една от тези новини има съдба, има болка, има неразбиране. Лекарите имат своята мотивация да искат да бъдат това, за което са учили - лекари, а не бюрократи. Пациентите искат да имат поне малко вяра и надежда, че съдбите и здравето им няма да зависят от разбирането и случайните приоритети на поредния експерт или министър. Студентите, а и работещите в БАН, искат полагащото им се внимание и уважение, защото тазгодишният бюджет ще мине и ще замине, но ще дойдат други години, в които дори и милиарди да се изсипят, те няма да върнат загубеното сега. Важно е, страшно дори. Това, което се случва. Но не можем да живеем само в страх и несигурност. Обикновеният човек не вярва в бъдещето си. Популярните ни личности, най-вече тези от екрана, се губят някъде между изгарящата ги самота и непосилното напрежение да поддържат образ, граден с години, който не е техен и определено не им е по мярка. Политиците ни, най-вече тези, които са избрали или са избрани да управляват и да решават проблемите на държавата, са затънали в своята несигурност и невъзможност да погледнат нещата от страни. Да спрат за малко и да потърсят диалог. Несигурният в себе си рядко приема подадената за диалог ръка. Пък и всички ние, като общество, не сме много склонни да направим този жест - да потърсим диалог, а не да дадем оценка. Да опитаме да проведем разговор, а не да крещим лозунги. За миг да се поставим на мястото на онзи - врага, който е враг, просто защото има власт и... И така се въртим в един кръг от недоволни граждани и неуверени политици. Кръг, в който едните се чувстват все по-предадени и с все повече неизпълнени желания, а другите... И те все по-предадени и неразбрани, все по-изолирани и притиснати, а от там и все по-неефективни. В такава ситуация е много трудно да намериш основа, нещо, върху което да стъпиш, та камо ли добра новина. Аз за себе си я открих в лицето на варненеца Христо Йорданов. Той ще представи идеите си на второто по големина изложение за аранжиране на растения в Англия. Това само по себе си е хубава новина, но лично моята си добра новина аз открих в неговите думи, с които той разказва идеята си за проекта, който ще реализира.

"За източник на вдъхновение използвам поемата на Петко Славейков "Изворът на Белоногата" от 1873 г. Когато Гергана е ухажвана от везира, тя описва своята малка градинка. На базата на нейната българска градина отпреди 137 години съм замислил своя проект. Само с наши цветя, описани от Славейков - карамфил, мушкато, здравец, гергина, тагетис, омайниче, чубрица, пирински чай и ограда от слънчогледи. Поставени в 359 керамични съда с различна големина, височина и форма. Аз, понеже все още нямам сили, а и опит да създам голяма градина, реших да направя нещо малко и симпатично - 35,9 кв. м, все вариации на кода на България +359.

Вместо да развалям градинката, ще я раздам. Ако мине кралицата - ще й връча саксийка. Други ще занеса в 170-те посолства на държави от цял свят в Лондон." - Христо Йорданов.

Господа дипломати, мисля, че един човек, който се е учил от цветята и е попил традицията на българската култура ви дава много добър урок за това как се прави лоби - работещо и ефективно. Чрез красотата. Онзи ден отбелязахме 130-та годишнина на Йордан Йовков. Онзи, който чрез всичките си творби ни преподава уроци. Дали ги разбираме или не зависи от това с какви очи ги четем. Но дори и най-невиждащите очи не могат да останат безучастни, когато чуват: „Какво е наше село без Албена!?" Спомняте ли си този вик? Христо Йорданов го помни и за това ще подари „саксийка", която да тръгне по света и да представи България. Не с проблемите й, не със загубените й политици, не с изоставените бебета, не с безизходицата, дето се чудим дали ни е по страх от престъпността или от безработицата, а с единственото, което от нас си зависи да запазим - с красотата. Онази, която ще спаси света, ако й позволим. Ако я допуснем да остане в сърцата ни и научим децата си да я усещат и споделят. Онази, заради която Гергана не тръгва с везира. И която пресътворява... за своите деца, за техните деца, за нас... За България.

 

2010-11-17
35,9 кв.м. красота  
0
3

Внимателно следя новините, макар и да не обичам да допускам те да влизат в моя вълшебен свят, в който живея. Споделяла съм с читателите на нашите колонки, че се опитвам да живея в свят, където неща като къщата на този или пък силиконът на онази нямат кой знае какво място. Но, като отговорна пред себе си личност, която се е захванала да пише ежеседмична колонка, не мога да си позволя поне да не слушам какво се случва около мен. Най-вече защото се опитвам да намеря онази добра новина, с която денят ми ще стане по-светъл, а като я споделя се надявам да направя по-светъл и вашия ден. И този път не беше лесно да намеря онази красива идея, която да ме вдъхнови. Новините ме заливаха с агресия, недоволство, безотговорност, страх. „Новородено момиченце, захвърлено в кофа за боклук", „Студенти освиркват Парламента", „Лекари и пациенти излизат на протест", „Граждани на Несебър ще правят подписка градът им да бъде изключен от списъка на ЮНЕСКО"... Във всяка една от тези новини има съдба, има болка, има неразбиране. Лекарите имат своята мотивация да искат да бъдат това, за което са учили - лекари, а не бюрократи. Пациентите искат да имат поне малко вяра и надежда, че съдбите и здравето им няма да зависят от разбирането и случайните приоритети на поредния експерт или министър. Студентите, а и работещите в БАН, искат полагащото им се внимание и уважение, защото тазгодишният бюджет ще мине и ще замине, но ще дойдат други години, в които дори и милиарди да се изсипят, те няма да върнат загубеното сега. Важно е, страшно дори. Това, което се случва. Но не можем да живеем само в страх и несигурност. Обикновеният човек не вярва в бъдещето си. Популярните ни личности, най-вече тези от екрана, се губят някъде между изгарящата ги самота и непосилното напрежение да поддържат образ, граден с години, който не е техен и определено не им е по мярка. Политиците ни, най-вече тези, които са избрали или са избрани да управляват и да решават проблемите на държавата, са затънали в своята несигурност и невъзможност да погледнат нещата от страни. Да спрат за малко и да потърсят диалог. Несигурният в себе си рядко приема подадената за диалог ръка. Пък и всички ние, като общество, не сме много склонни да направим този жест - да потърсим диалог, а не да дадем оценка. Да опитаме да проведем разговор, а не да крещим лозунги. За миг да се поставим на мястото на онзи - врага, който е враг, просто защото има власт и... И така се въртим в един кръг от недоволни граждани и неуверени политици. Кръг, в който едните се чувстват все по-предадени и с все повече неизпълнени желания, а другите... И те все по-предадени и неразбрани, все по-изолирани и притиснати, а от там и все по-неефективни. В такава ситуация е много трудно да намериш основа, нещо, върху което да стъпиш, та камо ли добра новина. Аз за себе си я открих в лицето на варненеца Христо Йорданов. Той ще представи идеите си на второто по големина изложение за аранжиране на растения в Англия. Това само по себе си е хубава новина, но лично моята си добра новина аз открих в неговите думи, с които той разказва идеята си за проекта, който ще реализира.

"За източник на вдъхновение използвам поемата на Петко Славейков "Изворът на Белоногата" от 1873 г. Когато Гергана е ухажвана от везира, тя описва своята малка градинка. На базата на нейната българска градина отпреди 137 години съм замислил своя проект. Само с наши цветя, описани от Славейков - карамфил, мушкато, здравец, гергина, тагетис, омайниче, чубрица, пирински чай и ограда от слънчогледи. Поставени в 359 керамични съда с различна големина, височина и форма. Аз, понеже все още нямам сили, а и опит да създам голяма градина, реших да направя нещо малко и симпатично - 35,9 кв. м, все вариации на кода на България +359.

Вместо да развалям градинката, ще я раздам. Ако мине кралицата - ще й връча саксийка. Други ще занеса в 170-те посолства на държави от цял свят в Лондон." - Христо Йорданов.

Господа дипломати, мисля, че един човек, който се е учил от цветята и е попил традицията на българската култура ви дава много добър урок за това как се прави лоби - работещо и ефективно. Чрез красотата. Онзи ден отбелязахме 130-та годишнина на Йордан Йовков. Онзи, който чрез всичките си творби ни преподава уроци. Дали ги разбираме или не зависи от това с какви очи ги четем. Но дори и най-невиждащите очи не могат да останат безучастни, когато чуват: „Какво е наше село без Албена!?" Спомняте ли си този вик? Христо Йорданов го помни и за това ще подари „саксийка", която да тръгне по света и да представи България. Не с проблемите й, не със загубените й политици, не с изоставените бебета, не с безизходицата, дето се чудим дали ни е по страх от престъпността или от безработицата, а с единственото, което от нас си зависи да запазим - с красотата. Онази, която ще спаси света, ако й позволим. Ако я допуснем да остане в сърцата ни и научим децата си да я усещат и споделят. Онази, заради която Гергана не тръгва с везира. И която пресътворява... за своите деца, за техните деца, за нас... За България.

 

2010-11-17
35,9 кв.м. красота  
0
3

Внимателно следя новините, макар и да не обичам да допускам те да влизат в моя вълшебен свят, в който живея. Споделяла съм с читателите на нашите колонки, че се опитвам да живея в свят, където неща като къщата на този или пък силиконът на онази нямат кой знае какво място. Но, като отговорна пред себе си личност, която се е захванала да пише ежеседмична колонка, не мога да си позволя поне да не слушам какво се случва около мен. Най-вече защото се опитвам да намеря онази добра новина, с която денят ми ще стане по-светъл, а като я споделя се надявам да направя по-светъл и вашия ден. И този път не беше лесно да намеря онази красива идея, която да ме вдъхнови. Новините ме заливаха с агресия, недоволство, безотговорност, страх. „Новородено момиченце, захвърлено в кофа за боклук", „Студенти освиркват Парламента", „Лекари и пациенти излизат на протест", „Граждани на Несебър ще правят подписка градът им да бъде изключен от списъка на ЮНЕСКО"... Във всяка една от тези новини има съдба, има болка, има неразбиране. Лекарите имат своята мотивация да искат да бъдат това, за което са учили - лекари, а не бюрократи. Пациентите искат да имат поне малко вяра и надежда, че съдбите и здравето им няма да зависят от разбирането и случайните приоритети на поредния експерт или министър. Студентите, а и работещите в БАН, искат полагащото им се внимание и уважение, защото тазгодишният бюджет ще мине и ще замине, но ще дойдат други години, в които дори и милиарди да се изсипят, те няма да върнат загубеното сега. Важно е, страшно дори. Това, което се случва. Но не можем да живеем само в страх и несигурност. Обикновеният човек не вярва в бъдещето си. Популярните ни личности, най-вече тези от екрана, се губят някъде между изгарящата ги самота и непосилното напрежение да поддържат образ, граден с години, който не е техен и определено не им е по мярка. Политиците ни, най-вече тези, които са избрали или са избрани да управляват и да решават проблемите на държавата, са затънали в своята несигурност и невъзможност да погледнат нещата от страни. Да спрат за малко и да потърсят диалог. Несигурният в себе си рядко приема подадената за диалог ръка. Пък и всички ние, като общество, не сме много склонни да направим този жест - да потърсим диалог, а не да дадем оценка. Да опитаме да проведем разговор, а не да крещим лозунги. За миг да се поставим на мястото на онзи - врага, който е враг, просто защото има власт и... И така се въртим в един кръг от недоволни граждани и неуверени политици. Кръг, в който едните се чувстват все по-предадени и с все повече неизпълнени желания, а другите... И те все по-предадени и неразбрани, все по-изолирани и притиснати, а от там и все по-неефективни. В такава ситуация е много трудно да намериш основа, нещо, върху което да стъпиш, та камо ли добра новина. Аз за себе си я открих в лицето на варненеца Христо Йорданов. Той ще представи идеите си на второто по големина изложение за аранжиране на растения в Англия. Това само по себе си е хубава новина, но лично моята си добра новина аз открих в неговите думи, с които той разказва идеята си за проекта, който ще реализира.

"За източник на вдъхновение използвам поемата на Петко Славейков "Изворът на Белоногата" от 1873 г. Когато Гергана е ухажвана от везира, тя описва своята малка градинка. На базата на нейната българска градина отпреди 137 години съм замислил своя проект. Само с наши цветя, описани от Славейков - карамфил, мушкато, здравец, гергина, тагетис, омайниче, чубрица, пирински чай и ограда от слънчогледи. Поставени в 359 керамични съда с различна големина, височина и форма. Аз, понеже все още нямам сили, а и опит да създам голяма градина, реших да направя нещо малко и симпатично - 35,9 кв. м, все вариации на кода на България +359.

Вместо да развалям градинката, ще я раздам. Ако мине кралицата - ще й връча саксийка. Други ще занеса в 170-те посолства на държави от цял свят в Лондон." - Христо Йорданов.

Господа дипломати, мисля, че един човек, който се е учил от цветята и е попил традицията на българската култура ви дава много добър урок за това как се прави лоби - работещо и ефективно. Чрез красотата. Онзи ден отбелязахме 130-та годишнина на Йордан Йовков. Онзи, който чрез всичките си творби ни преподава уроци. Дали ги разбираме или не зависи от това с какви очи ги четем. Но дори и най-невиждащите очи не могат да останат безучастни, когато чуват: „Какво е наше село без Албена!?" Спомняте ли си този вик? Христо Йорданов го помни и за това ще подари „саксийка", която да тръгне по света и да представи България. Не с проблемите й, не със загубените й политици, не с изоставените бебета, не с безизходицата, дето се чудим дали ни е по страх от престъпността или от безработицата, а с единственото, което от нас си зависи да запазим - с красотата. Онази, която ще спаси света, ако й позволим. Ако я допуснем да остане в сърцата ни и научим децата си да я усещат и споделят. Онази, заради която Гергана не тръгва с везира. И която пресътворява... за своите деца, за техните деца, за нас... За България.

 

2010-11-17
Една бяла лястовица... през времето  
0
3

 Днешният материал ще е по-различен от очаквания. Да, отговаря на неделната тема - „Обществото на мъртвите поети". Но тъй като през седмицата се навършиха 130 години от рождението на големия български творец Йордан Йовков, ще си позволя да променя тази си статия. Вярвам, че няма българин, който да не познава биографията на този писател. Затова и аз няма да се спирам на данни като родил се, живял, написал...

Спомняте ли си онези часове по литература, в които дълго проследявахме полета на бялата лястовица, и заедно с Нонка отправяхме взора си към жиците, за да зърнем тази вълшебна птичка, която носи щастие и изцеление? В тези часове дискусиите и анализите докосваха теми като трагедията на семейството, умелото перо на автора, който пише историите си по действителни случаи, но ги описва така, че от конкретни и интимни преживявания, те се превръщат в общочовешки и общовремеви. Още оттогава у мен някак се загнезди въпросът какво толкова е направил този човек - Гунчо - та децата му така умират и той все не успява да ги отгледа. След години отново се върнах към този разказ. Така както непрекъснато се връщам към написаното от Йовков. С първия ред на разказа Йовков ни въвежда в „бедата" на неслучайния посетител на Моканина. Сиромах и с „грижа в очите". Две-три деца му умират като малки, отглежда Нонка до момичка, ама ето сега и тя болна... В училище никой не захващаше разговора в посока - „ама защо все така му се случва?". Други бяха акцентите. Само че, както би казал и учителят Йовков, училището няма за задача да ни дава готови отговори, а да ни научи да търсим познанието. Чрез любопитство, чрез питане, чрез мислене. С какво се прехранва Гунчо? И чий грях плаща? Дали е грях на рода? Или пък негов някакъв, от онези големи, за които и цената е много висока? В самия разказ нямаме много информация за Гунчо, за рода му. Единственото, което авторът споделя с нас е, че Гунчо продава хума. Дали е случайно това? Дали продава хума и после купува риба, грозде или продава зърно и после купува риба, грозде, тази конкретика до колко е свързана с разказа, с надеждата, с лястовичката и Моканина? Не зная. Но все си мисля, познавайки цялото творчество на Йовков, че той ненапразно ни казва какво точно продава този човек. Хума. Тоест, земя. А от какво е болна Нонка? По жътва легнала й зъмя на гърдите и оттогава вехне девойката. Не зная за вас, но на мен тази връзка зъмя - земя ми навява доста асоциации. Особено, ако погледнем тези две думи, изписани по стария, нашия си начин на писане. (Ех, как ми липсва тук онзи шрифт, дето Ники Комедвенска ползва в статиите си!) Ами, ако Гунчо, опитвайки се да осигури живот на семейството си, сам е виновен за бедата му? Да търгуваш със земята, тази, която си призван да обработваш, за да даде плод? Тази, която си призван да пазиш и почиташ. Разказ за надеждата е „По жицата", символ на цялостното творчество на писателя става бялата лястовица. Но за мен това е и разказ за греха, за силата на греха, за наказанието и цената, която плащаме за изборите си, за решенията си. И продължава мисълта ми нататък да рови и дълбае... Дали пък това познание - за греха и избора, за наказанието и изкуплението - не се е видяло прекалено опасно на някой, та дори и не се разглежда, когато се учат произведенията на Йовков? А наред с всички други теми, в цялото му творчество тази е като нишка сребърна, която ни води. Може би най-пряко и директно е заявена в други негови разкази и най-вече в „Старопланински легенди", особено в „Индже". Помните го, нали? Онзи Индже, заради който е „заплакала гората", та и планината. И сборникът разкази, от който излиза само първият том. Вторият бил готов, така знаем от останалите писма на самия Йовков, но той умира някак бързо и скоротечно след излизането на първата част. Отново моята мисъл пита „Защо?". Дали защото, както казах, някои от посланията, някои от изводите са опасни и не трябва да се разбират от „обикновения читател"? Независимо дали авторът им е бил или не член на масонска ложа, независимо и, ако е бил, каква е била неговата лична мотивация за това членство? Някак модерно стана напоследък в публичното пространство масонството. И някак нездравословно, според мен, се търсят имена-символи, които са били членове на масонски ложи. Част от тях вероятно са били, част от тях - не. Част от тях са намирали своето място и своите съмишленици там, други - своите бизнес партньори. Трети... те са търсели познание и отговори. И са задавали въпросите си - на нас, тези след тях. Да потърсим ние своите отговори и да зададем въпросите си. Всеизвестно е, че когато Йовков подготвя отпечатването на „Старопланински легенди", той дава ясни указания за това как трябва да бъде подредена книгата му. Кой разказ след кой следва. Не защото е бил себичен и несклонен към диалог. Просто е следвал вековна схема - тази на митологичния разказ. Защото тази книга не е сборник разкази, тя е роман, с акценти върху определени периоди и събития. Тези акценти са разказите. А всяка митологична схема предполага раждане на чудото, ясна хронология, макар и с преплитащи се времеви нишки, пространства и герои. Вярвайки на своя читател, Йовков рядко е слагал ясни датировки, рядко е споменавал сезон. Но е дал толкова много подробности в описанията, че внимателният читател и сам да може да достигне до изграждането на света на „Старопланински легенди" - пространствен и времеви. Питали ли сте се защо първият разказ е „Шибил"? Заради романтика на тази обречена любов? Заради залязващото вече в този му вид разбойничество? Ето и първият знак от автора - Шибил е историческа личност. Дали в реалността е загинал така, както е описано в разказа, няма значение. Въпросът е, че може да бъде видяно времето, проследено и наместено в картата на света. Или надписът на чешмата, построена от хаджи Вълко, или онези синове на Емин-ага, за които си говорят „белобрадите войводи" в „Индже"? Същите тези, чиято майка е принудена да напусне селото и близките си в „Най-вярната стража". Някъде авторът ни дава и ясни знаци, та да не се объркаме в съставянето на картата - „Юнашки глави" - „1876 г. - 7 май". И тук ще кажете вие, дето сте си направили труда да прочетете този материал, ти се объркват сметките, защото „Юнашки глави" е преди „Индже". И ще сте прави. И не съвсем. Споменах вече, че книгата е изградена като един митологичен свят. В този свят понякога времето се преплита, изпреварва, за да се върне отново. Нагъва се някак, за да срещне един с друг. Така както Прометей е видял раждането на онзи герой, който ще го освободи от оковите. Раждане, което ще се случи... Така както „беловласите воеводи", които ще провъзгласят Индже за цар български, реално още не са се родили, когато са се събрали на Бакъджиците. Никола Узуна, Добри войвода... Не е грешка на автора, не е. Просто трябвало да ги има „Юнашки глави", та да може в „Постолови воденици" да се обърне Сътворението, дяволът да сътвори козата и да тръгне отново светът. Това са двата разказа вододел в сборника. Вододел, от който почва нещо отново, за да стигне... до Игликина поляна. Онази поляна, дето е всевечното хайдушко сборище. Но сборище на хайдути, свободни и избрали волността. Хайдути, обрекли се на една друга идея. Идеята, която ще роди Раковски и Каравелов, Левски и Ботев.

Грешка е, грешка е този мой материал. Да се опитам в малкото пространство на две - три страници да описвам огромния свят, изграден от Йовков. Свят, различен в различните му книги и еднакъв с потребността му да провокира у читателя си не само сърцето, но и ума. Не само разума, но и онази мисловна дейност, която ние наричаме анализ, а древните  - дирене. И всъщност, най-добрият начин да почетем този голям български творец, е да си сипем чаша вино, да отворим негова книга и със сърцето, с ума и душата си да поговорим със Словото му. Да го допуснем в себе си и да го оставим да ни води. Към въпросите, към търсенето, към истината.

Поклон пред теб, Учителю!

 

2010-11-14
Една бяла лястовица... през времето  
0
3

 Днешният материал ще е по-различен от очаквания. Да, отговаря на неделната тема - „Обществото на мъртвите поети". Но тъй като през седмицата се навършиха 130 години от рождението на големия български творец Йордан Йовков, ще си позволя да променя тази си статия. Вярвам, че няма българин, който да не познава биографията на този писател. Затова и аз няма да се спирам на данни като родил се, живял, написал...

Спомняте ли си онези часове по литература, в които дълго проследявахме полета на бялата лястовица, и заедно с Нонка отправяхме взора си към жиците, за да зърнем тази вълшебна птичка, която носи щастие и изцеление? В тези часове дискусиите и анализите докосваха теми като трагедията на семейството, умелото перо на автора, който пише историите си по действителни случаи, но ги описва така, че от конкретни и интимни преживявания, те се превръщат в общочовешки и общовремеви. Още оттогава у мен някак се загнезди въпросът какво толкова е направил този човек - Гунчо - та децата му така умират и той все не успява да ги отгледа. След години отново се върнах към този разказ. Така както непрекъснато се връщам към написаното от Йовков. С първия ред на разказа Йовков ни въвежда в „бедата" на неслучайния посетител на Моканина. Сиромах и с „грижа в очите". Две-три деца му умират като малки, отглежда Нонка до момичка, ама ето сега и тя болна... В училище никой не захващаше разговора в посока - „ама защо все така му се случва?". Други бяха акцентите. Само че, както би казал и учителят Йовков, училището няма за задача да ни дава готови отговори, а да ни научи да търсим познанието. Чрез любопитство, чрез питане, чрез мислене. С какво се прехранва Гунчо? И чий грях плаща? Дали е грях на рода? Или пък негов някакъв, от онези големи, за които и цената е много висока? В самия разказ нямаме много информация за Гунчо, за рода му. Единственото, което авторът споделя с нас е, че Гунчо продава хума. Дали е случайно това? Дали продава хума и после купува риба, грозде или продава зърно и после купува риба, грозде, тази конкретика до колко е свързана с разказа, с надеждата, с лястовичката и Моканина? Не зная. Но все си мисля, познавайки цялото творчество на Йовков, че той ненапразно ни казва какво точно продава този човек. Хума. Тоест, земя. А от какво е болна Нонка? По жътва легнала й зъмя на гърдите и оттогава вехне девойката. Не зная за вас, но на мен тази връзка зъмя - земя ми навява доста асоциации. Особено, ако погледнем тези две думи, изписани по стария, нашия си начин на писане. (Ех, как ми липсва тук онзи шрифт, дето Ники Комедвенска ползва в статиите си!) Ами, ако Гунчо, опитвайки се да осигури живот на семейството си, сам е виновен за бедата му? Да търгуваш със земята, тази, която си призван да обработваш, за да даде плод? Тази, която си призван да пазиш и почиташ. Разказ за надеждата е „По жицата", символ на цялостното творчество на писателя става бялата лястовица. Но за мен това е и разказ за греха, за силата на греха, за наказанието и цената, която плащаме за изборите си, за решенията си. И продължава мисълта ми нататък да рови и дълбае... Дали пък това познание - за греха и избора, за наказанието и изкуплението - не се е видяло прекалено опасно на някой, та дори и не се разглежда, когато се учат произведенията на Йовков? А наред с всички други теми, в цялото му творчество тази е като нишка сребърна, която ни води. Може би най-пряко и директно е заявена в други негови разкази и най-вече в „Старопланински легенди", особено в „Индже". Помните го, нали? Онзи Индже, заради който е „заплакала гората", та и планината. И сборникът разкази, от който излиза само първият том. Вторият бил готов, така знаем от останалите писма на самия Йовков, но той умира някак бързо и скоротечно след излизането на първата част. Отново моята мисъл пита „Защо?". Дали защото, както казах, някои от посланията, някои от изводите са опасни и не трябва да се разбират от „обикновения читател"? Независимо дали авторът им е бил или не член на масонска ложа, независимо и, ако е бил, каква е била неговата лична мотивация за това членство? Някак модерно стана напоследък в публичното пространство масонството. И някак нездравословно, според мен, се търсят имена-символи, които са били членове на масонски ложи. Част от тях вероятно са били, част от тях - не. Част от тях са намирали своето място и своите съмишленици там, други - своите бизнес партньори. Трети... те са търсели познание и отговори. И са задавали въпросите си - на нас, тези след тях. Да потърсим ние своите отговори и да зададем въпросите си. Всеизвестно е, че когато Йовков подготвя отпечатването на „Старопланински легенди", той дава ясни указания за това как трябва да бъде подредена книгата му. Кой разказ след кой следва. Не защото е бил себичен и несклонен към диалог. Просто е следвал вековна схема - тази на митологичния разказ. Защото тази книга не е сборник разкази, тя е роман, с акценти върху определени периоди и събития. Тези акценти са разказите. А всяка митологична схема предполага раждане на чудото, ясна хронология, макар и с преплитащи се времеви нишки, пространства и герои. Вярвайки на своя читател, Йовков рядко е слагал ясни датировки, рядко е споменавал сезон. Но е дал толкова много подробности в описанията, че внимателният читател и сам да може да достигне до изграждането на света на „Старопланински легенди" - пространствен и времеви. Питали ли сте се защо първият разказ е „Шибил"? Заради романтика на тази обречена любов? Заради залязващото вече в този му вид разбойничество? Ето и първият знак от автора - Шибил е историческа личност. Дали в реалността е загинал така, както е описано в разказа, няма значение. Въпросът е, че може да бъде видяно времето, проследено и наместено в картата на света. Или надписът на чешмата, построена от хаджи Вълко, или онези синове на Емин-ага, за които си говорят „белобрадите войводи" в „Индже"? Същите тези, чиято майка е принудена да напусне селото и близките си в „Най-вярната стража". Някъде авторът ни дава и ясни знаци, та да не се объркаме в съставянето на картата - „Юнашки глави" - „1876 г. - 7 май". И тук ще кажете вие, дето сте си направили труда да прочетете този материал, ти се объркват сметките, защото „Юнашки глави" е преди „Индже". И ще сте прави. И не съвсем. Споменах вече, че книгата е изградена като един митологичен свят. В този свят понякога времето се преплита, изпреварва, за да се върне отново. Нагъва се някак, за да срещне един с друг. Така както Прометей е видял раждането на онзи герой, който ще го освободи от оковите. Раждане, което ще се случи... Така както „беловласите воеводи", които ще провъзгласят Индже за цар български, реално още не са се родили, когато са се събрали на Бакъджиците. Никола Узуна, Добри войвода... Не е грешка на автора, не е. Просто трябвало да ги има „Юнашки глави", та да може в „Постолови воденици" да се обърне Сътворението, дяволът да сътвори козата и да тръгне отново светът. Това са двата разказа вододел в сборника. Вододел, от който почва нещо отново, за да стигне... до Игликина поляна. Онази поляна, дето е всевечното хайдушко сборище. Но сборище на хайдути, свободни и избрали волността. Хайдути, обрекли се на една друга идея. Идеята, която ще роди Раковски и Каравелов, Левски и Ботев.

Грешка е, грешка е този мой материал. Да се опитам в малкото пространство на две - три страници да описвам огромния свят, изграден от Йовков. Свят, различен в различните му книги и еднакъв с потребността му да провокира у читателя си не само сърцето, но и ума. Не само разума, но и онази мисловна дейност, която ние наричаме анализ, а древните  - дирене. И всъщност, най-добрият начин да почетем този голям български творец, е да си сипем чаша вино, да отворим негова книга и със сърцето, с ума и душата си да поговорим със Словото му. Да го допуснем в себе си и да го оставим да ни води. Към въпросите, към търсенето, към истината.

Поклон пред теб, Учителю!

 

2010-11-14
Една бяла лястовица... през времето  
0
3

 Днешният материал ще е по-различен от очаквания. Да, отговаря на неделната тема - „Обществото на мъртвите поети". Но тъй като през седмицата се навършиха 130 години от рождението на големия български творец Йордан Йовков, ще си позволя да променя тази си статия. Вярвам, че няма българин, който да не познава биографията на този писател. Затова и аз няма да се спирам на данни като родил се, живял, написал...

Спомняте ли си онези часове по литература, в които дълго проследявахме полета на бялата лястовица, и заедно с Нонка отправяхме взора си към жиците, за да зърнем тази вълшебна птичка, която носи щастие и изцеление? В тези часове дискусиите и анализите докосваха теми като трагедията на семейството, умелото перо на автора, който пише историите си по действителни случаи, но ги описва така, че от конкретни и интимни преживявания, те се превръщат в общочовешки и общовремеви. Още оттогава у мен някак се загнезди въпросът какво толкова е направил този човек - Гунчо - та децата му така умират и той все не успява да ги отгледа. След години отново се върнах към този разказ. Така както непрекъснато се връщам към написаното от Йовков. С първия ред на разказа Йовков ни въвежда в „бедата" на неслучайния посетител на Моканина. Сиромах и с „грижа в очите". Две-три деца му умират като малки, отглежда Нонка до момичка, ама ето сега и тя болна... В училище никой не захващаше разговора в посока - „ама защо все така му се случва?". Други бяха акцентите. Само че, както би казал и учителят Йовков, училището няма за задача да ни дава готови отговори, а да ни научи да търсим познанието. Чрез любопитство, чрез питане, чрез мислене. С какво се прехранва Гунчо? И чий грях плаща? Дали е грях на рода? Или пък негов някакъв, от онези големи, за които и цената е много висока? В самия разказ нямаме много информация за Гунчо, за рода му. Единственото, което авторът споделя с нас е, че Гунчо продава хума. Дали е случайно това? Дали продава хума и после купува риба, грозде или продава зърно и после купува риба, грозде, тази конкретика до колко е свързана с разказа, с надеждата, с лястовичката и Моканина? Не зная. Но все си мисля, познавайки цялото творчество на Йовков, че той ненапразно ни казва какво точно продава този човек. Хума. Тоест, земя. А от какво е болна Нонка? По жътва легнала й зъмя на гърдите и оттогава вехне девойката. Не зная за вас, но на мен тази връзка зъмя - земя ми навява доста асоциации. Особено, ако погледнем тези две думи, изписани по стария, нашия си начин на писане. (Ех, как ми липсва тук онзи шрифт, дето Ники Комедвенска ползва в статиите си!) Ами, ако Гунчо, опитвайки се да осигури живот на семейството си, сам е виновен за бедата му? Да търгуваш със земята, тази, която си призван да обработваш, за да даде плод? Тази, която си призван да пазиш и почиташ. Разказ за надеждата е „По жицата", символ на цялостното творчество на писателя става бялата лястовица. Но за мен това е и разказ за греха, за силата на греха, за наказанието и цената, която плащаме за изборите си, за решенията си. И продължава мисълта ми нататък да рови и дълбае... Дали пък това познание - за греха и избора, за наказанието и изкуплението - не се е видяло прекалено опасно на някой, та дори и не се разглежда, когато се учат произведенията на Йовков? А наред с всички други теми, в цялото му творчество тази е като нишка сребърна, която ни води. Може би най-пряко и директно е заявена в други негови разкази и най-вече в „Старопланински легенди", особено в „Индже". Помните го, нали? Онзи Индже, заради който е „заплакала гората", та и планината. И сборникът разкази, от който излиза само първият том. Вторият бил готов, така знаем от останалите писма на самия Йовков, но той умира някак бързо и скоротечно след излизането на първата част. Отново моята мисъл пита „Защо?". Дали защото, както казах, някои от посланията, някои от изводите са опасни и не трябва да се разбират от „обикновения читател"? Независимо дали авторът им е бил или не член на масонска ложа, независимо и, ако е бил, каква е била неговата лична мотивация за това членство? Някак модерно стана напоследък в публичното пространство масонството. И някак нездравословно, според мен, се търсят имена-символи, които са били членове на масонски ложи. Част от тях вероятно са били, част от тях - не. Част от тях са намирали своето място и своите съмишленици там, други - своите бизнес партньори. Трети... те са търсели познание и отговори. И са задавали въпросите си - на нас, тези след тях. Да потърсим ние своите отговори и да зададем въпросите си. Всеизвестно е, че когато Йовков подготвя отпечатването на „Старопланински легенди", той дава ясни указания за това как трябва да бъде подредена книгата му. Кой разказ след кой следва. Не защото е бил себичен и несклонен към диалог. Просто е следвал вековна схема - тази на митологичния разказ. Защото тази книга не е сборник разкази, тя е роман, с акценти върху определени периоди и събития. Тези акценти са разказите. А всяка митологична схема предполага раждане на чудото, ясна хронология, макар и с преплитащи се времеви нишки, пространства и герои. Вярвайки на своя читател, Йовков рядко е слагал ясни датировки, рядко е споменавал сезон. Но е дал толкова много подробности в описанията, че внимателният читател и сам да може да достигне до изграждането на света на „Старопланински легенди" - пространствен и времеви. Питали ли сте се защо първият разказ е „Шибил"? Заради романтика на тази обречена любов? Заради залязващото вече в този му вид разбойничество? Ето и първият знак от автора - Шибил е историческа личност. Дали в реалността е загинал така, както е описано в разказа, няма значение. Въпросът е, че може да бъде видяно времето, проследено и наместено в картата на света. Или надписът на чешмата, построена от хаджи Вълко, или онези синове на Емин-ага, за които си говорят „белобрадите войводи" в „Индже"? Същите тези, чиято майка е принудена да напусне селото и близките си в „Най-вярната стража". Някъде авторът ни дава и ясни знаци, та да не се объркаме в съставянето на картата - „Юнашки глави" - „1876 г. - 7 май". И тук ще кажете вие, дето сте си направили труда да прочетете този материал, ти се объркват сметките, защото „Юнашки глави" е преди „Индже". И ще сте прави. И не съвсем. Споменах вече, че книгата е изградена като един митологичен свят. В този свят понякога времето се преплита, изпреварва, за да се върне отново. Нагъва се някак, за да срещне един с друг. Така както Прометей е видял раждането на онзи герой, който ще го освободи от оковите. Раждане, което ще се случи... Така както „беловласите воеводи", които ще провъзгласят Индже за цар български, реално още не са се родили, когато са се събрали на Бакъджиците. Никола Узуна, Добри войвода... Не е грешка на автора, не е. Просто трябвало да ги има „Юнашки глави", та да може в „Постолови воденици" да се обърне Сътворението, дяволът да сътвори козата и да тръгне отново светът. Това са двата разказа вододел в сборника. Вододел, от който почва нещо отново, за да стигне... до Игликина поляна. Онази поляна, дето е всевечното хайдушко сборище. Но сборище на хайдути, свободни и избрали волността. Хайдути, обрекли се на една друга идея. Идеята, която ще роди Раковски и Каравелов, Левски и Ботев.

Грешка е, грешка е този мой материал. Да се опитам в малкото пространство на две - три страници да описвам огромния свят, изграден от Йовков. Свят, различен в различните му книги и еднакъв с потребността му да провокира у читателя си не само сърцето, но и ума. Не само разума, но и онази мисловна дейност, която ние наричаме анализ, а древните  - дирене. И всъщност, най-добрият начин да почетем този голям български творец, е да си сипем чаша вино, да отворим негова книга и със сърцето, с ума и душата си да поговорим със Словото му. Да го допуснем в себе си и да го оставим да ни води. Към въпросите, към търсенето, към истината.

Поклон пред теб, Учителю!

 

2010-11-14
Една бяла лястовица... през времето  
0
3

 Днешният материал ще е по-различен от очаквания. Да, отговаря на неделната тема - „Обществото на мъртвите поети". Но тъй като през седмицата се навършиха 130 години от рождението на големия български творец Йордан Йовков, ще си позволя да променя тази си статия. Вярвам, че няма българин, който да не познава биографията на този писател. Затова и аз няма да се спирам на данни като родил се, живял, написал...

Спомняте ли си онези часове по литература, в които дълго проследявахме полета на бялата лястовица, и заедно с Нонка отправяхме взора си към жиците, за да зърнем тази вълшебна птичка, която носи щастие и изцеление? В тези часове дискусиите и анализите докосваха теми като трагедията на семейството, умелото перо на автора, който пише историите си по действителни случаи, но ги описва така, че от конкретни и интимни преживявания, те се превръщат в общочовешки и общовремеви. Още оттогава у мен някак се загнезди въпросът какво толкова е направил този човек - Гунчо - та децата му така умират и той все не успява да ги отгледа. След години отново се върнах към този разказ. Така както непрекъснато се връщам към написаното от Йовков. С първия ред на разказа Йовков ни въвежда в „бедата" на неслучайния посетител на Моканина. Сиромах и с „грижа в очите". Две-три деца му умират като малки, отглежда Нонка до момичка, ама ето сега и тя болна... В училище никой не захващаше разговора в посока - „ама защо все така му се случва?". Други бяха акцентите. Само че, както би казал и учителят Йовков, училището няма за задача да ни дава готови отговори, а да ни научи да търсим познанието. Чрез любопитство, чрез питане, чрез мислене. С какво се прехранва Гунчо? И чий грях плаща? Дали е грях на рода? Или пък негов някакъв, от онези големи, за които и цената е много висока? В самия разказ нямаме много информация за Гунчо, за рода му. Единственото, което авторът споделя с нас е, че Гунчо продава хума. Дали е случайно това? Дали продава хума и после купува риба, грозде или продава зърно и после купува риба, грозде, тази конкретика до колко е свързана с разказа, с надеждата, с лястовичката и Моканина? Не зная. Но все си мисля, познавайки цялото творчество на Йовков, че той ненапразно ни казва какво точно продава този човек. Хума. Тоест, земя. А от какво е болна Нонка? По жътва легнала й зъмя на гърдите и оттогава вехне девойката. Не зная за вас, но на мен тази връзка зъмя - земя ми навява доста асоциации. Особено, ако погледнем тези две думи, изписани по стария, нашия си начин на писане. (Ех, как ми липсва тук онзи шрифт, дето Ники Комедвенска ползва в статиите си!) Ами, ако Гунчо, опитвайки се да осигури живот на семейството си, сам е виновен за бедата му? Да търгуваш със земята, тази, която си призван да обработваш, за да даде плод? Тази, която си призван да пазиш и почиташ. Разказ за надеждата е „По жицата", символ на цялостното творчество на писателя става бялата лястовица. Но за мен това е и разказ за греха, за силата на греха, за наказанието и цената, която плащаме за изборите си, за решенията си. И продължава мисълта ми нататък да рови и дълбае... Дали пък това познание - за греха и избора, за наказанието и изкуплението - не се е видяло прекалено опасно на някой, та дори и не се разглежда, когато се учат произведенията на Йовков? А наред с всички други теми, в цялото му творчество тази е като нишка сребърна, която ни води. Може би най-пряко и директно е заявена в други негови разкази и най-вече в „Старопланински легенди", особено в „Индже". Помните го, нали? Онзи Индже, заради който е „заплакала гората", та и планината. И сборникът разкази, от който излиза само първият том. Вторият бил готов, така знаем от останалите писма на самия Йовков, но той умира някак бързо и скоротечно след излизането на първата част. Отново моята мисъл пита „Защо?". Дали защото, както казах, някои от посланията, някои от изводите са опасни и не трябва да се разбират от „обикновения читател"? Независимо дали авторът им е бил или не член на масонска ложа, независимо и, ако е бил, каква е била неговата лична мотивация за това членство? Някак модерно стана напоследък в публичното пространство масонството. И някак нездравословно, според мен, се търсят имена-символи, които са били членове на масонски ложи. Част от тях вероятно са били, част от тях - не. Част от тях са намирали своето място и своите съмишленици там, други - своите бизнес партньори. Трети... те са търсели познание и отговори. И са задавали въпросите си - на нас, тези след тях. Да потърсим ние своите отговори и да зададем въпросите си. Всеизвестно е, че когато Йовков подготвя отпечатването на „Старопланински легенди", той дава ясни указания за това как трябва да бъде подредена книгата му. Кой разказ след кой следва. Не защото е бил себичен и несклонен към диалог. Просто е следвал вековна схема - тази на митологичния разказ. Защото тази книга не е сборник разкази, тя е роман, с акценти върху определени периоди и събития. Тези акценти са разказите. А всяка митологична схема предполага раждане на чудото, ясна хронология, макар и с преплитащи се времеви нишки, пространства и герои. Вярвайки на своя читател, Йовков рядко е слагал ясни датировки, рядко е споменавал сезон. Но е дал толкова много подробности в описани