Ако трябва да определя цялата книга с една, единствена дума, това определено ще е "Кулата". Нали се сещате, от Таро, чието значение - ако напуснем първичното и се разровим из символите - е именно „разрушеното дава път на новото".

Цялата легенда, около която е построен романа е именно това - Свещеното дърво, което се преражда, сивите и Асура, които на свой ред със смъртта си трябва да осигурят това прераждане... Изключително красиво измислена, идеята, че смъртта е необходима за обновлението, че дори и символите се прераждат е простичка, логична и носи в себе си тъмна, дълбока романтика на която е трудно да се устои.

Никога не те спохожда желание, без да те споходи и силата, с която да го осъществиш. Но все пак може да се наложи и да се потрудиш за това.

Списание "Смесена Китка" се издава от клуб/издателство/фондация "Буквите" и по същността си е наследник на едноименното списание, издавано преди 160 години от Петко Р. Славейков. Самото списание помества на страниците си разкази и поезия от български автори - някои по-известни, други не чак толкова. Добра инициатива! Предлага се по книжарниците, да не се излъжете да го търсите по реповете. Към списанието върви като безплатна притурка и подлистникът "Нови български романи" - 64-странично книжле, на което са отпечатани първите няколко страници на романи от български автори - някои от романите са вече издадени и по този начин се рекламират, други търсят своята реализация и се надяват да бъдат забелязани и да последват съдбата на първите. Отново одобрявам! Специално в този трети брой на списанието се набляга основно на жанрове като фантастика, фентъзи и ... хорър.

Електронните книги са бъдещето. Предстяваме Ви електронна библиотека "Новата българска фантастика"

Като се каже нова книга - винаги е празник. Но когато тази книга отвежда човека в топлото, съхранено време на спомена, изживян като настояще, където уж слизаш по водата, а всъщност се издигаш нагоре, където чуваш гласовете на доброто, на човещината, на благородството в най-истинските им форми на непосредственото човешко общуване - тогава не ти се иска да излезеш от страниците на тази книга...

То не е и само книга - то е един цял свят, събран капка по капка, погледнат издълбоко - разнищван и събиран, изоставян и търсен, губен и намиран отново и отново... И в моментите на многократните му преоткивания - превърнат в разкази. Разкази като топли духовни кътчета, разкази, тръгнали от непосредстваната нужда от човещина и топлота и отворили портите си за всеки - като човешко сърце, готово да нахрани именно нуждата от сърдечност.

Нетърпението, с което чакам великата дата 12 юли 2011 година не би могло да се опише. В храма на литературата поредицата на Джордж Мартин е моята Библия. Можете предполагам да си представите вълнението ми - и най-вече изненадата, когато ей така, случайно се натъкнах на първите четири глави от въпросната и дълго жадувана пета част „Танц с дракони". Наслаждавах се много на тези тридесет и осем странички предястие, но те определено не облекчиха мъките които се засилват с наближаването на заветната дата - издаването на пета част на „Песен за огън и лед".

Навършиха се 20 години от основаването на ИК „Жажда" и 15 години от излизането на първия брой на сп."Жажда"

Двадесет години след написването си, книгата на Цветан Тодоров "На предела" звучи все така актуална и ни кара да се замисм за миналото, настоящето и бъдещето на човечеството. Неговиате размисли ни водят по-напред в познанието на историята и морала.

Рецензията на Станислав Марашки за последните стихосбирки на Крася Титянова "Душата ми е храм" и "С чуждо слънце в косите".

Крася Титянова се представя като силно емоционална поетеса. Нейният оригинален начин на писане издава чувствителна душа, дълбока мисъл, безумна любов към хората и природата, нетърпимост към безчестието и злобата.

Възгледите на Вайнингер са били неразбрани преди повече от сто години, а и днес си остават неразбрани. Настоящият прочит на Огнян Узунов е принос за това, да направи възгледите на един гениален юноша по-четими, разбираеми и практически приложими.

„Опитомяване на Дявола" е голяма изненада за съвременната ни проза. Неочаквано една поетеса-бард от ранга на Светлана Йонкова се представя като завършен белетрист още с първия си роман.
Многопластов и силно въздействащ, романът е четивен и динамичен. Той е достъпен за широка публика: всеки, независимо от възрастта, пола и мирогреда си, ще открие своите теми за периода от края на шейсетте години на XX век до наши дни.

По повод на седмицата на френския език и култура публикуваме статия за един френски писател от български произход, който със своето списание за български език и култура популяризира нашата страна във франкофонския свят.

За възторжения публицист, писател, фейлетонист и ... човек Тончо Карабулков е този материал.

Галена е автор с утвърден стил, който се разпознава. Дори без името й да стои под тях, бих ги разпознал, както опитен търговец маркова стока. Някои поети, изявяващи се в литературните сайтове, подражават съзнателно или не на стила й. Така се появи и термина „галенизиране" на стиха.

Ивет тихо разхожда из мъдростта събирала в себе си. Стиховете й сякаш с невидима четка рисуват образи, картини, те са като много-цветни платна изтъкани от най-човешки чувства. Разумно и грижливо подредени думи, които оживяват слeд прочита. Те обаче, чувствата и разума, не винаги са в синхрон, но в творбите на Ивет бият с една и съща честота на пулса. И говорят, провокират, оставят въпроси, разчупват мисълта, съмненията, посяват увереност, търсят добродетели, така необходими за оцеляване, когато усещането за предварително предначертани случвания е единственият спътник в света, запълващ се с все повече „бетонни фасади".

Неведоми са намеренията на небето и то реши да ме срещне с Иван Вакрилов - срещнахме се при неговите стихове. Те започнаха плахо и деликатно да надничат от виртуалните ниши, кадето хората общуват, пишат, четат - ненатрапчиви, но запомнящи се, деликатни, но с категорични послания, безхитростни и завладяващи още от първо прочитане. Зачетох се. И започнах да търся тези стихове. Видях как около тях се събират все повече хора - жадни за искреност, за споделеност, за човечност и топлота. Проследявах ги всеки ден - още топли, лъхащи на прясно чувство, носещи ароматите на мечтите и на спомените, на младежката лудост и на зрялата тъга. Всеки ден се раждаше стих. Като че събирани години наред в някаква неведома ниша на съзнанието, те изригнаха за кратко време - пълни, сочни, искрени.

Преди двадесет и няколко години, през 1980 г., Кирил Ковалджи - съвсем благополучен литератор, автор на редица издадени книги, поет и прозаик, и не само редови член  на Съюза  на писателите, а  действуващо лице на административния му апарат, член на изпращаните в чужбина делегации,  което в онези времена  беше голяма привилегия, завеждащ отдела за критика на списание «Юность», издавано в тримилионен тираж - едновременно  с повече от десетина такива като него нередови членове на същия този Съюз, беше упълномощен да организира едно от поетическите студия в Москва.  Трябваше да бъдат създадени толкова студия, колкото бяха упълномощените лица. Всяко лице получаваше правото по свое усмотрение да привлече в създаваното от него студио известен брой безстопанствени, мотаещи се по бохемна Москва млади и не много млади поети, които Съюзът категорично не искаше да приеме в своите редове, но и не можеше съвсем да игнорира.  

...Ако един писател в продължение на години е умножавал своите читатели и почитатели, ако е пунктирал през времето и през поколенията своята недвусмислено светла следа, ако мнозина го считат за учител по поезия и живот, ако е „облъчвал" с хуманистичните си идеи и послания онези, които са се докоснали до неговите строфи и прозаични страници..., то той се е превърнал със сигурност в оня дълбок слънчев кладенец, прокопан през многото времеви и душевни пластове и проверен от времето, в оня слънчев кладенец, така необходим за жадния и пообъркан в пустинята на днешния ни ден читател... Такъв поет в рускоезичната литература е роденият в бесарабското с.Ташлык, Одеска област, Кирил Ковалджи. Не съм се срещала на живо с него, вълнувала съм се само от поезията му, слушала съм възторжени отзиви от мои приятели - именити руски поети... Мислила съм си: дали тази тънка и завладяваща негова поезия не е именно такава, защото е подхранвана от неговите преплетени родови корени - български и арменски. И едните, и другите са тръгнали не от рехавата и пясъклива  почва на нации, пораснали за 200-300 години, а са укрепвали, черпейки сокове от хилядолетни култури...

Специално интервю на д-р Мел Гил психотерапевт,  сценарист, режисьор и продуцент, автор на добилата популярност книга „Метатайната", специалист в областта на развитието на личността, бизнес консултант, за „Книгите - пространство за българските книги"

На 20 август 2010 г., в амбиента на античната крепост "Кастра Мартис" в гр. Кула, бяха отчетени резултатите от поетичния конкурс на седмия традиционен "Кулски поетичен панаир", в който взеха участие над 160 участника от цялата страна, много от които списват в литературните сайтове.

През юни месец, в едни и същи дни, по прозаични ремонтни причини, се проведоха два бард фестивала в България - „Солени ветрове" в Бургас и „Софийски вечери на авторската песен". По същото време, от 24 до 27 юни, на километри от София и Бургас, но в област пряко свързана с българската история, се е провел и един Международен фестивал „Светът на бардовете". Мястото е в Самарска област, а организаторите обявяват фестивала си за уникален, първи с такъв голям мащаб.

Видях един различен Арбат. Някак позагубил от чара си, някак станал по-малко поетичен, по-малко руски... И тъкмо да си тръгна разочарована и изпълнена с тъга, погледът ми срещна нещо, което не мислех, че някога ще видя. Един син тролей, с огромен надпис „Синий тролейбус". И снимката на Окуджава. И обява, че всяка вечер в този тролей има концерт на бардове

Това е първата строфа от химна на румънските бардове. Не съм чувала толкова интимен и лиричен химн, звучащ простичко като средновековна песен на пътуващ менестрел. Китара, флейта и глас - това е. Песен, върху която никой не е дръзнал да посегне, за да осъвремени звученето й с мощен компютърен аранжимент.

Погиб поэт!- невольник чести -
Пал, оклеветанный молвой,
С свинцом в груди и жаждой мести,
Поникнув гордой головой!..

Първото ми запознанство с Габриела Цанева стана през 1996 г. задочно. Тогава ми попадна в ръцете нейната документална повест „Миналото в мен", отпечатана две години по-рано. Даде ми я за прочит един николапетковист-земеделец, тъй като творбата е посветен на разстреляната от комунистите земсистка 22 годишната Цветана Попкоева Чалъкова.

В хайку стихотворенията, поради факта че формата е минималистична, всяка дума по принцип е натоварена с особен смисъл. Нещо повече - тук дори пространството между думите е значимо по свой начин. Да се говори обаче за звукопис в този жанр е доста трудно. В него отсъстват римите, стилистичните фигури и похвати са сведени до минимум, езикът в стиха е максимално опредметен и като такъв той само задава образа, който по-нататък предстои всеки от читателите сам да доизгради в съзнанието си.

Чак сега ми става ясно, че съм живяла при самата поезия.Човек както живее, така пише...

Галена Воротинцева: Трето място в конкурса на Столична община „В полите на Витоша" (в специално ексклузивно интервю за сайта Буквите).  

    В конкурса участва с три стихотворения: Гроздобер, Бяло море и Вмешателство.

Какво обуславя една стилистика? Самоцел ли е изборът на гледната точка, от която Разказвачът води повествованиеото? Могат ли психологията, народопсихологията и историческата съдба да обусловят специфичните средства, посредством които даден писател постига лаконичност и определен естетизъм на изложението? На тези въпроси ще се опитаме да отоворим в следващите редове, анализирайки сборника с хумористични разкази „Пеперуда в кошмарите"  на Борис Арнаудов, един от популярните съвременни писатели-хумористи у нас.

Валентин Йорданов е човек на изкуството откъдето и да го погледнеш - поет с няколко издадени стихосбирки, пее и свири на акустична китара и освен това е актьор в театър "Сава Доброплодни" в родната Силистра. Валентин реди римите като майстор-зидар и стиховете му се извайват сякаш глина в ръцете на опитен скулптор. Едно-единствено нещо ме кара да се страхувам от поезията на Валентин Йорданов. Кое е то ще разберете тук.

Къде е тайната на успешното писане? Талант? Наследственост? Въображение? Много четене? Взискателни учители? По всяка вероятност, от всичко по малко, за да се получи стойностен коктейл, от чийто вкус читателят да се опияни до толкова, че да няма търпение да си поръча следващия.

Без значение колко вагона книги съм събрала в „таванското помещение", без значение годините и опита, които се предполага да съм придобила, „Хиперион" е книга, която винаги ще ме превъзхожда.

1910г. - наградата на Нобеловия комитет за първи път намира своя носител в Германия. Като достоен за нея е определен немският поет, прозаик, драматург, кралски любимец Паул Йохан Людвиг фон Хайзе.

Белгия е следващата страна, която може да се гордее със свой носител на Нобелова награда. Годината е 1911, а името е Морис Полиор Мари Бернар Метерлинк.

През 1912 г. Нобеловата награда отново се завръща в Германия. Този път с нея е удостоен немския драматург и романист Герхарт Йохан Роберт Хауптман.

През 1913г. Нобеловата награда поема на изток.За първи път с Нобелова награда е удостоен неевропеец -Рабиндранат Тагор.

Е, това е едно светотатство, но въпроса за вида на буквите винаги остава интересен. Толкова сме свикнали с тях, толкова сме обвързани с тях, че ги приемаме като изначалие и не обръщаме внимание на нищо, което извън функцията им.

Прекарах повече от година в публикуване и четене на творби от неизвестни автори в интернет. Със сигурност съм пропуснала много красиви такива, но не от липса на желание, а защото наистина знаещите и можещи хора скромно надничат зад никовете си и не тръбят колко са велики. Една от тях е Елена Денева, която е нарекла себе си (забележете, моля) „nikoi".

Ne stavai tupa.ru е трилър от най-добрите образци на жанра. Никога не бих повярвала, че е дебютен роман, но е факт.  Авторката Елена Афанасиева изплита поетиката на новия приключенски роман, като пренася читателя от съвременната московска действителност в други исторически епохи. Сюжетът интригува, увлича, забавлява, вълнува - доставя огромнo удоволствие.

Студията препечатваме със съкращения от книгата "Подреждане на балната зала" с изричното с изричното съгласие и разрешение на автора.

Книгата на Иванка Денева „Кръстопъти и ветрове" е роман за историческата ни национална съдба през последните няколко века и преди всичко от началото на 18 век до средата на 20-то столетие.

„Милениум" излиза извън рамките на полицейската новела и се превръща в огледало на една действителност. Освен това за начинаещи писатели е прекрасен учебник на тема „как да въплътим героите си".

Евтим Евтимов издаде роман двадесет  години след написването му  със знаково заглавие  „За това ли беше всичко?" Роман , който разказва историята с перото на поета, за да зададе въпроси, които търсят отговорите си в човешката душа.  Дали тази книга ще ви хареса? Зависи от твърде много неща - от нагласата ви за приемане, от житейския ви опит, от знанието ви за историческия период, но по-важно е да погледнете на нея като на една голяма въпросителна и да потърсите отговорите в себе си.

От библиографията на Фредерик Бегбеде, именно „9.99" предизвика моя интерес защото е „изповедта на едно дете на хилядолетието", която провокира мисли и реакции у едно заклеймено като консуматорско общество.

 "Буквената" 2010 година започна с разголването на една мъжка душа в книгата „Разголване" на Агоп Каспарян. Аз съм от щастливите читатели, успели да се сдобият не само с книгата, но и с автограф от автора, предпремиерно - книга, която затопли и ръцете, и душата ми. Наистина, останах малко объркана от хаотично разпръснатите стихове. Ако това е търсен ефект, вид провокация, поздравления от мен, но се безпокоя за читателите, които не познават стиховете на Агоп. Задавах си въпроси от типа на „Дали няма да останат с впечатлението, че авторът е разпилян и пише каквото, когато му хрумне, а после не може да си подреди мислите?"

Усещането да влезеш в една от книжарниците на „Casa del Libro" за почитатели на книгите е равносилно на влизането в храм. Както би следвало да бъде във всяка една книжарница, без значение големината й...

 „Тази книга няма нужда от предисловие.Тя трябва да се прочете."

Н. Радев

 Ако някога Кристиян прочете тези редове, го моля за прошка, защото когато разлистих първите страници разбрах, че този път ще срещна силна, самоуверена личност, която препоръчва да се борим с неволите си с въображение, а не с хленч. Призовава ни да мечтаем. Наистина, отново се върнах към детските си години, с риск да ме обвините в инфантилност, и си спомних как в моментите, в които бях наказана, най-много ми помагаше да мечтая. Тогава политах далеч отвъд стените на заключената стая и времето минаваше неусетно. Едно е, обаче, да постоиш заключен няколко часа в собствената си стая, друго е, когато животът те е приковал на инвалидна количка и те е лишил от зрение.

По BTV от известно време върви една поредица: „20 години по-късно", която има за цел да припомни големите политически събития отпреди 20 години, търсейки коментари за тях с днешна дата. Харесвам тази рубрика, защото ми говори неща, които детското ми (тогава) съзнание не е приело и не е премислило, не е разбирало и не е  запомнило. В пряк контакт с тази рубрика, искам да Ви покажа един творец, запомнил в листовете на книгата си части от този период.

 За никой друг не бих могла да нaпиша следващите редове. Само за нея - за Виктория Бързашка. Но преди да ги напиша питам чичко Гугъл:  "Кое е това момиче?"

Голямото чакане свърши!  Това ни уведомяват рекламните банери на може би най-рекламираната книга последните години в България. От лятото насам и хладилника да отворех, все виждах реклама на написаният след пет години мълчание роман на Дан Браун - „Изгубеният символ". Чакането свърши, започна четенето. А заслужаваше ли си?

Тази книга е съставена от доста различни по жанр текстове - разкази, пътеписи, есета, импресии, миниатюри, както и стихотворения, но противно на евентуалните опасения, това не е самоцелен, механичен сбор - колкото и „непредпазливо" да изглежда ѝ цялото е концептуално „защитено" като житейска позиция и естетика, като мотивировка на внушенията и поетика. Отчитайки рисковете на подобно структуриране, сборникът е подреден достатъчно прецизно, разделен формално (а и не само) на четири цикъла.

Не зная дали, защото духовете им са неспокойни и все още имат какво да ни кажат, дали, защото ние вътре в себе си се чувстваме недоразбрали, недостигнали словата и делата им, но през двайсетина години, тоест, през едно поколение, не просто се възражда интересът към личностите от нашето Възраждане, а по-скоро избухва желанието да говорим за тях, да споделяме. И най-вече за Васил Иванов Кунчев - Левски.

препоръчвам ви тези две книги. Не само заради това, че от тях „ще научите неща, които само сте си мислили, че познавате" (Андрей Пантев). Не само заради огромния труд на авторите. Не само заради породените от редовете им мигове на търсене, въпроси, гордост и тъга. Не заради Васил Иванов Кунчев - Левски, а заради себе си. Заради децата си, заради духа си. За да пребъде България и „име Българско да гърми в цяла Европа".

„Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.

Търсим себе си в този панаир от екстремални усещания, рухвания на ценностни системи и внезапната им замяна с нови, искаме да променим живота си. Понякога го постигаме и си мислим, че с това ще променим действителността. Често оставаме с подобно впечатление, когато промяна е настъпила в самите нас, когато сетивата ни са променени, и разбирането за средата ни, за това, което ни е изглеждало неправилно и е пораждало усещането ни за несъгласие. Всъщност човешкото, най-човешкото състояние. Или, както сам за самия себе си, неволно, докато четях тази книга, нарекох това състояние „синдром на пилигрима".

Едно своеобразно завършване на пръстите на една ръка, с която тя посочва нещата от живота, предпазва и ласкае. Защото е влюбена по рождение. А любовта е страдание - "светла гондола в океана на вечния мрак ...".

И ако в предишните й поетични книги присъства ярко гражданската й позиция и личния й протест към социалните несправедливости, то в "Змия върху кръста" Светлана Йонкова изповядва най-вече себе си и своята житейска зрялост.

Бях чела вече положителни отзиви за книгите на Людмила Филипова - „Анатомия на илюзиите" - преиздадена 4 пъти само за една година; „Червено злато" - една от най-продаваните български книги, достигнала петцифрени тиражи. Въпреки това все отлагах купуването на поне едно от тези заглавия. До момента, в който приятелката ми, преди да си отиде в Брюксел, ми каза че си е купила 3 книги. Едната от тях беше „Стъклени съдби".

Никога не съм му била голям почитател. Четях го за обща култура („Амбърите"), забавлявах се искрено с „Донеси ми главата на принца" (написана съвместно с Шекли)... Една вечер Големият брат ми подметна „Я хвърли едно око на тая книга... може и да ти хареса." Заглавието ме грабна - „Една нощ през самотния октомври" (превод на Владимир Германов). Казах си „Ето ти книга на месеца!"

Стиховете в тази книга на пръв поглед могат и да ви смутят - няма пунктуация, няма главни букви... Привидно това е един от онези досадили ни вече ръкописи, които повече приличат на главоблъсканици и единственото им послание към света и хората в него е „Виж колко съм оригинален и умен!"

Една позабравена от времето книга, която остава сякаш настрана от живота на другите книги - да се преиздават, за тях да се пише, да се шуми. Тази книга има само две издания с малък тираж и за съжаление  не е издавана на български след 1972. Защо тази книга да не е толкова ярка като останалите романи на Хемингуей?

В края на месец август се състоя връчването на наградите на конкурса "Златен кан" за фантастично произведение. В него участваха над 340 разказа от 11 държави. Тук поместваме кратки рецензии на разказите влезли в трите тома на сборника.

През 1946 г. Йордан Вълчев събира разказите си, вдъхновени от собствените си преживявания по време на войната, в сборника "Боеве". Но още преди да излязат в сборник, още докато са разпръснати в периодиката, те са оплюти от Павел Вежинов ("Военните разкази на един млад писател", "Литературен фронт", 26 октомври 1946 г.), който е под влияние на наложената тогава идеология, гласяща че войната трябва да се мисли като Отечествена, Освободителна с главно "О", трябва ясно да е показано как фашистите са лошите, а ние сме добрите. Литературата трябва да бъде в служба на идеологията. Така съвсем закономерно следват още подобни статии и след излизането на книгата. Техни автори са Емил Петров, Стоян Каролев, Богомил Райнов.

В последните двадесет години в има сериозна празнина откъм стойностна литература. Затова бях приятно изненадана, когато прочетох книгата на Йоцо Йоцив „Градът на завоя" тя е свежа струя в краеведческата литература. От нея лъха гореща обич към родния град.

„Градът на завоя" е своеобразно пътешествие през времето - от Античността, през Средновековието до Новата и Най-новата история на Видин. Авторът много точно е предал сложният и многообхватен процес на промени в материалния и духовния свят, обхващащи всички области на човешката дейност  - икономиката, обществото, науката, религията, възприятията за света и представите за човека.

Боси очи" е книга, издадена в Панагюрище през тази година. Тя е втора нейна стихосбирка след  „Бели сънища" през 2005. Това е голяма бяла книга с черна графика от Никола Паралингов. Казвам голяма, защото 150 страници за поезия съвсем не е малко.  Бяла, защото корицата е бяла, а и избора на хартия се е спрял на най-чистото на бялото. И това едва ли е случайно. Графиката е с черно, но не е черна като усещане - дори в плачещото око  се вижда някаква светлина.  А в илюстрациите има много въздушност и мека топлина.

Но не е ли също толкова ново, непознато, страшно,  и прекрасно, и вълнуващо да си за първи път родител на първокласник? И знаеш ли какво да правиш самият ти, с детето си, с другарчетата, с класната, с училището изобщо? Може би не са ви идвали тези въпроси наума, но може и да сте си ги задавали безпомощно. Вече не е така. Защото едни хора, които са си ги задавали нееднократно са решили да потърсят отговорите. Това са хората от Асоциация Родители.

Роман, написан с въпросите, които само публицист може да зададе и на език, който излиза от душата на поет. Четиво достатъчно за автобуса, плажа или хладните летни вечери. Излязло от безспорно талантливо перо.

ПРОЕКТЪТ 'ЕМАУС'" поставя въпроси, които спират дъха с убедителното си натъртване пред институцията на църквата и читателят неворно започва да се пита за истинността на истината - библейска, житейска, икономическа, политическа, лична. Всеки докоснал се до редовете на този роман проумява, че животът му - макар и собствен - се задвижва от чужди сили; че се влива във вече добре известни коловози (управлявани и манипулирани от умствено несъстоятелни люде); че живота ни е само даден за ползване.

„ Някой хора цял живот живеят в бъдещето и пропускат настоящето си. Жертват се да бъдат себе си днес, да им е по - сладко утре, когато са догонили устрема си. Утре идва, но те са вече в следващия ден, а животът, собственият им живот, тече покрай тях. "

Много дълго време рецензията на тази книга отлежаваше в мислите и бележките ми. И не за друго, а защото тя е наистина сериозен труд, към който трябва да се подходи сериозно. За да не бъда голословна, ще си позволя да цитирам кратка част от анотацията към "Кризата, която обнадеждава": "Тази книга е едно уникално проучване на днешната българска литература в нейната сложна динамика... От години насам Владимир Трендафилов прави прозорливи антропологични анализи на българското литературно поле. Понякога влиза в произведенията и ги коментира отвътре като сложни системи от качества и несъвършенства. Понякога излиза от тях и ги коментира отвън, от гледна точка на яростните им борби за повече територия, власт, слава, контрол над публичното пространство.

Как така се случва, че любовта, която ни е изглеждала безкрайна, постепенно заглъхва, и кога преставаме да бъдем истински заедно? Как се променяме с годините, колко е трудно да съхраним душата си и кога осъзнаваме, че животът ни се е обезсмислил?

Ако ви трябва специална причина да прочетете този сборник, мога да ви изброя точно осем - толкова са творбите, намерили място в него. Вземете тази книга и й се насладете от първата до последната страница. Ако не го сторите, ще имате пълното основание да съжалявате. В нея са събрани прекрасни силни образци на родната фантастика, бисери, които ще ви докоснат и променят завинаги.

Когато взех в ръце малката книжка със заглавие „Преображение господне" на Георги Михалков се замислих дали това не е някакво религиозно писание, но указаният жанр - „роман" ме накара да се замисля за друго. Оказа се доста интересно четиво. Исторически роман, разказващ за неописваното подробно от историците  въстание - Преображенското. При това събитията са разказани от името на участник  - живо и образно, с чувство и размисъл на човека,  минал през пътеките на борбата и спъвал се във въпросите на душата си.

 Когато бягаме от нещо и някого сякаш е лесно, но да избягаме от себе си -  невъзможно. А така ли е? Какво търсим, когато бягаме? И какво намираме? Не се ли завръщаме всеки път към мястото от където сме тръгнали? Какво ни очаква при завръщането? Това са въпроси, които читателят си задава докато чете романа  „Бягства" на Георги Михалков.

„Слънце, облаци и...канела" е десетата поетична книга на Радосвета Миркова - антология, която авторката подарява на своите читатели по случай своя 50-годишен юбилей. В нея тя е избрала най-доброто от предишните си стихосбирки, като е прибавила и последните си творби - творби, разкриващи житейската мъдрост, която човек постига чрез пълноценното изживяване на мига, на дълбочината на чувствата, на малките радости и скърби, които забързаният делник поднася. В този смисъл може да се твърди, че книгата на поетесата е наситена и с много автобиографизъм, за което свидетелстват както посвещенията на близките на сърцето й хора от приятелския и семейния  кръг, така и силата на лично изживяното и изстраданото.

 „Пшеничени дни" е новата книга на Радосвета Миркова, в която поетесата предлага на вниманието на читателите 305 лирични миниатюри, изцяло издържани в хайку. Непосредственото чувство, характерно за този жанр, е предадено от авторката изящно, с вещина и дълбок усет за вечното и тленното, за красивото и грозното, за измамното и правдивото.

Не бях чела скоро книга, която да ме докосне така, толкова дълбоко и умело. Със сигурност, ще има хора, които ще я отрекат, дори ще се втурнат да нападат автора, но това ще е защото няма да си позволят да го разберат. На тях бих казала само - оставете за момент политиката и отворете сърцата си за простичката човешка история, не се взирайте само в миналото и в немотията. Позволете си да почувствате „Пълнолуние" и светът ще стане по-добър.

Малко светли мисли за черни дни и няколко книжни издания. Едно електронно - голямата ми гордост и още по-голямата ми - колонката "За книгите и хората". Блогът - вторият ми живот или по-скоро той е първият, с паденията и възходите ми. Един форум - мъничък като гараж, преправен в селска кръчма.

Основната идея е: прочетете „Светли мисли за черни дни". Чете се бързо, на един дъх и ще ви хареса. Ако ли пък не, пак си е струвало да й отделите 20тина минути - така имате шанс да блеснете при разговор с „некои по-ентелегентни събеседници"...

Излишно е да кажа, че идеята извънземните да се опитат да ни завладеят на базата на фантастиката от кашончетата с преоценени книги на Славейков ме разби. Толкова е безумно простичка, че чак ми се струва гениална - да проучат начините, по които други са се опитвали да завладеят човечеството и са се проваляли, за да не повторят грешките им...

Първо впечатление от "Хроники от Сърцето на Дявола" - ако в някой от крачолите на времето се кръстосат гени на Роулинг, Пратчет и Тимоти Зан, резултатът ще се казва Яна Александрова. И на всеки, който прочете романа ще му стане ясно, че сравнението ми изобщо не е пресилено.

„Острови в съня" - една стихосбирка, каквато от години не сте срещали. В нея има късове асоциативна поезия, подредена по много интересен начин.  Двуезична книга на поетесата Антоанета Богоева. Преводите на френски са от Малинка Велинова. Обнадеждаващо за бъдещето на българските книги  изглежда издателското каре - издадена със съдействието на община Кюстендил. Добре е когато общината подпомага творците си и се грижи за духовното израстване на членовете си. Ако това се случва - ще ни има.

„Никой не е по-висок от тревата. Не го осъзнаваме докато я тъпчем с нозете си. Осъзнаваме го едва тогава, когато ни положат в черната пръст и тревата се озове някъде високо, недостижимо над нас - жива, жилава и вечна."

Човешкият ни живот е къс от времето, той е миг и вечност и нещо между тях. Той е път и посока и случване. Преминаваме през този свят, газим ливадите, а те пълнят очите и душите ни и без да осъзнаваме ни учат на важните неща.

Първото нещо, което ме грабна в тази книга, бе заглавието - „Тучница". То ми прозвуча като спомен. Като стон по едно минало, даряващо покой и красота. Като шепот преминал през годините, за да разкаже една история, звучащта като приказка - съвременна приказка за една друга България. За странни ценности и понятия, които времето пречупва, преобразява, пресътворява. За хората и разбиранията им. За кръговрата на живота  и за прераждането на човека в човек, на кръвта в кръв, на душата в душа, на миналото в бъдеще. Всичко това читателят открива в романа на Антоанета Богоева. Един поглед назад, през рамо, сякаш, за да се увери авторката, че е било истина. Един поглед през времето, който прилича на калейдоскоп от преживявания, уловили всеки трепет на човешката душа, за да го предадат на поколенията, като жажда, като сила, като дух.

Признавам си: не харесах „Синята раса" на Йордан Василев.  Претенциите му за историзъм са смешни, защото е изпълнен с фактологически неточности. Елементарният език напомня рап-парче, но без предизвикателството зад него да има художествена провокация.

 Някак като на шега, също като Алиса, започнах своето странстване из българските литературните сайтове. БуквениЯ калейдоскоп ме обгърна в своята огромност. Погледнеш наляво - като пеперуди пърхат с крилца стихове - любовни и смеховни; отдясно шуми пролетен водопад от разкази - плоски и дълбоки; отдолу - надприказване - кога смислено, кога без...  Много различни теми, позитивност, кавги, сръдни... Но (никога не забравяйте „но"-то), навсякъде една тема, като жълт вестник избуява и като хидра се размножава, за да трови живота на всички невинни прелетни птички.

Несъмнено поредицата на Стефан Цанев - “Български хроники” - провокира една особено активна обществена споделеност. Книгите бяха вместени в така типичното за нашенското съзнание поляризиране на отношението между “Осанна!” и “Разпни го!” Много от нас демонстрираха историческо чувство, което извън създалата се ситуация, аз не мисля, че така напористо ще проявят. Всъщност полемизирането върху историческия статут на хрониките се оказа ялова работа – не само защото представените събития от българската история са субективно преживени от възпроизвеждащия ги, без да натрапват алтернативни истини, но най-вече заради литературната си заявеност във формулата: хроника-поема. Чрез нея авторът демонстрира, че историческата мисъл не е основно репродукция, а превъртане на действителния исторически процес.

Новият роман „Кръстопъти и ветрове” на Иванка Денева (изд. „Български писател”, ред. и историк-консултант В. Янакиева, С., 2008 г.)., е първа част от романова дилогия, изградена на богата документална основа.

Не бих искал да си помислите, уважаеми читатели, че съм поставил това заглавие, воден от излишен патос или безкритична лекота.

Втората стихосбирка на Златка Митева - „Нека аз”- е написана с характерния за авторката изповеден тон. Дори когато лирическият глас разговаря с Другия, пак чувстваме подкупващата искреност на споделянето.

Топла октомврийска вечер. Може би, защото едно цвете ще представи своята душа – вплетена в поредната поетична книга. И слънцето, пожелало да чуе нейните слова, е слязло по-ниско и не иска да си тръгва.

Сборникът разкази „Живот с идиот” на В. Ерофеев е истинска радост за ценителите на качествената литература. Действително, той е скандален, но с идеите и трактовките си, а не в търсене на показност и плъзгане по злободневни теми.

Това особено проличава в повестта му „Те не вярват в приказки”. В нея Мартин е изградил сюжет, в който е успял да сплави в художествено единство фентъзи герой, паралелна реалност и безмилостното социално познание, което е натрупал като действуващ юрист.

Книгата “Разкази, есета, миниатюри” съдържа творби на Константин Делов, писани  и публикувани през последните 12 години. Обединяването им в сборник дава възможност да се открои тематичният обхват в интересите на автора, както и спецификата на неговата разказваческа дарба, която, макар и да запазва своя натюрел, бележи тенденция към притчовия изказ и все по-дълбинно навлизане в територията на Аза по пътя самоанализа и психологическия експеримент.

Събирането на творби в общ книжен дом е предизвикателство, което изисква и особен вид смелост. Докато събира парчетата, Авторът не само ще разгърне написаното от ръката си, но и ще му се наложи да го прочете през критичната или сантименталната лупа на годините. Възможно е и да си припомни кога и защо и какво го е вдъхновило, ще се срещне със себе си (от вчера, ами ако не се познае?) и нещо още по-трудно – със способността си да създава оня така необходим паралелен спасителен бряг; способност, която може и да се е претворила от лодка на котва през годините.

Това е книга, която с финес ни отвежда към нашето лично „Извисяване”. След като сме изминали всяка една точка от своето лично „Многоточие”, след като сме си позволили свободата да се отдадем на едно „Обвързване”,

„- Един ден ще обърна света – казвах. - Представяте ли си, за момент хората ще се почувстват неразположени, ще спират, ще вадят кърпички от джобовете и ще бършат устните си. След това ще продължат, но светът вече няма да е същият. Изведнъж злите ще са станали добри, ще стане страшно изведнъж, толкова изведнъж, че всички ще са ужасно учудени и за около пет минути земята ще се завърти по-бързо – от силата на учудването им, а небето ще се изпълни с шапките им. Това ше бъдат петте минути на световното щастие - казвах - Малко след това хората ще се почувстват зле, ще се усетят пусти и на всички изведнъж ще им се прииска да има поне един зъл човек, за да осмисли живота им.
Тогава добрите ще станат зли и всичко ще си дойде на мястото, но какво
от това! Все пак пет минути са много време, страшно много време...

В новата си поетична книга с избрана лирика поетът Димитър Милов кани на “небесна трапеза” своите детски и светли години от младостта, своите приятели, поетите, от коите се е учил, страховете и желанията си, да си поговорят с по чаша “небесно питие”.

Ако не беше поезията му, сигурно щях да си мисля, че само тютюневият дим го свързва с небето. Ако беше само поезията му, дали нямаше да се изкуша подир: “И няма вече изражение лицето ми, ...и върху него всеки може да рисува/ каквото суетата му подсказва...челото ми ще бъде като камък,/ за да изсичате във него имената си”; или щях да си го представям чрез ескизите най-вече на болката: “той има белег на лицето”, “сърце от чам, срещу което цяла седмица са хвърляни ножове”; или пък щях да го виждам през образа, който най-харесвам: на “лодката със дъното нагоре”

Във Вавилон (и оня, от Библията, и тоя, на Роберт) стълпотворението е едната страна на медала, другата е лингвистичният, ерго – семантичният микс. За неразбирането и самотата говоря. Самота, премерена в километри асфалт, в пепел от стихове, в пропусната, проиграна, пропита или изпита любов. Слънцето наистина не свети еднакво за всички – затова си го разменяме и му се радваме толкова. Слънце – егоист! А зимата по своему се оказва щедра – на студ и самота. Говоря за човека – йероглиф, за ТОВА АЗ, което е експлицирано и образно, и дори пунктуационно. А поколенското е равностойно – като тая идентификация, дето все си я търсим и си играем на Диоген - понякога даже в стил “Дисни”.