Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Къде са ми детските книжки..  
0
7

 

Каквито и колкото и да са темите вълнували ме тези дни, кафето днес поднасям с детска книга към него. Така е, защото днес е втори април - световният ден на детската книга. Празникът е определен на този ден, защото на него е роден Ханс Кристиан Андерсен - бащата на любимите ни приказки: Храбрият оловен войник, Дивите лебеди, Малката русалка... Приказки, белязали детството ни, но и дали само него...

Със сигурност всеки от нас има своята любима книга и си спомня за някоя книга, знакова за детството му. Дали това е книгата, накарала ни да осъзнаем „вече мога да чета", или е приказката, която сме карали някой да ни разказва още и още. Може би това е книгата, на чийто главен герой сме искали да приличаме или тази, която сме запомнили завинаги. Има книги,които цитираме и такива, които ритуално препрочитаме. За това и този ден не бива да бъде забравен след като сме пораснали.

Асоциация "Българска книга" и Българска библиотечно-информационна асоциация, съвместно със Столична община, Министерство на образованието, БНТ и БНР стартират днес „Походът на книгите". Това е един проект, който ни връща към традицията на четенето, напомня ни за неповторимото усещане да докоснеш книгата и да се насладиш на текста, да разгадаеш посланията й. По време на "Походът на книгите" ще има четения в различни детски градини, училища и библиотеки в София и страната, по време на които известни личности ще представят любимата си приказка или детска книга. Ще се проведе информационна кампания - за полезните международни практики, за тревожните резултати от последните изследвания на грамотността сред подрастващото население и др. Литературен трамвай ще върви всяка събота докато трае инициативата (а тя ще продължи до 23.04 - денят на авторското право). В него пътниците ще могат да се насладят на различни четения и срещи с автори.

На езерото Ариана ще има двудневен базар на детски книги. За да могат столичани да съвместят разходката на чист въздух, общуването с децата си и магията на словото. „Малкото голямо четене" също ще бъде там. Но това не е единственото място, където денят ще бъде честван. Ще го отбележат с различни атрактивни инициативи книжарниците „Хеликон", „Хермес", „Форум"... А защо просто не се отбиете в най-близката ви книжарница? Дори да няма специална инициатива, то хубавата книга със сигурност е там и ви очаква.

Може би точно днес е денят за едно интимно домашно малко голямо четене. Как да го направите? Просто извадете от шкафа (може и от интернет) онази, вашата книга и я споделете с най-близките, с хората до вас, с децата си, а може би просто я препрочетете, защото хубавите книги не са за четене, а за препрочитане.

2011-04-02
Къде са ми детските книжки..  
0
7

 

Каквито и колкото и да са темите вълнували ме тези дни, кафето днес поднасям с детска книга към него. Така е, защото днес е втори април - световният ден на детската книга. Празникът е определен на този ден, защото на него е роден Ханс Кристиан Андерсен - бащата на любимите ни приказки: Храбрият оловен войник, Дивите лебеди, Малката русалка... Приказки, белязали детството ни, но и дали само него...

Със сигурност всеки от нас има своята любима книга и си спомня за някоя книга, знакова за детството му. Дали това е книгата, накарала ни да осъзнаем „вече мога да чета", или е приказката, която сме карали някой да ни разказва още и още. Може би това е книгата, на чийто главен герой сме искали да приличаме или тази, която сме запомнили завинаги. Има книги,които цитираме и такива, които ритуално препрочитаме. За това и този ден не бива да бъде забравен след като сме пораснали.

Асоциация "Българска книга" и Българска библиотечно-информационна асоциация, съвместно със Столична община, Министерство на образованието, БНТ и БНР стартират днес „Походът на книгите". Това е един проект, който ни връща към традицията на четенето, напомня ни за неповторимото усещане да докоснеш книгата и да се насладиш на текста, да разгадаеш посланията й. По време на "Походът на книгите" ще има четения в различни детски градини, училища и библиотеки в София и страната, по време на които известни личности ще представят любимата си приказка или детска книга. Ще се проведе информационна кампания - за полезните международни практики, за тревожните резултати от последните изследвания на грамотността сред подрастващото население и др. Литературен трамвай ще върви всяка събота докато трае инициативата (а тя ще продължи до 23.04 - денят на авторското право). В него пътниците ще могат да се насладят на различни четения и срещи с автори.

На езерото Ариана ще има двудневен базар на детски книги. За да могат столичани да съвместят разходката на чист въздух, общуването с децата си и магията на словото. „Малкото голямо четене" също ще бъде там. Но това не е единственото място, където денят ще бъде честван. Ще го отбележат с различни атрактивни инициативи книжарниците „Хеликон", „Хермес", „Форум"... А защо просто не се отбиете в най-близката ви книжарница? Дори да няма специална инициатива, то хубавата книга със сигурност е там и ви очаква.

Може би точно днес е денят за едно интимно домашно малко голямо четене. Как да го направите? Просто извадете от шкафа (може и от интернет) онази, вашата книга и я споделете с най-близките, с хората до вас, с децата си, а може би просто я препрочетете, защото хубавите книги не са за четене, а за препрочитане.

2011-04-02
Къде са ми детските книжки..  
0
7

 

Каквито и колкото и да са темите вълнували ме тези дни, кафето днес поднасям с детска книга към него. Така е, защото днес е втори април - световният ден на детската книга. Празникът е определен на този ден, защото на него е роден Ханс Кристиан Андерсен - бащата на любимите ни приказки: Храбрият оловен войник, Дивите лебеди, Малката русалка... Приказки, белязали детството ни, но и дали само него...

Със сигурност всеки от нас има своята любима книга и си спомня за някоя книга, знакова за детството му. Дали това е книгата, накарала ни да осъзнаем „вече мога да чета", или е приказката, която сме карали някой да ни разказва още и още. Може би това е книгата, на чийто главен герой сме искали да приличаме или тази, която сме запомнили завинаги. Има книги,които цитираме и такива, които ритуално препрочитаме. За това и този ден не бива да бъде забравен след като сме пораснали.

Асоциация "Българска книга" и Българска библиотечно-информационна асоциация, съвместно със Столична община, Министерство на образованието, БНТ и БНР стартират днес „Походът на книгите". Това е един проект, който ни връща към традицията на четенето, напомня ни за неповторимото усещане да докоснеш книгата и да се насладиш на текста, да разгадаеш посланията й. По време на "Походът на книгите" ще има четения в различни детски градини, училища и библиотеки в София и страната, по време на които известни личности ще представят любимата си приказка или детска книга. Ще се проведе информационна кампания - за полезните международни практики, за тревожните резултати от последните изследвания на грамотността сред подрастващото население и др. Литературен трамвай ще върви всяка събота докато трае инициативата (а тя ще продължи до 23.04 - денят на авторското право). В него пътниците ще могат да се насладят на различни четения и срещи с автори.

На езерото Ариана ще има двудневен базар на детски книги. За да могат столичани да съвместят разходката на чист въздух, общуването с децата си и магията на словото. „Малкото голямо четене" също ще бъде там. Но това не е единственото място, където денят ще бъде честван. Ще го отбележат с различни атрактивни инициативи книжарниците „Хеликон", „Хермес", „Форум"... А защо просто не се отбиете в най-близката ви книжарница? Дори да няма специална инициатива, то хубавата книга със сигурност е там и ви очаква.

Може би точно днес е денят за едно интимно домашно малко голямо четене. Как да го направите? Просто извадете от шкафа (може и от интернет) онази, вашата книга и я споделете с най-близките, с хората до вас, с децата си, а може би просто я препрочетете, защото хубавите книги не са за четене, а за препрочитане.

2011-04-02
Къде са ми детските книжки..  
0
7

 

Каквито и колкото и да са темите вълнували ме тези дни, кафето днес поднасям с детска книга към него. Така е, защото днес е втори април - световният ден на детската книга. Празникът е определен на този ден, защото на него е роден Ханс Кристиан Андерсен - бащата на любимите ни приказки: Храбрият оловен войник, Дивите лебеди, Малката русалка... Приказки, белязали детството ни, но и дали само него...

Със сигурност всеки от нас има своята любима книга и си спомня за някоя книга, знакова за детството му. Дали това е книгата, накарала ни да осъзнаем „вече мога да чета", или е приказката, която сме карали някой да ни разказва още и още. Може би това е книгата, на чийто главен герой сме искали да приличаме или тази, която сме запомнили завинаги. Има книги,които цитираме и такива, които ритуално препрочитаме. За това и този ден не бива да бъде забравен след като сме пораснали.

Асоциация "Българска книга" и Българска библиотечно-информационна асоциация, съвместно със Столична община, Министерство на образованието, БНТ и БНР стартират днес „Походът на книгите". Това е един проект, който ни връща към традицията на четенето, напомня ни за неповторимото усещане да докоснеш книгата и да се насладиш на текста, да разгадаеш посланията й. По време на "Походът на книгите" ще има четения в различни детски градини, училища и библиотеки в София и страната, по време на които известни личности ще представят любимата си приказка или детска книга. Ще се проведе информационна кампания - за полезните международни практики, за тревожните резултати от последните изследвания на грамотността сред подрастващото население и др. Литературен трамвай ще върви всяка събота докато трае инициативата (а тя ще продължи до 23.04 - денят на авторското право). В него пътниците ще могат да се насладят на различни четения и срещи с автори.

На езерото Ариана ще има двудневен базар на детски книги. За да могат столичани да съвместят разходката на чист въздух, общуването с децата си и магията на словото. „Малкото голямо четене" също ще бъде там. Но това не е единственото място, където денят ще бъде честван. Ще го отбележат с различни атрактивни инициативи книжарниците „Хеликон", „Хермес", „Форум"... А защо просто не се отбиете в най-близката ви книжарница? Дори да няма специална инициатива, то хубавата книга със сигурност е там и ви очаква.

Може би точно днес е денят за едно интимно домашно малко голямо четене. Как да го направите? Просто извадете от шкафа (може и от интернет) онази, вашата книга и я споделете с най-близките, с хората до вас, с децата си, а може би просто я препрочетете, защото хубавите книги не са за четене, а за препрочитане.

2011-04-02
Близка луна  
0
7

Близка Луна. Какво променя близостта и? И наистина ли вещае странни катаклизми?

Лунният перигей на 19 март съвпада с пълнолунието, поради което Луната ще се вижда 14% по голяма и 30% по-ярка от нормалното. Това е уникална възможност да я наблюдаваме, да усетим красотата на спътника ни, дори да не сме добре оборудвани и запалени астрономи. Но защо и да не дадем воля на всичките си страхове - някои обясняват силното земетресение в Япония и последвалото го цунами с това астрономическо явление. Дори твърдят, че страшното предстои. Нумеролози потвърждават заплахата, тъй като на 19 март се изпълвал 19-годишният цикъл от обиколките на Луната около Земята при максимално скъсяване на дистанцията между тях. Част от предишните "суперлуни" са съвпадали с големи природни бедствия като цунамито през 2004 г. в Индонезия и циклона "Трейси", опустошил австралийския град "Дарвин" през 1974 г. Това дава основание на някои фаталисти да смятат, че астрономическото днес  ще бъде съпроводено с природно бедствие някъде по света като наводнение или изригване на вулкан. И дава храна на страховете на хората.

Дали просто повтаряме старата детска игра да си разказваме страшни истории в тъмното? Макар до ключа за светване на лампата да има само една ръка. Ние не я протягаме от необходимостта да изпитаме онова чувство на ужас, което ни кара да гледаме и филми на ужасите или да четем поредиците за вампири.

Истината е, че това е едно нормално и повтарящо се явление - лунен перигей. Голяма част от учените са на мнение, че не съществуват доказателства, че феноменът „Суперлуна" е знак за природна катастрофа. Единственото доказано въздействие на голямата луна ще бъдат минимални разлики в приливите и отливите на световните океани.

Може би тази голяма и пълна луна ще ни пробуди, ще пробуди любопитството ни, ще ни накара да се взрем в нея. А заедно с нея може би и в себе си.

Може сутринта да имаме нужда от двойна доза кафе заради будуването. А привечер от бинокъл за да видим мъничко повече. Но животът продължава. Защото това му е работата. Да ни отведе до следващите пълни и близки или скрити и далечни лунни или душевни събития.

 

 

2011-03-19
Близка луна  
0
7

Близка Луна. Какво променя близостта и? И наистина ли вещае странни катаклизми?

Лунният перигей на 19 март съвпада с пълнолунието, поради което Луната ще се вижда 14% по голяма и 30% по-ярка от нормалното. Това е уникална възможност да я наблюдаваме, да усетим красотата на спътника ни, дори да не сме добре оборудвани и запалени астрономи. Но защо и да не дадем воля на всичките си страхове - някои обясняват силното земетресение в Япония и последвалото го цунами с това астрономическо явление. Дори твърдят, че страшното предстои. Нумеролози потвърждават заплахата, тъй като на 19 март се изпълвал 19-годишният цикъл от обиколките на Луната около Земята при максимално скъсяване на дистанцията между тях. Част от предишните "суперлуни" са съвпадали с големи природни бедствия като цунамито през 2004 г. в Индонезия и циклона "Трейси", опустошил австралийския град "Дарвин" през 1974 г. Това дава основание на някои фаталисти да смятат, че астрономическото днес  ще бъде съпроводено с природно бедствие някъде по света като наводнение или изригване на вулкан. И дава храна на страховете на хората.

Дали просто повтаряме старата детска игра да си разказваме страшни истории в тъмното? Макар до ключа за светване на лампата да има само една ръка. Ние не я протягаме от необходимостта да изпитаме онова чувство на ужас, което ни кара да гледаме и филми на ужасите или да четем поредиците за вампири.

Истината е, че това е едно нормално и повтарящо се явление - лунен перигей. Голяма част от учените са на мнение, че не съществуват доказателства, че феноменът „Суперлуна" е знак за природна катастрофа. Единственото доказано въздействие на голямата луна ще бъдат минимални разлики в приливите и отливите на световните океани.

Може би тази голяма и пълна луна ще ни пробуди, ще пробуди любопитството ни, ще ни накара да се взрем в нея. А заедно с нея може би и в себе си.

Може сутринта да имаме нужда от двойна доза кафе заради будуването. А привечер от бинокъл за да видим мъничко повече. Но животът продължава. Защото това му е работата. Да ни отведе до следващите пълни и близки или скрити и далечни лунни или душевни събития.

 

 

2011-03-19
Близка луна  
0
7

Близка Луна. Какво променя близостта и? И наистина ли вещае странни катаклизми?

Лунният перигей на 19 март съвпада с пълнолунието, поради което Луната ще се вижда 14% по голяма и 30% по-ярка от нормалното. Това е уникална възможност да я наблюдаваме, да усетим красотата на спътника ни, дори да не сме добре оборудвани и запалени астрономи. Но защо и да не дадем воля на всичките си страхове - някои обясняват силното земетресение в Япония и последвалото го цунами с това астрономическо явление. Дори твърдят, че страшното предстои. Нумеролози потвърждават заплахата, тъй като на 19 март се изпълвал 19-годишният цикъл от обиколките на Луната около Земята при максимално скъсяване на дистанцията между тях. Част от предишните "суперлуни" са съвпадали с големи природни бедствия като цунамито през 2004 г. в Индонезия и циклона "Трейси", опустошил австралийския град "Дарвин" през 1974 г. Това дава основание на някои фаталисти да смятат, че астрономическото днес  ще бъде съпроводено с природно бедствие някъде по света като наводнение или изригване на вулкан. И дава храна на страховете на хората.

Дали просто повтаряме старата детска игра да си разказваме страшни истории в тъмното? Макар до ключа за светване на лампата да има само една ръка. Ние не я протягаме от необходимостта да изпитаме онова чувство на ужас, което ни кара да гледаме и филми на ужасите или да четем поредиците за вампири.

Истината е, че това е едно нормално и повтарящо се явление - лунен перигей. Голяма част от учените са на мнение, че не съществуват доказателства, че феноменът „Суперлуна" е знак за природна катастрофа. Единственото доказано въздействие на голямата луна ще бъдат минимални разлики в приливите и отливите на световните океани.

Може би тази голяма и пълна луна ще ни пробуди, ще пробуди любопитството ни, ще ни накара да се взрем в нея. А заедно с нея може би и в себе си.

Може сутринта да имаме нужда от двойна доза кафе заради будуването. А привечер от бинокъл за да видим мъничко повече. Но животът продължава. Защото това му е работата. Да ни отведе до следващите пълни и близки или скрити и далечни лунни или душевни събития.

 

 

2011-03-19
Близка луна  
0
7

Близка Луна. Какво променя близостта и? И наистина ли вещае странни катаклизми?

Лунният перигей на 19 март съвпада с пълнолунието, поради което Луната ще се вижда 14% по голяма и 30% по-ярка от нормалното. Това е уникална възможност да я наблюдаваме, да усетим красотата на спътника ни, дори да не сме добре оборудвани и запалени астрономи. Но защо и да не дадем воля на всичките си страхове - някои обясняват силното земетресение в Япония и последвалото го цунами с това астрономическо явление. Дори твърдят, че страшното предстои. Нумеролози потвърждават заплахата, тъй като на 19 март се изпълвал 19-годишният цикъл от обиколките на Луната около Земята при максимално скъсяване на дистанцията между тях. Част от предишните "суперлуни" са съвпадали с големи природни бедствия като цунамито през 2004 г. в Индонезия и циклона "Трейси", опустошил австралийския град "Дарвин" през 1974 г. Това дава основание на някои фаталисти да смятат, че астрономическото днес  ще бъде съпроводено с природно бедствие някъде по света като наводнение или изригване на вулкан. И дава храна на страховете на хората.

Дали просто повтаряме старата детска игра да си разказваме страшни истории в тъмното? Макар до ключа за светване на лампата да има само една ръка. Ние не я протягаме от необходимостта да изпитаме онова чувство на ужас, което ни кара да гледаме и филми на ужасите или да четем поредиците за вампири.

Истината е, че това е едно нормално и повтарящо се явление - лунен перигей. Голяма част от учените са на мнение, че не съществуват доказателства, че феноменът „Суперлуна" е знак за природна катастрофа. Единственото доказано въздействие на голямата луна ще бъдат минимални разлики в приливите и отливите на световните океани.

Може би тази голяма и пълна луна ще ни пробуди, ще пробуди любопитството ни, ще ни накара да се взрем в нея. А заедно с нея може би и в себе си.

Може сутринта да имаме нужда от двойна доза кафе заради будуването. А привечер от бинокъл за да видим мъничко повече. Но животът продължава. Защото това му е работата. Да ни отведе до следващите пълни и близки или скрити и далечни лунни или душевни събития.

 

 

2011-03-19
Да бъдеш до някого...  
0
7

 

Казват, че насила можеш да вземеш, но не можеш да дадеш.

За първото - не знам. Не съм опитвала да взема нещо насила. Но за второто съм сигурна. Можеш да опиташ. Можеш да настояваш. Можеш да измъчваш себе си и другия, но той/тя да остане индеферентен към опитите. И да продължи да го боли. И дори да го заболи много по-силно, да намери начин да отхвърли безполезните ти напъни да дадеш спасителната доза лекарство,например. Или кратък и навременен съвет. Или дори малко късче илюзия, която просто облекчава.

И се замислих върху един откъс от книга, която чета. Книгата е „Приказки за подарък на чувствителни хора" от аржентинския психолог и специалист по личностно развитие, работа в екип и креативност Енрике Марискал. Докато аз бавно и полека - само по един разказ на няколко дни прочитам, издателите спретнаха още две от книгите му - пак са приказки и пак за поздарък, но на любими и на оригинални хора - но не за тях ми е думата, а за приказката „Да бъдеш до някого". В тази „приказка" авторът ни внушава, че да бъдеш до някого „означава да усетиш интуитивно, че нещо му липсва; означава да се грижиш, да защитаваш, без да пречиш или нараняваш". И съвсем не е нужно да говориш, да правиш нещо, да даваш. Просто да си там. А той/тя, този до когото си - той ще те усети и сам ще вземе каквото и колкото може или му е нужно.

Да бъдеш до някого „не е стена, а мост, връзка на душите".

Едно есе, което както и цялата книга, отправя призив за един мълчалив диалог на нашите чувствителности, за среща на душите ни  от каквато имаме нужда.

И приемайки този съвет, ние не бихме страдали от мисълта, че не ни е дадено да дадем, че не ни е позволено повече. А с радост бихме били до човека до нас...

2011-03-05
Да бъдеш до някого...  
0
7

 

Казват, че насила можеш да вземеш, но не можеш да дадеш.

За първото - не знам. Не съм опитвала да взема нещо насила. Но за второто съм сигурна. Можеш да опиташ. Можеш да настояваш. Можеш да измъчваш себе си и другия, но той/тя да остане индеферентен към опитите. И да продължи да го боли. И дори да го заболи много по-силно, да намери начин да отхвърли безполезните ти напъни да дадеш спасителната доза лекарство,например. Или кратък и навременен съвет. Или дори малко късче илюзия, която просто облекчава.

И се замислих върху един откъс от книга, която чета. Книгата е „Приказки за подарък на чувствителни хора" от аржентинския психолог и специалист по личностно развитие, работа в екип и креативност Енрике Марискал. Докато аз бавно и полека - само по един разказ на няколко дни прочитам, издателите спретнаха още две от книгите му - пак са приказки и пак за поздарък, но на любими и на оригинални хора - но не за тях ми е думата, а за приказката „Да бъдеш до някого". В тази „приказка" авторът ни внушава, че да бъдеш до някого „означава да усетиш интуитивно, че нещо му липсва; означава да се грижиш, да защитаваш, без да пречиш или нараняваш". И съвсем не е нужно да говориш, да правиш нещо, да даваш. Просто да си там. А той/тя, този до когото си - той ще те усети и сам ще вземе каквото и колкото може или му е нужно.

Да бъдеш до някого „не е стена, а мост, връзка на душите".

Едно есе, което както и цялата книга, отправя призив за един мълчалив диалог на нашите чувствителности, за среща на душите ни  от каквато имаме нужда.

И приемайки този съвет, ние не бихме страдали от мисълта, че не ни е дадено да дадем, че не ни е позволено повече. А с радост бихме били до човека до нас...

2011-03-05
Да бъдеш до някого...  
0
7

 

Казват, че насила можеш да вземеш, но не можеш да дадеш.

За първото - не знам. Не съм опитвала да взема нещо насила. Но за второто съм сигурна. Можеш да опиташ. Можеш да настояваш. Можеш да измъчваш себе си и другия, но той/тя да остане индеферентен към опитите. И да продължи да го боли. И дори да го заболи много по-силно, да намери начин да отхвърли безполезните ти напъни да дадеш спасителната доза лекарство,например. Или кратък и навременен съвет. Или дори малко късче илюзия, която просто облекчава.

И се замислих върху един откъс от книга, която чета. Книгата е „Приказки за подарък на чувствителни хора" от аржентинския психолог и специалист по личностно развитие, работа в екип и креативност Енрике Марискал. Докато аз бавно и полека - само по един разказ на няколко дни прочитам, издателите спретнаха още две от книгите му - пак са приказки и пак за поздарък, но на любими и на оригинални хора - но не за тях ми е думата, а за приказката „Да бъдеш до някого". В тази „приказка" авторът ни внушава, че да бъдеш до някого „означава да усетиш интуитивно, че нещо му липсва; означава да се грижиш, да защитаваш, без да пречиш или нараняваш". И съвсем не е нужно да говориш, да правиш нещо, да даваш. Просто да си там. А той/тя, този до когото си - той ще те усети и сам ще вземе каквото и колкото може или му е нужно.

Да бъдеш до някого „не е стена, а мост, връзка на душите".

Едно есе, което както и цялата книга, отправя призив за един мълчалив диалог на нашите чувствителности, за среща на душите ни  от каквато имаме нужда.

И приемайки този съвет, ние не бихме страдали от мисълта, че не ни е дадено да дадем, че не ни е позволено повече. А с радост бихме били до човека до нас...

2011-03-05
Да бъдеш до някого...  
0
7

 

Казват, че насила можеш да вземеш, но не можеш да дадеш.

За първото - не знам. Не съм опитвала да взема нещо насила. Но за второто съм сигурна. Можеш да опиташ. Можеш да настояваш. Можеш да измъчваш себе си и другия, но той/тя да остане индеферентен към опитите. И да продължи да го боли. И дори да го заболи много по-силно, да намери начин да отхвърли безполезните ти напъни да дадеш спасителната доза лекарство,например. Или кратък и навременен съвет. Или дори малко късче илюзия, която просто облекчава.

И се замислих върху един откъс от книга, която чета. Книгата е „Приказки за подарък на чувствителни хора" от аржентинския психолог и специалист по личностно развитие, работа в екип и креативност Енрике Марискал. Докато аз бавно и полека - само по един разказ на няколко дни прочитам, издателите спретнаха още две от книгите му - пак са приказки и пак за поздарък, но на любими и на оригинални хора - но не за тях ми е думата, а за приказката „Да бъдеш до някого". В тази „приказка" авторът ни внушава, че да бъдеш до някого „означава да усетиш интуитивно, че нещо му липсва; означава да се грижиш, да защитаваш, без да пречиш или нараняваш". И съвсем не е нужно да говориш, да правиш нещо, да даваш. Просто да си там. А той/тя, този до когото си - той ще те усети и сам ще вземе каквото и колкото може или му е нужно.

Да бъдеш до някого „не е стена, а мост, връзка на душите".

Едно есе, което както и цялата книга, отправя призив за един мълчалив диалог на нашите чувствителности, за среща на душите ни  от каквато имаме нужда.

И приемайки този съвет, ние не бихме страдали от мисълта, че не ни е дадено да дадем, че не ни е позволено повече. А с радост бихме били до човека до нас...

2011-03-05
За паметта и забравата  
0
7

За паметта и забравата мисля днес. Мисля, защото днешната събота увенчава седмица навяваща ме на подобни мисли:

16.02 - 126 години от рождението на Асен Златаров

18.02  - 125 години от рождението на Любомир Чакалов

 А днес традиционно възпоменаваме годишнина (този път 138-ма) от гибелта на Васил Левски.

Да помниш рождението и смъртта на хората написали с живота си историята ни не са спомени от един и същ порядък. И споменатите имена не са от един порядък. Но и тримата и датите ме карат да мисля именно за паметта и забравата.

Кога, какво и колко помним за големите?

И ако отговора ни е - на датите на раждането и смъртта им, това което и толкова колкото ни е угодно - то значи сме прекрачили в забравата. И не просто защото сме забравили тях, а защото видно сме забравили кои сме...

 

Вярно е, че и Асен Златаров и Любомир Чакалов са учени. И на двамата са наречени предимно училища  и университети. Но само това ли са те? И само учениците, студентите и преподавателите ли трябва да ги помнят? Нито в сряда, нито вчера по радиото, телевизията или началните интернет портали ги споменаха.

Асен Златаров редактира списанията „Химия и индустрия" и „Природа и наука" и библиотеките „Натурфилософско четиво" и „Наука и живот". Автор е на литературни статии, стихове, лирична проза и един роман. Сътрудничи на литературната периодика през 30-те години, а в периода 1925-1927 е член на литературния кръг „Стрелец". Обиколките му по градски и селски читалища за да разкаже на достъпен език за най-новите достижения на науката на обикновени и често полуграмотни хора му създава авторитет от друг тип - на учител и приятел на народа. Той е последният енциклопедист и най-красивият ум на двадесети век. Но е недолюбван в различните политически епохи: първоначално заради левите му убеждения, по-късно от комунистите пък заради социалдемократическата му дейност. А защо го забравяме днес?

Любомир Чакалов е български математик, бил е декан на Физико-математическия факултет на Софийския университет, а по-късно и  ректор на Софийския университет. Основните му приноси са в областта на реален и комплексен анализ, теория на числата, диференциални уравнения, елементарна математика. Изследва аритметичните свойства на някои безкрайни редове. Твърде сложно ли ни е и затова ли забравяме за него?

А Левски? Та нали за него никога не забравяме. Дали? Всъщност помним го, цитираме го, кланяме се. Забравата се изразява в друго - в неразбирането на завещаното, в неспазването, в отричането не в думите, а чрез делата. Защото има паметници, потънали в забрава и още по-лошо - одраскани и поругани.   Защото пред купчината цветя, спонтанно поставени от хората, от малките дечица, заведени от баба и дядо, политиците ни парадират с разединение и демонстрират собствените си интереси, наместо националните ни идеали.

Избрахме го за пръв между великите българи, но величието му повече ни плаши, отколкото вдъхновява. Спорим за това дали 19-ти е вярната дата, а не виждаме поуките от делото му и не осмисляме смисъла на трагичната му саможертва. В словата пред  паметниците все същите до болка втръснали клишета, същите скучни ретроспекции и патетични рецитали, без капка истинско уважение и срам пред паметта му.

Затова го поставих в редицата на тези, които по-скоро са символ на забравата. На онази страшната - кои сме и от къде идваме.

2011-02-19
За паметта и забравата  
0
7

За паметта и забравата мисля днес. Мисля, защото днешната събота увенчава седмица навяваща ме на подобни мисли:

16.02 - 126 години от рождението на Асен Златаров

18.02  - 125 години от рождението на Любомир Чакалов

 А днес традиционно възпоменаваме годишнина (този път 138-ма) от гибелта на Васил Левски.

Да помниш рождението и смъртта на хората написали с живота си историята ни не са спомени от един и същ порядък. И споменатите имена не са от един порядък. Но и тримата и датите ме карат да мисля именно за паметта и забравата.

Кога, какво и колко помним за големите?

И ако отговора ни е - на датите на раждането и смъртта им, това което и толкова колкото ни е угодно - то значи сме прекрачили в забравата. И не просто защото сме забравили тях, а защото видно сме забравили кои сме...

 

Вярно е, че и Асен Златаров и Любомир Чакалов са учени. И на двамата са наречени предимно училища  и университети. Но само това ли са те? И само учениците, студентите и преподавателите ли трябва да ги помнят? Нито в сряда, нито вчера по радиото, телевизията или началните интернет портали ги споменаха.

Асен Златаров редактира списанията „Химия и индустрия" и „Природа и наука" и библиотеките „Натурфилософско четиво" и „Наука и живот". Автор е на литературни статии, стихове, лирична проза и един роман. Сътрудничи на литературната периодика през 30-те години, а в периода 1925-1927 е член на литературния кръг „Стрелец". Обиколките му по градски и селски читалища за да разкаже на достъпен език за най-новите достижения на науката на обикновени и често полуграмотни хора му създава авторитет от друг тип - на учител и приятел на народа. Той е последният енциклопедист и най-красивият ум на двадесети век. Но е недолюбван в различните политически епохи: първоначално заради левите му убеждения, по-късно от комунистите пък заради социалдемократическата му дейност. А защо го забравяме днес?

Любомир Чакалов е български математик, бил е декан на Физико-математическия факултет на Софийския университет, а по-късно и  ректор на Софийския университет. Основните му приноси са в областта на реален и комплексен анализ, теория на числата, диференциални уравнения, елементарна математика. Изследва аритметичните свойства на някои безкрайни редове. Твърде сложно ли ни е и затова ли забравяме за него?

А Левски? Та нали за него никога не забравяме. Дали? Всъщност помним го, цитираме го, кланяме се. Забравата се изразява в друго - в неразбирането на завещаното, в неспазването, в отричането не в думите, а чрез делата. Защото има паметници, потънали в забрава и още по-лошо - одраскани и поругани.   Защото пред купчината цветя, спонтанно поставени от хората, от малките дечица, заведени от баба и дядо, политиците ни парадират с разединение и демонстрират собствените си интереси, наместо националните ни идеали.

Избрахме го за пръв между великите българи, но величието му повече ни плаши, отколкото вдъхновява. Спорим за това дали 19-ти е вярната дата, а не виждаме поуките от делото му и не осмисляме смисъла на трагичната му саможертва. В словата пред  паметниците все същите до болка втръснали клишета, същите скучни ретроспекции и патетични рецитали, без капка истинско уважение и срам пред паметта му.

Затова го поставих в редицата на тези, които по-скоро са символ на забравата. На онази страшната - кои сме и от къде идваме.

2011-02-19
За паметта и забравата  
0
7

За паметта и забравата мисля днес. Мисля, защото днешната събота увенчава седмица навяваща ме на подобни мисли:

16.02 - 126 години от рождението на Асен Златаров

18.02  - 125 години от рождението на Любомир Чакалов

 А днес традиционно възпоменаваме годишнина (този път 138-ма) от гибелта на Васил Левски.

Да помниш рождението и смъртта на хората написали с живота си историята ни не са спомени от един и същ порядък. И споменатите имена не са от един порядък. Но и тримата и датите ме карат да мисля именно за паметта и забравата.

Кога, какво и колко помним за големите?

И ако отговора ни е - на датите на раждането и смъртта им, това което и толкова колкото ни е угодно - то значи сме прекрачили в забравата. И не просто защото сме забравили тях, а защото видно сме забравили кои сме...

 

Вярно е, че и Асен Златаров и Любомир Чакалов са учени. И на двамата са наречени предимно училища  и университети. Но само това ли са те? И само учениците, студентите и преподавателите ли трябва да ги помнят? Нито в сряда, нито вчера по радиото, телевизията или началните интернет портали ги споменаха.

Асен Златаров редактира списанията „Химия и индустрия" и „Природа и наука" и библиотеките „Натурфилософско четиво" и „Наука и живот". Автор е на литературни статии, стихове, лирична проза и един роман. Сътрудничи на литературната периодика през 30-те години, а в периода 1925-1927 е член на литературния кръг „Стрелец". Обиколките му по градски и селски читалища за да разкаже на достъпен език за най-новите достижения на науката на обикновени и често полуграмотни хора му създава авторитет от друг тип - на учител и приятел на народа. Той е последният енциклопедист и най-красивият ум на двадесети век. Но е недолюбван в различните политически епохи: първоначално заради левите му убеждения, по-късно от комунистите пък заради социалдемократическата му дейност. А защо го забравяме днес?

Любомир Чакалов е български математик, бил е декан на Физико-математическия факултет на Софийския университет, а по-късно и  ректор на Софийския университет. Основните му приноси са в областта на реален и комплексен анализ, теория на числата, диференциални уравнения, елементарна математика. Изследва аритметичните свойства на някои безкрайни редове. Твърде сложно ли ни е и затова ли забравяме за него?

А Левски? Та нали за него никога не забравяме. Дали? Всъщност помним го, цитираме го, кланяме се. Забравата се изразява в друго - в неразбирането на завещаното, в неспазването, в отричането не в думите, а чрез делата. Защото има паметници, потънали в забрава и още по-лошо - одраскани и поругани.   Защото пред купчината цветя, спонтанно поставени от хората, от малките дечица, заведени от баба и дядо, политиците ни парадират с разединение и демонстрират собствените си интереси, наместо националните ни идеали.

Избрахме го за пръв между великите българи, но величието му повече ни плаши, отколкото вдъхновява. Спорим за това дали 19-ти е вярната дата, а не виждаме поуките от делото му и не осмисляме смисъла на трагичната му саможертва. В словата пред  паметниците все същите до болка втръснали клишета, същите скучни ретроспекции и патетични рецитали, без капка истинско уважение и срам пред паметта му.

Затова го поставих в редицата на тези, които по-скоро са символ на забравата. На онази страшната - кои сме и от къде идваме.

2011-02-19
За паметта и забравата  
0
7

За паметта и забравата мисля днес. Мисля, защото днешната събота увенчава седмица навяваща ме на подобни мисли:

16.02 - 126 години от рождението на Асен Златаров

18.02  - 125 години от рождението на Любомир Чакалов

 А днес традиционно възпоменаваме годишнина (този път 138-ма) от гибелта на Васил Левски.

Да помниш рождението и смъртта на хората написали с живота си историята ни не са спомени от един и същ порядък. И споменатите имена не са от един порядък. Но и тримата и датите ме карат да мисля именно за паметта и забравата.

Кога, какво и колко помним за големите?

И ако отговора ни е - на датите на раждането и смъртта им, това което и толкова колкото ни е угодно - то значи сме прекрачили в забравата. И не просто защото сме забравили тях, а защото видно сме забравили кои сме...

 

Вярно е, че и Асен Златаров и Любомир Чакалов са учени. И на двамата са наречени предимно училища  и университети. Но само това ли са те? И само учениците, студентите и преподавателите ли трябва да ги помнят? Нито в сряда, нито вчера по радиото, телевизията или началните интернет портали ги споменаха.

Асен Златаров редактира списанията „Химия и индустрия" и „Природа и наука" и библиотеките „Натурфилософско четиво" и „Наука и живот". Автор е на литературни статии, стихове, лирична проза и един роман. Сътрудничи на литературната периодика през 30-те години, а в периода 1925-1927 е член на литературния кръг „Стрелец". Обиколките му по градски и селски читалища за да разкаже на достъпен език за най-новите достижения на науката на обикновени и често полуграмотни хора му създава авторитет от друг тип - на учител и приятел на народа. Той е последният енциклопедист и най-красивият ум на двадесети век. Но е недолюбван в различните политически епохи: първоначално заради левите му убеждения, по-късно от комунистите пък заради социалдемократическата му дейност. А защо го забравяме днес?

Любомир Чакалов е български математик, бил е декан на Физико-математическия факултет на Софийския университет, а по-късно и  ректор на Софийския университет. Основните му приноси са в областта на реален и комплексен анализ, теория на числата, диференциални уравнения, елементарна математика. Изследва аритметичните свойства на някои безкрайни редове. Твърде сложно ли ни е и затова ли забравяме за него?

А Левски? Та нали за него никога не забравяме. Дали? Всъщност помним го, цитираме го, кланяме се. Забравата се изразява в друго - в неразбирането на завещаното, в неспазването, в отричането не в думите, а чрез делата. Защото има паметници, потънали в забрава и още по-лошо - одраскани и поругани.   Защото пред купчината цветя, спонтанно поставени от хората, от малките дечица, заведени от баба и дядо, политиците ни парадират с разединение и демонстрират собствените си интереси, наместо националните ни идеали.

Избрахме го за пръв между великите българи, но величието му повече ни плаши, отколкото вдъхновява. Спорим за това дали 19-ти е вярната дата, а не виждаме поуките от делото му и не осмисляме смисъла на трагичната му саможертва. В словата пред  паметниците все същите до болка втръснали клишета, същите скучни ретроспекции и патетични рецитали, без капка истинско уважение и срам пред паметта му.

Затова го поставих в редицата на тези, които по-скоро са символ на забравата. На онази страшната - кои сме и от къде идваме.

2011-02-19
Български приказки  
0
7

За този моноспектакъл може да се говори дълго и от различни гледни точки. Защото да напълниш театрална зала само с присъствието си, да я поведеш през българските приказки  чрез смеха, закачката, вица, иронията и да я накараш да занемее пред  драматизма на усещането и мъдростта на посланието, а после да стане на крака и дълго,  дълго да аплодира, е талант.

Но не за таланта на Мариус Куркински искам да споделя сега.

Не и за припомнянето на невероятни български приказки по уникален начин ми е думата. Още повече, че кулминацията е в „Росенският каменен мост"  на Каралийчев.

В  тези приказки има изречения, звучащи като афоризми и така замислящи.

„Добитък да е - ще свикне, а човек не свиква."- заявява свекървата в приказката „Тодьо, ле, сине, докторе".

Вярно ли е това? Наистина ли човек не свиква? Или свиква, но става някак по-малко човек?

Не свикнахме ли с тормоза на новините? - подслушвани политици, скандални записи, девалвация на идеали, некадърност и „Глупост, пак глупост!", както заключава обикалящият света и срещащ все по-глупави хора старец от приказката  „Нероден Петко".

Не свикнахме ли с мръсотията около нас - по улиците и във взаимоотношенията си? И никой не се навежда да вземе боклука си, не се заема да „премете" душата си и просто, по човешки, да се радва на малките неща и да обича ближния си. И само „Ех, това сладко станимашко винце" е, което  ни помага да се опием и забравим. За колко?

Не свикнахме ли с непрестанните манипулации и „прецаквания"? Кога по на едро - с безумна и преждевременна предизборна кампания, кога по на дребно - с „промоциите" на стоки от първа необходимост в магазините. И кога съвсем на дребничко - в собствените ни трудови екипи и семейства. Че то някак си става навик. Вместо да си дадем сметка , че само „Огън" ни трябва, за да извикаме „Много е хубава тая къща! Много е топла!" И можем сами - то няма кой друг - да си го запалим у дома, в собствения ни дом, а и в тая изстрадала наша Родина, та да стане хубав и топъл и да задържа тук децата ни. Ама не - къде по-лесно е през глупостта, през просото, през омразата, през разединението.

А както ни припомня Манол от "Росенският каменен мост", няма градеж без жертва, без грях, без вина. И без неистова жажда за прошка. Но дали е градежът по-важен или любовта и простите човешки радости? И не е ли творецът трижди проклет за това, че не би могъл без градежа си и без огромните жертви, които е  принуден да прави? И къде бихме били, ако ги нямаше Маноловците?

И може би залата става на крака не само заради таланта на актьора, не само заради мъдростта на фолклора, а заради общочовешките послания, докоснали всекиго по свой начин. И защото някак ни се иска да не свикваме с лошото, с калта, а да търсим пътя към небето и към себе си, към светлината...

 

2011-01-15
Български приказки  
0
7

За този моноспектакъл може да се говори дълго и от различни гледни точки. Защото да напълниш театрална зала само с присъствието си, да я поведеш през българските приказки  чрез смеха, закачката, вица, иронията и да я накараш да занемее пред  драматизма на усещането и мъдростта на посланието, а после да стане на крака и дълго,  дълго да аплодира, е талант.

Но не за таланта на Мариус Куркински искам да споделя сега.

Не и за припомнянето на невероятни български приказки по уникален начин ми е думата. Още повече, че кулминацията е в „Росенският каменен мост"  на Каралийчев.

В  тези приказки има изречения, звучащи като афоризми и така замислящи.

„Добитък да е - ще свикне, а човек не свиква."- заявява свекървата в приказката „Тодьо, ле, сине, докторе".

Вярно ли е това? Наистина ли човек не свиква? Или свиква, но става някак по-малко човек?

Не свикнахме ли с тормоза на новините? - подслушвани политици, скандални записи, девалвация на идеали, некадърност и „Глупост, пак глупост!", както заключава обикалящият света и срещащ все по-глупави хора старец от приказката  „Нероден Петко".

Не свикнахме ли с мръсотията около нас - по улиците и във взаимоотношенията си? И никой не се навежда да вземе боклука си, не се заема да „премете" душата си и просто, по човешки, да се радва на малките неща и да обича ближния си. И само „Ех, това сладко станимашко винце" е, което  ни помага да се опием и забравим. За колко?

Не свикнахме ли с непрестанните манипулации и „прецаквания"? Кога по на едро - с безумна и преждевременна предизборна кампания, кога по на дребно - с „промоциите" на стоки от първа необходимост в магазините. И кога съвсем на дребничко - в собствените ни трудови екипи и семейства. Че то някак си става навик. Вместо да си дадем сметка , че само „Огън" ни трябва, за да извикаме „Много е хубава тая къща! Много е топла!" И можем сами - то няма кой друг - да си го запалим у дома, в собствения ни дом, а и в тая изстрадала наша Родина, та да стане хубав и топъл и да задържа тук децата ни. Ама не - къде по-лесно е през глупостта, през просото, през омразата, през разединението.

А както ни припомня Манол от "Росенският каменен мост", няма градеж без жертва, без грях, без вина. И без неистова жажда за прошка. Но дали е градежът по-важен или любовта и простите човешки радости? И не е ли творецът трижди проклет за това, че не би могъл без градежа си и без огромните жертви, които е  принуден да прави? И къде бихме били, ако ги нямаше Маноловците?

И може би залата става на крака не само заради таланта на актьора, не само заради мъдростта на фолклора, а заради общочовешките послания, докоснали всекиго по свой начин. И защото някак ни се иска да не свикваме с лошото, с калта, а да търсим пътя към небето и към себе си, към светлината...

 

2011-01-15
Български приказки  
0
7

За този моноспектакъл може да се говори дълго и от различни гледни точки. Защото да напълниш театрална зала само с присъствието си, да я поведеш през българските приказки  чрез смеха, закачката, вица, иронията и да я накараш да занемее пред  драматизма на усещането и мъдростта на посланието, а после да стане на крака и дълго,  дълго да аплодира, е талант.

Но не за таланта на Мариус Куркински искам да споделя сега.

Не и за припомнянето на невероятни български приказки по уникален начин ми е думата. Още повече, че кулминацията е в „Росенският каменен мост"  на Каралийчев.

В  тези приказки има изречения, звучащи като афоризми и така замислящи.

„Добитък да е - ще свикне, а човек не свиква."- заявява свекървата в приказката „Тодьо, ле, сине, докторе".

Вярно ли е това? Наистина ли човек не свиква? Или свиква, но става някак по-малко човек?

Не свикнахме ли с тормоза на новините? - подслушвани политици, скандални записи, девалвация на идеали, некадърност и „Глупост, пак глупост!", както заключава обикалящият света и срещащ все по-глупави хора старец от приказката  „Нероден Петко".

Не свикнахме ли с мръсотията около нас - по улиците и във взаимоотношенията си? И никой не се навежда да вземе боклука си, не се заема да „премете" душата си и просто, по човешки, да се радва на малките неща и да обича ближния си. И само „Ех, това сладко станимашко винце" е, което  ни помага да се опием и забравим. За колко?

Не свикнахме ли с непрестанните манипулации и „прецаквания"? Кога по на едро - с безумна и преждевременна предизборна кампания, кога по на дребно - с „промоциите" на стоки от първа необходимост в магазините. И кога съвсем на дребничко - в собствените ни трудови екипи и семейства. Че то някак си става навик. Вместо да си дадем сметка , че само „Огън" ни трябва, за да извикаме „Много е хубава тая къща! Много е топла!" И можем сами - то няма кой друг - да си го запалим у дома, в собствения ни дом, а и в тая изстрадала наша Родина, та да стане хубав и топъл и да задържа тук децата ни. Ама не - къде по-лесно е през глупостта, през просото, през омразата, през разединението.

А както ни припомня Манол от "Росенският каменен мост", няма градеж без жертва, без грях, без вина. И без неистова жажда за прошка. Но дали е градежът по-важен или любовта и простите човешки радости? И не е ли творецът трижди проклет за това, че не би могъл без градежа си и без огромните жертви, които е  принуден да прави? И къде бихме били, ако ги нямаше Маноловците?

И може би залата става на крака не само заради таланта на актьора, не само заради мъдростта на фолклора, а заради общочовешките послания, докоснали всекиго по свой начин. И защото някак ни се иска да не свикваме с лошото, с калта, а да търсим пътя към небето и към себе си, към светлината...

 

2011-01-15
Български приказки  
0
7

За този моноспектакъл може да се говори дълго и от различни гледни точки. Защото да напълниш театрална зала само с присъствието си, да я поведеш през българските приказки  чрез смеха, закачката, вица, иронията и да я накараш да занемее пред  драматизма на усещането и мъдростта на посланието, а после да стане на крака и дълго,  дълго да аплодира, е талант.

Но не за таланта на Мариус Куркински искам да споделя сега.

Не и за припомнянето на невероятни български приказки по уникален начин ми е думата. Още повече, че кулминацията е в „Росенският каменен мост"  на Каралийчев.

В  тези приказки има изречения, звучащи като афоризми и така замислящи.

„Добитък да е - ще свикне, а човек не свиква."- заявява свекървата в приказката „Тодьо, ле, сине, докторе".

Вярно ли е това? Наистина ли човек не свиква? Или свиква, но става някак по-малко човек?

Не свикнахме ли с тормоза на новините? - подслушвани политици, скандални записи, девалвация на идеали, некадърност и „Глупост, пак глупост!", както заключава обикалящият света и срещащ все по-глупави хора старец от приказката  „Нероден Петко".

Не свикнахме ли с мръсотията около нас - по улиците и във взаимоотношенията си? И никой не се навежда да вземе боклука си, не се заема да „премете" душата си и просто, по човешки, да се радва на малките неща и да обича ближния си. И само „Ех, това сладко станимашко винце" е, което  ни помага да се опием и забравим. За колко?

Не свикнахме ли с непрестанните манипулации и „прецаквания"? Кога по на едро - с безумна и преждевременна предизборна кампания, кога по на дребно - с „промоциите" на стоки от първа необходимост в магазините. И кога съвсем на дребничко - в собствените ни трудови екипи и семейства. Че то някак си става навик. Вместо да си дадем сметка , че само „Огън" ни трябва, за да извикаме „Много е хубава тая къща! Много е топла!" И можем сами - то няма кой друг - да си го запалим у дома, в собствения ни дом, а и в тая изстрадала наша Родина, та да стане хубав и топъл и да задържа тук децата ни. Ама не - къде по-лесно е през глупостта, през просото, през омразата, през разединението.

А както ни припомня Манол от "Росенският каменен мост", няма градеж без жертва, без грях, без вина. И без неистова жажда за прошка. Но дали е градежът по-важен или любовта и простите човешки радости? И не е ли творецът трижди проклет за това, че не би могъл без градежа си и без огромните жертви, които е  принуден да прави? И къде бихме били, ако ги нямаше Маноловците?

И може би залата става на крака не само заради таланта на актьора, не само заради мъдростта на фолклора, а заради общочовешките послания, докоснали всекиго по свой начин. И защото някак ни се иска да не свикваме с лошото, с калта, а да търсим пътя към небето и към себе си, към светлината...

 

2011-01-15
Нова година - нов късмет!  
0
7

А моят късмет е да напиша първата колонка на новото десетилетие. Значи - ще ни има поне до края му. Ама, че съм и аз оптимист. Ама как иначе!

Да се върна на датата - първи януари или 01.01 от 2011-тата година на нашето летоброене. Ако разбирах нещо от нумерология сигурно щях да ви разказвам за вибрациите и натрупването на единици и двойки на този ден. Единицата, каквото и да значи, не може да не символизира начало, целеполагане, устрем. Двойката пък - като всички неща по две дава стабилност и хармония. Не случайно имаме две ръце, два крака, две очи, две уши. А сбора от всички дава 6 - число, което свързваме с успеха. И с оптимизма.

Това е денят, в който по-голямата част от света празнува пристигането на Новата година. Това събитие човечеството чества вече четири хиляди години, макар различните култури да го отбелязват по различно време и с различни ритуали. За едни това е новолунието през зимата, а за други пролетта, но за повечето от нас Новата година идва точно сега - на всеки първи януари. Може би от 1622 г., когато  Папската канцелария приема 1 януари за начало на годината (дотогава за начало на годината се е считал 25 март).

Денят е ознаменуван от много събития в световен мащаб. Той е и празник на няколко държави. Но сега ми се иска да спомена само две: едното от първата, а другото от последната година на миналото столетие. През 1901 г. в  София е пуснат първият електрически трамвай, което я прави достойна европейска столица. През 1999 г.  официално се появява еврото с надежда да обедини още повече европейците. Какво се случва след това - всички преживяваме, но то е друга тема.

Какво ли е да се родиш на първи януари? Това поличба ли е, че трябва да направиш нещо голямо с живота си? Вероятно да - Шандор Петьофи, Пиер дьо Кубертен и Джеръм Дейвид Селинджър. Грамадни личности от различни краища на света и по различен начин придвижили напред своето време. А у нас? Алеко Константинов, Пейо Яворов, Николай Райнов... все гиганти на духа и словото.

Но нека се върна към празника: Сурваки.

По традиция в нощта преди Сурваки се нарежда празнична трапеза, около която се събира цялото семейство. Баницата е основното ястие, присъстващо на трапезата. В различните краища на България се приготвя по различен начин, но навсякъде в нея се поставят дрянови клончета с пъпки, като всяко от тях се нарича за здраве, късмет, плодородие и според това на кого кое се е паднало, се гадае за състоянието му през новата година. На празничната трапеза са задължителни ястията от свинско месо. Това е единственият случай на ритуална употреба на свинско месо в българската духовна култура - то не се жертвопринася и прекадява по никакъв друг повод.

Основният обичай, който се изпълнява на Сурваки е „сурвакане"-то. Това е обредното обхождане на определена територия (махала, квартал, най-често цялото селище) от група „сурвакари" - малки момчета на възраст 4-12 години или ергени. Те влизат по къщите и сурвакат членовете на семейството (както и добитъка) като ги потуват по гърба със сурвачки - специално украсени с вълнени конци, орехи и сушени плодове, пожелавайки здраве и плодородие, за което са дарявани от домакините обикновено с хранителни продукти. И тъй като е типично мъжки този обичай, гаданията в първия ден на Новата година включват и обичая Ладуване. Момите и ергените пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома (някъде дете, старица или др.) ги изважда, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада. Потапянето и изваждането са съпроводени със специални песни, като обичаят обикновено завършва с общо хоро.

 

Сурва, Сурва, Нова Година,
златен клас на нива,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна,
жив и здрав и догодина,
догодина до амина!

Това е най-популярното наричане на Сурваки. Но според някои изследователи, то идва още от времето на старите българи, когато това било молитва към бога, която започва с молба към бога да даде новото животно за календара (според дванадесетгодишния  животински календар на прабългарите).

И така през годините и вековете, сред гръм, който да заглуши отминаващото старо и лошото в него, сред светлините от фойерверките, които да осветят пътя на Новата Година, на Новата Надежда, я посрещаме.

Посрещаме я с пожелания за здраве, за късмет, за плодородие, за успехи в начинанията, за любов и съвсем не накрая за доброта. Градим планове. Вземаме решения за това как да изградим живота си по-добър от сега. Усещаме се празнични, еуфорични и си обещаваме да не забравяме за малките ежедневни добродетели, които правят всеки от дните ни голям и значим.

 

Честита Новата 2011 Година!

Но нека да отбележа и каква година ни очаква.

Защото тя е обявена за година на  прилепите от Програмата на ООН за опазване на околната среда (ЮНЕП) по инициатива на държавите, подписали Споразумението за опазване на популациите на европейските прилепи за да се предприемат мерки в световен мащаб за защита на прилепите.

2011 г. е и  Година на горите за да се организират обединените усилия на хората за устойчивото управление, развитие и опазване на горите в света в полза на настоящите и бъдещите поколения. Нали около една трета от територията на планетата ни е покрита с гори!

2011 г. е обявена с резолюция 63/209 на Общото събрание на ООН от 19 декември 2008 г. за  Година на химията за да се популяризират постиженията на тази наука и приносът й за благосъстоянието на човечеството. Чества се по инициатива на Международния съюз за обща и приложна химия и на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО). Годината ще премине под мотото "Химията - нашият живот, нашето бъдеще". През 2011 г. се отбелязва и 100-годишнината от присъждането и връчването (1911) на Нобеловата награда за химия на Мария Кюри, която е първата жена, удостоена с високото отличие.

А на първи януари отбелязваме и Международен ден на молитвата за мир и Ден на световното семейство като ден на мира и разбирателството между хората и народите, за обединението на човечеството в едно световно семейство. Просто връщане към традицията или поредно съвременно лицемерие?  Нека на този ден не задълбавам в това. Нека се опитам да продължа да бъда еуфорична, празнична, бяла и добра...

И да ви налея първата чаша кафе за отслабване за годината. Честита Нова Година!

2011-01-01
Нова година - нов късмет!  
0
7

А моят късмет е да напиша първата колонка на новото десетилетие. Значи - ще ни има поне до края му. Ама, че съм и аз оптимист. Ама как иначе!

Да се върна на датата - първи януари или 01.01 от 2011-тата година на нашето летоброене. Ако разбирах нещо от нумерология сигурно щях да ви разказвам за вибрациите и натрупването на единици и двойки на този ден. Единицата, каквото и да значи, не може да не символизира начало, целеполагане, устрем. Двойката пък - като всички неща по две дава стабилност и хармония. Не случайно имаме две ръце, два крака, две очи, две уши. А сбора от всички дава 6 - число, което свързваме с успеха. И с оптимизма.

Това е денят, в който по-голямата част от света празнува пристигането на Новата година. Това събитие човечеството чества вече четири хиляди години, макар различните култури да го отбелязват по различно време и с различни ритуали. За едни това е новолунието през зимата, а за други пролетта, но за повечето от нас Новата година идва точно сега - на всеки първи януари. Може би от 1622 г., когато  Папската канцелария приема 1 януари за начало на годината (дотогава за начало на годината се е считал 25 март).

Денят е ознаменуван от много събития в световен мащаб. Той е и празник на няколко държави. Но сега ми се иска да спомена само две: едното от първата, а другото от последната година на миналото столетие. През 1901 г. в  София е пуснат първият електрически трамвай, което я прави достойна европейска столица. През 1999 г.  официално се появява еврото с надежда да обедини още повече европейците. Какво се случва след това - всички преживяваме, но то е друга тема.

Какво ли е да се родиш на първи януари? Това поличба ли е, че трябва да направиш нещо голямо с живота си? Вероятно да - Шандор Петьофи, Пиер дьо Кубертен и Джеръм Дейвид Селинджър. Грамадни личности от различни краища на света и по различен начин придвижили напред своето време. А у нас? Алеко Константинов, Пейо Яворов, Николай Райнов... все гиганти на духа и словото.

Но нека се върна към празника: Сурваки.

По традиция в нощта преди Сурваки се нарежда празнична трапеза, около която се събира цялото семейство. Баницата е основното ястие, присъстващо на трапезата. В различните краища на България се приготвя по различен начин, но навсякъде в нея се поставят дрянови клончета с пъпки, като всяко от тях се нарича за здраве, късмет, плодородие и според това на кого кое се е паднало, се гадае за състоянието му през новата година. На празничната трапеза са задължителни ястията от свинско месо. Това е единственият случай на ритуална употреба на свинско месо в българската духовна култура - то не се жертвопринася и прекадява по никакъв друг повод.

Основният обичай, който се изпълнява на Сурваки е „сурвакане"-то. Това е обредното обхождане на определена територия (махала, квартал, най-често цялото селище) от група „сурвакари" - малки момчета на възраст 4-12 години или ергени. Те влизат по къщите и сурвакат членовете на семейството (както и добитъка) като ги потуват по гърба със сурвачки - специално украсени с вълнени конци, орехи и сушени плодове, пожелавайки здраве и плодородие, за което са дарявани от домакините обикновено с хранителни продукти. И тъй като е типично мъжки този обичай, гаданията в първия ден на Новата година включват и обичая Ладуване. Момите и ергените пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома (някъде дете, старица или др.) ги изважда, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада. Потапянето и изваждането са съпроводени със специални песни, като обичаят обикновено завършва с общо хоро.

 

Сурва, Сурва, Нова Година,
златен клас на нива,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна,
жив и здрав и догодина,
догодина до амина!

Това е най-популярното наричане на Сурваки. Но според някои изследователи, то идва още от времето на старите българи, когато това било молитва към бога, която започва с молба към бога да даде новото животно за календара (според дванадесетгодишния  животински календар на прабългарите).

И така през годините и вековете, сред гръм, който да заглуши отминаващото старо и лошото в него, сред светлините от фойерверките, които да осветят пътя на Новата Година, на Новата Надежда, я посрещаме.

Посрещаме я с пожелания за здраве, за късмет, за плодородие, за успехи в начинанията, за любов и съвсем не накрая за доброта. Градим планове. Вземаме решения за това как да изградим живота си по-добър от сега. Усещаме се празнични, еуфорични и си обещаваме да не забравяме за малките ежедневни добродетели, които правят всеки от дните ни голям и значим.

 

Честита Новата 2011 Година!

Но нека да отбележа и каква година ни очаква.

Защото тя е обявена за година на  прилепите от Програмата на ООН за опазване на околната среда (ЮНЕП) по инициатива на държавите, подписали Споразумението за опазване на популациите на европейските прилепи за да се предприемат мерки в световен мащаб за защита на прилепите.

2011 г. е и  Година на горите за да се организират обединените усилия на хората за устойчивото управление, развитие и опазване на горите в света в полза на настоящите и бъдещите поколения. Нали около една трета от територията на планетата ни е покрита с гори!

2011 г. е обявена с резолюция 63/209 на Общото събрание на ООН от 19 декември 2008 г. за  Година на химията за да се популяризират постиженията на тази наука и приносът й за благосъстоянието на човечеството. Чества се по инициатива на Международния съюз за обща и приложна химия и на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО). Годината ще премине под мотото "Химията - нашият живот, нашето бъдеще". През 2011 г. се отбелязва и 100-годишнината от присъждането и връчването (1911) на Нобеловата награда за химия на Мария Кюри, която е първата жена, удостоена с високото отличие.

А на първи януари отбелязваме и Международен ден на молитвата за мир и Ден на световното семейство като ден на мира и разбирателството между хората и народите, за обединението на човечеството в едно световно семейство. Просто връщане към традицията или поредно съвременно лицемерие?  Нека на този ден не задълбавам в това. Нека се опитам да продължа да бъда еуфорична, празнична, бяла и добра...

И да ви налея първата чаша кафе за отслабване за годината. Честита Нова Година!

2011-01-01
Нова година - нов късмет!  
0
7

А моят късмет е да напиша първата колонка на новото десетилетие. Значи - ще ни има поне до края му. Ама, че съм и аз оптимист. Ама как иначе!

Да се върна на датата - първи януари или 01.01 от 2011-тата година на нашето летоброене. Ако разбирах нещо от нумерология сигурно щях да ви разказвам за вибрациите и натрупването на единици и двойки на този ден. Единицата, каквото и да значи, не може да не символизира начало, целеполагане, устрем. Двойката пък - като всички неща по две дава стабилност и хармония. Не случайно имаме две ръце, два крака, две очи, две уши. А сбора от всички дава 6 - число, което свързваме с успеха. И с оптимизма.

Това е денят, в който по-голямата част от света празнува пристигането на Новата година. Това събитие човечеството чества вече четири хиляди години, макар различните култури да го отбелязват по различно време и с различни ритуали. За едни това е новолунието през зимата, а за други пролетта, но за повечето от нас Новата година идва точно сега - на всеки първи януари. Може би от 1622 г., когато  Папската канцелария приема 1 януари за начало на годината (дотогава за начало на годината се е считал 25 март).

Денят е ознаменуван от много събития в световен мащаб. Той е и празник на няколко държави. Но сега ми се иска да спомена само две: едното от първата, а другото от последната година на миналото столетие. През 1901 г. в  София е пуснат първият електрически трамвай, което я прави достойна европейска столица. През 1999 г.  официално се появява еврото с надежда да обедини още повече европейците. Какво се случва след това - всички преживяваме, но то е друга тема.

Какво ли е да се родиш на първи януари? Това поличба ли е, че трябва да направиш нещо голямо с живота си? Вероятно да - Шандор Петьофи, Пиер дьо Кубертен и Джеръм Дейвид Селинджър. Грамадни личности от различни краища на света и по различен начин придвижили напред своето време. А у нас? Алеко Константинов, Пейо Яворов, Николай Райнов... все гиганти на духа и словото.

Но нека се върна към празника: Сурваки.

По традиция в нощта преди Сурваки се нарежда празнична трапеза, около която се събира цялото семейство. Баницата е основното ястие, присъстващо на трапезата. В различните краища на България се приготвя по различен начин, но навсякъде в нея се поставят дрянови клончета с пъпки, като всяко от тях се нарича за здраве, късмет, плодородие и според това на кого кое се е паднало, се гадае за състоянието му през новата година. На празничната трапеза са задължителни ястията от свинско месо. Това е единственият случай на ритуална употреба на свинско месо в българската духовна култура - то не се жертвопринася и прекадява по никакъв друг повод.

Основният обичай, който се изпълнява на Сурваки е „сурвакане"-то. Това е обредното обхождане на определена територия (махала, квартал, най-често цялото селище) от група „сурвакари" - малки момчета на възраст 4-12 години или ергени. Те влизат по къщите и сурвакат членовете на семейството (както и добитъка) като ги потуват по гърба със сурвачки - специално украсени с вълнени конци, орехи и сушени плодове, пожелавайки здраве и плодородие, за което са дарявани от домакините обикновено с хранителни продукти. И тъй като е типично мъжки този обичай, гаданията в първия ден на Новата година включват и обичая Ладуване. Момите и ергените пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома (някъде дете, старица или др.) ги изважда, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада. Потапянето и изваждането са съпроводени със специални песни, като обичаят обикновено завършва с общо хоро.

 

Сурва, Сурва, Нова Година,
златен клас на нива,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна,
жив и здрав и догодина,
догодина до амина!

Това е най-популярното наричане на Сурваки. Но според някои изследователи, то идва още от времето на старите българи, когато това било молитва към бога, която започва с молба към бога да даде новото животно за календара (според дванадесетгодишния  животински календар на прабългарите).

И така през годините и вековете, сред гръм, който да заглуши отминаващото старо и лошото в него, сред светлините от фойерверките, които да осветят пътя на Новата Година, на Новата Надежда, я посрещаме.

Посрещаме я с пожелания за здраве, за късмет, за плодородие, за успехи в начинанията, за любов и съвсем не накрая за доброта. Градим планове. Вземаме решения за това как да изградим живота си по-добър от сега. Усещаме се празнични, еуфорични и си обещаваме да не забравяме за малките ежедневни добродетели, които правят всеки от дните ни голям и значим.

 

Честита Новата 2011 Година!

Но нека да отбележа и каква година ни очаква.

Защото тя е обявена за година на  прилепите от Програмата на ООН за опазване на околната среда (ЮНЕП) по инициатива на държавите, подписали Споразумението за опазване на популациите на европейските прилепи за да се предприемат мерки в световен мащаб за защита на прилепите.

2011 г. е и  Година на горите за да се организират обединените усилия на хората за устойчивото управление, развитие и опазване на горите в света в полза на настоящите и бъдещите поколения. Нали около една трета от територията на планетата ни е покрита с гори!

2011 г. е обявена с резолюция 63/209 на Общото събрание на ООН от 19 декември 2008 г. за  Година на химията за да се популяризират постиженията на тази наука и приносът й за благосъстоянието на човечеството. Чества се по инициатива на Международния съюз за обща и приложна химия и на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО). Годината ще премине под мотото "Химията - нашият живот, нашето бъдеще". През 2011 г. се отбелязва и 100-годишнината от присъждането и връчването (1911) на Нобеловата награда за химия на Мария Кюри, която е първата жена, удостоена с високото отличие.

А на първи януари отбелязваме и Международен ден на молитвата за мир и Ден на световното семейство като ден на мира и разбирателството между хората и народите, за обединението на човечеството в едно световно семейство. Просто връщане към традицията или поредно съвременно лицемерие?  Нека на този ден не задълбавам в това. Нека се опитам да продължа да бъда еуфорична, празнична, бяла и добра...

И да ви налея първата чаша кафе за отслабване за годината. Честита Нова Година!

2011-01-01
Нова година - нов късмет!  
0
7

А моят късмет е да напиша първата колонка на новото десетилетие. Значи - ще ни има поне до края му. Ама, че съм и аз оптимист. Ама как иначе!

Да се върна на датата - първи януари или 01.01 от 2011-тата година на нашето летоброене. Ако разбирах нещо от нумерология сигурно щях да ви разказвам за вибрациите и натрупването на единици и двойки на този ден. Единицата, каквото и да значи, не може да не символизира начало, целеполагане, устрем. Двойката пък - като всички неща по две дава стабилност и хармония. Не случайно имаме две ръце, два крака, две очи, две уши. А сбора от всички дава 6 - число, което свързваме с успеха. И с оптимизма.

Това е денят, в който по-голямата част от света празнува пристигането на Новата година. Това събитие човечеството чества вече четири хиляди години, макар различните култури да го отбелязват по различно време и с различни ритуали. За едни това е новолунието през зимата, а за други пролетта, но за повечето от нас Новата година идва точно сега - на всеки първи януари. Може би от 1622 г., когато  Папската канцелария приема 1 януари за начало на годината (дотогава за начало на годината се е считал 25 март).

Денят е ознаменуван от много събития в световен мащаб. Той е и празник на няколко държави. Но сега ми се иска да спомена само две: едното от първата, а другото от последната година на миналото столетие. През 1901 г. в  София е пуснат първият електрически трамвай, което я прави достойна европейска столица. През 1999 г.  официално се появява еврото с надежда да обедини още повече европейците. Какво се случва след това - всички преживяваме, но то е друга тема.

Какво ли е да се родиш на първи януари? Това поличба ли е, че трябва да направиш нещо голямо с живота си? Вероятно да - Шандор Петьофи, Пиер дьо Кубертен и Джеръм Дейвид Селинджър. Грамадни личности от различни краища на света и по различен начин придвижили напред своето време. А у нас? Алеко Константинов, Пейо Яворов, Николай Райнов... все гиганти на духа и словото.

Но нека се върна към празника: Сурваки.

По традиция в нощта преди Сурваки се нарежда празнична трапеза, около която се събира цялото семейство. Баницата е основното ястие, присъстващо на трапезата. В различните краища на България се приготвя по различен начин, но навсякъде в нея се поставят дрянови клончета с пъпки, като всяко от тях се нарича за здраве, късмет, плодородие и според това на кого кое се е паднало, се гадае за състоянието му през новата година. На празничната трапеза са задължителни ястията от свинско месо. Това е единственият случай на ритуална употреба на свинско месо в българската духовна култура - то не се жертвопринася и прекадява по никакъв друг повод.

Основният обичай, който се изпълнява на Сурваки е „сурвакане"-то. Това е обредното обхождане на определена територия (махала, квартал, най-често цялото селище) от група „сурвакари" - малки момчета на възраст 4-12 години или ергени. Те влизат по къщите и сурвакат членовете на семейството (както и добитъка) като ги потуват по гърба със сурвачки - специално украсени с вълнени конци, орехи и сушени плодове, пожелавайки здраве и плодородие, за което са дарявани от домакините обикновено с хранителни продукти. И тъй като е типично мъжки този обичай, гаданията в първия ден на Новата година включват и обичая Ладуване. Момите и ергените пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома (някъде дете, старица или др.) ги изважда, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада. Потапянето и изваждането са съпроводени със специални песни, като обичаят обикновено завършва с общо хоро.

 

Сурва, Сурва, Нова Година,
златен клас на нива,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна,
жив и здрав и догодина,
догодина до амина!

Това е най-популярното наричане на Сурваки. Но според някои изследователи, то идва още от времето на старите българи, когато това било молитва към бога, която започва с молба към бога да даде новото животно за календара (според дванадесетгодишния  животински календар на прабългарите).

И така през годините и вековете, сред гръм, който да заглуши отминаващото старо и лошото в него, сред светлините от фойерверките, които да осветят пътя на Новата Година, на Новата Надежда, я посрещаме.

Посрещаме я с пожелания за здраве, за късмет, за плодородие, за успехи в начинанията, за любов и съвсем не накрая за доброта. Градим планове. Вземаме решения за това как да изградим живота си по-добър от сега. Усещаме се празнични, еуфорични и си обещаваме да не забравяме за малките ежедневни добродетели, които правят всеки от дните ни голям и значим.

 

Честита Новата 2011 Година!

Но нека да отбележа и каква година ни очаква.

Защото тя е обявена за година на  прилепите от Програмата на ООН за опазване на околната среда (ЮНЕП) по инициатива на държавите, подписали Споразумението за опазване на популациите на европейските прилепи за да се предприемат мерки в световен мащаб за защита на прилепите.

2011 г. е и  Година на горите за да се организират обединените усилия на хората за устойчивото управление, развитие и опазване на горите в света в полза на настоящите и бъдещите поколения. Нали около една трета от територията на планетата ни е покрита с гори!

2011 г. е обявена с резолюция 63/209 на Общото събрание на ООН от 19 декември 2008 г. за  Година на химията за да се популяризират постиженията на тази наука и приносът й за благосъстоянието на човечеството. Чества се по инициатива на Международния съюз за обща и приложна химия и на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО). Годината ще премине под мотото "Химията - нашият живот, нашето бъдеще". През 2011 г. се отбелязва и 100-годишнината от присъждането и връчването (1911) на Нобеловата награда за химия на Мария Кюри, която е първата жена, удостоена с високото отличие.

А на първи януари отбелязваме и Международен ден на молитвата за мир и Ден на световното семейство като ден на мира и разбирателството между хората и народите, за обединението на човечеството в едно световно семейство. Просто връщане към традицията или поредно съвременно лицемерие?  Нека на този ден не задълбавам в това. Нека се опитам да продължа да бъда еуфорична, празнична, бяла и добра...

И да ви налея първата чаша кафе за отслабване за годината. Честита Нова Година!

2011-01-01
Безвреден наркотик  
0
7

Купуваме ги. Сутрин преди работа. Или на връщане привечер. Те са малкото удоволствие, което си доставяме. Те са тези, за които специално приготвяме определената малка сума от фонд  „И аз съм човек" в определения ден от седмицата или месеца, в който излизат по сергиите.

Питаме за тях, търсим ги и когато ги вземем в ръце трескаво разкъсваме опаковката и ги разлистваме. Четем ги в автобуса, трамвая, метрото. Усещаме, че съседката наднича над рамото ни и го приемаме различно. Понякога се дразним,че ни навлиза в личното пространство, а понякога ни гъделичка усещането, че сме напред с материала и сме се сдобили с „любимата играчка" малко по-рано. После ги забравяме в дамската чанта до следващото сядане в градския транспорт.

Това са „женските" списания.

Четем ги с упование. Вярваме им. Спорим с тях. Крещим мислено на авторите и редакторите „Тези пък! Те ли ще ме учат как да живея!" и дори „Боже от какво печелят хората! Та аз тези неща мога да ги напиша сто пъти по-добре." И разбира се никога не ги пишем, а следващия път отново приготвяме монетите в джоба на връхната дреха, за да купим същото списание. За да го разлистим нетърпеливо. Да се насладим на фотографиите. Да поспорим с модния редактор за „носимостта" и практичността на предложените дрехи, обувки и аксесоари.

Да прочетем новостите в области като „Ласките през зимата", „Ароматна зимна кухня", „Топли плетива за зимата"... Сякаш не сме преживели няколко десетки зими със знанията, предадени ни от майки  и баби, придобити от опита и по метода на пробите и грешките, сякаш в главите ни няма стотици „рецепти" за всяка предположена от женските екипи ситуация. Но продължаваме да четем. Това е нашият лек и безвреден женски наркотик.

Започваме да разлистваме отзад напред, връщаме се в средата и после обратно. Изчитаме десетина пъти хороскопа, макар че принципно не вярваме  в такива неща. Решаваме тестовете, като дори съвсем целенасочено отговаряме различно и невярно. Защото го правим не винаги и не непременно да научим нещо ново за себе си, а за да си доставим още едно малко перверзно забавление „Ами ако бях такава?!" .

Изчитаме с насмешка представените магове, вълшебници и всичкоразбирачи и се гордеем със силата си никога да не се допитаме до такива в реалния си живот.

Интервютата и личните истории ни доставят здравословната доза клюка, за да не надничаме под завивките на съседите.

И накрая, когато страниците са се изпомачкали и е дошло времето на следващия брой, прилежно изрязваме диетите, готварските рецепти и системите с домашни спортни упражнения, подреждаме ги в папки с обещанието, че „това ще го опитам някой път" и забравяме за тях. Обожаваните страници с фотоси от екзотични места, прекрасни тоалети и забавления изхвърляме в кофите за разделно събиране на отпадъци, защото мислим „в зелено".

Но дали за всички е така?

Има и друг вид потребители - такива, които сляпо вярват в „готовите рецепти", които тичат при маговете за съвет и помощ, лишавайки децата си от нова дрешка или дори сутрешната чаша мляко. А младата аудитория на вечния стар „Космополитън"? Има между тях такива, които не могат да облекат нещо различно от рекламиран бранд.  И които не смеят да тръгнат навън без да са си сверили хороскопа. И които дори секс-позите сверяват със страниците на любимото списание. А как да изперат, изгладят, сготвят бърза и полу-готова храна научават от същото място. Е, и от рекламите по радиото и телевизията. И как да общуват с децата си. А научават ли го? И какво ли още не.

За това и друга гледна точка е, че този тип издания „възпитават" потребителски манталитет. Че прокламират субкултурата на прекрасните и успешни манекенки (чалга-култура). Замислям се, че този аспект съвсем не е безпочвен.  Вземете рубриката „Успешна, усмихната, удивителна" (Ех, това Космо - все ми е трън в очите, не се заяждам с другите.) В нея представят само дами от популярни професии - актриси, манекенки, телевизионни журналистки, шефки на водещи фирми и без това влезли под светлините на прожекторите. Там не е представена нито една редакторка на женско списание дори, нито една учителка, лекарка или библиотекарка да речем. А рекламираните стоки - от скъпи, по-скъпи. А местата за почивка - от далечни, по-далечни. Съветите за здраве - къде без тях, те пък май заформят у някои читатели хипохондрика. Къде е истината?

Някога баба ми беше абонирана за „Жената днес".  Още по-назад във времето са били  „Българка", „Женски глас"... Днес заглавията са десетки. Има изненадващо голяма конкуренция, а всъщност за всяко се намира аудитория. Опитвали ли сте да намерите което и да е от женските издания да речем седмица след датата му, ако е месечно. Мисия невъзможна. Въпрос на тиражи или на търсене? Риск ли е да оставите дъщеря си да чете подобни неща? А вие четете ли? Тогава?

Случи ми се да вляза в една от редакциите. Там е спретнато. Посреща те женски екип. Натрупаните броеве са пъстри. Лицата на редакторките са ведри. Сигурно им е трудно да намерят баланса и да преведат изданието си между „Осанна" и „Разпни го", да намерят точните теми и точния език, които хем да се купуват, хем да не  са прекалено назидателни, хем да остават на вълните на красотата. Да възпитават женственото в забързаното ни ежедневие, за да останем нежни когато трябва да сме твърди и да бъдем силни когато слабостта е готова да ни задуши.

 

 

 

2010-12-04
Безвреден наркотик  
0
7

Купуваме ги. Сутрин преди работа. Или на връщане привечер. Те са малкото удоволствие, което си доставяме. Те са тези, за които специално приготвяме определената малка сума от фонд  „И аз съм човек" в определения ден от седмицата или месеца, в който излизат по сергиите.

Питаме за тях, търсим ги и когато ги вземем в ръце трескаво разкъсваме опаковката и ги разлистваме. Четем ги в автобуса, трамвая, метрото. Усещаме, че съседката наднича над рамото ни и го приемаме различно. Понякога се дразним,че ни навлиза в личното пространство, а понякога ни гъделичка усещането, че сме напред с материала и сме се сдобили с „любимата играчка" малко по-рано. После ги забравяме в дамската чанта до следващото сядане в градския транспорт.

Това са „женските" списания.

Четем ги с упование. Вярваме им. Спорим с тях. Крещим мислено на авторите и редакторите „Тези пък! Те ли ще ме учат как да живея!" и дори „Боже от какво печелят хората! Та аз тези неща мога да ги напиша сто пъти по-добре." И разбира се никога не ги пишем, а следващия път отново приготвяме монетите в джоба на връхната дреха, за да купим същото списание. За да го разлистим нетърпеливо. Да се насладим на фотографиите. Да поспорим с модния редактор за „носимостта" и практичността на предложените дрехи, обувки и аксесоари.

Да прочетем новостите в области като „Ласките през зимата", „Ароматна зимна кухня", „Топли плетива за зимата"... Сякаш не сме преживели няколко десетки зими със знанията, предадени ни от майки  и баби, придобити от опита и по метода на пробите и грешките, сякаш в главите ни няма стотици „рецепти" за всяка предположена от женските екипи ситуация. Но продължаваме да четем. Това е нашият лек и безвреден женски наркотик.

Започваме да разлистваме отзад напред, връщаме се в средата и после обратно. Изчитаме десетина пъти хороскопа, макар че принципно не вярваме  в такива неща. Решаваме тестовете, като дори съвсем целенасочено отговаряме различно и невярно. Защото го правим не винаги и не непременно да научим нещо ново за себе си, а за да си доставим още едно малко перверзно забавление „Ами ако бях такава?!" .

Изчитаме с насмешка представените магове, вълшебници и всичкоразбирачи и се гордеем със силата си никога да не се допитаме до такива в реалния си живот.

Интервютата и личните истории ни доставят здравословната доза клюка, за да не надничаме под завивките на съседите.

И накрая, когато страниците са се изпомачкали и е дошло времето на следващия брой, прилежно изрязваме диетите, готварските рецепти и системите с домашни спортни упражнения, подреждаме ги в папки с обещанието, че „това ще го опитам някой път" и забравяме за тях. Обожаваните страници с фотоси от екзотични места, прекрасни тоалети и забавления изхвърляме в кофите за разделно събиране на отпадъци, защото мислим „в зелено".

Но дали за всички е така?

Има и друг вид потребители - такива, които сляпо вярват в „готовите рецепти", които тичат при маговете за съвет и помощ, лишавайки децата си от нова дрешка или дори сутрешната чаша мляко. А младата аудитория на вечния стар „Космополитън"? Има между тях такива, които не могат да облекат нещо различно от рекламиран бранд.  И които не смеят да тръгнат навън без да са си сверили хороскопа. И които дори секс-позите сверяват със страниците на любимото списание. А как да изперат, изгладят, сготвят бърза и полу-готова храна научават от същото място. Е, и от рекламите по радиото и телевизията. И как да общуват с децата си. А научават ли го? И какво ли още не.

За това и друга гледна точка е, че този тип издания „възпитават" потребителски манталитет. Че прокламират субкултурата на прекрасните и успешни манекенки (чалга-култура). Замислям се, че този аспект съвсем не е безпочвен.  Вземете рубриката „Успешна, усмихната, удивителна" (Ех, това Космо - все ми е трън в очите, не се заяждам с другите.) В нея представят само дами от популярни професии - актриси, манекенки, телевизионни журналистки, шефки на водещи фирми и без това влезли под светлините на прожекторите. Там не е представена нито една редакторка на женско списание дори, нито една учителка, лекарка или библиотекарка да речем. А рекламираните стоки - от скъпи, по-скъпи. А местата за почивка - от далечни, по-далечни. Съветите за здраве - къде без тях, те пък май заформят у някои читатели хипохондрика. Къде е истината?

Някога баба ми беше абонирана за „Жената днес".  Още по-назад във времето са били  „Българка", „Женски глас"... Днес заглавията са десетки. Има изненадващо голяма конкуренция, а всъщност за всяко се намира аудитория. Опитвали ли сте да намерите което и да е от женските издания да речем седмица след датата му, ако е месечно. Мисия невъзможна. Въпрос на тиражи или на търсене? Риск ли е да оставите дъщеря си да чете подобни неща? А вие четете ли? Тогава?

Случи ми се да вляза в една от редакциите. Там е спретнато. Посреща те женски екип. Натрупаните броеве са пъстри. Лицата на редакторките са ведри. Сигурно им е трудно да намерят баланса и да преведат изданието си между „Осанна" и „Разпни го", да намерят точните теми и точния език, които хем да се купуват, хем да не  са прекалено назидателни, хем да остават на вълните на красотата. Да възпитават женственото в забързаното ни ежедневие, за да останем нежни когато трябва да сме твърди и да бъдем силни когато слабостта е готова да ни задуши.

 

 

 

2010-12-04
Безвреден наркотик  
0
7

Купуваме ги. Сутрин преди работа. Или на връщане привечер. Те са малкото удоволствие, което си доставяме. Те са тези, за които специално приготвяме определената малка сума от фонд  „И аз съм човек" в определения ден от седмицата или месеца, в който излизат по сергиите.

Питаме за тях, търсим ги и когато ги вземем в ръце трескаво разкъсваме опаковката и ги разлистваме. Четем ги в автобуса, трамвая, метрото. Усещаме, че съседката наднича над рамото ни и го приемаме различно. Понякога се дразним,че ни навлиза в личното пространство, а понякога ни гъделичка усещането, че сме напред с материала и сме се сдобили с „любимата играчка" малко по-рано. После ги забравяме в дамската чанта до следващото сядане в градския транспорт.

Това са „женските" списания.

Четем ги с упование. Вярваме им. Спорим с тях. Крещим мислено на авторите и редакторите „Тези пък! Те ли ще ме учат как да живея!" и дори „Боже от какво печелят хората! Та аз тези неща мога да ги напиша сто пъти по-добре." И разбира се никога не ги пишем, а следващия път отново приготвяме монетите в джоба на връхната дреха, за да купим същото списание. За да го разлистим нетърпеливо. Да се насладим на фотографиите. Да поспорим с модния редактор за „носимостта" и практичността на предложените дрехи, обувки и аксесоари.

Да прочетем новостите в области като „Ласките през зимата", „Ароматна зимна кухня", „Топли плетива за зимата"... Сякаш не сме преживели няколко десетки зими със знанията, предадени ни от майки  и баби, придобити от опита и по метода на пробите и грешките, сякаш в главите ни няма стотици „рецепти" за всяка предположена от женските екипи ситуация. Но продължаваме да четем. Това е нашият лек и безвреден женски наркотик.

Започваме да разлистваме отзад напред, връщаме се в средата и после обратно. Изчитаме десетина пъти хороскопа, макар че принципно не вярваме  в такива неща. Решаваме тестовете, като дори съвсем целенасочено отговаряме различно и невярно. Защото го правим не винаги и не непременно да научим нещо ново за себе си, а за да си доставим още едно малко перверзно забавление „Ами ако бях такава?!" .

Изчитаме с насмешка представените магове, вълшебници и всичкоразбирачи и се гордеем със силата си никога да не се допитаме до такива в реалния си живот.

Интервютата и личните истории ни доставят здравословната доза клюка, за да не надничаме под завивките на съседите.

И накрая, когато страниците са се изпомачкали и е дошло времето на следващия брой, прилежно изрязваме диетите, готварските рецепти и системите с домашни спортни упражнения, подреждаме ги в папки с обещанието, че „това ще го опитам някой път" и забравяме за тях. Обожаваните страници с фотоси от екзотични места, прекрасни тоалети и забавления изхвърляме в кофите за разделно събиране на отпадъци, защото мислим „в зелено".

Но дали за всички е така?

Има и друг вид потребители - такива, които сляпо вярват в „готовите рецепти", които тичат при маговете за съвет и помощ, лишавайки децата си от нова дрешка или дори сутрешната чаша мляко. А младата аудитория на вечния стар „Космополитън"? Има между тях такива, които не могат да облекат нещо различно от рекламиран бранд.  И които не смеят да тръгнат навън без да са си сверили хороскопа. И които дори секс-позите сверяват със страниците на любимото списание. А как да изперат, изгладят, сготвят бърза и полу-готова храна научават от същото място. Е, и от рекламите по радиото и телевизията. И как да общуват с децата си. А научават ли го? И какво ли още не.

За това и друга гледна точка е, че този тип издания „възпитават" потребителски манталитет. Че прокламират субкултурата на прекрасните и успешни манекенки (чалга-култура). Замислям се, че този аспект съвсем не е безпочвен.  Вземете рубриката „Успешна, усмихната, удивителна" (Ех, това Космо - все ми е трън в очите, не се заяждам с другите.) В нея представят само дами от популярни професии - актриси, манекенки, телевизионни журналистки, шефки на водещи фирми и без това влезли под светлините на прожекторите. Там не е представена нито една редакторка на женско списание дори, нито една учителка, лекарка или библиотекарка да речем. А рекламираните стоки - от скъпи, по-скъпи. А местата за почивка - от далечни, по-далечни. Съветите за здраве - къде без тях, те пък май заформят у някои читатели хипохондрика. Къде е истината?

Някога баба ми беше абонирана за „Жената днес".  Още по-назад във времето са били  „Българка", „Женски глас"... Днес заглавията са десетки. Има изненадващо голяма конкуренция, а всъщност за всяко се намира аудитория. Опитвали ли сте да намерите което и да е от женските издания да речем седмица след датата му, ако е месечно. Мисия невъзможна. Въпрос на тиражи или на търсене? Риск ли е да оставите дъщеря си да чете подобни неща? А вие четете ли? Тогава?

Случи ми се да вляза в една от редакциите. Там е спретнато. Посреща те женски екип. Натрупаните броеве са пъстри. Лицата на редакторките са ведри. Сигурно им е трудно да намерят баланса и да преведат изданието си между „Осанна" и „Разпни го", да намерят точните теми и точния език, които хем да се купуват, хем да не  са прекалено назидателни, хем да остават на вълните на красотата. Да възпитават женственото в забързаното ни ежедневие, за да останем нежни когато трябва да сме твърди и да бъдем силни когато слабостта е готова да ни задуши.

 

 

 

2010-12-04
Безвреден наркотик  
0
7

Купуваме ги. Сутрин преди работа. Или на връщане привечер. Те са малкото удоволствие, което си доставяме. Те са тези, за които специално приготвяме определената малка сума от фонд  „И аз съм човек" в определения ден от седмицата или месеца, в който излизат по сергиите.

Питаме за тях, търсим ги и когато ги вземем в ръце трескаво разкъсваме опаковката и ги разлистваме. Четем ги в автобуса, трамвая, метрото. Усещаме, че съседката наднича над рамото ни и го приемаме различно. Понякога се дразним,че ни навлиза в личното пространство, а понякога ни гъделичка усещането, че сме напред с материала и сме се сдобили с „любимата играчка" малко по-рано. После ги забравяме в дамската чанта до следващото сядане в градския транспорт.

Това са „женските" списания.

Четем ги с упование. Вярваме им. Спорим с тях. Крещим мислено на авторите и редакторите „Тези пък! Те ли ще ме учат как да живея!" и дори „Боже от какво печелят хората! Та аз тези неща мога да ги напиша сто пъти по-добре." И разбира се никога не ги пишем, а следващия път отново приготвяме монетите в джоба на връхната дреха, за да купим същото списание. За да го разлистим нетърпеливо. Да се насладим на фотографиите. Да поспорим с модния редактор за „носимостта" и практичността на предложените дрехи, обувки и аксесоари.

Да прочетем новостите в области като „Ласките през зимата", „Ароматна зимна кухня", „Топли плетива за зимата"... Сякаш не сме преживели няколко десетки зими със знанията, предадени ни от майки  и баби, придобити от опита и по метода на пробите и грешките, сякаш в главите ни няма стотици „рецепти" за всяка предположена от женските екипи ситуация. Но продължаваме да четем. Това е нашият лек и безвреден женски наркотик.

Започваме да разлистваме отзад напред, връщаме се в средата и после обратно. Изчитаме десетина пъти хороскопа, макар че принципно не вярваме  в такива неща. Решаваме тестовете, като дори съвсем целенасочено отговаряме различно и невярно. Защото го правим не винаги и не непременно да научим нещо ново за себе си, а за да си доставим още едно малко перверзно забавление „Ами ако бях такава?!" .

Изчитаме с насмешка представените магове, вълшебници и всичкоразбирачи и се гордеем със силата си никога да не се допитаме до такива в реалния си живот.

Интервютата и личните истории ни доставят здравословната доза клюка, за да не надничаме под завивките на съседите.

И накрая, когато страниците са се изпомачкали и е дошло времето на следващия брой, прилежно изрязваме диетите, готварските рецепти и системите с домашни спортни упражнения, подреждаме ги в папки с обещанието, че „това ще го опитам някой път" и забравяме за тях. Обожаваните страници с фотоси от екзотични места, прекрасни тоалети и забавления изхвърляме в кофите за разделно събиране на отпадъци, защото мислим „в зелено".

Но дали за всички е така?

Има и друг вид потребители - такива, които сляпо вярват в „готовите рецепти", които тичат при маговете за съвет и помощ, лишавайки децата си от нова дрешка или дори сутрешната чаша мляко. А младата аудитория на вечния стар „Космополитън"? Има между тях такива, които не могат да облекат нещо различно от рекламиран бранд.  И които не смеят да тръгнат навън без да са си сверили хороскопа. И които дори секс-позите сверяват със страниците на любимото списание. А как да изперат, изгладят, сготвят бърза и полу-готова храна научават от същото място. Е, и от рекламите по радиото и телевизията. И как да общуват с децата си. А научават ли го? И какво ли още не.

За това и друга гледна точка е, че този тип издания „възпитават" потребителски манталитет. Че прокламират субкултурата на прекрасните и успешни манекенки (чалга-култура). Замислям се, че този аспект съвсем не е безпочвен.  Вземете рубриката „Успешна, усмихната, удивителна" (Ех, това Космо - все ми е трън в очите, не се заяждам с другите.) В нея представят само дами от популярни професии - актриси, манекенки, телевизионни журналистки, шефки на водещи фирми и без това влезли под светлините на прожекторите. Там не е представена нито една редакторка на женско списание дори, нито една учителка, лекарка или библиотекарка да речем. А рекламираните стоки - от скъпи, по-скъпи. А местата за почивка - от далечни, по-далечни. Съветите за здраве - къде без тях, те пък май заформят у някои читатели хипохондрика. Къде е истината?

Някога баба ми беше абонирана за „Жената днес".  Още по-назад във времето са били  „Българка", „Женски глас"... Днес заглавията са десетки. Има изненадващо голяма конкуренция, а всъщност за всяко се намира аудитория. Опитвали ли сте да намерите което и да е от женските издания да речем седмица след датата му, ако е месечно. Мисия невъзможна. Въпрос на тиражи или на търсене? Риск ли е да оставите дъщеря си да чете подобни неща? А вие четете ли? Тогава?

Случи ми се да вляза в една от редакциите. Там е спретнато. Посреща те женски екип. Натрупаните броеве са пъстри. Лицата на редакторките са ведри. Сигурно им е трудно да намерят баланса и да преведат изданието си между „Осанна" и „Разпни го", да намерят точните теми и точния език, които хем да се купуват, хем да не  са прекалено назидателни, хем да остават на вълните на красотата. Да възпитават женственото в забързаното ни ежедневие, за да останем нежни когато трябва да сме твърди и да бъдем силни когато слабостта е готова да ни задуши.

 

 

 

2010-12-04
Още за семейството  
0
7

Колонката ми днес е по-скоро напомняне за утре. Датата, денят, празникът го заслужават. Защото на 21.11 в Деня на Въведение Богородично празнуваме и Денят на християнското семейство. А у нас повечето българи са или християни или атеисти, понякога неверници, но възпитавани в духа на тази вяра, която е спасявала народа ни през вековете. Още от времето на Светия княз Борис I Михаил, та и до днес.

Какво и как празнуваме утре? Денят, в който малката Мария е въведена в Храма, за да служи на своя Бог. Денят, в който семейството се е събирало в най-тесен кръг - родителите и несемейните деца, за да отиде заедно в храма и там да даде първите познания за Бога и Православието, за християнските добродетели, на които векове се е крепял българският род. Малко след началото на постите - богата трапеза с много лакомства за децата, за да разпознаят празника.

Мислейки за този ден направих справка и попаднах на интересни факти. В интернет се разпространяват предложения за уроци, посветени на този ден; обяснения за празника от етнографска и църковна гледна точка, но не попаднах на форум, в който родител или деца да споделят нещичко. Дали защото е прекалено интимно? Или защото са забравили, че този празник го има и всъщност не го отбелязват? И защо една учителка обещава да заведе малките си ученици в църквата? Сякаш е тяхна майка, сякаш класът е семейството... Да, може би това е красиво. Но за мен е някак и тъжно. Все ми се иска да има повече близост между хората, между поколенията, в семейството.

А какво е семейството днес? Дали пък не е някаква отживелица, която няма кой знае какво значение в забързаното ни ежедневие? Дали празникът е със затихващи функции, защото семейството не е това, което е било и вярата не е това, което е била? Дали митовете за брака не са по-силни от истините и статистиките и затова все повече двойки се събират и живеят „на семейни начала" уж за малко? Отчуждението между хората, така характерно за двайсети век - може би го има в още по-големи размери днес? Или се опитваме да го преодолеем. И каква е ролята на семейството в търсенето на самоличността ни в ролята си на родители или на деца. (Всеки от нас е и двете едновременно в определена възраст.)

Намирам новина за наскоро състояла се конференция на тема „Семейството като ценност в глобалиризиращия се свят. Дискутирани са общите ценности, които семействата са добили и изгубили в световните култури и в България в преходния процес от традицията към модерността. Дали това е крачка напред по посоката назад към традициите или поредно излагане на теории, изсмукани от пръстите могат да кажат само участвалите или поне наблюдавалите тази сбирка. За мен е важно, че темата все пак битува в културното ни пространство. Възможно е да задава повече въпроси, отколкото отговори. Но нима не правим това постоянно. Дори и аз днес.

Нова мода (е, не много нова) са семейните консултации, решаването на проблеми чрез вглеждането в семейството и корените. След продължително участие в група за „Семейни констелации", позната ми призна, че всъщност родителите и са направили за нея повече, отколкото тя е възприемала. Съзнанието за това направило ли я е по-приемаща, по-толерантна и по-близка с тях е въпрос.

Размислите ми днес с кафето са за близостта. Тази, която изпитваме. Тази, която показваме. Тази, която ни свързва. С празник или без, с брак или без, семейството съществува. И в нашия век то не е никак по-малко значимо, отколкото когато и да било. Да, имаме по едно или две деца. Вярно е, че ставаме по-самостоятелни и не живеем в една къща по три-четири поколения. Понякога се срещаме с родителите си по-рядко, отколкото ни се иска. Но връзките, които ни свързват съществуват. И дори да не хванете за ръка детето си и да не влезете в Храма утре, постарайте се да изживеете един пълноценен ден с него. Позвънете по телефона поне на родителите си. Това е достатъчно.

2010-11-20
Още за семейството  
0
7

Колонката ми днес е по-скоро напомняне за утре. Датата, денят, празникът го заслужават. Защото на 21.11 в Деня на Въведение Богородично празнуваме и Денят на християнското семейство. А у нас повечето българи са или християни или атеисти, понякога неверници, но възпитавани в духа на тази вяра, която е спасявала народа ни през вековете. Още от времето на Светия княз Борис I Михаил, та и до днес.

Какво и как празнуваме утре? Денят, в който малката Мария е въведена в Храма, за да служи на своя Бог. Денят, в който семейството се е събирало в най-тесен кръг - родителите и несемейните деца, за да отиде заедно в храма и там да даде първите познания за Бога и Православието, за християнските добродетели, на които векове се е крепял българският род. Малко след началото на постите - богата трапеза с много лакомства за децата, за да разпознаят празника.

Мислейки за този ден направих справка и попаднах на интересни факти. В интернет се разпространяват предложения за уроци, посветени на този ден; обяснения за празника от етнографска и църковна гледна точка, но не попаднах на форум, в който родител или деца да споделят нещичко. Дали защото е прекалено интимно? Или защото са забравили, че този празник го има и всъщност не го отбелязват? И защо една учителка обещава да заведе малките си ученици в църквата? Сякаш е тяхна майка, сякаш класът е семейството... Да, може би това е красиво. Но за мен е някак и тъжно. Все ми се иска да има повече близост между хората, между поколенията, в семейството.

А какво е семейството днес? Дали пък не е някаква отживелица, която няма кой знае какво значение в забързаното ни ежедневие? Дали празникът е със затихващи функции, защото семейството не е това, което е било и вярата не е това, което е била? Дали митовете за брака не са по-силни от истините и статистиките и затова все повече двойки се събират и живеят „на семейни начала" уж за малко? Отчуждението между хората, така характерно за двайсети век - може би го има в още по-големи размери днес? Или се опитваме да го преодолеем. И каква е ролята на семейството в търсенето на самоличността ни в ролята си на родители или на деца. (Всеки от нас е и двете едновременно в определена възраст.)

Намирам новина за наскоро състояла се конференция на тема „Семейството като ценност в глобалиризиращия се свят. Дискутирани са общите ценности, които семействата са добили и изгубили в световните култури и в България в преходния процес от традицията към модерността. Дали това е крачка напред по посоката назад към традициите или поредно излагане на теории, изсмукани от пръстите могат да кажат само участвалите или поне наблюдавалите тази сбирка. За мен е важно, че темата все пак битува в културното ни пространство. Възможно е да задава повече въпроси, отколкото отговори. Но нима не правим това постоянно. Дори и аз днес.

Нова мода (е, не много нова) са семейните консултации, решаването на проблеми чрез вглеждането в семейството и корените. След продължително участие в група за „Семейни констелации", позната ми призна, че всъщност родителите и са направили за нея повече, отколкото тя е възприемала. Съзнанието за това направило ли я е по-приемаща, по-толерантна и по-близка с тях е въпрос.

Размислите ми днес с кафето са за близостта. Тази, която изпитваме. Тази, която показваме. Тази, която ни свързва. С празник или без, с брак или без, семейството съществува. И в нашия век то не е никак по-малко значимо, отколкото когато и да било. Да, имаме по едно или две деца. Вярно е, че ставаме по-самостоятелни и не живеем в една къща по три-четири поколения. Понякога се срещаме с родителите си по-рядко, отколкото ни се иска. Но връзките, които ни свързват съществуват. И дори да не хванете за ръка детето си и да не влезете в Храма утре, постарайте се да изживеете един пълноценен ден с него. Позвънете по телефона поне на родителите си. Това е достатъчно.

2010-11-20
Още за семейството  
0
7

Колонката ми днес е по-скоро напомняне за утре. Датата, денят, празникът го заслужават. Защото на 21.11 в Деня на Въведение Богородично празнуваме и Денят на християнското семейство. А у нас повечето българи са или християни или атеисти, понякога неверници, но възпитавани в духа на тази вяра, която е спасявала народа ни през вековете. Още от времето на Светия княз Борис I Михаил, та и до днес.

Какво и как празнуваме утре? Денят, в който малката Мария е въведена в Храма, за да служи на своя Бог. Денят, в който семейството се е събирало в най-тесен кръг - родителите и несемейните деца, за да отиде заедно в храма и там да даде първите познания за Бога и Православието, за християнските добродетели, на които векове се е крепял българският род. Малко след началото на постите - богата трапеза с много лакомства за децата, за да разпознаят празника.

Мислейки за този ден направих справка и попаднах на интересни факти. В интернет се разпространяват предложения за уроци, посветени на този ден; обяснения за празника от етнографска и църковна гледна точка, но не попаднах на форум, в който родител или деца да споделят нещичко. Дали защото е прекалено интимно? Или защото са забравили, че този празник го има и всъщност не го отбелязват? И защо една учителка обещава да заведе малките си ученици в църквата? Сякаш е тяхна майка, сякаш класът е семейството... Да, може би това е красиво. Но за мен е някак и тъжно. Все ми се иска да има повече близост между хората, между поколенията, в семейството.

А какво е семейството днес? Дали пък не е някаква отживелица, която няма кой знае какво значение в забързаното ни ежедневие? Дали празникът е със затихващи функции, защото семейството не е това, което е било и вярата не е това, което е била? Дали митовете за брака не са по-силни от истините и статистиките и затова все повече двойки се събират и живеят „на семейни начала" уж за малко? Отчуждението между хората, така характерно за двайсети век - може би го има в още по-големи размери днес? Или се опитваме да го преодолеем. И каква е ролята на семейството в търсенето на самоличността ни в ролята си на родители или на деца. (Всеки от нас е и двете едновременно в определена възраст.)

Намирам новина за наскоро състояла се конференция на тема „Семейството като ценност в глобалиризиращия се свят. Дискутирани са общите ценности, които семействата са добили и изгубили в световните култури и в България в преходния процес от традицията към модерността. Дали това е крачка напред по посоката назад към традициите или поредно излагане на теории, изсмукани от пръстите могат да кажат само участвалите или поне наблюдавалите тази сбирка. За мен е важно, че темата все пак битува в културното ни пространство. Възможно е да задава повече въпроси, отколкото отговори. Но нима не правим това постоянно. Дори и аз днес.

Нова мода (е, не много нова) са семейните консултации, решаването на проблеми чрез вглеждането в семейството и корените. След продължително участие в група за „Семейни констелации", позната ми призна, че всъщност родителите и са направили за нея повече, отколкото тя е възприемала. Съзнанието за това направило ли я е по-приемаща, по-толерантна и по-близка с тях е въпрос.

Размислите ми днес с кафето са за близостта. Тази, която изпитваме. Тази, която показваме. Тази, която ни свързва. С празник или без, с брак или без, семейството съществува. И в нашия век то не е никак по-малко значимо, отколкото когато и да било. Да, имаме по едно или две деца. Вярно е, че ставаме по-самостоятелни и не живеем в една къща по три-четири поколения. Понякога се срещаме с родителите си по-рядко, отколкото ни се иска. Но връзките, които ни свързват съществуват. И дори да не хванете за ръка детето си и да не влезете в Храма утре, постарайте се да изживеете един пълноценен ден с него. Позвънете по телефона поне на родителите си. Това е достатъчно.

2010-11-20
Още за семейството  
0
7

Колонката ми днес е по-скоро напомняне за утре. Датата, денят, празникът го заслужават. Защото на 21.11 в Деня на Въведение Богородично празнуваме и Денят на християнското семейство. А у нас повечето българи са или християни или атеисти, понякога неверници, но възпитавани в духа на тази вяра, която е спасявала народа ни през вековете. Още от времето на Светия княз Борис I Михаил, та и до днес.

Какво и как празнуваме утре? Денят, в който малката Мария е въведена в Храма, за да служи на своя Бог. Денят, в който семейството се е събирало в най-тесен кръг - родителите и несемейните деца, за да отиде заедно в храма и там да даде първите познания за Бога и Православието, за християнските добродетели, на които векове се е крепял българският род. Малко след началото на постите - богата трапеза с много лакомства за децата, за да разпознаят празника.

Мислейки за този ден направих справка и попаднах на интересни факти. В интернет се разпространяват предложения за уроци, посветени на този ден; обяснения за празника от етнографска и църковна гледна точка, но не попаднах на форум, в който родител или деца да споделят нещичко. Дали защото е прекалено интимно? Или защото са забравили, че този празник го има и всъщност не го отбелязват? И защо една учителка обещава да заведе малките си ученици в църквата? Сякаш е тяхна майка, сякаш класът е семейството... Да, може би това е красиво. Но за мен е някак и тъжно. Все ми се иска да има повече близост между хората, между поколенията, в семейството.

А какво е семейството днес? Дали пък не е някаква отживелица, която няма кой знае какво значение в забързаното ни ежедневие? Дали празникът е със затихващи функции, защото семейството не е това, което е било и вярата не е това, което е била? Дали митовете за брака не са по-силни от истините и статистиките и затова все повече двойки се събират и живеят „на семейни начала" уж за малко? Отчуждението между хората, така характерно за двайсети век - може би го има в още по-големи размери днес? Или се опитваме да го преодолеем. И каква е ролята на семейството в търсенето на самоличността ни в ролята си на родители или на деца. (Всеки от нас е и двете едновременно в определена възраст.)

Намирам новина за наскоро състояла се конференция на тема „Семейството като ценност в глобалиризиращия се свят. Дискутирани са общите ценности, които семействата са добили и изгубили в световните култури и в България в преходния процес от традицията към модерността. Дали това е крачка напред по посоката назад към традициите или поредно излагане на теории, изсмукани от пръстите могат да кажат само участвалите или поне наблюдавалите тази сбирка. За мен е важно, че темата все пак битува в културното ни пространство. Възможно е да задава повече въпроси, отколкото отговори. Но нима не правим това постоянно. Дори и аз днес.

Нова мода (е, не много нова) са семейните консултации, решаването на проблеми чрез вглеждането в семейството и корените. След продължително участие в група за „Семейни констелации", позната ми призна, че всъщност родителите и са направили за нея повече, отколкото тя е възприемала. Съзнанието за това направило ли я е по-приемаща, по-толерантна и по-близка с тях е въпрос.

Размислите ми днес с кафето са за близостта. Тази, която изпитваме. Тази, която показваме. Тази, която ни свързва. С празник или без, с брак или без, семейството съществува. И в нашия век то не е никак по-малко значимо, отколкото когато и да било. Да, имаме по едно или две деца. Вярно е, че ставаме по-самостоятелни и не живеем в една къща по три-четири поколения. Понякога се срещаме с родителите си по-рядко, отколкото ни се иска. Но връзките, които ни свързват съществуват. И дори да не хванете за ръка детето си и да не влезете в Храма утре, постарайте се да изживеете един пълноценен ден с него. Позвънете по телефона поне на родителите си. Това е достатъчно.

2010-11-20
„Байландо” (не) сбъдва мечти  
0
7

 

Вече няколко седмици по Нова ТВ тече поредното благотворително реалити-шоу. И какво от това? Хората си правят шоуто, а кой ги гледа дори няма значение. Важното е да тече телевизионното време. Накрая ще има победител и една мечта ще бъде сбъдната. Чия мечта? Каква мечта? Едва ли има значение.

Всъщност мечтите на хората си приличат. Мечтата на Даниела е да основе център в Ловеч, който да се грижи за възрастни хора с психични заболявания; Нели иска да помогне на Ани - двадесетгодишната дъщеря на майчината й приятелка, която има тумор в първоначален стадий, в десния глезен и скоро ще се подложи на своята двадесета операция; Иглика се бори да заведе дечицата от Българския Съюз на трансплантираните на 17-те Световни игри за трансплантирани в Швеция; Венцислав иска да основе арт-център за деца в нужда; Алекс мечтае, с участието си, да помогне на своя приятел да стане от инвалидната количка. Светлана мечтае да осигури терапия на още 150 деца с поведенчески проблеми, като подпомогне варненския център "Радост". Мечтата на самотната майка Мира  е, с участието си, да осигури лечение на 4-годишната си дъщеричка, която страда от детски церебрален паралич за да не се чувства различна от останалите деца. Баща на две деца страдащи от аутизъм, Николай участва за да събере средства за единственото частно училище в София, което се бори за деца страдащи от болестта. Мечтата на Деян е да спаси онкоболно момче от Бургас. Мечтата, която иска да сбъдне Станимир Хасърджиев - председател на Националната пациентска организация  е да създаде фонд за млади хора, нуждаещи се от животоспасяващо лечение, което не могат да си позволят. Пенелопе от Южна Африка мечтае да събере средства за създаването на ферма за деца с увреждания в България, за да могат те да бъдат интегрирани в обществото. Теодора Недялкова пее да помогне на своя брат да проходи отново; Евгения иска да събере пари за сложната лицева операция на по-малката си сестра; Ники от 10 години се грижи за болна си майка Моника, красива и силна жена, бореща се с рака.й участва за да и осигури скъпи животоподдържащи лекарства. Богдана ще събира средства за построяването на достъпни къщички за хора с увреждания, в близост до рехабилитационния център в град Павел Баня. Направил първите си крачки благодарение на Детското ортопедично отделение в Горна Баня, Кристиян мечтае да обнови остарялото медицинско оборудване в клиниката и да се лекуват и други деца с костни проблеми. Мечтата на Желяз е да основе нова комуна, която да помага на множеството зависими у нас.

Преброихте ли колко мечти цитирах? И забелязахте ли с какво са свързани? Всички те искат някой да бъде здрав. На някого да се помогне да се излекува. Дали е един техен близък или голяма група от нуждаещи се - все става дума за здраве. Е, тогава питам  - защо да спечели само един, а не всички и коя  от мечтите е по-значима? Няма такава. Всички заслужават еднакво победата.

Но тук има още един унизително фрапиращ момент: „звездите", които подкрепят състезателите. Това, че певци, актьори, журналисти и спортисти на възраст търсят популярност е разбираемо. Но две са  имената, които дълбоко ме възмущават - Ширин Местан и Калина Крумова. Нима професионалните политици нямат инструменти да сбъдват, и то с далеч по-голям размах, мечтите на хората? Колко детски мечти сбъдна Агенцията за закрила на децата? Колко проектозакони предложи депутатката в пленарна зала? Дали грациозните им тела са по-силни от ролята им в обществото? 

А какво да кажем за хората, които набират краткия номер и изпращат ес-ем-ес в подкрепа на... нещо и някого. Това са хора, докоснали се до болката, до мъката и дават своята скромна лепта нещо хубаво да се случи. Това са хора лековерни и вероятно с доходи, които означават, че късат от залъка, в най-прекия смисъл, вероятно се лишават от едно или няколко живото-спасяващи хапчета. С желанието си да  помогнат на някой като тях, някой който страда.

И ако здравеопазването ни е в колапс, ако здравната реформа просто не се е случила, ако лекарите са длъжни да изписват километри хартия, то едно ТВ шоу ли ще ни излекува?

В благотворителността винаги има известна доза лицемерие. Но тук става дума за обикновен цинизъм. Цитирам само заглавия на коментарни статии във виртуалното пространство:

"Първият епизод на Bailando не успя да реабилитира праймтайма на Nova."

„Байландо" - поредната извратена представа за благотворителност на Нова тв!"

„Камерите на "Байландо" почват да следят звездите"

„Байландо" - мизерия, интриги и евтин кетъринг"

 „2 000 лв. на седмица прибират звездите в "Байландо"

 

Колко струва шоуто - скука? И за колко мечти биха стигнали похарчените за него пари? Аз не зная  отговорите, но знам, че не ми се гледа подобно нещо, не ми се пращат ес-ем-ес-и с които да стана част от една огромна лъжа и манипулация на общественото мнение. Една от многото.

 

2010-10-23
„Байландо” (не) сбъдва мечти  
0
7

 

Вече няколко седмици по Нова ТВ тече поредното благотворително реалити-шоу. И какво от това? Хората си правят шоуто, а кой ги гледа дори няма значение. Важното е да тече телевизионното време. Накрая ще има победител и една мечта ще бъде сбъдната. Чия мечта? Каква мечта? Едва ли има значение.

Всъщност мечтите на хората си приличат. Мечтата на Даниела е да основе център в Ловеч, който да се грижи за възрастни хора с психични заболявания; Нели иска да помогне на Ани - двадесетгодишната дъщеря на майчината й приятелка, която има тумор в първоначален стадий, в десния глезен и скоро ще се подложи на своята двадесета операция; Иглика се бори да заведе дечицата от Българския Съюз на трансплантираните на 17-те Световни игри за трансплантирани в Швеция; Венцислав иска да основе арт-център за деца в нужда; Алекс мечтае, с участието си, да помогне на своя приятел да стане от инвалидната количка. Светлана мечтае да осигури терапия на още 150 деца с поведенчески проблеми, като подпомогне варненския център "Радост". Мечтата на самотната майка Мира  е, с участието си, да осигури лечение на 4-годишната си дъщеричка, която страда от детски церебрален паралич за да не се чувства различна от останалите деца. Баща на две деца страдащи от аутизъм, Николай участва за да събере средства за единственото частно училище в София, което се бори за деца страдащи от болестта. Мечтата на Деян е да спаси онкоболно момче от Бургас. Мечтата, която иска да сбъдне Станимир Хасърджиев - председател на Националната пациентска организация  е да създаде фонд за млади хора, нуждаещи се от животоспасяващо лечение, което не могат да си позволят. Пенелопе от Южна Африка мечтае да събере средства за създаването на ферма за деца с увреждания в България, за да могат те да бъдат интегрирани в обществото. Теодора Недялкова пее да помогне на своя брат да проходи отново; Евгения иска да събере пари за сложната лицева операция на по-малката си сестра; Ники от 10 години се грижи за болна си майка Моника, красива и силна жена, бореща се с рака.й участва за да и осигури скъпи животоподдържащи лекарства. Богдана ще събира средства за построяването на достъпни къщички за хора с увреждания, в близост до рехабилитационния център в град Павел Баня. Направил първите си крачки благодарение на Детското ортопедично отделение в Горна Баня, Кристиян мечтае да обнови остарялото медицинско оборудване в клиниката и да се лекуват и други деца с костни проблеми. Мечтата на Желяз е да основе нова комуна, която да помага на множеството зависими у нас.

Преброихте ли колко мечти цитирах? И забелязахте ли с какво са свързани? Всички те искат някой да бъде здрав. На някого да се помогне да се излекува. Дали е един техен близък или голяма група от нуждаещи се - все става дума за здраве. Е, тогава питам  - защо да спечели само един, а не всички и коя  от мечтите е по-значима? Няма такава. Всички заслужават еднакво победата.

Но тук има още един унизително фрапиращ момент: „звездите", които подкрепят състезателите. Това, че певци, актьори, журналисти и спортисти на възраст търсят популярност е разбираемо. Но две са  имената, които дълбоко ме възмущават - Ширин Местан и Калина Крумова. Нима професионалните политици нямат инструменти да сбъдват, и то с далеч по-голям размах, мечтите на хората? Колко детски мечти сбъдна Агенцията за закрила на децата? Колко проектозакони предложи депутатката в пленарна зала? Дали грациозните им тела са по-силни от ролята им в обществото? 

А какво да кажем за хората, които набират краткия номер и изпращат ес-ем-ес в подкрепа на... нещо и някого. Това са хора, докоснали се до болката, до мъката и дават своята скромна лепта нещо хубаво да се случи. Това са хора лековерни и вероятно с доходи, които означават, че късат от залъка, в най-прекия смисъл, вероятно се лишават от едно или няколко живото-спасяващи хапчета. С желанието си да  помогнат на някой като тях, някой който страда.

И ако здравеопазването ни е в колапс, ако здравната реформа просто не се е случила, ако лекарите са длъжни да изписват километри хартия, то едно ТВ шоу ли ще ни излекува?

В благотворителността винаги има известна доза лицемерие. Но тук става дума за обикновен цинизъм. Цитирам само заглавия на коментарни статии във виртуалното пространство:

"Първият епизод на Bailando не успя да реабилитира праймтайма на Nova."

„Байландо" - поредната извратена представа за благотворителност на Нова тв!"

„Камерите на "Байландо" почват да следят звездите"

„Байландо" - мизерия, интриги и евтин кетъринг"

 „2 000 лв. на седмица прибират звездите в "Байландо"

 

Колко струва шоуто - скука? И за колко мечти биха стигнали похарчените за него пари? Аз не зная  отговорите, но знам, че не ми се гледа подобно нещо, не ми се пращат ес-ем-ес-и с които да стана част от една огромна лъжа и манипулация на общественото мнение. Една от многото.

 

2010-10-23
„Байландо” (не) сбъдва мечти  
0
7

 

Вече няколко седмици по Нова ТВ тече поредното благотворително реалити-шоу. И какво от това? Хората си правят шоуто, а кой ги гледа дори няма значение. Важното е да тече телевизионното време. Накрая ще има победител и една мечта ще бъде сбъдната. Чия мечта? Каква мечта? Едва ли има значение.

Всъщност мечтите на хората си приличат. Мечтата на Даниела е да основе център в Ловеч, който да се грижи за възрастни хора с психични заболявания; Нели иска да помогне на Ани - двадесетгодишната дъщеря на майчината й приятелка, която има тумор в първоначален стадий, в десния глезен и скоро ще се подложи на своята двадесета операция; Иглика се бори да заведе дечицата от Българския Съюз на трансплантираните на 17-те Световни игри за трансплантирани в Швеция; Венцислав иска да основе арт-център за деца в нужда; Алекс мечтае, с участието си, да помогне на своя приятел да стане от инвалидната количка. Светлана мечтае да осигури терапия на още 150 деца с поведенчески проблеми, като подпомогне варненския център "Радост". Мечтата на самотната майка Мира  е, с участието си, да осигури лечение на 4-годишната си дъщеричка, която страда от детски церебрален паралич за да не се чувства различна от останалите деца. Баща на две деца страдащи от аутизъм, Николай участва за да събере средства за единственото частно училище в София, което се бори за деца страдащи от болестта. Мечтата на Деян е да спаси онкоболно момче от Бургас. Мечтата, която иска да сбъдне Станимир Хасърджиев - председател на Националната пациентска организация  е да създаде фонд за млади хора, нуждаещи се от животоспасяващо лечение, което не могат да си позволят. Пенелопе от Южна Африка мечтае да събере средства за създаването на ферма за деца с увреждания в България, за да могат те да бъдат интегрирани в обществото. Теодора Недялкова пее да помогне на своя брат да проходи отново; Евгения иска да събере пари за сложната лицева операция на по-малката си сестра; Ники от 10 години се грижи за болна си майка Моника, красива и силна жена, бореща се с рака.й участва за да и осигури скъпи животоподдържащи лекарства. Богдана ще събира средства за построяването на достъпни къщички за хора с увреждания, в близост до рехабилитационния център в град Павел Баня. Направил първите си крачки благодарение на Детското ортопедично отделение в Горна Баня, Кристиян мечтае да обнови остарялото медицинско оборудване в клиниката и да се лекуват и други деца с костни проблеми. Мечтата на Желяз е да основе нова комуна, която да помага на множеството зависими у нас.

Преброихте ли колко мечти цитирах? И забелязахте ли с какво са свързани? Всички те искат някой да бъде здрав. На някого да се помогне да се излекува. Дали е един техен близък или голяма група от нуждаещи се - все става дума за здраве. Е, тогава питам  - защо да спечели само един, а не всички и коя  от мечтите е по-значима? Няма такава. Всички заслужават еднакво победата.

Но тук има още един унизително фрапиращ момент: „звездите", които подкрепят състезателите. Това, че певци, актьори, журналисти и спортисти на възраст търсят популярност е разбираемо. Но две са  имената, които дълбоко ме възмущават - Ширин Местан и Калина Крумова. Нима професионалните политици нямат инструменти да сбъдват, и то с далеч по-голям размах, мечтите на хората? Колко детски мечти сбъдна Агенцията за закрила на децата? Колко проектозакони предложи депутатката в пленарна зала? Дали грациозните им тела са по-силни от ролята им в обществото? 

А какво да кажем за хората, които набират краткия номер и изпращат ес-ем-ес в подкрепа на... нещо и някого. Това са хора, докоснали се до болката, до мъката и дават своята скромна лепта нещо хубаво да се случи. Това са хора лековерни и вероятно с доходи, които означават, че късат от залъка, в най-прекия смисъл, вероятно се лишават от едно или няколко живото-спасяващи хапчета. С желанието си да  помогнат на някой като тях, някой който страда.

И ако здравеопазването ни е в колапс, ако здравната реформа просто не се е случила, ако лекарите са длъжни да изписват километри хартия, то едно ТВ шоу ли ще ни излекува?

В благотворителността винаги има известна доза лицемерие. Но тук става дума за обикновен цинизъм. Цитирам само заглавия на коментарни статии във виртуалното пространство:

"Първият епизод на Bailando не успя да реабилитира праймтайма на Nova."

„Байландо" - поредната извратена представа за благотворителност на Нова тв!"

„Камерите на "Байландо" почват да следят звездите"

„Байландо" - мизерия, интриги и евтин кетъринг"

 „2 000 лв. на седмица прибират звездите в "Байландо"

 

Колко струва шоуто - скука? И за колко мечти биха стигнали похарчените за него пари? Аз не зная  отговорите, но знам, че не ми се гледа подобно нещо, не ми се пращат ес-ем-ес-и с които да стана част от една огромна лъжа и манипулация на общественото мнение. Една от многото.

 

2010-10-23
„Байландо” (не) сбъдва мечти  
0
7

 

Вече няколко седмици по Нова ТВ тече поредното благотворително реалити-шоу. И какво от това? Хората си правят шоуто, а кой ги гледа дори няма значение. Важното е да тече телевизионното време. Накрая ще има победител и една мечта ще бъде сбъдната. Чия мечта? Каква мечта? Едва ли има значение.

Всъщност мечтите на хората си приличат. Мечтата на Даниела е да основе център в Ловеч, който да се грижи за възрастни хора с психични заболявания; Нели иска да помогне на Ани - двадесетгодишната дъщеря на майчината й приятелка, която има тумор в първоначален стадий, в десния глезен и скоро ще се подложи на своята двадесета операция; Иглика се бори да заведе дечицата от Българския Съюз на трансплантираните на 17-те Световни игри за трансплантирани в Швеция; Венцислав иска да основе арт-център за деца в нужда; Алекс мечтае, с участието си, да помогне на своя приятел да стане от инвалидната количка. Светлана мечтае да осигури терапия на още 150 деца с поведенчески проблеми, като подпомогне варненския център "Радост". Мечтата на самотната майка Мира  е, с участието си, да осигури лечение на 4-годишната си дъщеричка, която страда от детски церебрален паралич за да не се чувства различна от останалите деца. Баща на две деца страдащи от аутизъм, Николай участва за да събере средства за единственото частно училище в София, което се бори за деца страдащи от болестта. Мечтата на Деян е да спаси онкоболно момче от Бургас. Мечтата, която иска да сбъдне Станимир Хасърджиев - председател на Националната пациентска организация  е да създаде фонд за млади хора, нуждаещи се от животоспасяващо лечение, което не могат да си позволят. Пенелопе от Южна Африка мечтае да събере средства за създаването на ферма за деца с увреждания в България, за да могат те да бъдат интегрирани в обществото. Теодора Недялкова пее да помогне на своя брат да проходи отново; Евгения иска да събере пари за сложната лицева операция на по-малката си сестра; Ники от 10 години се грижи за болна си майка Моника, красива и силна жена, бореща се с рака.й участва за да и осигури скъпи животоподдържащи лекарства. Богдана ще събира средства за построяването на достъпни къщички за хора с увреждания, в близост до рехабилитационния център в град Павел Баня. Направил първите си крачки благодарение на Детското ортопедично отделение в Горна Баня, Кристиян мечтае да обнови остарялото медицинско оборудване в клиниката и да се лекуват и други деца с костни проблеми. Мечтата на Желяз е да основе нова комуна, която да помага на множеството зависими у нас.

Преброихте ли колко мечти цитирах? И забелязахте ли с какво са свързани? Всички те искат някой да бъде здрав. На някого да се помогне да се излекува. Дали е един техен близък или голяма група от нуждаещи се - все става дума за здраве. Е, тогава питам  - защо да спечели само един, а не всички и коя  от мечтите е по-значима? Няма такава. Всички заслужават еднакво победата.

Но тук има още един унизително фрапиращ момент: „звездите", които подкрепят състезателите. Това, че певци, актьори, журналисти и спортисти на възраст търсят популярност е разбираемо. Но две са  имената, които дълбоко ме възмущават - Ширин Местан и Калина Крумова. Нима професионалните политици нямат инструменти да сбъдват, и то с далеч по-голям размах, мечтите на хората? Колко детски мечти сбъдна Агенцията за закрила на децата? Колко проектозакони предложи депутатката в пленарна зала? Дали грациозните им тела са по-силни от ролята им в обществото? 

А какво да кажем за хората, които набират краткия номер и изпращат ес-ем-ес в подкрепа на... нещо и някого. Това са хора, докоснали се до болката, до мъката и дават своята скромна лепта нещо хубаво да се случи. Това са хора лековерни и вероятно с доходи, които означават, че късат от залъка, в най-прекия смисъл, вероятно се лишават от едно или няколко живото-спасяващи хапчета. С желанието си да  помогнат на някой като тях, някой който страда.

И ако здравеопазването ни е в колапс, ако здравната реформа просто не се е случила, ако лекарите са длъжни да изписват километри хартия, то едно ТВ шоу ли ще ни излекува?

В благотворителността винаги има известна доза лицемерие. Но тук става дума за обикновен цинизъм. Цитирам само заглавия на коментарни статии във виртуалното пространство:

"Първият епизод на Bailando не успя да реабилитира праймтайма на Nova."

„Байландо" - поредната извратена представа за благотворителност на Нова тв!"

„Камерите на "Байландо" почват да следят звездите"

„Байландо" - мизерия, интриги и евтин кетъринг"

 „2 000 лв. на седмица прибират звездите в "Байландо"

 

Колко струва шоуто - скука? И за колко мечти биха стигнали похарчените за него пари? Аз не зная  отговорите, но знам, че не ми се гледа подобно нещо, не ми се пращат ес-ем-ес-и с които да стана част от една огромна лъжа и манипулация на общественото мнение. Една от многото.

 

2010-10-23
Твърде добро за да не го препратя  
0
7

 

(или  как неволно се превръщаме в насилници в мрежата)

 

Да, с кафето ви предлагам нещо, което всеки ден залива пощата, скайп  (ай-си-кю; май спейс и прочие начини за он-лайн комуникация)  и профила ви в социалните мрежи - верижно писмо. И ви предупреждавам от сега - изпратете го на всички свои абонати - приятели или не съвсем, познати или не съвсем, открити само в мрежата или хората с които се срещате всеки ден (е, може и не всеки) в реалния си живот. (Защото за мен, а може би и за цялото ми поколение, родено и живяло преди епохата на Интернет, още има разлика между реален живот и виртуален такъв. Или не?) Да. Точно това ви моля: седнете  и изпийте до край горчивата чаша с кафе, която съм ви наляла, а после я споделете с всеки, с когото можете. Разликата е в това, че няма да ви обещая адските огньове, ако не го направите и няма да ви поднеса цялото щастие на света, ако продължите веригата. Само ще ви накарам да се замислите върху това за което мисля и аз.

Беше епохата на динозаврите в очите на децата ни. Още нямаше персонални компютри по домовете, а мрежовите връзки бяха само бекграунд на фантастичните текстове. Тогава обаче съществуваха верижни писма. Колко от нас са преписвали с упование думите „ако прекъснеш веригата ще..."? И колко от нас са пращали в ненадписан плик посланието в пощенските кутии на напълно непознати хора за да си спестят ходенето до пощата и даването на джобните стотинки за една недотам благородна мисия? И замисляли ли сме се тогава в суеверния си страх, че нещо лошо ще се случи на нас и близките ни, какво сме причинявали в душата на следващия получател? Или сме го намирали за безобидна игра, а безкрайното преписване в упражнение по правопис и краснопис, едва ли не? И тогава имаше нещо „прекалено добро за да не го препратя". Беше игра с картички. Трябваше да се получи паяжина и изпращайки 10 картички да очакваш да получиш около 1000 от различни места на света. Правехме го -  понякога.

Признавам си, че неведнъж съм прекъсвала тази първата верига - със заплахите. Слава Богу - жива и здрава съм. Не мога да се оплача и от съдбата на близките си. А участието ми във втория вид подобна ми донесе само две картички от непознати хора - не хиляда.

Но какво се случва днес? Същото или почти. Само дето мястото на действието е Глобалната мрежа. Няма вариант да изпратиш посланието на напълно абсолютно непознат. Най-малкото е човек, предложил ти или приел приятелството ти без да те познава, но и това си е негов свободен избор.

Верижните писма продължават. Само дето не се налага безкрайно дългото и уморително преписване - копираш, препращаш или просто натискаш бутон „препрати" и записваш адресите на своите абонати. Още се срещат заплахи от типа „ако прекъснеш веригата ще...", но признавам, че са все по-малко. По-чести са положителните послания. Те са ни изпратени за късмет, за любов, за постигане на успех или печелене на пари. Та кой от нас не иска всичките тези неща? Или са просто мила, дори бих казала сладка закачка. Често те не са просто текст, а файл с прекрасни фотоси и често озвучен по невероятен начин. В бележката към едно такова нещо приятелка ми написа „Мога да го гледам и слушам всеки ден." Отворих, видях, повярвах и, съгласих се. Защото и аз мога. И го споделих с някои от най-близките и приятели. С ясното съзнание, че ги „спамвам", ама...

С тези думи съвсем не осъждам хората, които препращат подобни неща. Признах си вече - правя го. Има моменти, в които човешката емоция е толкова силна, че каквото и да ти говори разумът пръстите ти действат доста по-бързо, а после само в душата си се молим „Дано сега някой не ми се разсърди за това".

Получаваме и препращаме: съвети за живота (кой ни дава право да ги даваме?); източни мъдрости (или западните им версии); молитви за благополучие; магии за любов; икони, носещи цялата божия благодат (Той, Бог в нет-а ли живеел?) и какво ли още не. А всъщност най-често раздаваме колебание, напразни надежди и то най-често на хора, които имат нужда от истинска такава, евтина вяра... Опошляваме любовта си към най- близките с клишета, случайно получени от някой друг...

Заедно с това често - не винаги за щастие - пренасяме с това вируси и съсипваме работата и деня на хора на които държим. Или ги притесняваме с безпочвени твърдения „върти се еди какъв си компютърен вирус, не приемайте съобщения от абонат на име..." Как не се бях сетила! Че така мога да съсипя контактите на всеки, който не ми е симпатичен! А с това може би и целия му личен живот... Още повече служебния му. Лошите шеги все късно ми идват (или ги правя по погрешка). А виж, някой се сетил преди мен. И това се върти в цял свят - от Китай до Америка (и какво, че на мен такъв абонат никога няма да ми поиска пълномощно?)

Да, такива ми ти работи с верижните писма. Понякога са толкова прекрасни „твърде добри...", а в същината си остават акт на психическо виртуално насилие. Това го знам като азбучна истина. И за това дискутирам с младежите, когато съм в ролята си на обучител по една програма, третираща темата за насилието и с децата си вкъщи в ролята си на майка и с приятелите си на чашка кафе... А когато писмото пристигне... Тогава:

1. Пръстите ми са по-бързи от мисълта. Изпълнявам поръката в транс. После по-често съжалявам.

2. Препращам със закачлива забележка „Приятели, простете за спама, който ви изпращам, но е прекалено добро/съм прекалено сдухана в момента за да прекъсна веригата".

3. Не реагирам, т.е. прекъсвам веригата. Като не знам дали постъпвам правилно. Ами ако този, който ми го е пратил има нужда от вярата си в тази щуротия?

И тъй като не знам кога пак и от кого ще получа следващото подобно послание, моля ви от сега - не мислете, че не ви обичам, ако не го върна в уречения срок или, че не искам да ви се случат най-прекрасните неща на света. Аз обичам реално със сърцето си - не в мрежата и не с компютъра си. Ако прекъсна веригата на писмото - това не прекъсва истинските ми чувства. Ако я продължа - явно съм в блондинския си период - не ме съдете строго.

Още малко кафе? Горчиво е, но действа.

2010-09-25
Твърде добро за да не го препратя  
0
7

 

(или  как неволно се превръщаме в насилници в мрежата)

 

Да, с кафето ви предлагам нещо, което всеки ден залива пощата, скайп  (ай-си-кю; май спейс и прочие начини за он-лайн комуникация)  и профила ви в социалните мрежи - верижно писмо. И ви предупреждавам от сега - изпратете го на всички свои абонати - приятели или не съвсем, познати или не съвсем, открити само в мрежата или хората с които се срещате всеки ден (е, може и не всеки) в реалния си живот. (Защото за мен, а може би и за цялото ми поколение, родено и живяло преди епохата на Интернет, още има разлика между реален живот и виртуален такъв. Или не?) Да. Точно това ви моля: седнете  и изпийте до край горчивата чаша с кафе, която съм ви наляла, а после я споделете с всеки, с когото можете. Разликата е в това, че няма да ви обещая адските огньове, ако не го направите и няма да ви поднеса цялото щастие на света, ако продължите веригата. Само ще ви накарам да се замислите върху това за което мисля и аз.

Беше епохата на динозаврите в очите на децата ни. Още нямаше персонални компютри по домовете, а мрежовите връзки бяха само бекграунд на фантастичните текстове. Тогава обаче съществуваха верижни писма. Колко от нас са преписвали с упование думите „ако прекъснеш веригата ще..."? И колко от нас са пращали в ненадписан плик посланието в пощенските кутии на напълно непознати хора за да си спестят ходенето до пощата и даването на джобните стотинки за една недотам благородна мисия? И замисляли ли сме се тогава в суеверния си страх, че нещо лошо ще се случи на нас и близките ни, какво сме причинявали в душата на следващия получател? Или сме го намирали за безобидна игра, а безкрайното преписване в упражнение по правопис и краснопис, едва ли не? И тогава имаше нещо „прекалено добро за да не го препратя". Беше игра с картички. Трябваше да се получи паяжина и изпращайки 10 картички да очакваш да получиш около 1000 от различни места на света. Правехме го -  понякога.

Признавам си, че неведнъж съм прекъсвала тази първата верига - със заплахите. Слава Богу - жива и здрава съм. Не мога да се оплача и от съдбата на близките си. А участието ми във втория вид подобна ми донесе само две картички от непознати хора - не хиляда.

Но какво се случва днес? Същото или почти. Само дето мястото на действието е Глобалната мрежа. Няма вариант да изпратиш посланието на напълно абсолютно непознат. Най-малкото е човек, предложил ти или приел приятелството ти без да те познава, но и това си е негов свободен избор.

Верижните писма продължават. Само дето не се налага безкрайно дългото и уморително преписване - копираш, препращаш или просто натискаш бутон „препрати" и записваш адресите на своите абонати. Още се срещат заплахи от типа „ако прекъснеш веригата ще...", но признавам, че са все по-малко. По-чести са положителните послания. Те са ни изпратени за късмет, за любов, за постигане на успех или печелене на пари. Та кой от нас не иска всичките тези неща? Или са просто мила, дори бих казала сладка закачка. Често те не са просто текст, а файл с прекрасни фотоси и често озвучен по невероятен начин. В бележката към едно такова нещо приятелка ми написа „Мога да го гледам и слушам всеки ден." Отворих, видях, повярвах и, съгласих се. Защото и аз мога. И го споделих с някои от най-близките и приятели. С ясното съзнание, че ги „спамвам", ама...

С тези думи съвсем не осъждам хората, които препращат подобни неща. Признах си вече - правя го. Има моменти, в които човешката емоция е толкова силна, че каквото и да ти говори разумът пръстите ти действат доста по-бързо, а после само в душата си се молим „Дано сега някой не ми се разсърди за това".

Получаваме и препращаме: съвети за живота (кой ни дава право да ги даваме?); източни мъдрости (или западните им версии); молитви за благополучие; магии за любов; икони, носещи цялата божия благодат (Той, Бог в нет-а ли живеел?) и какво ли още не. А всъщност най-често раздаваме колебание, напразни надежди и то най-често на хора, които имат нужда от истинска такава, евтина вяра... Опошляваме любовта си към най- близките с клишета, случайно получени от някой друг...

Заедно с това често - не винаги за щастие - пренасяме с това вируси и съсипваме работата и деня на хора на които държим. Или ги притесняваме с безпочвени твърдения „върти се еди какъв си компютърен вирус, не приемайте съобщения от абонат на име..." Как не се бях сетила! Че така мога да съсипя контактите на всеки, който не ми е симпатичен! А с това може би и целия му личен живот... Още повече служебния му. Лошите шеги все късно ми идват (или ги правя по погрешка). А виж, някой се сетил преди мен. И това се върти в цял свят - от Китай до Америка (и какво, че на мен такъв абонат никога няма да ми поиска пълномощно?)

Да, такива ми ти работи с верижните писма. Понякога са толкова прекрасни „твърде добри...", а в същината си остават акт на психическо виртуално насилие. Това го знам като азбучна истина. И за това дискутирам с младежите, когато съм в ролята си на обучител по една програма, третираща темата за насилието и с децата си вкъщи в ролята си на майка и с приятелите си на чашка кафе... А когато писмото пристигне... Тогава:

1. Пръстите ми са по-бързи от мисълта. Изпълнявам поръката в транс. После по-често съжалявам.

2. Препращам със закачлива забележка „Приятели, простете за спама, който ви изпращам, но е прекалено добро/съм прекалено сдухана в момента за да прекъсна веригата".

3. Не реагирам, т.е. прекъсвам веригата. Като не знам дали постъпвам правилно. Ами ако този, който ми го е пратил има нужда от вярата си в тази щуротия?

И тъй като не знам кога пак и от кого ще получа следващото подобно послание, моля ви от сега - не мислете, че не ви обичам, ако не го върна в уречения срок или, че не искам да ви се случат най-прекрасните неща на света. Аз обичам реално със сърцето си - не в мрежата и не с компютъра си. Ако прекъсна веригата на писмото - това не прекъсва истинските ми чувства. Ако я продължа - явно съм в блондинския си период - не ме съдете строго.

Още малко кафе? Горчиво е, но действа.

2010-09-25
Твърде добро за да не го препратя  
0
7

 

(или  как неволно се превръщаме в насилници в мрежата)

 

Да, с кафето ви предлагам нещо, което всеки ден залива пощата, скайп  (ай-си-кю; май спейс и прочие начини за он-лайн комуникация)  и профила ви в социалните мрежи - верижно писмо. И ви предупреждавам от сега - изпратете го на всички свои абонати - приятели или не съвсем, познати или не съвсем, открити само в мрежата или хората с които се срещате всеки ден (е, може и не всеки) в реалния си живот. (Защото за мен, а може би и за цялото ми поколение, родено и живяло преди епохата на Интернет, още има разлика между реален живот и виртуален такъв. Или не?) Да. Точно това ви моля: седнете  и изпийте до край горчивата чаша с кафе, която съм ви наляла, а после я споделете с всеки, с когото можете. Разликата е в това, че няма да ви обещая адските огньове, ако не го направите и няма да ви поднеса цялото щастие на света, ако продължите веригата. Само ще ви накарам да се замислите върху това за което мисля и аз.

Беше епохата на динозаврите в очите на децата ни. Още нямаше персонални компютри по домовете, а мрежовите връзки бяха само бекграунд на фантастичните текстове. Тогава обаче съществуваха верижни писма. Колко от нас са преписвали с упование думите „ако прекъснеш веригата ще..."? И колко от нас са пращали в ненадписан плик посланието в пощенските кутии на напълно непознати хора за да си спестят ходенето до пощата и даването на джобните стотинки за една недотам благородна мисия? И замисляли ли сме се тогава в суеверния си страх, че нещо лошо ще се случи на нас и близките ни, какво сме причинявали в душата на следващия получател? Или сме го намирали за безобидна игра, а безкрайното преписване в упражнение по правопис и краснопис, едва ли не? И тогава имаше нещо „прекалено добро за да не го препратя". Беше игра с картички. Трябваше да се получи паяжина и изпращайки 10 картички да очакваш да получиш около 1000 от различни места на света. Правехме го -  понякога.

Признавам си, че неведнъж съм прекъсвала тази първата верига - със заплахите. Слава Богу - жива и здрава съм. Не мога да се оплача и от съдбата на близките си. А участието ми във втория вид подобна ми донесе само две картички от непознати хора - не хиляда.

Но какво се случва днес? Същото или почти. Само дето мястото на действието е Глобалната мрежа. Няма вариант да изпратиш посланието на напълно абсолютно непознат. Най-малкото е човек, предложил ти или приел приятелството ти без да те познава, но и това си е негов свободен избор.

Верижните писма продължават. Само дето не се налага безкрайно дългото и уморително преписване - копираш, препращаш или просто натискаш бутон „препрати" и записваш адресите на своите абонати. Още се срещат заплахи от типа „ако прекъснеш веригата ще...", но признавам, че са все по-малко. По-чести са положителните послания. Те са ни изпратени за късмет, за любов, за постигане на успех или печелене на пари. Та кой от нас не иска всичките тези неща? Или са просто мила, дори бих казала сладка закачка. Често те не са просто текст, а файл с прекрасни фотоси и често озвучен по невероятен начин. В бележката към едно такова нещо приятелка ми написа „Мога да го гледам и слушам всеки ден." Отворих, видях, повярвах и, съгласих се. Защото и аз мога. И го споделих с някои от най-близките и приятели. С ясното съзнание, че ги „спамвам", ама...

С тези думи съвсем не осъждам хората, които препращат подобни неща. Признах си вече - правя го. Има моменти, в които човешката емоция е толкова силна, че каквото и да ти говори разумът пръстите ти действат доста по-бързо, а после само в душата си се молим „Дано сега някой не ми се разсърди за това".

Получаваме и препращаме: съвети за живота (кой ни дава право да ги даваме?); източни мъдрости (или западните им версии); молитви за благополучие; магии за любов; икони, носещи цялата божия благодат (Той, Бог в нет-а ли живеел?) и какво ли още не. А всъщност най-често раздаваме колебание, напразни надежди и то най-често на хора, които имат нужда от истинска такава, евтина вяра... Опошляваме любовта си към най- близките с клишета, случайно получени от някой друг...

Заедно с това често - не винаги за щастие - пренасяме с това вируси и съсипваме работата и деня на хора на които държим. Или ги притесняваме с безпочвени твърдения „върти се еди какъв си компютърен вирус, не приемайте съобщения от абонат на име..." Как не се бях сетила! Че така мога да съсипя контактите на всеки, който не ми е симпатичен! А с това може би и целия му личен живот... Още повече служебния му. Лошите шеги все късно ми идват (или ги правя по погрешка). А виж, някой се сетил преди мен. И това се върти в цял свят - от Китай до Америка (и какво, че на мен такъв абонат никога няма да ми поиска пълномощно?)

Да, такива ми ти работи с верижните писма. Понякога са толкова прекрасни „твърде добри...", а в същината си остават акт на психическо виртуално насилие. Това го знам като азбучна истина. И за това дискутирам с младежите, когато съм в ролята си на обучител по една програма, третираща темата за насилието и с децата си вкъщи в ролята си на майка и с приятелите си на чашка кафе... А когато писмото пристигне... Тогава:

1. Пръстите ми са по-бързи от мисълта. Изпълнявам поръката в транс. После по-често съжалявам.

2. Препращам със закачлива забележка „Приятели, простете за спама, който ви изпращам, но е прекалено добро/съм прекалено сдухана в момента за да прекъсна веригата".

3. Не реагирам, т.е. прекъсвам веригата. Като не знам дали постъпвам правилно. Ами ако този, който ми го е пратил има нужда от вярата си в тази щуротия?

И тъй като не знам кога пак и от кого ще получа следващото подобно послание, моля ви от сега - не мислете, че не ви обичам, ако не го върна в уречения срок или, че не искам да ви се случат най-прекрасните неща на света. Аз обичам реално със сърцето си - не в мрежата и не с компютъра си. Ако прекъсна веригата на писмото - това не прекъсва истинските ми чувства. Ако я продължа - явно съм в блондинския си период - не ме съдете строго.

Още малко кафе? Горчиво е, но действа.

2010-09-25
Твърде добро за да не го препратя  
0
7

 

(или  как неволно се превръщаме в насилници в мрежата)

 

Да, с кафето ви предлагам нещо, което всеки ден залива пощата, скайп  (ай-си-кю; май спейс и прочие начини за он-лайн комуникация)  и профила ви в социалните мрежи - верижно писмо. И ви предупреждавам от сега - изпратете го на всички свои абонати - приятели или не съвсем, познати или не съвсем, открити само в мрежата или хората с които се срещате всеки ден (е, може и не всеки) в реалния си живот. (Защото за мен, а може би и за цялото ми поколение, родено и живяло преди епохата на Интернет, още има разлика между реален живот и виртуален такъв. Или не?) Да. Точно това ви моля: седнете  и изпийте до край горчивата чаша с кафе, която съм ви наляла, а после я споделете с всеки, с когото можете. Разликата е в това, че няма да ви обещая адските огньове, ако не го направите и няма да ви поднеса цялото щастие на света, ако продължите веригата. Само ще ви накарам да се замислите върху това за което мисля и аз.

Беше епохата на динозаврите в очите на децата ни. Още нямаше персонални компютри по домовете, а мрежовите връзки бяха само бекграунд на фантастичните текстове. Тогава обаче съществуваха верижни писма. Колко от нас са преписвали с упование думите „ако прекъснеш веригата ще..."? И колко от нас са пращали в ненадписан плик посланието в пощенските кутии на напълно непознати хора за да си спестят ходенето до пощата и даването на джобните стотинки за една недотам благородна мисия? И замисляли ли сме се тогава в суеверния си страх, че нещо лошо ще се случи на нас и близките ни, какво сме причинявали в душата на следващия получател? Или сме го намирали за безобидна игра, а безкрайното преписване в упражнение по правопис и краснопис, едва ли не? И тогава имаше нещо „прекалено добро за да не го препратя". Беше игра с картички. Трябваше да се получи паяжина и изпращайки 10 картички да очакваш да получиш около 1000 от различни места на света. Правехме го -  понякога.

Признавам си, че неведнъж съм прекъсвала тази първата верига - със заплахите. Слава Богу - жива и здрава съм. Не мога да се оплача и от съдбата на близките си. А участието ми във втория вид подобна ми донесе само две картички от непознати хора - не хиляда.

Но какво се случва днес? Същото или почти. Само дето мястото на действието е Глобалната мрежа. Няма вариант да изпратиш посланието на напълно абсолютно непознат. Най-малкото е човек, предложил ти или приел приятелството ти без да те познава, но и това си е негов свободен избор.

Верижните писма продължават. Само дето не се налага безкрайно дългото и уморително преписване - копираш, препращаш или просто натискаш бутон „препрати" и записваш адресите на своите абонати. Още се срещат заплахи от типа „ако прекъснеш веригата ще...", но признавам, че са все по-малко. По-чести са положителните послания. Те са ни изпратени за късмет, за любов, за постигане на успех или печелене на пари. Та кой от нас не иска всичките тези неща? Или са просто мила, дори бих казала сладка закачка. Често те не са просто текст, а файл с прекрасни фотоси и често озвучен по невероятен начин. В бележката към едно такова нещо приятелка ми написа „Мога да го гледам и слушам всеки ден." Отворих, видях, повярвах и, съгласих се. Защото и аз мога. И го споделих с някои от най-близките и приятели. С ясното съзнание, че ги „спамвам", ама...

С тези думи съвсем не осъждам хората, които препращат подобни неща. Признах си вече - правя го. Има моменти, в които човешката емоция е толкова силна, че каквото и да ти говори разумът пръстите ти действат доста по-бързо, а после само в душата си се молим „Дано сега някой не ми се разсърди за това".

Получаваме и препращаме: съвети за живота (кой ни дава право да ги даваме?); източни мъдрости (или западните им версии); молитви за благополучие; магии за любов; икони, носещи цялата божия благодат (Той, Бог в нет-а ли живеел?) и какво ли още не. А всъщност най-често раздаваме колебание, напразни надежди и то най-често на хора, които имат нужда от истинска такава, евтина вяра... Опошляваме любовта си към най- близките с клишета, случайно получени от някой друг...

Заедно с това често - не винаги за щастие - пренасяме с това вируси и съсипваме работата и деня на хора на които държим. Или ги притесняваме с безпочвени твърдения „върти се еди какъв си компютърен вирус, не приемайте съобщения от абонат на име..." Как не се бях сетила! Че така мога да съсипя контактите на всеки, който не ми е симпатичен! А с това може би и целия му личен живот... Още повече служебния му. Лошите шеги все късно ми идват (или ги правя по погрешка). А виж, някой се сетил преди мен. И това се върти в цял свят - от Китай до Америка (и какво, че на мен такъв абонат никога няма да ми поиска пълномощно?)

Да, такива ми ти работи с верижните писма. Понякога са толкова прекрасни „твърде добри...", а в същината си остават акт на психическо виртуално насилие. Това го знам като азбучна истина. И за това дискутирам с младежите, когато съм в ролята си на обучител по една програма, третираща темата за насилието и с децата си вкъщи в ролята си на майка и с приятелите си на чашка кафе... А когато писмото пристигне... Тогава:

1. Пръстите ми са по-бързи от мисълта. Изпълнявам поръката в транс. После по-често съжалявам.

2. Препращам със закачлива забележка „Приятели, простете за спама, който ви изпращам, но е прекалено добро/съм прекалено сдухана в момента за да прекъсна веригата".

3. Не реагирам, т.е. прекъсвам веригата. Като не знам дали постъпвам правилно. Ами ако този, който ми го е пратил има нужда от вярата си в тази щуротия?

И тъй като не знам кога пак и от кого ще получа следващото подобно послание, моля ви от сега - не мислете, че не ви обичам, ако не го върна в уречения срок или, че не искам да ви се случат най-прекрасните неща на света. Аз обичам реално със сърцето си - не в мрежата и не с компютъра си. Ако прекъсна веригата на писмото - това не прекъсва истинските ми чувства. Ако я продължа - явно съм в блондинския си период - не ме съдете строго.

Още малко кафе? Горчиво е, но действа.

2010-09-25
Денят Х  
0
7

 Добро утро! Ето и днешната ви чашка кафе за отслабване.

Днес е единайсети септември и това безусловно означава зашеметяващи заглавия в сутрешния ви вестник.

А може би греша - вие вече отдавна не четете вестници и сте пред мониторите. И може би сте в „книгите", защото бягате от политиката.

Но 11.09 е знакова дата, защото е повече от политика. След оня ден на 2001-ва нищо не може да бъде като преди. Защото атентатите бяха само началото и белязаха тероризъм в чудовищни размери. Защото срутването на кулите-близнаци срути илюзиите и доверието на много хора в институциите, в държавата, в Бог... Защото смъртта на хиляди, неоправдана от нищо - в мирно време, без да има природни катаклизми, само в рамките на часове, показа колко е лесно на нас днешните хора да прекрачим най-важната божа заповед „Не убивай!".

И не е важно дали вината е в терористите или в имперските амбиции на „най-старата демокрация". Смъртта има само едно зловещо лице. А 11.09 показа огромното човешко лицемерие - истинското грехопадение.

Според официалната версия атентатите от 11 септември 2001 година са покушения, извършени срещу САЩ от общо 19 терористи от арабски произход, отвлекли 4 самолета „Боинг". Два от тях се врязват в двата най-високи небостъргача на Световния търговски център в Манхатън, Ню Йорк през 18 минути един след друг. За по-малко от два часа и двата небостъргача се сриват до земята. Терористите разбиват третия самолет в Пентагона - седалището на Министерството на отбраната на САЩ, намиращ си в окръг Арлингтън, Вирджиния. Четвъртият самолет се взривява в открито поле в окръг Съмърсет, Пенсилвания, след като вероятно пътниците са оказали съпротива. По официални статистики броят на загиналите при атентатите е 2973 души, без да се броят 19-те терористи.

Разследванията продължават години. Раждат се десетки алтернативни теории, обвиняващи Администрацията на Джордж Буш. И те съвсем не са лишени от логични аргументи и веществени доказателства. Според теорията за предварителна информация правителството на САЩ е разполагало с достатъчно предварителна информация за предотвратяване или поне успешно противодействие на атентатите, но съзнателно не е действало в тази насока. Повдигат се съмнения относно официалната версия за отвличането на самолетите от терористите, замесени в атентата. Съществуват теории, че правителствени лица съзнателно са попречили на Военно-въздушните сили на САЩ да предотвратят атаките. И още много - всички използващи фактите около събитията и последвалите ги действия и изказвания. Самият Буш година след това нарича случилото се „Новият Пърл Харбър".

А след това: нови атентати, нови войни, хиляди обикновени хора, загубили живота си без време и не по божията воля. Хиляди деца останали без дом и без родители. Хиляди души останали без надежда и вяра.

За това този ден не е и не може да бъде само за политически изявления - той е ден за размисъл за важните неща и най-важното от тях цената на живота.

В този ден, щом слънцето изгрее, ще се съберем в Борисовата градина. Ще опънем „Пъстра трапеза". Ще си спомним „Рецептите на баба" и заедно с „Гозба от думи", приготвена от „Буквите" ще се върнем към традицията. Ще осмислим съвремието и ще противопоставим живота на смъртта. Нека се надиграват! И вярвайте - ръченицата на живота е по-буйна, по-бърза и по-кръшна. Допийте кафето си, нищо, че беше горчиво и елате!

 

 

2010-09-11
Денят Х  
0
7

 Добро утро! Ето и днешната ви чашка кафе за отслабване.

Днес е единайсети септември и това безусловно означава зашеметяващи заглавия в сутрешния ви вестник.

А може би греша - вие вече отдавна не четете вестници и сте пред мониторите. И може би сте в „книгите", защото бягате от политиката.

Но 11.09 е знакова дата, защото е повече от политика. След оня ден на 2001-ва нищо не може да бъде като преди. Защото атентатите бяха само началото и белязаха тероризъм в чудовищни размери. Защото срутването на кулите-близнаци срути илюзиите и доверието на много хора в институциите, в държавата, в Бог... Защото смъртта на хиляди, неоправдана от нищо - в мирно време, без да има природни катаклизми, само в рамките на часове, показа колко е лесно на нас днешните хора да прекрачим най-важната божа заповед „Не убивай!".

И не е важно дали вината е в терористите или в имперските амбиции на „най-старата демокрация". Смъртта има само едно зловещо лице. А 11.09 показа огромното човешко лицемерие - истинското грехопадение.

Според официалната версия атентатите от 11 септември 2001 година са покушения, извършени срещу САЩ от общо 19 терористи от арабски произход, отвлекли 4 самолета „Боинг". Два от тях се врязват в двата най-високи небостъргача на Световния търговски център в Манхатън, Ню Йорк през 18 минути един след друг. За по-малко от два часа и двата небостъргача се сриват до земята. Терористите разбиват третия самолет в Пентагона - седалището на Министерството на отбраната на САЩ, намиращ си в окръг Арлингтън, Вирджиния. Четвъртият самолет се взривява в открито поле в окръг Съмърсет, Пенсилвания, след като вероятно пътниците са оказали съпротива. По официални статистики броят на загиналите при атентатите е 2973 души, без да се броят 19-те терористи.

Разследванията продължават години. Раждат се десетки алтернативни теории, обвиняващи Администрацията на Джордж Буш. И те съвсем не са лишени от логични аргументи и веществени доказателства. Според теорията за предварителна информация правителството на САЩ е разполагало с достатъчно предварителна информация за предотвратяване или поне успешно противодействие на атентатите, но съзнателно не е действало в тази насока. Повдигат се съмнения относно официалната версия за отвличането на самолетите от терористите, замесени в атентата. Съществуват теории, че правителствени лица съзнателно са попречили на Военно-въздушните сили на САЩ да предотвратят атаките. И още много - всички използващи фактите около събитията и последвалите ги действия и изказвания. Самият Буш година след това нарича случилото се „Новият Пърл Харбър".

А след това: нови атентати, нови войни, хиляди обикновени хора, загубили живота си без време и не по божията воля. Хиляди деца останали без дом и без родители. Хиляди души останали без надежда и вяра.

За това този ден не е и не може да бъде само за политически изявления - той е ден за размисъл за важните неща и най-важното от тях цената на живота.

В този ден, щом слънцето изгрее, ще се съберем в Борисовата градина. Ще опънем „Пъстра трапеза". Ще си спомним „Рецептите на баба" и заедно с „Гозба от думи", приготвена от „Буквите" ще се върнем към традицията. Ще осмислим съвремието и ще противопоставим живота на смъртта. Нека се надиграват! И вярвайте - ръченицата на живота е по-буйна, по-бърза и по-кръшна. Допийте кафето си, нищо, че беше горчиво и елате!

 

 

2010-09-11
Денят Х  
0
7

 Добро утро! Ето и днешната ви чашка кафе за отслабване.

Днес е единайсети септември и това безусловно означава зашеметяващи заглавия в сутрешния ви вестник.

А може би греша - вие вече отдавна не четете вестници и сте пред мониторите. И може би сте в „книгите", защото бягате от политиката.

Но 11.09 е знакова дата, защото е повече от политика. След оня ден на 2001-ва нищо не може да бъде като преди. Защото атентатите бяха само началото и белязаха тероризъм в чудовищни размери. Защото срутването на кулите-близнаци срути илюзиите и доверието на много хора в институциите, в държавата, в Бог... Защото смъртта на хиляди, неоправдана от нищо - в мирно време, без да има природни катаклизми, само в рамките на часове, показа колко е лесно на нас днешните хора да прекрачим най-важната божа заповед „Не убивай!".

И не е важно дали вината е в терористите или в имперските амбиции на „най-старата демокрация". Смъртта има само едно зловещо лице. А 11.09 показа огромното човешко лицемерие - истинското грехопадение.

Според официалната версия атентатите от 11 септември 2001 година са покушения, извършени срещу САЩ от общо 19 терористи от арабски произход, отвлекли 4 самолета „Боинг". Два от тях се врязват в двата най-високи небостъргача на Световния търговски център в Манхатън, Ню Йорк през 18 минути един след друг. За по-малко от два часа и двата небостъргача се сриват до земята. Терористите разбиват третия самолет в Пентагона - седалището на Министерството на отбраната на САЩ, намиращ си в окръг Арлингтън, Вирджиния. Четвъртият самолет се взривява в открито поле в окръг Съмърсет, Пенсилвания, след като вероятно пътниците са оказали съпротива. По официални статистики броят на загиналите при атентатите е 2973 души, без да се броят 19-те терористи.

Разследванията продължават години. Раждат се десетки алтернативни теории, обвиняващи Администрацията на Джордж Буш. И те съвсем не са лишени от логични аргументи и веществени доказателства. Според теорията за предварителна информация правителството на САЩ е разполагало с достатъчно предварителна информация за предотвратяване или поне успешно противодействие на атентатите, но съзнателно не е действало в тази насока. Повдигат се съмнения относно официалната версия за отвличането на самолетите от терористите, замесени в атентата. Съществуват теории, че правителствени лица съзнателно са попречили на Военно-въздушните сили на САЩ да предотвратят атаките. И още много - всички използващи фактите около събитията и последвалите ги действия и изказвания. Самият Буш година след това нарича случилото се „Новият Пърл Харбър".

А след това: нови атентати, нови войни, хиляди обикновени хора, загубили живота си без време и не по божията воля. Хиляди деца останали без дом и без родители. Хиляди души останали без надежда и вяра.

За това този ден не е и не може да бъде само за политически изявления - той е ден за размисъл за важните неща и най-важното от тях цената на живота.

В този ден, щом слънцето изгрее, ще се съберем в Борисовата градина. Ще опънем „Пъстра трапеза". Ще си спомним „Рецептите на баба" и заедно с „Гозба от думи", приготвена от „Буквите" ще се върнем към традицията. Ще осмислим съвремието и ще противопоставим живота на смъртта. Нека се надиграват! И вярвайте - ръченицата на живота е по-буйна, по-бърза и по-кръшна. Допийте кафето си, нищо, че беше горчиво и елате!

 

 

2010-09-11
Денят Х  
0
7

 Добро утро! Ето и днешната ви чашка кафе за отслабване.

Днес е единайсети септември и това безусловно означава зашеметяващи заглавия в сутрешния ви вестник.

А може би греша - вие вече отдавна не четете вестници и сте пред мониторите. И може би сте в „книгите", защото бягате от политиката.

Но 11.09 е знакова дата, защото е повече от политика. След оня ден на 2001-ва нищо не може да бъде като преди. Защото атентатите бяха само началото и белязаха тероризъм в чудовищни размери. Защото срутването на кулите-близнаци срути илюзиите и доверието на много хора в институциите, в държавата, в Бог... Защото смъртта на хиляди, неоправдана от нищо - в мирно време, без да има природни катаклизми, само в рамките на часове, показа колко е лесно на нас днешните хора да прекрачим най-важната божа заповед „Не убивай!".

И не е важно дали вината е в терористите или в имперските амбиции на „най-старата демокрация". Смъртта има само едно зловещо лице. А 11.09 показа огромното човешко лицемерие - истинското грехопадение.

Според официалната версия атентатите от 11 септември 2001 година са покушения, извършени срещу САЩ от общо 19 терористи от арабски произход, отвлекли 4 самолета „Боинг". Два от тях се врязват в двата най-високи небостъргача на Световния търговски център в Манхатън, Ню Йорк през 18 минути един след друг. За по-малко от два часа и двата небостъргача се сриват до земята. Терористите разбиват третия самолет в Пентагона - седалището на Министерството на отбраната на САЩ, намиращ си в окръг Арлингтън, Вирджиния. Четвъртият самолет се взривява в открито поле в окръг Съмърсет, Пенсилвания, след като вероятно пътниците са оказали съпротива. По официални статистики броят на загиналите при атентатите е 2973 души, без да се броят 19-те терористи.

Разследванията продължават години. Раждат се десетки алтернативни теории, обвиняващи Администрацията на Джордж Буш. И те съвсем не са лишени от логични аргументи и веществени доказателства. Според теорията за предварителна информация правителството на САЩ е разполагало с достатъчно предварителна информация за предотвратяване или поне успешно противодействие на атентатите, но съзнателно не е действало в тази насока. Повдигат се съмнения относно официалната версия за отвличането на самолетите от терористите, замесени в атентата. Съществуват теории, че правителствени лица съзнателно са попречили на Военно-въздушните сили на САЩ да предотвратят атаките. И още много - всички използващи фактите около събитията и последвалите ги действия и изказвания. Самият Буш година след това нарича случилото се „Новият Пърл Харбър".

А след това: нови атентати, нови войни, хиляди обикновени хора, загубили живота си без време и не по божията воля. Хиляди деца останали без дом и без родители. Хиляди души останали без надежда и вяра.

За това този ден не е и не може да бъде само за политически изявления - той е ден за размисъл за важните неща и най-важното от тях цената на живота.

В този ден, щом слънцето изгрее, ще се съберем в Борисовата градина. Ще опънем „Пъстра трапеза". Ще си спомним „Рецептите на баба" и заедно с „Гозба от думи", приготвена от „Буквите" ще се върнем към традицията. Ще осмислим съвремието и ще противопоставим живота на смъртта. Нека се надиграват! И вярвайте - ръченицата на живота е по-буйна, по-бърза и по-кръшна. Допийте кафето си, нищо, че беше горчиво и елате!

 

 

2010-09-11
Ах, морето… се продава…  
0
7

 Ах, морето! Дали след като се върнеш дълбоко в сушата ще те хване носталгия и ще се замислиш за романтиката на  лунната пътека? И ще те поддържа ли адреналина от дестинацията Слънчев бряг - Равда? Равда. Някога това е било село край морето. Цялото оживление е идвало от детските и младежки лагери. Сега е само отсечка от общата крайморска ивица от бетон и стъкло - хотели и къщи за гости,не много пълни - все се говори за „слаб сезон". А то слаб, слаб - колко да е слаб? По главната не можеш да се разминеш. Толкова хора на едно място - нито да се разминеш, нито да ги заобиколиш. А колите се провират по тясната ивица на платното като змии.

А лагерите? Има ги още. Е, далеч са от романтиката на сутрешна тръба, вечерна проверка и лагерен огън. Стаите и мебелировката напомнят на едно друго значение на думата лагер. Да  заведеш деца там се иска куражът на универсален боец. Защото се налага да бъдеш и ръководител,  и аниматор, и приятел, и психотерапевт и болногледачка.

Но още има луди, които го правят. И при това напук опитват заедно с обгрижването и забавлението да дадат на децата някакво знание.

И ето как площадът се оказва затворен за движение. Няма ги колите - змии. Млади семейства с колички се радват на неочакваната глътка въздух. Оказва се, че на площада има площадка по приложно колоездене, а средношколки предлагат на татковците да опитат знанията си по закона за движение по пътищата, решавайки листовки. Заместник-кметът призовава да не сме безотговорни на пътя.

И миг след това всичко е на мястото си. Децата се провират между коли и пешеходци. Сергии стесняват тротоарите. Умората надвива ентусиазма. Лагерната смяна е към края си.

Остава само Нептун да излезе от вълните и да кръсти най-малките, а за по-големите да раздаде награди и наказания. Да се събере багажът,  а с него и да се приберат лекарствата с надежда, че далеч от мръсното море болестите ще отминат. Защото главната причина е тази - морето е мръсно. Много, много мръсно. Мръсно от нашата алчност, превърнала всичко в средство за печелене без оглед на истинската му житейска цена. И в мечтата да намерим  глътка въздух в столичния град. Абсурд ли? Какъв абсурд! Та през август София е може би най-спокойният български град...

Нептуне, защо не въздадеш справедливост не само за лагерниците? Защо не спреш тази морска истерия, обърнала и хитовете наопаки? Искам пак да пея , че „морето е, което в мен остава", но рефренът някак натрапчиво звучи „се продава... се продава... се продава..." ...

2010-08-28
Ах, морето… се продава…  
0
7

 Ах, морето! Дали след като се върнеш дълбоко в сушата ще те хване носталгия и ще се замислиш за романтиката на  лунната пътека? И ще те поддържа ли адреналина от дестинацията Слънчев бряг - Равда? Равда. Някога това е било село край морето. Цялото оживление е идвало от детските и младежки лагери. Сега е само отсечка от общата крайморска ивица от бетон и стъкло - хотели и къщи за гости,не много пълни - все се говори за „слаб сезон". А то слаб, слаб - колко да е слаб? По главната не можеш да се разминеш. Толкова хора на едно място - нито да се разминеш, нито да ги заобиколиш. А колите се провират по тясната ивица на платното като змии.

А лагерите? Има ги още. Е, далеч са от романтиката на сутрешна тръба, вечерна проверка и лагерен огън. Стаите и мебелировката напомнят на едно друго значение на думата лагер. Да  заведеш деца там се иска куражът на универсален боец. Защото се налага да бъдеш и ръководител,  и аниматор, и приятел, и психотерапевт и болногледачка.

Но още има луди, които го правят. И при това напук опитват заедно с обгрижването и забавлението да дадат на децата някакво знание.

И ето как площадът се оказва затворен за движение. Няма ги колите - змии. Млади семейства с колички се радват на неочакваната глътка въздух. Оказва се, че на площада има площадка по приложно колоездене, а средношколки предлагат на татковците да опитат знанията си по закона за движение по пътищата, решавайки листовки. Заместник-кметът призовава да не сме безотговорни на пътя.

И миг след това всичко е на мястото си. Децата се провират между коли и пешеходци. Сергии стесняват тротоарите. Умората надвива ентусиазма. Лагерната смяна е към края си.

Остава само Нептун да излезе от вълните и да кръсти най-малките, а за по-големите да раздаде награди и наказания. Да се събере багажът,  а с него и да се приберат лекарствата с надежда, че далеч от мръсното море болестите ще отминат. Защото главната причина е тази - морето е мръсно. Много, много мръсно. Мръсно от нашата алчност, превърнала всичко в средство за печелене без оглед на истинската му житейска цена. И в мечтата да намерим  глътка въздух в столичния град. Абсурд ли? Какъв абсурд! Та през август София е може би най-спокойният български град...

Нептуне, защо не въздадеш справедливост не само за лагерниците? Защо не спреш тази морска истерия, обърнала и хитовете наопаки? Искам пак да пея , че „морето е, което в мен остава", но рефренът някак натрапчиво звучи „се продава... се продава... се продава..." ...

2010-08-28
Ах, морето… се продава…  
0
7

 Ах, морето! Дали след като се върнеш дълбоко в сушата ще те хване носталгия и ще се замислиш за романтиката на  лунната пътека? И ще те поддържа ли адреналина от дестинацията Слънчев бряг - Равда? Равда. Някога това е било село край морето. Цялото оживление е идвало от детските и младежки лагери. Сега е само отсечка от общата крайморска ивица от бетон и стъкло - хотели и къщи за гости,не много пълни - все се говори за „слаб сезон". А то слаб, слаб - колко да е слаб? По главната не можеш да се разминеш. Толкова хора на едно място - нито да се разминеш, нито да ги заобиколиш. А колите се провират по тясната ивица на платното като змии.

А лагерите? Има ги още. Е, далеч са от романтиката на сутрешна тръба, вечерна проверка и лагерен огън. Стаите и мебелировката напомнят на едно друго значение на думата лагер. Да  заведеш деца там се иска куражът на универсален боец. Защото се налага да бъдеш и ръководител,  и аниматор, и приятел, и психотерапевт и болногледачка.

Но още има луди, които го правят. И при това напук опитват заедно с обгрижването и забавлението да дадат на децата някакво знание.

И ето как площадът се оказва затворен за движение. Няма ги колите - змии. Млади семейства с колички се радват на неочакваната глътка въздух. Оказва се, че на площада има площадка по приложно колоездене, а средношколки предлагат на татковците да опитат знанията си по закона за движение по пътищата, решавайки листовки. Заместник-кметът призовава да не сме безотговорни на пътя.

И миг след това всичко е на мястото си. Децата се провират между коли и пешеходци. Сергии стесняват тротоарите. Умората надвива ентусиазма. Лагерната смяна е към края си.

Остава само Нептун да излезе от вълните и да кръсти най-малките, а за по-големите да раздаде награди и наказания. Да се събере багажът,  а с него и да се приберат лекарствата с надежда, че далеч от мръсното море болестите ще отминат. Защото главната причина е тази - морето е мръсно. Много, много мръсно. Мръсно от нашата алчност, превърнала всичко в средство за печелене без оглед на истинската му житейска цена. И в мечтата да намерим  глътка въздух в столичния град. Абсурд ли? Какъв абсурд! Та през август София е може би най-спокойният български град...

Нептуне, защо не въздадеш справедливост не само за лагерниците? Защо не спреш тази морска истерия, обърнала и хитовете наопаки? Искам пак да пея , че „морето е, което в мен остава", но рефренът някак натрапчиво звучи „се продава... се продава... се продава..." ...

2010-08-28
Ах, морето… се продава…  
0
7

 Ах, морето! Дали след като се върнеш дълбоко в сушата ще те хване носталгия и ще се замислиш за романтиката на  лунната пътека? И ще те поддържа ли адреналина от дестинацията Слънчев бряг - Равда? Равда. Някога това е било село край морето. Цялото оживление е идвало от детските и младежки лагери. Сега е само отсечка от общата крайморска ивица от бетон и стъкло - хотели и къщи за гости,не много пълни - все се говори за „слаб сезон". А то слаб, слаб - колко да е слаб? По главната не можеш да се разминеш. Толкова хора на едно място - нито да се разминеш, нито да ги заобиколиш. А колите се провират по тясната ивица на платното като змии.

А лагерите? Има ги още. Е, далеч са от романтиката на сутрешна тръба, вечерна проверка и лагерен огън. Стаите и мебелировката напомнят на едно друго значение на думата лагер. Да  заведеш деца там се иска куражът на универсален боец. Защото се налага да бъдеш и ръководител,  и аниматор, и приятел, и психотерапевт и болногледачка.

Но още има луди, които го правят. И при това напук опитват заедно с обгрижването и забавлението да дадат на децата някакво знание.

И ето как площадът се оказва затворен за движение. Няма ги колите - змии. Млади семейства с колички се радват на неочакваната глътка въздух. Оказва се, че на площада има площадка по приложно колоездене, а средношколки предлагат на татковците да опитат знанията си по закона за движение по пътищата, решавайки листовки. Заместник-кметът призовава да не сме безотговорни на пътя.

И миг след това всичко е на мястото си. Децата се провират между коли и пешеходци. Сергии стесняват тротоарите. Умората надвива ентусиазма. Лагерната смяна е към края си.

Остава само Нептун да излезе от вълните и да кръсти най-малките, а за по-големите да раздаде награди и наказания. Да се събере багажът,  а с него и да се приберат лекарствата с надежда, че далеч от мръсното море болестите ще отминат. Защото главната причина е тази - морето е мръсно. Много, много мръсно. Мръсно от нашата алчност, превърнала всичко в средство за печелене без оглед на истинската му житейска цена. И в мечтата да намерим  глътка въздух в столичния град. Абсурд ли? Какъв абсурд! Та през август София е може би най-спокойният български град...

Нептуне, защо не въздадеш справедливост не само за лагерниците? Защо не спреш тази морска истерия, обърнала и хитовете наопаки? Искам пак да пея , че „морето е, което в мен остава", но рефренът някак натрапчиво звучи „се продава... се продава... се продава..." ...

2010-08-28
Морето, каквото не е  
0
7

 

СБП - една абревиатура, нечужда на никой четящ тук. Няколко са местата, пригодени за почивка на членовете му. В единия съм, но не като някой от почиващите или оттеглили се за нова книга писатели. Та аз не съм писател. Тук съм за да продължа сагата „С деца на море". Тук има всичко - деца, учителки, хора, които да ги забавляват и родители, баби, други роднини, персонал... шарен свят. Единственото, което липсва са писателите.

Да,  оставени са им пет стаи на разположение. Един е тук и май днес се заселиха за кратко още  поне две от стаите, но не знам с кого точно  (май на принципа - „на шура ми шуранайката") - отговор няма.

А  какво е останало от прекрасния осемнадесетдекаров парк? Загадка. Ограда прегражда пътя към сенчестите пътеки под боровете. Няма как да се скриеш на сянка под клоните на интересен дървесен вид. Има ги, но достъп няма, няма и изход, ако попаднеш в тази горичка по магически път. Просто застрояването в чудовищни размери е обезсмислило поддръжката му. Дори тръбата, довеждаща  минерална вода до басейна в двора е прекъсната от безогледно копане в съседство.

А се строи. Яко се строи: хотели - дворци и чии не се пита. Строят се и вили в явно неотмрелия стил „мутро-барок". Понякога властта се намесва и определя някоя почти завършена сграда като незаконна и постановява нейното демонтиране. Видях с очите си как това е започнало  и прекратено по време на сезона, естествено. Но други сгради, намиращи се също на първата крайбрежна линия си съществуват необезпокоявани. Може би само нечии  къщички дразнят?

Вдигам поглед към небето. Очаквам облаци, слънце и чайки. Но в погледа ми се забива стрелата на огромен кран. Явно оставен да изчака края на сезона. И да продължи да издига огромното бетонно тяло на още една сграда. На още една ненужна сграда. Повярвайте, в хотелите и станциите има толкова малко хора, че не цените и кризата са им виновни - те просто са ненормално много. Те са толкова много, че няма как да има туристи за всички.

Малко са усмихнатите лица, малко са миговете на покой и хармония с морето.

И така хотел „Писател" за едно лято е превърнат  в детски приказен свят.  Няма ги писателите. Но децата, които огласят двора, може  би ще напишат своите истории  и  те може да са по-красиви и по-добри, но само ако душичките им оцелеят сред нашата днешна възрастна алчност.

 

Червено пълнолуние. Над морето царствено се показва червената кръгла луна. Стоя на балкона на хотелската си стая и наблюдавам придвижването  й над разнообразните иглолистни дървета в „забранения парк". Въздухът трепти. Чува се глас на нощна птица. Чува се песента на вълните. Покой.

Най-красивите моменти са тези - мигът когато съм останала сама, след като съм погалила момиченцата от лагера за лека нощ и съм завила с чаршафа момчетата (дали направих това и за собственото си дете?), уверила съм се, че и учителките са се кротнали в стаите си и няма да мърморят повече.

 И онзи другият миг - на утрото. Сега над морето изплува след сутрешното си къпане слънцето. Птичата песен е друга, но също така красива и упойваща. Аромата на боровете от парка прониква в дробовете.

Разглеждам снимките и преживявам някои от по-шумните, но красиви и истински мигове. Преминавам по пътечката от миди, свързваща фантазните царства на принц и принцеса. Плисва ме закипялата от играещи в нея деца вода.

Сядам на пейката, оградена от деца и показвам на лаптопа си http://safenet.bg/, защото да си в интернет трябва  както и на пътя - да те водят  за ръка докато не научиш правилата за безопасност. Играем на игри  или разглеждаме електронни книги. (Нали  голямото лятно четене е в разгара си.) В друг момент рисуват цветя. Защото са деца и  заслужават своите мигове на щастие.

А  през нощта отново се показва червената луна. Дали се вълнува от способността ни да открием красотата или се срамува от дребните ни дрязги и ненужни негативни емоции? Дали е ядосана на абсолютната ни неспособност да се отдадем на мига и се слеем с природата, а полудели от алчност я съсипваме с ясното съзнание, че така съсипваме самите нас?

 

Замислям се: защо ги няма писателите? Та тук можеш да родиш наистина прекрасни идеи, стига да хванеш мига на красота и хармония. Тишината може да те накара да погледнеш в себе си. Да погледнеш от нов ъгъл на света около теб. Може, но ако само не болеше толкова.

Боли от дразнещия окото кран. Боли от недооправената инфраструктура. От цените в съседните хотели. И от липсата на туристи в тях.

Да, има нещо подобно на младежки лагери. Руснаците са непълнолетни, така че седят в хотела си, танцуват до 10ч., а после кротко се напиват. (В мини-маркета се уповават на високия им ръст и им продават алкохол, а след указания час не бива да има силна музика в комплекса. На кого ли пазят тишина?) Чувам ги около полунощ, когато те вече сами не се чуват един друг. Германците и румънците, запълнили друг хотел, посещават дискотеките на Златните и се прибират с шумни възгласи и още по-шумно къпане в басейна около зазоряване.

Истински туристи няма. Само сгради. Грозни, студени и празни. Много излишни сгради.

Няма я романтиката на летните нощи. Няма го тихото подрънкване на китара и огънчето светещо пред  палатката. Няма ги истинските детски и младежки лагери с безброй състезания и вечери на таланта, на рожденика, на музиката, на България. Няма го тайното бягане нощем за да изпечеш царевица на жар някъде край бунгалото.

Има само алчност, облечена в бетон. Кога ще започнем да събаряме тези паметници на суетата? Докъде ще стигнем? И докога УС на СБП ще се интересува само как да получи повече от арендатора на хотела  си  и няма да има как и къде да бъдат писателите...

2010-08-06
Морето, каквото не е  
0
7

 

СБП - една абревиатура, нечужда на никой четящ тук. Няколко са местата, пригодени за почивка на членовете му. В единия съм, но не като някой от почиващите или оттеглили се за нова книга писатели. Та аз не съм писател. Тук съм за да продължа сагата „С деца на море". Тук има всичко - деца, учителки, хора, които да ги забавляват и родители, баби, други роднини, персонал... шарен свят. Единственото, което липсва са писателите.

Да,  оставени са им пет стаи на разположение. Един е тук и май днес се заселиха за кратко още  поне две от стаите, но не знам с кого точно  (май на принципа - „на шура ми шуранайката") - отговор няма.

А  какво е останало от прекрасния осемнадесетдекаров парк? Загадка. Ограда прегражда пътя към сенчестите пътеки под боровете. Няма как да се скриеш на сянка под клоните на интересен дървесен вид. Има ги, но достъп няма, няма и изход, ако попаднеш в тази горичка по магически път. Просто застрояването в чудовищни размери е обезсмислило поддръжката му. Дори тръбата, довеждаща  минерална вода до басейна в двора е прекъсната от безогледно копане в съседство.

А се строи. Яко се строи: хотели - дворци и чии не се пита. Строят се и вили в явно неотмрелия стил „мутро-барок". Понякога властта се намесва и определя някоя почти завършена сграда като незаконна и постановява нейното демонтиране. Видях с очите си как това е започнало  и прекратено по време на сезона, естествено. Но други сгради, намиращи се също на първата крайбрежна линия си съществуват необезпокоявани. Може би само нечии  къщички дразнят?

Вдигам поглед към небето. Очаквам облаци, слънце и чайки. Но в погледа ми се забива стрелата на огромен кран. Явно оставен да изчака края на сезона. И да продължи да издига огромното бетонно тяло на още една сграда. На още една ненужна сграда. Повярвайте, в хотелите и станциите има толкова малко хора, че не цените и кризата са им виновни - те просто са ненормално много. Те са толкова много, че няма как да има туристи за всички.

Малко са усмихнатите лица, малко са миговете на покой и хармония с морето.

И така хотел „Писател" за едно лято е превърнат  в детски приказен свят.  Няма ги писателите. Но децата, които огласят двора, може  би ще напишат своите истории  и  те може да са по-красиви и по-добри, но само ако душичките им оцелеят сред нашата днешна възрастна алчност.

 

Червено пълнолуние. Над морето царствено се показва червената кръгла луна. Стоя на балкона на хотелската си стая и наблюдавам придвижването  й над разнообразните иглолистни дървета в „забранения парк". Въздухът трепти. Чува се глас на нощна птица. Чува се песента на вълните. Покой.

Най-красивите моменти са тези - мигът когато съм останала сама, след като съм погалила момиченцата от лагера за лека нощ и съм завила с чаршафа момчетата (дали направих това и за собственото си дете?), уверила съм се, че и учителките са се кротнали в стаите си и няма да мърморят повече.

 И онзи другият миг - на утрото. Сега над морето изплува след сутрешното си къпане слънцето. Птичата песен е друга, но също така красива и упойваща. Аромата на боровете от парка прониква в дробовете.

Разглеждам снимките и преживявам някои от по-шумните, но красиви и истински мигове. Преминавам по пътечката от миди, свързваща фантазните царства на принц и принцеса. Плисва ме закипялата от играещи в нея деца вода.

Сядам на пейката, оградена от деца и показвам на лаптопа си http://safenet.bg/, защото да си в интернет трябва  както и на пътя - да те водят  за ръка докато не научиш правилата за безопасност. Играем на игри  или разглеждаме електронни книги. (Нали  голямото лятно четене е в разгара си.) В друг момент рисуват цветя. Защото са деца и  заслужават своите мигове на щастие.

А  през нощта отново се показва червената луна. Дали се вълнува от способността ни да открием красотата или се срамува от дребните ни дрязги и ненужни негативни емоции? Дали е ядосана на абсолютната ни неспособност да се отдадем на мига и се слеем с природата, а полудели от алчност я съсипваме с ясното съзнание, че така съсипваме самите нас?

 

Замислям се: защо ги няма писателите? Та тук можеш да родиш наистина прекрасни идеи, стига да хванеш мига на красота и хармония. Тишината може да те накара да погледнеш в себе си. Да погледнеш от нов ъгъл на света около теб. Може, но ако само не болеше толкова.

Боли от дразнещия окото кран. Боли от недооправената инфраструктура. От цените в съседните хотели. И от липсата на туристи в тях.

Да, има нещо подобно на младежки лагери. Руснаците са непълнолетни, така че седят в хотела си, танцуват до 10ч., а после кротко се напиват. (В мини-маркета се уповават на високия им ръст и им продават алкохол, а след указания час не бива да има силна музика в комплекса. На кого ли пазят тишина?) Чувам ги около полунощ, когато те вече сами не се чуват един друг. Германците и румънците, запълнили друг хотел, посещават дискотеките на Златните и се прибират с шумни възгласи и още по-шумно къпане в басейна около зазоряване.

Истински туристи няма. Само сгради. Грозни, студени и празни. Много излишни сгради.

Няма я романтиката на летните нощи. Няма го тихото подрънкване на китара и огънчето светещо пред  палатката. Няма ги истинските детски и младежки лагери с безброй състезания и вечери на таланта, на рожденика, на музиката, на България. Няма го тайното бягане нощем за да изпечеш царевица на жар някъде край бунгалото.

Има само алчност, облечена в бетон. Кога ще започнем да събаряме тези паметници на суетата? Докъде ще стигнем? И докога УС на СБП ще се интересува само как да получи повече от арендатора на хотела  си  и няма да има как и къде да бъдат писателите...

2010-08-06
Морето, каквото не е  
0
7

 

СБП - една абревиатура, нечужда на никой четящ тук. Няколко са местата, пригодени за почивка на членовете му. В единия съм, но не като някой от почиващите или оттеглили се за нова книга писатели. Та аз не съм писател. Тук съм за да продължа сагата „С деца на море". Тук има всичко - деца, учителки, хора, които да ги забавляват и родители, баби, други роднини, персонал... шарен свят. Единственото, което липсва са писателите.

Да,  оставени са им пет стаи на разположение. Един е тук и май днес се заселиха за кратко още  поне две от стаите, но не знам с кого точно  (май на принципа - „на шура ми шуранайката") - отговор няма.

А  какво е останало от прекрасния осемнадесетдекаров парк? Загадка. Ограда прегражда пътя към сенчестите пътеки под боровете. Няма как да се скриеш на сянка под клоните на интересен дървесен вид. Има ги, но достъп няма, няма и изход, ако попаднеш в тази горичка по магически път. Просто застрояването в чудовищни размери е обезсмислило поддръжката му. Дори тръбата, довеждаща  минерална вода до басейна в двора е прекъсната от безогледно копане в съседство.

А се строи. Яко се строи: хотели - дворци и чии не се пита. Строят се и вили в явно неотмрелия стил „мутро-барок". Понякога властта се намесва и определя някоя почти завършена сграда като незаконна и постановява нейното демонтиране. Видях с очите си как това е започнало  и прекратено по време на сезона, естествено. Но други сгради, намиращи се също на първата крайбрежна линия си съществуват необезпокоявани. Може би само нечии  къщички дразнят?

Вдигам поглед към небето. Очаквам облаци, слънце и чайки. Но в погледа ми се забива стрелата на огромен кран. Явно оставен да изчака края на сезона. И да продължи да издига огромното бетонно тяло на още една сграда. На още една ненужна сграда. Повярвайте, в хотелите и станциите има толкова малко хора, че не цените и кризата са им виновни - те просто са ненормално много. Те са толкова много, че няма как да има туристи за всички.

Малко са усмихнатите лица, малко са миговете на покой и хармония с морето.

И така хотел „Писател" за едно лято е превърнат  в детски приказен свят.  Няма ги писателите. Но децата, които огласят двора, може  би ще напишат своите истории  и  те може да са по-красиви и по-добри, но само ако душичките им оцелеят сред нашата днешна възрастна алчност.

 

Червено пълнолуние. Над морето царствено се показва червената кръгла луна. Стоя на балкона на хотелската си стая и наблюдавам придвижването  й над разнообразните иглолистни дървета в „забранения парк". Въздухът трепти. Чува се глас на нощна птица. Чува се песента на вълните. Покой.

Най-красивите моменти са тези - мигът когато съм останала сама, след като съм погалила момиченцата от лагера за лека нощ и съм завила с чаршафа момчетата (дали направих това и за собственото си дете?), уверила съм се, че и учителките са се кротнали в стаите си и няма да мърморят повече.

 И онзи другият миг - на утрото. Сега над морето изплува след сутрешното си къпане слънцето. Птичата песен е друга, но също така красива и упойваща. Аромата на боровете от парка прониква в дробовете.

Разглеждам снимките и преживявам някои от по-шумните, но красиви и истински мигове. Преминавам по пътечката от миди, свързваща фантазните царства на принц и принцеса. Плисва ме закипялата от играещи в нея деца вода.

Сядам на пейката, оградена от деца и показвам на лаптопа си http://safenet.bg/, защото да си в интернет трябва  както и на пътя - да те водят  за ръка докато не научиш правилата за безопасност. Играем на игри  или разглеждаме електронни книги. (Нали  голямото лятно четене е в разгара си.) В друг момент рисуват цветя. Защото са деца и  заслужават своите мигове на щастие.

А  през нощта отново се показва червената луна. Дали се вълнува от способността ни да открием красотата или се срамува от дребните ни дрязги и ненужни негативни емоции? Дали е ядосана на абсолютната ни неспособност да се отдадем на мига и се слеем с природата, а полудели от алчност я съсипваме с ясното съзнание, че така съсипваме самите нас?

 

Замислям се: защо ги няма писателите? Та тук можеш да родиш наистина прекрасни идеи, стига да хванеш мига на красота и хармония. Тишината може да те накара да погледнеш в себе си. Да погледнеш от нов ъгъл на света около теб. Може, но ако само не болеше толкова.

Боли от дразнещия окото кран. Боли от недооправената инфраструктура. От цените в съседните хотели. И от липсата на туристи в тях.

Да, има нещо подобно на младежки лагери. Руснаците са непълнолетни, така че седят в хотела си, танцуват до 10ч., а после кротко се напиват. (В мини-маркета се уповават на високия им ръст и им продават алкохол, а след указания час не бива да има силна музика в комплекса. На кого ли пазят тишина?) Чувам ги около полунощ, когато те вече сами не се чуват един друг. Германците и румънците, запълнили друг хотел, посещават дискотеките на Златните и се прибират с шумни възгласи и още по-шумно къпане в басейна около зазоряване.

Истински туристи няма. Само сгради. Грозни, студени и празни. Много излишни сгради.

Няма я романтиката на летните нощи. Няма го тихото подрънкване на китара и огънчето светещо пред  палатката. Няма ги истинските детски и младежки лагери с безброй състезания и вечери на таланта, на рожденика, на музиката, на България. Няма го тайното бягане нощем за да изпечеш царевица на жар някъде край бунгалото.

Има само алчност, облечена в бетон. Кога ще започнем да събаряме тези паметници на суетата? Докъде ще стигнем? И докога УС на СБП ще се интересува само как да получи повече от арендатора на хотела  си  и няма да има как и къде да бъдат писателите...

2010-08-06
Морето, каквото не е  
0
7

 

СБП - една абревиатура, нечужда на никой четящ тук. Няколко са местата, пригодени за почивка на членовете му. В единия съм, но не като някой от почиващите или оттеглили се за нова книга писатели. Та аз не съм писател. Тук съм за да продължа сагата „С деца на море". Тук има всичко - деца, учителки, хора, които да ги забавляват и родители, баби, други роднини, персонал... шарен свят. Единственото, което липсва са писателите.

Да,  оставени са им пет стаи на разположение. Един е тук и май днес се заселиха за кратко още  поне две от стаите, но не знам с кого точно  (май на принципа - „на шура ми шуранайката") - отговор няма.

А  какво е останало от прекрасния осемнадесетдекаров парк? Загадка. Ограда прегражда пътя към сенчестите пътеки под боровете. Няма как да се скриеш на сянка под клоните на интересен дървесен вид. Има ги, но достъп няма, няма и изход, ако попаднеш в тази горичка по магически път. Просто застрояването в чудовищни размери е обезсмислило поддръжката му. Дори тръбата, довеждаща  минерална вода до басейна в двора е прекъсната от безогледно копане в съседство.

А се строи. Яко се строи: хотели - дворци и чии не се пита. Строят се и вили в явно неотмрелия стил „мутро-барок". Понякога властта се намесва и определя някоя почти завършена сграда като незаконна и постановява нейното демонтиране. Видях с очите си как това е започнало  и прекратено по време на сезона, естествено. Но други сгради, намиращи се също на първата крайбрежна линия си съществуват необезпокоявани. Може би само нечии  къщички дразнят?

Вдигам поглед към небето. Очаквам облаци, слънце и чайки. Но в погледа ми се забива стрелата на огромен кран. Явно оставен да изчака края на сезона. И да продължи да издига огромното бетонно тяло на още една сграда. На още една ненужна сграда. Повярвайте, в хотелите и станциите има толкова малко хора, че не цените и кризата са им виновни - те просто са ненормално много. Те са толкова много, че няма как да има туристи за всички.

Малко са усмихнатите лица, малко са миговете на покой и хармония с морето.

И така хотел „Писател" за едно лято е превърнат  в детски приказен свят.  Няма ги писателите. Но децата, които огласят двора, може  би ще напишат своите истории  и  те може да са по-красиви и по-добри, но само ако душичките им оцелеят сред нашата днешна възрастна алчност.

 

Червено пълнолуние. Над морето царствено се показва червената кръгла луна. Стоя на балкона на хотелската си стая и наблюдавам придвижването  й над разнообразните иглолистни дървета в „забранения парк". Въздухът трепти. Чува се глас на нощна птица. Чува се песента на вълните. Покой.

Най-красивите моменти са тези - мигът когато съм останала сама, след като съм погалила момиченцата от лагера за лека нощ и съм завила с чаршафа момчетата (дали направих това и за собственото си дете?), уверила съм се, че и учителките са се кротнали в стаите си и няма да мърморят повече.

 И онзи другият миг - на утрото. Сега над морето изплува след сутрешното си къпане слънцето. Птичата песен е друга, но също така красива и упойваща. Аромата на боровете от парка прониква в дробовете.

Разглеждам снимките и преживявам някои от по-шумните, но красиви и истински мигове. Преминавам по пътечката от миди, свързваща фантазните царства на принц и принцеса. Плисва ме закипялата от играещи в нея деца вода.

Сядам на пейката, оградена от деца и показвам на лаптопа си http://safenet.bg/, защото да си в интернет трябва  както и на пътя - да те водят  за ръка докато не научиш правилата за безопасност. Играем на игри  или разглеждаме електронни книги. (Нали  голямото лятно четене е в разгара си.) В друг момент рисуват цветя. Защото са деца и  заслужават своите мигове на щастие.

А  през нощта отново се показва червената луна. Дали се вълнува от способността ни да открием красотата или се срамува от дребните ни дрязги и ненужни негативни емоции? Дали е ядосана на абсолютната ни неспособност да се отдадем на мига и се слеем с природата, а полудели от алчност я съсипваме с ясното съзнание, че така съсипваме самите нас?

 

Замислям се: защо ги няма писателите? Та тук можеш да родиш наистина прекрасни идеи, стига да хванеш мига на красота и хармония. Тишината може да те накара да погледнеш в себе си. Да погледнеш от нов ъгъл на света около теб. Може, но ако само не болеше толкова.

Боли от дразнещия окото кран. Боли от недооправената инфраструктура. От цените в съседните хотели. И от липсата на туристи в тях.

Да, има нещо подобно на младежки лагери. Руснаците са непълнолетни, така че седят в хотела си, танцуват до 10ч., а после кротко се напиват. (В мини-маркета се уповават на високия им ръст и им продават алкохол, а след указания час не бива да има силна музика в комплекса. На кого ли пазят тишина?) Чувам ги около полунощ, когато те вече сами не се чуват един друг. Германците и румънците, запълнили друг хотел, посещават дискотеките на Златните и се прибират с шумни възгласи и още по-шумно къпане в басейна около зазоряване.

Истински туристи няма. Само сгради. Грозни, студени и празни. Много излишни сгради.

Няма я романтиката на летните нощи. Няма го тихото подрънкване на китара и огънчето светещо пред  палатката. Няма ги истинските детски и младежки лагери с безброй състезания и вечери на таланта, на рожденика, на музиката, на България. Няма го тайното бягане нощем за да изпечеш царевица на жар някъде край бунгалото.

Има само алчност, облечена в бетон. Кога ще започнем да събаряме тези паметници на суетата? Докъде ще стигнем? И докога УС на СБП ще се интересува само как да получи повече от арендатора на хотела  си  и няма да има как и къде да бъдат писателите...

2010-08-06
Сезонът на "лалетата"  
0
7

 

Светът е футбол. На всеки четири години. Но всеки следващ път сякаш е все по-малко футбол. Защото заедно с футбола се случват безкрайно много неща. Дори и световното по волейбол този път е по същото време. Да не отивам към темата как политиците ни занимават със себе си.

Светът е футбол. А лалетата цъфтят през пролетта. Холандия е най-цъфтящото място по това време. Но май нещата се променят. Изглежда, че сезонът на лалетата съвпада с футболния сезон и лалета ще цъфтят в Южна Африка сега.

Дали това е изненада или знак?

Като всеки футболен фен по света (а аз съм такъв веднъж на четири години) съм пристрастна към своите - националния. Когато той не участва към най-близките съседи, а когато и те отпаднат, просто очаквам изненадите. Затова и се радвах на всяка победа на Гана и Германия - най-младите отбори. Но на финал са други. Нямам предсказателска дарба, но някак усещам победата на „лалетата". И не защото са най-добрите,  не защото разбирам от футболни прогнози, а по съвсем друга причина.

Холандците стъпват в Южна Африка като завоеватели, като заселници, търсещи спасение, като в нова родина... както е било преди триста и петдесет години. Дали и днес земята на спасението ще ги посрещне с надеждата на нос Добра Надежда?

Политическата история на света разказва за нидерландските заселници в ролята им на база, подсигуряваща търговския им флот. Дълго време присъствието им се изчерпва единствено с тази  грижа. С нарастването на търговския трафик се стига до увеличаване на нуждата от провизии и така в периода след 1680 г. започва развитие на селско стопанство и животновъдство с големи мащаби. Тогава голям брой холандски калвинисти, както и немски и френски заселници,  изоставят Кейптаун и навлизат все по дълбоко в земите на север, изтласкват местните племена, принуждавайки завареното чернокожо население на робски труд (или облагородявайки земята му за всички, които я населяват).

Политическата история на света разкрива икономически и стратегически причини за преселване, но скрива личните и родови възходи и падения. Нима не е знак да тръгнеш към другия край на света и да създадеш там дом за потомците си? Какво, ако не надежда търсиш именувайки едно географско място с най-хубавата дума на света?

Ето защо историята не е една. Всеки африканер вероятно носи историята на своя род. И не е изненада да носиш в душата си луковичката на победата. Вероятно това е мечтата на всеки от отбора на Холандия - да посади лале в Южна Африка, то да разцъфти в тамошната зима (и наше лято) и да увенчае с него първата световна титла за страната си в земята-надежда на част от предците.

 

2010-07-10
Сезонът на "лалетата"  
0
7

 

Светът е футбол. На всеки четири години. Но всеки следващ път сякаш е все по-малко футбол. Защото заедно с футбола се случват безкрайно много неща. Дори и световното по волейбол този път е по същото време. Да не отивам към темата как политиците ни занимават със себе си.

Светът е футбол. А лалетата цъфтят през пролетта. Холандия е най-цъфтящото място по това време. Но май нещата се променят. Изглежда, че сезонът на лалетата съвпада с футболния сезон и лалета ще цъфтят в Южна Африка сега.

Дали това е изненада или знак?

Като всеки футболен фен по света (а аз съм такъв веднъж на четири години) съм пристрастна към своите - националния. Когато той не участва към най-близките съседи, а когато и те отпаднат, просто очаквам изненадите. Затова и се радвах на всяка победа на Гана и Германия - най-младите отбори. Но на финал са други. Нямам предсказателска дарба, но някак усещам победата на „лалетата". И не защото са най-добрите,  не защото разбирам от футболни прогнози, а по съвсем друга причина.

Холандците стъпват в Южна Африка като завоеватели, като заселници, търсещи спасение, като в нова родина... както е било преди триста и петдесет години. Дали и днес земята на спасението ще ги посрещне с надеждата на нос Добра Надежда?

Политическата история на света разказва за нидерландските заселници в ролята им на база, подсигуряваща търговския им флот. Дълго време присъствието им се изчерпва единствено с тази  грижа. С нарастването на търговския трафик се стига до увеличаване на нуждата от провизии и така в периода след 1680 г. започва развитие на селско стопанство и животновъдство с големи мащаби. Тогава голям брой холандски калвинисти, както и немски и френски заселници,  изоставят Кейптаун и навлизат все по дълбоко в земите на север, изтласкват местните племена, принуждавайки завареното чернокожо население на робски труд (или облагородявайки земята му за всички, които я населяват).

Политическата история на света разкрива икономически и стратегически причини за преселване, но скрива личните и родови възходи и падения. Нима не е знак да тръгнеш към другия край на света и да създадеш там дом за потомците си? Какво, ако не надежда търсиш именувайки едно географско място с най-хубавата дума на света?

Ето защо историята не е една. Всеки африканер вероятно носи историята на своя род. И не е изненада да носиш в душата си луковичката на победата. Вероятно това е мечтата на всеки от отбора на Холандия - да посади лале в Южна Африка, то да разцъфти в тамошната зима (и наше лято) и да увенчае с него първата световна титла за страната си в земята-надежда на част от предците.

 

2010-07-10
Сезонът на "лалетата"  
0
7

 

Светът е футбол. На всеки четири години. Но всеки следващ път сякаш е все по-малко футбол. Защото заедно с футбола се случват безкрайно много неща. Дори и световното по волейбол този път е по същото време. Да не отивам към темата как политиците ни занимават със себе си.

Светът е футбол. А лалетата цъфтят през пролетта. Холандия е най-цъфтящото място по това време. Но май нещата се променят. Изглежда, че сезонът на лалетата съвпада с футболния сезон и лалета ще цъфтят в Южна Африка сега.

Дали това е изненада или знак?

Като всеки футболен фен по света (а аз съм такъв веднъж на четири години) съм пристрастна към своите - националния. Когато той не участва към най-близките съседи, а когато и те отпаднат, просто очаквам изненадите. Затова и се радвах на всяка победа на Гана и Германия - най-младите отбори. Но на финал са други. Нямам предсказателска дарба, но някак усещам победата на „лалетата". И не защото са най-добрите,  не защото разбирам от футболни прогнози, а по съвсем друга причина.

Холандците стъпват в Южна Африка като завоеватели, като заселници, търсещи спасение, като в нова родина... както е било преди триста и петдесет години. Дали и днес земята на спасението ще ги посрещне с надеждата на нос Добра Надежда?

Политическата история на света разказва за нидерландските заселници в ролята им на база, подсигуряваща търговския им флот. Дълго време присъствието им се изчерпва единствено с тази  грижа. С нарастването на търговския трафик се стига до увеличаване на нуждата от провизии и така в периода след 1680 г. започва развитие на селско стопанство и животновъдство с големи мащаби. Тогава голям брой холандски калвинисти, както и немски и френски заселници,  изоставят Кейптаун и навлизат все по дълбоко в земите на север, изтласкват местните племена, принуждавайки завареното чернокожо население на робски труд (или облагородявайки земята му за всички, които я населяват).

Политическата история на света разкрива икономически и стратегически причини за преселване, но скрива личните и родови възходи и падения. Нима не е знак да тръгнеш към другия край на света и да създадеш там дом за потомците си? Какво, ако не надежда търсиш именувайки едно географско място с най-хубавата дума на света?

Ето защо историята не е една. Всеки африканер вероятно носи историята на своя род. И не е изненада да носиш в душата си луковичката на победата. Вероятно това е мечтата на всеки от отбора на Холандия - да посади лале в Южна Африка, то да разцъфти в тамошната зима (и наше лято) и да увенчае с него първата световна титла за страната си в земята-надежда на част от предците.

 

2010-07-10
Сезонът на "лалетата"  
0
7

 

Светът е футбол. На всеки четири години. Но всеки следващ път сякаш е все по-малко футбол. Защото заедно с футбола се случват безкрайно много неща. Дори и световното по волейбол този път е по същото време. Да не отивам към темата как политиците ни занимават със себе си.

Светът е футбол. А лалетата цъфтят през пролетта. Холандия е най-цъфтящото място по това време. Но май нещата се променят. Изглежда, че сезонът на лалетата съвпада с футболния сезон и лалета ще цъфтят в Южна Африка сега.

Дали това е изненада или знак?

Като всеки футболен фен по света (а аз съм такъв веднъж на четири години) съм пристрастна към своите - националния. Когато той не участва към най-близките съседи, а когато и те отпаднат, просто очаквам изненадите. Затова и се радвах на всяка победа на Гана и Германия - най-младите отбори. Но на финал са други. Нямам предсказателска дарба, но някак усещам победата на „лалетата". И не защото са най-добрите,  не защото разбирам от футболни прогнози, а по съвсем друга причина.

Холандците стъпват в Южна Африка като завоеватели, като заселници, търсещи спасение, като в нова родина... както е било преди триста и петдесет години. Дали и днес земята на спасението ще ги посрещне с надеждата на нос Добра Надежда?

Политическата история на света разказва за нидерландските заселници в ролята им на база, подсигуряваща търговския им флот. Дълго време присъствието им се изчерпва единствено с тази  грижа. С нарастването на търговския трафик се стига до увеличаване на нуждата от провизии и така в периода след 1680 г. започва развитие на селско стопанство и животновъдство с големи мащаби. Тогава голям брой холандски калвинисти, както и немски и френски заселници,  изоставят Кейптаун и навлизат все по дълбоко в земите на север, изтласкват местните племена, принуждавайки завареното чернокожо население на робски труд (или облагородявайки земята му за всички, които я населяват).

Политическата история на света разкрива икономически и стратегически причини за преселване, но скрива личните и родови възходи и падения. Нима не е знак да тръгнеш към другия край на света и да създадеш там дом за потомците си? Какво, ако не надежда търсиш именувайки едно географско място с най-хубавата дума на света?

Ето защо историята не е една. Всеки африканер вероятно носи историята на своя род. И не е изненада да носиш в душата си луковичката на победата. Вероятно това е мечтата на всеки от отбора на Холандия - да посади лале в Южна Африка, то да разцъфти в тамошната зима (и наше лято) и да увенчае с него първата световна титла за страната си в земята-надежда на част от предците.

 

2010-07-10
135 години от рождението на Кирил Христов  
0
7

 

135 години от рождението на Кирил Христов /1875-1944/, български поет, писател и драматург.

23 юни

 

 

 

На 23 юни се навършиха 135 години от рождението на поета, отговарял с огромна доза самочувствие на въпроса какъв е по професия да прочетат името му на обратно. Да Кирил Христов е смятал себе си за лирик, какъвто е.  Но само това ли? Преводи. Исторически  текстове. Критика.Драми. Романи. Познаване на фолклора и вписване в личното творчество по съвършен начин. Нека си спомним днес за него със статията на Борислав Гърдев.

През 1926 г. поетът и писател Кирил Христов завършва романа си "Бели дяволи", който започва да пише още през 1908 г. В него с присъщата си бунтарска нагласа и остър език Кирил Христов, изповядващ философията, че животът е преди всичко "жени и вино, вино и жени", обладан от поредните бели дяволи, сипе унищожителни откровения за всичко българско наред - от "вестникарските добитъци" до "политическите говеда".
Из "Бели дяволи"
"Аз всеки ден все по-дълбоко се убеждавам, че парламентът е една жалка комедия, че повечето от хората, които е избрал един измамен или насилен народ, далеч не представляват разума и морала му, че те, плащани пребогато, не вършат нищо друго, освен да се карат и позорят един други като цигани и да измислят средства за незаконно обогатяване, най-често ограбвайки, или косвено ощетявайки държава и общини.
То е една непоносима атмосфера на тъпост и безсрамие. Най-чудното е, че всичките тези добитъци, щом влязат в "свещената сграда", почват да се смятат не само за хора, но дори за същества от особена висша порода, за избраници. А желал бих да зная, с какво се отличават такива "избраници" от най-лошите българи, освен това, че са и безпределно нахални? На тях се плащат луди пари не само нищо да не вършат, не само да се карат като цигани, да се псуват и клеветят и по такъв начин да бъдат за другите българи, за простия народ заразителен пример за невъзможни отношения, изсипват им се торби със злато, за да уреждат по всички най-безсрамни начини спекули за сметка на държава, на общини, за да грабят народа под покровителството и със съдействието на самите власти - например по такива дръзки начини: народни представители експортират необходимите за прехраната на страната храни, а после, когато се озовем пред глад, внасят от чужбина, дори от Америка, развалени гнили жита, за да хранят гражданите със скъп и отровен хляб.
Такива са главните занятия на ония, които народът, измамен и насилен, уж бил избрал, за да управлява чрез тях. Но понеже все трябва да си намерят поне привидно някаква работа, те унищожават периодически законите, които по-предишното правителство е направило, и гласуват нови. Кой ти проумява в Булгаристан, че не са криви законите, а неспособността на властите да ги прилагат, че Англия и Германия се нареждат хиляди пъти по-добре с много по-малко и по-стари закони от нашите. Месеци наред, които поглъщат на държавата огромни суми, те вършат все това и това: взаимно да се клеветят и позорят. В най-добрия случай, когато уж с дружни усилия решат да свършат някоя дребна работа, те я затрупват с толкова непотребни приказки, че тя бива осакатена, убита, смазана под дивия товар на глупостта. Много често един отделен най-обикновен човек за половин час може да свърши по-добре една работа, която тая сган нахални и порочни негодници за седмици не е в състояние да свърши. И на какво отгоре тя, непотребната паплач, която не чини и скъсаните опинци на един селски говедар, се смята, че представлява не само организационния гений на нещастния ни народ, но изобщо разума, пък и морала му? Едва няколко десетилетия са минали откак България има Народно събрание, а колко хиляди нахални маниаци са безумствали в него. Ако се събере на едно умът от всичките тия глави, плюс умът на няколкото стотин български министри (за такъв кратък период от време!), та, ако се събере наедно умът от всичките тия глави едър и дребен добитък, наистина няма да получим разума на една примитивна говедарска глава."

8.11.2005 в-к Сегатат

Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897-1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание "Наш живот". През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия".

Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.

През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След превратът на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.

През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антологията, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.

Все още създаденото от него в Германия и някогашна Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и до сега няма пълно издание на произведенията му.

Съчинения

„Песни и въздишки" (1896)

„Трепети" (1897, стихотворения)

„Вечерни сенки" (1899, стихотворения)

„На кръстопът" (1901, стихотворения)

„Избрани стихотворения" (1903, с предговор от Иван Вазов)

„Самодивска китка" (1905)

„Стълпотворение (Богоборци)" (1905, трагедия в стихове)

„Приближени хоризонти" (1911, стихотворения, преводи от руски, немски, италиански и френски)

„Химни на зората, Тихи песни и легенди за живота и смъртта, Първи сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Слънчогледи, Самодивска китка, Intermezo, Царски сонети, Втори сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Към Цариград. Песни" (1912)

„На нож! Нови песни и стихотворения" (1913)

„Боян Магесникът" (1914, историческа трагедия в стихове)

„Старият воин" (1914, пиеса)

„Бурни години, 1913-1916" (1916, избрани статии)

„Победни песни, 1913-1916" (1916, 1933, 1940)

„Огнен път. Военни разкази, 1913-1917" (1917)

„Ръченица" (1917, пиеса)

„Охридска девойка" (1918, драма)

„Три дни с миноносец Дръзки" (1918)

Разкази (1919)

Иван Вазов, Кратък животопис, 1920

Тъмни зори. Роман. 1920 /1991/

Празник в пламъци. Драм, поема. 1921

Антология. 1922 /2 доп. изд, 1944/

Мечтатели. Роман на една лятиа нощ. 1925

Чеда на Балкана, Епическа лоема, 1928

Откривател, 1933 - сп. „Българска мисъл" (в 3 броя)

Майстор и дявол. Сцени из живота на българите в началото на Х столетие, 1933

Вълнолом, Стихотворения 1937

Кротки и буйни луди. Разкази. 1937

Гюргя. Либрето. 1939

Слънчогледи. 1939

Кой проваля българската драма? 1939

Простори. 1940

Игра над бездни, стихотворения. 1941

Затрупвна София. Спомени. 1944

Последни пожари. Стихотворения 1944

Избрани произведения. С предг. от В. Йосифов. 1953

Избрани стихотворения. 1968 (Библ, за ученика - 4 изд.)

Българска реч, Избр. стихове. 1974

Избрани творби, 1975; Съчинения. В 5 т, С предговор от Кр. Куюмджиев. 1966-68

Стихотворения. 1980

Старият бивак (Д. Дебелянов, К, Христов и др.). 1981

Светулка. Стихотворения за деца и юноши. 1983

Трепети, С предг. от Д, Аврамов. 1987

"Бели дяволи"

"Ад в рая"

"Бездна"

"Каменният блян на Прага"

"Русалка" поема

"Първа любов" поема

"Младоженци" поема

Създател на поезия, жадуваща динамика и силни усещания; с душевна нагласа, устремена към природата в най-широк смисъл, Кирил Христов проявява траен интерес и към българския фолклор, към сътвореното през вековете от народния гений. Склонен към непокорство, нетърпение, верен на упоритостта и волята да подчини нещата на собственото его, за да се втурне отново в търсене на различното, истинското, поетът изразява особеното си отношение към народната песен, към принципите на изграждане и спецификата й.

 

Жени и вино! Вино и жени

 

I

Прости мъртвило, роден край, прости!

Пред мене нов живот се днес открива,

с нов трепет се сърцето ми опива,

и моят дух неудържим лети

към щастие - към бури и вълненйя?

Пиян съм аз от мойте младини!

Тъй хубаво е всичко окол мене!

Жени и вино! Вино и жени!

 

II

Колиба кривнала е ваший храм,

кандило слънцето ви е... - Плъзнете

по призраци, а мене оставете

да поживея, както аз си знам:

в безумства и вов вихрени наслади!

И погребалний ми ли чуйте звън,

не ме окайвайте, че сили млади

прахосал съм: то беше дивен сън!

 

III

О, нека отлети живот крилат -

ала със пълна чаша във ръката,

кога тъй сладостно шуми главата,

когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне

на топломраморните й гърди,

несвестно нека шепнат бледни устни:

- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

Хей, пролет иде!

 

Хей, пролет иде! Дигат се мъглите.

Къде ги вихри влачат, дявол знай.

Дерат се ризите на планините -

хей, пролет иде в наший роден край!

 

Кокичето отдавна се подаде:

предвестникът на пролетта не трай

за нея друго цвете да обади.

Хей, пролет иде в наший роден край!

 

Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака

и викна сетей път: "Кръчмарю, дай!

Налей, обеснико, дружина чака!..." -

Хей, пролет иде в иаший роден край!

 

И плъпнат харамии... А гората

чернее още; ала кой ти хай!

Напред, предвестници на свободата -

хей, пролет иде в наший роден край!

Лятна нощ

 

Мяркат се в утринна дрямка унесени

сини, далечни гори.

Ясни лазури, върху им надвесени,

пурпурен блясък покри.

 

Чезнат в небето звездици изгубени,

чезнат по шеметен път -

сякаш прощават се погледи влюбени,

сякаш сълзици горят.

 

В търсене на Кирил Христов

Борислав Гърдев

Сред класиците на българската литература Кирил Христов като че ли най-мъчно се поддава на манипулативни квалификации. Той трудно влиза в критически калъпи или, ако се окаже в някаква умозрителна конструкция, то неизбежно времето доказва нейната несъстоятелност.

Кирил Христов се изплъзва от преднамерена аксеологическа интерпретация - и приживе, и 60 години след смъртта си. Не защото е някаква енигма или сложно за осмисляне явление, а тъй като той не се възприема адекватно.

Всички недъзи и залитания на родното литературознание (без да се броят откровените инсинуации) се изсипват върху бедната му глава, а резултатът не е удовлетворителен.

Наричан последовател на П. Р. Славейков и Вазов, К. Христов е БЕЗСПОРНО признат за изключителен майстор на интимната, пейзажна и граждански ангажирана лирика в интервала - краят на 19 - началото на 20 век (Противното би звучало кощунствено - игнорираме ли от националната ни съкровищница "Химн", 1897, "Черните очи", 1897, "Песен", 1897 или "Хей, пролет иде!", 1901 - ще видим зейналата празнота).

И като че дотук спира спира критическото единомислие. Сякаш след "Самодивска китка" (1904) Кирил Христов не създава нищо ценно. Регистрира качествен спад, става конвенционалист, пада в плен на шовинизма.

По-късно демонстрира отказ от писаното през военните години - "ако би имало възможност" и тъй като се чувствува "твърде виновен"...

Деленето на периоди (познато ни от Яворов) при Христов добива още по-абсурдни измерения - до края на 90-те години на 19 век, до 1905 г., до 1911 г.

Започва като соцсимпатизант, а става консерватор, създаденото през 1912-1918 г. почти изцяло се отхвърля, а след това се признава значението само на мемоарния му роман "Затрупана София" (1943).

Доскоро създаденото от него в Германия и тогавашна Чехословакия не беше известно, а и досега не съм сигурен, дали целият му архивен фонд от тези страни е достояние на неговите изследвачи.

Кирил Христов се определя и като ярък индивидуалист, без да е създал школа или течение, тъй като индивидуализмът му е хедонистично-консумативен, докато на Пенчо Славейков - "културно-одухотворен" (Свeтлозар Игов). Освен това ужасният му характер с превес на неговия еротично-нарцистичен либиден тип, това, че е "корав егоист" (Димо Кьорчев), му пречи да поведе след себе си желаещите следовници. Затуй е неустановена, променлива величина в литературата ни, не издържа "на едно заковаващо емблимиране" (Симеон Янев).

Затова не получава народна пенсия, за Златен медал за наука и изкуство земеделците го предлагат чак на 3 май 1921 г., но юбилеят му на 16 май с. г. се осуетява поради грубата намеса на френския генерал Дьо Фурту и на българския пълномощен министър в Белград Коста Тодоров, поради което честването му (3 години след същото в Прага) се осъществява едва на 2 юни 1938 г., за да дойде и 27 юни 1943 г., когато пропада изборът му за академик...

Моето скромно мнение е, че Кирил Христов трябва да се възприема и оценява такъв, какъвто е - противоречив и лъкатушещ в своеобразието си, егоцентрик-еротоман и патриот, свой сред чужди и чужд сред свои, балканец с европейска култура и европеец с балкански манталитет и чувствителност, родолюбец и европеид, български Одисей, поел към принудителна емиграция, но не в Цариград, а в Йена, Лайпциг и Прага, синтез от непреходните достижения на Вазов, П. П. Славейков и Яворов, със самоценен индивидуализьм, неподражаем талант и продуктивност, с приемане насоките в собственото му развитие, които са подчинени на желанието му да стане общонационално значим творец № 1.

Така ни става ясен и завоят от "Мисъл"(1901) към кръга "Вазов" (1903), когато уж приключва с новаторските си постижения в литературата ни, отдавайки се на конвенционално творчество, и защитата на патриарха от бившите му съратници, и хвалебствените рецензии, които пише за "Пъстър свят" (1902), "Службогонци" (1903), "Песни за Македония" (1916 - "Войнът на българското слово"), "Люлека ми замириса" (1920), биографичният очерк за Иван Вазов (1920), както и словото на гроба му на 28 септември 1921 г.

Кирил Христов разбира, че Иван Вазов е писателят с главна буква в очите на обществото и съобразявайки се дори с византийския егоизъм на "тоя автолатьр-самопоклонник" е в неговото обкръжение, тайно надявайки се да го надмине и заслужи неговите почести и слава. (Виж "Време и съвременници", том 6-8, 1999 г.).

Такива не получава не защото не е талантлив, а тъй като малка

България не може да си позволи втори Вазов.

И ако лаврите остават за след смъртта му, не трябва да отричаме огромната му амбиция пет десетилетия да се бори за осъществяване на предначертаната цел - в нея има и страст, и непоколебимо желание, и мегаломански усилия.

Кирил Христов не може безапелационно да застане на олимпийския ни литературен връх. Годините, в които твори, са пренаселени от таланти, но малко от тях успяват да преодолеят провинциалните си комплекси за значимост и съответствие на средата като него, при което лицемерието и спотаяването на истината имат резон - включително за оцеляването и издигането им.

Оттам са и поредицата скандали на Кирил Христов с литературните му събратя (д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков, Ал. Балабанов), пренебрегването му като творчески фактор, прокуждането му от страната на 2 септември 1922 г. от македонстващите около студентско дружество "Вардар"след опита за неговото убийство на 7 август, ответните полемики, създаването на автобиографичния роман "Ад в рая" (1924) и трупането на компроматите в 11-томния му дневник "Време и съвременници".

Четейки произведенията му установяваме, че те са създадени в екстремни условия, при страдания и изумителни усилия на волята. Болнавото му тяло обладава исполинската сила на Ницше и Шопенхауер, той се издига чрез пречистващата сила на болката над шумната сган и като истински месиански корифей продължава да сее на литературната нива, без постоянната подкрепа на водещо издание и литературен критик (с изключение на Михаил Арнаудов и сп."Българска мисъл"), ден и нощ, до последния си дъх, преживявайки седем въстания, пет преврата и шест войни и винаги намирайки трибуна на своите изяви.

Подобно на редица свои съвременници и Кирил Христов тръгва от призивната социалистическа лирика - "Върти лопатите, върти!", 1894, "Далеко е народний съд!", 1898, минава през пейзажно-еротичния плам на "Песни и въздишки" (1896) и "Трепети" (1897), плаща дан на патриотичните си копнежи в "На нож!" (1913), за да стигне неизбежно до мъдрите философски обобщения и сдържаната печал в "Игра над бездни" (1922), "Вълнолом" (1937) и "Последни пожари" (1944).

Приживе - на смъртния си одър - той успява да подреди в значителна степен АНТОЛГИЯТА, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература - най-вече с широтата на тематично-стиловия си диапазон.

Противно на мнението на някои изследователи (Светлана Стойчева и Стоян Петков в "Обетованата книга Антологична концепция - национален генезис"), аз не приемам, че с нея образът му се "усуквал", а по-скоро наблягам на факта, че това е изстраданата книга на живота му, изградена на принципа на циклизирания драматургичен монтаж, Антологията на неговата поезия, като същевременно съжалявам, че силите му не са стигнали и за прецизната подредба на най-значимото, което е създал в останалите дялове на обемното си творчество.

За да оценим обективно делото на Кирил Христов ние трябва да го познаваме основно. Повечето от меродавните проучвания, дори и тези от "Нови изследвания" от 1997 г. почиват на двете Кирил Христови антологии от 1922 и 1944 г., на съчиненията му в 5 (всъщност 6) тома от 1966-1967 г. , на подборките от 1975 г. - "Избрани творби" и 1987 г. - "Трепети".

Логично е да се запитаме пълно и точно ли е представен българският автор, за да станат тези издания база за оценки, тълкувания и осмисляне на художествените му дирения, постижения и гафове?

Въпросът е основателен и след поредицата публикации на негови книги след 1991 г. и за жалост води след себе си отрицателен отговор.

Защото сред първенците на българското слово и досега Кирил Христов е най-цензурираният и ампутиран писател.

Достатъчен е прегледът на изданието от 1966-1967 г. ("Такива бяха времената...").

Това, което би се възприело като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е просто норма. Аз не познавам друго "академично" издание на наш класик, в което списъкът на невключените произведения да надхвърля фрапиращо обнародваните. При това не съм убеден, че е приложен принципът на естетическата селекция, както се опитват да се оправдаят съставителите Елка Константинова, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиев, Светла Гюрова и Тихомир Тихов. При драстичната липса на цели дялове от наследството му, "компенсирана" с извадки и цитати в друг контекст, аз продължавам да считам, че и досега Кирил Христов няма ПЬЛНО издание на произведенията си.

Проблемът е колкото скандален, толкова и актуален, дори и след публикуваното през последните години. Ценителят на К. Христов е принуден да разчита на приятелски колекции и да се рови във влажни мазета за екземпляри - дарения в по-големите библиотеки, ако иска да добие днес по-пълна представа за изминатия сложен път от нашия писател.

Не е преиздаван необикновеният му философско-романтичен романов трактат "Мечтатели" (1925), слабо е застъпено драматургичното му наследство - с присъствието на блестящите му драматични поеми и на българския "Фауст" - "Боян Магесникьт" (1914), но без да се обясни пренебрегването на "Старият войн" (1913) или "Стълпотворение" (1905) - предвестникът на българския модернизъм.

От публицистиката липсват най-добрите образци на полемично-борбената му натура - "Литературна клептомания" (1905), "Дантевият "Ад" на български" (1906), "За гроба на Алеко" (1911), "Леониду Андрееву" (1914), "Денунциаторство" (1922), "За Владимир Василев" (1937), "Пенчо Славейков" (1941) или сборника "Поет и критици" (1914).

Изтрит е значим пласт от създаденото от него през войните. Може би защото през 20-те години на миналия век Кирил Христов се е чувствал виновен, или тъй като съгражданинът му Георги Бакалов смята поезията му за "бледа, безжизнена, бездушна", а Светлозар Игов - за "патриотарски крясъци".

А и вероятно защото е по-добре да се възхищаваме на превъзнасяната нихилистична повест на Людмил Стоянов "Холера" (1936) за сметка на "Победни песни"...

Усилия за преоценка на военната му лирика прави през 1985 г. Страхил Попов в "Епопея на съдбовни мигове". Той дава висока оценка на редица творби на Кирил Христов - "Към опекуните на България", "Самотна жетварка", "Печална коледа", "Старият войн", други предпоставено критикува - "Пред Одрин", "Песен на щика", "Да живее смъртта!", "Бойна песен", посочвайки междувременно, че в най-добрите му работи "вее чистият патриотичен възторг, гордостта на поета пред победните лаври, извоювани над бившия поробител", като се застрахова от идеологическите цербери на комунистическия режим двойно - независимо от качествата си "тези стихове не достигат висотата на Вазовия поетичен талант" (което, разбира се, не е вярно) и още във въведението си прави задължителното уточнение, че авторът на "На нож!" и "Победни песни", облякъл музата си "във военен мундир" (по Бакалов), достига до пароксизма на шовинизма, а за най-красноречивите свидетелства на Кирил Христовите съюзнически чувства ("Германия" от "Победни песни") много съобразително мълчи...

Не бива да забравяме, че и песните му - по музика на Добри Христов - като "Напред към южните предели" със своята бойка призивност също са изпълнявали определена предимно утилитарна роля в първите дни на войната през 1912 г.

Освен морският приключенски екшън "Три дни с миноносеца "Дръзки" (1918), промушил се в изданието през 1967 г. като най-безобиден, независимо че разказва за търсенето на руски мини в акваторията ни край Бургас през пролетта на 1918 г., Христов има великолепни постижения в публицистиката - сб. "Бурни години" (1916), от който може да цитираме поне отвореното му писмо до Леонид Андреев, "Делото на България", "Силата на българския войник", "Освободители на Ромъния" и "Войната и литературата".

Не е за пренебрегване вещо написаният биографичен роман за главнокомандващия българската армия ("Животът на генерал Жеков", 1918), с когото Кирил Христов е бил приятел и чиито качества високо са ценели неговите германски колеги Хинденбург и Лудендорф.

Дори в толкова хуления сборник с разкази "Огнен път" (1917) има безспорни шедьоври като "Войнишка клетва" (втора редакция "Клетва на новобранците", 1932), истински апотеоз на българския героизъм, не преклонил глава пред жестоките сръбски завоеватели в Крагуевац след Междусъюзническата война, изучаван като образцов в читанките за трето отделение (!), така както в края на живота си болният вече писател откликва на преломните събития, които съдбата му е отредила да преживее - освобождението на Добруджа ("Празникът на Добруджа", 1940) и Македония (драматичната поема "Свети Седмочисленици", 1941 ,"Новогодишна молитва", 1941) и бомбардировките над София на 10 януари и 29-30 март 1944 г., които малцина предполагат, че са описани така покъртително-достоверно от неговото перо във фрагмента "Сгромолясване" (1944).

Тепърва трябва да се оценява ролята му на първомайстор на сатирата у нас ("Полковник Джамбазов", 1902), на епиграмата (сбирката "Запалени стрели", 1903-1922-1998), на проникновената и субективно гротескова мемоаристика - "Ад в рая" (1924-1997), "Капки отрова" (1924), "Време и съвременници" (1905-1921-1937-2001), чиито омекотен продукт е и "Затрупана София" (1943), на дневниковия пътепис - "Есен в Костенец" (1940), на модерния екзистенциален разказ и новела - "Разкази" (1919), "Кротки и буйни луди" (1937), на майсторския превод ("Чайка", "Сирано дьо Бержерак", "Борис Годунов", "Вилхелм Тел"), на народопсихологическите студии - "Идеология на родолюбието" (1940), на епистолярното му наследство (писмата от и до Вазов, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов, Георги Бакалов, Теодор Траянов, Иван Шишманов, Стоян Омарчевски, Франк Волшан, Отокар Фишер, Адолф Черни, Йозеф Пата...

Вече е факт положителната оценка (от Алберт Бенбасат) на постигнатото от него в романа - при това не само в "Тъмни зори" (1920), разкрил покъртително половия глад на младите българи, но и в "Бездна" (1926-1996), прекрасен представител на мемоарно-еротичната проза, поднесен в типичния за годините ефектно-сугестивен стил, съперничещ на Бокачо и Д'Анунцио и особено "Белите дяволи" (1926-1993) - проницателен поглед на германските нрави и характер в годините на относителна стабилност, за който наистина може да се съжалява, че не е бил публикуван своевременно - например в Прага - на български и немски, тъй като със своя критичен патос и честен поглед спрямо комплицираната немска бюргерска среда, се явява талантлив предшественик на "Берлин-Александерплац" (1929) на Алфред Дьоблин.

При един такъв обемен стереофоничен поглед ще разберем, че К. Христов е майстор на пейзажната и еротична лирика, на впечатляващите балади и легенди ("Обсадата на Солун", 1897, "В пламъците на Стара Загора", 1897, "Иванко", 1898, "Владимир и Косара", 1902, "Царици на нощта", 1937), химни ("По рилските висоти", 1898), драматични поеми (от "Зевксис и Паразий", 1903 до "Овидий", 1937 и "Свети Седмочисленици", 1941), на единствената амбициозна и като цяло получила се - особено в природните картини и баталните сцени - епопея в родната литература - "Чеда на Балкана"(1928-1930, чиято "История на "Чеда на Балкана" от 1930 г. още чака своето възкресение), че има принос и в драмата, прозата, литературната критика, мемоаристиката, публицистиката - вкл. статиите му в "Прагер пресе" и социологията ("Впечатления от Германия", 1922-1926, "От нация към раса", 1929)...

Оттук нататък или трябва да се продължи с публикуването на неговите забравени/забранени произведения, или, нещо действително рисковано и революционно, да се мисли за подготовка на събраните му съчинения, които според думите му включват 14 тома оригинално творчество и 15 тома преводи!

И в двата случая аз съм спокоен за съдбата му у нас. Успехът на всичко издадено от Кирил Христов след 1991 г. говори, че художникът има своя вярна аудитория, на която е нужен, че книгите му са интересни и важни и за днешното поколение и че изглежда той наистина ще си остане единственият или един от малцината сред класиците ни, писал за чекмеджето ("Бездна", "Белите дяволи", "Време и съвременници"), с мисъл за бъдещите читатели ("Белите дяволи"), давайки си сметка за качеството и значението на своите творби.

Времето работи за Кирил Христовото наследство, но за това е необходимо и неговото преиздаване и преосмисляне. Само така ще добием пълна и вярна представа за мястото му в българската литература (А то е основополагащо - особено през 90-те години на 19 век, по време на войните от 1912 до 1918 г. и през 1940-1944 г.). Без предвзетост, пристрастие и непълни оценки, базирани на откъси, извадки и преразкази, дело на превъзнасяни в миналото литературни капацитети.

И едва тогава ще дойде редът на селективното му представяне, съобразно авторовите желания.

http://www.argumenti.net/?p=199

 

2010-06-27
135 години от рождението на Кирил Христов  
0
7

 

135 години от рождението на Кирил Христов /1875-1944/, български поет, писател и драматург.

23 юни

 

 

 

На 23 юни се навършиха 135 години от рождението на поета, отговарял с огромна доза самочувствие на въпроса какъв е по професия да прочетат името му на обратно. Да Кирил Христов е смятал себе си за лирик, какъвто е.  Но само това ли? Преводи. Исторически  текстове. Критика.Драми. Романи. Познаване на фолклора и вписване в личното творчество по съвършен начин. Нека си спомним днес за него със статията на Борислав Гърдев.

През 1926 г. поетът и писател Кирил Христов завършва романа си "Бели дяволи", който започва да пише още през 1908 г. В него с присъщата си бунтарска нагласа и остър език Кирил Христов, изповядващ философията, че животът е преди всичко "жени и вино, вино и жени", обладан от поредните бели дяволи, сипе унищожителни откровения за всичко българско наред - от "вестникарските добитъци" до "политическите говеда".
Из "Бели дяволи"
"Аз всеки ден все по-дълбоко се убеждавам, че парламентът е една жалка комедия, че повечето от хората, които е избрал един измамен или насилен народ, далеч не представляват разума и морала му, че те, плащани пребогато, не вършат нищо друго, освен да се карат и позорят един други като цигани и да измислят средства за незаконно обогатяване, най-често ограбвайки, или косвено ощетявайки държава и общини.
То е една непоносима атмосфера на тъпост и безсрамие. Най-чудното е, че всичките тези добитъци, щом влязат в "свещената сграда", почват да се смятат не само за хора, но дори за същества от особена висша порода, за избраници. А желал бих да зная, с какво се отличават такива "избраници" от най-лошите българи, освен това, че са и безпределно нахални? На тях се плащат луди пари не само нищо да не вършат, не само да се карат като цигани, да се псуват и клеветят и по такъв начин да бъдат за другите българи, за простия народ заразителен пример за невъзможни отношения, изсипват им се торби със злато, за да уреждат по всички най-безсрамни начини спекули за сметка на държава, на общини, за да грабят народа под покровителството и със съдействието на самите власти - например по такива дръзки начини: народни представители експортират необходимите за прехраната на страната храни, а после, когато се озовем пред глад, внасят от чужбина, дори от Америка, развалени гнили жита, за да хранят гражданите със скъп и отровен хляб.
Такива са главните занятия на ония, които народът, измамен и насилен, уж бил избрал, за да управлява чрез тях. Но понеже все трябва да си намерят поне привидно някаква работа, те унищожават периодически законите, които по-предишното правителство е направило, и гласуват нови. Кой ти проумява в Булгаристан, че не са криви законите, а неспособността на властите да ги прилагат, че Англия и Германия се нареждат хиляди пъти по-добре с много по-малко и по-стари закони от нашите. Месеци наред, които поглъщат на държавата огромни суми, те вършат все това и това: взаимно да се клеветят и позорят. В най-добрия случай, когато уж с дружни усилия решат да свършат някоя дребна работа, те я затрупват с толкова непотребни приказки, че тя бива осакатена, убита, смазана под дивия товар на глупостта. Много често един отделен най-обикновен човек за половин час може да свърши по-добре една работа, която тая сган нахални и порочни негодници за седмици не е в състояние да свърши. И на какво отгоре тя, непотребната паплач, която не чини и скъсаните опинци на един селски говедар, се смята, че представлява не само организационния гений на нещастния ни народ, но изобщо разума, пък и морала му? Едва няколко десетилетия са минали откак България има Народно събрание, а колко хиляди нахални маниаци са безумствали в него. Ако се събере на едно умът от всичките тия глави, плюс умът на няколкото стотин български министри (за такъв кратък период от време!), та, ако се събере наедно умът от всичките тия глави едър и дребен добитък, наистина няма да получим разума на една примитивна говедарска глава."

8.11.2005 в-к Сегатат

Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897-1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание "Наш живот". През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия".

Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.

През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След превратът на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.

През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антологията, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.

Все още създаденото от него в Германия и някогашна Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и до сега няма пълно издание на произведенията му.

Съчинения

„Песни и въздишки" (1896)

„Трепети" (1897, стихотворения)

„Вечерни сенки" (1899, стихотворения)

„На кръстопът" (1901, стихотворения)

„Избрани стихотворения" (1903, с предговор от Иван Вазов)

„Самодивска китка" (1905)

„Стълпотворение (Богоборци)" (1905, трагедия в стихове)

„Приближени хоризонти" (1911, стихотворения, преводи от руски, немски, италиански и френски)

„Химни на зората, Тихи песни и легенди за живота и смъртта, Първи сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Слънчогледи, Самодивска китка, Intermezo, Царски сонети, Втори сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Към Цариград. Песни" (1912)

„На нож! Нови песни и стихотворения" (1913)

„Боян Магесникът" (1914, историческа трагедия в стихове)

„Старият воин" (1914, пиеса)

„Бурни години, 1913-1916" (1916, избрани статии)

„Победни песни, 1913-1916" (1916, 1933, 1940)

„Огнен път. Военни разкази, 1913-1917" (1917)

„Ръченица" (1917, пиеса)

„Охридска девойка" (1918, драма)

„Три дни с миноносец Дръзки" (1918)

Разкази (1919)

Иван Вазов, Кратък животопис, 1920

Тъмни зори. Роман. 1920 /1991/

Празник в пламъци. Драм, поема. 1921

Антология. 1922 /2 доп. изд, 1944/

Мечтатели. Роман на една лятиа нощ. 1925

Чеда на Балкана, Епическа лоема, 1928

Откривател, 1933 - сп. „Българска мисъл" (в 3 броя)

Майстор и дявол. Сцени из живота на българите в началото на Х столетие, 1933

Вълнолом, Стихотворения 1937

Кротки и буйни луди. Разкази. 1937

Гюргя. Либрето. 1939

Слънчогледи. 1939

Кой проваля българската драма? 1939

Простори. 1940

Игра над бездни, стихотворения. 1941

Затрупвна София. Спомени. 1944

Последни пожари. Стихотворения 1944

Избрани произведения. С предг. от В. Йосифов. 1953

Избрани стихотворения. 1968 (Библ, за ученика - 4 изд.)

Българска реч, Избр. стихове. 1974

Избрани творби, 1975; Съчинения. В 5 т, С предговор от Кр. Куюмджиев. 1966-68

Стихотворения. 1980

Старият бивак (Д. Дебелянов, К, Христов и др.). 1981

Светулка. Стихотворения за деца и юноши. 1983

Трепети, С предг. от Д, Аврамов. 1987

"Бели дяволи"

"Ад в рая"

"Бездна"

"Каменният блян на Прага"

"Русалка" поема

"Първа любов" поема

"Младоженци" поема

Създател на поезия, жадуваща динамика и силни усещания; с душевна нагласа, устремена към природата в най-широк смисъл, Кирил Христов проявява траен интерес и към българския фолклор, към сътвореното през вековете от народния гений. Склонен към непокорство, нетърпение, верен на упоритостта и волята да подчини нещата на собственото его, за да се втурне отново в търсене на различното, истинското, поетът изразява особеното си отношение към народната песен, към принципите на изграждане и спецификата й.

 

Жени и вино! Вино и жени

 

I

Прости мъртвило, роден край, прости!

Пред мене нов живот се днес открива,

с нов трепет се сърцето ми опива,

и моят дух неудържим лети

към щастие - към бури и вълненйя?

Пиян съм аз от мойте младини!

Тъй хубаво е всичко окол мене!

Жени и вино! Вино и жени!

 

II

Колиба кривнала е ваший храм,

кандило слънцето ви е... - Плъзнете

по призраци, а мене оставете

да поживея, както аз си знам:

в безумства и вов вихрени наслади!

И погребалний ми ли чуйте звън,

не ме окайвайте, че сили млади

прахосал съм: то беше дивен сън!

 

III

О, нека отлети живот крилат -

ала със пълна чаша във ръката,

кога тъй сладостно шуми главата,

когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне

на топломраморните й гърди,

несвестно нека шепнат бледни устни:

- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

Хей, пролет иде!

 

Хей, пролет иде! Дигат се мъглите.

Къде ги вихри влачат, дявол знай.

Дерат се ризите на планините -

хей, пролет иде в наший роден край!

 

Кокичето отдавна се подаде:

предвестникът на пролетта не трай

за нея друго цвете да обади.

Хей, пролет иде в наший роден край!

 

Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака

и викна сетей път: "Кръчмарю, дай!

Налей, обеснико, дружина чака!..." -

Хей, пролет иде в иаший роден край!

 

И плъпнат харамии... А гората

чернее още; ала кой ти хай!

Напред, предвестници на свободата -

хей, пролет иде в наший роден край!

Лятна нощ

 

Мяркат се в утринна дрямка унесени

сини, далечни гори.

Ясни лазури, върху им надвесени,

пурпурен блясък покри.

 

Чезнат в небето звездици изгубени,

чезнат по шеметен път -

сякаш прощават се погледи влюбени,

сякаш сълзици горят.

 

В търсене на Кирил Христов

Борислав Гърдев

Сред класиците на българската литература Кирил Христов като че ли най-мъчно се поддава на манипулативни квалификации. Той трудно влиза в критически калъпи или, ако се окаже в някаква умозрителна конструкция, то неизбежно времето доказва нейната несъстоятелност.

Кирил Христов се изплъзва от преднамерена аксеологическа интерпретация - и приживе, и 60 години след смъртта си. Не защото е някаква енигма или сложно за осмисляне явление, а тъй като той не се възприема адекватно.

Всички недъзи и залитания на родното литературознание (без да се броят откровените инсинуации) се изсипват върху бедната му глава, а резултатът не е удовлетворителен.

Наричан последовател на П. Р. Славейков и Вазов, К. Христов е БЕЗСПОРНО признат за изключителен майстор на интимната, пейзажна и граждански ангажирана лирика в интервала - краят на 19 - началото на 20 век (Противното би звучало кощунствено - игнорираме ли от националната ни съкровищница "Химн", 1897, "Черните очи", 1897, "Песен", 1897 или "Хей, пролет иде!", 1901 - ще видим зейналата празнота).

И като че дотук спира спира критическото единомислие. Сякаш след "Самодивска китка" (1904) Кирил Христов не създава нищо ценно. Регистрира качествен спад, става конвенционалист, пада в плен на шовинизма.

По-късно демонстрира отказ от писаното през военните години - "ако би имало възможност" и тъй като се чувствува "твърде виновен"...

Деленето на периоди (познато ни от Яворов) при Христов добива още по-абсурдни измерения - до края на 90-те години на 19 век, до 1905 г., до 1911 г.

Започва като соцсимпатизант, а става консерватор, създаденото през 1912-1918 г. почти изцяло се отхвърля, а след това се признава значението само на мемоарния му роман "Затрупана София" (1943).

Доскоро създаденото от него в Германия и тогавашна Чехословакия не беше известно, а и досега не съм сигурен, дали целият му архивен фонд от тези страни е достояние на неговите изследвачи.

Кирил Христов се определя и като ярък индивидуалист, без да е създал школа или течение, тъй като индивидуализмът му е хедонистично-консумативен, докато на Пенчо Славейков - "културно-одухотворен" (Свeтлозар Игов). Освен това ужасният му характер с превес на неговия еротично-нарцистичен либиден тип, това, че е "корав егоист" (Димо Кьорчев), му пречи да поведе след себе си желаещите следовници. Затуй е неустановена, променлива величина в литературата ни, не издържа "на едно заковаващо емблимиране" (Симеон Янев).

Затова не получава народна пенсия, за Златен медал за наука и изкуство земеделците го предлагат чак на 3 май 1921 г., но юбилеят му на 16 май с. г. се осуетява поради грубата намеса на френския генерал Дьо Фурту и на българския пълномощен министър в Белград Коста Тодоров, поради което честването му (3 години след същото в Прага) се осъществява едва на 2 юни 1938 г., за да дойде и 27 юни 1943 г., когато пропада изборът му за академик...

Моето скромно мнение е, че Кирил Христов трябва да се възприема и оценява такъв, какъвто е - противоречив и лъкатушещ в своеобразието си, егоцентрик-еротоман и патриот, свой сред чужди и чужд сред свои, балканец с европейска култура и европеец с балкански манталитет и чувствителност, родолюбец и европеид, български Одисей, поел към принудителна емиграция, но не в Цариград, а в Йена, Лайпциг и Прага, синтез от непреходните достижения на Вазов, П. П. Славейков и Яворов, със самоценен индивидуализьм, неподражаем талант и продуктивност, с приемане насоките в собственото му развитие, които са подчинени на желанието му да стане общонационално значим творец № 1.

Така ни става ясен и завоят от "Мисъл"(1901) към кръга "Вазов" (1903), когато уж приключва с новаторските си постижения в литературата ни, отдавайки се на конвенционално творчество, и защитата на патриарха от бившите му съратници, и хвалебствените рецензии, които пише за "Пъстър свят" (1902), "Службогонци" (1903), "Песни за Македония" (1916 - "Войнът на българското слово"), "Люлека ми замириса" (1920), биографичният очерк за Иван Вазов (1920), както и словото на гроба му на 28 септември 1921 г.

Кирил Христов разбира, че Иван Вазов е писателят с главна буква в очите на обществото и съобразявайки се дори с византийския егоизъм на "тоя автолатьр-самопоклонник" е в неговото обкръжение, тайно надявайки се да го надмине и заслужи неговите почести и слава. (Виж "Време и съвременници", том 6-8, 1999 г.).

Такива не получава не защото не е талантлив, а тъй като малка

България не може да си позволи втори Вазов.

И ако лаврите остават за след смъртта му, не трябва да отричаме огромната му амбиция пет десетилетия да се бори за осъществяване на предначертаната цел - в нея има и страст, и непоколебимо желание, и мегаломански усилия.

Кирил Христов не може безапелационно да застане на олимпийския ни литературен връх. Годините, в които твори, са пренаселени от таланти, но малко от тях успяват да преодолеят провинциалните си комплекси за значимост и съответствие на средата като него, при което лицемерието и спотаяването на истината имат резон - включително за оцеляването и издигането им.

Оттам са и поредицата скандали на Кирил Христов с литературните му събратя (д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков, Ал. Балабанов), пренебрегването му като творчески фактор, прокуждането му от страната на 2 септември 1922 г. от македонстващите около студентско дружество "Вардар"след опита за неговото убийство на 7 август, ответните полемики, създаването на автобиографичния роман "Ад в рая" (1924) и трупането на компроматите в 11-томния му дневник "Време и съвременници".

Четейки произведенията му установяваме, че те са създадени в екстремни условия, при страдания и изумителни усилия на волята. Болнавото му тяло обладава исполинската сила на Ницше и Шопенхауер, той се издига чрез пречистващата сила на болката над шумната сган и като истински месиански корифей продължава да сее на литературната нива, без постоянната подкрепа на водещо издание и литературен критик (с изключение на Михаил Арнаудов и сп."Българска мисъл"), ден и нощ, до последния си дъх, преживявайки седем въстания, пет преврата и шест войни и винаги намирайки трибуна на своите изяви.

Подобно на редица свои съвременници и Кирил Христов тръгва от призивната социалистическа лирика - "Върти лопатите, върти!", 1894, "Далеко е народний съд!", 1898, минава през пейзажно-еротичния плам на "Песни и въздишки" (1896) и "Трепети" (1897), плаща дан на патриотичните си копнежи в "На нож!" (1913), за да стигне неизбежно до мъдрите философски обобщения и сдържаната печал в "Игра над бездни" (1922), "Вълнолом" (1937) и "Последни пожари" (1944).

Приживе - на смъртния си одър - той успява да подреди в значителна степен АНТОЛГИЯТА, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература - най-вече с широтата на тематично-стиловия си диапазон.

Противно на мнението на някои изследователи (Светлана Стойчева и Стоян Петков в "Обетованата книга Антологична концепция - национален генезис"), аз не приемам, че с нея образът му се "усуквал", а по-скоро наблягам на факта, че това е изстраданата книга на живота му, изградена на принципа на циклизирания драматургичен монтаж, Антологията на неговата поезия, като същевременно съжалявам, че силите му не са стигнали и за прецизната подредба на най-значимото, което е създал в останалите дялове на обемното си творчество.

За да оценим обективно делото на Кирил Христов ние трябва да го познаваме основно. Повечето от меродавните проучвания, дори и тези от "Нови изследвания" от 1997 г. почиват на двете Кирил Христови антологии от 1922 и 1944 г., на съчиненията му в 5 (всъщност 6) тома от 1966-1967 г. , на подборките от 1975 г. - "Избрани творби" и 1987 г. - "Трепети".

Логично е да се запитаме пълно и точно ли е представен българският автор, за да станат тези издания база за оценки, тълкувания и осмисляне на художествените му дирения, постижения и гафове?

Въпросът е основателен и след поредицата публикации на негови книги след 1991 г. и за жалост води след себе си отрицателен отговор.

Защото сред първенците на българското слово и досега Кирил Христов е най-цензурираният и ампутиран писател.

Достатъчен е прегледът на изданието от 1966-1967 г. ("Такива бяха времената...").

Това, което би се възприело като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е просто норма. Аз не познавам друго "академично" издание на наш класик, в което списъкът на невключените произведения да надхвърля фрапиращо обнародваните. При това не съм убеден, че е приложен принципът на естетическата селекция, както се опитват да се оправдаят съставителите Елка Константинова, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиев, Светла Гюрова и Тихомир Тихов. При драстичната липса на цели дялове от наследството му, "компенсирана" с извадки и цитати в друг контекст, аз продължавам да считам, че и досега Кирил Христов няма ПЬЛНО издание на произведенията си.

Проблемът е колкото скандален, толкова и актуален, дори и след публикуваното през последните години. Ценителят на К. Христов е принуден да разчита на приятелски колекции и да се рови във влажни мазета за екземпляри - дарения в по-големите библиотеки, ако иска да добие днес по-пълна представа за изминатия сложен път от нашия писател.

Не е преиздаван необикновеният му философско-романтичен романов трактат "Мечтатели" (1925), слабо е застъпено драматургичното му наследство - с присъствието на блестящите му драматични поеми и на българския "Фауст" - "Боян Магесникьт" (1914), но без да се обясни пренебрегването на "Старият войн" (1913) или "Стълпотворение" (1905) - предвестникът на българския модернизъм.

От публицистиката липсват най-добрите образци на полемично-борбената му натура - "Литературна клептомания" (1905), "Дантевият "Ад" на български" (1906), "За гроба на Алеко" (1911), "Леониду Андрееву" (1914), "Денунциаторство" (1922), "За Владимир Василев" (1937), "Пенчо Славейков" (1941) или сборника "Поет и критици" (1914).

Изтрит е значим пласт от създаденото от него през войните. Може би защото през 20-те години на миналия век Кирил Христов се е чувствал виновен, или тъй като съгражданинът му Георги Бакалов смята поезията му за "бледа, безжизнена, бездушна", а Светлозар Игов - за "патриотарски крясъци".

А и вероятно защото е по-добре да се възхищаваме на превъзнасяната нихилистична повест на Людмил Стоянов "Холера" (1936) за сметка на "Победни песни"...

Усилия за преоценка на военната му лирика прави през 1985 г. Страхил Попов в "Епопея на съдбовни мигове". Той дава висока оценка на редица творби на Кирил Христов - "Към опекуните на България", "Самотна жетварка", "Печална коледа", "Старият войн", други предпоставено критикува - "Пред Одрин", "Песен на щика", "Да живее смъртта!", "Бойна песен", посочвайки междувременно, че в най-добрите му работи "вее чистият патриотичен възторг, гордостта на поета пред победните лаври, извоювани над бившия поробител", като се застрахова от идеологическите цербери на комунистическия режим двойно - независимо от качествата си "тези стихове не достигат висотата на Вазовия поетичен талант" (което, разбира се, не е вярно) и още във въведението си прави задължителното уточнение, че авторът на "На нож!" и "Победни песни", облякъл музата си "във военен мундир" (по Бакалов), достига до пароксизма на шовинизма, а за най-красноречивите свидетелства на Кирил Христовите съюзнически чувства ("Германия" от "Победни песни") много съобразително мълчи...

Не бива да забравяме, че и песните му - по музика на Добри Христов - като "Напред към южните предели" със своята бойка призивност също са изпълнявали определена предимно утилитарна роля в първите дни на войната през 1912 г.

Освен морският приключенски екшън "Три дни с миноносеца "Дръзки" (1918), промушил се в изданието през 1967 г. като най-безобиден, независимо че разказва за търсенето на руски мини в акваторията ни край Бургас през пролетта на 1918 г., Христов има великолепни постижения в публицистиката - сб. "Бурни години" (1916), от който може да цитираме поне отвореното му писмо до Леонид Андреев, "Делото на България", "Силата на българския войник", "Освободители на Ромъния" и "Войната и литературата".

Не е за пренебрегване вещо написаният биографичен роман за главнокомандващия българската армия ("Животът на генерал Жеков", 1918), с когото Кирил Христов е бил приятел и чиито качества високо са ценели неговите германски колеги Хинденбург и Лудендорф.

Дори в толкова хуления сборник с разкази "Огнен път" (1917) има безспорни шедьоври като "Войнишка клетва" (втора редакция "Клетва на новобранците", 1932), истински апотеоз на българския героизъм, не преклонил глава пред жестоките сръбски завоеватели в Крагуевац след Междусъюзническата война, изучаван като образцов в читанките за трето отделение (!), така както в края на живота си болният вече писател откликва на преломните събития, които съдбата му е отредила да преживее - освобождението на Добруджа ("Празникът на Добруджа", 1940) и Македония (драматичната поема "Свети Седмочисленици", 1941 ,"Новогодишна молитва", 1941) и бомбардировките над София на 10 януари и 29-30 март 1944 г., които малцина предполагат, че са описани така покъртително-достоверно от неговото перо във фрагмента "Сгромолясване" (1944).

Тепърва трябва да се оценява ролята му на първомайстор на сатирата у нас ("Полковник Джамбазов", 1902), на епиграмата (сбирката "Запалени стрели", 1903-1922-1998), на проникновената и субективно гротескова мемоаристика - "Ад в рая" (1924-1997), "Капки отрова" (1924), "Време и съвременници" (1905-1921-1937-2001), чиито омекотен продукт е и "Затрупана София" (1943), на дневниковия пътепис - "Есен в Костенец" (1940), на модерния екзистенциален разказ и новела - "Разкази" (1919), "Кротки и буйни луди" (1937), на майсторския превод ("Чайка", "Сирано дьо Бержерак", "Борис Годунов", "Вилхелм Тел"), на народопсихологическите студии - "Идеология на родолюбието" (1940), на епистолярното му наследство (писмата от и до Вазов, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов, Георги Бакалов, Теодор Траянов, Иван Шишманов, Стоян Омарчевски, Франк Волшан, Отокар Фишер, Адолф Черни, Йозеф Пата...

Вече е факт положителната оценка (от Алберт Бенбасат) на постигнатото от него в романа - при това не само в "Тъмни зори" (1920), разкрил покъртително половия глад на младите българи, но и в "Бездна" (1926-1996), прекрасен представител на мемоарно-еротичната проза, поднесен в типичния за годините ефектно-сугестивен стил, съперничещ на Бокачо и Д'Анунцио и особено "Белите дяволи" (1926-1993) - проницателен поглед на германските нрави и характер в годините на относителна стабилност, за който наистина може да се съжалява, че не е бил публикуван своевременно - например в Прага - на български и немски, тъй като със своя критичен патос и честен поглед спрямо комплицираната немска бюргерска среда, се явява талантлив предшественик на "Берлин-Александерплац" (1929) на Алфред Дьоблин.

При един такъв обемен стереофоничен поглед ще разберем, че К. Христов е майстор на пейзажната и еротична лирика, на впечатляващите балади и легенди ("Обсадата на Солун", 1897, "В пламъците на Стара Загора", 1897, "Иванко", 1898, "Владимир и Косара", 1902, "Царици на нощта", 1937), химни ("По рилските висоти", 1898), драматични поеми (от "Зевксис и Паразий", 1903 до "Овидий", 1937 и "Свети Седмочисленици", 1941), на единствената амбициозна и като цяло получила се - особено в природните картини и баталните сцени - епопея в родната литература - "Чеда на Балкана"(1928-1930, чиято "История на "Чеда на Балкана" от 1930 г. още чака своето възкресение), че има принос и в драмата, прозата, литературната критика, мемоаристиката, публицистиката - вкл. статиите му в "Прагер пресе" и социологията ("Впечатления от Германия", 1922-1926, "От нация към раса", 1929)...

Оттук нататък или трябва да се продължи с публикуването на неговите забравени/забранени произведения, или, нещо действително рисковано и революционно, да се мисли за подготовка на събраните му съчинения, които според думите му включват 14 тома оригинално творчество и 15 тома преводи!

И в двата случая аз съм спокоен за съдбата му у нас. Успехът на всичко издадено от Кирил Христов след 1991 г. говори, че художникът има своя вярна аудитория, на която е нужен, че книгите му са интересни и важни и за днешното поколение и че изглежда той наистина ще си остане единственият или един от малцината сред класиците ни, писал за чекмеджето ("Бездна", "Белите дяволи", "Време и съвременници"), с мисъл за бъдещите читатели ("Белите дяволи"), давайки си сметка за качеството и значението на своите творби.

Времето работи за Кирил Христовото наследство, но за това е необходимо и неговото преиздаване и преосмисляне. Само така ще добием пълна и вярна представа за мястото му в българската литература (А то е основополагащо - особено през 90-те години на 19 век, по време на войните от 1912 до 1918 г. и през 1940-1944 г.). Без предвзетост, пристрастие и непълни оценки, базирани на откъси, извадки и преразкази, дело на превъзнасяни в миналото литературни капацитети.

И едва тогава ще дойде редът на селективното му представяне, съобразно авторовите желания.

http://www.argumenti.net/?p=199

 

2010-06-27
135 години от рождението на Кирил Христов  
0
7

 

135 години от рождението на Кирил Христов /1875-1944/, български поет, писател и драматург.

23 юни

 

 

 

На 23 юни се навършиха 135 години от рождението на поета, отговарял с огромна доза самочувствие на въпроса какъв е по професия да прочетат името му на обратно. Да Кирил Христов е смятал себе си за лирик, какъвто е.  Но само това ли? Преводи. Исторически  текстове. Критика.Драми. Романи. Познаване на фолклора и вписване в личното творчество по съвършен начин. Нека си спомним днес за него със статията на Борислав Гърдев.

През 1926 г. поетът и писател Кирил Христов завършва романа си "Бели дяволи", който започва да пише още през 1908 г. В него с присъщата си бунтарска нагласа и остър език Кирил Христов, изповядващ философията, че животът е преди всичко "жени и вино, вино и жени", обладан от поредните бели дяволи, сипе унищожителни откровения за всичко българско наред - от "вестникарските добитъци" до "политическите говеда".
Из "Бели дяволи"
"Аз всеки ден все по-дълбоко се убеждавам, че парламентът е една жалка комедия, че повечето от хората, които е избрал един измамен или насилен народ, далеч не представляват разума и морала му, че те, плащани пребогато, не вършат нищо друго, освен да се карат и позорят един други като цигани и да измислят средства за незаконно обогатяване, най-често ограбвайки, или косвено ощетявайки държава и общини.
То е една непоносима атмосфера на тъпост и безсрамие. Най-чудното е, че всичките тези добитъци, щом влязат в "свещената сграда", почват да се смятат не само за хора, но дори за същества от особена висша порода, за избраници. А желал бих да зная, с какво се отличават такива "избраници" от най-лошите българи, освен това, че са и безпределно нахални? На тях се плащат луди пари не само нищо да не вършат, не само да се карат като цигани, да се псуват и клеветят и по такъв начин да бъдат за другите българи, за простия народ заразителен пример за невъзможни отношения, изсипват им се торби със злато, за да уреждат по всички най-безсрамни начини спекули за сметка на държава, на общини, за да грабят народа под покровителството и със съдействието на самите власти - например по такива дръзки начини: народни представители експортират необходимите за прехраната на страната храни, а после, когато се озовем пред глад, внасят от чужбина, дори от Америка, развалени гнили жита, за да хранят гражданите със скъп и отровен хляб.
Такива са главните занятия на ония, които народът, измамен и насилен, уж бил избрал, за да управлява чрез тях. Но понеже все трябва да си намерят поне привидно някаква работа, те унищожават периодически законите, които по-предишното правителство е направило, и гласуват нови. Кой ти проумява в Булгаристан, че не са криви законите, а неспособността на властите да ги прилагат, че Англия и Германия се нареждат хиляди пъти по-добре с много по-малко и по-стари закони от нашите. Месеци наред, които поглъщат на държавата огромни суми, те вършат все това и това: взаимно да се клеветят и позорят. В най-добрия случай, когато уж с дружни усилия решат да свършат някоя дребна работа, те я затрупват с толкова непотребни приказки, че тя бива осакатена, убита, смазана под дивия товар на глупостта. Много често един отделен най-обикновен човек за половин час може да свърши по-добре една работа, която тая сган нахални и порочни негодници за седмици не е в състояние да свърши. И на какво отгоре тя, непотребната паплач, която не чини и скъсаните опинци на един селски говедар, се смята, че представлява не само организационния гений на нещастния ни народ, но изобщо разума, пък и морала му? Едва няколко десетилетия са минали откак България има Народно събрание, а колко хиляди нахални маниаци са безумствали в него. Ако се събере на едно умът от всичките тия глави, плюс умът на няколкото стотин български министри (за такъв кратък период от време!), та, ако се събере наедно умът от всичките тия глави едър и дребен добитък, наистина няма да получим разума на една примитивна говедарска глава."

8.11.2005 в-к Сегатат

Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897-1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание "Наш живот". През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия".

Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.

През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След превратът на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.

През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антологията, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.

Все още създаденото от него в Германия и някогашна Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и до сега няма пълно издание на произведенията му.

Съчинения

„Песни и въздишки" (1896)

„Трепети" (1897, стихотворения)

„Вечерни сенки" (1899, стихотворения)

„На кръстопът" (1901, стихотворения)

„Избрани стихотворения" (1903, с предговор от Иван Вазов)

„Самодивска китка" (1905)

„Стълпотворение (Богоборци)" (1905, трагедия в стихове)

„Приближени хоризонти" (1911, стихотворения, преводи от руски, немски, италиански и френски)

„Химни на зората, Тихи песни и легенди за живота и смъртта, Първи сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Слънчогледи, Самодивска китка, Intermezo, Царски сонети, Втори сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Към Цариград. Песни" (1912)

„На нож! Нови песни и стихотворения" (1913)

„Боян Магесникът" (1914, историческа трагедия в стихове)

„Старият воин" (1914, пиеса)

„Бурни години, 1913-1916" (1916, избрани статии)

„Победни песни, 1913-1916" (1916, 1933, 1940)

„Огнен път. Военни разкази, 1913-1917" (1917)

„Ръченица" (1917, пиеса)

„Охридска девойка" (1918, драма)

„Три дни с миноносец Дръзки" (1918)

Разкази (1919)

Иван Вазов, Кратък животопис, 1920

Тъмни зори. Роман. 1920 /1991/

Празник в пламъци. Драм, поема. 1921

Антология. 1922 /2 доп. изд, 1944/

Мечтатели. Роман на една лятиа нощ. 1925

Чеда на Балкана, Епическа лоема, 1928

Откривател, 1933 - сп. „Българска мисъл" (в 3 броя)

Майстор и дявол. Сцени из живота на българите в началото на Х столетие, 1933

Вълнолом, Стихотворения 1937

Кротки и буйни луди. Разкази. 1937

Гюргя. Либрето. 1939

Слънчогледи. 1939

Кой проваля българската драма? 1939

Простори. 1940

Игра над бездни, стихотворения. 1941

Затрупвна София. Спомени. 1944

Последни пожари. Стихотворения 1944

Избрани произведения. С предг. от В. Йосифов. 1953

Избрани стихотворения. 1968 (Библ, за ученика - 4 изд.)

Българска реч, Избр. стихове. 1974

Избрани творби, 1975; Съчинения. В 5 т, С предговор от Кр. Куюмджиев. 1966-68

Стихотворения. 1980

Старият бивак (Д. Дебелянов, К, Христов и др.). 1981

Светулка. Стихотворения за деца и юноши. 1983

Трепети, С предг. от Д, Аврамов. 1987

"Бели дяволи"

"Ад в рая"

"Бездна"

"Каменният блян на Прага"

"Русалка" поема

"Първа любов" поема

"Младоженци" поема

Създател на поезия, жадуваща динамика и силни усещания; с душевна нагласа, устремена към природата в най-широк смисъл, Кирил Христов проявява траен интерес и към българския фолклор, към сътвореното през вековете от народния гений. Склонен към непокорство, нетърпение, верен на упоритостта и волята да подчини нещата на собственото его, за да се втурне отново в търсене на различното, истинското, поетът изразява особеното си отношение към народната песен, към принципите на изграждане и спецификата й.

 

Жени и вино! Вино и жени

 

I

Прости мъртвило, роден край, прости!

Пред мене нов живот се днес открива,

с нов трепет се сърцето ми опива,

и моят дух неудържим лети

към щастие - към бури и вълненйя?

Пиян съм аз от мойте младини!

Тъй хубаво е всичко окол мене!

Жени и вино! Вино и жени!

 

II

Колиба кривнала е ваший храм,

кандило слънцето ви е... - Плъзнете

по призраци, а мене оставете

да поживея, както аз си знам:

в безумства и вов вихрени наслади!

И погребалний ми ли чуйте звън,

не ме окайвайте, че сили млади

прахосал съм: то беше дивен сън!

 

III

О, нека отлети живот крилат -

ала със пълна чаша във ръката,

кога тъй сладостно шуми главата,

когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне

на топломраморните й гърди,

несвестно нека шепнат бледни устни:

- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

Хей, пролет иде!

 

Хей, пролет иде! Дигат се мъглите.

Къде ги вихри влачат, дявол знай.

Дерат се ризите на планините -

хей, пролет иде в наший роден край!

 

Кокичето отдавна се подаде:

предвестникът на пролетта не трай

за нея друго цвете да обади.

Хей, пролет иде в наший роден край!

 

Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака

и викна сетей път: "Кръчмарю, дай!

Налей, обеснико, дружина чака!..." -

Хей, пролет иде в иаший роден край!

 

И плъпнат харамии... А гората

чернее още; ала кой ти хай!

Напред, предвестници на свободата -

хей, пролет иде в наший роден край!

Лятна нощ

 

Мяркат се в утринна дрямка унесени

сини, далечни гори.

Ясни лазури, върху им надвесени,

пурпурен блясък покри.

 

Чезнат в небето звездици изгубени,

чезнат по шеметен път -

сякаш прощават се погледи влюбени,

сякаш сълзици горят.

 

В търсене на Кирил Христов

Борислав Гърдев

Сред класиците на българската литература Кирил Христов като че ли най-мъчно се поддава на манипулативни квалификации. Той трудно влиза в критически калъпи или, ако се окаже в някаква умозрителна конструкция, то неизбежно времето доказва нейната несъстоятелност.

Кирил Христов се изплъзва от преднамерена аксеологическа интерпретация - и приживе, и 60 години след смъртта си. Не защото е някаква енигма или сложно за осмисляне явление, а тъй като той не се възприема адекватно.

Всички недъзи и залитания на родното литературознание (без да се броят откровените инсинуации) се изсипват върху бедната му глава, а резултатът не е удовлетворителен.

Наричан последовател на П. Р. Славейков и Вазов, К. Христов е БЕЗСПОРНО признат за изключителен майстор на интимната, пейзажна и граждански ангажирана лирика в интервала - краят на 19 - началото на 20 век (Противното би звучало кощунствено - игнорираме ли от националната ни съкровищница "Химн", 1897, "Черните очи", 1897, "Песен", 1897 или "Хей, пролет иде!", 1901 - ще видим зейналата празнота).

И като че дотук спира спира критическото единомислие. Сякаш след "Самодивска китка" (1904) Кирил Христов не създава нищо ценно. Регистрира качествен спад, става конвенционалист, пада в плен на шовинизма.

По-късно демонстрира отказ от писаното през военните години - "ако би имало възможност" и тъй като се чувствува "твърде виновен"...

Деленето на периоди (познато ни от Яворов) при Христов добива още по-абсурдни измерения - до края на 90-те години на 19 век, до 1905 г., до 1911 г.

Започва като соцсимпатизант, а става консерватор, създаденото през 1912-1918 г. почти изцяло се отхвърля, а след това се признава значението само на мемоарния му роман "Затрупана София" (1943).

Доскоро създаденото от него в Германия и тогавашна Чехословакия не беше известно, а и досега не съм сигурен, дали целият му архивен фонд от тези страни е достояние на неговите изследвачи.

Кирил Христов се определя и като ярък индивидуалист, без да е създал школа или течение, тъй като индивидуализмът му е хедонистично-консумативен, докато на Пенчо Славейков - "културно-одухотворен" (Свeтлозар Игов). Освен това ужасният му характер с превес на неговия еротично-нарцистичен либиден тип, това, че е "корав егоист" (Димо Кьорчев), му пречи да поведе след себе си желаещите следовници. Затуй е неустановена, променлива величина в литературата ни, не издържа "на едно заковаващо емблимиране" (Симеон Янев).

Затова не получава народна пенсия, за Златен медал за наука и изкуство земеделците го предлагат чак на 3 май 1921 г., но юбилеят му на 16 май с. г. се осуетява поради грубата намеса на френския генерал Дьо Фурту и на българския пълномощен министър в Белград Коста Тодоров, поради което честването му (3 години след същото в Прага) се осъществява едва на 2 юни 1938 г., за да дойде и 27 юни 1943 г., когато пропада изборът му за академик...

Моето скромно мнение е, че Кирил Христов трябва да се възприема и оценява такъв, какъвто е - противоречив и лъкатушещ в своеобразието си, егоцентрик-еротоман и патриот, свой сред чужди и чужд сред свои, балканец с европейска култура и европеец с балкански манталитет и чувствителност, родолюбец и европеид, български Одисей, поел към принудителна емиграция, но не в Цариград, а в Йена, Лайпциг и Прага, синтез от непреходните достижения на Вазов, П. П. Славейков и Яворов, със самоценен индивидуализьм, неподражаем талант и продуктивност, с приемане насоките в собственото му развитие, които са подчинени на желанието му да стане общонационално значим творец № 1.

Така ни става ясен и завоят от "Мисъл"(1901) към кръга "Вазов" (1903), когато уж приключва с новаторските си постижения в литературата ни, отдавайки се на конвенционално творчество, и защитата на патриарха от бившите му съратници, и хвалебствените рецензии, които пише за "Пъстър свят" (1902), "Службогонци" (1903), "Песни за Македония" (1916 - "Войнът на българското слово"), "Люлека ми замириса" (1920), биографичният очерк за Иван Вазов (1920), както и словото на гроба му на 28 септември 1921 г.

Кирил Христов разбира, че Иван Вазов е писателят с главна буква в очите на обществото и съобразявайки се дори с византийския егоизъм на "тоя автолатьр-самопоклонник" е в неговото обкръжение, тайно надявайки се да го надмине и заслужи неговите почести и слава. (Виж "Време и съвременници", том 6-8, 1999 г.).

Такива не получава не защото не е талантлив, а тъй като малка

България не може да си позволи втори Вазов.

И ако лаврите остават за след смъртта му, не трябва да отричаме огромната му амбиция пет десетилетия да се бори за осъществяване на предначертаната цел - в нея има и страст, и непоколебимо желание, и мегаломански усилия.

Кирил Христов не може безапелационно да застане на олимпийския ни литературен връх. Годините, в които твори, са пренаселени от таланти, но малко от тях успяват да преодолеят провинциалните си комплекси за значимост и съответствие на средата като него, при което лицемерието и спотаяването на истината имат резон - включително за оцеляването и издигането им.

Оттам са и поредицата скандали на Кирил Христов с литературните му събратя (д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков, Ал. Балабанов), пренебрегването му като творчески фактор, прокуждането му от страната на 2 септември 1922 г. от македонстващите около студентско дружество "Вардар"след опита за неговото убийство на 7 август, ответните полемики, създаването на автобиографичния роман "Ад в рая" (1924) и трупането на компроматите в 11-томния му дневник "Време и съвременници".

Четейки произведенията му установяваме, че те са създадени в екстремни условия, при страдания и изумителни усилия на волята. Болнавото му тяло обладава исполинската сила на Ницше и Шопенхауер, той се издига чрез пречистващата сила на болката над шумната сган и като истински месиански корифей продължава да сее на литературната нива, без постоянната подкрепа на водещо издание и литературен критик (с изключение на Михаил Арнаудов и сп."Българска мисъл"), ден и нощ, до последния си дъх, преживявайки седем въстания, пет преврата и шест войни и винаги намирайки трибуна на своите изяви.

Подобно на редица свои съвременници и Кирил Христов тръгва от призивната социалистическа лирика - "Върти лопатите, върти!", 1894, "Далеко е народний съд!", 1898, минава през пейзажно-еротичния плам на "Песни и въздишки" (1896) и "Трепети" (1897), плаща дан на патриотичните си копнежи в "На нож!" (1913), за да стигне неизбежно до мъдрите философски обобщения и сдържаната печал в "Игра над бездни" (1922), "Вълнолом" (1937) и "Последни пожари" (1944).

Приживе - на смъртния си одър - той успява да подреди в значителна степен АНТОЛГИЯТА, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература - най-вече с широтата на тематично-стиловия си диапазон.

Противно на мнението на някои изследователи (Светлана Стойчева и Стоян Петков в "Обетованата книга Антологична концепция - национален генезис"), аз не приемам, че с нея образът му се "усуквал", а по-скоро наблягам на факта, че това е изстраданата книга на живота му, изградена на принципа на циклизирания драматургичен монтаж, Антологията на неговата поезия, като същевременно съжалявам, че силите му не са стигнали и за прецизната подредба на най-значимото, което е създал в останалите дялове на обемното си творчество.

За да оценим обективно делото на Кирил Христов ние трябва да го познаваме основно. Повечето от меродавните проучвания, дори и тези от "Нови изследвания" от 1997 г. почиват на двете Кирил Христови антологии от 1922 и 1944 г., на съчиненията му в 5 (всъщност 6) тома от 1966-1967 г. , на подборките от 1975 г. - "Избрани творби" и 1987 г. - "Трепети".

Логично е да се запитаме пълно и точно ли е представен българският автор, за да станат тези издания база за оценки, тълкувания и осмисляне на художествените му дирения, постижения и гафове?

Въпросът е основателен и след поредицата публикации на негови книги след 1991 г. и за жалост води след себе си отрицателен отговор.

Защото сред първенците на българското слово и досега Кирил Христов е най-цензурираният и ампутиран писател.

Достатъчен е прегледът на изданието от 1966-1967 г. ("Такива бяха времената...").

Това, което би се възприело като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е просто норма. Аз не познавам друго "академично" издание на наш класик, в което списъкът на невключените произведения да надхвърля фрапиращо обнародваните. При това не съм убеден, че е приложен принципът на естетическата селекция, както се опитват да се оправдаят съставителите Елка Константинова, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиев, Светла Гюрова и Тихомир Тихов. При драстичната липса на цели дялове от наследството му, "компенсирана" с извадки и цитати в друг контекст, аз продължавам да считам, че и досега Кирил Христов няма ПЬЛНО издание на произведенията си.

Проблемът е колкото скандален, толкова и актуален, дори и след публикуваното през последните години. Ценителят на К. Христов е принуден да разчита на приятелски колекции и да се рови във влажни мазета за екземпляри - дарения в по-големите библиотеки, ако иска да добие днес по-пълна представа за изминатия сложен път от нашия писател.

Не е преиздаван необикновеният му философско-романтичен романов трактат "Мечтатели" (1925), слабо е застъпено драматургичното му наследство - с присъствието на блестящите му драматични поеми и на българския "Фауст" - "Боян Магесникьт" (1914), но без да се обясни пренебрегването на "Старият войн" (1913) или "Стълпотворение" (1905) - предвестникът на българския модернизъм.

От публицистиката липсват най-добрите образци на полемично-борбената му натура - "Литературна клептомания" (1905), "Дантевият "Ад" на български" (1906), "За гроба на Алеко" (1911), "Леониду Андрееву" (1914), "Денунциаторство" (1922), "За Владимир Василев" (1937), "Пенчо Славейков" (1941) или сборника "Поет и критици" (1914).

Изтрит е значим пласт от създаденото от него през войните. Може би защото през 20-те години на миналия век Кирил Христов се е чувствал виновен, или тъй като съгражданинът му Георги Бакалов смята поезията му за "бледа, безжизнена, бездушна", а Светлозар Игов - за "патриотарски крясъци".

А и вероятно защото е по-добре да се възхищаваме на превъзнасяната нихилистична повест на Людмил Стоянов "Холера" (1936) за сметка на "Победни песни"...

Усилия за преоценка на военната му лирика прави през 1985 г. Страхил Попов в "Епопея на съдбовни мигове". Той дава висока оценка на редица творби на Кирил Христов - "Към опекуните на България", "Самотна жетварка", "Печална коледа", "Старият войн", други предпоставено критикува - "Пред Одрин", "Песен на щика", "Да живее смъртта!", "Бойна песен", посочвайки междувременно, че в най-добрите му работи "вее чистият патриотичен възторг, гордостта на поета пред победните лаври, извоювани над бившия поробител", като се застрахова от идеологическите цербери на комунистическия режим двойно - независимо от качествата си "тези стихове не достигат висотата на Вазовия поетичен талант" (което, разбира се, не е вярно) и още във въведението си прави задължителното уточнение, че авторът на "На нож!" и "Победни песни", облякъл музата си "във военен мундир" (по Бакалов), достига до пароксизма на шовинизма, а за най-красноречивите свидетелства на Кирил Христовите съюзнически чувства ("Германия" от "Победни песни") много съобразително мълчи...

Не бива да забравяме, че и песните му - по музика на Добри Христов - като "Напред към южните предели" със своята бойка призивност също са изпълнявали определена предимно утилитарна роля в първите дни на войната през 1912 г.

Освен морският приключенски екшън "Три дни с миноносеца "Дръзки" (1918), промушил се в изданието през 1967 г. като най-безобиден, независимо че разказва за търсенето на руски мини в акваторията ни край Бургас през пролетта на 1918 г., Христов има великолепни постижения в публицистиката - сб. "Бурни години" (1916), от който може да цитираме поне отвореното му писмо до Леонид Андреев, "Делото на България", "Силата на българския войник", "Освободители на Ромъния" и "Войната и литературата".

Не е за пренебрегване вещо написаният биографичен роман за главнокомандващия българската армия ("Животът на генерал Жеков", 1918), с когото Кирил Христов е бил приятел и чиито качества високо са ценели неговите германски колеги Хинденбург и Лудендорф.

Дори в толкова хуления сборник с разкази "Огнен път" (1917) има безспорни шедьоври като "Войнишка клетва" (втора редакция "Клетва на новобранците", 1932), истински апотеоз на българския героизъм, не преклонил глава пред жестоките сръбски завоеватели в Крагуевац след Междусъюзническата война, изучаван като образцов в читанките за трето отделение (!), така както в края на живота си болният вече писател откликва на преломните събития, които съдбата му е отредила да преживее - освобождението на Добруджа ("Празникът на Добруджа", 1940) и Македония (драматичната поема "Свети Седмочисленици", 1941 ,"Новогодишна молитва", 1941) и бомбардировките над София на 10 януари и 29-30 март 1944 г., които малцина предполагат, че са описани така покъртително-достоверно от неговото перо във фрагмента "Сгромолясване" (1944).

Тепърва трябва да се оценява ролята му на първомайстор на сатирата у нас ("Полковник Джамбазов", 1902), на епиграмата (сбирката "Запалени стрели", 1903-1922-1998), на проникновената и субективно гротескова мемоаристика - "Ад в рая" (1924-1997), "Капки отрова" (1924), "Време и съвременници" (1905-1921-1937-2001), чиито омекотен продукт е и "Затрупана София" (1943), на дневниковия пътепис - "Есен в Костенец" (1940), на модерния екзистенциален разказ и новела - "Разкази" (1919), "Кротки и буйни луди" (1937), на майсторския превод ("Чайка", "Сирано дьо Бержерак", "Борис Годунов", "Вилхелм Тел"), на народопсихологическите студии - "Идеология на родолюбието" (1940), на епистолярното му наследство (писмата от и до Вазов, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов, Георги Бакалов, Теодор Траянов, Иван Шишманов, Стоян Омарчевски, Франк Волшан, Отокар Фишер, Адолф Черни, Йозеф Пата...

Вече е факт положителната оценка (от Алберт Бенбасат) на постигнатото от него в романа - при това не само в "Тъмни зори" (1920), разкрил покъртително половия глад на младите българи, но и в "Бездна" (1926-1996), прекрасен представител на мемоарно-еротичната проза, поднесен в типичния за годините ефектно-сугестивен стил, съперничещ на Бокачо и Д'Анунцио и особено "Белите дяволи" (1926-1993) - проницателен поглед на германските нрави и характер в годините на относителна стабилност, за който наистина може да се съжалява, че не е бил публикуван своевременно - например в Прага - на български и немски, тъй като със своя критичен патос и честен поглед спрямо комплицираната немска бюргерска среда, се явява талантлив предшественик на "Берлин-Александерплац" (1929) на Алфред Дьоблин.

При един такъв обемен стереофоничен поглед ще разберем, че К. Христов е майстор на пейзажната и еротична лирика, на впечатляващите балади и легенди ("Обсадата на Солун", 1897, "В пламъците на Стара Загора", 1897, "Иванко", 1898, "Владимир и Косара", 1902, "Царици на нощта", 1937), химни ("По рилските висоти", 1898), драматични поеми (от "Зевксис и Паразий", 1903 до "Овидий", 1937 и "Свети Седмочисленици", 1941), на единствената амбициозна и като цяло получила се - особено в природните картини и баталните сцени - епопея в родната литература - "Чеда на Балкана"(1928-1930, чиято "История на "Чеда на Балкана" от 1930 г. още чака своето възкресение), че има принос и в драмата, прозата, литературната критика, мемоаристиката, публицистиката - вкл. статиите му в "Прагер пресе" и социологията ("Впечатления от Германия", 1922-1926, "От нация към раса", 1929)...

Оттук нататък или трябва да се продължи с публикуването на неговите забравени/забранени произведения, или, нещо действително рисковано и революционно, да се мисли за подготовка на събраните му съчинения, които според думите му включват 14 тома оригинално творчество и 15 тома преводи!

И в двата случая аз съм спокоен за съдбата му у нас. Успехът на всичко издадено от Кирил Христов след 1991 г. говори, че художникът има своя вярна аудитория, на която е нужен, че книгите му са интересни и важни и за днешното поколение и че изглежда той наистина ще си остане единственият или един от малцината сред класиците ни, писал за чекмеджето ("Бездна", "Белите дяволи", "Време и съвременници"), с мисъл за бъдещите читатели ("Белите дяволи"), давайки си сметка за качеството и значението на своите творби.

Времето работи за Кирил Христовото наследство, но за това е необходимо и неговото преиздаване и преосмисляне. Само така ще добием пълна и вярна представа за мястото му в българската литература (А то е основополагащо - особено през 90-те години на 19 век, по време на войните от 1912 до 1918 г. и през 1940-1944 г.). Без предвзетост, пристрастие и непълни оценки, базирани на откъси, извадки и преразкази, дело на превъзнасяни в миналото литературни капацитети.

И едва тогава ще дойде редът на селективното му представяне, съобразно авторовите желания.

http://www.argumenti.net/?p=199

 

2010-06-27
135 години от рождението на Кирил Христов  
0
7

 

135 години от рождението на Кирил Христов /1875-1944/, български поет, писател и драматург.

23 юни

 

 

 

На 23 юни се навършиха 135 години от рождението на поета, отговарял с огромна доза самочувствие на въпроса какъв е по професия да прочетат името му на обратно. Да Кирил Христов е смятал себе си за лирик, какъвто е.  Но само това ли? Преводи. Исторически  текстове. Критика.Драми. Романи. Познаване на фолклора и вписване в личното творчество по съвършен начин. Нека си спомним днес за него със статията на Борислав Гърдев.

През 1926 г. поетът и писател Кирил Христов завършва романа си "Бели дяволи", който започва да пише още през 1908 г. В него с присъщата си бунтарска нагласа и остър език Кирил Христов, изповядващ философията, че животът е преди всичко "жени и вино, вино и жени", обладан от поредните бели дяволи, сипе унищожителни откровения за всичко българско наред - от "вестникарските добитъци" до "политическите говеда".
Из "Бели дяволи"
"Аз всеки ден все по-дълбоко се убеждавам, че парламентът е една жалка комедия, че повечето от хората, които е избрал един измамен или насилен народ, далеч не представляват разума и морала му, че те, плащани пребогато, не вършат нищо друго, освен да се карат и позорят един други като цигани и да измислят средства за незаконно обогатяване, най-често ограбвайки, или косвено ощетявайки държава и общини.
То е една непоносима атмосфера на тъпост и безсрамие. Най-чудното е, че всичките тези добитъци, щом влязат в "свещената сграда", почват да се смятат не само за хора, но дори за същества от особена висша порода, за избраници. А желал бих да зная, с какво се отличават такива "избраници" от най-лошите българи, освен това, че са и безпределно нахални? На тях се плащат луди пари не само нищо да не вършат, не само да се карат като цигани, да се псуват и клеветят и по такъв начин да бъдат за другите българи, за простия народ заразителен пример за невъзможни отношения, изсипват им се торби със злато, за да уреждат по всички най-безсрамни начини спекули за сметка на държава, на общини, за да грабят народа под покровителството и със съдействието на самите власти - например по такива дръзки начини: народни представители експортират необходимите за прехраната на страната храни, а после, когато се озовем пред глад, внасят от чужбина, дори от Америка, развалени гнили жита, за да хранят гражданите със скъп и отровен хляб.
Такива са главните занятия на ония, които народът, измамен и насилен, уж бил избрал, за да управлява чрез тях. Но понеже все трябва да си намерят поне привидно някаква работа, те унищожават периодически законите, които по-предишното правителство е направило, и гласуват нови. Кой ти проумява в Булгаристан, че не са криви законите, а неспособността на властите да ги прилагат, че Англия и Германия се нареждат хиляди пъти по-добре с много по-малко и по-стари закони от нашите. Месеци наред, които поглъщат на държавата огромни суми, те вършат все това и това: взаимно да се клеветят и позорят. В най-добрия случай, когато уж с дружни усилия решат да свършат някоя дребна работа, те я затрупват с толкова непотребни приказки, че тя бива осакатена, убита, смазана под дивия товар на глупостта. Много често един отделен най-обикновен човек за половин час може да свърши по-добре една работа, която тая сган нахални и порочни негодници за седмици не е в състояние да свърши. И на какво отгоре тя, непотребната паплач, която не чини и скъсаните опинци на един селски говедар, се смята, че представлява не само организационния гений на нещастния ни народ, но изобщо разума, пък и морала му? Едва няколко десетилетия са минали откак България има Народно събрание, а колко хиляди нахални маниаци са безумствали в него. Ако се събере на едно умът от всичките тия глави, плюс умът на няколкото стотин български министри (за такъв кратък период от време!), та, ако се събере наедно умът от всичките тия глави едър и дребен добитък, наистина няма да получим разума на една примитивна говедарска глава."

8.11.2005 в-к Сегатат

Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни 1875 в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети - Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897-1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание "Наш живот". През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия".

Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.

През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пели, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След превратът на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.

През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антологията, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.

Все още създаденото от него в Германия и някогашна Чехословакия не е напълно известно. Кирил Христов е един от най-цензурираните писатели от българските издания. Това, което се възприема като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма. По тази причина и до сега няма пълно издание на произведенията му.

Съчинения

„Песни и въздишки" (1896)

„Трепети" (1897, стихотворения)

„Вечерни сенки" (1899, стихотворения)

„На кръстопът" (1901, стихотворения)

„Избрани стихотворения" (1903, с предговор от Иван Вазов)

„Самодивска китка" (1905)

„Стълпотворение (Богоборци)" (1905, трагедия в стихове)

„Приближени хоризонти" (1911, стихотворения, преводи от руски, немски, италиански и френски)

„Химни на зората, Тихи песни и легенди за живота и смъртта, Първи сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Слънчогледи, Самодивска китка, Intermezo, Царски сонети, Втори сборник стихотворения" (1911, 1939)

„Към Цариград. Песни" (1912)

„На нож! Нови песни и стихотворения" (1913)

„Боян Магесникът" (1914, историческа трагедия в стихове)

„Старият воин" (1914, пиеса)

„Бурни години, 1913-1916" (1916, избрани статии)

„Победни песни, 1913-1916" (1916, 1933, 1940)

„Огнен път. Военни разкази, 1913-1917" (1917)

„Ръченица" (1917, пиеса)

„Охридска девойка" (1918, драма)

„Три дни с миноносец Дръзки" (1918)

Разкази (1919)

Иван Вазов, Кратък животопис, 1920

Тъмни зори. Роман. 1920 /1991/

Празник в пламъци. Драм, поема. 1921

Антология. 1922 /2 доп. изд, 1944/

Мечтатели. Роман на една лятиа нощ. 1925

Чеда на Балкана, Епическа лоема, 1928

Откривател, 1933 - сп. „Българска мисъл" (в 3 броя)

Майстор и дявол. Сцени из живота на българите в началото на Х столетие, 1933

Вълнолом, Стихотворения 1937

Кротки и буйни луди. Разкази. 1937

Гюргя. Либрето. 1939

Слънчогледи. 1939

Кой проваля българската драма? 1939

Простори. 1940

Игра над бездни, стихотворения. 1941

Затрупвна София. Спомени. 1944

Последни пожари. Стихотворения 1944

Избрани произведения. С предг. от В. Йосифов. 1953

Избрани стихотворения. 1968 (Библ, за ученика - 4 изд.)

Българска реч, Избр. стихове. 1974

Избрани творби, 1975; Съчинения. В 5 т, С предговор от Кр. Куюмджиев. 1966-68

Стихотворения. 1980

Старият бивак (Д. Дебелянов, К, Христов и др.). 1981

Светулка. Стихотворения за деца и юноши. 1983

Трепети, С предг. от Д, Аврамов. 1987

"Бели дяволи"

"Ад в рая"

"Бездна"

"Каменният блян на Прага"

"Русалка" поема

"Първа любов" поема

"Младоженци" поема

Създател на поезия, жадуваща динамика и силни усещания; с душевна нагласа, устремена към природата в най-широк смисъл, Кирил Христов проявява траен интерес и към българския фолклор, към сътвореното през вековете от народния гений. Склонен към непокорство, нетърпение, верен на упоритостта и волята да подчини нещата на собственото его, за да се втурне отново в търсене на различното, истинското, поетът изразява особеното си отношение към народната песен, към принципите на изграждане и спецификата й.

 

Жени и вино! Вино и жени

 

I

Прости мъртвило, роден край, прости!

Пред мене нов живот се днес открива,

с нов трепет се сърцето ми опива,

и моят дух неудържим лети

към щастие - към бури и вълненйя?

Пиян съм аз от мойте младини!

Тъй хубаво е всичко окол мене!

Жени и вино! Вино и жени!

 

II

Колиба кривнала е ваший храм,

кандило слънцето ви е... - Плъзнете

по призраци, а мене оставете

да поживея, както аз си знам:

в безумства и вов вихрени наслади!

И погребалний ми ли чуйте звън,

не ме окайвайте, че сили млади

прахосал съм: то беше дивен сън!

 

III

О, нека отлети живот крилат -

ала със пълна чаша във ръката,

кога тъй сладостно шуми главата,

когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне

на топломраморните й гърди,

несвестно нека шепнат бледни устни:

- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

Хей, пролет иде!

 

Хей, пролет иде! Дигат се мъглите.

Къде ги вихри влачат, дявол знай.

Дерат се ризите на планините -

хей, пролет иде в наший роден край!

 

Кокичето отдавна се подаде:

предвестникът на пролетта не трай

за нея друго цвете да обади.

Хей, пролет иде в наший роден край!

 

Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака

и викна сетей път: "Кръчмарю, дай!

Налей, обеснико, дружина чака!..." -

Хей, пролет иде в иаший роден край!

 

И плъпнат харамии... А гората

чернее още; ала кой ти хай!

Напред, предвестници на свободата -

хей, пролет иде в наший роден край!

Лятна нощ

 

Мяркат се в утринна дрямка унесени

сини, далечни гори.

Ясни лазури, върху им надвесени,

пурпурен блясък покри.

 

Чезнат в небето звездици изгубени,

чезнат по шеметен път -

сякаш прощават се погледи влюбени,

сякаш сълзици горят.

 

В търсене на Кирил Христов

Борислав Гърдев

Сред класиците на българската литература Кирил Христов като че ли най-мъчно се поддава на манипулативни квалификации. Той трудно влиза в критически калъпи или, ако се окаже в някаква умозрителна конструкция, то неизбежно времето доказва нейната несъстоятелност.

Кирил Христов се изплъзва от преднамерена аксеологическа интерпретация - и приживе, и 60 години след смъртта си. Не защото е някаква енигма или сложно за осмисляне явление, а тъй като той не се възприема адекватно.

Всички недъзи и залитания на родното литературознание (без да се броят откровените инсинуации) се изсипват върху бедната му глава, а резултатът не е удовлетворителен.

Наричан последовател на П. Р. Славейков и Вазов, К. Христов е БЕЗСПОРНО признат за изключителен майстор на интимната, пейзажна и граждански ангажирана лирика в интервала - краят на 19 - началото на 20 век (Противното би звучало кощунствено - игнорираме ли от националната ни съкровищница "Химн", 1897, "Черните очи", 1897, "Песен", 1897 или "Хей, пролет иде!", 1901 - ще видим зейналата празнота).

И като че дотук спира спира критическото единомислие. Сякаш след "Самодивска китка" (1904) Кирил Христов не създава нищо ценно. Регистрира качествен спад, става конвенционалист, пада в плен на шовинизма.

По-късно демонстрира отказ от писаното през военните години - "ако би имало възможност" и тъй като се чувствува "твърде виновен"...

Деленето на периоди (познато ни от Яворов) при Христов добива още по-абсурдни измерения - до края на 90-те години на 19 век, до 1905 г., до 1911 г.

Започва като соцсимпатизант, а става консерватор, създаденото през 1912-1918 г. почти изцяло се отхвърля, а след това се признава значението само на мемоарния му роман "Затрупана София" (1943).

Доскоро създаденото от него в Германия и тогавашна Чехословакия не беше известно, а и досега не съм сигурен, дали целият му архивен фонд от тези страни е достояние на неговите изследвачи.

Кирил Христов се определя и като ярък индивидуалист, без да е създал школа или течение, тъй като индивидуализмът му е хедонистично-консумативен, докато на Пенчо Славейков - "културно-одухотворен" (Свeтлозар Игов). Освен това ужасният му характер с превес на неговия еротично-нарцистичен либиден тип, това, че е "корав егоист" (Димо Кьорчев), му пречи да поведе след себе си желаещите следовници. Затуй е неустановена, променлива величина в литературата ни, не издържа "на едно заковаващо емблимиране" (Симеон Янев).

Затова не получава народна пенсия, за Златен медал за наука и изкуство земеделците го предлагат чак на 3 май 1921 г., но юбилеят му на 16 май с. г. се осуетява поради грубата намеса на френския генерал Дьо Фурту и на българския пълномощен министър в Белград Коста Тодоров, поради което честването му (3 години след същото в Прага) се осъществява едва на 2 юни 1938 г., за да дойде и 27 юни 1943 г., когато пропада изборът му за академик...

Моето скромно мнение е, че Кирил Христов трябва да се възприема и оценява такъв, какъвто е - противоречив и лъкатушещ в своеобразието си, егоцентрик-еротоман и патриот, свой сред чужди и чужд сред свои, балканец с европейска култура и европеец с балкански манталитет и чувствителност, родолюбец и европеид, български Одисей, поел към принудителна емиграция, но не в Цариград, а в Йена, Лайпциг и Прага, синтез от непреходните достижения на Вазов, П. П. Славейков и Яворов, със самоценен индивидуализьм, неподражаем талант и продуктивност, с приемане насоките в собственото му развитие, които са подчинени на желанието му да стане общонационално значим творец № 1.

Така ни става ясен и завоят от "Мисъл"(1901) към кръга "Вазов" (1903), когато уж приключва с новаторските си постижения в литературата ни, отдавайки се на конвенционално творчество, и защитата на патриарха от бившите му съратници, и хвалебствените рецензии, които пише за "Пъстър свят" (1902), "Службогонци" (1903), "Песни за Македония" (1916 - "Войнът на българското слово"), "Люлека ми замириса" (1920), биографичният очерк за Иван Вазов (1920), както и словото на гроба му на 28 септември 1921 г.

Кирил Христов разбира, че Иван Вазов е писателят с главна буква в очите на обществото и съобразявайки се дори с византийския егоизъм на "тоя автолатьр-самопоклонник" е в неговото обкръжение, тайно надявайки се да го надмине и заслужи неговите почести и слава. (Виж "Време и съвременници", том 6-8, 1999 г.).

Такива не получава не защото не е талантлив, а тъй като малка

България не може да си позволи втори Вазов.

И ако лаврите остават за след смъртта му, не трябва да отричаме огромната му амбиция пет десетилетия да се бори за осъществяване на предначертаната цел - в нея има и страст, и непоколебимо желание, и мегаломански усилия.

Кирил Христов не може безапелационно да застане на олимпийския ни литературен връх. Годините, в които твори, са пренаселени от таланти, но малко от тях успяват да преодолеят провинциалните си комплекси за значимост и съответствие на средата като него, при което лицемерието и спотаяването на истината имат резон - включително за оцеляването и издигането им.

Оттам са и поредицата скандали на Кирил Христов с литературните му събратя (д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков, Ал. Балабанов), пренебрегването му като творчески фактор, прокуждането му от страната на 2 септември 1922 г. от македонстващите около студентско дружество "Вардар"след опита за неговото убийство на 7 август, ответните полемики, създаването на автобиографичния роман "Ад в рая" (1924) и трупането на компроматите в 11-томния му дневник "Време и съвременници".

Четейки произведенията му установяваме, че те са създадени в екстремни условия, при страдания и изумителни усилия на волята. Болнавото му тяло обладава исполинската сила на Ницше и Шопенхауер, той се издига чрез пречистващата сила на болката над шумната сган и като истински месиански корифей продължава да сее на литературната нива, без постоянната подкрепа на водещо издание и литературен критик (с изключение на Михаил Арнаудов и сп."Българска мисъл"), ден и нощ, до последния си дъх, преживявайки седем въстания, пет преврата и шест войни и винаги намирайки трибуна на своите изяви.

Подобно на редица свои съвременници и Кирил Христов тръгва от призивната социалистическа лирика - "Върти лопатите, върти!", 1894, "Далеко е народний съд!", 1898, минава през пейзажно-еротичния плам на "Песни и въздишки" (1896) и "Трепети" (1897), плаща дан на патриотичните си копнежи в "На нож!" (1913), за да стигне неизбежно до мъдрите философски обобщения и сдържаната печал в "Игра над бездни" (1922), "Вълнолом" (1937) и "Последни пожари" (1944).

Приживе - на смъртния си одър - той успява да подреди в значителна степен АНТОЛГИЯТА, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература - най-вече с широтата на тематично-стиловия си диапазон.

Противно на мнението на някои изследователи (Светлана Стойчева и Стоян Петков в "Обетованата книга Антологична концепция - национален генезис"), аз не приемам, че с нея образът му се "усуквал", а по-скоро наблягам на факта, че това е изстраданата книга на живота му, изградена на принципа на циклизирания драматургичен монтаж, Антологията на неговата поезия, като същевременно съжалявам, че силите му не са стигнали и за прецизната подредба на най-значимото, което е създал в останалите дялове на обемното си творчество.

За да оценим обективно делото на Кирил Христов ние трябва да го познаваме основно. Повечето от меродавните проучвания, дори и тези от "Нови изследвания" от 1997 г. почиват на двете Кирил Христови антологии от 1922 и 1944 г., на съчиненията му в 5 (всъщност 6) тома от 1966-1967 г. , на подборките от 1975 г. - "Избрани творби" и 1987 г. - "Трепети".

Логично е да се запитаме пълно и точно ли е представен българският автор, за да станат тези издания база за оценки, тълкувания и осмисляне на художествените му дирения, постижения и гафове?

Въпросът е основателен и след поредицата публикации на негови книги след 1991 г. и за жалост води след себе си отрицателен отговор.

Защото сред първенците на българското слово и досега Кирил Христов е най-цензурираният и ампутиран писател.

Достатъчен е прегледът на изданието от 1966-1967 г. ("Такива бяха времената...").

Това, което би се възприело като скандално и невъзможно за съчиненията на Вазов, Яворов, Величков, Петко Тодоров и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е просто норма. Аз не познавам друго "академично" издание на наш класик, в което списъкът на невключените произведения да надхвърля фрапиращо обнародваните. При това не съм убеден, че е приложен принципът на естетическата селекция, както се опитват да се оправдаят съставителите Елка Константинова, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиев, Светла Гюрова и Тихомир Тихов. При драстичната липса на цели дялове от наследството му, "компенсирана" с извадки и цитати в друг контекст, аз продължавам да считам, че и досега Кирил Христов няма ПЬЛНО издание на произведенията си.

Проблемът е колкото скандален, толкова и актуален, дори и след публикуваното през последните години. Ценителят на К. Христов е принуден да разчита на приятелски колекции и да се рови във влажни мазета за екземпляри - дарения в по-големите библиотеки, ако иска да добие днес по-пълна представа за изминатия сложен път от нашия писател.

Не е преиздаван необикновеният му философско-романтичен романов трактат "Мечтатели" (1925), слабо е застъпено драматургичното му наследство - с присъствието на блестящите му драматични поеми и на българския "Фауст" - "Боян Магесникьт" (1914), но без да се обясни пренебрегването на "Старият войн" (1913) или "Стълпотворение" (1905) - предвестникът на българския модернизъм.

От публицистиката липсват най-добрите образци на полемично-борбената му натура - "Литературна клептомания" (1905), "Дантевият "Ад" на български" (1906), "За гроба на Алеко" (1911), "Леониду Андрееву" (1914), "Денунциаторство" (1922), "За Владимир Василев" (1937), "Пенчо Славейков" (1941) или сборника "Поет и критици" (1914).

Изтрит е значим пласт от създаденото от него през войните. Може би защото през 20-те години на миналия век Кирил Христов се е чувствал виновен, или тъй като съгражданинът му Георги Бакалов смята поезията му за "бледа, безжизнена, бездушна", а Светлозар Игов - за "патриотарски крясъци".

А и вероятно защото е по-добре да се възхищаваме на превъзнасяната нихилистична повест на Людмил Стоянов "Холера" (1936) за сметка на "Победни песни"...

Усилия за преоценка на военната му лирика прави през 1985 г. Страхил Попов в "Епопея на съдбовни мигове". Той дава висока оценка на редица творби на Кирил Христов - "Към опекуните на България", "Самотна жетварка", "Печална коледа", "Старият войн", други предпоставено критикува - "Пред Одрин", "Песен на щика", "Да живее смъртта!", "Бойна песен", посочвайки междувременно, че в най-добрите му работи "вее чистият патриотичен възторг, гордостта на поета пред победните лаври, извоювани над бившия поробител", като се застрахова от идеологическите цербери на комунистическия режим двойно - независимо от качествата си "тези стихове не достигат висотата на Вазовия поетичен талант" (което, разбира се, не е вярно) и още във въведението си прави задължителното уточнение, че авторът на "На нож!" и "Победни песни", облякъл музата си "във военен мундир" (по Бакалов), достига до пароксизма на шовинизма, а за най-красноречивите свидетелства на Кирил Христовите съюзнически чувства ("Германия" от "Победни песни") много съобразително мълчи...

Не бива да забравяме, че и песните му - по музика на Добри Христов - като "Напред към южните предели" със своята бойка призивност също са изпълнявали определена предимно утилитарна роля в първите дни на войната през 1912 г.

Освен морският приключенски екшън "Три дни с миноносеца "Дръзки" (1918), промушил се в изданието през 1967 г. като най-безобиден, независимо че разказва за търсенето на руски мини в акваторията ни край Бургас през пролетта на 1918 г., Христов има великолепни постижения в публицистиката - сб. "Бурни години" (1916), от който може да цитираме поне отвореното му писмо до Леонид Андреев, "Делото на България", "Силата на българския войник", "Освободители на Ромъния" и "Войната и литературата".

Не е за пренебрегване вещо написаният биографичен роман за главнокомандващия българската армия ("Животът на генерал Жеков", 1918), с когото Кирил Христов е бил приятел и чиито качества високо са ценели неговите германски колеги Хинденбург и Лудендорф.

Дори в толкова хуления сборник с разкази "Огнен път" (1917) има безспорни шедьоври като "Войнишка клетва" (втора редакция "Клетва на новобранците", 1932), истински апотеоз на българския героизъм, не преклонил глава пред жестоките сръбски завоеватели в Крагуевац след Междусъюзническата война, изучаван като образцов в читанките за трето отделение (!), така както в края на живота си болният вече писател откликва на преломните събития, които съдбата му е отредила да преживее - освобождението на Добруджа ("Празникът на Добруджа", 1940) и Македония (драматичната поема "Свети Седмочисленици", 1941 ,"Новогодишна молитва", 1941) и бомбардировките над София на 10 януари и 29-30 март 1944 г., които малцина предполагат, че са описани така покъртително-достоверно от неговото перо във фрагмента "Сгромолясване" (1944).

Тепърва трябва да се оценява ролята му на първомайстор на сатирата у нас ("Полковник Джамбазов", 1902), на епиграмата (сбирката "Запалени стрели", 1903-1922-1998), на проникновената и субективно гротескова мемоаристика - "Ад в рая" (1924-1997), "Капки отрова" (1924), "Време и съвременници" (1905-1921-1937-2001), чиито омекотен продукт е и "Затрупана София" (1943), на дневниковия пътепис - "Есен в Костенец" (1940), на модерния екзистенциален разказ и новела - "Разкази" (1919), "Кротки и буйни луди" (1937), на майсторския превод ("Чайка", "Сирано дьо Бержерак", "Борис Годунов", "Вилхелм Тел"), на народопсихологическите студии - "Идеология на родолюбието" (1940), на епистолярното му наследство (писмата от и до Вазов, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Михаил Арнаудов, Георги Бакалов, Теодор Траянов, Иван Шишманов, Стоян Омарчевски, Франк Волшан, Отокар Фишер, Адолф Черни, Йозеф Пата...

Вече е факт положителната оценка (от Алберт Бенбасат) на постигнатото от него в романа - при това не само в "Тъмни зори" (1920), разкрил покъртително половия глад на младите българи, но и в "Бездна" (1926-1996), прекрасен представител на мемоарно-еротичната проза, поднесен в типичния за годините ефектно-сугестивен стил, съперничещ на Бокачо и Д'Анунцио и особено "Белите дяволи" (1926-1993) - проницателен поглед на германските нрави и характер в годините на относителна стабилност, за който наистина може да се съжалява, че не е бил публикуван своевременно - например в Прага - на български и немски, тъй като със своя критичен патос и честен поглед спрямо комплицираната немска бюргерска среда, се явява талантлив предшественик на "Берлин-Александерплац" (1929) на Алфред Дьоблин.

При един такъв обемен стереофоничен поглед ще разберем, че К. Христов е майстор на пейзажната и еротична лирика, на впечатляващите балади и легенди ("Обсадата на Солун", 1897, "В пламъците на Стара Загора", 1897, "Иванко", 1898, "Владимир и Косара", 1902, "Царици на нощта", 1937), химни ("По рилските висоти", 1898), драматични поеми (от "Зевксис и Паразий", 1903 до "Овидий", 1937 и "Свети Седмочисленици", 1941), на единствената амбициозна и като цяло получила се - особено в природните картини и баталните сцени - епопея в родната литература - "Чеда на Балкана"(1928-1930, чиято "История на "Чеда на Балкана" от 1930 г. още чака своето възкресение), че има принос и в драмата, прозата, литературната критика, мемоаристиката, публицистиката - вкл. статиите му в "Прагер пресе" и социологията ("Впечатления от Германия", 1922-1926, "От нация към раса", 1929)...

Оттук нататък или трябва да се продължи с публикуването на неговите забравени/забранени произведения, или, нещо действително рисковано и революционно, да се мисли за подготовка на събраните му съчинения, които според думите му включват 14 тома оригинално творчество и 15 тома преводи!

И в двата случая аз съм спокоен за съдбата му у нас. Успехът на всичко издадено от Кирил Христов след 1991 г. говори, че художникът има своя вярна аудитория, на която е нужен, че книгите му са интересни и важни и за днешното поколение и че изглежда той наистина ще си остане единственият или един от малцината сред класиците ни, писал за чекмеджето ("Бездна", "Белите дяволи", "Време и съвременници"), с мисъл за бъдещите читатели ("Белите дяволи"), давайки си сметка за качеството и значението на своите творби.

Времето работи за Кирил Христовото наследство, но за това е необходимо и неговото преиздаване и преосмисляне. Само така ще добием пълна и вярна представа за мястото му в българската литература (А то е основополагащо - особено през 90-те години на 19 век, по време на войните от 1912 до 1918 г. и през 1940-1944 г.). Без предвзетост, пристрастие и непълни оценки, базирани на откъси, извадки и преразкази, дело на превъзнасяни в миналото литературни капацитети.

И едва тогава ще дойде редът на селективното му представяне, съобразно авторовите желания.

http://www.argumenti.net/?p=199

 

2010-06-27
Дискриминация на нормалността  
0
7

 

Много често ми се налага да мисля за интеграцията и дискриминацията. Не, че двете вървят заедно (всъщност вървят, ама като алдехиди и кетони, аниони  и катиони и други „подобности"). Какво ни носи и какво ни взема различието? То на какво ни учи? А еднаквостта? А Подобието? Когато интегрираме някого в дадена среда, всъщност него ли приобщаваме към средата или се опитваме да направим по-трудното - да приобщим средата към потребностите на различния? Все въпроси, които ме замислят.

Вярно е, че учебната година свърши. Вярно е, че ваканцията започна и моите четвъртокласници вече нито са мои, нито са четвъртокласници. Но на какво се научиха тези деца благодарение на съжителството  си с дете със СОП ("специални образователни потребности" - според  административния образователен жаргон; а как ли са го превеждали те? - Може би: "Стоп! Опасност! Помогнете!")?

И така - никой от тях не го прие цели четири години, родителите им - още по-малко. Толерантност? Не! А и защо? Когато за всичко е излизал някой друг виновен. Когато те виждат в толкова крехка възраст, че има двоен стандарт. Че някого го влачат на буксир и пак си въобразява, че успява, а наглостта му няма граница. Когато в техния добре подреден детски свят е влязъл някой - различен, но не чак толкова, че да бъде толкова гален, а е...

И на фона на тези ми мисли - статии, филми и предавания, посветени на първи юни. Какво беше това? Ако гледате българската телевизия ще решите, че това е празник на дискриминираните деца. Ако четете в интернет - пак: тези, които не са като другите...

И започвам да си мисля,че днес в тази страна има дискриминация на нормалността. Не е добре да си дете с родители, ходещо на училище и държащо се прилично. Ако си такъв - никой не те забелязва. А празникът е за тези - наистина незаслужено наказани, но само за тях. Другите? Ами те да учат, да правят контролни, да се готвят да бъдат бъдещето на тази държава. И да гледат с по-добро око на различните. Да ги разбират. Да се научат да ги интегрират по-добре от нас сега.

И когато говоря за празник нямам предвид само отминалия преди месец детски ден - а всеки, винаги, когато...

Да си нормален не е сензация - за теб не пишат, не те показват по телевизията, не ронят крокодилски сълзи. От теб изискват. Теб те учат на твърдост и мъжество. Защото ти си бъдещето.

На добър час мои нормални деца! Животът е труден и несправедлив, но вие го можете!

2010-06-26
Дискриминация на нормалността  
0
7

 

Много често ми се налага да мисля за интеграцията и дискриминацията. Не, че двете вървят заедно (всъщност вървят, ама като алдехиди и кетони, аниони  и катиони и други „подобности"). Какво ни носи и какво ни взема различието? То на какво ни учи? А еднаквостта? А Подобието? Когато интегрираме някого в дадена среда, всъщност него ли приобщаваме към средата или се опитваме да направим по-трудното - да приобщим средата към потребностите на различния? Все въпроси, които ме замислят.

Вярно е, че учебната година свърши. Вярно е, че ваканцията започна и моите четвъртокласници вече нито са мои, нито са четвъртокласници. Но на какво се научиха тези деца благодарение на съжителството  си с дете със СОП ("специални образователни потребности" - според  административния образователен жаргон; а как ли са го превеждали те? - Може би: "Стоп! Опасност! Помогнете!")?

И така - никой от тях не го прие цели четири години, родителите им - още по-малко. Толерантност? Не! А и защо? Когато за всичко е излизал някой друг виновен. Когато те виждат в толкова крехка възраст, че има двоен стандарт. Че някого го влачат на буксир и пак си въобразява, че успява, а наглостта му няма граница. Когато в техния добре подреден детски свят е влязъл някой - различен, но не чак толкова, че да бъде толкова гален, а е...

И на фона на тези ми мисли - статии, филми и предавания, посветени на първи юни. Какво беше това? Ако гледате българската телевизия ще решите, че това е празник на дискриминираните деца. Ако четете в интернет - пак: тези, които не са като другите...

И започвам да си мисля,че днес в тази страна има дискриминация на нормалността. Не е добре да си дете с родители, ходещо на училище и държащо се прилично. Ако си такъв - никой не те забелязва. А празникът е за тези - наистина незаслужено наказани, но само за тях. Другите? Ами те да учат, да правят контролни, да се готвят да бъдат бъдещето на тази държава. И да гледат с по-добро око на различните. Да ги разбират. Да се научат да ги интегрират по-добре от нас сега.

И когато говоря за празник нямам предвид само отминалия преди месец детски ден - а всеки, винаги, когато...

Да си нормален не е сензация - за теб не пишат, не те показват по телевизията, не ронят крокодилски сълзи. От теб изискват. Теб те учат на твърдост и мъжество. Защото ти си бъдещето.

На добър час мои нормални деца! Животът е труден и несправедлив, но вие го можете!

2010-06-26
Дискриминация на нормалността  
0
7

 

Много често ми се налага да мисля за интеграцията и дискриминацията. Не, че двете вървят заедно (всъщност вървят, ама като алдехиди и кетони, аниони  и катиони и други „подобности"). Какво ни носи и какво ни взема различието? То на какво ни учи? А еднаквостта? А Подобието? Когато интегрираме някого в дадена среда, всъщност него ли приобщаваме към средата или се опитваме да направим по-трудното - да приобщим средата към потребностите на различния? Все въпроси, които ме замислят.

Вярно е, че учебната година свърши. Вярно е, че ваканцията започна и моите четвъртокласници вече нито са мои, нито са четвъртокласници. Но на какво се научиха тези деца благодарение на съжителството  си с дете със СОП ("специални образователни потребности" - според  административния образователен жаргон; а как ли са го превеждали те? - Може би: "Стоп! Опасност! Помогнете!")?

И така - никой от тях не го прие цели четири години, родителите им - още по-малко. Толерантност? Не! А и защо? Когато за всичко е излизал някой друг виновен. Когато те виждат в толкова крехка възраст, че има двоен стандарт. Че някого го влачат на буксир и пак си въобразява, че успява, а наглостта му няма граница. Когато в техния добре подреден детски свят е влязъл някой - различен, но не чак толкова, че да бъде толкова гален, а е...

И на фона на тези ми мисли - статии, филми и предавания, посветени на първи юни. Какво беше това? Ако гледате българската телевизия ще решите, че това е празник на дискриминираните деца. Ако четете в интернет - пак: тези, които не са като другите...

И започвам да си мисля,че днес в тази страна има дискриминация на нормалността. Не е добре да си дете с родители, ходещо на училище и държащо се прилично. Ако си такъв - никой не те забелязва. А празникът е за тези - наистина незаслужено наказани, но само за тях. Другите? Ами те да учат, да правят контролни, да се готвят да бъдат бъдещето на тази държава. И да гледат с по-добро око на различните. Да ги разбират. Да се научат да ги интегрират по-добре от нас сега.

И когато говоря за празник нямам предвид само отминалия преди месец детски ден - а всеки, винаги, когато...

Да си нормален не е сензация - за теб не пишат, не те показват по телевизията, не ронят крокодилски сълзи. От теб изискват. Теб те учат на твърдост и мъжество. Защото ти си бъдещето.

На добър час мои нормални деца! Животът е труден и несправедлив, но вие го можете!

2010-06-26
Дискриминация на нормалността  
0
7

 

Много често ми се налага да мисля за интеграцията и дискриминацията. Не, че двете вървят заедно (всъщност вървят, ама като алдехиди и кетони, аниони  и катиони и други „подобности"). Какво ни носи и какво ни взема различието? То на какво ни учи? А еднаквостта? А Подобието? Когато интегрираме някого в дадена среда, всъщност него ли приобщаваме към средата или се опитваме да направим по-трудното - да приобщим средата към потребностите на различния? Все въпроси, които ме замислят.

Вярно е, че учебната година свърши. Вярно е, че ваканцията започна и моите четвъртокласници вече нито са мои, нито са четвъртокласници. Но на какво се научиха тези деца благодарение на съжителството  си с дете със СОП ("специални образователни потребности" - според  административния образователен жаргон; а как ли са го превеждали те? - Може би: "Стоп! Опасност! Помогнете!")?

И така - никой от тях не го прие цели четири години, родителите им - още по-малко. Толерантност? Не! А и защо? Когато за всичко е излизал някой друг виновен. Когато те виждат в толкова крехка възраст, че има двоен стандарт. Че някого го влачат на буксир и пак си въобразява, че успява, а наглостта му няма граница. Когато в техния добре подреден детски свят е влязъл някой - различен, но не чак толкова, че да бъде толкова гален, а е...

И на фона на тези ми мисли - статии, филми и предавания, посветени на първи юни. Какво беше това? Ако гледате българската телевизия ще решите, че това е празник на дискриминираните деца. Ако четете в интернет - пак: тези, които не са като другите...

И започвам да си мисля,че днес в тази страна има дискриминация на нормалността. Не е добре да си дете с родители, ходещо на училище и държащо се прилично. Ако си такъв - никой не те забелязва. А празникът е за тези - наистина незаслужено наказани, но само за тях. Другите? Ами те да учат, да правят контролни, да се готвят да бъдат бъдещето на тази държава. И да гледат с по-добро око на различните. Да ги разбират. Да се научат да ги интегрират по-добре от нас сега.

И когато говоря за празник нямам предвид само отминалия преди месец детски ден - а всеки, винаги, когато...

Да си нормален не е сензация - за теб не пишат, не те показват по телевизията, не ронят крокодилски сълзи. От теб изискват. Теб те учат на твърдост и мъжество. Защото ти си бъдещето.

На добър час мои нормални деца! Животът е труден и несправедлив, но вие го можете!

2010-06-26
Как се живее 20 години под един покрив (в панелка на 13 етаж)?  
0
7

 

Да ви кажа право - интересно се живее. И по-малко е интересно, а как е за повече ще разкажа след време. Историята започва някъде далеч в миналия век, в една друга, отминала епоха. Но не това е Важното. Когато за първи път посетих бъдещото си жилище и погледнах на света от висотата на 13-ия етаж заявих на тогавашния си приятел, по-късно съпруг: „Тук можеш да завъдиш или змия или скален орел - нищо друго!" и не знам на кое от двете му заприличах, но ето на - живея си доста уютно в бърлогата (каквато си  я направя - такава - моя си е).

Тук, разбира се очаквате да ви разкажа за неизбежните ремонти - мъкаааааа, но се случват. Единият си го направих с много нерви и с външна помощ - на татковците. Другият - по метода „Направи си сам" в една обща отпуска - беше вълнуващо. Работим заедно, къпем се и излизаме да хапнем, щото ремонта беше в кухнята. Признавам - хубаво беше, нищо, че оранжевия оцветител направи боята розова. Задружният труд заздравява брака. И сега пак сме в ремонт. Още от ноември. Но съм оставила Единствения сам да взема всички решения и подозирам, че ще си живея на строителна площадка още година и половина. 

Очаквате да ви разказвам за съседските междуособици. Но няма. Защото поздравявам с усмивка даже и децата. Е, на два пъти ми се наложи да се държа като простак. Но колко са два пъти за двадесет години. Не си изхвърлям боклука отвисоко, не заливам с вода съседите отдолу - щото съм възпитана. А на мен не ми го причиняват, щото съм най-горе.

Очаквате да ви разказвам семейни пикантерии. Не. И това няма да стане. Не, че няма. Ама те са си само за нас.

Ще искате рецепти. Как става? Ми, честно - не знам. Може би, защото бърлогата си е наша и защото бързо разбрахме, че близките са чужди, когато правиш семейство. Може би, защото мъчително установихме, че е по-добре да си вярваме, макар доверието да не съществува след някои случки, които не ни карат да се гордеем. А може би, защото сме наясно, че любовта ни „не е вулкан от страст" и не я търсим по кьошетата, където я няма. Но опитваме да поддържаме добрия тон. Уважаваме личното си пространство (в известна степен) и индивидуалните си интереси. Е, понякога ни глождят някакви червейчета, но и без тях не може.

А панелката си е панелка. Нямаше да е лошо да имаме къща с двор край града. Но пък тя нямаше да има 13 етажа. А от тази височина се гледа на света отвисоко. Не ми ли вярвате? Ако щете! Обаче аз живея на 13-ия етаж от двадесет години и знам.

А това за двадесетгодишния брачен стаж си е шега. Девойките, дето ги гледате около мен са само по-малките ми сестрички.  Аз не мога себе си да гледам, ка моли цвете или животинче. Как ще съм отгледала деца?

Я дайте да ви сипя пак от кафето. Че нещо сме се поокръглили, приятелки. И да хукваме навън - къде другаде?

Послепис: Минаха няколко месеца от моята „порцеланова сватба". Със сигурност нищо не се е променило. Дори не си купихме нов порцеланов сервиз - не робуваме на символиката, а чините са си битовизми. Но се върнах към този текст, който може би щях да пропусна, защото току-що отпразнувахме една по-значима годишнина. Моите родители имаха „Сапфирена сватба". А какво символизира този скъпоценен камък? Той е син, той е камъкът на учителите. Той укрепва неформалната власт и прави така, че да не получат нищо онези, които искат всичко за себе си.

На мама и татко:  Честито и да сте ми живи и здрави!

Аз разбрах как може да се продължи напред. А вие? :*

2010-06-12
Как се живее 20 години под един покрив (в панелка на 13 етаж)?  
0
7

 

Да ви кажа право - интересно се живее. И по-малко е интересно, а как е за повече ще разкажа след време. Историята започва някъде далеч в миналия век, в една друга, отминала епоха. Но не това е Важното. Когато за първи път посетих бъдещото си жилище и погледнах на света от висотата на 13-ия етаж заявих на тогавашния си приятел, по-късно съпруг: „Тук можеш да завъдиш или змия или скален орел - нищо друго!" и не знам на кое от двете му заприличах, но ето на - живея си доста уютно в бърлогата (каквато си  я направя - такава - моя си е).

Тук, разбира се очаквате да ви разкажа за неизбежните ремонти - мъкаааааа, но се случват. Единият си го направих с много нерви и с външна помощ - на татковците. Другият - по метода „Направи си сам" в една обща отпуска - беше вълнуващо. Работим заедно, къпем се и излизаме да хапнем, щото ремонта беше в кухнята. Признавам - хубаво беше, нищо, че оранжевия оцветител направи боята розова. Задружният труд заздравява брака. И сега пак сме в ремонт. Още от ноември. Но съм оставила Единствения сам да взема всички решения и подозирам, че ще си живея на строителна площадка още година и половина. 

Очаквате да ви разказвам за съседските междуособици. Но няма. Защото поздравявам с усмивка даже и децата. Е, на два пъти ми се наложи да се държа като простак. Но колко са два пъти за двадесет години. Не си изхвърлям боклука отвисоко, не заливам с вода съседите отдолу - щото съм възпитана. А на мен не ми го причиняват, щото съм най-горе.

Очаквате да ви разказвам семейни пикантерии. Не. И това няма да стане. Не, че няма. Ама те са си само за нас.

Ще искате рецепти. Как става? Ми, честно - не знам. Може би, защото бърлогата си е наша и защото бързо разбрахме, че близките са чужди, когато правиш семейство. Може би, защото мъчително установихме, че е по-добре да си вярваме, макар доверието да не съществува след някои случки, които не ни карат да се гордеем. А може би, защото сме наясно, че любовта ни „не е вулкан от страст" и не я търсим по кьошетата, където я няма. Но опитваме да поддържаме добрия тон. Уважаваме личното си пространство (в известна степен) и индивидуалните си интереси. Е, понякога ни глождят някакви червейчета, но и без тях не може.

А панелката си е панелка. Нямаше да е лошо да имаме къща с двор край града. Но пък тя нямаше да има 13 етажа. А от тази височина се гледа на света отвисоко. Не ми ли вярвате? Ако щете! Обаче аз живея на 13-ия етаж от двадесет години и знам.

А това за двадесетгодишния брачен стаж си е шега. Девойките, дето ги гледате около мен са само по-малките ми сестрички.  Аз не мога себе си да гледам, ка моли цвете или животинче. Как ще съм отгледала деца?

Я дайте да ви сипя пак от кафето. Че нещо сме се поокръглили, приятелки. И да хукваме навън - къде другаде?

Послепис: Минаха няколко месеца от моята „порцеланова сватба". Със сигурност нищо не се е променило. Дори не си купихме нов порцеланов сервиз - не робуваме на символиката, а чините са си битовизми. Но се върнах към този текст, който може би щях да пропусна, защото току-що отпразнувахме една по-значима годишнина. Моите родители имаха „Сапфирена сватба". А какво символизира този скъпоценен камък? Той е син, той е камъкът на учителите. Той укрепва неформалната власт и прави така, че да не получат нищо онези, които искат всичко за себе си.

На мама и татко:  Честито и да сте ми живи и здрави!

Аз разбрах как може да се продължи напред. А вие? :*

2010-06-12
Как се живее 20 години под един покрив (в панелка на 13 етаж)?  
0
7

 

Да ви кажа право - интересно се живее. И по-малко е интересно, а как е за повече ще разкажа след време. Историята започва някъде далеч в миналия век, в една друга, отминала епоха. Но не това е Важното. Когато за първи път посетих бъдещото си жилище и погледнах на света от висотата на 13-ия етаж заявих на тогавашния си приятел, по-късно съпруг: „Тук можеш да завъдиш или змия или скален орел - нищо друго!" и не знам на кое от двете му заприличах, но ето на - живея си доста уютно в бърлогата (каквато си  я направя - такава - моя си е).

Тук, разбира се очаквате да ви разкажа за неизбежните ремонти - мъкаааааа, но се случват. Единият си го направих с много нерви и с външна помощ - на татковците. Другият - по метода „Направи си сам" в една обща отпуска - беше вълнуващо. Работим заедно, къпем се и излизаме да хапнем, щото ремонта беше в кухнята. Признавам - хубаво беше, нищо, че оранжевия оцветител направи боята розова. Задружният труд заздравява брака. И сега пак сме в ремонт. Още от ноември. Но съм оставила Единствения сам да взема всички решения и подозирам, че ще си живея на строителна площадка още година и половина. 

Очаквате да ви разказвам за съседските междуособици. Но няма. Защото поздравявам с усмивка даже и децата. Е, на два пъти ми се наложи да се държа като простак. Но колко са два пъти за двадесет години. Не си изхвърлям боклука отвисоко, не заливам с вода съседите отдолу - щото съм възпитана. А на мен не ми го причиняват, щото съм най-горе.

Очаквате да ви разказвам семейни пикантерии. Не. И това няма да стане. Не, че няма. Ама те са си само за нас.

Ще искате рецепти. Как става? Ми, честно - не знам. Може би, защото бърлогата си е наша и защото бързо разбрахме, че близките са чужди, когато правиш семейство. Може би, защото мъчително установихме, че е по-добре да си вярваме, макар доверието да не съществува след някои случки, които не ни карат да се гордеем. А може би, защото сме наясно, че любовта ни „не е вулкан от страст" и не я търсим по кьошетата, където я няма. Но опитваме да поддържаме добрия тон. Уважаваме личното си пространство (в известна степен) и индивидуалните си интереси. Е, понякога ни глождят някакви червейчета, но и без тях не може.

А панелката си е панелка. Нямаше да е лошо да имаме къща с двор край града. Но пък тя нямаше да има 13 етажа. А от тази височина се гледа на света отвисоко. Не ми ли вярвате? Ако щете! Обаче аз живея на 13-ия етаж от двадесет години и знам.

А това за двадесетгодишния брачен стаж си е шега. Девойките, дето ги гледате около мен са само по-малките ми сестрички.  Аз не мога себе си да гледам, ка моли цвете или животинче. Как ще съм отгледала деца?

Я дайте да ви сипя пак от кафето. Че нещо сме се поокръглили, приятелки. И да хукваме навън - къде другаде?

Послепис: Минаха няколко месеца от моята „порцеланова сватба". Със сигурност нищо не се е променило. Дори не си купихме нов порцеланов сервиз - не робуваме на символиката, а чините са си битовизми. Но се върнах към този текст, който може би щях да пропусна, защото току-що отпразнувахме една по-значима годишнина. Моите родители имаха „Сапфирена сватба". А какво символизира този скъпоценен камък? Той е син, той е камъкът на учителите. Той укрепва неформалната власт и прави така, че да не получат нищо онези, които искат всичко за себе си.

На мама и татко:  Честито и да сте ми живи и здрави!

Аз разбрах как може да се продължи напред. А вие? :*

2010-06-12
Как се живее 20 години под един покрив (в панелка на 13 етаж)?  
0
7

 

Да ви кажа право - интересно се живее. И по-малко е интересно, а как е за повече ще разкажа след време. Историята започва някъде далеч в миналия век, в една друга, отминала епоха. Но не това е Важното. Когато за първи път посетих бъдещото си жилище и погледнах на света от висотата на 13-ия етаж заявих на тогавашния си приятел, по-късно съпруг: „Тук можеш да завъдиш или змия или скален орел - нищо друго!" и не знам на кое от двете му заприличах, но ето на - живея си доста уютно в бърлогата (каквато си  я направя - такава - моя си е).

Тук, разбира се очаквате да ви разкажа за неизбежните ремонти - мъкаааааа, но се случват. Единият си го направих с много нерви и с външна помощ - на татковците. Другият - по метода „Направи си сам" в една обща отпуска - беше вълнуващо. Работим заедно, къпем се и излизаме да хапнем, щото ремонта беше в кухнята. Признавам - хубаво беше, нищо, че оранжевия оцветител направи боята розова. Задружният труд заздравява брака. И сега пак сме в ремонт. Още от ноември. Но съм оставила Единствения сам да взема всички решения и подозирам, че ще си живея на строителна площадка още година и половина. 

Очаквате да ви разказвам за съседските междуособици. Но няма. Защото поздравявам с усмивка даже и децата. Е, на два пъти ми се наложи да се държа като простак. Но колко са два пъти за двадесет години. Не си изхвърлям боклука отвисоко, не заливам с вода съседите отдолу - щото съм възпитана. А на мен не ми го причиняват, щото съм най-горе.

Очаквате да ви разказвам семейни пикантерии. Не. И това няма да стане. Не, че няма. Ама те са си само за нас.

Ще искате рецепти. Как става? Ми, честно - не знам. Може би, защото бърлогата си е наша и защото бързо разбрахме, че близките са чужди, когато правиш семейство. Може би, защото мъчително установихме, че е по-добре да си вярваме, макар доверието да не съществува след някои случки, които не ни карат да се гордеем. А може би, защото сме наясно, че любовта ни „не е вулкан от страст" и не я търсим по кьошетата, където я няма. Но опитваме да поддържаме добрия тон. Уважаваме личното си пространство (в известна степен) и индивидуалните си интереси. Е, понякога ни глождят някакви червейчета, но и без тях не може.

А панелката си е панелка. Нямаше да е лошо да имаме къща с двор край града. Но пък тя нямаше да има 13 етажа. А от тази височина се гледа на света отвисоко. Не ми ли вярвате? Ако щете! Обаче аз живея на 13-ия етаж от двадесет години и знам.

А това за двадесетгодишния брачен стаж си е шега. Девойките, дето ги гледате около мен са само по-малките ми сестрички.  Аз не мога себе си да гледам, ка моли цвете или животинче. Как ще съм отгледала деца?

Я дайте да ви сипя пак от кафето. Че нещо сме се поокръглили, приятелки. И да хукваме навън - къде другаде?

Послепис: Минаха няколко месеца от моята „порцеланова сватба". Със сигурност нищо не се е променило. Дори не си купихме нов порцеланов сервиз - не робуваме на символиката, а чините са си битовизми. Но се върнах към този текст, който може би щях да пропусна, защото току-що отпразнувахме една по-значима годишнина. Моите родители имаха „Сапфирена сватба". А какво символизира този скъпоценен камък? Той е син, той е камъкът на учителите. Той укрепва неформалната власт и прави така, че да не получат нищо онези, които искат всичко за себе си.

На мама и татко:  Честито и да сте ми живи и здрави!

Аз разбрах как може да се продължи напред. А вие? :*

2010-06-12
Защо закъсня кафето?  
0
7

(или диалог между някои от близнаците в мен вместо колонка)

 

 

 

„Много е възможно тази нощ някой да е очаквал да си налее чашка кафе за отслабване  още в 12.01 ч. Невъзможно! Просто тази дето го приготвя беше на купон. И макар да е малко Пепеляшка и да си тръгва от купони четвърт час преди полунощ, не би успяла  да напише и колонка."

- Не ти липсва самочувствие, момиче! Кой ли пък не спи за да ти чете колонките?

- Това не знам - не е доказуемо, поне защото това е място свободно от брояч и място за коментари. А, че днес съм малко самохвална си е истина. Празнувахме рожден ден. И ми беше хубаво. Рожден ден като рожден ден! И все пак, малко необикновен. Та днес празнувахме рождения ден на сайта, който ни събра и...

- Я, моля те! Откога и сайтовете имат рождени дни? Ти сега ще кажеш, че и торта сте яли.

- Не, торта не ядохме ,но стихове и песни имаше.

- А ти нямаш ли какво друго да разкажеш и споделиш? Не можеш ли малко да помислиш за това дето става в държавата, ами за някакъв купон си тръгнала да разказваш.

- Мога, разбира се. Само че има и неща, които си струват. Ако някой ти каже, че една книга е невероятна, дълбока и прекрасна и ти отиваш в този момент да се срещнеш с хората, които имат пръст в издаването...

- Разбирам. Но все пак колонката е публицистичен текст. Не е да не си чела „аферата" днес или да не ти се е случило хептен нищо. И кога най-после ще се заемеш с интеграцията?

- Виж: Ила ме помоли да разкажа за рождения ден, а нали знаеш, че на тази жена трудно и отказвам.

- Ми разказвай си тогава. Аз не искам да слушам, а кой пък ще ти чете брътвежите...

- А по обед една жена ми пя прекрасни песни. За да поздрави мен, колегите и децата с които едно дете се разделя с нежелание, но по стечение на обстоятелствата.

- Ето, разкажи за това и как не се получават нещата в здравеопазването ни. Порови по новините. Сподели как точно се върви по стълбата - знаеш по коя и как едновременно те обичат и мразят, как се опитват да те манипулират...

- Не! Искам да кажа: Празникът продължава. Шоуто трябва да продължи! Гледам напред!

- Глупава оптимистка. Я изтрезней!

- Не искам. Искам да има буквите вечно, сайтът „буквите" достатъчно и хора, които да правят нещата „защото мога" докато свят светува и малко след това.

Честит рожден ден!На всички „буквички" и приятели.

.

 

2010-05-29
Защо закъсня кафето?  
0
7

(или диалог между някои от близнаците в мен вместо колонка)

 

 

 

„Много е възможно тази нощ някой да е очаквал да си налее чашка кафе за отслабване  още в 12.01 ч. Невъзможно! Просто тази дето го приготвя беше на купон. И макар да е малко Пепеляшка и да си тръгва от купони четвърт час преди полунощ, не би успяла  да напише и колонка."

- Не ти липсва самочувствие, момиче! Кой ли пък не спи за да ти чете колонките?

- Това не знам - не е доказуемо, поне защото това е място свободно от брояч и място за коментари. А, че днес съм малко самохвална си е истина. Празнувахме рожден ден. И ми беше хубаво. Рожден ден като рожден ден! И все пак, малко необикновен. Та днес празнувахме рождения ден на сайта, който ни събра и...

- Я, моля те! Откога и сайтовете имат рождени дни? Ти сега ще кажеш, че и торта сте яли.

- Не, торта не ядохме ,но стихове и песни имаше.

- А ти нямаш ли какво друго да разкажеш и споделиш? Не можеш ли малко да помислиш за това дето става в държавата, ами за някакъв купон си тръгнала да разказваш.

- Мога, разбира се. Само че има и неща, които си струват. Ако някой ти каже, че една книга е невероятна, дълбока и прекрасна и ти отиваш в този момент да се срещнеш с хората, които имат пръст в издаването...

- Разбирам. Но все пак колонката е публицистичен текст. Не е да не си чела „аферата" днес или да не ти се е случило хептен нищо. И кога най-после ще се заемеш с интеграцията?

- Виж: Ила ме помоли да разкажа за рождения ден, а нали знаеш, че на тази жена трудно и отказвам.

- Ми разказвай си тогава. Аз не искам да слушам, а кой пък ще ти чете брътвежите...

- А по обед една жена ми пя прекрасни песни. За да поздрави мен, колегите и децата с които едно дете се разделя с нежелание, но по стечение на обстоятелствата.

- Ето, разкажи за това и как не се получават нещата в здравеопазването ни. Порови по новините. Сподели как точно се върви по стълбата - знаеш по коя и как едновременно те обичат и мразят, как се опитват да те манипулират...

- Не! Искам да кажа: Празникът продължава. Шоуто трябва да продължи! Гледам напред!

- Глупава оптимистка. Я изтрезней!

- Не искам. Искам да има буквите вечно, сайтът „буквите" достатъчно и хора, които да правят нещата „защото мога" докато свят светува и малко след това.

Честит рожден ден!На всички „буквички" и приятели.

.

 

2010-05-29
Защо закъсня кафето?  
0
7

(или диалог между някои от близнаците в мен вместо колонка)

 

 

 

„Много е възможно тази нощ някой да е очаквал да си налее чашка кафе за отслабване  още в 12.01 ч. Невъзможно! Просто тази дето го приготвя беше на купон. И макар да е малко Пепеляшка и да си тръгва от купони четвърт час преди полунощ, не би успяла  да напише и колонка."

- Не ти липсва самочувствие, момиче! Кой ли пък не спи за да ти чете колонките?

- Това не знам - не е доказуемо, поне защото това е място свободно от брояч и място за коментари. А, че днес съм малко самохвална си е истина. Празнувахме рожден ден. И ми беше хубаво. Рожден ден като рожден ден! И все пак, малко необикновен. Та днес празнувахме рождения ден на сайта, който ни събра и...

- Я, моля те! Откога и сайтовете имат рождени дни? Ти сега ще кажеш, че и торта сте яли.

- Не, торта не ядохме ,но стихове и песни имаше.

- А ти нямаш ли какво друго да разкажеш и споделиш? Не можеш ли малко да помислиш за това дето става в държавата, ами за някакъв купон си тръгнала да разказваш.

- Мога, разбира се. Само че има и неща, които си струват. Ако някой ти каже, че една книга е невероятна, дълбока и прекрасна и ти отиваш в този момент да се срещнеш с хората, които имат пръст в издаването...

- Разбирам. Но все пак колонката е публицистичен текст. Не е да не си чела „аферата" днес или да не ти се е случило хептен нищо. И кога най-после ще се заемеш с интеграцията?

- Виж: Ила ме помоли да разкажа за рождения ден, а нали знаеш, че на тази жена трудно и отказвам.

- Ми разказвай си тогава. Аз не искам да слушам, а кой пък ще ти чете брътвежите...

- А по обед една жена ми пя прекрасни песни. За да поздрави мен, колегите и децата с които едно дете се разделя с нежелание, но по стечение на обстоятелствата.

- Ето, разкажи за това и как не се получават нещата в здравеопазването ни. Порови по новините. Сподели как точно се върви по стълбата - знаеш по коя и как едновременно те обичат и мразят, как се опитват да те манипулират...

- Не! Искам да кажа: Празникът продължава. Шоуто трябва да продължи! Гледам напред!

- Глупава оптимистка. Я изтрезней!

- Не искам. Искам да има буквите вечно, сайтът „буквите" достатъчно и хора, които да правят нещата „защото мога" докато свят светува и малко след това.

Честит рожден ден!На всички „буквички" и приятели.

.

 

2010-05-29
Защо закъсня кафето?  
0
7

(или диалог между някои от близнаците в мен вместо колонка)

 

 

 

„Много е възможно тази нощ някой да е очаквал да си налее чашка кафе за отслабване  още в 12.01 ч. Невъзможно! Просто тази дето го приготвя беше на купон. И макар да е малко Пепеляшка и да си тръгва от купони четвърт час преди полунощ, не би успяла  да напише и колонка."

- Не ти липсва самочувствие, момиче! Кой ли пък не спи за да ти чете колонките?

- Това не знам - не е доказуемо, поне защото това е място свободно от брояч и място за коментари. А, че днес съм малко самохвална си е истина. Празнувахме рожден ден. И ми беше хубаво. Рожден ден като рожден ден! И все пак, малко необикновен. Та днес празнувахме рождения ден на сайта, който ни събра и...

- Я, моля те! Откога и сайтовете имат рождени дни? Ти сега ще кажеш, че и торта сте яли.

- Не, торта не ядохме ,но стихове и песни имаше.

- А ти нямаш ли какво друго да разкажеш и споделиш? Не можеш ли малко да помислиш за това дето става в държавата, ами за някакъв купон си тръгнала да разказваш.

- Мога, разбира се. Само че има и неща, които си струват. Ако някой ти каже, че една книга е невероятна, дълбока и прекрасна и ти отиваш в този момент да се срещнеш с хората, които имат пръст в издаването...

- Разбирам. Но все пак колонката е публицистичен текст. Не е да не си чела „аферата" днес или да не ти се е случило хептен нищо. И кога най-после ще се заемеш с интеграцията?

- Виж: Ила ме помоли да разкажа за рождения ден, а нали знаеш, че на тази жена трудно и отказвам.

- Ми разказвай си тогава. Аз не искам да слушам, а кой пък ще ти чете брътвежите...

- А по обед една жена ми пя прекрасни песни. За да поздрави мен, колегите и децата с които едно дете се разделя с нежелание, но по стечение на обстоятелствата.

- Ето, разкажи за това и как не се получават нещата в здравеопазването ни. Порови по новините. Сподели как точно се върви по стълбата - знаеш по коя и как едновременно те обичат и мразят, как се опитват да те манипулират...

- Не! Искам да кажа: Празникът продължава. Шоуто трябва да продължи! Гледам напред!

- Глупава оптимистка. Я изтрезней!

- Не искам. Искам да има буквите вечно, сайтът „буквите" достатъчно и хора, които да правят нещата „защото мога" докато свят светува и малко след това.

Честит рожден ден!На всички „буквички" и приятели.

.

 

2010-05-29
Наем за сцена. Защо не?  
0
7

 

Да се плаща наем за сцена е логично. Особено за лятна сцена. Там в парка, където публиката са случайно разхождащи се хора. Дори много логично според експертите в Столична община, която стопанисва градските летни сцени.

Как ги стопанисва ли? Ето  така: взема наем от всеки, който иска да направи нещо на тях. 600 лева на ден. Разбира се, че никой никога не помита наоколо, а за потягане на пейките - и дума да не става. Дори веднъж видях едно детенце да мушка краче в дупката на стъпалото. Криза е - този град има нужда от средства - от където и да е. Какво, че на лятната сцена обикновено се изявяват някакви самодейци и доброволци, творци по душа. Че те няма да поставят охрана и  никой няма да „къса билетчета" за парковата им изява.

Там, на чист въздух ще ги гледат и слушат бабите, извели внуците, майките с количките, младежите, потърсили прохлада и усамотение. Хора, които пишат, рецитират, пеят, „както умеят" и не за свое удовлетворение, а за да зарадват хората на този град. За да създадат една различна културна среда, нямаща общо с чалгата. 

Нали уж  и целите на програма Култура са такива - да стигнат творците до гражданите. Но за да стигнат наистина и по своя инициатива те трябва да платят наем за сцена. Защо не? Поетите и писателите, бардовете, младите  рокаджии са богати хора - богати по дух. Те се надсмиват над парите, индеферентни са към тях. Какво им струва да дадат някакви си 600 лева на Столична община? Та безценните им стихове и музика нима не струват повече?!

И хората ще ги гледат и слушат безплатно. Защото Столична община се е погрижила за гражданите си. След още 4 години ще гласуваме за този кмет, който е довел Поета или Певеца  на сцената и успяхме да си вземем  автограф. И това само за някакви си 600 лева, взети от твореца и съмишлениците му. А колко ползи...

2010-05-15
Наем за сцена. Защо не?  
0
7

 

Да се плаща наем за сцена е логично. Особено за лятна сцена. Там в парка, където публиката са случайно разхождащи се хора. Дори много логично според експертите в Столична община, която стопанисва градските летни сцени.

Как ги стопанисва ли? Ето  така: взема наем от всеки, който иска да направи нещо на тях. 600 лева на ден. Разбира се, че никой никога не помита наоколо, а за потягане на пейките - и дума да не става. Дори веднъж видях едно детенце да мушка краче в дупката на стъпалото. Криза е - този град има нужда от средства - от където и да е. Какво, че на лятната сцена обикновено се изявяват някакви самодейци и доброволци, творци по душа. Че те няма да поставят охрана и  никой няма да „къса билетчета" за парковата им изява.

Там, на чист въздух ще ги гледат и слушат бабите, извели внуците, майките с количките, младежите, потърсили прохлада и усамотение. Хора, които пишат, рецитират, пеят, „както умеят" и не за свое удовлетворение, а за да зарадват хората на този град. За да създадат една различна културна среда, нямаща общо с чалгата. 

Нали уж  и целите на програма Култура са такива - да стигнат творците до гражданите. Но за да стигнат наистина и по своя инициатива те трябва да платят наем за сцена. Защо не? Поетите и писателите, бардовете, младите  рокаджии са богати хора - богати по дух. Те се надсмиват над парите, индеферентни са към тях. Какво им струва да дадат някакви си 600 лева на Столична община? Та безценните им стихове и музика нима не струват повече?!

И хората ще ги гледат и слушат безплатно. Защото Столична община се е погрижила за гражданите си. След още 4 години ще гласуваме за този кмет, който е довел Поета или Певеца  на сцената и успяхме да си вземем  автограф. И това само за някакви си 600 лева, взети от твореца и съмишлениците му. А колко ползи...

2010-05-15
Наем за сцена. Защо не?  
0
7

 

Да се плаща наем за сцена е логично. Особено за лятна сцена. Там в парка, където публиката са случайно разхождащи се хора. Дори много логично според експертите в Столична община, която стопанисва градските летни сцени.

Как ги стопанисва ли? Ето  така: взема наем от всеки, който иска да направи нещо на тях. 600 лева на ден. Разбира се, че никой никога не помита наоколо, а за потягане на пейките - и дума да не става. Дори веднъж видях едно детенце да мушка краче в дупката на стъпалото. Криза е - този град има нужда от средства - от където и да е. Какво, че на лятната сцена обикновено се изявяват някакви самодейци и доброволци, творци по душа. Че те няма да поставят охрана и  никой няма да „къса билетчета" за парковата им изява.

Там, на чист въздух ще ги гледат и слушат бабите, извели внуците, майките с количките, младежите, потърсили прохлада и усамотение. Хора, които пишат, рецитират, пеят, „както умеят" и не за свое удовлетворение, а за да зарадват хората на този град. За да създадат една различна културна среда, нямаща общо с чалгата. 

Нали уж  и целите на програма Култура са такива - да стигнат творците до гражданите. Но за да стигнат наистина и по своя инициатива те трябва да платят наем за сцена. Защо не? Поетите и писателите, бардовете, младите  рокаджии са богати хора - богати по дух. Те се надсмиват над парите, индеферентни са към тях. Какво им струва да дадат някакви си 600 лева на Столична община? Та безценните им стихове и музика нима не струват повече?!

И хората ще ги гледат и слушат безплатно. Защото Столична община се е погрижила за гражданите си. След още 4 години ще гласуваме за този кмет, който е довел Поета или Певеца  на сцената и успяхме да си вземем  автограф. И това само за някакви си 600 лева, взети от твореца и съмишлениците му. А колко ползи...

2010-05-15
Наем за сцена. Защо не?  
0
7

 

Да се плаща наем за сцена е логично. Особено за лятна сцена. Там в парка, където публиката са случайно разхождащи се хора. Дори много логично според експертите в Столична община, която стопанисва градските летни сцени.

Как ги стопанисва ли? Ето  така: взема наем от всеки, който иска да направи нещо на тях. 600 лева на ден. Разбира се, че никой никога не помита наоколо, а за потягане на пейките - и дума да не става. Дори веднъж видях едно детенце да мушка краче в дупката на стъпалото. Криза е - този град има нужда от средства - от където и да е. Какво, че на лятната сцена обикновено се изявяват някакви самодейци и доброволци, творци по душа. Че те няма да поставят охрана и  никой няма да „къса билетчета" за парковата им изява.

Там, на чист въздух ще ги гледат и слушат бабите, извели внуците, майките с количките, младежите, потърсили прохлада и усамотение. Хора, които пишат, рецитират, пеят, „както умеят" и не за свое удовлетворение, а за да зарадват хората на този град. За да създадат една различна културна среда, нямаща общо с чалгата. 

Нали уж  и целите на програма Култура са такива - да стигнат творците до гражданите. Но за да стигнат наистина и по своя инициатива те трябва да платят наем за сцена. Защо не? Поетите и писателите, бардовете, младите  рокаджии са богати хора - богати по дух. Те се надсмиват над парите, индеферентни са към тях. Какво им струва да дадат някакви си 600 лева на Столична община? Та безценните им стихове и музика нима не струват повече?!

И хората ще ги гледат и слушат безплатно. Защото Столична община се е погрижила за гражданите си. След още 4 години ще гласуваме за този кмет, който е довел Поета или Певеца  на сцената и успяхме да си вземем  автограф. И това само за някакви си 600 лева, взети от твореца и съмишлениците му. А колко ползи...

2010-05-15
"Нека всеки знае - днес е..."  
0
7

Някъде следобед се сетих, че полуготовите ми текстове за колонка тази нощ съвсем, ама съвсем не стават. Е, то се знае, че и на тях ще им дойде реда, но днешният ден не е какъв и да е и си носи темата сам по себе си. Няма начин - докато си пиете кафето за отслабване, а вече не е зле и да удвоите дозата, че лятото наближава -  ще трябва да се замислите за днешния ден.

Нищо, че времето на първомайската манифестация отмина. Шествия, далеч по-скромни, далеч по-спонтанни и далеч по-взривоопасни от едновремешните дирижирани манифестации ще има в различни места на света. Полицията в Берлин е нащрек, защото очаква безредици. Из интернет-пространството се намират „листовки" и покани за протести срещу кризата на световно-неизвестни организации като анархистични (то българите сме си анархисти по душа, ама анархизъм и организация?!), революционни синдикати и прочие.

Всъщност празникът отбелязва Денят на международната работническа солидарност. Но още в детството ми за никакви международни и никакви солидарни неща не си спомням.  От началото на миналия век празникът е узурпиран и присвоен от леви, а вече и от ултралеви партии и организации.  От деветдесетте години БСП го свърза и с официоза си - вестник „Дума" и така зае Борисовата градина със себе си.

За това пък Южният парк е свободен и там някакви хора ще се опитат да съберат колкото се може повече хора за да ни вкарат в книгата на Гинес за най-много четящи на открито.  Ако ви блазни идеята да направите връзката между Чикагския произход на Деня на труда и Гинес - бъдете там. Времето ще е хубаво. Но още по-хубаво ще е да се качите на Витоша, където млади еколози ще ви накарат да засадите дръвче, а от него със сигурност ще има полза. Пък и ще отбележите с труд празника на труда, а не на маса с чаша в ръка и роднински спор за кризата и политиката.

Като споменах за четене - в София е един интересен писател - френският романист Фредерик Бегбеде. Скандален, талантлив и тук - защо да не се срещнете с него в книжарница „Пингвините" под Университета? Вместо да търсите под вола теле или по телевизията (проверих - по повечето програми и ефирни и кабелни не се предвижда) отбелязване на един празник, останал само като неработен ден, а тази година като е събота - напълно достойно пренебрегнат от всички. А инак е официален в доста държави. И в нашата.

Но празник или не, може би е добре да се замислим за труда. За нашия ежедневен човешки труд. За труда на всички хора, които правят живота ни малко по-лек и приятен. За добрата дума, която не струва нищо, но често забравяме. Казваме ли „Благодаря!" винаги и на всеки, който е направил нещо за нас?

А първи май е и денят на пророк Иеремия. На какво ни учи? Много са нещата, но аз избрах за днес думите „Поправете пътищата си и делата си, и Аз ще ви утвърдя на това място." Защото може би са безкрайни тълкуванията на пророка, но не е невъзможно едно от тях да е, че с труда си ще пребъдем.

2010-05-01
"Нека всеки знае - днес е..."  
0
7

Някъде следобед се сетих, че полуготовите ми текстове за колонка тази нощ съвсем, ама съвсем не стават. Е, то се знае, че и на тях ще им дойде реда, но днешният ден не е какъв и да е и си носи темата сам по себе си. Няма начин - докато си пиете кафето за отслабване, а вече не е зле и да удвоите дозата, че лятото наближава -  ще трябва да се замислите за днешния ден.

Нищо, че времето на първомайската манифестация отмина. Шествия, далеч по-скромни, далеч по-спонтанни и далеч по-взривоопасни от едновремешните дирижирани манифестации ще има в различни места на света. Полицията в Берлин е нащрек, защото очаква безредици. Из интернет-пространството се намират „листовки" и покани за протести срещу кризата на световно-неизвестни организации като анархистични (то българите сме си анархисти по душа, ама анархизъм и организация?!), революционни синдикати и прочие.

Всъщност празникът отбелязва Денят на международната работническа солидарност. Но още в детството ми за никакви международни и никакви солидарни неща не си спомням.  От началото на миналия век празникът е узурпиран и присвоен от леви, а вече и от ултралеви партии и организации.  От деветдесетте години БСП го свърза и с официоза си - вестник „Дума" и така зае Борисовата градина със себе си.

За това пък Южният парк е свободен и там някакви хора ще се опитат да съберат колкото се може повече хора за да ни вкарат в книгата на Гинес за най-много четящи на открито.  Ако ви блазни идеята да направите връзката между Чикагския произход на Деня на труда и Гинес - бъдете там. Времето ще е хубаво. Но още по-хубаво ще е да се качите на Витоша, където млади еколози ще ви накарат да засадите дръвче, а от него със сигурност ще има полза. Пък и ще отбележите с труд празника на труда, а не на маса с чаша в ръка и роднински спор за кризата и политиката.

Като споменах за четене - в София е един интересен писател - френският романист Фредерик Бегбеде. Скандален, талантлив и тук - защо да не се срещнете с него в книжарница „Пингвините" под Университета? Вместо да търсите под вола теле или по телевизията (проверих - по повечето програми и ефирни и кабелни не се предвижда) отбелязване на един празник, останал само като неработен ден, а тази година като е събота - напълно достойно пренебрегнат от всички. А инак е официален в доста държави. И в нашата.

Но празник или не, може би е добре да се замислим за труда. За нашия ежедневен човешки труд. За труда на всички хора, които правят живота ни малко по-лек и приятен. За добрата дума, която не струва нищо, но често забравяме. Казваме ли „Благодаря!" винаги и на всеки, който е направил нещо за нас?

А първи май е и денят на пророк Иеремия. На какво ни учи? Много са нещата, но аз избрах за днес думите „Поправете пътищата си и делата си, и Аз ще ви утвърдя на това място." Защото може би са безкрайни тълкуванията на пророка, но не е невъзможно едно от тях да е, че с труда си ще пребъдем.

2010-05-01
"Нека всеки знае - днес е..."  
0
7

Някъде следобед се сетих, че полуготовите ми текстове за колонка тази нощ съвсем, ама съвсем не стават. Е, то се знае, че и на тях ще им дойде реда, но днешният ден не е какъв и да е и си носи темата сам по себе си. Няма начин - докато си пиете кафето за отслабване, а вече не е зле и да удвоите дозата, че лятото наближава -  ще трябва да се замислите за днешния ден.

Нищо, че времето на първомайската манифестация отмина. Шествия, далеч по-скромни, далеч по-спонтанни и далеч по-взривоопасни от едновремешните дирижирани манифестации ще има в различни места на света. Полицията в Берлин е нащрек, защото очаква безредици. Из интернет-пространството се намират „листовки" и покани за протести срещу кризата на световно-неизвестни организации като анархистични (то българите сме си анархисти по душа, ама анархизъм и организация?!), революционни синдикати и прочие.

Всъщност празникът отбелязва Денят на международната работническа солидарност. Но още в детството ми за никакви международни и никакви солидарни неща не си спомням.  От началото на миналия век празникът е узурпиран и присвоен от леви, а вече и от ултралеви партии и организации.  От деветдесетте години БСП го свърза и с официоза си - вестник „Дума" и така зае Борисовата градина със себе си.

За това пък Южният парк е свободен и там някакви хора ще се опитат да съберат колкото се може повече хора за да ни вкарат в книгата на Гинес за най-много четящи на открито.  Ако ви блазни идеята да направите връзката между Чикагския произход на Деня на труда и Гинес - бъдете там. Времето ще е хубаво. Но още по-хубаво ще е да се качите на Витоша, където млади еколози ще ви накарат да засадите дръвче, а от него със сигурност ще има полза. Пък и ще отбележите с труд празника на труда, а не на маса с чаша в ръка и роднински спор за кризата и политиката.

Като споменах за четене - в София е един интересен писател - френският романист Фредерик Бегбеде. Скандален, талантлив и тук - защо да не се срещнете с него в книжарница „Пингвините" под Университета? Вместо да търсите под вола теле или по телевизията (проверих - по повечето програми и ефирни и кабелни не се предвижда) отбелязване на един празник, останал само като неработен ден, а тази година като е събота - напълно достойно пренебрегнат от всички. А инак е официален в доста държави. И в нашата.

Но празник или не, може би е добре да се замислим за труда. За нашия ежедневен човешки труд. За труда на всички хора, които правят живота ни малко по-лек и приятен. За добрата дума, която не струва нищо, но често забравяме. Казваме ли „Благодаря!" винаги и на всеки, който е направил нещо за нас?

А първи май е и денят на пророк Иеремия. На какво ни учи? Много са нещата, но аз избрах за днес думите „Поправете пътищата си и делата си, и Аз ще ви утвърдя на това място." Защото може би са безкрайни тълкуванията на пророка, но не е невъзможно едно от тях да е, че с труда си ще пребъдем.

2010-05-01
"Нека всеки знае - днес е..."  
0
7

Някъде следобед се сетих, че полуготовите ми текстове за колонка тази нощ съвсем, ама съвсем не стават. Е, то се знае, че и на тях ще им дойде реда, но днешният ден не е какъв и да е и си носи темата сам по себе си. Няма начин - докато си пиете кафето за отслабване, а вече не е зле и да удвоите дозата, че лятото наближава -  ще трябва да се замислите за днешния ден.

Нищо, че времето на първомайската манифестация отмина. Шествия, далеч по-скромни, далеч по-спонтанни и далеч по-взривоопасни от едновремешните дирижирани манифестации ще има в различни места на света. Полицията в Берлин е нащрек, защото очаква безредици. Из интернет-пространството се намират „листовки" и покани за протести срещу кризата на световно-неизвестни организации като анархистични (то българите сме си анархисти по душа, ама анархизъм и организация?!), революционни синдикати и прочие.

Всъщност празникът отбелязва Денят на международната работническа солидарност. Но още в детството ми за никакви международни и никакви солидарни неща не си спомням.  От началото на миналия век празникът е узурпиран и присвоен от леви, а вече и от ултралеви партии и организации.  От деветдесетте години БСП го свърза и с официоза си - вестник „Дума" и така зае Борисовата градина със себе си.

За това пък Южният парк е свободен и там някакви хора ще се опитат да съберат колкото се може повече хора за да ни вкарат в книгата на Гинес за най-много четящи на открито.  Ако ви блазни идеята да направите връзката между Чикагския произход на Деня на труда и Гинес - бъдете там. Времето ще е хубаво. Но още по-хубаво ще е да се качите на Витоша, където млади еколози ще ви накарат да засадите дръвче, а от него със сигурност ще има полза. Пък и ще отбележите с труд празника на труда, а не на маса с чаша в ръка и роднински спор за кризата и политиката.

Като споменах за четене - в София е един интересен писател - френският романист Фредерик Бегбеде. Скандален, талантлив и тук - защо да не се срещнете с него в книжарница „Пингвините" под Университета? Вместо да търсите под вола теле или по телевизията (проверих - по повечето програми и ефирни и кабелни не се предвижда) отбелязване на един празник, останал само като неработен ден, а тази година като е събота - напълно достойно пренебрегнат от всички. А инак е официален в доста държави. И в нашата.

Но празник или не, може би е добре да се замислим за труда. За нашия ежедневен човешки труд. За труда на всички хора, които правят живота ни малко по-лек и приятен. За добрата дума, която не струва нищо, но често забравяме. Казваме ли „Благодаря!" винаги и на всеки, който е направил нещо за нас?

А първи май е и денят на пророк Иеремия. На какво ни учи? Много са нещата, но аз избрах за днес думите „Поправете пътищата си и делата си, и Аз ще ви утвърдя на това място." Защото може би са безкрайни тълкуванията на пророка, но не е невъзможно едно от тях да е, че с труда си ще пребъдем.

2010-05-01
Вулканичен прах  
0
7

 

Събота сутрин е. Станали сте без да ви звъни часовника. Кафето не е машинално изливане за събуждане, а удоволствие и ритуал. Ако четете това, значи харесвате кафето за отслабване, което ви наливам. Надявам се, че несресаните ми и „накифлените" ми мисли свалят от вас сънната нега и може би милиметри от талията, но не ви отслабват способността за мислене.

В петъчната нощ отново се замислям за седмицата, която преживяхме. А тя бе белязана от природни и човешки трагедии с отчетлив резонанс в политически и исторически план. А може би измеренията на случващото се са на съвършено друго равнище, но забързани в делника, в мислите си за днес и сега не можем да ги осмислим.

В сряда (докато Богданов обясняваше, че тук е така; един педагогически съвет спасяваше ученик от изключване и агенти на ДАНС плашеха баби, чинно подредени на опашките за ток) вулканът Ейяфятлайокутл започна второто си в рамките на месец изригване. Той вдигна облак пепел. По планината не потекоха реки от лава, защото се намира под ледник, но смесена с вода магмата се превърна в експлозив, който изригна на хиляди метри нагоре в атмосферата. Бяха отменени около 18 000 полета, което накара хората в Европа да се замислят и да заследим небето за белези на „образът на чудовището". Питаме се: ще дойде ли и над нас? Какво ще ни сполети? Ще има ли дълга зима на континента? И не си задаваме въпроса с какво го заслужихме или предизвикахме. Повдигаме рамене: природа.

Падащ метеорит пък е  забелязан на няколко места в американския Среден запад. Според описанията на очевидци гигантското огнено кълбо било ярко като слънце и бавно се  придвижвало от запад на изток във  вечерния мрак за около 15 минути. Преди да достигне хоризонта, светещият обект се разпаднал на части, а след това бил изгубен от поглед. Според учените (които винаги имат обяснение за всичко), в периода от 4 до 21 април над централните американски щати преминава метеоритен дъжд, но засега не могат да твърдят със сигурност, че огненото кълбо е част от него. Но Америка е далеч. Защо да се притесняваме? Стига да погледаме страшната му красота във V-box.

Миналата събота (докато се забавлявах със спътниците си, пътувайки за вкъщи; докато Поли се вълнуваше от излизането на първата си колонка, а правителството обяви, че България се отказва от бързото въвеждане на еврото) самолет ТУ-154  катастрофира на около 500 метра от пистата на военното летище в Смоленск - западна Русия. При катастрофата загиват президентът Лех Качински и  част от елита на Полската държава.

Болката и скръбта на полския народ от това невъобразимо нещастие, обаче едва ли биха били така силни, ако не се правеше аналогия между него  и мястото на трагедията - символ за всички поляци. „Преди 70 години в Катин съветската милиция елиминира полския елит. Днес полският елит загина, докато пътуваше, за да отдаде почит на убитите поляци", пише Лех Валенса. Катин е страшното име на смърт и страх. Катинското клане е ужасяващ епизод от историята на Втората световна война, но още по-страшни са  мълчанието и лъжите, които го следват.

ЕС обяви ден на траур в понеделник. За Полша траурните дни са седем - до утре, когато ще се извърши погребалната церемония. Когато е и денят на траур, обявен у нас.  Много от държавните глави няма да пристигнат за поклонението - вулканичният прах е затворил небето над Европа.

Той ли е, който затваря паметта и сърцата ни?

2010-04-17
Вулканичен прах  
0
7

 

Събота сутрин е. Станали сте без да ви звъни часовника. Кафето не е машинално изливане за събуждане, а удоволствие и ритуал. Ако четете това, значи харесвате кафето за отслабване, което ви наливам. Надявам се, че несресаните ми и „накифлените" ми мисли свалят от вас сънната нега и може би милиметри от талията, но не ви отслабват способността за мислене.

В петъчната нощ отново се замислям за седмицата, която преживяхме. А тя бе белязана от природни и човешки трагедии с отчетлив резонанс в политически и исторически план. А може би измеренията на случващото се са на съвършено друго равнище, но забързани в делника, в мислите си за днес и сега не можем да ги осмислим.

В сряда (докато Богданов обясняваше, че тук е така; един педагогически съвет спасяваше ученик от изключване и агенти на ДАНС плашеха баби, чинно подредени на опашките за ток) вулканът Ейяфятлайокутл започна второто си в рамките на месец изригване. Той вдигна облак пепел. По планината не потекоха реки от лава, защото се намира под ледник, но смесена с вода магмата се превърна в експлозив, който изригна на хиляди метри нагоре в атмосферата. Бяха отменени около 18 000 полета, което накара хората в Европа да се замислят и да заследим небето за белези на „образът на чудовището". Питаме се: ще дойде ли и над нас? Какво ще ни сполети? Ще има ли дълга зима на континента? И не си задаваме въпроса с какво го заслужихме или предизвикахме. Повдигаме рамене: природа.

Падащ метеорит пък е  забелязан на няколко места в американския Среден запад. Според описанията на очевидци гигантското огнено кълбо било ярко като слънце и бавно се  придвижвало от запад на изток във  вечерния мрак за около 15 минути. Преди да достигне хоризонта, светещият обект се разпаднал на части, а след това бил изгубен от поглед. Според учените (които винаги имат обяснение за всичко), в периода от 4 до 21 април над централните американски щати преминава метеоритен дъжд, но засега не могат да твърдят със сигурност, че огненото кълбо е част от него. Но Америка е далеч. Защо да се притесняваме? Стига да погледаме страшната му красота във V-box.

Миналата събота (докато се забавлявах със спътниците си, пътувайки за вкъщи; докато Поли се вълнуваше от излизането на първата си колонка, а правителството обяви, че България се отказва от бързото въвеждане на еврото) самолет ТУ-154  катастрофира на около 500 метра от пистата на военното летище в Смоленск - западна Русия. При катастрофата загиват президентът Лех Качински и  част от елита на Полската държава.

Болката и скръбта на полския народ от това невъобразимо нещастие, обаче едва ли биха били така силни, ако не се правеше аналогия между него  и мястото на трагедията - символ за всички поляци. „Преди 70 години в Катин съветската милиция елиминира полския елит. Днес полският елит загина, докато пътуваше, за да отдаде почит на убитите поляци", пише Лех Валенса. Катин е страшното име на смърт и страх. Катинското клане е ужасяващ епизод от историята на Втората световна война, но още по-страшни са  мълчанието и лъжите, които го следват.

ЕС обяви ден на траур в понеделник. За Полша траурните дни са седем - до утре, когато ще се извърши погребалната церемония. Когато е и денят на траур, обявен у нас.  Много от държавните глави няма да пристигнат за поклонението - вулканичният прах е затворил небето над Европа.

Той ли е, който затваря паметта и сърцата ни?

2010-04-17
Вулканичен прах  
0
7

 

Събота сутрин е. Станали сте без да ви звъни часовника. Кафето не е машинално изливане за събуждане, а удоволствие и ритуал. Ако четете това, значи харесвате кафето за отслабване, което ви наливам. Надявам се, че несресаните ми и „накифлените" ми мисли свалят от вас сънната нега и може би милиметри от талията, но не ви отслабват способността за мислене.

В петъчната нощ отново се замислям за седмицата, която преживяхме. А тя бе белязана от природни и човешки трагедии с отчетлив резонанс в политически и исторически план. А може би измеренията на случващото се са на съвършено друго равнище, но забързани в делника, в мислите си за днес и сега не можем да ги осмислим.

В сряда (докато Богданов обясняваше, че тук е така; един педагогически съвет спасяваше ученик от изключване и агенти на ДАНС плашеха баби, чинно подредени на опашките за ток) вулканът Ейяфятлайокутл започна второто си в рамките на месец изригване. Той вдигна облак пепел. По планината не потекоха реки от лава, защото се намира под ледник, но смесена с вода магмата се превърна в експлозив, който изригна на хиляди метри нагоре в атмосферата. Бяха отменени около 18 000 полета, което накара хората в Европа да се замислят и да заследим небето за белези на „образът на чудовището". Питаме се: ще дойде ли и над нас? Какво ще ни сполети? Ще има ли дълга зима на континента? И не си задаваме въпроса с какво го заслужихме или предизвикахме. Повдигаме рамене: природа.

Падащ метеорит пък е  забелязан на няколко места в американския Среден запад. Според описанията на очевидци гигантското огнено кълбо било ярко като слънце и бавно се  придвижвало от запад на изток във  вечерния мрак за около 15 минути. Преди да достигне хоризонта, светещият обект се разпаднал на части, а след това бил изгубен от поглед. Според учените (които винаги имат обяснение за всичко), в периода от 4 до 21 април над централните американски щати преминава метеоритен дъжд, но засега не могат да твърдят със сигурност, че огненото кълбо е част от него. Но Америка е далеч. Защо да се притесняваме? Стига да погледаме страшната му красота във V-box.

Миналата събота (докато се забавлявах със спътниците си, пътувайки за вкъщи; докато Поли се вълнуваше от излизането на първата си колонка, а правителството обяви, че България се отказва от бързото въвеждане на еврото) самолет ТУ-154  катастрофира на около 500 метра от пистата на военното летище в Смоленск - западна Русия. При катастрофата загиват президентът Лех Качински и  част от елита на Полската държава.

Болката и скръбта на полския народ от това невъобразимо нещастие, обаче едва ли биха били така силни, ако не се правеше аналогия между него  и мястото на трагедията - символ за всички поляци. „Преди 70 години в Катин съветската милиция елиминира полския елит. Днес полският елит загина, докато пътуваше, за да отдаде почит на убитите поляци", пише Лех Валенса. Катин е страшното име на смърт и страх. Катинското клане е ужасяващ епизод от историята на Втората световна война, но още по-страшни са  мълчанието и лъжите, които го следват.

ЕС обяви ден на траур в понеделник. За Полша траурните дни са седем - до утре, когато ще се извърши погребалната церемония. Когато е и денят на траур, обявен у нас.  Много от държавните глави няма да пристигнат за поклонението - вулканичният прах е затворил небето над Европа.

Той ли е, който затваря паметта и сърцата ни?

2010-04-17
Вулканичен прах  
0
7

 

Събота сутрин е. Станали сте без да ви звъни часовника. Кафето не е машинално изливане за събуждане, а удоволствие и ритуал. Ако четете това, значи харесвате кафето за отслабване, което ви наливам. Надявам се, че несресаните ми и „накифлените" ми мисли свалят от вас сънната нега и може би милиметри от талията, но не ви отслабват способността за мислене.

В петъчната нощ отново се замислям за седмицата, която преживяхме. А тя бе белязана от природни и човешки трагедии с отчетлив резонанс в политически и исторически план. А може би измеренията на случващото се са на съвършено друго равнище, но забързани в делника, в мислите си за днес и сега не можем да ги осмислим.

В сряда (докато Богданов обясняваше, че тук е така; един педагогически съвет спасяваше ученик от изключване и агенти на ДАНС плашеха баби, чинно подредени на опашките за ток) вулканът Ейяфятлайокутл започна второто си в рамките на месец изригване. Той вдигна облак пепел. По планината не потекоха реки от лава, защото се намира под ледник, но смесена с вода магмата се превърна в експлозив, който изригна на хиляди метри нагоре в атмосферата. Бяха отменени около 18 000 полета, което накара хората в Европа да се замислят и да заследим небето за белези на „образът на чудовището". Питаме се: ще дойде ли и над нас? Какво ще ни сполети? Ще има ли дълга зима на континента? И не си задаваме въпроса с какво го заслужихме или предизвикахме. Повдигаме рамене: природа.

Падащ метеорит пък е  забелязан на няколко места в американския Среден запад. Според описанията на очевидци гигантското огнено кълбо било ярко като слънце и бавно се  придвижвало от запад на изток във  вечерния мрак за около 15 минути. Преди да достигне хоризонта, светещият обект се разпаднал на части, а след това бил изгубен от поглед. Според учените (които винаги имат обяснение за всичко), в периода от 4 до 21 април над централните американски щати преминава метеоритен дъжд, но засега не могат да твърдят със сигурност, че огненото кълбо е част от него. Но Америка е далеч. Защо да се притесняваме? Стига да погледаме страшната му красота във V-box.

Миналата събота (докато се забавлявах със спътниците си, пътувайки за вкъщи; докато Поли се вълнуваше от излизането на първата си колонка, а правителството обяви, че България се отказва от бързото въвеждане на еврото) самолет ТУ-154  катастрофира на около 500 метра от пистата на военното летище в Смоленск - западна Русия. При катастрофата загиват президентът Лех Качински и  част от елита на Полската държава.

Болката и скръбта на полския народ от това невъобразимо нещастие, обаче едва ли биха били така силни, ако не се правеше аналогия между него  и мястото на трагедията - символ за всички поляци. „Преди 70 години в Катин съветската милиция елиминира полския елит. Днес полският елит загина, докато пътуваше, за да отдаде почит на убитите поляци", пише Лех Валенса. Катин е страшното име на смърт и страх. Катинското клане е ужасяващ епизод от историята на Втората световна война, но още по-страшни са  мълчанието и лъжите, които го следват.

ЕС обяви ден на траур в понеделник. За Полша траурните дни са седем - до утре, когато ще се извърши погребалната церемония. Когато е и денят на траур, обявен у нас.  Много от държавните глави няма да пристигнат за поклонението - вулканичният прах е затворил небето над Европа.

Той ли е, който затваря паметта и сърцата ни?

2010-04-17
Страстната седмица - седмица на страсти?  
0
7

 

Събота е. Пред Великден. Последният ден от седмицата, която наричаме „страстна". Седмица, която отново премина през бурните страсти от „Осанна!" до „Разпи го!" в политическия, икономическия културния и спортния живот. А беше време, в което  трябваше да се смирим.

Последната седмица от живота на Христос се нарича "Страстна седмица" - седмица на страданията, прелюдия към вечния живот. Тя е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания.

Така трябва да бъде. Седмица на смирение и размисъл.

Ще си позволя да цитирам няколко изречения от различни новини от седмицата:

„Страстната седмица донесе ръст за всички индекси на капиталовия  пазар."

„В средата на страстната седмица, слушателите на Радио FM избраха третата победителка в конкурса "Жена Номер Едно на България" -  обичаната майка Невена Гачева от София, след като бе номинирана от дъщеричката си, която в дълго и мило писмо обясни защо я обича толкова много."

"Арттрафик" - културното предаване по Про.БГ, спира поради липса на пари."

„ЦСКА преживя една от най-страстните си седмици... Просто загуби четири контроли."

„Два дни след атентатите в московското метро на Велики Понеделник, отнели живота на 39 души и ранили други 70, експлозии убиха близо двайсет души в Дагестан"

„На велика сряда Народното събрание след скандални дебати отхвърли искането за започване на процедура за предсрочно прекратяване на пълномощията на президента."

И така: от цитатите се разбира, че седмицата е била дълга и изпълнена със събития. Страстна - безспорно. На страдания - в известен смисъл. Прелюдия към вечен живот - едва ли. И ако не чакам чудото на Възкресението с трепет, то е, защото сме забравили какво е да бъдем добри. Защото сме се самозабравили в дребнавщината и егоизма си. Защото дори и в тези дни се мразим и убиваме.

А то чудото ще стане. Може би не с произнасяното от милиони усти на разни езици „Христос Возкресе", а с разцъфналите клонки, които ще завържат и родят. С надеждата, че децата ни ще бъдат по-добри от нас. Но стига ли само надежда? Или трябва да положим усилия и поне да им дадем пример.

Може би пак Учителят е на кръста. Но този път в ролята му сме всички ние. Рзпънати от противоречия и ежби. Нахранили предателя и неблагодарника, суетния и  алчния в себе си. Разпънати на най-тежкия кръст, този който сами си  създаваме.

И само един ден не стига за да възкръснем. Нужни са ежедневните ни усилия във всяка област от земния ни живот. За да ни има.

2010-04-03
Страстната седмица - седмица на страсти?  
0
7

 

Събота е. Пред Великден. Последният ден от седмицата, която наричаме „страстна". Седмица, която отново премина през бурните страсти от „Осанна!" до „Разпи го!" в политическия, икономическия културния и спортния живот. А беше време, в което  трябваше да се смирим.

Последната седмица от живота на Христос се нарича "Страстна седмица" - седмица на страданията, прелюдия към вечния живот. Тя е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания.

Така трябва да бъде. Седмица на смирение и размисъл.

Ще си позволя да цитирам няколко изречения от различни новини от седмицата:

„Страстната седмица донесе ръст за всички индекси на капиталовия  пазар."

„В средата на страстната седмица, слушателите на Радио FM избраха третата победителка в конкурса "Жена Номер Едно на България" -  обичаната майка Невена Гачева от София, след като бе номинирана от дъщеричката си, която в дълго и мило писмо обясни защо я обича толкова много."

"Арттрафик" - културното предаване по Про.БГ, спира поради липса на пари."

„ЦСКА преживя една от най-страстните си седмици... Просто загуби четири контроли."

„Два дни след атентатите в московското метро на Велики Понеделник, отнели живота на 39 души и ранили други 70, експлозии убиха близо двайсет души в Дагестан"

„На велика сряда Народното събрание след скандални дебати отхвърли искането за започване на процедура за предсрочно прекратяване на пълномощията на президента."

И така: от цитатите се разбира, че седмицата е била дълга и изпълнена със събития. Страстна - безспорно. На страдания - в известен смисъл. Прелюдия към вечен живот - едва ли. И ако не чакам чудото на Възкресението с трепет, то е, защото сме забравили какво е да бъдем добри. Защото сме се самозабравили в дребнавщината и егоизма си. Защото дори и в тези дни се мразим и убиваме.

А то чудото ще стане. Може би не с произнасяното от милиони усти на разни езици „Христос Возкресе", а с разцъфналите клонки, които ще завържат и родят. С надеждата, че децата ни ще бъдат по-добри от нас. Но стига ли само надежда? Или трябва да положим усилия и поне да им дадем пример.

Може би пак Учителят е на кръста. Но този път в ролята му сме всички ние. Рзпънати от противоречия и ежби. Нахранили предателя и неблагодарника, суетния и  алчния в себе си. Разпънати на най-тежкия кръст, този който сами си  създаваме.

И само един ден не стига за да възкръснем. Нужни са ежедневните ни усилия във всяка област от земния ни живот. За да ни има.

2010-04-03
Страстната седмица - седмица на страсти?  
0
7

 

Събота е. Пред Великден. Последният ден от седмицата, която наричаме „страстна". Седмица, която отново премина през бурните страсти от „Осанна!" до „Разпи го!" в политическия, икономическия културния и спортния живот. А беше време, в което  трябваше да се смирим.

Последната седмица от живота на Христос се нарича "Страстна седмица" - седмица на страданията, прелюдия към вечния живот. Тя е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания.

Така трябва да бъде. Седмица на смирение и размисъл.

Ще си позволя да цитирам няколко изречения от различни новини от седмицата:

„Страстната седмица донесе ръст за всички индекси на капиталовия  пазар."

„В средата на страстната седмица, слушателите на Радио FM избраха третата победителка в конкурса "Жена Номер Едно на България" -  обичаната майка Невена Гачева от София, след като бе номинирана от дъщеричката си, която в дълго и мило писмо обясни защо я обича толкова много."

"Арттрафик" - културното предаване по Про.БГ, спира поради липса на пари."

„ЦСКА преживя една от най-страстните си седмици... Просто загуби четири контроли."

„Два дни след атентатите в московското метро на Велики Понеделник, отнели живота на 39 души и ранили други 70, експлозии убиха близо двайсет души в Дагестан"

„На велика сряда Народното събрание след скандални дебати отхвърли искането за започване на процедура за предсрочно прекратяване на пълномощията на президента."

И така: от цитатите се разбира, че седмицата е била дълга и изпълнена със събития. Страстна - безспорно. На страдания - в известен смисъл. Прелюдия към вечен живот - едва ли. И ако не чакам чудото на Възкресението с трепет, то е, защото сме забравили какво е да бъдем добри. Защото сме се самозабравили в дребнавщината и егоизма си. Защото дори и в тези дни се мразим и убиваме.

А то чудото ще стане. Може би не с произнасяното от милиони усти на разни езици „Христос Возкресе", а с разцъфналите клонки, които ще завържат и родят. С надеждата, че децата ни ще бъдат по-добри от нас. Но стига ли само надежда? Или трябва да положим усилия и поне да им дадем пример.

Може би пак Учителят е на кръста. Но този път в ролята му сме всички ние. Рзпънати от противоречия и ежби. Нахранили предателя и неблагодарника, суетния и  алчния в себе си. Разпънати на най-тежкия кръст, този който сами си  създаваме.

И само един ден не стига за да възкръснем. Нужни са ежедневните ни усилия във всяка област от земния ни живот. За да ни има.

2010-04-03
Страстната седмица - седмица на страсти?  
0
7

 

Събота е. Пред Великден. Последният ден от седмицата, която наричаме „страстна". Седмица, която отново премина през бурните страсти от „Осанна!" до „Разпи го!" в политическия, икономическия културния и спортния живот. А беше време, в което  трябваше да се смирим.

Последната седмица от живота на Христос се нарича "Страстна седмица" - седмица на страданията, прелюдия към вечния живот. Тя е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания.

Така трябва да бъде. Седмица на смирение и размисъл.

Ще си позволя да цитирам няколко изречения от различни новини от седмицата:

„Страстната седмица донесе ръст за всички индекси на капиталовия  пазар."

„В средата на страстната седмица, слушателите на Радио FM избраха третата победителка в конкурса "Жена Номер Едно на България" -  обичаната майка Невена Гачева от София, след като бе номинирана от дъщеричката си, която в дълго и мило писмо обясни защо я обича толкова много."

"Арттрафик" - културното предаване по Про.БГ, спира поради липса на пари."

„ЦСКА преживя една от най-страстните си седмици... Просто загуби четири контроли."

„Два дни след атентатите в московското метро на Велики Понеделник, отнели живота на 39 души и ранили други 70, експлозии убиха близо двайсет души в Дагестан"

„На велика сряда Народното събрание след скандални дебати отхвърли искането за започване на процедура за предсрочно прекратяване на пълномощията на президента."

И така: от цитатите се разбира, че седмицата е била дълга и изпълнена със събития. Страстна - безспорно. На страдания - в известен смисъл. Прелюдия към вечен живот - едва ли. И ако не чакам чудото на Възкресението с трепет, то е, защото сме забравили какво е да бъдем добри. Защото сме се самозабравили в дребнавщината и егоизма си. Защото дори и в тези дни се мразим и убиваме.

А то чудото ще стане. Може би не с произнасяното от милиони усти на разни езици „Христос Возкресе", а с разцъфналите клонки, които ще завържат и родят. С надеждата, че децата ни ще бъдат по-добри от нас. Но стига ли само надежда? Или трябва да положим усилия и поне да им дадем пример.

Може би пак Учителят е на кръста. Но този път в ролята му сме всички ние. Рзпънати от противоречия и ежби. Нахранили предателя и неблагодарника, суетния и  алчния в себе си. Разпънати на най-тежкия кръст, този който сами си  създаваме.

И само един ден не стига за да възкръснем. Нужни са ежедневните ни усилия във всяка област от земния ни живот. За да ни има.

2010-04-03
Помощ! От тук ли бях?  
0
7

(или кифленски обяснения за моногамността)

 

 

Няма да се оправдавам, че тази сутрин вместо ехото да заглъхне ще ви налея кафе за отслабване. Просто седнете с чашата в ръка и дано не се задавите.

Ще започна с един спомен. А бяхме млади... Беше по времето, когато ДБИ се четеше наобратно (Институт за безпътни девици) и беше полувисше учебно заведение под егидата на министерство на културата. Тогава там учехме повечето жени. Имахме си двама мъже (без половината) за цвят. И единия го изтървахме - по кандидатстудентската кампания взе, че ни избяга. Университет звучи по-добре. Отидохме на бригада. Върнахме се. Все същото. Но видиш ли: приели  десетима млади момци на Н-то класиране. Сутрин като влезеш в сградата, неразтъркала още очите и мислиш, че си се загубила. Не е това нашето женско царство. Другаде съм попаднала.

Разказвам това, защото съм си малко или повечко прикрита блондинка. И съм серийно моногамна. Като се хвана с нещо и не го пускам докато... не го пусна. Така е и с литературните сайтове. Не съм ходила като цветарка от сайт на сайт и нямам по десетина регистрации във всичките възможни. От първия миг на регистрацията си съм „буквичка" и това е.

Но  напоследък се чувствам доста некомфортно. Тук има ли нещо за четене или само отзиви? И то поне да бяха отзиви като отзиви...  За мен нормалната ситуация е на три-четири произведения да има един-два отзива.  А сега? Десет произведения - тридсет отзива. Лошо! Веднага ще се аргументирам. Отзив се пише трудно. Първо трябва наистина добре да прочетеш написаното. То да мине през сърцето ти, но и през ума ти. Да го огледаш от много страни и чак тогава да напишеш отзив. В отзива да кажеш много, та макар и с малко думи. Да дадеш и оценка и напътствие и да похвалиш, но и да покажеш грешките.

Когато видиш сайт с 10 произведения и 50 отзива в един ден някак не си мислиш за качество и художествена литература, а ти идва асоциацията за пейка пред жилищен блок и бабички с плетки в ръцете и клюки в устите.

Не приемам, че е отзив натрупването на препинателни знаци, думички от sms-речника: прегръд, целув, браво!, страшен си (или пък страхотна, невероятна) и прочие. Всичко това ме връща към мислите ми, споделени в една колонка на тема „безкритичността".

 Нещо още ме кара да вярвам, че „Буквите" макар и да са сайт за самопубликуване са пространство за отговорни автори и още по-отговорни критици. Да критикуваш означава да имаш характер. Отзивът е кратка критическа творба. И когато пишеш отзив ти си отговорен към себе си, към автора, към творбата му и към глобалния поглед за развитието на литературата. Когато пишеш просто за да регистрираш присъствие правиш лоша услуга на себе си, на автора, когото уж аплодираш и най-вече на сайта, който се бори за качество. Качество в литературата, а не в личните контакти. Дойдох тук и се застоях, защото хората не си говореха „простотии", а си помагаха да израстват като творци. Ще дам един много личен пример. Едно от най-добрите неща, които аз съм пускала в „Буквите" е добро, защото истински поет като absolute и добър редактор като бакара ми подадоха ръка и нещото се случи. А не мога да забравя и коментарът на яким, в който той предпазливо ме пита „ама да не ми плачеш после?".

Критикът трябва да има характер.  Два пъти повече характер. Сто пъти повече характер. Безхарактерни коментари могат да бъдат повод за запознанство, но не могат да бъдат отзив към литературно произведение и нямат място в „Буквите".

Отзивът като такава  кратка критическа форма трябва да се пише, ако не професионално, то поне добре обмислено и пестеливо. Той не е начин да изръкопляскаш на приятел, защото е такъв. Той е начин да „дирижираш щурците" по думите от един автограф на В. Йорданов в книгата, която ми надписа. Колко от нас имат смелостта, дързостта и характера да го правят?

 Затова викам за помощ. Затова питам - това моят сайт ли е? Този в когото влязох, влюбих се, отдадох му се и останах? Или е клон на чалгаджийницата? Кръчмичка или пейка в квартална градинка? Ще мога ли сутрин да се събудя с красив стих, увлекателен разказ и малко, но конструктивни думи в отзивите? И да не се чудя кои са тия двете дето се скубят за поета? Приятели, наистина боли. Знам, че има административни и софтуерни начини моят сайт с красивите думи да се върне. Но по-важно е да се обърнем навътре в себе си, да повикаме творческата и критическата си съвест. И преди да натиснем бутона „добави отзив" да си дадем сметка наистина ли имаме какво да кажем и помагаме ли с думите си на автора или го натикваме в блатото на безкритичността.

Нека да гледаме на думите си като на сила, която може да създава и да убива, а не като на чашка кафе за отслабване от която ако няма полза, няма и вреда.

 

2010-03-24
Помощ! От тук ли бях?  
0
7

(или кифленски обяснения за моногамността)

 

 

Няма да се оправдавам, че тази сутрин вместо ехото да заглъхне ще ви налея кафе за отслабване. Просто седнете с чашата в ръка и дано не се задавите.

Ще започна с един спомен. А бяхме млади... Беше по времето, когато ДБИ се четеше наобратно (Институт за безпътни девици) и беше полувисше учебно заведение под егидата на министерство на културата. Тогава там учехме повечето жени. Имахме си двама мъже (без половината) за цвят. И единия го изтървахме - по кандидатстудентската кампания взе, че ни избяга. Университет звучи по-добре. Отидохме на бригада. Върнахме се. Все същото. Но видиш ли: приели  десетима млади момци на Н-то класиране. Сутрин като влезеш в сградата, неразтъркала още очите и мислиш, че си се загубила. Не е това нашето женско царство. Другаде съм попаднала.

Разказвам това, защото съм си малко или повечко прикрита блондинка. И съм серийно моногамна. Като се хвана с нещо и не го пускам докато... не го пусна. Така е и с литературните сайтове. Не съм ходила като цветарка от сайт на сайт и нямам по десетина регистрации във всичките възможни. От първия миг на регистрацията си съм „буквичка" и това е.

Но  напоследък се чувствам доста некомфортно. Тук има ли нещо за четене или само отзиви? И то поне да бяха отзиви като отзиви...  За мен нормалната ситуация е на три-четири произведения да има един-два отзива.  А сега? Десет произведения - тридсет отзива. Лошо! Веднага ще се аргументирам. Отзив се пише трудно. Първо трябва наистина добре да прочетеш написаното. То да мине през сърцето ти, но и през ума ти. Да го огледаш от много страни и чак тогава да напишеш отзив. В отзива да кажеш много, та макар и с малко думи. Да дадеш и оценка и напътствие и да похвалиш, но и да покажеш грешките.

Когато видиш сайт с 10 произведения и 50 отзива в един ден някак не си мислиш за качество и художествена литература, а ти идва асоциацията за пейка пред жилищен блок и бабички с плетки в ръцете и клюки в устите.

Не приемам, че е отзив натрупването на препинателни знаци, думички от sms-речника: прегръд, целув, браво!, страшен си (или пък страхотна, невероятна) и прочие. Всичко това ме връща към мислите ми, споделени в една колонка на тема „безкритичността".

 Нещо още ме кара да вярвам, че „Буквите" макар и да са сайт за самопубликуване са пространство за отговорни автори и още по-отговорни критици. Да критикуваш означава да имаш характер. Отзивът е кратка критическа творба. И когато пишеш отзив ти си отговорен към себе си, към автора, към творбата му и към глобалния поглед за развитието на литературата. Когато пишеш просто за да регистрираш присъствие правиш лоша услуга на себе си, на автора, когото уж аплодираш и най-вече на сайта, който се бори за качество. Качество в литературата, а не в личните контакти. Дойдох тук и се застоях, защото хората не си говореха „простотии", а си помагаха да израстват като творци. Ще дам един много личен пример. Едно от най-добрите неща, които аз съм пускала в „Буквите" е добро, защото истински поет като absolute и добър редактор като бакара ми подадоха ръка и нещото се случи. А не мога да забравя и коментарът на яким, в който той предпазливо ме пита „ама да не ми плачеш после?".

Критикът трябва да има характер.  Два пъти повече характер. Сто пъти повече характер. Безхарактерни коментари могат да бъдат повод за запознанство, но не могат да бъдат отзив към литературно произведение и нямат място в „Буквите".

Отзивът като такава  кратка критическа форма трябва да се пише, ако не професионално, то поне добре обмислено и пестеливо. Той не е начин да изръкопляскаш на приятел, защото е такъв. Той е начин да „дирижираш щурците" по думите от един автограф на В. Йорданов в книгата, която ми надписа. Колко от нас имат смелостта, дързостта и характера да го правят?

 Затова викам за помощ. Затова питам - това моят сайт ли е? Този в когото влязох, влюбих се, отдадох му се и останах? Или е клон на чалгаджийницата? Кръчмичка или пейка в квартална градинка? Ще мога ли сутрин да се събудя с красив стих, увлекателен разказ и малко, но конструктивни думи в отзивите? И да не се чудя кои са тия двете дето се скубят за поета? Приятели, наистина боли. Знам, че има административни и софтуерни начини моят сайт с красивите думи да се върне. Но по-важно е да се обърнем навътре в себе си, да повикаме творческата и критическата си съвест. И преди да натиснем бутона „добави отзив" да си дадем сметка наистина ли имаме какво да кажем и помагаме ли с думите си на автора или го натикваме в блатото на безкритичността.

Нека да гледаме на думите си като на сила, която може да създава и да убива, а не като на чашка кафе за отслабване от която ако няма полза, няма и вреда.

 

2010-03-24
Помощ! От тук ли бях?  
0
7

(или кифленски обяснения за моногамността)

 

 

Няма да се оправдавам, че тази сутрин вместо ехото да заглъхне ще ви налея кафе за отслабване. Просто седнете с чашата в ръка и дано не се задавите.

Ще започна с един спомен. А бяхме млади... Беше по времето, когато ДБИ се четеше наобратно (Институт за безпътни девици) и беше полувисше учебно заведение под егидата на министерство на културата. Тогава там учехме повечето жени. Имахме си двама мъже (без половината) за цвят. И единия го изтървахме - по кандидатстудентската кампания взе, че ни избяга. Университет звучи по-добре. Отидохме на бригада. Върнахме се. Все същото. Но видиш ли: приели  десетима млади момци на Н-то класиране. Сутрин като влезеш в сградата, неразтъркала още очите и мислиш, че си се загубила. Не е това нашето женско царство. Другаде съм попаднала.

Разказвам това, защото съм си малко или повечко прикрита блондинка. И съм серийно моногамна. Като се хвана с нещо и не го пускам докато... не го пусна. Така е и с литературните сайтове. Не съм ходила като цветарка от сайт на сайт и нямам по десетина регистрации във всичките възможни. От първия миг на регистрацията си съм „буквичка" и това е.

Но  напоследък се чувствам доста некомфортно. Тук има ли нещо за четене или само отзиви? И то поне да бяха отзиви като отзиви...  За мен нормалната ситуация е на три-четири произведения да има един-два отзива.  А сега? Десет произведения - тридсет отзива. Лошо! Веднага ще се аргументирам. Отзив се пише трудно. Първо трябва наистина добре да прочетеш написаното. То да мине през сърцето ти, но и през ума ти. Да го огледаш от много страни и чак тогава да напишеш отзив. В отзива да кажеш много, та макар и с малко думи. Да дадеш и оценка и напътствие и да похвалиш, но и да покажеш грешките.

Когато видиш сайт с 10 произведения и 50 отзива в един ден някак не си мислиш за качество и художествена литература, а ти идва асоциацията за пейка пред жилищен блок и бабички с плетки в ръцете и клюки в устите.

Не приемам, че е отзив натрупването на препинателни знаци, думички от sms-речника: прегръд, целув, браво!, страшен си (или пък страхотна, невероятна) и прочие. Всичко това ме връща към мислите ми, споделени в една колонка на тема „безкритичността".

 Нещо още ме кара да вярвам, че „Буквите" макар и да са сайт за самопубликуване са пространство за отговорни автори и още по-отговорни критици. Да критикуваш означава да имаш характер. Отзивът е кратка критическа творба. И когато пишеш отзив ти си отговорен към себе си, към автора, към творбата му и към глобалния поглед за развитието на литературата. Когато пишеш просто за да регистрираш присъствие правиш лоша услуга на себе си, на автора, когото уж аплодираш и най-вече на сайта, който се бори за качество. Качество в литературата, а не в личните контакти. Дойдох тук и се застоях, защото хората не си говореха „простотии", а си помагаха да израстват като творци. Ще дам един много личен пример. Едно от най-добрите неща, които аз съм пускала в „Буквите" е добро, защото истински поет като absolute и добър редактор като бакара ми подадоха ръка и нещото се случи. А не мога да забравя и коментарът на яким, в който той предпазливо ме пита „ама да не ми плачеш после?".

Критикът трябва да има характер.  Два пъти повече характер. Сто пъти повече характер. Безхарактерни коментари могат да бъдат повод за запознанство, но не могат да бъдат отзив към литературно произведение и нямат място в „Буквите".

Отзивът като такава  кратка критическа форма трябва да се пише, ако не професионално, то поне добре обмислено и пестеливо. Той не е начин да изръкопляскаш на приятел, защото е такъв. Той е начин да „дирижираш щурците" по думите от един автограф на В. Йорданов в книгата, която ми надписа. Колко от нас имат смелостта, дързостта и характера да го правят?

 Затова викам за помощ. Затова питам - това моят сайт ли е? Този в когото влязох, влюбих се, отдадох му се и останах? Или е клон на чалгаджийницата? Кръчмичка или пейка в квартална градинка? Ще мога ли сутрин да се събудя с красив стих, увлекателен разказ и малко, но конструктивни думи в отзивите? И да не се чудя кои са тия двете дето се скубят за поета? Приятели, наистина боли. Знам, че има административни и софтуерни начини моят сайт с красивите думи да се върне. Но по-важно е да се обърнем навътре в себе си, да повикаме творческата и критическата си съвест. И преди да натиснем бутона „добави отзив" да си дадем сметка наистина ли имаме какво да кажем и помагаме ли с думите си на автора или го натикваме в блатото на безкритичността.

Нека да гледаме на думите си като на сила, която може да създава и да убива, а не като на чашка кафе за отслабване от която ако няма полза, няма и вреда.

 

2010-03-24
Помощ! От тук ли бях?  
0
7

(или кифленски обяснения за моногамността)

 

 

Няма да се оправдавам, че тази сутрин вместо ехото да заглъхне ще ви налея кафе за отслабване. Просто седнете с чашата в ръка и дано не се задавите.

Ще започна с един спомен. А бяхме млади... Беше по времето, когато ДБИ се четеше наобратно (Институт за безпътни девици) и беше полувисше учебно заведение под егидата на министерство на културата. Тогава там учехме повечето жени. Имахме си двама мъже (без половината) за цвят. И единия го изтървахме - по кандидатстудентската кампания взе, че ни избяга. Университет звучи по-добре. Отидохме на бригада. Върнахме се. Все същото. Но видиш ли: приели  десетима млади момци на Н-то класиране. Сутрин като влезеш в сградата, неразтъркала още очите и мислиш, че си се загубила. Не е това нашето женско царство. Другаде съм попаднала.

Разказвам това, защото съм си малко или повечко прикрита блондинка. И съм серийно моногамна. Като се хвана с нещо и не го пускам докато... не го пусна. Така е и с литературните сайтове. Не съм ходила като цветарка от сайт на сайт и нямам по десетина регистрации във всичките възможни. От първия миг на регистрацията си съм „буквичка" и това е.

Но  напоследък се чувствам доста некомфортно. Тук има ли нещо за четене или само отзиви? И то поне да бяха отзиви като отзиви...  За мен нормалната ситуация е на три-четири произведения да има един-два отзива.  А сега? Десет произведения - тридсет отзива. Лошо! Веднага ще се аргументирам. Отзив се пише трудно. Първо трябва наистина добре да прочетеш написаното. То да мине през сърцето ти, но и през ума ти. Да го огледаш от много страни и чак тогава да напишеш отзив. В отзива да кажеш много, та макар и с малко думи. Да дадеш и оценка и напътствие и да похвалиш, но и да покажеш грешките.

Когато видиш сайт с 10 произведения и 50 отзива в един ден някак не си мислиш за качество и художествена литература, а ти идва асоциацията за пейка пред жилищен блок и бабички с плетки в ръцете и клюки в устите.

Не приемам, че е отзив натрупването на препинателни знаци, думички от sms-речника: прегръд, целув, браво!, страшен си (или пък страхотна, невероятна) и прочие. Всичко това ме връща към мислите ми, споделени в една колонка на тема „безкритичността".

 Нещо още ме кара да вярвам, че „Буквите" макар и да са сайт за самопубликуване са пространство за отговорни автори и още по-отговорни критици. Да критикуваш означава да имаш характер. Отзивът е кратка критическа творба. И когато пишеш отзив ти си отговорен към себе си, към автора, към творбата му и към глобалния поглед за развитието на литературата. Когато пишеш просто за да регистрираш присъствие правиш лоша услуга на себе си, на автора, когото уж аплодираш и най-вече на сайта, който се бори за качество. Качество в литературата, а не в личните контакти. Дойдох тук и се застоях, защото хората не си говореха „простотии", а си помагаха да израстват като творци. Ще дам един много личен пример. Едно от най-добрите неща, които аз съм пускала в „Буквите" е добро, защото истински поет като absolute и добър редактор като бакара ми подадоха ръка и нещото се случи. А не мога да забравя и коментарът на яким, в който той предпазливо ме пита „ама да не ми плачеш после?".

Критикът трябва да има характер.  Два пъти повече характер. Сто пъти повече характер. Безхарактерни коментари могат да бъдат повод за запознанство, но не могат да бъдат отзив към литературно произведение и нямат място в „Буквите".

Отзивът като такава  кратка критическа форма трябва да се пише, ако не професионално, то поне добре обмислено и пестеливо. Той не е начин да изръкопляскаш на приятел, защото е такъв. Той е начин да „дирижираш щурците" по думите от един автограф на В. Йорданов в книгата, която ми надписа. Колко от нас имат смелостта, дързостта и характера да го правят?

 Затова викам за помощ. Затова питам - това моят сайт ли е? Този в когото влязох, влюбих се, отдадох му се и останах? Или е клон на чалгаджийницата? Кръчмичка или пейка в квартална градинка? Ще мога ли сутрин да се събудя с красив стих, увлекателен разказ и малко, но конструктивни думи в отзивите? И да не се чудя кои са тия двете дето се скубят за поета? Приятели, наистина боли. Знам, че има административни и софтуерни начини моят сайт с красивите думи да се върне. Но по-важно е да се обърнем навътре в себе си, да повикаме творческата и критическата си съвест. И преди да натиснем бутона „добави отзив" да си дадем сметка наистина ли имаме какво да кажем и помагаме ли с думите си на автора или го натикваме в блатото на безкритичността.

Нека да гледаме на думите си като на сила, която може да създава и да убива, а не като на чашка кафе за отслабване от която ако няма полза, няма и вреда.

 

2010-03-24
Между Малките женски хитрини и Голямата лъжа  
0
7

 

Да, това определено си е тема за съботна колонка.

Кога ако не в събота, с чашата кафе за отслабване да се отпуснем,  да се излигавим качествено,  да поискаме всякакви дреболии (от фризьор до тренировка във фитнеса, от парче шоколад и чаша вино до излизане извън града) и от кого друг ако не от мъжа до нас.

Но защо да говоря само аз - търся си сътрудници. Чичко Гугъл е винаги на линия.

Попадам на форум в нета. Някакви момчета си дърдорят дали ги кефи или мразят да гледат как гаджетата и жените им си правят грим, епилация, маски и какво ли не. Само един пост ми хареса - как мацето хванало него Мъжа да върши подобни неща. И вече нищо не било същото. Ама и мъжете са едни - няма угодия. Искат ни дългокоси. После що в леглото и по дрехите им, изобщо по цялата къща се влачели дълги косми. Не искат да видят нито един косъм извън косата ни. Ма как и що и с какво сме си ги били махали...  А на всичкото отгоре и колко сме харчели за козметика. А те дали харчат по-малко за техните играчки?

В друг - женски форум - се обсъжда как да се манипулират мъжете. По-точно как да ги накараш да направят досадните неща. Ето някои примери (без промяна в правописа)(и с личен коментар):

„искам да смени крушката просто я слагам на масата така че да му пречи и накрая става и я завива (Не, че винаги действа, но не пречи да опитате, ако не сте го правили.)
искам да сготви-казвам му че искам да му направя романтична вечер от него яденето от мене десерта вкл и този в леглото (Ако аз опитам този трик ще си останем с десертите.)
искам при мама -казвам че мама ме е питала какво иска зет й да му сготви и че там ще гледа мача в мужката компания,а не с мен -работи безотказно (Е, моят мъж не гледа мачове, но...)
искам, искам... просто трябва така да изглежда сякаш ти му правиш услига,а не че го задължаваш,а иначе аз сам доминиращата в брака защото поех по-важните неща и сега тои се допитва до мен а не аз до него"(Ха-ха-ха - така си мислим в този „мъжки свят"!)

Над 90% от жените използват хитрини, за да прикриват недостатъците си, но важното е, че 61% от дамите прикриват недостатъците си не за да се харесват на мъжете, а на самите себе си.

Продължавам търсенето с ключови думи малките женски хитрини - намирам умопомрачителни сайтове, в които учени или мета- такива ми предлагат лесно и достъпно знание за няма и 100 евро. Как им се ще на хората да ме научат да живея, при това щастливо! И никой не пита какво искам аз - те всички знаят кое е добро за мен.

Друг сайт дискутира темата дали момичетата студентки и най-вече тези от НБУ се обличат неморално, просто секси или нормално. И дали това са малки женски хитрини - да направиш впечатление, да си хванеш батко и прочие. Темата е без значение, но доста посещавана.

Стигаме до малки хитринки от сорта(също с личен коментар):

Бира - Топлата светла бира помага при болки в корема и при настинки. Тя е обаче и перфектно почистващо и полиращо средство за тъмните дървени мебели и за сребърните прибори и бижута.(Да се огранича ли с пиенето и?)
Бяло вино - Когато капне червено вино върху новата покривка или върху килима, всеки се хваща за солта, която премахва виното, но петното остава. Ето защо петната от червено вино трябва веднага да се покрият с бяло и да се попият с кърпа или кухненска хартия. (Клин-клин избива. Но и двете ги предпочитам с мезета.)
Сол - Белите кристалчета струват стотинки, но са ценни като златото. Потапянето на сребърните и медните прибори и съдове в разтвор на вода, сол и оцет, ще им даде нов живот. Ако натъркате със сол каните и чашите за чай, ще отстраните всякакви следи от любимата напитка.(И ми идват разни мисли за „солта на живота"...)
Картофи - Ако напълните ваза с вода и няколко обелки от картоф и я оставите да постои така известно време, ще я почистите трайно от варовика. С настърган картоф малко настърган сапун и подходяща четка, можете да почистите килима, като оставите разтвора да действа около половин час, след което оставяте килима на проветриво място, да изсъхне или събирате излишната вода с прахосмукачката, ако има такава функция. (Да си призная, аз картофките ги обичам пържени.)
Розмарин - Наситеният мирис на сушения розмарин прогонва молците и всякакви други насекоми, които нападат гардероба ви. С малко сушен розмарин, поставен в торбички от плат, можете да парфюмирате спалното бельо и дрехите. (Но не забравяйте, че е прекрасна подправка за ястия и сладкиши.)
Черен чай - За да не остават следи от водата по прозорците, след като сте ги измили, можете да ги полирате с кърпа, напоена в горещ черен чай. За да лъщят дървените ви мебели пък, можете да прибавите към черния чай лъжичка бебешко олио. (И това в представите ми е вкусна тонизираща напитка. Имам страхотни спомени от пиенето на чай.)
Разиграла съм се в Lady Popular. А тук трябват доста умения по женски хитрини.  Да ама като не ме радват.За това и не напредвам особено. Не ги владея.  Да видиш как си лакирам ноктите пред Единствения. За епилатора да не говорим.  А що се отнася до банята - какво по-приятно нещо от това да се изкъпем заедно - струите от душа да ни галят закачливо и ръцете ни да се плъзгат сапунени...

Жените лъжели - за цената на новата рокля, за това колко време говорят по телефона с приятелки, за новите си тръпки... Чудо голямо! А мъжете пък винаги казват истината.  Да не повярваш. Сякаш винаги знаем колко струват новите им играчки. Те никога не чатят с други жени! И винаги си казват колко красива е новата колежка. Но нима това са поводи за драма? Ми не!

Виж драмата настъпва, когато не става дума за дребна лъжа, чат-флирт или красавец срещнат на някое кръстовище. Когато (е, не го знам от живота, ама нали животът бил по-интересен от всеки филм и всяка книга...) срещнеш непостижимата, голямата любов. Тогава идва ред и на голямата лъжа. След изстрела, призван да разреши дилемата, когато няма връщане назад  - „Теб обичах повече, Червени облако!". И щом е така защо не остана да му го покажеш тук на този свят? И с тази лъжа ще живеят след теб и двамата? Твърде егоистично решение. Но такова го е дал велик писател. Какво да правим ние - невеликите и дори непрочели достатъчно? Пък и да ви кажа на ухо - тази книга („Малката стопанка на големия дом" от Джек Лондон) не е за любов. Тя е книга за успеха и за това как се прави бизнес...

Затова и  не ми се връзвайте много. А ако някоя от хитринките ви се стори полезна - ползвайте. Смело и безотговорно. И нали разбрахте вече - пийте кафе за отслабване (през събота)  нищо, че не влияе на теглото.

2010-03-06
Между Малките женски хитрини и Голямата лъжа  
0
7

 

Да, това определено си е тема за съботна колонка.

Кога ако не в събота, с чашата кафе за отслабване да се отпуснем,  да се излигавим качествено,  да поискаме всякакви дреболии (от фризьор до тренировка във фитнеса, от парче шоколад и чаша вино до излизане извън града) и от кого друг ако не от мъжа до нас.

Но защо да говоря само аз - търся си сътрудници. Чичко Гугъл е винаги на линия.

Попадам на форум в нета. Някакви момчета си дърдорят дали ги кефи или мразят да гледат как гаджетата и жените им си правят грим, епилация, маски и какво ли не. Само един пост ми хареса - как мацето хванало него Мъжа да върши подобни неща. И вече нищо не било същото. Ама и мъжете са едни - няма угодия. Искат ни дългокоси. После що в леглото и по дрехите им, изобщо по цялата къща се влачели дълги косми. Не искат да видят нито един косъм извън косата ни. Ма как и що и с какво сме си ги били махали...  А на всичкото отгоре и колко сме харчели за козметика. А те дали харчат по-малко за техните играчки?

В друг - женски форум - се обсъжда как да се манипулират мъжете. По-точно как да ги накараш да направят досадните неща. Ето някои примери (без промяна в правописа)(и с личен коментар):

„искам да смени крушката просто я слагам на масата така че да му пречи и накрая става и я завива (Не, че винаги действа, но не пречи да опитате, ако не сте го правили.)
искам да сготви-казвам му че искам да му направя романтична вечер от него яденето от мене десерта вкл и този в леглото (Ако аз опитам този трик ще си останем с десертите.)
искам при мама -казвам че мама ме е питала какво иска зет й да му сготви и че там ще гледа мача в мужката компания,а не с мен -работи безотказно (Е, моят мъж не гледа мачове, но...)
искам, искам... просто трябва така да изглежда сякаш ти му правиш услига,а не че го задължаваш,а иначе аз сам доминиращата в брака защото поех по-важните неща и сега тои се допитва до мен а не аз до него"(Ха-ха-ха - така си мислим в този „мъжки свят"!)

Над 90% от жените използват хитрини, за да прикриват недостатъците си, но важното е, че 61% от дамите прикриват недостатъците си не за да се харесват на мъжете, а на самите себе си.

Продължавам търсенето с ключови думи малките женски хитрини - намирам умопомрачителни сайтове, в които учени или мета- такива ми предлагат лесно и достъпно знание за няма и 100 евро. Как им се ще на хората да ме научат да живея, при това щастливо! И никой не пита какво искам аз - те всички знаят кое е добро за мен.

Друг сайт дискутира темата дали момичетата студентки и най-вече тези от НБУ се обличат неморално, просто секси или нормално. И дали това са малки женски хитрини - да направиш впечатление, да си хванеш батко и прочие. Темата е без значение, но доста посещавана.

Стигаме до малки хитринки от сорта(също с личен коментар):

Бира - Топлата светла бира помага при болки в корема и при настинки. Тя е обаче и перфектно почистващо и полиращо средство за тъмните дървени мебели и за сребърните прибори и бижута.(Да се огранича ли с пиенето и?)
Бяло вино - Когато капне червено вино върху новата покривка или върху килима, всеки се хваща за солта, която премахва виното, но петното остава. Ето защо петната от червено вино трябва веднага да се покрият с бяло и да се попият с кърпа или кухненска хартия. (Клин-клин избива. Но и двете ги предпочитам с мезета.)
Сол - Белите кристалчета струват стотинки, но са ценни като златото. Потапянето на сребърните и медните прибори и съдове в разтвор на вода, сол и оцет, ще им даде нов живот. Ако натъркате със сол каните и чашите за чай, ще отстраните всякакви следи от любимата напитка.(И ми идват разни мисли за „солта на живота"...)
Картофи - Ако напълните ваза с вода и няколко обелки от картоф и я оставите да постои така известно време, ще я почистите трайно от варовика. С настърган картоф малко настърган сапун и подходяща четка, можете да почистите килима, като оставите разтвора да действа около половин час, след което оставяте килима на проветриво място, да изсъхне или събирате излишната вода с прахосмукачката, ако има такава функция. (Да си призная, аз картофките ги обичам пържени.)
Розмарин - Наситеният мирис на сушения розмарин прогонва молците и всякакви други насекоми, които нападат гардероба ви. С малко сушен розмарин, поставен в торбички от плат, можете да парфюмирате спалното бельо и дрехите. (Но не забравяйте, че е прекрасна подправка за ястия и сладкиши.)
Черен чай - За да не остават следи от водата по прозорците, след като сте ги измили, можете да ги полирате с кърпа, напоена в горещ черен чай. За да лъщят дървените ви мебели пък, можете да прибавите към черния чай лъжичка бебешко олио. (И това в представите ми е вкусна тонизираща напитка. Имам страхотни спомени от пиенето на чай.)
Разиграла съм се в Lady Popular. А тук трябват доста умения по женски хитрини.  Да ама като не ме радват.За това и не напредвам особено. Не ги владея.  Да видиш как си лакирам ноктите пред Единствения. За епилатора да не говорим.  А що се отнася до банята - какво по-приятно нещо от това да се изкъпем заедно - струите от душа да ни галят закачливо и ръцете ни да се плъзгат сапунени...

Жените лъжели - за цената на новата рокля, за това колко време говорят по телефона с приятелки, за новите си тръпки... Чудо голямо! А мъжете пък винаги казват истината.  Да не повярваш. Сякаш винаги знаем колко струват новите им играчки. Те никога не чатят с други жени! И винаги си казват колко красива е новата колежка. Но нима това са поводи за драма? Ми не!

Виж драмата настъпва, когато не става дума за дребна лъжа, чат-флирт или красавец срещнат на някое кръстовище. Когато (е, не го знам от живота, ама нали животът бил по-интересен от всеки филм и всяка книга...) срещнеш непостижимата, голямата любов. Тогава идва ред и на голямата лъжа. След изстрела, призван да разреши дилемата, когато няма връщане назад  - „Теб обичах повече, Червени облако!". И щом е така защо не остана да му го покажеш тук на този свят? И с тази лъжа ще живеят след теб и двамата? Твърде егоистично решение. Но такова го е дал велик писател. Какво да правим ние - невеликите и дори непрочели достатъчно? Пък и да ви кажа на ухо - тази книга („Малката стопанка на големия дом" от Джек Лондон) не е за любов. Тя е книга за успеха и за това как се прави бизнес...

Затова и  не ми се връзвайте много. А ако някоя от хитринките ви се стори полезна - ползвайте. Смело и безотговорно. И нали разбрахте вече - пийте кафе за отслабване (през събота)  нищо, че не влияе на теглото.

2010-03-06
Между Малките женски хитрини и Голямата лъжа  
0
7

 

Да, това определено си е тема за съботна колонка.

Кога ако не в събота, с чашата кафе за отслабване да се отпуснем,  да се излигавим качествено,  да поискаме всякакви дреболии (от фризьор до тренировка във фитнеса, от парче шоколад и чаша вино до излизане извън града) и от кого друг ако не от мъжа до нас.

Но защо да говоря само аз - търся си сътрудници. Чичко Гугъл е винаги на линия.

Попадам на форум в нета. Някакви момчета си дърдорят дали ги кефи или мразят да гледат как гаджетата и жените им си правят грим, епилация, маски и какво ли не. Само един пост ми хареса - как мацето хванало него Мъжа да върши подобни неща. И вече нищо не било същото. Ама и мъжете са едни - няма угодия. Искат ни дългокоси. После що в леглото и по дрехите им, изобщо по цялата къща се влачели дълги косми. Не искат да видят нито един косъм извън косата ни. Ма как и що и с какво сме си ги били махали...  А на всичкото отгоре и колко сме харчели за козметика. А те дали харчат по-малко за техните играчки?

В друг - женски форум - се обсъжда как да се манипулират мъжете. По-точно как да ги накараш да направят досадните неща. Ето някои примери (без промяна в правописа)(и с личен коментар):

„искам да смени крушката просто я слагам на масата така че да му пречи и накрая става и я завива (Не, че винаги действа, но не пречи да опитате, ако не сте го правили.)
искам да сготви-казвам му че искам да му направя романтична вечер от него яденето от мене десерта вкл и този в леглото (Ако аз опитам този трик ще си останем с десертите.)
искам при мама -казвам че мама ме е питала какво иска зет й да му сготви и че там ще гледа мача в мужката компания,а не с мен -работи безотказно (Е, моят мъж не гледа мачове, но...)
искам, искам... просто трябва така да изглежда сякаш ти му правиш услига,а не че го задължаваш,а иначе аз сам доминиращата в брака защото поех по-важните неща и сега тои се допитва до мен а не аз до него"(Ха-ха-ха - така си мислим в този „мъжки свят"!)

Над 90% от жените използват хитрини, за да прикриват недостатъците си, но важното е, че 61% от дамите прикриват недостатъците си не за да се харесват на мъжете, а на самите себе си.

Продължавам търсенето с ключови думи малките женски хитрини - намирам умопомрачителни сайтове, в които учени или мета- такива ми предлагат лесно и достъпно знание за няма и 100 евро. Как им се ще на хората да ме научат да живея, при това щастливо! И никой не пита какво искам аз - те всички знаят кое е добро за мен.

Друг сайт дискутира темата дали момичетата студентки и най-вече тези от НБУ се обличат неморално, просто секси или нормално. И дали това са малки женски хитрини - да направиш впечатление, да си хванеш батко и прочие. Темата е без значение, но доста посещавана.

Стигаме до малки хитринки от сорта(също с личен коментар):

Бира - Топлата светла бира помага при болки в корема и при настинки. Тя е обаче и перфектно почистващо и полиращо средство за тъмните дървени мебели и за сребърните прибори и бижута.(Да се огранича ли с пиенето и?)
Бяло вино - Когато капне червено вино върху новата покривка или върху килима, всеки се хваща за солта, която премахва виното, но петното остава. Ето защо петната от червено вино трябва веднага да се покрият с бяло и да се попият с кърпа или кухненска хартия. (Клин-клин избива. Но и двете ги предпочитам с мезета.)
Сол - Белите кристалчета струват стотинки, но са ценни като златото. Потапянето на сребърните и медните прибори и съдове в разтвор на вода, сол и оцет, ще им даде нов живот. Ако натъркате със сол каните и чашите за чай, ще отстраните всякакви следи от любимата напитка.(И ми идват разни мисли за „солта на живота"...)
Картофи - Ако напълните ваза с вода и няколко обелки от картоф и я оставите да постои така известно време, ще я почистите трайно от варовика. С настърган картоф малко настърган сапун и подходяща четка, можете да почистите килима, като оставите разтвора да действа около половин час, след което оставяте килима на проветриво място, да изсъхне или събирате излишната вода с прахосмукачката, ако има такава функция. (Да си призная, аз картофките ги обичам пържени.)
Розмарин - Наситеният мирис на сушения розмарин прогонва молците и всякакви други насекоми, които нападат гардероба ви. С малко сушен розмарин, поставен в торбички от плат, можете да парфюмирате спалното бельо и дрехите. (Но не забравяйте, че е прекрасна подправка за ястия и сладкиши.)
Черен чай - За да не остават следи от водата по прозорците, след като сте ги измили, можете да ги полирате с кърпа, напоена в горещ черен чай. За да лъщят дървените ви мебели пък, можете да прибавите към черния чай лъжичка бебешко олио. (И това в представите ми е вкусна тонизираща напитка. Имам страхотни спомени от пиенето на чай.)
Разиграла съм се в Lady Popular. А тук трябват доста умения по женски хитрини.  Да ама като не ме радват.За това и не напредвам особено. Не ги владея.  Да видиш как си лакирам ноктите пред Единствения. За епилатора да не говорим.  А що се отнася до банята - какво по-приятно нещо от това да се изкъпем заедно - струите от душа да ни галят закачливо и ръцете ни да се плъзгат сапунени...

Жените лъжели - за цената на новата рокля, за това колко време говорят по телефона с приятелки, за новите си тръпки... Чудо голямо! А мъжете пък винаги казват истината.  Да не повярваш. Сякаш винаги знаем колко струват новите им играчки. Те никога не чатят с други жени! И винаги си казват колко красива е новата колежка. Но нима това са поводи за драма? Ми не!

Виж драмата настъпва, когато не става дума за дребна лъжа, чат-флирт или красавец срещнат на някое кръстовище. Когато (е, не го знам от живота, ама нали животът бил по-интересен от всеки филм и всяка книга...) срещнеш непостижимата, голямата любов. Тогава идва ред и на голямата лъжа. След изстрела, призван да разреши дилемата, когато няма връщане назад  - „Теб обичах повече, Червени облако!". И щом е така защо не остана да му го покажеш тук на този свят? И с тази лъжа ще живеят след теб и двамата? Твърде егоистично решение. Но такова го е дал велик писател. Какво да правим ние - невеликите и дори непрочели достатъчно? Пък и да ви кажа на ухо - тази книга („Малката стопанка на големия дом" от Джек Лондон) не е за любов. Тя е книга за успеха и за това как се прави бизнес...

Затова и  не ми се връзвайте много. А ако някоя от хитринките ви се стори полезна - ползвайте. Смело и безотговорно. И нали разбрахте вече - пийте кафе за отслабване (през събота)  нищо, че не влияе на теглото.

2010-03-06
Между Малките женски хитрини и Голямата лъжа  
0
7

 

Да, това определено си е тема за съботна колонка.

Кога ако не в събота, с чашата кафе за отслабване да се отпуснем,  да се излигавим качествено,  да поискаме всякакви дреболии (от фризьор до тренировка във фитнеса, от парче шоколад и чаша вино до излизане извън града) и от кого друг ако не от мъжа до нас.

Но защо да говоря само аз - търся си сътрудници. Чичко Гугъл е винаги на линия.

Попадам на форум в нета. Някакви момчета си дърдорят дали ги кефи или мразят да гледат как гаджетата и жените им си правят грим, епилация, маски и какво ли не. Само един пост ми хареса - как мацето хванало него Мъжа да върши подобни неща. И вече нищо не било същото. Ама и мъжете са едни - няма угодия. Искат ни дългокоси. После що в леглото и по дрехите им, изобщо по цялата къща се влачели дълги косми. Не искат да видят нито един косъм извън косата ни. Ма как и що и с какво сме си ги били махали...  А на всичкото отгоре и колко сме харчели за козметика. А те дали харчат по-малко за техните играчки?

В друг - женски форум - се обсъжда как да се манипулират мъжете. По-точно как да ги накараш да направят досадните неща. Ето някои примери (без промяна в правописа)(и с личен коментар):

„искам да смени крушката просто я слагам на масата така че да му пречи и накрая става и я завива (Не, че винаги действа, но не пречи да опитате, ако не сте го правили.)
искам да сготви-казвам му че искам да му направя романтична вечер от него яденето от мене десерта вкл и този в леглото (Ако аз опитам този трик ще си останем с десертите.)
искам при мама -казвам че мама ме е питала какво иска зет й да му сготви и че там ще гледа мача в мужката компания,а не с мен -работи безотказно (Е, моят мъж не гледа мачове, но...)
искам, искам... просто трябва така да изглежда сякаш ти му правиш услига,а не че го задължаваш,а иначе аз сам доминиращата в брака защото поех по-важните неща и сега тои се допитва до мен а не аз до него"(Ха-ха-ха - така си мислим в този „мъжки свят"!)

Над 90% от жените използват хитрини, за да прикриват недостатъците си, но важното е, че 61% от дамите прикриват недостатъците си не за да се харесват на мъжете, а на самите себе си.

Продължавам търсенето с ключови думи малките женски хитрини - намирам умопомрачителни сайтове, в които учени или мета- такива ми предлагат лесно и достъпно знание за няма и 100 евро. Как им се ще на хората да ме научат да живея, при това щастливо! И никой не пита какво искам аз - те всички знаят кое е добро за мен.

Друг сайт дискутира темата дали момичетата студентки и най-вече тези от НБУ се обличат неморално, просто секси или нормално. И дали това са малки женски хитрини - да направиш впечатление, да си хванеш батко и прочие. Темата е без значение, но доста посещавана.

Стигаме до малки хитринки от сорта(също с личен коментар):

Бира - Топлата светла бира помага при болки в корема и при настинки. Тя е обаче и перфектно почистващо и полиращо средство за тъмните дървени мебели и за сребърните прибори и бижута.(Да се огранича ли с пиенето и?)
Бяло вино - Когато капне червено вино върху новата покривка или върху килима, всеки се хваща за солта, която премахва виното, но петното остава. Ето защо петната от червено вино трябва веднага да се покрият с бяло и да се попият с кърпа или кухненска хартия. (Клин-клин избива. Но и двете ги предпочитам с мезета.)
Сол - Белите кристалчета струват стотинки, но са ценни като златото. Потапянето на сребърните и медните прибори и съдове в разтвор на вода, сол и оцет, ще им даде нов живот. Ако натъркате със сол каните и чашите за чай, ще отстраните всякакви следи от любимата напитка.(И ми идват разни мисли за „солта на живота"...)
Картофи - Ако напълните ваза с вода и няколко обелки от картоф и я оставите да постои така известно време, ще я почистите трайно от варовика. С настърган картоф малко настърган сапун и подходяща четка, можете да почистите килима, като оставите разтвора да действа около половин час, след което оставяте килима на проветриво място, да изсъхне или събирате излишната вода с прахосмукачката, ако има такава функция. (Да си призная, аз картофките ги обичам пържени.)
Розмарин - Наситеният мирис на сушения розмарин прогонва молците и всякакви други насекоми, които нападат гардероба ви. С малко сушен розмарин, поставен в торбички от плат, можете да парфюмирате спалното бельо и дрехите. (Но не забравяйте, че е прекрасна подправка за ястия и сладкиши.)
Черен чай - За да не остават следи от водата по прозорците, след като сте ги измили, можете да ги полирате с кърпа, напоена в горещ черен чай. За да лъщят дървените ви мебели пък, можете да прибавите към черния чай лъжичка бебешко олио. (И това в представите ми е вкусна тонизираща напитка. Имам страхотни спомени от пиенето на чай.)
Разиграла съм се в Lady Popular. А тук трябват доста умения по женски хитрини.  Да ама като не ме радват.За това и не напредвам особено. Не ги владея.  Да видиш как си лакирам ноктите пред Единствения. За епилатора да не говорим.  А що се отнася до банята - какво по-приятно нещо от това да се изкъпем заедно - струите от душа да ни галят закачливо и ръцете ни да се плъзгат сапунени...

Жените лъжели - за цената на новата рокля, за това колко време говорят по телефона с приятелки, за новите си тръпки... Чудо голямо! А мъжете пък винаги казват истината.  Да не повярваш. Сякаш винаги знаем колко струват новите им играчки. Те никога не чатят с други жени! И винаги си казват колко красива е новата колежка. Но нима това са поводи за драма? Ми не!

Виж драмата настъпва, когато не става дума за дребна лъжа, чат-флирт или красавец срещнат на някое кръстовище. Когато (е, не го знам от живота, ама нали животът бил по-интересен от всеки филм и всяка книга...) срещнеш непостижимата, голямата любов. Тогава идва ред и на голямата лъжа. След изстрела, призван да разреши дилемата, когато няма връщане назад  - „Теб обичах повече, Червени облако!". И щом е така защо не остана да му го покажеш тук на този свят? И с тази лъжа ще живеят след теб и двамата? Твърде егоистично решение. Но такова го е дал велик писател. Какво да правим ние - невеликите и дори непрочели достатъчно? Пък и да ви кажа на ухо - тази книга („Малката стопанка на големия дом" от Джек Лондон) не е за любов. Тя е книга за успеха и за това как се прави бизнес...

Затова и  не ми се връзвайте много. А ако някоя от хитринките ви се стори полезна - ползвайте. Смело и безотговорно. И нали разбрахте вече - пийте кафе за отслабване (през събота)  нищо, че не влияе на теглото.

2010-03-06
Предизвикано (по новините)  
0
7

След паметта за Апостола - към пипалата на Октопода. До Чистата и свята република - мафиотската държава. А на сутринта ни лук яли ни лук мирисали ще хукнем по кушии. Тодоров ден е. Температурни рекорди. Иде пролет. И ще яхнем Пегасите на мечтите си, но не обикновените - нашите Пегаси са подковани и добре възпитани. Няма изненади. Един премиер задава неуместни въпроси вместо да отговаря на въпросите на журналистите. А в скайпа на един от приятелите ми  линк към думите:

 „Българска участ е да се родиш в България.

При толкова други държави.

Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето - историческо, а бъдещето - светло.

Мълчанието винаги ще е злато.

Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.

Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.

Винаги ще се давиш накрай Дунава."

Трябва ли да цитирам цялото за да се досетите, че това е „Българската участ" от Станислав Стратиев?

Чудех се какво да сложа в кафето си днес. Дали малките женски хитрини и огромната манипулация „Все пак теб обичах повече, Червени Облако" (от  "Малката стопанка на големия дом") и как се живее 20 години под един покрив( в панелка на 13 етаж). Дали интеграцията, която на български е мръсна дума. Дали за неволното насилие, което извършваме в ежедневието си. И кой трябва да е закрилян днес - хората в „неравностойно положение" или тези дето уж всичко им е наред. А новините ме свалиха на земята с наглостта и безсилието, с агресията и неглижирането на по-високо ниво.

И какво съм се размислила толкова. Хората отменят закон заради собствената си лична „нужда" - какво му е лошо на пушенето. А някакъв младеж говори за „шизофренна позиция" на правителството. Естествено визира дебатите по (не)пушенето. А не е ли прав и в други аспекти?

Но не -  никаква политика. Да тръгваме навън.  Ще грее слънце. Ще цвилят коне. И може би ще се върнем към корените си.  И най-после ще се смирим и ще започнем да си гледаме своята работа и да си имаме доверие, без да играем тъпи игрички, без малки и големи хитрини и без насилие. Без да се обичаме само  на инат и преодолявайки българската си участ.

2010-02-20
Предизвикано (по новините)  
0
7

След паметта за Апостола - към пипалата на Октопода. До Чистата и свята република - мафиотската държава. А на сутринта ни лук яли ни лук мирисали ще хукнем по кушии. Тодоров ден е. Температурни рекорди. Иде пролет. И ще яхнем Пегасите на мечтите си, но не обикновените - нашите Пегаси са подковани и добре възпитани. Няма изненади. Един премиер задава неуместни въпроси вместо да отговаря на въпросите на журналистите. А в скайпа на един от приятелите ми  линк към думите:

 „Българска участ е да се родиш в България.

При толкова други държави.

Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето - историческо, а бъдещето - светло.

Мълчанието винаги ще е злато.

Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.

Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.

Винаги ще се давиш накрай Дунава."

Трябва ли да цитирам цялото за да се досетите, че това е „Българската участ" от Станислав Стратиев?

Чудех се какво да сложа в кафето си днес. Дали малките женски хитрини и огромната манипулация „Все пак теб обичах повече, Червени Облако" (от  "Малката стопанка на големия дом") и как се живее 20 години под един покрив( в панелка на 13 етаж). Дали интеграцията, която на български е мръсна дума. Дали за неволното насилие, което извършваме в ежедневието си. И кой трябва да е закрилян днес - хората в „неравностойно положение" или тези дето уж всичко им е наред. А новините ме свалиха на земята с наглостта и безсилието, с агресията и неглижирането на по-високо ниво.

И какво съм се размислила толкова. Хората отменят закон заради собствената си лична „нужда" - какво му е лошо на пушенето. А някакъв младеж говори за „шизофренна позиция" на правителството. Естествено визира дебатите по (не)пушенето. А не е ли прав и в други аспекти?

Но не -  никаква политика. Да тръгваме навън.  Ще грее слънце. Ще цвилят коне. И може би ще се върнем към корените си.  И най-после ще се смирим и ще започнем да си гледаме своята работа и да си имаме доверие, без да играем тъпи игрички, без малки и големи хитрини и без насилие. Без да се обичаме само  на инат и преодолявайки българската си участ.

2010-02-20
Предизвикано (по новините)  
0
7

След паметта за Апостола - към пипалата на Октопода. До Чистата и свята република - мафиотската държава. А на сутринта ни лук яли ни лук мирисали ще хукнем по кушии. Тодоров ден е. Температурни рекорди. Иде пролет. И ще яхнем Пегасите на мечтите си, но не обикновените - нашите Пегаси са подковани и добре възпитани. Няма изненади. Един премиер задава неуместни въпроси вместо да отговаря на въпросите на журналистите. А в скайпа на един от приятелите ми  линк към думите:

 „Българска участ е да се родиш в България.

При толкова други държави.

Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето - историческо, а бъдещето - светло.

Мълчанието винаги ще е злато.

Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.

Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.

Винаги ще се давиш накрай Дунава."

Трябва ли да цитирам цялото за да се досетите, че това е „Българската участ" от Станислав Стратиев?

Чудех се какво да сложа в кафето си днес. Дали малките женски хитрини и огромната манипулация „Все пак теб обичах повече, Червени Облако" (от  "Малката стопанка на големия дом") и как се живее 20 години под един покрив( в панелка на 13 етаж). Дали интеграцията, която на български е мръсна дума. Дали за неволното насилие, което извършваме в ежедневието си. И кой трябва да е закрилян днес - хората в „неравностойно положение" или тези дето уж всичко им е наред. А новините ме свалиха на земята с наглостта и безсилието, с агресията и неглижирането на по-високо ниво.

И какво съм се размислила толкова. Хората отменят закон заради собствената си лична „нужда" - какво му е лошо на пушенето. А някакъв младеж говори за „шизофренна позиция" на правителството. Естествено визира дебатите по (не)пушенето. А не е ли прав и в други аспекти?

Но не -  никаква политика. Да тръгваме навън.  Ще грее слънце. Ще цвилят коне. И може би ще се върнем към корените си.  И най-после ще се смирим и ще започнем да си гледаме своята работа и да си имаме доверие, без да играем тъпи игрички, без малки и големи хитрини и без насилие. Без да се обичаме само  на инат и преодолявайки българската си участ.

2010-02-20
Предизвикано (по новините)  
0
7

След паметта за Апостола - към пипалата на Октопода. До Чистата и свята република - мафиотската държава. А на сутринта ни лук яли ни лук мирисали ще хукнем по кушии. Тодоров ден е. Температурни рекорди. Иде пролет. И ще яхнем Пегасите на мечтите си, но не обикновените - нашите Пегаси са подковани и добре възпитани. Няма изненади. Един премиер задава неуместни въпроси вместо да отговаря на въпросите на журналистите. А в скайпа на един от приятелите ми  линк към думите:

 „Българска участ е да се родиш в България.

При толкова други държави.

Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето - историческо, а бъдещето - светло.

Мълчанието винаги ще е злато.

Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.

Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.

Винаги ще се давиш накрай Дунава."

Трябва ли да цитирам цялото за да се досетите, че това е „Българската участ" от Станислав Стратиев?

Чудех се какво да сложа в кафето си днес. Дали малките женски хитрини и огромната манипулация „Все пак теб обичах повече, Червени Облако" (от  "Малката стопанка на големия дом") и как се живее 20 години под един покрив( в панелка на 13 етаж). Дали интеграцията, която на български е мръсна дума. Дали за неволното насилие, което извършваме в ежедневието си. И кой трябва да е закрилян днес - хората в „неравностойно положение" или тези дето уж всичко им е наред. А новините ме свалиха на земята с наглостта и безсилието, с агресията и неглижирането на по-високо ниво.

И какво съм се размислила толкова. Хората отменят закон заради собствената си лична „нужда" - какво му е лошо на пушенето. А някакъв младеж говори за „шизофренна позиция" на правителството. Естествено визира дебатите по (не)пушенето. А не е ли прав и в други аспекти?

Но не -  никаква политика. Да тръгваме навън.  Ще грее слънце. Ще цвилят коне. И може би ще се върнем към корените си.  И най-после ще се смирим и ще започнем да си гледаме своята работа и да си имаме доверие, без да играем тъпи игрички, без малки и големи хитрини и без насилие. Без да се обичаме само  на инат и преодолявайки българската си участ.

2010-02-20
Объркани делничности  
0
7

 

Петък вечер е. И е време да приготвя вълшебната отвара на съботното ви кафе за отлабване. Да забъркам тайните съставки от думи и мисли, които да ви замислят, да ви трогнат, да ви впечатлят. Но главата ми е изпразнена. Самочувствието ми варира от минус милиард  до плюс милион. Огромна и странна амплитуда. С превес към минуса.

Какво се случи през изминалите дни? Какво ме накара да си вярвам и да бъда щастлива? А какво ме сдуха и депресира до невъзможност? Какво видях на улицата или където и да е по делничния си път, което да споделя с вас? Кое ми беше важно и кое би било важно за някого от вас?

Като се замисля - дните ми минаха толкова бързо и наситено, че трябва да има какво да споделя. А вечер си лягах толкова уморена ,че дори сънят бягаше от клепките ми притворени. И кое беше онова  - важното и значимото? Важен и  значим ли е делникът  - ежедневната битка  за хляб, за достойнство , за щастие.

В събота  на задушница ще запалим свещица за своите мъртви. За далите ни светлина по пътя. Ще се помолим за покоя на душите им. Ще благодарим, че ги е имало, че са ни показвали своя опит.

А утре на месни зговезни ще омесим обредния хляб с много надежда и любов.

Ще имаме седмица в която да  подготвим карнавала. Ще сложим маските , които ще скрият и разкрият едновременно съ щностите ни. Ще прогоним злото. Ще запалим огньовете на Поклади. Щеразчистим и изгорим в тях натрупаните зимни боклуци и шлаката от душите си. Може би няма да го направим наистина, а в мислите си. Щевлезем в постите с надеждата това смирение да ни научи да ценим миговете. Да се радваме на  малките неща и да се обичаме.

 Ще посрещнем пролетта и като символ на Възкресението.  Заедно с нея ще разцъфнат новите ни мечти и новите ни амбиции. Но за това някога  - след време, а днес?

Днес ме боли, че доверието е заспало.  Щастлива съм ,че някой ме е подкрепил ,че някой вярва в мен самата и в моите способноти.

Загорялата тенджера в кухнята ме връща към действителността.

Спокойно! Това беше манджицата за семейството. Вашата отвара още не е сложена в котленцето над огъня. Сега само пдбирам съставките. А коато съм готова, когато всичко е в котлето - няма страшно - ще внимавам повече.

Ще седна пред компютъра, ще се заровя в интернет за да напудря още статията , която ме чака. Ще изчета безбройните стихоплетства , участващи  в  някакви конкурси. Ще проверя тетрадките на учениците си. Ще се срещна с приятели и роднини.  И може би ще намеря време да „набия обръчите" на непослушната си  дъщеря. А тя разбира се няма да ме разбере. Ще поговоря и ще преживея нещо заедно с другата , която още не е загубила целия си разсъдък в изкушенията на лудостта ,наречена любов. Със сигурност ще сготвя изкушение-извинение. Ще изпера, изгладя, из...

Изобщо ще се заровя в делника, който не носи изненади. Който не задава значими въпроси, но всеки въпрос, който задава става значим в мига, в който се е родил и загубва величието си в следващия. Защото животът се състои от кратките мигове на удоволствие и болка, а те градят голямото усещане за успех или неуспех, за щастие или нещастие. Ще бъда  уверена и объркана. Ще се питам за какво ли не и ще си отговарям както успея. И ще сваря вълшебното кафе за отслабване за поредн пат, а килограмите ще се трупат с възрастта...

2010-02-06
Объркани делничности  
0
7

 

Петък вечер е. И е време да приготвя вълшебната отвара на съботното ви кафе за отлабване. Да забъркам тайните съставки от думи и мисли, които да ви замислят, да ви трогнат, да ви впечатлят. Но главата ми е изпразнена. Самочувствието ми варира от минус милиард  до плюс милион. Огромна и странна амплитуда. С превес към минуса.

Какво се случи през изминалите дни? Какво ме накара да си вярвам и да бъда щастлива? А какво ме сдуха и депресира до невъзможност? Какво видях на улицата или където и да е по делничния си път, което да споделя с вас? Кое ми беше важно и кое би било важно за някого от вас?

Като се замисля - дните ми минаха толкова бързо и наситено, че трябва да има какво да споделя. А вечер си лягах толкова уморена ,че дори сънят бягаше от клепките ми притворени. И кое беше онова  - важното и значимото? Важен и  значим ли е делникът  - ежедневната битка  за хляб, за достойнство , за щастие.

В събота  на задушница ще запалим свещица за своите мъртви. За далите ни светлина по пътя. Ще се помолим за покоя на душите им. Ще благодарим, че ги е имало, че са ни показвали своя опит.

А утре на месни зговезни ще омесим обредния хляб с много надежда и любов.

Ще имаме седмица в която да  подготвим карнавала. Ще сложим маските , които ще скрият и разкрият едновременно съ щностите ни. Ще прогоним злото. Ще запалим огньовете на Поклади. Щеразчистим и изгорим в тях натрупаните зимни боклуци и шлаката от душите си. Може би няма да го направим наистина, а в мислите си. Щевлезем в постите с надеждата това смирение да ни научи да ценим миговете. Да се радваме на  малките неща и да се обичаме.

 Ще посрещнем пролетта и като символ на Възкресението.  Заедно с нея ще разцъфнат новите ни мечти и новите ни амбиции. Но за това някога  - след време, а днес?

Днес ме боли, че доверието е заспало.  Щастлива съм ,че някой ме е подкрепил ,че някой вярва в мен самата и в моите способноти.

Загорялата тенджера в кухнята ме връща към действителността.

Спокойно! Това беше манджицата за семейството. Вашата отвара още не е сложена в котленцето над огъня. Сега само пдбирам съставките. А коато съм готова, когато всичко е в котлето - няма страшно - ще внимавам повече.

Ще седна пред компютъра, ще се заровя в интернет за да напудря още статията , която ме чака. Ще изчета безбройните стихоплетства , участващи  в  някакви конкурси. Ще проверя тетрадките на учениците си. Ще се срещна с приятели и роднини.  И може би ще намеря време да „набия обръчите" на непослушната си  дъщеря. А тя разбира се няма да ме разбере. Ще поговоря и ще преживея нещо заедно с другата , която още не е загубила целия си разсъдък в изкушенията на лудостта ,наречена любов. Със сигурност ще сготвя изкушение-извинение. Ще изпера, изгладя, из...

Изобщо ще се заровя в делника, който не носи изненади. Който не задава значими въпроси, но всеки въпрос, който задава става значим в мига, в който се е родил и загубва величието си в следващия. Защото животът се състои от кратките мигове на удоволствие и болка, а те градят голямото усещане за успех или неуспех, за щастие или нещастие. Ще бъда  уверена и объркана. Ще се питам за какво ли не и ще си отговарям както успея. И ще сваря вълшебното кафе за отслабване за поредн пат, а килограмите ще се трупат с възрастта...

2010-02-06
Объркани делничности  
0
7

 

Петък вечер е. И е време да приготвя вълшебната отвара на съботното ви кафе за отлабване. Да забъркам тайните съставки от думи и мисли, които да ви замислят, да ви трогнат, да ви впечатлят. Но главата ми е изпразнена. Самочувствието ми варира от минус милиард  до плюс милион. Огромна и странна амплитуда. С превес към минуса.

Какво се случи през изминалите дни? Какво ме накара да си вярвам и да бъда щастлива? А какво ме сдуха и депресира до невъзможност? Какво видях на улицата или където и да е по делничния си път, което да споделя с вас? Кое ми беше важно и кое би било важно за някого от вас?

Като се замисля - дните ми минаха толкова бързо и наситено, че трябва да има какво да споделя. А вечер си лягах толкова уморена ,че дори сънят бягаше от клепките ми притворени. И кое беше онова  - важното и значимото? Важен и  значим ли е делникът  - ежедневната битка  за хляб, за достойнство , за щастие.

В събота  на задушница ще запалим свещица за своите мъртви. За далите ни светлина по пътя. Ще се помолим за покоя на душите им. Ще благодарим, че ги е имало, че са ни показвали своя опит.

А утре на месни зговезни ще омесим обредния хляб с много надежда и любов.

Ще имаме седмица в която да  подготвим карнавала. Ще сложим маските , които ще скрият и разкрият едновременно съ щностите ни. Ще прогоним злото. Ще запалим огньовете на Поклади. Щеразчистим и изгорим в тях натрупаните зимни боклуци и шлаката от душите си. Може би няма да го направим наистина, а в мислите си. Щевлезем в постите с надеждата това смирение да ни научи да ценим миговете. Да се радваме на  малките неща и да се обичаме.

 Ще посрещнем пролетта и като символ на Възкресението.  Заедно с нея ще разцъфнат новите ни мечти и новите ни амбиции. Но за това някога  - след време, а днес?

Днес ме боли, че доверието е заспало.  Щастлива съм ,че някой ме е подкрепил ,че някой вярва в мен самата и в моите способноти.

Загорялата тенджера в кухнята ме връща към действителността.

Спокойно! Това беше манджицата за семейството. Вашата отвара още не е сложена в котленцето над огъня. Сега само пдбирам съставките. А коато съм готова, когато всичко е в котлето - няма страшно - ще внимавам повече.

Ще седна пред компютъра, ще се заровя в интернет за да напудря още статията , която ме чака. Ще изчета безбройните стихоплетства , участващи  в  някакви конкурси. Ще проверя тетрадките на учениците си. Ще се срещна с приятели и роднини.  И може би ще намеря време да „набия обръчите" на непослушната си  дъщеря. А тя разбира се няма да ме разбере. Ще поговоря и ще преживея нещо заедно с другата , която още не е загубила целия си разсъдък в изкушенията на лудостта ,наречена любов. Със сигурност ще сготвя изкушение-извинение. Ще изпера, изгладя, из...

Изобщо ще се заровя в делника, който не носи изненади. Който не задава значими въпроси, но всеки въпрос, който задава става значим в мига, в който се е родил и загубва величието си в следващия. Защото животът се състои от кратките мигове на удоволствие и болка, а те градят голямото усещане за успех или неуспех, за щастие или нещастие. Ще бъда  уверена и объркана. Ще се питам за какво ли не и ще си отговарям както успея. И ще сваря вълшебното кафе за отслабване за поредн пат, а килограмите ще се трупат с възрастта...

2010-02-06
Объркани делничности  
0
7

 

Петък вечер е. И е време да приготвя вълшебната отвара на съботното ви кафе за отлабване. Да забъркам тайните съставки от думи и мисли, които да ви замислят, да ви трогнат, да ви впечатлят. Но главата ми е изпразнена. Самочувствието ми варира от минус милиард  до плюс милион. Огромна и странна амплитуда. С превес към минуса.

Какво се случи през изминалите дни? Какво ме накара да си вярвам и да бъда щастлива? А какво ме сдуха и депресира до невъзможност? Какво видях на улицата или където и да е по делничния си път, което да споделя с вас? Кое ми беше важно и кое би било важно за някого от вас?

Като се замисля - дните ми минаха толкова бързо и наситено, че трябва да има какво да споделя. А вечер си лягах толкова уморена ,че дори сънят бягаше от клепките ми притворени. И кое беше онова  - важното и значимото? Важен и  значим ли е делникът  - ежедневната битка  за хляб, за достойнство , за щастие.

В събота  на задушница ще запалим свещица за своите мъртви. За далите ни светлина по пътя. Ще се помолим за покоя на душите им. Ще благодарим, че ги е имало, че са ни показвали своя опит.

А утре на месни зговезни ще омесим обредния хляб с много надежда и любов.

Ще имаме седмица в която да  подготвим карнавала. Ще сложим маските , които ще скрият и разкрият едновременно съ щностите ни. Ще прогоним злото. Ще запалим огньовете на Поклади. Щеразчистим и изгорим в тях натрупаните зимни боклуци и шлаката от душите си. Може би няма да го направим наистина, а в мислите си. Щевлезем в постите с надеждата това смирение да ни научи да ценим миговете. Да се радваме на  малките неща и да се обичаме.

 Ще посрещнем пролетта и като символ на Възкресението.  Заедно с нея ще разцъфнат новите ни мечти и новите ни амбиции. Но за това някога  - след време, а днес?

Днес ме боли, че доверието е заспало.  Щастлива съм ,че някой ме е подкрепил ,че някой вярва в мен самата и в моите способноти.

Загорялата тенджера в кухнята ме връща към действителността.

Спокойно! Това беше манджицата за семейството. Вашата отвара още не е сложена в котленцето над огъня. Сега само пдбирам съставките. А коато съм готова, когато всичко е в котлето - няма страшно - ще внимавам повече.

Ще седна пред компютъра, ще се заровя в интернет за да напудря още статията , която ме чака. Ще изчета безбройните стихоплетства , участващи  в  някакви конкурси. Ще проверя тетрадките на учениците си. Ще се срещна с приятели и роднини.  И може би ще намеря време да „набия обръчите" на непослушната си  дъщеря. А тя разбира се няма да ме разбере. Ще поговоря и ще преживея нещо заедно с другата , която още не е загубила целия си разсъдък в изкушенията на лудостта ,наречена любов. Със сигурност ще сготвя изкушение-извинение. Ще изпера, изгладя, из...

Изобщо ще се заровя в делника, който не носи изненади. Който не задава значими въпроси, но всеки въпрос, който задава става значим в мига, в който се е родил и загубва величието си в следващия. Защото животът се състои от кратките мигове на удоволствие и болка, а те градят голямото усещане за успех или неуспех, за щастие или нещастие. Ще бъда  уверена и объркана. Ще се питам за какво ли не и ще си отговарям както успея. И ще сваря вълшебното кафе за отслабване за поредн пат, а килограмите ще се трупат с възрастта...

2010-02-06
Не звучи гордо!  
0
7

 

Какво е да кажеш не? Много е хубаво... Дори понякога да ти се иска да е да или може би. Но не звучи гордо! То е като балсам за девствената ти непокорност.

Примери:

Канят те на щкур купон.  Не! Мисля за тези, които може би биха могли да се притеснят за мен, а иначе съм купонджийка.

Канят те на среща.  Не! Ама ти за каква ме мислиш? Аз по срещи не ходя.

Искам да те нарисувам...  да ти дам трибуна да се изявиш...  Не! Ние с този не си играем. Мама не дава.

Знам ги тези неща. От опит. Отказвала съм многократно - и в личен и в професионален план. Някога в далечното време на младостта ме наричаха  „Госпожица Не". Познавам психологията на отказването по практически  емпиричен път. А и на мен са ми отказвали.

Обикновено  в професионален план.  И съм продължавала. Отново и отново - да питам, докато ми кажат Да. Благодарение на този тип инат и упоритост до затъпяване дължа завършването на втората си специалност. С повторно и по...десеторно молене се добрах до материали в народна бибилиотека  за дипломната ми работа, иначе недостъпни за студент. Когато един човек ми е отказвал, ако е имало начин съм търсела друг, ако не, съм повтаряла молбата си до пълно изтощение.

Вярно е, че не са ми отказвали мъже в личен план. Ама не защото не е имало кой да ми откаже. Просто Госпожица Не в действие - световен или поне локален шампион по отказване - не са имали време хората...

За това пък като съм искала да направя нещо - особено за другите...  Колко пъти, колко пъти! И с какви ли не аргументи. От „Виж, искам, но не мога..."; през „Абе, не си струва."; до „Ти луда ли си?" и „Я зарежи тая работа!". Тогава наистина ме боли. Защото много съм искала да станат нещата за добро. А те не са ставали и то по-скоро от немокает, от мързел или от дребнави лични разправии.

Примери:

В колата. Минаваме край описана от приятел местност. Искам да я видя. Любимият увеличава скоростта. Няма време. А и кой ти я подсказа? Малко ревност и много не!

В училище сме. Предлагат ни един супер лесен проект от който можехме само да спечелим с изпитани и стойностни партньори - „Ама какво ще се иска точно от нас, да не ни натовари, то пак организацията върху нас. И какво е това Капуейра? Не ни е познато. Да не е травмиращ спорт? Как ще реагират родителите?" Истината: Капуейра е по-добър вариант от което и да е бойно изкуство. Родителите освен, че плащат таксата хабят време и средства за транспорт до далечна зала. Защото младите хора знаят какво е капуейра и колко е „опасна" за децата им.

Подготвяме идеите за годината за списанието. Решаваме, че за четящите и пишещите хора ще е интересно да представим литературните сайтове. Не защото няма какво друго. Не защото си търсим теми за размисъл. Има много и в писането, и в издаването, и в разпространението на книгата... Не защото имаме време за губене. А защото това списание ни е страст и мисия. Защото знаем, че не сме сами във виртуалния свят. И искаме да дадем пътеводител на потребителите. Защото не ни е страх от конкуренция, а ни е драго да знаем, че има и други като нас. Отговорите: „Ще попитам собственика. Все пак той да реши." И мълчание.  „ ...Сайт ХуЛите не участва в проекти на Иван Богданов." И питам се защо? Какво му е на Богданов и да не би проекта да е личен? Ние сме екип съмишленици. И търсим други такива - където и да е. В реалното и виртуалното литературно пространство.

Но млъкни сърце!

Не звучи гордо!

А колко хубаво би било да казваме не, когато е не и да, когато е да. Да играем в един отбор, особено, ако сме от една порода. Да правим нещата добре за себе си, за близките, за хората. Вместо да лицемерничим, да се лъжем един друг, а често и самите  себе си.

2010-01-23
Не звучи гордо!  
0
7

 

Какво е да кажеш не? Много е хубаво... Дори понякога да ти се иска да е да или може би. Но не звучи гордо! То е като балсам за девствената ти непокорност.

Примери:

Канят те на щкур купон.  Не! Мисля за тези, които може би биха могли да се притеснят за мен, а иначе съм купонджийка.

Канят те на среща.  Не! Ама ти за каква ме мислиш? Аз по срещи не ходя.

Искам да те нарисувам...  да ти дам трибуна да се изявиш...  Не! Ние с този не си играем. Мама не дава.

Знам ги тези неща. От опит. Отказвала съм многократно - и в личен и в професионален план. Някога в далечното време на младостта ме наричаха  „Госпожица Не". Познавам психологията на отказването по практически  емпиричен път. А и на мен са ми отказвали.

Обикновено  в професионален план.  И съм продължавала. Отново и отново - да питам, докато ми кажат Да. Благодарение на този тип инат и упоритост до затъпяване дължа завършването на втората си специалност. С повторно и по...десеторно молене се добрах до материали в народна бибилиотека  за дипломната ми работа, иначе недостъпни за студент. Когато един човек ми е отказвал, ако е имало начин съм търсела друг, ако не, съм повтаряла молбата си до пълно изтощение.

Вярно е, че не са ми отказвали мъже в личен план. Ама не защото не е имало кой да ми откаже. Просто Госпожица Не в действие - световен или поне локален шампион по отказване - не са имали време хората...

За това пък като съм искала да направя нещо - особено за другите...  Колко пъти, колко пъти! И с какви ли не аргументи. От „Виж, искам, но не мога..."; през „Абе, не си струва."; до „Ти луда ли си?" и „Я зарежи тая работа!". Тогава наистина ме боли. Защото много съм искала да станат нещата за добро. А те не са ставали и то по-скоро от немокает, от мързел или от дребнави лични разправии.

Примери:

В колата. Минаваме край описана от приятел местност. Искам да я видя. Любимият увеличава скоростта. Няма време. А и кой ти я подсказа? Малко ревност и много не!

В училище сме. Предлагат ни един супер лесен проект от който можехме само да спечелим с изпитани и стойностни партньори - „Ама какво ще се иска точно от нас, да не ни натовари, то пак организацията върху нас. И какво е това Капуейра? Не ни е познато. Да не е травмиращ спорт? Как ще реагират родителите?" Истината: Капуейра е по-добър вариант от което и да е бойно изкуство. Родителите освен, че плащат таксата хабят време и средства за транспорт до далечна зала. Защото младите хора знаят какво е капуейра и колко е „опасна" за децата им.

Подготвяме идеите за годината за списанието. Решаваме, че за четящите и пишещите хора ще е интересно да представим литературните сайтове. Не защото няма какво друго. Не защото си търсим теми за размисъл. Има много и в писането, и в издаването, и в разпространението на книгата... Не защото имаме време за губене. А защото това списание ни е страст и мисия. Защото знаем, че не сме сами във виртуалния свят. И искаме да дадем пътеводител на потребителите. Защото не ни е страх от конкуренция, а ни е драго да знаем, че има и други като нас. Отговорите: „Ще попитам собственика. Все пак той да реши." И мълчание.  „ ...Сайт ХуЛите не участва в проекти на Иван Богданов." И питам се защо? Какво му е на Богданов и да не би проекта да е личен? Ние сме екип съмишленици. И търсим други такива - където и да е. В реалното и виртуалното литературно пространство.

Но млъкни сърце!

Не звучи гордо!

А колко хубаво би било да казваме не, когато е не и да, когато е да. Да играем в един отбор, особено, ако сме от една порода. Да правим нещата добре за себе си, за близките, за хората. Вместо да лицемерничим, да се лъжем един друг, а често и самите  себе си.

2010-01-23
Не звучи гордо!  
0
7

 

Какво е да кажеш не? Много е хубаво... Дори понякога да ти се иска да е да или може би. Но не звучи гордо! То е като балсам за девствената ти непокорност.

Примери:

Канят те на щкур купон.  Не! Мисля за тези, които може би биха могли да се притеснят за мен, а иначе съм купонджийка.

Канят те на среща.  Не! Ама ти за каква ме мислиш? Аз по срещи не ходя.

Искам да те нарисувам...  да ти дам трибуна да се изявиш...  Не! Ние с този не си играем. Мама не дава.

Знам ги тези неща. От опит. Отказвала съм многократно - и в личен и в професионален план. Някога в далечното време на младостта ме наричаха  „Госпожица Не". Познавам психологията на отказването по практически  емпиричен път. А и на мен са ми отказвали.

Обикновено  в професионален план.  И съм продължавала. Отново и отново - да питам, докато ми кажат Да. Благодарение на този тип инат и упоритост до затъпяване дължа завършването на втората си специалност. С повторно и по...десеторно молене се добрах до материали в народна бибилиотека  за дипломната ми работа, иначе недостъпни за студент. Когато един човек ми е отказвал, ако е имало начин съм търсела друг, ако не, съм повтаряла молбата си до пълно изтощение.

Вярно е, че не са ми отказвали мъже в личен план. Ама не защото не е имало кой да ми откаже. Просто Госпожица Не в действие - световен или поне локален шампион по отказване - не са имали време хората...

За това пък като съм искала да направя нещо - особено за другите...  Колко пъти, колко пъти! И с какви ли не аргументи. От „Виж, искам, но не мога..."; през „Абе, не си струва."; до „Ти луда ли си?" и „Я зарежи тая работа!". Тогава наистина ме боли. Защото много съм искала да станат нещата за добро. А те не са ставали и то по-скоро от немокает, от мързел или от дребнави лични разправии.

Примери:

В колата. Минаваме край описана от приятел местност. Искам да я видя. Любимият увеличава скоростта. Няма време. А и кой ти я подсказа? Малко ревност и много не!

В училище сме. Предлагат ни един супер лесен проект от който можехме само да спечелим с изпитани и стойностни партньори - „Ама какво ще се иска точно от нас, да не ни натовари, то пак организацията върху нас. И какво е това Капуейра? Не ни е познато. Да не е травмиращ спорт? Как ще реагират родителите?" Истината: Капуейра е по-добър вариант от което и да е бойно изкуство. Родителите освен, че плащат таксата хабят време и средства за транспорт до далечна зала. Защото младите хора знаят какво е капуейра и колко е „опасна" за децата им.

Подготвяме идеите за годината за списанието. Решаваме, че за четящите и пишещите хора ще е интересно да представим литературните сайтове. Не защото няма какво друго. Не защото си търсим теми за размисъл. Има много и в писането, и в издаването, и в разпространението на книгата... Не защото имаме време за губене. А защото това списание ни е страст и мисия. Защото знаем, че не сме сами във виртуалния свят. И искаме да дадем пътеводител на потребителите. Защото не ни е страх от конкуренция, а ни е драго да знаем, че има и други като нас. Отговорите: „Ще попитам собственика. Все пак той да реши." И мълчание.  „ ...Сайт ХуЛите не участва в проекти на Иван Богданов." И питам се защо? Какво му е на Богданов и да не би проекта да е личен? Ние сме екип съмишленици. И търсим други такива - където и да е. В реалното и виртуалното литературно пространство.

Но млъкни сърце!

Не звучи гордо!

А колко хубаво би било да казваме не, когато е не и да, когато е да. Да играем в един отбор, особено, ако сме от една порода. Да правим нещата добре за себе си, за близките, за хората. Вместо да лицемерничим, да се лъжем един друг, а често и самите  себе си.

2010-01-23
Не звучи гордо!  
0
7

 

Какво е да кажеш не? Много е хубаво... Дори понякога да ти се иска да е да или може би. Но не звучи гордо! То е като балсам за девствената ти непокорност.

Примери:

Канят те на щкур купон.  Не! Мисля за тези, които може би биха могли да се притеснят за мен, а иначе съм купонджийка.

Канят те на среща.  Не! Ама ти за каква ме мислиш? Аз по срещи не ходя.

Искам да те нарисувам...  да ти дам трибуна да се изявиш...  Не! Ние с този не си играем. Мама не дава.

Знам ги тези неща. От опит. Отказвала съм многократно - и в личен и в професионален план. Някога в далечното време на младостта ме наричаха  „Госпожица Не". Познавам психологията на отказването по практически  емпиричен път. А и на мен са ми отказвали.

Обикновено  в професионален план.  И съм продължавала. Отново и отново - да питам, докато ми кажат Да. Благодарение на този тип инат и упоритост до затъпяване дължа завършването на втората си специалност. С повторно и по...десеторно молене се добрах до материали в народна бибилиотека  за дипломната ми работа, иначе недостъпни за студент. Когато един човек ми е отказвал, ако е имало начин съм търсела друг, ако не, съм повтаряла молбата си до пълно изтощение.

Вярно е, че не са ми отказвали мъже в личен план. Ама не защото не е имало кой да ми откаже. Просто Госпожица Не в действие - световен или поне локален шампион по отказване - не са имали време хората...

За това пък като съм искала да направя нещо - особено за другите...  Колко пъти, колко пъти! И с какви ли не аргументи. От „Виж, искам, но не мога..."; през „Абе, не си струва."; до „Ти луда ли си?" и „Я зарежи тая работа!". Тогава наистина ме боли. Защото много съм искала да станат нещата за добро. А те не са ставали и то по-скоро от немокает, от мързел или от дребнави лични разправии.

Примери:

В колата. Минаваме край описана от приятел местност. Искам да я видя. Любимият увеличава скоростта. Няма време. А и кой ти я подсказа? Малко ревност и много не!

В училище сме. Предлагат ни един супер лесен проект от който можехме само да спечелим с изпитани и стойностни партньори - „Ама какво ще се иска точно от нас, да не ни натовари, то пак организацията върху нас. И какво е това Капуейра? Не ни е познато. Да не е травмиращ спорт? Как ще реагират родителите?" Истината: Капуейра е по-добър вариант от което и да е бойно изкуство. Родителите освен, че плащат таксата хабят време и средства за транспорт до далечна зала. Защото младите хора знаят какво е капуейра и колко е „опасна" за децата им.

Подготвяме идеите за годината за списанието. Решаваме, че за четящите и пишещите хора ще е интересно да представим литературните сайтове. Не защото няма какво друго. Не защото си търсим теми за размисъл. Има много и в писането, и в издаването, и в разпространението на книгата... Не защото имаме време за губене. А защото това списание ни е страст и мисия. Защото знаем, че не сме сами във виртуалния свят. И искаме да дадем пътеводител на потребителите. Защото не ни е страх от конкуренция, а ни е драго да знаем, че има и други като нас. Отговорите: „Ще попитам собственика. Все пак той да реши." И мълчание.  „ ...Сайт ХуЛите не участва в проекти на Иван Богданов." И питам се защо? Какво му е на Богданов и да не би проекта да е личен? Ние сме екип съмишленици. И търсим други такива - където и да е. В реалното и виртуалното литературно пространство.

Но млъкни сърце!

Не звучи гордо!

А колко хубаво би било да казваме не, когато е не и да, когато е да. Да играем в един отбор, особено, ако сме от една порода. Да правим нещата добре за себе си, за близките, за хората. Вместо да лицемерничим, да се лъжем един друг, а често и самите  себе си.

2010-01-23
Аватар  
0
7

 

Аватар. Нещо с което се представяш такъв какъвто искаш да бъдеш. Зрелищен нов филм. Аватар. Героят на героя.

Зад ефектите -  послания. Не, те не са послания на мрака или на други светове. Те са човешки послания, които няма как да подминеш, увлечен в полета на странни иноземни същества.

Защото с думите на героите си авторите ни говорят, нашепват и понякога крещят.

За това, че сме никои и нищо, ако изгубим кръвната връзка с природата. Че ако унищожим света си, а то натам сме тръгнали, ще унищожим и себе си.

Че само заедно, наистина заедно, всички, можем да спасим света си с общата ни воля.

Посланието, че  единственият на когото трябва да останеш верен открай до край си самият ти.

И, че няма нищо по-голямо от любовта. Любовта към гората, тоест към света, който ни създава. Любовта към хората, към народа на когото принадлежим, независимо дали сме се родили в него или сме го припознали. Любовта към човека, който я пробуди.

Че любовта си струва, само когато е толкова силна, че преодолява светове. Когато съществува над и въпреки грешките, които правим. Когато прощава и се жертва без да се замисли за последиците. Тя, любовта, без която всичко губи смисъл. И предаността.

И това, че да правиш добро е толкова важно, че ти помагат земни, неземни и митични сили. И винаги можеш да стигнеш до доброто, ако си тръгнал по пътя на голямата, на вечната обич.

Аватар. Онова, което искаме да бъдем. Каквото и да ни струва. Което сме за другия. Аз виждам себе си през очите ти. Аз те виждам. И аз те виждам. Аз виждам. Аз виждам истината...

 

 

2010-01-09
Аватар  
0
7

 

Аватар. Нещо с което се представяш такъв какъвто искаш да бъдеш. Зрелищен нов филм. Аватар. Героят на героя.

Зад ефектите -  послания. Не, те не са послания на мрака или на други светове. Те са човешки послания, които няма как да подминеш, увлечен в полета на странни иноземни същества.

Защото с думите на героите си авторите ни говорят, нашепват и понякога крещят.

За това, че сме никои и нищо, ако изгубим кръвната връзка с природата. Че ако унищожим света си, а то натам сме тръгнали, ще унищожим и себе си.

Че само заедно, наистина заедно, всички, можем да спасим света си с общата ни воля.

Посланието, че  единственият на когото трябва да останеш верен открай до край си самият ти.

И, че няма нищо по-голямо от любовта. Любовта към гората, тоест към света, който ни създава. Любовта към хората, към народа на когото принадлежим, независимо дали сме се родили в него или сме го припознали. Любовта към човека, който я пробуди.

Че любовта си струва, само когато е толкова силна, че преодолява светове. Когато съществува над и въпреки грешките, които правим. Когато прощава и се жертва без да се замисли за последиците. Тя, любовта, без която всичко губи смисъл. И предаността.

И това, че да правиш добро е толкова важно, че ти помагат земни, неземни и митични сили. И винаги можеш да стигнеш до доброто, ако си тръгнал по пътя на голямата, на вечната обич.

Аватар. Онова, което искаме да бъдем. Каквото и да ни струва. Което сме за другия. Аз виждам себе си през очите ти. Аз те виждам. И аз те виждам. Аз виждам. Аз виждам истината...

 

 

2010-01-09
Аватар  
0
7

 

Аватар. Нещо с което се представяш такъв какъвто искаш да бъдеш. Зрелищен нов филм. Аватар. Героят на героя.

Зад ефектите -  послания. Не, те не са послания на мрака или на други светове. Те са човешки послания, които няма как да подминеш, увлечен в полета на странни иноземни същества.

Защото с думите на героите си авторите ни говорят, нашепват и понякога крещят.

За това, че сме никои и нищо, ако изгубим кръвната връзка с природата. Че ако унищожим света си, а то натам сме тръгнали, ще унищожим и себе си.

Че само заедно, наистина заедно, всички, можем да спасим света си с общата ни воля.

Посланието, че  единственият на когото трябва да останеш верен открай до край си самият ти.

И, че няма нищо по-голямо от любовта. Любовта към гората, тоест към света, който ни създава. Любовта към хората, към народа на когото принадлежим, независимо дали сме се родили в него или сме го припознали. Любовта към човека, който я пробуди.

Че любовта си струва, само когато е толкова силна, че преодолява светове. Когато съществува над и въпреки грешките, които правим. Когато прощава и се жертва без да се замисли за последиците. Тя, любовта, без която всичко губи смисъл. И предаността.

И това, че да правиш добро е толкова важно, че ти помагат земни, неземни и митични сили. И винаги можеш да стигнеш до доброто, ако си тръгнал по пътя на голямата, на вечната обич.

Аватар. Онова, което искаме да бъдем. Каквото и да ни струва. Което сме за другия. Аз виждам себе си през очите ти. Аз те виждам. И аз те виждам. Аз виждам. Аз виждам истината...

 

 

2010-01-09
Аватар  
0
7

 

Аватар. Нещо с което се представяш такъв какъвто искаш да бъдеш. Зрелищен нов филм. Аватар. Героят на героя.

Зад ефектите -  послания. Не, те не са послания на мрака или на други светове. Те са човешки послания, които няма как да подминеш, увлечен в полета на странни иноземни същества.

Защото с думите на героите си авторите ни говорят, нашепват и понякога крещят.

За това, че сме никои и нищо, ако изгубим кръвната връзка с природата. Че ако унищожим света си, а то натам сме тръгнали, ще унищожим и себе си.

Че само заедно, наистина заедно, всички, можем да спасим света си с общата ни воля.

Посланието, че  единственият на когото трябва да останеш верен открай до край си самият ти.

И, че няма нищо по-голямо от любовта. Любовта към гората, тоест към света, който ни създава. Любовта към хората, към народа на когото принадлежим, независимо дали сме се родили в него или сме го припознали. Любовта към човека, който я пробуди.

Че любовта си струва, само когато е толкова силна, че преодолява светове. Когато съществува над и въпреки грешките, които правим. Когато прощава и се жертва без да се замисли за последиците. Тя, любовта, без която всичко губи смисъл. И предаността.

И това, че да правиш добро е толкова важно, че ти помагат земни, неземни и митични сили. И винаги можеш да стигнеш до доброто, ако си тръгнал по пътя на голямата, на вечната обич.

Аватар. Онова, което искаме да бъдем. Каквото и да ни струва. Което сме за другия. Аз виждам себе си през очите ти. Аз те виждам. И аз те виждам. Аз виждам. Аз виждам истината...

 

 

2010-01-09
Следколедно  
0
7

 Отмина примирението на Бъдни вечер и еуфорията на Коледния ден. Вдигнахме наздравица с Христовците и мислите ни се отправят към следващите празници - декемврийски, зимни, свързани с тежки софри и тежки мисли. Защото е края на годината и чакаме новата с нови надежди. А сега е време за равносметка. Всеки се замисля какво свърши и какво не успя.

Но и днес е празник. Е, не познаваме много Йосифовци и Давидовци, които да поздравим, но се намират.

Днес мислите ми са насочени, обаче, към оня Йосиф. Земният баща. И към мисли за Деня на бащата и за Бащите. За Бащинството.

Не помня да празнуваме този ден като семеен или християнски празник. Но празника е в душата. И много ми се ще да се върна към него. Да насоча и вашите мисли към онова толкова важно и толкова красиво чувство да бъдеш баща. Е, може би не точно аз ще изразя гениални мисли по темата. Все пак съм жена и майка. Но имам баща, децата ми имат баща, приятелите ми са бащи.

Йосиф, земният баща, този, който приема младенеца в ръцете си и с това и в сърцето си. Този, който истински обича и дава. Дава грижа, дава любов, дава свобода. За да израстне бебето в дете, детето в юноша и юношата в мъж. За да израстне в душата си и да тръгне по своя път. Да изпълни своята мисия и да срещне смъртта и възкресението си.

Този, когото често забравяме и пренебрегваме. За когото говорим малко, но той е толкова важен, колкото и останалите персонажи в историята. А може би дори повече. Защото тази безрезервна, приемаща любов, която не задава въпроси и не търси отговори, а дава цялото сърце, е истинското, възвисяващо бащинство.

Говорим за Майката. Славословим сълзите и под разпятието.

Говорим за небесния Отец, оня който жертва, а всъщност изисква. Изисква в свое име и в своя чест.

 А забравяме за скромния, но огромен дух на земния баща. Който дава и страда. Но и даването и страданието му остават скрити.

Като всеки земен баща. Който ни показва пътеките и начините да ги преодолеем, но без да ни ги натрапва. Който ни показва с примера си кое Да и кое Не, но ни оставя да направим сами своя избор. Който ни обича безрезервно и когато грешим. Но не ни го показва, за да не сгреши.

За това подарявам днес с чашката ви кафе тази част от едно мое стихотворение, което доказва, че днешният ден е заслужил да е празник на всеки от нас, заради Бащите - тези истинските, на земята.

Йосиф е верният път.
Обич е правата вяра.
Ако изгубиш посоката -
няма да дириш пощада...

2009-12-26
Следколедно  
0
7

 Отмина примирението на Бъдни вечер и еуфорията на Коледния ден. Вдигнахме наздравица с Христовците и мислите ни се отправят към следващите празници - декемврийски, зимни, свързани с тежки софри и тежки мисли. Защото е края на годината и чакаме новата с нови надежди. А сега е време за равносметка. Всеки се замисля какво свърши и какво не успя.

Но и днес е празник. Е, не познаваме много Йосифовци и Давидовци, които да поздравим, но се намират.

Днес мислите ми са насочени, обаче, към оня Йосиф. Земният баща. И към мисли за Деня на бащата и за Бащите. За Бащинството.

Не помня да празнуваме този ден като семеен или християнски празник. Но празника е в душата. И много ми се ще да се върна към него. Да насоча и вашите мисли към онова толкова важно и толкова красиво чувство да бъдеш баща. Е, може би не точно аз ще изразя гениални мисли по темата. Все пак съм жена и майка. Но имам баща, децата ми имат баща, приятелите ми са бащи.

Йосиф, земният баща, този, който приема младенеца в ръцете си и с това и в сърцето си. Този, който истински обича и дава. Дава грижа, дава любов, дава свобода. За да израстне бебето в дете, детето в юноша и юношата в мъж. За да израстне в душата си и да тръгне по своя път. Да изпълни своята мисия и да срещне смъртта и възкресението си.

Този, когото често забравяме и пренебрегваме. За когото говорим малко, но той е толкова важен, колкото и останалите персонажи в историята. А може би дори повече. Защото тази безрезервна, приемаща любов, която не задава въпроси и не търси отговори, а дава цялото сърце, е истинското, възвисяващо бащинство.

Говорим за Майката. Славословим сълзите и под разпятието.

Говорим за небесния Отец, оня който жертва, а всъщност изисква. Изисква в свое име и в своя чест.

 А забравяме за скромния, но огромен дух на земния баща. Който дава и страда. Но и даването и страданието му остават скрити.

Като всеки земен баща. Който ни показва пътеките и начините да ги преодолеем, но без да ни ги натрапва. Който ни показва с примера си кое Да и кое Не, но ни оставя да направим сами своя избор. Който ни обича безрезервно и когато грешим. Но не ни го показва, за да не сгреши.

За това подарявам днес с чашката ви кафе тази част от едно мое стихотворение, което доказва, че днешният ден е заслужил да е празник на всеки от нас, заради Бащите - тези истинските, на земята.

Йосиф е верният път.
Обич е правата вяра.
Ако изгубиш посоката -
няма да дириш пощада...

2009-12-26
Следколедно  
0
7

 Отмина примирението на Бъдни вечер и еуфорията на Коледния ден. Вдигнахме наздравица с Христовците и мислите ни се отправят към следващите празници - декемврийски, зимни, свързани с тежки софри и тежки мисли. Защото е края на годината и чакаме новата с нови надежди. А сега е време за равносметка. Всеки се замисля какво свърши и какво не успя.

Но и днес е празник. Е, не познаваме много Йосифовци и Давидовци, които да поздравим, но се намират.

Днес мислите ми са насочени, обаче, към оня Йосиф. Земният баща. И към мисли за Деня на бащата и за Бащите. За Бащинството.

Не помня да празнуваме този ден като семеен или християнски празник. Но празника е в душата. И много ми се ще да се върна към него. Да насоча и вашите мисли към онова толкова важно и толкова красиво чувство да бъдеш баща. Е, може би не точно аз ще изразя гениални мисли по темата. Все пак съм жена и майка. Но имам баща, децата ми имат баща, приятелите ми са бащи.

Йосиф, земният баща, този, който приема младенеца в ръцете си и с това и в сърцето си. Този, който истински обича и дава. Дава грижа, дава любов, дава свобода. За да израстне бебето в дете, детето в юноша и юношата в мъж. За да израстне в душата си и да тръгне по своя път. Да изпълни своята мисия и да срещне смъртта и възкресението си.

Този, когото често забравяме и пренебрегваме. За когото говорим малко, но той е толкова важен, колкото и останалите персонажи в историята. А може би дори повече. Защото тази безрезервна, приемаща любов, която не задава въпроси и не търси отговори, а дава цялото сърце, е истинското, възвисяващо бащинство.

Говорим за Майката. Славословим сълзите и под разпятието.

Говорим за небесния Отец, оня който жертва, а всъщност изисква. Изисква в свое име и в своя чест.

 А забравяме за скромния, но огромен дух на земния баща. Който дава и страда. Но и даването и страданието му остават скрити.

Като всеки земен баща. Който ни показва пътеките и начините да ги преодолеем, но без да ни ги натрапва. Който ни показва с примера си кое Да и кое Не, но ни оставя да направим сами своя избор. Който ни обича безрезервно и когато грешим. Но не ни го показва, за да не сгреши.

За това подарявам днес с чашката ви кафе тази част от едно мое стихотворение, което доказва, че днешният ден е заслужил да е празник на всеки от нас, заради Бащите - тези истинските, на земята.

Йосиф е верният път.
Обич е правата вяра.
Ако изгубиш посоката -
няма да дириш пощада...

2009-12-26
Следколедно  
0
7

 Отмина примирението на Бъдни вечер и еуфорията на Коледния ден. Вдигнахме наздравица с Христовците и мислите ни се отправят към следващите празници - декемврийски, зимни, свързани с тежки софри и тежки мисли. Защото е края на годината и чакаме новата с нови надежди. А сега е време за равносметка. Всеки се замисля какво свърши и какво не успя.

Но и днес е празник. Е, не познаваме много Йосифовци и Давидовци, които да поздравим, но се намират.

Днес мислите ми са насочени, обаче, към оня Йосиф. Земният баща. И към мисли за Деня на бащата и за Бащите. За Бащинството.

Не помня да празнуваме този ден като семеен или християнски празник. Но празника е в душата. И много ми се ще да се върна към него. Да насоча и вашите мисли към онова толкова важно и толкова красиво чувство да бъдеш баща. Е, може би не точно аз ще изразя гениални мисли по темата. Все пак съм жена и майка. Но имам баща, децата ми имат баща, приятелите ми са бащи.

Йосиф, земният баща, този, който приема младенеца в ръцете си и с това и в сърцето си. Този, който истински обича и дава. Дава грижа, дава любов, дава свобода. За да израстне бебето в дете, детето в юноша и юношата в мъж. За да израстне в душата си и да тръгне по своя път. Да изпълни своята мисия и да срещне смъртта и възкресението си.

Този, когото често забравяме и пренебрегваме. За когото говорим малко, но той е толкова важен, колкото и останалите персонажи в историята. А може би дори повече. Защото тази безрезервна, приемаща любов, която не задава въпроси и не търси отговори, а дава цялото сърце, е истинското, възвисяващо бащинство.

Говорим за Майката. Славословим сълзите и под разпятието.

Говорим за небесния Отец, оня който жертва, а всъщност изисква. Изисква в свое име и в своя чест.

 А забравяме за скромния, но огромен дух на земния баща. Който дава и страда. Но и даването и страданието му остават скрити.

Като всеки земен баща. Който ни показва пътеките и начините да ги преодолеем, но без да ни ги натрапва. Който ни показва с примера си кое Да и кое Не, но ни оставя да направим сами своя избор. Който ни обича безрезервно и когато грешим. Но не ни го показва, за да не сгреши.

За това подарявам днес с чашката ви кафе тази част от едно мое стихотворение, което доказва, че днешният ден е заслужил да е празник на всеки от нас, заради Бащите - тези истинските, на земята.

Йосиф е верният път.
Обич е правата вяра.
Ако изгубиш посоката -
няма да дириш пощада...

2009-12-26
Не толкова различни, че да бъдат приети  
0
7

 Днес е поредният  ми ден, в който не разбирам какво правя, защо го правя и къде е смисълът от нещата, които правя с толкова любов и хъс.

Решаваме задачи и макар, че за мен те са повече от елементарни,  правя грешка. Защото цялото ми същество е обзето от необходимостта да пазя едно дете от останалите, а и тях от него.

Детето е различно. С диагноза. Но проявленията на различността му са такива, които всеки от останалите може да покаже в миг на бяс. То е само хиперактивно. Какво като не знае как да се държи. Нали и целият клас е на почти същото поведенческо равнище. Разликата  е, че то наистина няма механизми за самоконтрол, а другите би трябвало да имат. И не го понасят. Не разбират защо то не млъква , а тях ги карат да слушат. То става и пише право или хвърля предмети и учителят решава да го игнорира, поне докато не е взело пергела или нещо още по-опасно. Защо то имитира учителя си, крещи неразбираеми или още по-лошо неприлични думи, а за тях е неприемливо. И не го приемат. Мразят го. То е дете като тях, но подложено на повече обгрижване и повече прошка, отколкото те. Как на 10 години да разбереш, че другият десетгодишен човек  е контролируем и балансиран само благодарение на медикаменти? Няма такава опция. И омразата е иманентна в подобен случай. Тази омраза превръща групата деца в глутница, желаеща оцеляване и мъст.

Същата е ситуацията рано сутрин в трамвая в зимен ден. Не ви ли се е случвало? Качвате се, а там вони. Човек като теб седи или по-точно спи на седалката. Той уж трябва да е нормален. Има крака, ръце, нос... Но е отпаднал от пътеката на нормалността и понеже е хем различен, хем не чак толкова, не го приемаш. Гнусиш се. Бърчиш нос, отвръщаш глава и дори слизаш по-рано от необходимото, попържайки на общество и на държава.

Безумна полемика в пресата или в средно-статистически сайт поражда омраза. Между хора, които би трябвало да са съмишленици. Но са достатъчно различни за де не се разбират и достатъчно еднакви за де не приемат различността си. Народните избраници ни го доказват всеки ден в залата и кулоарите на парламента. А те уж трябва да са по-дипломатични. Реплики в шоу-програми на различни телевизии правят същото.

И така. Наливам поредната си съботна чаша кафе за отслабване без отговор, но с въпрос - толкова ли сме различни, че да се приемем със снизходителна усмивка и грам прошка, или не чак толкова, че да не искаме да се разберем и да не можем да се понaсяме?

 

2009-12-12
Не толкова различни, че да бъдат приети  
0
7

 Днес е поредният  ми ден, в който не разбирам какво правя, защо го правя и къде е смисълът от нещата, които правя с толкова любов и хъс.

Решаваме задачи и макар, че за мен те са повече от елементарни,  правя грешка. Защото цялото ми същество е обзето от необходимостта да пазя едно дете от останалите, а и тях от него.

Детето е различно. С диагноза. Но проявленията на различността му са такива, които всеки от останалите може да покаже в миг на бяс. То е само хиперактивно. Какво като не знае как да се държи. Нали и целият клас е на почти същото поведенческо равнище. Разликата  е, че то наистина няма механизми за самоконтрол, а другите би трябвало да имат. И не го понасят. Не разбират защо то не млъква , а тях ги карат да слушат. То става и пише право или хвърля предмети и учителят решава да го игнорира, поне докато не е взело пергела или нещо още по-опасно. Защо то имитира учителя си, крещи неразбираеми или още по-лошо неприлични думи, а за тях е неприемливо. И не го приемат. Мразят го. То е дете като тях, но подложено на повече обгрижване и повече прошка, отколкото те. Как на 10 години да разбереш, че другият десетгодишен човек  е контролируем и балансиран само благодарение на медикаменти? Няма такава опция. И омразата е иманентна в подобен случай. Тази омраза превръща групата деца в глутница, желаеща оцеляване и мъст.

Същата е ситуацията рано сутрин в трамвая в зимен ден. Не ви ли се е случвало? Качвате се, а там вони. Човек като теб седи или по-точно спи на седалката. Той уж трябва да е нормален. Има крака, ръце, нос... Но е отпаднал от пътеката на нормалността и понеже е хем различен, хем не чак толкова, не го приемаш. Гнусиш се. Бърчиш нос, отвръщаш глава и дори слизаш по-рано от необходимото, попържайки на общество и на държава.

Безумна полемика в пресата или в средно-статистически сайт поражда омраза. Между хора, които би трябвало да са съмишленици. Но са достатъчно различни за де не се разбират и достатъчно еднакви за де не приемат различността си. Народните избраници ни го доказват всеки ден в залата и кулоарите на парламента. А те уж трябва да са по-дипломатични. Реплики в шоу-програми на различни телевизии правят същото.

И така. Наливам поредната си съботна чаша кафе за отслабване без отговор, но с въпрос - толкова ли сме различни, че да се приемем със снизходителна усмивка и грам прошка, или не чак толкова, че да не искаме да се разберем и да не можем да се понaсяме?

 

2009-12-12
Не толкова различни, че да бъдат приети  
0
7

 Днес е поредният  ми ден, в който не разбирам какво правя, защо го правя и къде е смисълът от нещата, които правя с толкова любов и хъс.

Решаваме задачи и макар, че за мен те са повече от елементарни,  правя грешка. Защото цялото ми същество е обзето от необходимостта да пазя едно дете от останалите, а и тях от него.

Детето е различно. С диагноза. Но проявленията на различността му са такива, които всеки от останалите може да покаже в миг на бяс. То е само хиперактивно. Какво като не знае как да се държи. Нали и целият клас е на почти същото поведенческо равнище. Разликата  е, че то наистина няма механизми за самоконтрол, а другите би трябвало да имат. И не го понасят. Не разбират защо то не млъква , а тях ги карат да слушат. То става и пише право или хвърля предмети и учителят решава да го игнорира, поне докато не е взело пергела или нещо още по-опасно. Защо то имитира учителя си, крещи неразбираеми или още по-лошо неприлични думи, а за тях е неприемливо. И не го приемат. Мразят го. То е дете като тях, но подложено на повече обгрижване и повече прошка, отколкото те. Как на 10 години да разбереш, че другият десетгодишен човек  е контролируем и балансиран само благодарение на медикаменти? Няма такава опция. И омразата е иманентна в подобен случай. Тази омраза превръща групата деца в глутница, желаеща оцеляване и мъст.

Същата е ситуацията рано сутрин в трамвая в зимен ден. Не ви ли се е случвало? Качвате се, а там вони. Човек като теб седи или по-точно спи на седалката. Той уж трябва да е нормален. Има крака, ръце, нос... Но е отпаднал от пътеката на нормалността и понеже е хем различен, хем не чак толкова, не го приемаш. Гнусиш се. Бърчиш нос, отвръщаш глава и дори слизаш по-рано от необходимото, попържайки на общество и на държава.

Безумна полемика в пресата или в средно-статистически сайт поражда омраза. Между хора, които би трябвало да са съмишленици. Но са достатъчно различни за де не се разбират и достатъчно еднакви за де не приемат различността си. Народните избраници ни го доказват всеки ден в залата и кулоарите на парламента. А те уж трябва да са по-дипломатични. Реплики в шоу-програми на различни телевизии правят същото.

И така. Наливам поредната си съботна чаша кафе за отслабване без отговор, но с въпрос - толкова ли сме различни, че да се приемем със снизходителна усмивка и грам прошка, или не чак толкова, че да не искаме да се разберем и да не можем да се понaсяме?

 

2009-12-12
Не толкова различни, че да бъдат приети  
0
7

 Днес е поредният  ми ден, в който не разбирам какво правя, защо го правя и къде е смисълът от нещата, които правя с толкова любов и хъс.

Решаваме задачи и макар, че за мен те са повече от елементарни,  правя грешка. Защото цялото ми същество е обзето от необходимостта да пазя едно дете от останалите, а и тях от него.

Детето е различно. С диагноза. Но проявленията на различността му са такива, които всеки от останалите може да покаже в миг на бяс. То е само хиперактивно. Какво като не знае как да се държи. Нали и целият клас е на почти същото поведенческо равнище. Разликата  е, че то наистина няма механизми за самоконтрол, а другите би трябвало да имат. И не го понасят. Не разбират защо то не млъква , а тях ги карат да слушат. То става и пише право или хвърля предмети и учителят решава да го игнорира, поне докато не е взело пергела или нещо още по-опасно. Защо то имитира учителя си, крещи неразбираеми или още по-лошо неприлични думи, а за тях е неприемливо. И не го приемат. Мразят го. То е дете като тях, но подложено на повече обгрижване и повече прошка, отколкото те. Как на 10 години да разбереш, че другият десетгодишен човек  е контролируем и балансиран само благодарение на медикаменти? Няма такава опция. И омразата е иманентна в подобен случай. Тази омраза превръща групата деца в глутница, желаеща оцеляване и мъст.

Същата е ситуацията рано сутрин в трамвая в зимен ден. Не ви ли се е случвало? Качвате се, а там вони. Човек като теб седи или по-точно спи на седалката. Той уж трябва да е нормален. Има крака, ръце, нос... Но е отпаднал от пътеката на нормалността и понеже е хем различен, хем не чак толкова, не го приемаш. Гнусиш се. Бърчиш нос, отвръщаш глава и дори слизаш по-рано от необходимото, попържайки на общество и на държава.

Безумна полемика в пресата или в средно-статистически сайт поражда омраза. Между хора, които би трябвало да са съмишленици. Но са достатъчно различни за де не се разбират и достатъчно еднакви за де не приемат различността си. Народните избраници ни го доказват всеки ден в залата и кулоарите на парламента. А те уж трябва да са по-дипломатични. Реплики в шоу-програми на различни телевизии правят същото.

И така. Наливам поредната си съботна чаша кафе за отслабване без отговор, но с въпрос - толкова ли сме различни, че да се приемем със снизходителна усмивка и грам прошка, или не чак толкова, че да не искаме да се разберем и да не можем да се понaсяме?

 

2009-12-12
Цената на Надежда-та  
0
7

Нощна София. Всъщност към десет и половина - единадесет вечерта е почти пуста. А се говори, че била града с най-богат нощен живот. Истината е, че пропуснах да стигна до студентски град и точно тази вечер позаобиколих центъра. Може би затова се возих в почти празен 305. Той отива към гарата и автогарата - логично имаше малко хора с много багаж. И всичките му осветителни тела светеха. Зачетох книга.

Сряда. 25 ноември е. Премиерата на „Скрити белези" - първата книга на Северина Самоковлийска.

Книгата, която си купих точно тази вечер, на нейната премиера. Книга, преглеждана набързо като файл и редактирана изключително внимателно. Книга, която тази вечер получи своето кръщене и тръгна да проправя пътя си през  читателите и времето. Прехвърлих познатите първи страници и някак случайно зачетох разказа „Надежда".

Надежда е една от най-хубавите думи. Надеждата е онова последно нещо, което скрито от ъгъла на кутията на Пандора надига слабо гласче, след като всичко друго те зеслепява с лошотията си.

Надежда е едно от най-красивите български, а всъщност и славянски женски имена. Най-доброто пожелание, което майките или кръстниците дават на малката принцеса за да има от надеждата през всичките си бъдни дни, каквото и да я чака.

„Надежда" е един  случайно отворен разказ. Случайно прочетен в един нощен автобус от мен. Прочетете го. Това е прекрасен разказ. Вероятно, защото всички разкази в тази книга са прекрасни. И вероятно, защото е разказ за надеждата. За онази надежда, която кара живота да продължи. Независимо от чувството за безнадеждност, което всеки човек среща. Разказ за доброто. За направеното и забравено добро, което никога не остава незабелязано, ненаградено и ненаказано. Защото Надежда продължава напред благодарение на такова добро. И получава наградата и наказанието на любовта. На голямата, на истинската и вечната любов. Онази, която не признава граници, предразсъдъци и пречки. И оцелява. И носи в себе си надежда за вечност.

Всъщност да стигнеш от читалище „Н. Хайтов" до Люлин е невъзможно само с един автобус. И аз ще продължа да ви разказвам за нощна София и надеждата сега.

Зачетох разказа, но в пустите нощни улици автобусът доста бързо се придвижва. Стигнах мястото, където да сменя и да покача номера - да взема 310 за назапад:  към Люлин. Не по-далеч. На тези мои години, бележещи средната възраст...  Сложих показалец между страниците. Качих се. Този автобус беше пълен и тъмен. Но аз си намерих местенце под лампа за да продължа с четенето.

 Глутница люлински младежи крещяха с песни любовта си към отбора, на когото симпатизират - Левски. Бяха трезви. Държа да го кажа. И макар аз да „четях" хората ги пооглеждаха. По-скоро притеснено. Но една от бабите, която бе поокъсняла, вероятно след някое работно място или късно гледане на внуци, потърси погледа ми и рече:  „Това са хубави емоции. Нека се забавляват."  Не си бях и помислила друго.

Просто в мен покълнаха поне две нови надежди. Че младежите ще имат своята надежда, ще станат добри хора един ден. И слава богу опровергават тезата, че младите пият. И то много. И надеждата, че възрастните хора няма да са толкова намусени, колкото ги виждам. Че ще започнат да приемат тези, които идват след тях. Такива каквито са. Без да ги съдят. Да си някъде по средата май е проклятие. Май това беше някакво мое пътуване през надеждата. Дали защото четях „Надежда"?

В цялата тази бъркотия от надежди прочетох и последния епизод на разказа - този, в който Кристофър загубва ръката си поради определена вина на организиращите производството, в което работи. Шумът в главата ми се примеси със стиховете на един Поет със съдбата на този герой.  

„Аз ще открия моите мъчители

преди да са се срещнали със Бога."

....

И схванах, че дори в продължението:

„Със тая брадва, със която те

умело ми отрязаха ръката."

се крие особена форма на надежда. Надеждата, че трябва да има справедливост в този живот. И някой трябва да я въдвори. А само преди минути този същият Петър Апостолов се изчерви от срам, когато поисках от приятел десетачка за тъничката му стихосбирка. Пари, които той, пък да си призная и аз, никога не би взел за тази книга. Защото нямат цена тези стихове, които са вътре. Или имат- около десет... милиона емоционални единици. Това трябва да са знаците за покупко-продажба на надежда. Но това е нещо, което наистина няма цена.

Слязох. Стиснах пръст между страниците.

 Луната смело и безотговорно се люлееше над главата ми. Подиграваше ми се, че се прибирам в бетонното ми село  - блок в Люлин, а тя ще осветява цяла нощ заспалия вулкан на планината под която живея. Тя милата не знаеше, че заспалият вулкан е в душата ми.и вероятно в душата на всеки от нас, смелчаците, дръзнали да копаем и строим, да подриваме основите му - буквално и метафорично.  Но той, макар затворен от навиците и предразсъдъците ми има място откъдето полека да отпушва напрежението - нарича се НАДЕЖДА.

В асансьора, този в който единственото момиченце, което живее, е моята постискана същност, стигнах до същинския финал на разказа. „Ако трябваше да избира...Само че не можеше да избира."

Открих в бездънната си чанта ключовете. Влязох вкъщи. Точно тази нощ сама по обективни причини. Но съвсем не бях сама. Разказвах за чувствата си по премиерата на далеч седящата и тръпнеща, дано с надежда за бъдещето на книгата и не само на нея, Северина. 

И имах толкова много надежди.

2009-11-28
Цената на Надежда-та  
0
7

Нощна София. Всъщност към десет и половина - единадесет вечерта е почти пуста. А се говори, че била града с най-богат нощен живот. Истината е, че пропуснах да стигна до студентски град и точно тази вечер позаобиколих центъра. Може би затова се возих в почти празен 305. Той отива към гарата и автогарата - логично имаше малко хора с много багаж. И всичките му осветителни тела светеха. Зачетох книга.

Сряда. 25 ноември е. Премиерата на „Скрити белези" - първата книга на Северина Самоковлийска.

Книгата, която си купих точно тази вечер, на нейната премиера. Книга, преглеждана набързо като файл и редактирана изключително внимателно. Книга, която тази вечер получи своето кръщене и тръгна да проправя пътя си през  читателите и времето. Прехвърлих познатите първи страници и някак случайно зачетох разказа „Надежда".

Надежда е една от най-хубавите думи. Надеждата е онова последно нещо, което скрито от ъгъла на кутията на Пандора надига слабо гласче, след като всичко друго те зеслепява с лошотията си.

Надежда е едно от най-красивите български, а всъщност и славянски женски имена. Най-доброто пожелание, което майките или кръстниците дават на малката принцеса за да има от надеждата през всичките си бъдни дни, каквото и да я чака.

„Надежда" е един  случайно отворен разказ. Случайно прочетен в един нощен автобус от мен. Прочетете го. Това е прекрасен разказ. Вероятно, защото всички разкази в тази книга са прекрасни. И вероятно, защото е разказ за надеждата. За онази надежда, която кара живота да продължи. Независимо от чувството за безнадеждност, което всеки човек среща. Разказ за доброто. За направеното и забравено добро, което никога не остава незабелязано, ненаградено и ненаказано. Защото Надежда продължава напред благодарение на такова добро. И получава наградата и наказанието на любовта. На голямата, на истинската и вечната любов. Онази, която не признава граници, предразсъдъци и пречки. И оцелява. И носи в себе си надежда за вечност.

Всъщност да стигнеш от читалище „Н. Хайтов" до Люлин е невъзможно само с един автобус. И аз ще продължа да ви разказвам за нощна София и надеждата сега.

Зачетох разказа, но в пустите нощни улици автобусът доста бързо се придвижва. Стигнах мястото, където да сменя и да покача номера - да взема 310 за назапад:  към Люлин. Не по-далеч. На тези мои години, бележещи средната възраст...  Сложих показалец между страниците. Качих се. Този автобус беше пълен и тъмен. Но аз си намерих местенце под лампа за да продължа с четенето.

 Глутница люлински младежи крещяха с песни любовта си към отбора, на когото симпатизират - Левски. Бяха трезви. Държа да го кажа. И макар аз да „четях" хората ги пооглеждаха. По-скоро притеснено. Но една от бабите, която бе поокъсняла, вероятно след някое работно място или късно гледане на внуци, потърси погледа ми и рече:  „Това са хубави емоции. Нека се забавляват."  Не си бях и помислила друго.

Просто в мен покълнаха поне две нови надежди. Че младежите ще имат своята надежда, ще станат добри хора един ден. И слава богу опровергават тезата, че младите пият. И то много. И надеждата, че възрастните хора няма да са толкова намусени, колкото ги виждам. Че ще започнат да приемат тези, които идват след тях. Такива каквито са. Без да ги съдят. Да си някъде по средата май е проклятие. Май това беше някакво мое пътуване през надеждата. Дали защото четях „Надежда"?

В цялата тази бъркотия от надежди прочетох и последния епизод на разказа - този, в който Кристофър загубва ръката си поради определена вина на организиращите производството, в което работи. Шумът в главата ми се примеси със стиховете на един Поет със съдбата на този герой.  

„Аз ще открия моите мъчители

преди да са се срещнали със Бога."

....

И схванах, че дори в продължението:

„Със тая брадва, със която те

умело ми отрязаха ръката."

се крие особена форма на надежда. Надеждата, че трябва да има справедливост в този живот. И някой трябва да я въдвори. А само преди минути този същият Петър Апостолов се изчерви от срам, когато поисках от приятел десетачка за тъничката му стихосбирка. Пари, които той, пък да си призная и аз, никога не би взел за тази книга. Защото нямат цена тези стихове, които са вътре. Или имат- около десет... милиона емоционални единици. Това трябва да са знаците за покупко-продажба на надежда. Но това е нещо, което наистина няма цена.

Слязох. Стиснах пръст между страниците.

 Луната смело и безотговорно се люлееше над главата ми. Подиграваше ми се, че се прибирам в бетонното ми село  - блок в Люлин, а тя ще осветява цяла нощ заспалия вулкан на планината под която живея. Тя милата не знаеше, че заспалият вулкан е в душата ми.и вероятно в душата на всеки от нас, смелчаците, дръзнали да копаем и строим, да подриваме основите му - буквално и метафорично.  Но той, макар затворен от навиците и предразсъдъците ми има място откъдето полека да отпушва напрежението - нарича се НАДЕЖДА.

В асансьора, този в който единственото момиченце, което живее, е моята постискана същност, стигнах до същинския финал на разказа. „Ако трябваше да избира...Само че не можеше да избира."

Открих в бездънната си чанта ключовете. Влязох вкъщи. Точно тази нощ сама по обективни причини. Но съвсем не бях сама. Разказвах за чувствата си по премиерата на далеч седящата и тръпнеща, дано с надежда за бъдещето на книгата и не само на нея, Северина. 

И имах толкова много надежди.

2009-11-28
Цената на Надежда-та  
0
7

Нощна София. Всъщност към десет и половина - единадесет вечерта е почти пуста. А се говори, че била града с най-богат нощен живот. Истината е, че пропуснах да стигна до студентски град и точно тази вечер позаобиколих центъра. Може би затова се возих в почти празен 305. Той отива към гарата и автогарата - логично имаше малко хора с много багаж. И всичките му осветителни тела светеха. Зачетох книга.

Сряда. 25 ноември е. Премиерата на „Скрити белези" - първата книга на Северина Самоковлийска.

Книгата, която си купих точно тази вечер, на нейната премиера. Книга, преглеждана набързо като файл и редактирана изключително внимателно. Книга, която тази вечер получи своето кръщене и тръгна да проправя пътя си през  читателите и времето. Прехвърлих познатите първи страници и някак случайно зачетох разказа „Надежда".

Надежда е една от най-хубавите думи. Надеждата е онова последно нещо, което скрито от ъгъла на кутията на Пандора надига слабо гласче, след като всичко друго те зеслепява с лошотията си.

Надежда е едно от най-красивите български, а всъщност и славянски женски имена. Най-доброто пожелание, което майките или кръстниците дават на малката принцеса за да има от надеждата през всичките си бъдни дни, каквото и да я чака.

„Надежда" е един  случайно отворен разказ. Случайно прочетен в един нощен автобус от мен. Прочетете го. Това е прекрасен разказ. Вероятно, защото всички разкази в тази книга са прекрасни. И вероятно, защото е разказ за надеждата. За онази надежда, която кара живота да продължи. Независимо от чувството за безнадеждност, което всеки човек среща. Разказ за доброто. За направеното и забравено добро, което никога не остава незабелязано, ненаградено и ненаказано. Защото Надежда продължава напред благодарение на такова добро. И получава наградата и наказанието на любовта. На голямата, на истинската и вечната любов. Онази, която не признава граници, предразсъдъци и пречки. И оцелява. И носи в себе си надежда за вечност.

Всъщност да стигнеш от читалище „Н. Хайтов" до Люлин е невъзможно само с един автобус. И аз ще продължа да ви разказвам за нощна София и надеждата сега.

Зачетох разказа, но в пустите нощни улици автобусът доста бързо се придвижва. Стигнах мястото, където да сменя и да покача номера - да взема 310 за назапад:  към Люлин. Не по-далеч. На тези мои години, бележещи средната възраст...  Сложих показалец между страниците. Качих се. Този автобус беше пълен и тъмен. Но аз си намерих местенце под лампа за да продължа с четенето.

 Глутница люлински младежи крещяха с песни любовта си към отбора, на когото симпатизират - Левски. Бяха трезви. Държа да го кажа. И макар аз да „четях" хората ги пооглеждаха. По-скоро притеснено. Но една от бабите, която бе поокъсняла, вероятно след някое работно място или късно гледане на внуци, потърси погледа ми и рече:  „Това са хубави емоции. Нека се забавляват."  Не си бях и помислила друго.

Просто в мен покълнаха поне две нови надежди. Че младежите ще имат своята надежда, ще станат добри хора един ден. И слава богу опровергават тезата, че младите пият. И то много. И надеждата, че възрастните хора няма да са толкова намусени, колкото ги виждам. Че ще започнат да приемат тези, които идват след тях. Такива каквито са. Без да ги съдят. Да си някъде по средата май е проклятие. Май това беше някакво мое пътуване през надеждата. Дали защото четях „Надежда"?

В цялата тази бъркотия от надежди прочетох и последния епизод на разказа - този, в който Кристофър загубва ръката си поради определена вина на организиращите производството, в което работи. Шумът в главата ми се примеси със стиховете на един Поет със съдбата на този герой.  

„Аз ще открия моите мъчители

преди да са се срещнали със Бога."

....

И схванах, че дори в продължението:

„Със тая брадва, със която те

умело ми отрязаха ръката."

се крие особена форма на надежда. Надеждата, че трябва да има справедливост в този живот. И някой трябва да я въдвори. А само преди минути този същият Петър Апостолов се изчерви от срам, когато поисках от приятел десетачка за тъничката му стихосбирка. Пари, които той, пък да си призная и аз, никога не би взел за тази книга. Защото нямат цена тези стихове, които са вътре. Или имат- около десет... милиона емоционални единици. Това трябва да са знаците за покупко-продажба на надежда. Но това е нещо, което наистина няма цена.

Слязох. Стиснах пръст между страниците.

 Луната смело и безотговорно се люлееше над главата ми. Подиграваше ми се, че се прибирам в бетонното ми село  - блок в Люлин, а тя ще осветява цяла нощ заспалия вулкан на планината под която живея. Тя милата не знаеше, че заспалият вулкан е в душата ми.и вероятно в душата на всеки от нас, смелчаците, дръзнали да копаем и строим, да подриваме основите му - буквално и метафорично.  Но той, макар затворен от навиците и предразсъдъците ми има място откъдето полека да отпушва напрежението - нарича се НАДЕЖДА.

В асансьора, този в който единственото момиченце, което живее, е моята постискана същност, стигнах до същинския финал на разказа. „Ако трябваше да избира...Само че не можеше да избира."

Открих в бездънната си чанта ключовете. Влязох вкъщи. Точно тази нощ сама по обективни причини. Но съвсем не бях сама. Разказвах за чувствата си по премиерата на далеч седящата и тръпнеща, дано с надежда за бъдещето на книгата и не само на нея, Северина. 

И имах толкова много надежди.

2009-11-28
Цената на Надежда-та  
0
7

Нощна София. Всъщност към десет и половина - единадесет вечерта е почти пуста. А се говори, че била града с най-богат нощен живот. Истината е, че пропуснах да стигна до студентски град и точно тази вечер позаобиколих центъра. Може би затова се возих в почти празен 305. Той отива към гарата и автогарата - логично имаше малко хора с много багаж. И всичките му осветителни тела светеха. Зачетох книга.

Сряда. 25 ноември е. Премиерата на „Скрити белези" - първата книга на Северина Самоковлийска.

Книгата, която си купих точно тази вечер, на нейната премиера. Книга, преглеждана набързо като файл и редактирана изключително внимателно. Книга, която тази вечер получи своето кръщене и тръгна да проправя пътя си през  читателите и времето. Прехвърлих познатите първи страници и някак случайно зачетох разказа „Надежда".

Надежда е една от най-хубавите думи. Надеждата е онова последно нещо, което скрито от ъгъла на кутията на Пандора надига слабо гласче, след като всичко друго те зеслепява с лошотията си.

Надежда е едно от най-красивите български, а всъщност и славянски женски имена. Най-доброто пожелание, което майките или кръстниците дават на малката принцеса за да има от надеждата през всичките си бъдни дни, каквото и да я чака.

„Надежда" е един  случайно отворен разказ. Случайно прочетен в един нощен автобус от мен. Прочетете го. Това е прекрасен разказ. Вероятно, защото всички разкази в тази книга са прекрасни. И вероятно, защото е разказ за надеждата. За онази надежда, която кара живота да продължи. Независимо от чувството за безнадеждност, което всеки човек среща. Разказ за доброто. За направеното и забравено добро, което никога не остава незабелязано, ненаградено и ненаказано. Защото Надежда продължава напред благодарение на такова добро. И получава наградата и наказанието на любовта. На голямата, на истинската и вечната любов. Онази, която не признава граници, предразсъдъци и пречки. И оцелява. И носи в себе си надежда за вечност.

Всъщност да стигнеш от читалище „Н. Хайтов" до Люлин е невъзможно само с един автобус. И аз ще продължа да ви разказвам за нощна София и надеждата сега.

Зачетох разказа, но в пустите нощни улици автобусът доста бързо се придвижва. Стигнах мястото, където да сменя и да покача номера - да взема 310 за назапад:  към Люлин. Не по-далеч. На тези мои години, бележещи средната възраст...  Сложих показалец между страниците. Качих се. Този автобус беше пълен и тъмен. Но аз си намерих местенце под лампа за да продължа с четенето.

 Глутница люлински младежи крещяха с песни любовта си към отбора, на когото симпатизират - Левски. Бяха трезви. Държа да го кажа. И макар аз да „четях" хората ги пооглеждаха. По-скоро притеснено. Но една от бабите, която бе поокъсняла, вероятно след някое работно място или късно гледане на внуци, потърси погледа ми и рече:  „Това са хубави емоции. Нека се забавляват."  Не си бях и помислила друго.

Просто в мен покълнаха поне две нови надежди. Че младежите ще имат своята надежда, ще станат добри хора един ден. И слава богу опровергават тезата, че младите пият. И то много. И надеждата, че възрастните хора няма да са толкова намусени, колкото ги виждам. Че ще започнат да приемат тези, които идват след тях. Такива каквито са. Без да ги съдят. Да си някъде по средата май е проклятие. Май това беше някакво мое пътуване през надеждата. Дали защото четях „Надежда"?

В цялата тази бъркотия от надежди прочетох и последния епизод на разказа - този, в който Кристофър загубва ръката си поради определена вина на организиращите производството, в което работи. Шумът в главата ми се примеси със стиховете на един Поет със съдбата на този герой.  

„Аз ще открия моите мъчители

преди да са се срещнали със Бога."

....

И схванах, че дори в продължението:

„Със тая брадва, със която те

умело ми отрязаха ръката."

се крие особена форма на надежда. Надеждата, че трябва да има справедливост в този живот. И някой трябва да я въдвори. А само преди минути този същият Петър Апостолов се изчерви от срам, когато поисках от приятел десетачка за тъничката му стихосбирка. Пари, които той, пък да си призная и аз, никога не би взел за тази книга. Защото нямат цена тези стихове, които са вътре. Или имат- около десет... милиона емоционални единици. Това трябва да са знаците за покупко-продажба на надежда. Но това е нещо, което наистина няма цена.

Слязох. Стиснах пръст между страниците.

 Луната смело и безотговорно се люлееше над главата ми. Подиграваше ми се, че се прибирам в бетонното ми село  - блок в Люлин, а тя ще осветява цяла нощ заспалия вулкан на планината под която живея. Тя милата не знаеше, че заспалият вулкан е в душата ми.и вероятно в душата на всеки от нас, смелчаците, дръзнали да копаем и строим, да подриваме основите му - буквално и метафорично.  Но той, макар затворен от навиците и предразсъдъците ми има място откъдето полека да отпушва напрежението - нарича се НАДЕЖДА.

В асансьора, този в който единственото момиченце, което живее, е моята постискана същност, стигнах до същинския финал на разказа. „Ако трябваше да избира...Само че не можеше да избира."

Открих в бездънната си чанта ключовете. Влязох вкъщи. Точно тази нощ сама по обективни причини. Но съвсем не бях сама. Разказвах за чувствата си по премиерата на далеч седящата и тръпнеща, дано с надежда за бъдещето на книгата и не само на нея, Северина. 

И имах толкова много надежди.

2009-11-28
До Люксембург и обратно (на сметка на Европейската комисия)  
0
7

 

Отново е събота. Отново съм сварила от вълшебното ми кафе - за отслабване. И е време да ви отговоря ред по ред на зададените предния път въпроси.

Какво видях? Много малко и много набързо. За забележителностите попитах чичко Гугъл. Но все пак минах пеш по един дълъг интересен мост, край парк със скрит в него малък замък и разказ, че денем по алеите притичвала лисица. Нощна разходка по площада и няколко търговски улици. Чаша вино в мексикански ресторант. Малко снимки с камерата на  телефона, но геният на комуникацията, тоест аз, не може да си ги свали на компютъра и да ви ги покаже. Видях как се строи чисто. Видях добре възпитани и толерантни шофьори. Видях сградата на Еврофорум и Жан Моне билдинг (друга конгресна сграда).

Красив град ли е? Да. Оставя такова усещане. И наистина е красив. Накацал на различни нива в пазвите на хълмовете. От всякъде се показват върхове на кули. А до старите сгради се вплитат нови без да нарушават хармонията. Това е Люксембург.

Запознах  ли се с интересни хора? Да. На този въпрос човек като мен не може да има друг отговор. Разбира се , че се запознах - хората винаги са интересни. Всеки човек е вселена и кратките мигове на контакт не отричат този факт. Надявам се да продължа да общувам с тях чрез писма и не само по темата на срещата. Защото видях много от тези млади и по-зрели, но със сигурност нахъсани за работа и обичащи децата, отговорни учители от цяла Европа. Учителят си е учител навсякъде. Тези срещи ми върнаха поразклатеното самочувтвие, че да си учител е благородно, отговорно и красиво занятие. А между тях имаше пенсионер и съвсем младо момиче едва започващо работа, имаше много мъже - само у нас май така сме феминизирали професията, че учителските стаи са заприличали на птичи дворове.

Къде бяхме? И какво правихме? Бяхме на Форум за безопасен интернет. Идеята вероятно беше да генерираме гениални идеи как да стане прекрасен и реалният и виртуалният свят, в който да живеят децата ни. Но дали това зависи от трийсетина учители? Едва ли. По-скоро повторихме азбучните истини, че мрежата дава голяма свобода на достъп до информация и общуване, но това означава възпитаване на по-голяма отговорност. Че с правила за  безопаснот човек трябва да се въоръжи преди да започне да използва дадена възможност. Че отговорността поредната и най-голямата остава на семейството. Че у дома деца и родители трябва да общуват - искрено и реално и да изграждат доверие помежду си. А каквито сме ние хората - такъв ще ни е и интернетът. Ако сме толерантни и с добри намерения - така ще е и в мрежата, но ако агресията ни е водеща, то и в нета ще сме агресивни и насилници или пък жертви.

Какво си донесох? Материали. Книги, дипляни, наръчници, издадени в различните страни. Не чак толкова нови идеи, колкото увереността ,че щом някъде нещо вече се прави, то може да се случи и на друго място, дори у нас. Стига силно да го искаме и да положим труд, много труд. И много вяра в това , което правим.

Кажи като жена: как са облечени, впечатлиха ли те? Ми не знам. Аз, нали вече съм ви споделяла не съм съвсем нормална жена. Ама видях, де. Добре са си облечени хората. И сякаш протоколът е по-строг за мъжете. Костюм, риза, вратовръзка. Жените смело и безотговорно слагат елегантно сако върху спортен панталон или висок ток на дънки и пуловер и си мислят- получи се.но по-важно от дрехите и бижутата е, че почти всеки носеше лаптоп- много малък, но с много добри характеристики.

Е, това е. Отидох, върнах се. До Люксембург и обратно. На сметка на ЕК. А сега съм тук. Работя здраво. Уча много. И правя кафе за отслабване в събота. За да се срещам с вас - моите читатели.

2009-11-14
До Люксембург и обратно (на сметка на Европейската комисия)  
0
7

 

Отново е събота. Отново съм сварила от вълшебното ми кафе - за отслабване. И е време да ви отговоря ред по ред на зададените предния път въпроси.

Какво видях? Много малко и много набързо. За забележителностите попитах чичко Гугъл. Но все пак минах пеш по един дълъг интересен мост, край парк със скрит в него малък замък и разказ, че денем по алеите притичвала лисица. Нощна разходка по площада и няколко търговски улици. Чаша вино в мексикански ресторант. Малко снимки с камерата на  телефона, но геният на комуникацията, тоест аз, не може да си ги свали на компютъра и да ви ги покаже. Видях как се строи чисто. Видях добре възпитани и толерантни шофьори. Видях сградата на Еврофорум и Жан Моне билдинг (друга конгресна сграда).

Красив град ли е? Да. Оставя такова усещане. И наистина е красив. Накацал на различни нива в пазвите на хълмовете. От всякъде се показват върхове на кули. А до старите сгради се вплитат нови без да нарушават хармонията. Това е Люксембург.

Запознах  ли се с интересни хора? Да. На този въпрос човек като мен не може да има друг отговор. Разбира се , че се запознах - хората винаги са интересни. Всеки човек е вселена и кратките мигове на контакт не отричат този факт. Надявам се да продължа да общувам с тях чрез писма и не само по темата на срещата. Защото видях много от тези млади и по-зрели, но със сигурност нахъсани за работа и обичащи децата, отговорни учители от цяла Европа. Учителят си е учител навсякъде. Тези срещи ми върнаха поразклатеното самочувтвие, че да си учител е благородно, отговорно и красиво занятие. А между тях имаше пенсионер и съвсем младо момиче едва започващо работа, имаше много мъже - само у нас май така сме феминизирали професията, че учителските стаи са заприличали на птичи дворове.

Къде бяхме? И какво правихме? Бяхме на Форум за безопасен интернет. Идеята вероятно беше да генерираме гениални идеи как да стане прекрасен и реалният и виртуалният свят, в който да живеят децата ни. Но дали това зависи от трийсетина учители? Едва ли. По-скоро повторихме азбучните истини, че мрежата дава голяма свобода на достъп до информация и общуване, но това означава възпитаване на по-голяма отговорност. Че с правила за  безопаснот човек трябва да се въоръжи преди да започне да използва дадена възможност. Че отговорността поредната и най-голямата остава на семейството. Че у дома деца и родители трябва да общуват - искрено и реално и да изграждат доверие помежду си. А каквито сме ние хората - такъв ще ни е и интернетът. Ако сме толерантни и с добри намерения - така ще е и в мрежата, но ако агресията ни е водеща, то и в нета ще сме агресивни и насилници или пък жертви.

Какво си донесох? Материали. Книги, дипляни, наръчници, издадени в различните страни. Не чак толкова нови идеи, колкото увереността ,че щом някъде нещо вече се прави, то може да се случи и на друго място, дори у нас. Стига силно да го искаме и да положим труд, много труд. И много вяра в това , което правим.

Кажи като жена: как са облечени, впечатлиха ли те? Ми не знам. Аз, нали вече съм ви споделяла не съм съвсем нормална жена. Ама видях, де. Добре са си облечени хората. И сякаш протоколът е по-строг за мъжете. Костюм, риза, вратовръзка. Жените смело и безотговорно слагат елегантно сако върху спортен панталон или висок ток на дънки и пуловер и си мислят- получи се.но по-важно от дрехите и бижутата е, че почти всеки носеше лаптоп- много малък, но с много добри характеристики.

Е, това е. Отидох, върнах се. До Люксембург и обратно. На сметка на ЕК. А сега съм тук. Работя здраво. Уча много. И правя кафе за отслабване в събота. За да се срещам с вас - моите читатели.

2009-11-14
До Люксембург и обратно (на сметка на Европейската комисия)  
0
7

 

Отново е събота. Отново съм сварила от вълшебното ми кафе - за отслабване. И е време да ви отговоря ред по ред на зададените предния път въпроси.

Какво видях? Много малко и много набързо. За забележителностите попитах чичко Гугъл. Но все пак минах пеш по един дълъг интересен мост, край парк със скрит в него малък замък и разказ, че денем по алеите притичвала лисица. Нощна разходка по площада и няколко търговски улици. Чаша вино в мексикански ресторант. Малко снимки с камерата на  телефона, но геният на комуникацията, тоест аз, не може да си ги свали на компютъра и да ви ги покаже. Видях как се строи чисто. Видях добре възпитани и толерантни шофьори. Видях сградата на Еврофорум и Жан Моне билдинг (друга конгресна сграда).

Красив град ли е? Да. Оставя такова усещане. И наистина е красив. Накацал на различни нива в пазвите на хълмовете. От всякъде се показват върхове на кули. А до старите сгради се вплитат нови без да нарушават хармонията. Това е Люксембург.

Запознах  ли се с интересни хора? Да. На този въпрос човек като мен не може да има друг отговор. Разбира се , че се запознах - хората винаги са интересни. Всеки човек е вселена и кратките мигове на контакт не отричат този факт. Надявам се да продължа да общувам с тях чрез писма и не само по темата на срещата. Защото видях много от тези млади и по-зрели, но със сигурност нахъсани за работа и обичащи децата, отговорни учители от цяла Европа. Учителят си е учител навсякъде. Тези срещи ми върнаха поразклатеното самочувтвие, че да си учител е благородно, отговорно и красиво занятие. А между тях имаше пенсионер и съвсем младо момиче едва започващо работа, имаше много мъже - само у нас май така сме феминизирали професията, че учителските стаи са заприличали на птичи дворове.

Къде бяхме? И какво правихме? Бяхме на Форум за безопасен интернет. Идеята вероятно беше да генерираме гениални идеи как да стане прекрасен и реалният и виртуалният свят, в който да живеят децата ни. Но дали това зависи от трийсетина учители? Едва ли. По-скоро повторихме азбучните истини, че мрежата дава голяма свобода на достъп до информация и общуване, но това означава възпитаване на по-голяма отговорност. Че с правила за  безопаснот човек трябва да се въоръжи преди да започне да използва дадена възможност. Че отговорността поредната и най-голямата остава на семейството. Че у дома деца и родители трябва да общуват - искрено и реално и да изграждат доверие помежду си. А каквито сме ние хората - такъв ще ни е и интернетът. Ако сме толерантни и с добри намерения - така ще е и в мрежата, но ако агресията ни е водеща, то и в нета ще сме агресивни и насилници или пък жертви.

Какво си донесох? Материали. Книги, дипляни, наръчници, издадени в различните страни. Не чак толкова нови идеи, колкото увереността ,че щом някъде нещо вече се прави, то може да се случи и на друго място, дори у нас. Стига силно да го искаме и да положим труд, много труд. И много вяра в това , което правим.

Кажи като жена: как са облечени, впечатлиха ли те? Ми не знам. Аз, нали вече съм ви споделяла не съм съвсем нормална жена. Ама видях, де. Добре са си облечени хората. И сякаш протоколът е по-строг за мъжете. Костюм, риза, вратовръзка. Жените смело и безотговорно слагат елегантно сако върху спортен панталон или висок ток на дънки и пуловер и си мислят- получи се.но по-важно от дрехите и бижутата е, че почти всеки носеше лаптоп- много малък, но с много добри характеристики.

Е, това е. Отидох, върнах се. До Люксембург и обратно. На сметка на ЕК. А сега съм тук. Работя здраво. Уча много. И правя кафе за отслабване в събота. За да се срещам с вас - моите читатели.

2009-11-14
До Люксембург и обратно (на сметка на Европейската комисия)  
0
7

 

Отново е събота. Отново съм сварила от вълшебното ми кафе - за отслабване. И е време да ви отговоря ред по ред на зададените предния път въпроси.

Какво видях? Много малко и много набързо. За забележителностите попитах чичко Гугъл. Но все пак минах пеш по един дълъг интересен мост, край парк със скрит в него малък замък и разказ, че денем по алеите притичвала лисица. Нощна разходка по площада и няколко търговски улици. Чаша вино в мексикански ресторант. Малко снимки с камерата на  телефона, но геният на комуникацията, тоест аз, не може да си ги свали на компютъра и да ви ги покаже. Видях как се строи чисто. Видях добре възпитани и толерантни шофьори. Видях сградата на Еврофорум и Жан Моне билдинг (друга конгресна сграда).

Красив град ли е? Да. Оставя такова усещане. И наистина е красив. Накацал на различни нива в пазвите на хълмовете. От всякъде се показват върхове на кули. А до старите сгради се вплитат нови без да нарушават хармонията. Това е Люксембург.

Запознах  ли се с интересни хора? Да. На този въпрос човек като мен не може да има друг отговор. Разбира се , че се запознах - хората винаги са интересни. Всеки човек е вселена и кратките мигове на контакт не отричат този факт. Надявам се да продължа да общувам с тях чрез писма и не само по темата на срещата. Защото видях много от тези млади и по-зрели, но със сигурност нахъсани за работа и обичащи децата, отговорни учители от цяла Европа. Учителят си е учител навсякъде. Тези срещи ми върнаха поразклатеното самочувтвие, че да си учител е благородно, отговорно и красиво занятие. А между тях имаше пенсионер и съвсем младо момиче едва започващо работа, имаше много мъже - само у нас май така сме феминизирали професията, че учителските стаи са заприличали на птичи дворове.

Къде бяхме? И какво правихме? Бяхме на Форум за безопасен интернет. Идеята вероятно беше да генерираме гениални идеи как да стане прекрасен и реалният и виртуалният свят, в който да живеят децата ни. Но дали това зависи от трийсетина учители? Едва ли. По-скоро повторихме азбучните истини, че мрежата дава голяма свобода на достъп до информация и общуване, но това означава възпитаване на по-голяма отговорност. Че с правила за  безопаснот човек трябва да се въоръжи преди да започне да използва дадена възможност. Че отговорността поредната и най-голямата остава на семейството. Че у дома деца и родители трябва да общуват - искрено и реално и да изграждат доверие помежду си. А каквито сме ние хората - такъв ще ни е и интернетът. Ако сме толерантни и с добри намерения - така ще е и в мрежата, но ако агресията ни е водеща, то и в нета ще сме агресивни и насилници или пък жертви.

Какво си донесох? Материали. Книги, дипляни, наръчници, издадени в различните страни. Не чак толкова нови идеи, колкото увереността ,че щом някъде нещо вече се прави, то може да се случи и на друго място, дори у нас. Стига силно да го искаме и да положим труд, много труд. И много вяра в това , което правим.

Кажи като жена: как са облечени, впечатлиха ли те? Ми не знам. Аз, нали вече съм ви споделяла не съм съвсем нормална жена. Ама видях, де. Добре са си облечени хората. И сякаш протоколът е по-строг за мъжете. Костюм, риза, вратовръзка. Жените смело и безотговорно слагат елегантно сако върху спортен панталон или висок ток на дънки и пуловер и си мислят- получи се.но по-важно от дрехите и бижутата е, че почти всеки носеше лаптоп- много малък, но с много добри характеристики.

Е, това е. Отидох, върнах се. До Люксембург и обратно. На сметка на ЕК. А сега съм тук. Работя здраво. Уча много. И правя кафе за отслабване в събота. За да се срещам с вас - моите читатели.

2009-11-14
Извънредна доза „кафе за отслабване"  
0
7

Днес е ден за оборотна колонка. Но такава няма. И май ще ви се наложи  да си сипете по едно кафе за отслабване и да прочетете съботно-руси мисли в четвъртък сутрин.

Темата ли? Винаги трябва тема. И колкото по-вдъхновяваща е - толкова по-добре. Тази сутрин моята „sexy topic" е „Колонките". Тя отговаря на следните въпроси:

 Как се пише колонка? Какво всъщност е колонката? Кога колонката затрогва? Кой може да пише колонки? Кой пише колонките в Книгите? Трудно ли е да си колонкар?

Колонка се пише както и всеки друг текст. Повярвайте. Нито е по-лесно, нито е по-трудно. Трябва да имаш тема, идея и средства да я изразиш. Теми - където и да погледнеш: на улицата, в асансьора, у дома, на работа, в градския транспорт, някъде из любимите сайтове, просто в душата ти. Що за текст е колонката? Публицистичен, но и художествен - най-често отговаря на злободневен въпрос, такъв, който вълнува повечето от нас. И разбира се тя тогава вълнува. Но нали помните, че един от по-големите и по-предишните беше казал, че ако да наблюдаваш другите те прави писател, лекарите и учителите щяха да са най-добри писатели. Така и с колонкарите. Ако все се чудиш кой какво го вълнува няма да напишеш добра колонка. По-добре се вслушай във вътрешния си глас. Той често е доста добър съветник. И все пак не се осланяй само на него. Подхождай с отговорност, вдъхновено избери темата, която те вълнува, тази в която да вложиш страстта си, изречи мислите за които можеш да поемеш отговорност и колонката ти ще е доста успешна.

Кой пише колонките в Книгите? Стефан, който знае много за книгите и хората и е доста добър разказвач;  Стоян, който вече не иска да отлага мълчанието си и затова намира най-добрите думи да го сподели с нас; Хрисимира, за която темите се пръскат като плочките на доминото, а тя ги събира в интересни текстове; Иван и Камелия, които знаят последиците след гръмотевични бури; Илияна (ина крейн), според която всеки ден може да бъде ден за възкръсване на духовното у всеки от нас; Зорница ни се усмихва зад стъклото на личното си прозорче, Северина споделя другото си аз; Лариса ту прекопава, ту мечтае, ту бере плодове в своите ягодови полета, а всяка събота можете да посетите мансардата на бляновете на Ирена или да изпиете чашка кафе за отслабване с мен. Виждате, че никой от нас не е най-известният, нито най-значимият колонкар на балканите.

 Нищо не ви пречи да опитате и вие. Дори още да не сте избистрили своята голяма тема, знам, че всеки от вас има своята идея-страст, за която може да напише. Опитайте, направете го. И продължете само ако ви хареса. Влезте в оборотната колонка - смело. Ако колонкар е неосъзнатото ви призвание - ще намерите своето място, ако не се получи, какво пък „не е вярно, че не успях - намерих 10 000 начина, които не работят"

До следващата чаша кафе за отслабване, надявам се в някоя мързелива съботна сутрин.

 

 

2009-11-05
Извънредна доза „кафе за отслабване"  
0
7

Днес е ден за оборотна колонка. Но такава няма. И май ще ви се наложи  да си сипете по едно кафе за отслабване и да прочетете съботно-руси мисли в четвъртък сутрин.

Темата ли? Винаги трябва тема. И колкото по-вдъхновяваща е - толкова по-добре. Тази сутрин моята „sexy topic" е „Колонките". Тя отговаря на следните въпроси:

 Как се пише колонка? Какво всъщност е колонката? Кога колонката затрогва? Кой може да пише колонки? Кой пише колонките в Книгите? Трудно ли е да си колонкар?

Колонка се пише както и всеки друг текст. Повярвайте. Нито е по-лесно, нито е по-трудно. Трябва да имаш тема, идея и средства да я изразиш. Теми - където и да погледнеш: на улицата, в асансьора, у дома, на работа, в градския транспорт, някъде из любимите сайтове, просто в душата ти. Що за текст е колонката? Публицистичен, но и художествен - най-често отговаря на злободневен въпрос, такъв, който вълнува повечето от нас. И разбира се тя тогава вълнува. Но нали помните, че един от по-големите и по-предишните беше казал, че ако да наблюдаваш другите те прави писател, лекарите и учителите щяха да са най-добри писатели. Така и с колонкарите. Ако все се чудиш кой какво го вълнува няма да напишеш добра колонка. По-добре се вслушай във вътрешния си глас. Той често е доста добър съветник. И все пак не се осланяй само на него. Подхождай с отговорност, вдъхновено избери темата, която те вълнува, тази в която да вложиш страстта си, изречи мислите за които можеш да поемеш отговорност и колонката ти ще е доста успешна.

Кой пише колонките в Книгите? Стефан, който знае много за книгите и хората и е доста добър разказвач;  Стоян, който вече не иска да отлага мълчанието си и затова намира най-добрите думи да го сподели с нас; Хрисимира, за която темите се пръскат като плочките на доминото, а тя ги събира в интересни текстове; Иван и Камелия, които знаят последиците след гръмотевични бури; Илияна (ина крейн), според която всеки ден може да бъде ден за възкръсване на духовното у всеки от нас; Зорница ни се усмихва зад стъклото на личното си прозорче, Северина споделя другото си аз; Лариса ту прекопава, ту мечтае, ту бере плодове в своите ягодови полета, а всяка събота можете да посетите мансардата на бляновете на Ирена или да изпиете чашка кафе за отслабване с мен. Виждате, че никой от нас не е най-известният, нито най-значимият колонкар на балканите.

 Нищо не ви пречи да опитате и вие. Дори още да не сте избистрили своята голяма тема, знам, че всеки от вас има своята идея-страст, за която може да напише. Опитайте, направете го. И продължете само ако ви хареса. Влезте в оборотната колонка - смело. Ако колонкар е неосъзнатото ви призвание - ще намерите своето място, ако не се получи, какво пък „не е вярно, че не успях - намерих 10 000 начина, които не работят"

До следващата чаша кафе за отслабване, надявам се в някоя мързелива съботна сутрин.

 

 

2009-11-05
Извънредна доза „кафе за отслабване"  
0
7

Днес е ден за оборотна колонка. Но такава няма. И май ще ви се наложи  да си сипете по едно кафе за отслабване и да прочетете съботно-руси мисли в четвъртък сутрин.

Темата ли? Винаги трябва тема. И колкото по-вдъхновяваща е - толкова по-добре. Тази сутрин моята „sexy topic" е „Колонките". Тя отговаря на следните въпроси:

 Как се пише колонка? Какво всъщност е колонката? Кога колонката затрогва? Кой може да пише колонки? Кой пише колонките в Книгите? Трудно ли е да си колонкар?

Колонка се пише както и всеки друг текст. Повярвайте. Нито е по-лесно, нито е по-трудно. Трябва да имаш тема, идея и средства да я изразиш. Теми - където и да погледнеш: на улицата, в асансьора, у дома, на работа, в градския транспорт, някъде из любимите сайтове, просто в душата ти. Що за текст е колонката? Публицистичен, но и художествен - най-често отговаря на злободневен въпрос, такъв, който вълнува повечето от нас. И разбира се тя тогава вълнува. Но нали помните, че един от по-големите и по-предишните беше казал, че ако да наблюдаваш другите те прави писател, лекарите и учителите щяха да са най-добри писатели. Така и с колонкарите. Ако все се чудиш кой какво го вълнува няма да напишеш добра колонка. По-добре се вслушай във вътрешния си глас. Той често е доста добър съветник. И все пак не се осланяй само на него. Подхождай с отговорност, вдъхновено избери темата, която те вълнува, тази в която да вложиш страстта си, изречи мислите за които можеш да поемеш отговорност и колонката ти ще е доста успешна.

Кой пише колонките в Книгите? Стефан, който знае много за книгите и хората и е доста добър разказвач;  Стоян, който вече не иска да отлага мълчанието си и затова намира най-добрите думи да го сподели с нас; Хрисимира, за която темите се пръскат като плочките на доминото, а тя ги събира в интересни текстове; Иван и Камелия, които знаят последиците след гръмотевични бури; Илияна (ина крейн), според която всеки ден може да бъде ден за възкръсване на духовното у всеки от нас; Зорница ни се усмихва зад стъклото на личното си прозорче, Северина споделя другото си аз; Лариса ту прекопава, ту мечтае, ту бере плодове в своите ягодови полета, а всяка събота можете да посетите мансардата на бляновете на Ирена или да изпиете чашка кафе за отслабване с мен. Виждате, че никой от нас не е най-известният, нито най-значимият колонкар на балканите.

 Нищо не ви пречи да опитате и вие. Дори още да не сте избистрили своята голяма тема, знам, че всеки от вас има своята идея-страст, за която може да напише. Опитайте, направете го. И продължете само ако ви хареса. Влезте в оборотната колонка - смело. Ако колонкар е неосъзнатото ви призвание - ще намерите своето място, ако не се получи, какво пък „не е вярно, че не успях - намерих 10 000 начина, които не работят"

До следващата чаша кафе за отслабване, надявам се в някоя мързелива съботна сутрин.

 

 

2009-11-05
Извънредна доза „кафе за отслабване"  
0
7

Днес е ден за оборотна колонка. Но такава няма. И май ще ви се наложи  да си сипете по едно кафе за отслабване и да прочетете съботно-руси мисли в четвъртък сутрин.

Темата ли? Винаги трябва тема. И колкото по-вдъхновяваща е - толкова по-добре. Тази сутрин моята „sexy topic" е „Колонките". Тя отговаря на следните въпроси:

 Как се пише колонка? Какво всъщност е колонката? Кога колонката затрогва? Кой може да пише колонки? Кой пише колонките в Книгите? Трудно ли е да си колонкар?

Колонка се пише както и всеки друг текст. Повярвайте. Нито е по-лесно, нито е по-трудно. Трябва да имаш тема, идея и средства да я изразиш. Теми - където и да погледнеш: на улицата, в асансьора, у дома, на работа, в градския транспорт, някъде из любимите сайтове, просто в душата ти. Що за текст е колонката? Публицистичен, но и художествен - най-често отговаря на злободневен въпрос, такъв, който вълнува повечето от нас. И разбира се тя тогава вълнува. Но нали помните, че един от по-големите и по-предишните беше казал, че ако да наблюдаваш другите те прави писател, лекарите и учителите щяха да са най-добри писатели. Така и с колонкарите. Ако все се чудиш кой какво го вълнува няма да напишеш добра колонка. По-добре се вслушай във вътрешния си глас. Той често е доста добър съветник. И все пак не се осланяй само на него. Подхождай с отговорност, вдъхновено избери темата, която те вълнува, тази в която да вложиш страстта си, изречи мислите за които можеш да поемеш отговорност и колонката ти ще е доста успешна.

Кой пише колонките в Книгите? Стефан, който знае много за книгите и хората и е доста добър разказвач;  Стоян, който вече не иска да отлага мълчанието си и затова намира най-добрите думи да го сподели с нас; Хрисимира, за която темите се пръскат като плочките на доминото, а тя ги събира в интересни текстове; Иван и Камелия, които знаят последиците след гръмотевични бури; Илияна (ина крейн), според която всеки ден може да бъде ден за възкръсване на духовното у всеки от нас; Зорница ни се усмихва зад стъклото на личното си прозорче, Северина споделя другото си аз; Лариса ту прекопава, ту мечтае, ту бере плодове в своите ягодови полета, а всяка събота можете да посетите мансардата на бляновете на Ирена или да изпиете чашка кафе за отслабване с мен. Виждате, че никой от нас не е най-известният, нито най-значимият колонкар на балканите.

 Нищо не ви пречи да опитате и вие. Дори още да не сте избистрили своята голяма тема, знам, че всеки от вас има своята идея-страст, за която може да напише. Опитайте, направете го. И продължете само ако ви хареса. Влезте в оборотната колонка - смело. Ако колонкар е неосъзнатото ви призвание - ще намерите своето място, ако не се получи, какво пък „не е вярно, че не успях - намерих 10 000 начина, които не работят"

До следващата чаша кафе за отслабване, надявам се в някоя мързелива съботна сутрин.

 

 

2009-11-05
До Люксембург и обратно (на сметка на Европейската комисия)  
0
7

Събота сутрин е. Току що е отшумял карнавалът на Буквите. На някои им е било забавно, на други - не чак толкова, а някои направо са си проспали нощта. Но да се върна десетина дни назад в спомените, да ви налея по чашка кафе - от моето - за отслабване - и да разказвам.

Поканиха ме на поредния Форум, организиран от ЕК - за безопасен интернет. Как стана ли? Дълга история. Беше още пролетта, научих за събитието и с трепетно вълнение кандидатствах. Не вярвах, че се случва точно на мен. Страхувах се, че не съм добре подготвена : та нито английският ми - английски, нито безопасен интернет е точно моята тема, ама нали Господ е шегаджия - подсказал им е на хората мен да изберат. Форум като Форум. Събрали бяха едни хора в едни зали, белким генерират гениални идеи и животът на хората да стане „по-хубав от песен", както е казал поетът.

Първо трябваше все пак да се подготвя. А аз съм сериозен човек, нищо, че не ми личи. Цяло лято учих английски. Изръшках учебните програми, сайтове и форуми за безопасен интернет, дори с интерес проследих една предходна конференция на неправителствени организации по темата. Малко преди тръгването напазарувах- поднових гардероба, не че за три дни ми трябваше кой знае какво, но все пак друго самочувствие добива човек.

Ставам за малко - да си долея от кафето.

Аерогара София - втори терминал. Бре, че лъскаво сме го направили! Бравос. Ама организация - тури му пепел. Всъщност нямаше да разбера, че не сме най-добре подредените, ако не трябваше да сменя полета на Виена. Толкова точно, лесно и просто - неочаквано. Все си мислех, че на такова чуждо място човек може да се обърка. Не - чек право срещу входа, указателни табели и право водещи те към изхода коридори, разбира се запълнени с магазини, книжарници, заведения за хранене и разни други човекоугодни неща. На връщане по разписание имах само 5 минути за преминаване от единия на другия самолет, пък полетът беше и закъснял. Но всичко мина като по часовник - бързо, точно, без притеснения. А на София отново ме провериха - аз ли съм, не съм ли. Някой ще каже: Какво му е чудното, държава е това. Да, ама и Люксембург е държава, пък никой не ме пита коя съм,  със слизането от самолета - и по моите си дела, без паспортна проверка. На аерогарата за първи път детето обърна внимание на цената: „Мамо, тия луди ли са да платят толкова, ти да се развяваш до там и обратно?" Но като се върнах и разказах, че във Форума са участвали поне още сто човека, тя не беше сто пъти повече изненадана, че са дадени сто пъти по толкова пари на една туристическа агенция да организира пътуванията на участниците. Бе, това май намирисва на ЗОП (закона за обществени поръчки или закона за облагодетелстване на приятели - знае ли човек кой точно...)

Самото събитие, поне за хората от моята група, трая три дни. Хотел - добър, с обслужване каквото човек очаква, закуска и сервитьорки на средна възраст - от местните. За сметка на това рецепционистите бяха млади и очевидно новодошли имигранти, защото са по-подготвени за тази сфера, вероятно. Освен картата-ключ получих и папка с указание кога, къде и как да отида за участието си; разпечатани карти и карта на града, дори билети за автобуса и разписанието му. Не вярвате ли? Градският транспорт в Люксембург е така организиран - има дипляна с разписание за всеки автобус и можеш лесно да си я доставиш. А разписанието се спазва, повярвайте. За никого не е непривично да отговори на въпроса: Колко време се пътува до някъде?  с думите:  14 минути, или 8 минути, няма около. И проверете - толкова е , колкото ви казват. Има много коли, но няма задръствания и задъхан трафик.

Сградите на Европейската комисия са няколко. И още се строят. Строят се и нови хотели. За туристите, за участниците в разни общи мероприятия. Дали може да се каже, че има „конгресен туризъм", организиран от ЕК? Е, може - донякъде целта е да се оправдаят средствата, а и да се върнат при тези, които трябва. Малко черногледо ли звуча? Аз съм от онова питащо поколение, дето все се съмнява, вместо да рече: „Евалла, бабо, машаллах! И аз се докоснах и взех трошица за себе си!" Та за сградите ми беше думата: огромни са. И енергоемки. Навсякъде е топло, светло, работят компютри, има интернет. Всичко това работи на ток. И не пречи в тоалетната да те поучава надпис: „Моля, помогнете ни да пестим електроенергия, загасете лампата, преди да излезете." Както и друг за това какво богатство е водата и как точно там трябва да я пестим. Прекрасни кофи за разделно събиране на боклук вътре в самата сграда. Тази култура трябва да се възпитава навсякъде. И безкрайно много информационни хартийки в безобразно големи количества. Абсолютно съм сигурна, че една част след време отива директно за рециклиране, независимо от немалката й себестойност.

Логичните въпроси като се върнах бяха:

Какво видя? Красив град ли е? Къде бяхте? А какво правихте? Запозна ли се с интересни хора? Кажи като жена: как са облечени, впечатлиха ли те? Какво си донесе? Ще се опитам да отговоря на всеки от тях. Ама другия път като ви сваря кафе за отслабване.

 

2009-10-31
До Люксембург и обратно (на сметка на Европейската комисия)  
0
7

Събота сутрин е. Току що е отшумял карнавалът на Буквите. На някои им е било забавно, на други - не чак толкова, а някои направо са си проспали нощта. Но да се върна десетина дни назад в спомените, да ви налея по чашка кафе - от моето - за отслабване - и да разказвам.

Поканиха ме на поредния Форум, организиран от ЕК - за безопасен интернет. Как стана ли? Дълга история. Беше още пролетта, научих за събитието и с трепетно вълнение кандидатствах. Не вярвах, че се случва точно на мен. Страхувах се, че не съм добре подготвена : та нито английският ми - английски, нито безопасен интернет е точно моята тема, ама нали Господ е шегаджия - подсказал им е на хората мен да изберат. Форум като Форум. Събрали бяха едни хора в едни зали, белким генерират гениални идеи и животът на хората да стане „по-хубав от песен", както е казал поетът.

Първо трябваше все пак да се подготвя. А аз съм сериозен човек, нищо, че не ми личи. Цяло лято учих английски. Изръшках учебните програми, сайтове и форуми за безопасен интернет, дори с интерес проследих една предходна конференция на неправителствени организации по темата. Малко преди тръгването напазарувах- поднових гардероба, не че за три дни ми трябваше кой знае какво, но все пак друго самочувствие добива човек.

Ставам за малко - да си долея от кафето.

Аерогара София - втори терминал. Бре, че лъскаво сме го направили! Бравос. Ама организация - тури му пепел. Всъщност нямаше да разбера, че не сме най-добре подредените, ако не трябваше да сменя полета на Виена. Толкова точно, лесно и просто - неочаквано. Все си мислех, че на такова чуждо място човек може да се обърка. Не - чек право срещу входа, указателни табели и право водещи те към изхода коридори, разбира се запълнени с магазини, книжарници, заведения за хранене и разни други човекоугодни неща. На връщане по разписание имах само 5 минути за преминаване от единия на другия самолет, пък полетът беше и закъснял. Но всичко мина като по часовник - бързо, точно, без притеснения. А на София отново ме провериха - аз ли съм, не съм ли. Някой ще каже: Какво му е чудното, държава е това. Да, ама и Люксембург е държава, пък никой не ме пита коя съм,  със слизането от самолета - и по моите си дела, без паспортна проверка. На аерогарата за първи път детето обърна внимание на цената: „Мамо, тия луди ли са да платят толкова, ти да се развяваш до там и обратно?" Но като се върнах и разказах, че във Форума са участвали поне още сто човека, тя не беше сто пъти повече изненадана, че са дадени сто пъти по толкова пари на една туристическа агенция да организира пътуванията на участниците. Бе, това май намирисва на ЗОП (закона за обществени поръчки или закона за облагодетелстване на приятели - знае ли човек кой точно...)

Самото събитие, поне за хората от моята група, трая три дни. Хотел - добър, с обслужване каквото човек очаква, закуска и сервитьорки на средна възраст - от местните. За сметка на това рецепционистите бяха млади и очевидно новодошли имигранти, защото са по-подготвени за тази сфера, вероятно. Освен картата-ключ получих и папка с указание кога, къде и как да отида за участието си; разпечатани карти и карта на града, дори билети за автобуса и разписанието му. Не вярвате ли? Градският транспорт в Люксембург е така организиран - има дипляна с разписание за всеки автобус и можеш лесно да си я доставиш. А разписанието се спазва, повярвайте. За никого не е непривично да отговори на въпроса: Колко време се пътува до някъде?  с думите:  14 минути, или 8 минути, няма около. И проверете - толкова е , колкото ви казват. Има много коли, но няма задръствания и задъхан трафик.

Сградите на Европейската комисия са няколко. И още се строят. Строят се и нови хотели. За туристите, за участниците в разни общи мероприятия. Дали може да се каже, че има „конгресен туризъм", организиран от ЕК? Е, може - донякъде целта е да се оправдаят средствата, а и да се върнат при тези, които трябва. Малко черногледо ли звуча? Аз съм от онова питащо поколение, дето все се съмнява, вместо да рече: „Евалла, бабо, машаллах! И аз се докоснах и взех трошица за себе си!" Та за сградите ми беше думата: огромни са. И енергоемки. Навсякъде е топло, светло, работят компютри, има интернет. Всичко това работи на ток. И не пречи в тоалетната да те поучава надпис: „Моля, помогнете ни да пестим електроенергия, загасете лампата, преди да излезете." Както и друг за това какво богатство е водата и как точно там трябва да я пестим. Прекрасни кофи за разделно събиране на боклук вътре в самата сграда. Тази култура трябва да се възпитава навсякъде. И безкрайно много информационни хартийки в безобразно големи количества. Абсолютно съм сигурна, че една част след време отива директно за рециклиране, независимо от немалката й себестойност.

Логичните въпроси като се върнах бяха:

Какво видя? Красив град ли е? Къде бяхте? А какво правихте? Запозна ли се с интересни хора? Кажи като жена: как са облечени, впечатлиха ли те? Какво си донесе? Ще се опитам да отговоря на всеки от тях. Ама другия път като ви сваря кафе за отслабване.

 

2009-10-31
До Люксембург и обратно (на сметка на Европейската комисия)  
0
7

Събота сутрин е. Току що е отшумял карнавалът на Буквите. На някои им е било забавно, на други - не чак толкова, а някои направо са си проспали нощта. Но да се върна десетина дни назад в спомените, да ви налея по чашка кафе - от моето - за отслабване - и да разказвам.

Поканиха ме на поредния Форум, организиран от ЕК - за безопасен интернет. Как стана ли? Дълга история. Беше още пролетта, научих за събитието и с трепетно вълнение кандидатствах. Не вярвах, че се случва точно на мен. Страхувах се, че не съм добре подготвена : та нито английският ми - английски, нито безопасен интернет е точно моята тема, ама нали Господ е шегаджия - подсказал им е на хората мен да изберат. Форум като Форум. Събрали бяха едни хора в едни зали, белким генерират гениални идеи и животът на хората да стане „по-хубав от песен", както е казал поетът.

Първо трябваше все пак да се подготвя. А аз съм сериозен човек, нищо, че не ми личи. Цяло лято учих английски. Изръшках учебните програми, сайтове и форуми за безопасен интернет, дори с интерес проследих една предходна конференция на неправителствени организации по темата. Малко преди тръгването напазарувах- поднових гардероба, не че за три дни ми трябваше кой знае какво, но все пак друго самочувствие добива човек.

Ставам за малко - да си долея от кафето.

Аерогара София - втори терминал. Бре, че лъскаво сме го направили! Бравос. Ама организация - тури му пепел. Всъщност нямаше да разбера, че не сме най-добре подредените, ако не трябваше да сменя полета на Виена. Толкова точно, лесно и просто - неочаквано. Все си мислех, че на такова чуждо място човек може да се обърка. Не - чек право срещу входа, указателни табели и право водещи те към изхода коридори, разбира се запълнени с магазини, книжарници, заведения за хранене и разни други човекоугодни неща. На връщане по разписание имах само 5 минути за преминаване от единия на другия самолет, пък полетът беше и закъснял. Но всичко мина като по часовник - бързо, точно, без притеснения. А на София отново ме провериха - аз ли съм, не съм ли. Някой ще каже: Какво му е чудното, държава е това. Да, ама и Люксембург е държава, пък никой не ме пита коя съм,  със слизането от самолета - и по моите си дела, без паспортна проверка. На аерогарата за първи път детето обърна внимание на цената: „Мамо, тия луди ли са да платят толкова, ти да се развяваш до там и обратно?" Но като се върнах и разказах, че във Форума са участвали поне още сто човека, тя не беше сто пъти повече изненадана, че са дадени сто пъти по толкова пари на една туристическа агенция да организира пътуванията на участниците. Бе, това май намирисва на ЗОП (закона за обществени поръчки или закона за облагодетелстване на приятели - знае ли човек кой точно...)

Самото събитие, поне за хората от моята група, трая три дни. Хотел - добър, с обслужване каквото човек очаква, закуска и сервитьорки на средна възраст - от местните. За сметка на това рецепционистите бяха млади и очевидно новодошли имигранти, защото са по-подготвени за тази сфера, вероятно. Освен картата-ключ получих и папка с указание кога, къде и как да отида за участието си; разпечатани карти и карта на града, дори билети за автобуса и разписанието му. Не вярвате ли? Градският транспорт в Люксембург е така организиран - има дипляна с разписание за всеки автобус и можеш лесно да си я доставиш. А разписанието се спазва, повярвайте. За никого не е непривично да отговори на въпроса: Колко време се пътува до някъде?  с думите:  14 минути, или 8 минути, няма около. И проверете - толкова е , колкото ви казват. Има много коли, но няма задръствания и задъхан трафик.

Сградите на Европейската комисия са няколко. И още се строят. Строят се и нови хотели. За туристите, за участниците в разни общи мероприятия. Дали може да се каже, че има „конгресен туризъм", организиран от ЕК? Е, може - донякъде целта е да се оправдаят средствата, а и да се върнат при тези, които трябва. Малко черногледо ли звуча? Аз съм от онова питащо поколение, дето все се съмнява, вместо да рече: „Евалла, бабо, машаллах! И аз се докоснах и взех трошица за себе си!" Та за сградите ми беше думата: огромни са. И енергоемки. Навсякъде е топло, светло, работят компютри, има интернет. Всичко това работи на ток. И не пречи в тоалетната да те поучава надпис: „Моля, помогнете ни да пестим електроенергия, загасете лампата, преди да излезете." Както и друг за това какво богатство е водата и как точно там трябва да я пестим. Прекрасни кофи за разделно събиране на боклук вътре в самата сграда. Тази култура трябва да се възпитава навсякъде. И безкрайно много информационни хартийки в безобразно големи количества. Абсолютно съм сигурна, че една част след време отива директно за рециклиране, независимо от немалката й себестойност.

Логичните въпроси като се върнах бяха:

Какво видя? Красив град ли е? Къде бяхте? А какво правихте? Запозна ли се с интересни хора? Кажи като жена: как са облечени, впечатлиха ли те? Какво си донесе? Ще се опитам да отговоря на всеки от тях. Ама другия път като ви сваря кафе за отслабване.

 

2009-10-31
До Люксембург и обратно (на сметка на Европейската комисия)  
0
7

Събота сутрин е. Току що е отшумял карнавалът на Буквите. На някои им е било забавно, на други - не чак толкова, а някои направо са си проспали нощта. Но да се върна десетина дни назад в спомените, да ви налея по чашка кафе - от моето - за отслабване - и да разказвам.

Поканиха ме на поредния Форум, организиран от ЕК - за безопасен интернет. Как стана ли? Дълга история. Беше още пролетта, научих за събитието и с трепетно вълнение кандидатствах. Не вярвах, че се случва точно на мен. Страхувах се, че не съм добре подготвена : та нито английският ми - английски, нито безопасен интернет е точно моята тема, ама нали Господ е шегаджия - подсказал им е на хората мен да изберат. Форум като Форум. Събрали бяха едни хора в едни зали, белким генерират гениални идеи и животът на хората да стане „по-хубав от песен", както е казал поетът.

Първо трябваше все пак да се подготвя. А аз съм сериозен човек, нищо, че не ми личи. Цяло лято учих английски. Изръшках учебните програми, сайтове и форуми за безопасен интернет, дори с интерес проследих една предходна конференция на неправителствени организации по темата. Малко преди тръгването напазарувах- поднових гардероба, не че за три дни ми трябваше кой знае какво, но все пак друго самочувствие добива човек.

Ставам за малко - да си долея от кафето.

Аерогара София - втори терминал. Бре, че лъскаво сме го направили! Бравос. Ама организация - тури му пепел. Всъщност нямаше да разбера, че не сме най-добре подредените, ако не трябваше да сменя полета на Виена. Толкова точно, лесно и просто - неочаквано. Все си мислех, че на такова чуждо място човек може да се обърка. Не - чек право срещу входа, указателни табели и право водещи те към изхода коридори, разбира се запълнени с магазини, книжарници, заведения за хранене и разни други човекоугодни неща. На връщане по разписание имах само 5 минути за преминаване от единия на другия самолет, пък полетът беше и закъснял. Но всичко мина като по часовник - бързо, точно, без притеснения. А на София отново ме провериха - аз ли съм, не съм ли. Някой ще каже: Какво му е чудното, държава е това. Да, ама и Люксембург е държава, пък никой не ме пита коя съм,  със слизането от самолета - и по моите си дела, без паспортна проверка. На аерогарата за първи път детето обърна внимание на цената: „Мамо, тия луди ли са да платят толкова, ти да се развяваш до там и обратно?" Но като се върнах и разказах, че във Форума са участвали поне още сто човека, тя не беше сто пъти повече изненадана, че са дадени сто пъти по толкова пари на една туристическа агенция да организира пътуванията на участниците. Бе, това май намирисва на ЗОП (закона за обществени поръчки или закона за облагодетелстване на приятели - знае ли човек кой точно...)

Самото събитие, поне за хората от моята група, трая три дни. Хотел - добър, с обслужване каквото човек очаква, закуска и сервитьорки на средна възраст - от местните. За сметка на това рецепционистите бяха млади и очевидно новодошли имигранти, защото са по-подготвени за тази сфера, вероятно. Освен картата-ключ получих и папка с указание кога, къде и как да отида за участието си; разпечатани карти и карта на града, дори билети за автобуса и разписанието му. Не вярвате ли? Градският транспорт в Люксембург е така организиран - има дипляна с разписание за всеки автобус и можеш лесно да си я доставиш. А разписанието се спазва, повярвайте. За никого не е непривично да отговори на въпроса: Колко време се пътува до някъде?  с думите:  14 минути, или 8 минути, няма около. И проверете - толкова е , колкото ви казват. Има много коли, но няма задръствания и задъхан трафик.

Сградите на Европейската комисия са няколко. И още се строят. Строят се и нови хотели. За туристите, за участниците в разни общи мероприятия. Дали може да се каже, че има „конгресен туризъм", организиран от ЕК? Е, може - донякъде целта е да се оправдаят средствата, а и да се върнат при тези, които трябва. Малко черногледо ли звуча? Аз съм от онова питащо поколение, дето все се съмнява, вместо да рече: „Евалла, бабо, машаллах! И аз се докоснах и взех трошица за себе си!" Та за сградите ми беше думата: огромни са. И енергоемки. Навсякъде е топло, светло, работят компютри, има интернет. Всичко това работи на ток. И не пречи в тоалетната да те поучава надпис: „Моля, помогнете ни да пестим електроенергия, загасете лампата, преди да излезете." Както и друг за това какво богатство е водата и как точно там трябва да я пестим. Прекрасни кофи за разделно събиране на боклук вътре в самата сграда. Тази култура трябва да се възпитава навсякъде. И безкрайно много информационни хартийки в безобразно големи количества. Абсолютно съм сигурна, че една част след време отива директно за рециклиране, независимо от немалката й себестойност.

Логичните въпроси като се върнах бяха:

Какво видя? Красив град ли е? Къде бяхте? А какво правихте? Запозна ли се с интересни хора? Кажи като жена: как са облечени, впечатлиха ли те? Какво си донесе? Ще се опитам да отговоря на всеки от тях. Ама другия път като ви сваря кафе за отслабване.

 

2009-10-31
Вълшебната планина Странджа  
0
7

Навлизаме в Странджа, бавно, полека. Срещат ни табелите с имена на селища: Звездец, Маринка,  Крушовец... като от приказка за джуджета...

Стигаме Малко Търново. Слизаме. То наистина е малко. Китно и спретнато, но малко. Информационният център ни посреща с малките си стаи и ни разкрива тайните на Странджа в умален вид. После отиваме в градския музей.за да побере това , което има да разкаже е заел три малки двуетажни къщи. Влизаме в уникалната католическа катедрала, която не прилича някак на катедралите - много нашенски е направена. И има защо - уредничката ни разказва историята на храма, чуваме звуците на хармониума, заставаме пред златната икона на света Богородица кой за да се помоли, кой за да и се възхити и продължаваме.

Спираме на местността с параклиса света Петка. Там тече живата вода и от там хората нагребват по мъничко от лечебната кал и от космическата енергия прииждаща през висок изсъхнал но непаднал и непадащ бук. Вземат си и от добрината на леля Марулка и чичо Дапчо - хората съградили това място с много любов и вяра. Продължаваме към селището резерват Бръшлян. Какво име само! Там бабите са се събрали на седянка, както всеки следобед от сезона, защото слеския туризъм е единственият поминък на селото. На тръгване местно куче подгонва бебе глиганче. Всички сме удивени. Остана само да се върнем в центъра, да си купим манов мед, който лекува всичко и да се качим на автобусите за връщане. А по пътя да следим внимателно за пейзажа. Да не пропуснем чудния мост над Велека по който минаваме.

През цялото време ни обгръщат дървета с причудливи форми, аромат на горски билки и едно неизказано спокойствие, усещане за хармония и завършеност. Наистина за миг бях във вълшебна планина.

2009-10-17
Вълшебната планина Странджа  
0
7

Навлизаме в Странджа, бавно, полека. Срещат ни табелите с имена на селища: Звездец, Маринка,  Крушовец... като от приказка за джуджета...

Стигаме Малко Търново. Слизаме. То наистина е малко. Китно и спретнато, но малко. Информационният център ни посреща с малките си стаи и ни разкрива тайните на Странджа в умален вид. После отиваме в градския музей.за да побере това , което има да разкаже е заел три малки двуетажни къщи. Влизаме в уникалната католическа катедрала, която не прилича някак на катедралите - много нашенски е направена. И има защо - уредничката ни разказва историята на храма, чуваме звуците на хармониума, заставаме пред златната икона на света Богородица кой за да се помоли, кой за да и се възхити и продължаваме.

Спираме на местността с параклиса света Петка. Там тече живата вода и от там хората нагребват по мъничко от лечебната кал и от космическата енергия прииждаща през висок изсъхнал но непаднал и непадащ бук. Вземат си и от добрината на леля Марулка и чичо Дапчо - хората съградили това място с много любов и вяра. Продължаваме към селището резерват Бръшлян. Какво име само! Там бабите са се събрали на седянка, както всеки следобед от сезона, защото слеския туризъм е единственият поминък на селото. На тръгване местно куче подгонва бебе глиганче. Всички сме удивени. Остана само да се върнем в центъра, да си купим манов мед, който лекува всичко и да се качим на автобусите за връщане. А по пътя да следим внимателно за пейзажа. Да не пропуснем чудния мост над Велека по който минаваме.

През цялото време ни обгръщат дървета с причудливи форми, аромат на горски билки и едно неизказано спокойствие, усещане за хармония и завършеност. Наистина за миг бях във вълшебна планина.

2009-10-17
Вълшебната планина Странджа  
0
7

Навлизаме в Странджа, бавно, полека. Срещат ни табелите с имена на селища: Звездец, Маринка,  Крушовец... като от приказка за джуджета...

Стигаме Малко Търново. Слизаме. То наистина е малко. Китно и спретнато, но малко. Информационният център ни посреща с малките си стаи и ни разкрива тайните на Странджа в умален вид. После отиваме в градския музей.за да побере това , което има да разкаже е заел три малки двуетажни къщи. Влизаме в уникалната католическа катедрала, която не прилича някак на катедралите - много нашенски е направена. И има защо - уредничката ни разказва историята на храма, чуваме звуците на хармониума, заставаме пред златната икона на света Богородица кой за да се помоли, кой за да и се възхити и продължаваме.

Спираме на местността с параклиса света Петка. Там тече живата вода и от там хората нагребват по мъничко от лечебната кал и от космическата енергия прииждаща през висок изсъхнал но непаднал и непадащ бук. Вземат си и от добрината на леля Марулка и чичо Дапчо - хората съградили това място с много любов и вяра. Продължаваме към селището резерват Бръшлян. Какво име само! Там бабите са се събрали на седянка, както всеки следобед от сезона, защото слеския туризъм е единственият поминък на селото. На тръгване местно куче подгонва бебе глиганче. Всички сме удивени. Остана само да се върнем в центъра, да си купим манов мед, който лекува всичко и да се качим на автобусите за връщане. А по пътя да следим внимателно за пейзажа. Да не пропуснем чудния мост над Велека по който минаваме.

През цялото време ни обгръщат дървета с причудливи форми, аромат на горски билки и едно неизказано спокойствие, усещане за хармония и завършеност. Наистина за миг бях във вълшебна планина.

2009-10-17
Вълшебната планина Странджа  
0
7

Навлизаме в Странджа, бавно, полека. Срещат ни табелите с имена на селища: Звездец, Маринка,  Крушовец... като от приказка за джуджета...

Стигаме Малко Търново. Слизаме. То наистина е малко. Китно и спретнато, но малко. Информационният център ни посреща с малките си стаи и ни разкрива тайните на Странджа в умален вид. После отиваме в градския музей.за да побере това , което има да разкаже е заел три малки двуетажни къщи. Влизаме в уникалната католическа катедрала, която не прилича някак на катедралите - много нашенски е направена. И има защо - уредничката ни разказва историята на храма, чуваме звуците на хармониума, заставаме пред златната икона на света Богородица кой за да се помоли, кой за да и се възхити и продължаваме.

Спираме на местността с параклиса света Петка. Там тече живата вода и от там хората нагребват по мъничко от лечебната кал и от космическата енергия прииждаща през висок изсъхнал но непаднал и непадащ бук. Вземат си и от добрината на леля Марулка и чичо Дапчо - хората съградили това място с много любов и вяра. Продължаваме към селището резерват Бръшлян. Какво име само! Там бабите са се събрали на седянка, както всеки следобед от сезона, защото слеския туризъм е единственият поминък на селото. На тръгване местно куче подгонва бебе глиганче. Всички сме удивени. Остана само да се върнем в центъра, да си купим манов мед, който лекува всичко и да се качим на автобусите за връщане. А по пътя да следим внимателно за пейзажа. Да не пропуснем чудния мост над Велека по който минаваме.

През цялото време ни обгръщат дървета с причудливи форми, аромат на горски билки и едно неизказано спокойствие, усещане за хармония и завършеност. Наистина за миг бях във вълшебна планина.

2009-10-17
За приемащите читатели, за мъжкия поглед и за безкритичността  
0
7

„Това което си написала е прекрасно.

Ти знаеш ли какво си направила изобщо!

Харесва ми.

Страхотно е.

Става.

Направо се разплаках накрая."

Все  мъжки реплики за уж „женската" ми поезия, за уж „русата" ми колонка, за уж „прохождащата" ми критика.

И се замислям: дали в средата на средната възраст съм толкова  „помъдряла",  дали женското начало е отключило най-после вратата и е излязло навън, демонстрирайки своята прекрасна интуитивност или някъде към края на младостта се превръщам в обект на желание от далеч по-обикновено земно равнище.

Всеки пишещ човек търси „приемащия" читател. Ужасяващо би било всяка дума излязла от нас в публичното пространство да бъде не просто гледана под лупа, а подлагана на дисекция. Но приемащ не значи всеяден. А значи човек, който иска да усети тръпка от прочетеното, който се доверява на автора, оставя се да бъде воден за ръка и излизайки от текста казва: Това да, а това не. Това е за мен, а това е за други. Усещането е... постигнато /или пък не/ чрез словото. И излиза малко променен, но оставащ себе си в дълбоката си същност. Така си представям и ролята на критика - обективно разбиращ, анализиращ и разкриващ това и само това, което той самият може да разкрие.

Другото схващане - да приемеш всичко безотказно, защото го е написал великият, твоят кумир, да категоризираш някого като изначално велик е дълбоко погрешно. Докато сме живи имаме добри и лоши дни. Имаме попадения и поражения. Нали това ни прави хора.

Напоследък напълно с учебна цел (себе си уча) чета критическа литература. Търся в нея не кои са разглежданите автори и произведения, а как са разкрити от критическата мисъл. Употребявам разкрити, а не анализирани умишлено. Анализ на произведение прави учебникарското мислене в учебен час. Анализът е смесица от обясняване, разказване, отваряне на малки вратички към малки пътечки, водещи недотам приемащия и недотам образования читател към произведението. Разкриването е да застанеш пред читателя, който ти е равен и към когото се отнасяш с уважение и да му покажеш своята гледна точка към даден автор или дадено произведение. В разкриването няма място сложната литературоведска терминология. Разкриващата критика е начало на диалог с читателите на едно ново равнище. Не този диалог, който авторът е отворил. А диалог, който включва него - създателя като трето лице, вече останало външно за произведението си , макар и вечно свързано с него.

Та да се върна към оня мъжкия поглед , който е доста всеоглеждащ и забелязва понякога доста интересни неща. И да го подмина набързо като жена, която не страда от липса на творческо самочувствие  за да подхвана темата за безкритичността.

Безкритичността е страшна. Тя прави мечешка услуга на талантливите автори и направо убива бавно и мъчително тези, за които трудът е водещо начало и амбицията да кажат онова, което имат, макар и с по-скромен потенциал. Защото стигнал ли си до идеята да споделиш с другите - по-вероятно е да имаш какво. И писането се учи. Както се учиш технически на буквите, така можеш да усвоиш художествени похвати и да ги използваш по изключително добър начин.  А ако ритъмът и римите ти идват отвътре, ако имаш някакво изначално знание, което носиш в себе си, но срещаш възхищение и безкритичност - започваш лека полека да не се трудиш, да пускаш по сайтове и дори да печаташ в книги всяка хрумка и така се самоубиваш като творец. Но истината е, че убиецът не е в теб - а в тези, които са те ласкали: прекрасно, великолепно, как се леят думите, майстор, прегръд, целув.

Безкритичността е страшна и когато я проявиш сам към себе си. Когато не си готов да приемеш, че другите не те мразят, а ти подават ръка. Когато си се самообявил за гениален, а си само самовлюбен. Няколко примера от един форум: (с личния ми коментар в скоби)

1. Дай да видим, как пишеш ти! ( Ми и аз като теб - както мога.)

2. Можещите пишат, тези които не могат - критикуват. (Никога няма да се съглася с това твърдение - първо трябва да се научиш да пишеш и да разбираш авторовата гледна точка , преди  да посмееш да  даваш съвети, пък и вече казах критикът не е учител, а разкриващ.)

3. Вие сте злобар/ка! ( Е, щом така ви харесва. Аз предпочитам да бъда наричана зла.)

4. Тази дума се пише наистина така, както казвате, но Аз имах други съображения. ( А аз говорех за правила, а правилата са код за разбиране и доверие.)

5. Кой нормален човек употребява пълен член правилно? ( Всеки! Категорична съм!)

6. Ако всички гении имаха изряден правопис, от какво щяха да живеят коректорите? Не се занимавайте с несъществени подробности! (Винаги и за всички ще има работа - не се безпокойте!)

7. Не, не и не! Нищичко няма да променя, тези думи са се откъснали от сърцето ми. (Че кой спори! Ние пък ще четем само  тези, дето са минали и през ума ти!)

8. Лесно е да се критикува, когато си анонимен! (Е, тук сто на сто съгласна. Човек трябва да стои зад думите си - с цялата отговорност, с името си или поне с ника.)

Та, ако кафето, дето ви налях тази сутрин ви е загорчало - върнете се в началото. Там ще прочетете прекрасни думи за себе си. Представете си най-красивия човек и ги поставете в устата му. Само да не се размажете.

 

 

2009-10-03
За приемащите читатели, за мъжкия поглед и за безкритичността  
0
7

„Това което си написала е прекрасно.

Ти знаеш ли какво си направила изобщо!

Харесва ми.

Страхотно е.

Става.

Направо се разплаках накрая."

Все  мъжки реплики за уж „женската" ми поезия, за уж „русата" ми колонка, за уж „прохождащата" ми критика.

И се замислям: дали в средата на средната възраст съм толкова  „помъдряла",  дали женското начало е отключило най-после вратата и е излязло навън, демонстрирайки своята прекрасна интуитивност или някъде към края на младостта се превръщам в обект на желание от далеч по-обикновено земно равнище.

Всеки пишещ човек търси „приемащия" читател. Ужасяващо би било всяка дума излязла от нас в публичното пространство да бъде не просто гледана под лупа, а подлагана на дисекция. Но приемащ не значи всеяден. А значи човек, който иска да усети тръпка от прочетеното, който се доверява на автора, оставя се да бъде воден за ръка и излизайки от текста казва: Това да, а това не. Това е за мен, а това е за други. Усещането е... постигнато /или пък не/ чрез словото. И излиза малко променен, но оставащ себе си в дълбоката си същност. Така си представям и ролята на критика - обективно разбиращ, анализиращ и разкриващ това и само това, което той самият може да разкрие.

Другото схващане - да приемеш всичко безотказно, защото го е написал великият, твоят кумир, да категоризираш някого като изначално велик е дълбоко погрешно. Докато сме живи имаме добри и лоши дни. Имаме попадения и поражения. Нали това ни прави хора.

Напоследък напълно с учебна цел (себе си уча) чета критическа литература. Търся в нея не кои са разглежданите автори и произведения, а как са разкрити от критическата мисъл. Употребявам разкрити, а не анализирани умишлено. Анализ на произведение прави учебникарското мислене в учебен час. Анализът е смесица от обясняване, разказване, отваряне на малки вратички към малки пътечки, водещи недотам приемащия и недотам образования читател към произведението. Разкриването е да застанеш пред читателя, който ти е равен и към когото се отнасяш с уважение и да му покажеш своята гледна точка към даден автор или дадено произведение. В разкриването няма място сложната литературоведска терминология. Разкриващата критика е начало на диалог с читателите на едно ново равнище. Не този диалог, който авторът е отворил. А диалог, който включва него - създателя като трето лице, вече останало външно за произведението си , макар и вечно свързано с него.

Та да се върна към оня мъжкия поглед , който е доста всеоглеждащ и забелязва понякога доста интересни неща. И да го подмина набързо като жена, която не страда от липса на творческо самочувствие  за да подхвана темата за безкритичността.

Безкритичността е страшна. Тя прави мечешка услуга на талантливите автори и направо убива бавно и мъчително тези, за които трудът е водещо начало и амбицията да кажат онова, което имат, макар и с по-скромен потенциал. Защото стигнал ли си до идеята да споделиш с другите - по-вероятно е да имаш какво. И писането се учи. Както се учиш технически на буквите, така можеш да усвоиш художествени похвати и да ги използваш по изключително добър начин.  А ако ритъмът и римите ти идват отвътре, ако имаш някакво изначално знание, което носиш в себе си, но срещаш възхищение и безкритичност - започваш лека полека да не се трудиш, да пускаш по сайтове и дори да печаташ в книги всяка хрумка и така се самоубиваш като творец. Но истината е, че убиецът не е в теб - а в тези, които са те ласкали: прекрасно, великолепно, как се леят думите, майстор, прегръд, целув.

Безкритичността е страшна и когато я проявиш сам към себе си. Когато не си готов да приемеш, че другите не те мразят, а ти подават ръка. Когато си се самообявил за гениален, а си само самовлюбен. Няколко примера от един форум: (с личния ми коментар в скоби)

1. Дай да видим, как пишеш ти! ( Ми и аз като теб - както мога.)

2. Можещите пишат, тези които не могат - критикуват. (Никога няма да се съглася с това твърдение - първо трябва да се научиш да пишеш и да разбираш авторовата гледна точка , преди  да посмееш да  даваш съвети, пък и вече казах критикът не е учител, а разкриващ.)

3. Вие сте злобар/ка! ( Е, щом така ви харесва. Аз предпочитам да бъда наричана зла.)

4. Тази дума се пише наистина така, както казвате, но Аз имах други съображения. ( А аз говорех за правила, а правилата са код за разбиране и доверие.)

5. Кой нормален човек употребява пълен член правилно? ( Всеки! Категорична съм!)

6. Ако всички гении имаха изряден правопис, от какво щяха да живеят коректорите? Не се занимавайте с несъществени подробности! (Винаги и за всички ще има работа - не се безпокойте!)

7. Не, не и не! Нищичко няма да променя, тези думи са се откъснали от сърцето ми. (Че кой спори! Ние пък ще четем само  тези, дето са минали и през ума ти!)

8. Лесно е да се критикува, когато си анонимен! (Е, тук сто на сто съгласна. Човек трябва да стои зад думите си - с цялата отговорност, с името си или поне с ника.)

Та, ако кафето, дето ви налях тази сутрин ви е загорчало - върнете се в началото. Там ще прочетете прекрасни думи за себе си. Представете си най-красивия човек и ги поставете в устата му. Само да не се размажете.

 

 

2009-10-03
За приемащите читатели, за мъжкия поглед и за безкритичността  
0
7

„Това което си написала е прекрасно.

Ти знаеш ли какво си направила изобщо!

Харесва ми.

Страхотно е.

Става.

Направо се разплаках накрая."

Все  мъжки реплики за уж „женската" ми поезия, за уж „русата" ми колонка, за уж „прохождащата" ми критика.

И се замислям: дали в средата на средната възраст съм толкова  „помъдряла",  дали женското начало е отключило най-после вратата и е излязло навън, демонстрирайки своята прекрасна интуитивност или някъде към края на младостта се превръщам в обект на желание от далеч по-обикновено земно равнище.

Всеки пишещ човек търси „приемащия" читател. Ужасяващо би било всяка дума излязла от нас в публичното пространство да бъде не просто гледана под лупа, а подлагана на дисекция. Но приемащ не значи всеяден. А значи човек, който иска да усети тръпка от прочетеното, който се доверява на автора, оставя се да бъде воден за ръка и излизайки от текста казва: Това да, а това не. Това е за мен, а това е за други. Усещането е... постигнато /или пък не/ чрез словото. И излиза малко променен, но оставащ себе си в дълбоката си същност. Така си представям и ролята на критика - обективно разбиращ, анализиращ и разкриващ това и само това, което той самият може да разкрие.

Другото схващане - да приемеш всичко безотказно, защото го е написал великият, твоят кумир, да категоризираш някого като изначално велик е дълбоко погрешно. Докато сме живи имаме добри и лоши дни. Имаме попадения и поражения. Нали това ни прави хора.

Напоследък напълно с учебна цел (себе си уча) чета критическа литература. Търся в нея не кои са разглежданите автори и произведения, а как са разкрити от критическата мисъл. Употребявам разкрити, а не анализирани умишлено. Анализ на произведение прави учебникарското мислене в учебен час. Анализът е смесица от обясняване, разказване, отваряне на малки вратички към малки пътечки, водещи недотам приемащия и недотам образования читател към произведението. Разкриването е да застанеш пред читателя, който ти е равен и към когото се отнасяш с уважение и да му покажеш своята гледна точка към даден автор или дадено произведение. В разкриването няма място сложната литературоведска терминология. Разкриващата критика е начало на диалог с читателите на едно ново равнище. Не този диалог, който авторът е отворил. А диалог, който включва него - създателя като трето лице, вече останало външно за произведението си , макар и вечно свързано с него.

Та да се върна към оня мъжкия поглед , който е доста всеоглеждащ и забелязва понякога доста интересни неща. И да го подмина набързо като жена, която не страда от липса на творческо самочувствие  за да подхвана темата за безкритичността.

Безкритичността е страшна. Тя прави мечешка услуга на талантливите автори и направо убива бавно и мъчително тези, за които трудът е водещо начало и амбицията да кажат онова, което имат, макар и с по-скромен потенциал. Защото стигнал ли си до идеята да споделиш с другите - по-вероятно е да имаш какво. И писането се учи. Както се учиш технически на буквите, така можеш да усвоиш художествени похвати и да ги използваш по изключително добър начин.  А ако ритъмът и римите ти идват отвътре, ако имаш някакво изначално знание, което носиш в себе си, но срещаш възхищение и безкритичност - започваш лека полека да не се трудиш, да пускаш по сайтове и дори да печаташ в книги всяка хрумка и така се самоубиваш като творец. Но истината е, че убиецът не е в теб - а в тези, които са те ласкали: прекрасно, великолепно, как се леят думите, майстор, прегръд, целув.

Безкритичността е страшна и когато я проявиш сам към себе си. Когато не си готов да приемеш, че другите не те мразят, а ти подават ръка. Когато си се самообявил за гениален, а си само самовлюбен. Няколко примера от един форум: (с личния ми коментар в скоби)

1. Дай да видим, как пишеш ти! ( Ми и аз като теб - както мога.)

2. Можещите пишат, тези които не могат - критикуват. (Никога няма да се съглася с това твърдение - първо трябва да се научиш да пишеш и да разбираш авторовата гледна точка , преди  да посмееш да  даваш съвети, пък и вече казах критикът не е учител, а разкриващ.)

3. Вие сте злобар/ка! ( Е, щом така ви харесва. Аз предпочитам да бъда наричана зла.)

4. Тази дума се пише наистина така, както казвате, но Аз имах други съображения. ( А аз говорех за правила, а правилата са код за разбиране и доверие.)

5. Кой нормален човек употребява пълен член правилно? ( Всеки! Категорична съм!)

6. Ако всички гении имаха изряден правопис, от какво щяха да живеят коректорите? Не се занимавайте с несъществени подробности! (Винаги и за всички ще има работа - не се безпокойте!)

7. Не, не и не! Нищичко няма да променя, тези думи са се откъснали от сърцето ми. (Че кой спори! Ние пък ще четем само  тези, дето са минали и през ума ти!)

8. Лесно е да се критикува, когато си анонимен! (Е, тук сто на сто съгласна. Човек трябва да стои зад думите си - с цялата отговорност, с името си или поне с ника.)

Та, ако кафето, дето ви налях тази сутрин ви е загорчало - върнете се в началото. Там ще прочетете прекрасни думи за себе си. Представете си най-красивия човек и ги поставете в устата му. Само да не се размажете.

 

 

2009-10-03
За приемащите читатели, за мъжкия поглед и за безкритичността  
0
7

„Това което си написала е прекрасно.

Ти знаеш ли какво си направила изобщо!

Харесва ми.

Страхотно е.

Става.

Направо се разплаках накрая."

Все  мъжки реплики за уж „женската" ми поезия, за уж „русата" ми колонка, за уж „прохождащата" ми критика.

И се замислям: дали в средата на средната възраст съм толкова  „помъдряла",  дали женското начало е отключило най-после вратата и е излязло навън, демонстрирайки своята прекрасна интуитивност или някъде към края на младостта се превръщам в обект на желание от далеч по-обикновено земно равнище.

Всеки пишещ човек търси „приемащия" читател. Ужасяващо би било всяка дума излязла от нас в публичното пространство да бъде не просто гледана под лупа, а подлагана на дисекция. Но приемащ не значи всеяден. А значи човек, който иска да усети тръпка от прочетеното, който се доверява на автора, оставя се да бъде воден за ръка и излизайки от текста казва: Това да, а това не. Това е за мен, а това е за други. Усещането е... постигнато /или пък не/ чрез словото. И излиза малко променен, но оставащ себе си в дълбоката си същност. Така си представям и ролята на критика - обективно разбиращ, анализиращ и разкриващ това и само това, което той самият може да разкрие.

Другото схващане - да приемеш всичко безотказно, защото го е написал великият, твоят кумир, да категоризираш някого като изначално велик е дълбоко погрешно. Докато сме живи имаме добри и лоши дни. Имаме попадения и поражения. Нали това ни прави хора.

Напоследък напълно с учебна цел (себе си уча) чета критическа литература. Търся в нея не кои са разглежданите автори и произведения, а как са разкрити от критическата мисъл. Употребявам разкрити, а не анализирани умишлено. Анализ на произведение прави учебникарското мислене в учебен час. Анализът е смесица от обясняване, разказване, отваряне на малки вратички към малки пътечки, водещи недотам приемащия и недотам образования читател към произведението. Разкриването е да застанеш пред читателя, който ти е равен и към когото се отнасяш с уважение и да му покажеш своята гледна точка към даден автор или дадено произведение. В разкриването няма място сложната литературоведска терминология. Разкриващата критика е начало на диалог с читателите на едно ново равнище. Не този диалог, който авторът е отворил. А диалог, който включва него - създателя като трето лице, вече останало външно за произведението си , макар и вечно свързано с него.

Та да се върна към оня мъжкия поглед , който е доста всеоглеждащ и забелязва понякога доста интересни неща. И да го подмина набързо като жена, която не страда от липса на творческо самочувствие  за да подхвана темата за безкритичността.

Безкритичността е страшна. Тя прави мечешка услуга на талантливите автори и направо убива бавно и мъчително тези, за които трудът е водещо начало и амбицията да кажат онова, което имат, макар и с по-скромен потенциал. Защото стигнал ли си до идеята да споделиш с другите - по-вероятно е да имаш какво. И писането се учи. Както се учиш технически на буквите, така можеш да усвоиш художествени похвати и да ги използваш по изключително добър начин.  А ако ритъмът и римите ти идват отвътре, ако имаш някакво изначално знание, което носиш в себе си, но срещаш възхищение и безкритичност - започваш лека полека да не се трудиш, да пускаш по сайтове и дори да печаташ в книги всяка хрумка и така се самоубиваш като творец. Но истината е, че убиецът не е в теб - а в тези, които са те ласкали: прекрасно, великолепно, как се леят думите, майстор, прегръд, целув.

Безкритичността е страшна и когато я проявиш сам към себе си. Когато не си готов да приемеш, че другите не те мразят, а ти подават ръка. Когато си се самообявил за гениален, а си само самовлюбен. Няколко примера от един форум: (с личния ми коментар в скоби)

1. Дай да видим, как пишеш ти! ( Ми и аз като теб - както мога.)

2. Можещите пишат, тези които не могат - критикуват. (Никога няма да се съглася с това твърдение - първо трябва да се научиш да пишеш и да разбираш авторовата гледна точка , преди  да посмееш да  даваш съвети, пък и вече казах критикът не е учител, а разкриващ.)

3. Вие сте злобар/ка! ( Е, щом така ви харесва. Аз предпочитам да бъда наричана зла.)

4. Тази дума се пише наистина така, както казвате, но Аз имах други съображения. ( А аз говорех за правила, а правилата са код за разбиране и доверие.)

5. Кой нормален човек употребява пълен член правилно? ( Всеки! Категорична съм!)

6. Ако всички гении имаха изряден правопис, от какво щяха да живеят коректорите? Не се занимавайте с несъществени подробности! (Винаги и за всички ще има работа - не се безпокойте!)

7. Не, не и не! Нищичко няма да променя, тези думи са се откъснали от сърцето ми. (Че кой спори! Ние пък ще четем само  тези, дето са минали и през ума ти!)

8. Лесно е да се критикува, когато си анонимен! (Е, тук сто на сто съгласна. Човек трябва да стои зад думите си - с цялата отговорност, с името си или поне с ника.)

Та, ако кафето, дето ви налях тази сутрин ви е загорчало - върнете се в началото. Там ще прочетете прекрасни думи за себе си. Представете си най-красивия човек и ги поставете в устата му. Само да не се размажете.

 

 

2009-10-03
За четенето като...  
0
7

Напоследък чета като гладна - по всяко време и каквото ми попадне. Защото искам, за удоволствие, защото трябва да науча..., защото автобусът се влачи дълго и продължително по едни и същи улици, защото после ще напиша рецензия, защото прoсто не ми се спи, защото... И иди после сравнявай четенето с правене на любов.

Виж,  четенето като дишане  - не разбирам как се случва, но го прaвя непрекъснато и ми е жизненонеобходимо. Четенето като спасителен пояс в дълбочината на сивото ежедневие. Четенето като залък хляб. Четенето като открадната ласка от слънчев лъч или от мечта. И май наистина четенето има много общо с любовта - към докосването на хартията, към долавянето на смисъла, към потока на мисълта в който те отпраща...

2009-09-19
За четенето като...  
0
7

Напоследък чета като гладна - по всяко време и каквото ми попадне. Защото искам, за удоволствие, защото трябва да науча..., защото автобусът се влачи дълго и продължително по едни и същи улици, защото после ще напиша рецензия, защото прoсто не ми се спи, защото... И иди после сравнявай четенето с правене на любов.

Виж,  четенето като дишане  - не разбирам как се случва, но го прaвя непрекъснато и ми е жизненонеобходимо. Четенето като спасителен пояс в дълбочината на сивото ежедневие. Четенето като залък хляб. Четенето като открадната ласка от слънчев лъч или от мечта. И май наистина четенето има много общо с любовта - към докосването на хартията, към долавянето на смисъла, към потока на мисълта в който те отпраща...

2009-09-19
За четенето като...  
0
7

Напоследък чета като гладна - по всяко време и каквото ми попадне. Защото искам, за удоволствие, защото трябва да науча..., защото автобусът се влачи дълго и продължително по едни и същи улици, защото после ще напиша рецензия, защото прoсто не ми се спи, защото... И иди после сравнявай четенето с правене на любов.

Виж,  четенето като дишане  - не разбирам как се случва, но го прaвя непрекъснато и ми е жизненонеобходимо. Четенето като спасителен пояс в дълбочината на сивото ежедневие. Четенето като залък хляб. Четенето като открадната ласка от слънчев лъч или от мечта. И май наистина четенето има много общо с любовта - към докосването на хартията, към долавянето на смисъла, към потока на мисълта в който те отпраща...

2009-09-19
За четенето като...  
0
7

Напоследък чета като гладна - по всяко време и каквото ми попадне. Защото искам, за удоволствие, защото трябва да науча..., защото автобусът се влачи дълго и продължително по едни и същи улици, защото после ще напиша рецензия, защото прoсто не ми се спи, защото... И иди после сравнявай четенето с правене на любов.

Виж,  четенето като дишане  - не разбирам как се случва, но го прaвя непрекъснато и ми е жизненонеобходимо. Четенето като спасителен пояс в дълбочината на сивото ежедневие. Четенето като залък хляб. Четенето като открадната ласка от слънчев лъч или от мечта. И май наистина четенето има много общо с любовта - към докосването на хартията, към долавянето на смисъла, към потока на мисълта в който те отпраща...

2009-09-19
С деца на море  
0
7

Нали всички сте ходили с деца на море?

Първо когато вие сте били децата и сте намисляли белите. И сте дразнили родителите колкото и както сте могли. Изкарвали сте им акъла с невероятни измишльотини и сте ги карали да се умиляват пред хитринките ви. Аз само веднъж бях така и то на доста крехка възраст, но уверявам ви и на мен и на тях им е стигнало за доста напред. Щом не се е повторило след тригодишната ми възраст...  После баба и дядо рискуваха да ме вземат. И на тях им беше за последно.

Хубаво, че дойде времето на пионерските лагери. Там децата са повече. Белите са по-добре изпипани и по-забавни. И се повтарят всяка година.

После професионалният ми път мина през ходене по лагери в други роли. Прекъснах за около двадесет години. И ето вече втори път отивам с деца на море.

Да ви казвам, че много общо между лагерите тогава и сега няма е излишно. Време за бели бол.

Щото игрищата са изоставени и развалени. Дори да носиш подходящите топки - пукаш ги на втория ден. (Припомнете си, че косенето е труден занаят.) И разбира се няма треньор, инструктор или какъвто и да е спомен за физкултурник на място. А в Турция има. Миналата година, връщайки се от лагер за девойки ми разказваха: треньор по волейбол, хандбал и футбол и хореограф, за да представя  национални танци.

Лагерната дискотека омръзва. Ми как иначе. Донесли сме си уредба, дискове, но опитите на едно -две момченца да се правят на диско-водещи са си опити. А в Академията на БМЧК си има нарочни хора, които да водят вечерите и това им е задачата. Те не мислят за обучението, за опазването на децата. Само пишат сценарии и водят вечерните занимания.

Всички знаем как се прави летен лагер. Всички знаем как да ангажираме времето и мислите на децата, че да правят само допустими бели. Но колко от нас са готови да инвестират ресурса, който притежват за да бъде както трябва? А и готови ли са децата ни да приемат запълнено и ангажирано време?

2009-09-05
С деца на море  
0
7

Нали всички сте ходили с деца на море?

Първо когато вие сте били децата и сте намисляли белите. И сте дразнили родителите колкото и както сте могли. Изкарвали сте им акъла с невероятни измишльотини и сте ги карали да се умиляват пред хитринките ви. Аз само веднъж бях така и то на доста крехка възраст, но уверявам ви и на мен и на тях им е стигнало за доста напред. Щом не се е повторило след тригодишната ми възраст...  После баба и дядо рискуваха да ме вземат. И на тях им беше за последно.

Хубаво, че дойде времето на пионерските лагери. Там децата са повече. Белите са по-добре изпипани и по-забавни. И се повтарят всяка година.

После професионалният ми път мина през ходене по лагери в други роли. Прекъснах за около двадесет години. И ето вече втори път отивам с деца на море.

Да ви казвам, че много общо между лагерите тогава и сега няма е излишно. Време за бели бол.

Щото игрищата са изоставени и развалени. Дори да носиш подходящите топки - пукаш ги на втория ден. (Припомнете си, че косенето е труден занаят.) И разбира се няма треньор, инструктор или какъвто и да е спомен за физкултурник на място. А в Турция има. Миналата година, връщайки се от лагер за девойки ми разказваха: треньор по волейбол, хандбал и футбол и хореограф, за да представя  национални танци.

Лагерната дискотека омръзва. Ми как иначе. Донесли сме си уредба, дискове, но опитите на едно -две момченца да се правят на диско-водещи са си опити. А в Академията на БМЧК си има нарочни хора, които да водят вечерите и това им е задачата. Те не мислят за обучението, за опазването на децата. Само пишат сценарии и водят вечерните занимания.

Всички знаем как се прави летен лагер. Всички знаем как да ангажираме времето и мислите на децата, че да правят само допустими бели. Но колко от нас са готови да инвестират ресурса, който притежват за да бъде както трябва? А и готови ли са децата ни да приемат запълнено и ангажирано време?

2009-09-05
С деца на море  
0
7

Нали всички сте ходили с деца на море?

Първо когато вие сте били децата и сте намисляли белите. И сте дразнили родителите колкото и както сте могли. Изкарвали сте им акъла с невероятни измишльотини и сте ги карали да се умиляват пред хитринките ви. Аз само веднъж бях така и то на доста крехка възраст, но уверявам ви и на мен и на тях им е стигнало за доста напред. Щом не се е повторило след тригодишната ми възраст...  После баба и дядо рискуваха да ме вземат. И на тях им беше за последно.

Хубаво, че дойде времето на пионерските лагери. Там децата са повече. Белите са по-добре изпипани и по-забавни. И се повтарят всяка година.

После професионалният ми път мина през ходене по лагери в други роли. Прекъснах за около двадесет години. И ето вече втори път отивам с деца на море.

Да ви казвам, че много общо между лагерите тогава и сега няма е излишно. Време за бели бол.

Щото игрищата са изоставени и развалени. Дори да носиш подходящите топки - пукаш ги на втория ден. (Припомнете си, че косенето е труден занаят.) И разбира се няма треньор, инструктор или какъвто и да е спомен за физкултурник на място. А в Турция има. Миналата година, връщайки се от лагер за девойки ми разказваха: треньор по волейбол, хандбал и футбол и хореограф, за да представя  национални танци.

Лагерната дискотека омръзва. Ми как иначе. Донесли сме си уредба, дискове, но опитите на едно -две момченца да се правят на диско-водещи са си опити. А в Академията на БМЧК си има нарочни хора, които да водят вечерите и това им е задачата. Те не мислят за обучението, за опазването на децата. Само пишат сценарии и водят вечерните занимания.

Всички знаем как се прави летен лагер. Всички знаем как да ангажираме времето и мислите на децата, че да правят само допустими бели. Но колко от нас са готови да инвестират ресурса, който притежват за да бъде както трябва? А и готови ли са децата ни да приемат запълнено и ангажирано време?

2009-09-05
С деца на море  
0
7

Нали всички сте ходили с деца на море?

Първо когато вие сте били децата и сте намисляли белите. И сте дразнили родителите колкото и както сте могли. Изкарвали сте им акъла с невероятни измишльотини и сте ги карали да се умиляват пред хитринките ви. Аз само веднъж бях така и то на доста крехка възраст, но уверявам ви и на мен и на тях им е стигнало за доста напред. Щом не се е повторило след тригодишната ми възраст...  После баба и дядо рискуваха да ме вземат. И на тях им беше за последно.

Хубаво, че дойде времето на пионерските лагери. Там децата са повече. Белите са по-добре изпипани и по-забавни. И се повтарят всяка година.

После професионалният ми път мина през ходене по лагери в други роли. Прекъснах за около двадесет години. И ето вече втори път отивам с деца на море.

Да ви казвам, че много общо между лагерите тогава и сега няма е излишно. Време за бели бол.

Щото игрищата са изоставени и развалени. Дори да носиш подходящите топки - пукаш ги на втория ден. (Припомнете си, че косенето е труден занаят.) И разбира се няма треньор, инструктор или какъвто и да е спомен за физкултурник на място. А в Турция има. Миналата година, връщайки се от лагер за девойки ми разказваха: треньор по волейбол, хандбал и футбол и хореограф, за да представя  национални танци.

Лагерната дискотека омръзва. Ми как иначе. Донесли сме си уредба, дискове, но опитите на едно -две момченца да се правят на диско-водещи са си опити. А в Академията на БМЧК си има нарочни хора, които да водят вечерите и това им е задачата. Те не мислят за обучението, за опазването на децата. Само пишат сценарии и водят вечерните занимания.

Всички знаем как се прави летен лагер. Всички знаем как да ангажираме времето и мислите на децата, че да правят само допустими бели. Но колко от нас са готови да инвестират ресурса, който притежват за да бъде както трябва? А и готови ли са децата ни да приемат запълнено и ангажирано време?

2009-09-05
Секс на плажа  
0
7

Дали като чуете това словосъчетание си представяте чаша с пъстро питие, нежни ласки в лунна нощ или горещи изживявания на самотен огрян от слънцето къс от пясъка си е ваша работа.

А може би имате предивид домашно-терапевтично преживяване в хотелска стая?

А може би това е вашата доста изчистена представа за добра морска почивка?

Да, за мен това си е доста нееротично и неромантично предложение.

 

Започвам с коктейла:

Рецептата на всяко заведение, което го предлага е различна, така че ви очаква изненада - формата на чашата (някъде го предлагат и като шотчета), цвета (винаги различен), съставките - и те. Просто никога не знаеш какво пиеш.

 

Лунната нощ:

Може би аз попаднах на морето по новолуние и ситуацията не позволи нощна разходка с мъжа, когото исках до себе си. А може би плажа вече е прекалено гъсто населен от заведения и осветителни тела, от пиещи хора, та трябваше нощта да превали и брега да утихне, за да чуя цигулките на щурците и малко след тях песента на славеите...

 

Райското кътче посред бял ден:

Обожавам такива местенца. Но те май съвсем са се загубили сред новопостроените и новостроящите се хотели и комплекси. Да не говорим водата в морето какви дарове получава от нас хората. Може и да е останало едно - поне в моите представи. Аз го нарекох „Съкровищницата на принцесата", но то е живо само във въображенито ми. Не успях да стигна до там. Но ако то е моето място сигурно ще ме чака, и сигурно ще отида когато най-малко очаквам и ще преживея най-вълшебното нещо на света. Дори и да не е „секс на плажа".

2009-08-29
Секс на плажа  
0
7

Дали като чуете това словосъчетание си представяте чаша с пъстро питие, нежни ласки в лунна нощ или горещи изживявания на самотен огрян от слънцето къс от пясъка си е ваша работа.

А може би имате предивид домашно-терапевтично преживяване в хотелска стая?

А може би това е вашата доста изчистена представа за добра морска почивка?

Да, за мен това си е доста нееротично и неромантично предложение.

 

Започвам с коктейла:

Рецептата на всяко заведение, което го предлага е различна, така че ви очаква изненада - формата на чашата (някъде го предлагат и като шотчета), цвета (винаги различен), съставките - и те. Просто никога не знаеш какво пиеш.

 

Лунната нощ:

Може би аз попаднах на морето по новолуние и ситуацията не позволи нощна разходка с мъжа, когото исках до себе си. А може би плажа вече е прекалено гъсто населен от заведения и осветителни тела, от пиещи хора, та трябваше нощта да превали и брега да утихне, за да чуя цигулките на щурците и малко след тях песента на славеите...

 

Райското кътче посред бял ден:

Обожавам такива местенца. Но те май съвсем са се загубили сред новопостроените и новостроящите се хотели и комплекси. Да не говорим водата в морето какви дарове получава от нас хората. Може и да е останало едно - поне в моите представи. Аз го нарекох „Съкровищницата на принцесата", но то е живо само във въображенито ми. Не успях да стигна до там. Но ако то е моето място сигурно ще ме чака, и сигурно ще отида когато най-малко очаквам и ще преживея най-вълшебното нещо на света. Дори и да не е „секс на плажа".

2009-08-29
Секс на плажа  
0
7

Дали като чуете това словосъчетание си представяте чаша с пъстро питие, нежни ласки в лунна нощ или горещи изживявания на самотен огрян от слънцето къс от пясъка си е ваша работа.

А може би имате предивид домашно-терапевтично преживяване в хотелска стая?

А може би това е вашата доста изчистена представа за добра морска почивка?

Да, за мен това си е доста нееротично и неромантично предложение.

 

Започвам с коктейла:

Рецептата на всяко заведение, което го предлага е различна, така че ви очаква изненада - формата на чашата (някъде го предлагат и като шотчета), цвета (винаги различен), съставките - и те. Просто никога не знаеш какво пиеш.

 

Лунната нощ:

Може би аз попаднах на морето по новолуние и ситуацията не позволи нощна разходка с мъжа, когото исках до себе си. А може би плажа вече е прекалено гъсто населен от заведения и осветителни тела, от пиещи хора, та трябваше нощта да превали и брега да утихне, за да чуя цигулките на щурците и малко след тях песента на славеите...

 

Райското кътче посред бял ден:

Обожавам такива местенца. Но те май съвсем са се загубили сред новопостроените и новостроящите се хотели и комплекси. Да не говорим водата в морето какви дарове получава от нас хората. Може и да е останало едно - поне в моите представи. Аз го нарекох „Съкровищницата на принцесата", но то е живо само във въображенито ми. Не успях да стигна до там. Но ако то е моето място сигурно ще ме чака, и сигурно ще отида когато най-малко очаквам и ще преживея най-вълшебното нещо на света. Дори и да не е „секс на плажа".

2009-08-29
Секс на плажа  
0
7

Дали като чуете това словосъчетание си представяте чаша с пъстро питие, нежни ласки в лунна нощ или горещи изживявания на самотен огрян от слънцето къс от пясъка си е ваша работа.

А може би имате предивид домашно-терапевтично преживяване в хотелска стая?

А може би това е вашата доста изчистена представа за добра морска почивка?

Да, за мен това си е доста нееротично и неромантично предложение.

 

Започвам с коктейла:

Рецептата на всяко заведение, което го предлага е различна, така че ви очаква изненада - формата на чашата (някъде го предлагат и като шотчета), цвета (винаги различен), съставките - и те. Просто никога не знаеш какво пиеш.

 

Лунната нощ:

Може би аз попаднах на морето по новолуние и ситуацията не позволи нощна разходка с мъжа, когото исках до себе си. А може би плажа вече е прекалено гъсто населен от заведения и осветителни тела, от пиещи хора, та трябваше нощта да превали и брега да утихне, за да чуя цигулките на щурците и малко след тях песента на славеите...

 

Райското кътче посред бял ден:

Обожавам такива местенца. Но те май съвсем са се загубили сред новопостроените и новостроящите се хотели и комплекси. Да не говорим водата в морето какви дарове получава от нас хората. Може и да е останало едно - поне в моите представи. Аз го нарекох „Съкровищницата на принцесата", но то е живо само във въображенито ми. Не успях да стигна до там. Но ако то е моето място сигурно ще ме чака, и сигурно ще отида когато най-малко очаквам и ще преживея най-вълшебното нещо на света. Дори и да не е „секс на плажа".

2009-08-29
За косенето...и косата  
0
7

Оказва се , че косенето е много труден занаят.

Не, не спорете, моля ви. Не ми казвайте, че косач е силен млад левент с коса в ръката, нагазил в трева до коленете и гален от горещ вятър, обгърнат с романтика. Не ми казвайте и, че това е възрастен мъж, понесъл косата с умение и държащ я някак , сякаш носи мъдростта на годините и поколенията.

Не ми казвайте също, че през 21 век има моторни косачки, кеф  ти електрически, кеф  ти  с вътрешно горене.

И главното е да научите - за мен определено беше новина - че косенето е сезонна работа.  Че се коси само когато тревата е млада, зелена и податлива. Щом изсъхне - сакън! Я косата ще се строши, я  на косача ще се повреди нещо.  Що не мислеше така и оная с косата. Колко по-дълго и весело щяхме да си живеем на тоя свят...

2009-08-15
За косенето...и косата  
0
7

Оказва се , че косенето е много труден занаят.

Не, не спорете, моля ви. Не ми казвайте, че косач е силен млад левент с коса в ръката, нагазил в трева до коленете и гален от горещ вятър, обгърнат с романтика. Не ми казвайте и, че това е възрастен мъж, понесъл косата с умение и държащ я някак , сякаш носи мъдростта на годините и поколенията.

Не ми казвайте също, че през 21 век има моторни косачки, кеф  ти електрически, кеф  ти  с вътрешно горене.

И главното е да научите - за мен определено беше новина - че косенето е сезонна работа.  Че се коси само когато тревата е млада, зелена и податлива. Щом изсъхне - сакън! Я косата ще се строши, я  на косача ще се повреди нещо.  Що не мислеше така и оная с косата. Колко по-дълго и весело щяхме да си живеем на тоя свят...

2009-08-15
За косенето...и косата  
0
7

Оказва се , че косенето е много труден занаят.

Не, не спорете, моля ви. Не ми казвайте, че косач е силен млад левент с коса в ръката, нагазил в трева до коленете и гален от горещ вятър, обгърнат с романтика. Не ми казвайте и, че това е възрастен мъж, понесъл косата с умение и държащ я някак , сякаш носи мъдростта на годините и поколенията.

Не ми казвайте също, че през 21 век има моторни косачки, кеф  ти електрически, кеф  ти  с вътрешно горене.

И главното е да научите - за мен определено беше новина - че косенето е сезонна работа.  Че се коси само когато тревата е млада, зелена и податлива. Щом изсъхне - сакън! Я косата ще се строши, я  на косача ще се повреди нещо.  Що не мислеше така и оная с косата. Колко по-дълго и весело щяхме да си живеем на тоя свят...

2009-08-15
За косенето...и косата  
0
7

Оказва се , че косенето е много труден занаят.

Не, не спорете, моля ви. Не ми казвайте, че косач е силен млад левент с коса в ръката, нагазил в трева до коленете и гален от горещ вятър, обгърнат с романтика. Не ми казвайте и, че това е възрастен мъж, понесъл косата с умение и държащ я някак , сякаш носи мъдростта на годините и поколенията.

Не ми казвайте също, че през 21 век има моторни косачки, кеф  ти електрически, кеф  ти  с вътрешно горене.

И главното е да научите - за мен определено беше новина - че косенето е сезонна работа.  Че се коси само когато тревата е млада, зелена и податлива. Щом изсъхне - сакън! Я косата ще се строши, я  на косача ще се повреди нещо.  Що не мислеше така и оная с косата. Колко по-дълго и весело щяхме да си живеем на тоя свят...

2009-08-15
Среща  
0
7

Пътувам една делнична сутрин в автобуса за работа. Виждам познато лице. Знам коя е жената - крехка, слаба, затрупана с две големи чанти в скута. Това е доста талантлива писателка, която познавам от някои литературни салони и представяния, от публикациите и в литературни сайтове и от книгата и. Но другите хора в автобуса не знаят това. Чувствам се мъничко повече от тях, но това е друго. Поглеждам я настойчиво, за да я поздравя, а тя сякаш нарочно откланя погледа си от мен. Не успявам. Отминавам. Возя се няколко спирки, разсъждавайки - вродена скромност, малко творческа ексцентричност или я уплаших с вида си на застаряла банишорска хлапачка с раничката на гърба, недосресаната си коса и дрехи в защитен каки-зелено-кафяв цвят. А може би просто не ме позна и потъна в мислите си.

Половин час по-късно тя е на работното ми място, защото носи важна пратка. Тук вече си говорим приятелски и тя продължава по дневния си куриерски път. А аз оставам в училището, в което работя.

И ме налягат мисли за това с какво днес изкарват хляба си пишещите хора. Даq прекрасно е да имаш професия, която да те среща с бъдещите ти герои. И изобщо нормално ли е да има професионални писатели? Охолството на бита не убива ли ентусиазма и таланта на твореца? И трябва ли да си си надвил на харчлъка  за да пишеш добре или е точно обратното?

Може би все пак, когато човек разнася писма, налива бира, строи къщи, пресмята данъци и държи ръката на първолаците за да напишат първата си буква пише по-добре защото живее по-истинкски?

Въпросите ми сигурно са риторични. Но защо пък да не включа и вашата машинка за мислене в съботната сутрин между чашата кафе за отслабване и тренировката на мускулите, която да я подкпрепи?

2009-08-08
Среща  
0
7

Пътувам една делнична сутрин в автобуса за работа. Виждам познато лице. Знам коя е жената - крехка, слаба, затрупана с две големи чанти в скута. Това е доста талантлива писателка, която познавам от някои литературни салони и представяния, от публикациите и в литературни сайтове и от книгата и. Но другите хора в автобуса не знаят това. Чувствам се мъничко повече от тях, но това е друго. Поглеждам я настойчиво, за да я поздравя, а тя сякаш нарочно откланя погледа си от мен. Не успявам. Отминавам. Возя се няколко спирки, разсъждавайки - вродена скромност, малко творческа ексцентричност или я уплаших с вида си на застаряла банишорска хлапачка с раничката на гърба, недосресаната си коса и дрехи в защитен каки-зелено-кафяв цвят. А може би просто не ме позна и потъна в мислите си.

Половин час по-късно тя е на работното ми място, защото носи важна пратка. Тук вече си говорим приятелски и тя продължава по дневния си куриерски път. А аз оставам в училището, в което работя.

И ме налягат мисли за това с какво днес изкарват хляба си пишещите хора. Даq прекрасно е да имаш професия, която да те среща с бъдещите ти герои. И изобщо нормално ли е да има професионални писатели? Охолството на бита не убива ли ентусиазма и таланта на твореца? И трябва ли да си си надвил на харчлъка  за да пишеш добре или е точно обратното?

Може би все пак, когато човек разнася писма, налива бира, строи къщи, пресмята данъци и държи ръката на първолаците за да напишат първата си буква пише по-добре защото живее по-истинкски?

Въпросите ми сигурно са риторични. Но защо пък да не включа и вашата машинка за мислене в съботната сутрин между чашата кафе за отслабване и тренировката на мускулите, която да я подкпрепи?

2009-08-08
Среща  
0
7

Пътувам една делнична сутрин в автобуса за работа. Виждам познато лице. Знам коя е жената - крехка, слаба, затрупана с две големи чанти в скута. Това е доста талантлива писателка, която познавам от някои литературни салони и представяния, от публикациите и в литературни сайтове и от книгата и. Но другите хора в автобуса не знаят това. Чувствам се мъничко повече от тях, но това е друго. Поглеждам я настойчиво, за да я поздравя, а тя сякаш нарочно откланя погледа си от мен. Не успявам. Отминавам. Возя се няколко спирки, разсъждавайки - вродена скромност, малко творческа ексцентричност или я уплаших с вида си на застаряла банишорска хлапачка с раничката на гърба, недосресаната си коса и дрехи в защитен каки-зелено-кафяв цвят. А може би просто не ме позна и потъна в мислите си.

Половин час по-късно тя е на работното ми място, защото носи важна пратка. Тук вече си говорим приятелски и тя продължава по дневния си куриерски път. А аз оставам в училището, в което работя.

И ме налягат мисли за това с какво днес изкарват хляба си пишещите хора. Даq прекрасно е да имаш професия, която да те среща с бъдещите ти герои. И изобщо нормално ли е да има професионални писатели? Охолството на бита не убива ли ентусиазма и таланта на твореца? И трябва ли да си си надвил на харчлъка  за да пишеш добре или е точно обратното?

Може би все пак, когато човек разнася писма, налива бира, строи къщи, пресмята данъци и държи ръката на първолаците за да напишат първата си буква пише по-добре защото живее по-истинкски?

Въпросите ми сигурно са риторични. Но защо пък да не включа и вашата машинка за мислене в съботната сутрин между чашата кафе за отслабване и тренировката на мускулите, която да я подкпрепи?

2009-08-08
Среща  
0
7

Пътувам една делнична сутрин в автобуса за работа. Виждам познато лице. Знам коя е жената - крехка, слаба, затрупана с две големи чанти в скута. Това е доста талантлива писателка, която познавам от някои литературни салони и представяния, от публикациите и в литературни сайтове и от книгата и. Но другите хора в автобуса не знаят това. Чувствам се мъничко повече от тях, но това е друго. Поглеждам я настойчиво, за да я поздравя, а тя сякаш нарочно откланя погледа си от мен. Не успявам. Отминавам. Возя се няколко спирки, разсъждавайки - вродена скромност, малко творческа ексцентричност или я уплаших с вида си на застаряла банишорска хлапачка с раничката на гърба, недосресаната си коса и дрехи в защитен каки-зелено-кафяв цвят. А може би просто не ме позна и потъна в мислите си.

Половин час по-късно тя е на работното ми място, защото носи важна пратка. Тук вече си говорим приятелски и тя продължава по дневния си куриерски път. А аз оставам в училището, в което работя.

И ме налягат мисли за това с какво днес изкарват хляба си пишещите хора. Даq прекрасно е да имаш професия, която да те среща с бъдещите ти герои. И изобщо нормално ли е да има професионални писатели? Охолството на бита не убива ли ентусиазма и таланта на твореца? И трябва ли да си си надвил на харчлъка  за да пишеш добре или е точно обратното?

Може би все пак, когато човек разнася писма, налива бира, строи къщи, пресмята данъци и държи ръката на първолаците за да напишат първата си буква пише по-добре защото живее по-истинкски?

Въпросите ми сигурно са риторични. Но защо пък да не включа и вашата машинка за мислене в съботната сутрин между чашата кафе за отслабване и тренировката на мускулите, която да я подкпрепи?

2009-08-08
Горещ съботен следобед  
0
7

Горещ съботен следобед. В една от предишните съботи разбира се. От асфалта буквално се вдига пара. Автобусите и тролеите се клатушкат като излезли на сухо патици. Подрънква и трамваят върху релсите. Разбира се освен водачите има малко желаещи да се преместят от едно място на друго пътници.

Тук там в бирариите шумни компании борят жегата със студена бира. Неуспешно. Кръвта им кипва и започват да поднасят сервитьорките. И няма локвичка,  в която да се охладят...

А само на метри е парка. Западналия парк. В другите квартали някой друг. Там и на 40 градуса още не са изсъхнали локвите, земята е влажна под големите дървета, още зелени джанки могат да разквасят устата ти. Но срещам само няколко млади двойки с колички, двама-трима кучкари и две три пенсионерки. А по релсите се стрелва модерният влак за някъде.

И се впускат разхладени мечтите ми да го гонят. Не забелязвам, че природата полудява и подиваява, усещам се в истинска гора и нямам необходимостта от алеи и парк и подредени цветенца и храсти. Чувствам се различна - горска, светла, щастлива. И какво от това, че ще изляза по алеята в града, ще се прибера в апартаамента на тринайсетия етаж, нали вече съм за миг по-истинска и ми е хубаво.

 Ако ме разбрахте, допивайте кафето и към парка! Ще ми повярвате когато опитате.

2009-08-01
Горещ съботен следобед  
0
7

Горещ съботен следобед. В една от предишните съботи разбира се. От асфалта буквално се вдига пара. Автобусите и тролеите се клатушкат като излезли на сухо патици. Подрънква и трамваят върху релсите. Разбира се освен водачите има малко желаещи да се преместят от едно място на друго пътници.

Тук там в бирариите шумни компании борят жегата със студена бира. Неуспешно. Кръвта им кипва и започват да поднасят сервитьорките. И няма локвичка,  в която да се охладят...

А само на метри е парка. Западналия парк. В другите квартали някой друг. Там и на 40 градуса още не са изсъхнали локвите, земята е влажна под големите дървета, още зелени джанки могат да разквасят устата ти. Но срещам само няколко млади двойки с колички, двама-трима кучкари и две три пенсионерки. А по релсите се стрелва модерният влак за някъде.

И се впускат разхладени мечтите ми да го гонят. Не забелязвам, че природата полудява и подиваява, усещам се в истинска гора и нямам необходимостта от алеи и парк и подредени цветенца и храсти. Чувствам се различна - горска, светла, щастлива. И какво от това, че ще изляза по алеята в града, ще се прибера в апартаамента на тринайсетия етаж, нали вече съм за миг по-истинска и ми е хубаво.

 Ако ме разбрахте, допивайте кафето и към парка! Ще ми повярвате когато опитате.

2009-08-01
Горещ съботен следобед  
0
7

Горещ съботен следобед. В една от предишните съботи разбира се. От асфалта буквално се вдига пара. Автобусите и тролеите се клатушкат като излезли на сухо патици. Подрънква и трамваят върху релсите. Разбира се освен водачите има малко желаещи да се преместят от едно място на друго пътници.

Тук там в бирариите шумни компании борят жегата със студена бира. Неуспешно. Кръвта им кипва и започват да поднасят сервитьорките. И няма локвичка,  в която да се охладят...

А само на метри е парка. Западналия парк. В другите квартали някой друг. Там и на 40 градуса още не са изсъхнали локвите, земята е влажна под големите дървета, още зелени джанки могат да разквасят устата ти. Но срещам само няколко млади двойки с колички, двама-трима кучкари и две три пенсионерки. А по релсите се стрелва модерният влак за някъде.

И се впускат разхладени мечтите ми да го гонят. Не забелязвам, че природата полудява и подиваява, усещам се в истинска гора и нямам необходимостта от алеи и парк и подредени цветенца и храсти. Чувствам се различна - горска, светла, щастлива. И какво от това, че ще изляза по алеята в града, ще се прибера в апартаамента на тринайсетия етаж, нали вече съм за миг по-истинска и ми е хубаво.

 Ако ме разбрахте, допивайте кафето и към парка! Ще ми повярвате когато опитате.

2009-08-01
Горещ съботен следобед  
0
7

Горещ съботен следобед. В една от предишните съботи разбира се. От асфалта буквално се вдига пара. Автобусите и тролеите се клатушкат като излезли на сухо патици. Подрънква и трамваят върху релсите. Разбира се освен водачите има малко желаещи да се преместят от едно място на друго пътници.

Тук там в бирариите шумни компании борят жегата със студена бира. Неуспешно. Кръвта им кипва и започват да поднасят сервитьорките. И няма локвичка,  в която да се охладят...

А само на метри е парка. Западналия парк. В другите квартали някой друг. Там и на 40 градуса още не са изсъхнали локвите, земята е влажна под големите дървета, още зелени джанки могат да разквасят устата ти. Но срещам само няколко млади двойки с колички, двама-трима кучкари и две три пенсионерки. А по релсите се стрелва модерният влак за някъде.

И се впускат разхладени мечтите ми да го гонят. Не забелязвам, че природата полудява и подиваява, усещам се в истинска гора и нямам необходимостта от алеи и парк и подредени цветенца и храсти. Чувствам се различна - горска, светла, щастлива. И какво от това, че ще изляза по алеята в града, ще се прибера в апартаамента на тринайсетия етаж, нали вече съм за миг по-истинска и ми е хубаво.

 Ако ме разбрахте, допивайте кафето и към парка! Ще ми повярвате когато опитате.

2009-08-01
След мразовитата зима идва слънчева пролет  
0
7

„Трябва винаги да помним, че след мразовитата зима идва слънчева пролет, само този закон трябва да помним, а обратния - по-добре човек да го забрави."

                                                                                         „Омагьосаният принц"

 

Да искаме да вярваме, да искаме нещата да стават от добре по-добре. И да се борим за това. Да приемаме днес като един зимен сън, а утре като пролетен ден. Ден, в който да се трудим по-усърдно, в който да засеем, за да поникне новият живот на новите ни усилия. Да вярваме, че успехът е на върха на пръстите ни и зависи само от нас.

Да мислим, че това , което ни очаква е по-добро от това, което имаме сега. Да го искаме, да го търсим и да се трудим за него. Това не е празен оптимизъм. Това е вярата в съзиданието, в действащото добро. И то не е приказка или литературен феномен.

То е част от ежедневния ни жив живот, в който правим нещата. Отчаянието и отстъплението не са грях, но не те са пътеводната ни светлина. Не те са посоката, с която можем да напредваме.

След мразовитата зима идва слънчева пролет. След зимния сън - разцъфването. След усилния труд - успехът. И в това е смисълът на съзиданието.

А кафето за отслабване - е, и то си е част от подготовката за по-доброто у нас. (намигване)

2009-07-25
След мразовитата зима идва слънчева пролет  
0
7

„Трябва винаги да помним, че след мразовитата зима идва слънчева пролет, само този закон трябва да помним, а обратния - по-добре човек да го забрави."

                                                                                         „Омагьосаният принц"

 

Да искаме да вярваме, да искаме нещата да стават от добре по-добре. И да се борим за това. Да приемаме днес като един зимен сън, а утре като пролетен ден. Ден, в който да се трудим по-усърдно, в който да засеем, за да поникне новият живот на новите ни усилия. Да вярваме, че успехът е на върха на пръстите ни и зависи само от нас.

Да мислим, че това , което ни очаква е по-добро от това, което имаме сега. Да го искаме, да го търсим и да се трудим за него. Това не е празен оптимизъм. Това е вярата в съзиданието, в действащото добро. И то не е приказка или литературен феномен.

То е част от ежедневния ни жив живот, в който правим нещата. Отчаянието и отстъплението не са грях, но не те са пътеводната ни светлина. Не те са посоката, с която можем да напредваме.

След мразовитата зима идва слънчева пролет. След зимния сън - разцъфването. След усилния труд - успехът. И в това е смисълът на съзиданието.

А кафето за отслабване - е, и то си е част от подготовката за по-доброто у нас. (намигване)

2009-07-25
След мразовитата зима идва слънчева пролет  
0
7

„Трябва винаги да помним, че след мразовитата зима идва слънчева пролет, само този закон трябва да помним, а обратния - по-добре човек да го забрави."

                                                                                         „Омагьосаният принц"

 

Да искаме да вярваме, да искаме нещата да стават от добре по-добре. И да се борим за това. Да приемаме днес като един зимен сън, а утре като пролетен ден. Ден, в който да се трудим по-усърдно, в който да засеем, за да поникне новият живот на новите ни усилия. Да вярваме, че успехът е на върха на пръстите ни и зависи само от нас.

Да мислим, че това , което ни очаква е по-добро от това, което имаме сега. Да го искаме, да го търсим и да се трудим за него. Това не е празен оптимизъм. Това е вярата в съзиданието, в действащото добро. И то не е приказка или литературен феномен.

То е част от ежедневния ни жив живот, в който правим нещата. Отчаянието и отстъплението не са грях, но не те са пътеводната ни светлина. Не те са посоката, с която можем да напредваме.

След мразовитата зима идва слънчева пролет. След зимния сън - разцъфването. След усилния труд - успехът. И в това е смисълът на съзиданието.

А кафето за отслабване - е, и то си е част от подготовката за по-доброто у нас. (намигване)

2009-07-25
След мразовитата зима идва слънчева пролет  
0
7

„Трябва винаги да помним, че след мразовитата зима идва слънчева пролет, само този закон трябва да помним, а обратния - по-добре човек да го забрави."

                                                                                         „Омагьосаният принц"

 

Да искаме да вярваме, да искаме нещата да стават от добре по-добре. И да се борим за това. Да приемаме днес като един зимен сън, а утре като пролетен ден. Ден, в който да се трудим по-усърдно, в който да засеем, за да поникне новият живот на новите ни усилия. Да вярваме, че успехът е на върха на пръстите ни и зависи само от нас.

Да мислим, че това , което ни очаква е по-добро от това, което имаме сега. Да го искаме, да го търсим и да се трудим за него. Това не е празен оптимизъм. Това е вярата в съзиданието, в действащото добро. И то не е приказка или литературен феномен.

То е част от ежедневния ни жив живот, в който правим нещата. Отчаянието и отстъплението не са грях, но не те са пътеводната ни светлина. Не те са посоката, с която можем да напредваме.

След мразовитата зима идва слънчева пролет. След зимния сън - разцъфването. След усилния труд - успехът. И в това е смисълът на съзиданието.

А кафето за отслабване - е, и то си е част от подготовката за по-доброто у нас. (намигване)

2009-07-25
Да се научим да обичаме?  
0
7

Любовью дорожить умейте,
С годами дорожить вдвойне.
Любовь не вздохи на скамейке
и не прогулки при луне.
Все будет: слякоть и пороша.
Ведь вместе надо жизнь прожить.
Любовь с хорошей песней схожа,
а песню не легко сло