Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
Ваучери
Начало
История
Новини


 
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Пишете ни:
info@knigite.bg
Прeпоръчвани Е-книги  



Тема на броя  
ПИСАНЕ И ЧЕТЕНЕ Теодор Иванов

                                                                             „Книгите съществуват за да ни напомнят

                                                                              какви магарета и глупци сме"...

                                                                                                                              проф. Фейбър

   

         Кога ли се случи това? Не беше много отдавна, но дали през 2004 или 2005 година, нямам никакъв спомен. Ама това не е толкова важно. Голямата читалня на Търновската библиотека се пръскаше по шевовете - студенти, учители, ученици, граждани бяха дошли да се срещнат с Творците. Ще кажете - какво толкова, творци под път и над... Да де, ама не какви да е творци, а Ръководството на съюза! И съюзът не е някакво семпло маргиналче (сори за чуждиците), а Съюзът на Българските писатели! Събитие с национално означение!

    И хората - кой по-богат, кой по-бедничък, облечени официално, с цвете в ръка тръпнеха в очакване на реки от елейни слова. Тръпнех и аз! Представиха гостите и литературната вечер започна. Да кажем, че Председателят от кумова срама скалъпи едно словце, но след това... настанаха часове на досада и ужас. Срещата се превърна във вътрешноведомствен скандал, в който литературните въпроси бяха безсрамно изтикани от обсъждане на членството в съюза - кой има право да членува, трябват ли още поръчители, дали да се направи пререгистрация на всички...

     Залата мълчеше... Не, по правилно е така - залата немееше! Големите писатели се дърлеха като в парламента. Викаха, думкаха по масите, един даже обърна демонстративно гръб на останалите и през цялото време сякаш хипнотизираше портретът на Петко Славейков. Залата немееше! Тук  безшумна прозявка, там неволно изтърван букет.

    Един зрител не издържа, стана и ги прекъсна:

    -  Вие за какво сте се събрали тук?

    - Ами, Господине, обсъждаме писателските проблеми. - мазно му отговори Председателят.

    - Простете, не чух - писателски проблеми ли казахте? Къде виждате тук писатели? - човекът се тресеше от гняв. - Ти ли си писател, бе? Ти?! Че аз сефте ти чух името тая вечер!...

    Еее, как можаха да го измислят този празник на писмеността и културата да е точно на 24 май!  Вместо в ума безгрижно да подскачат мисли за почивка, петзвездни хотели и тропически курорти, от тъмното изпълзяват змиите на зависта, клюкарщината и безсилието. Ще кажете, че много сгъстих краските. Дали? Я погледнете нашата... А сега де, избяга ми думата. Там актьори, писатели, певци и учители как ги наричаха?  Не, не духовни водачи на нацията. Нещо друго беше, в женски род - инте... интерференция, индулгенция... Ама това не е толкова важно. Хората не спят, не ядат, не..., изобщо земните неща не ги вълнуват. Важно е само едно - по някое радио, телевизия, списание, дори и махленско вестниче да се чуе думата „Номиниран", „Лауреат", „Награден".

    Ами така де, как може да кажеш, че си Писател, ако нямаш на портмантото пет-шестнайсет грамоти, ако Н-ският министър на Култобразованието идиотски ухилен не те е потупал по рамото, пък ако ти е връчил и пликче...

    Помните как проф. Фейбър наставляваше Монтег: - „Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука"...

    Как ли би звучало това в нашите условия? Може би така:

    - „Добрите писатели често се докосват до Министъра, пишат в „Труд" и вземат трицифрени хонорари. Посредствените писатели мечтаят да се докоснат до Министъра, да пишат в „Труд" и да вземат трицифрени хонорари. Слабите писатели нямат право да мечтаят! Остава им да гледат Министъра по телевизията, да четат „Труд" и да се крият по мазетата и сайтовете". Ама това не е толкова важно.

    Като се замисли човек, мнозинството е в третата категория. Има ли тогава смисъл от писане и четене? Напъвай си мозъчето, трови си животеца в изграждане на образи и сцени. И за какво е всичко това? Май беше прав капитан Бити, като поучаваше Монтег: - „В книгите нищо не се казва! Нищо на което можеш да научиш другите, нищо на което да можеш да повярваш. Ако това са романи, в тях се говори за хора, които не съществуват, които са само плод на въображението. А ако са научни книги, положението е още по-лошо: един професор нарича друг професор „глупак". И всички се суетят, изгасят звездите, изгасят дори и слънцето"...

    Какво да правим тогава? Съвсем ли да изхвърлим листчето и молива? Или има и друг начин да излезем от ситуацията.

    В такива случаи май трябва да се поучим от опита на предците си.

    Ето как още в началото на миналия век, просто и ясно са преодолявани подобни затруднения:

 

Правилник за писмоводството в трудовата повинност през 1921 г.

 

    Много писане е вредно, особено за началниците на отделните служби, които само ръководят и творят.

    Службата в трудовата повинност не се състои в писане.

    Много броеве писма е лош показалец!

    Привичката да се искат постоянно и за всичко разяснения, упътвания, допълнителни осветления показва, че който ги иска или малко мисли, или е боязлив.

    Началниците по предимство, нареждат службата с лични въздействия и указания, а не с писане.

    Писмата да бъдат кратки, стегнати.

    Запрещава се на по-горните началници да си присвояват правото и длъжностите на по-долните - по-скоро да заставят последните да ги упражняват.

    При прегледите да се проверяват управленията и началниците, до колко развиват излишна ревност в писането...

 

    Тъкмо да се успокоя, че съм ги нагласил нещата, когато дочувам отнейде топлия, човеколюбив глас на Монтег: - „Замислих се и за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка книга стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. Някой човек може би е посветил целия си живот, за да напише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал  и света и живота"...

    Втасахме я!  Да пишем - или да не пишем? Дали може да има едно общо правило, или всеки носи в себе си отговорът на този въпрос? Съвсем се обърках - какво ли да кажа сега?

     Ето ви случка на семестриален изпит:

    Аз (с досада) - Колега, дефинирайте ми термините „Писане" и „Четене"?

    Ст. (плахо) - Ми такова... „Пипане" и „Чесане" са сложни интерсубективни процеси, протичащи в писмената комуникация между индивидите.

    Аз (втрещен) - Кво? Кое?!

    Ст. (по-смело) - Ми такова... „Чесането" е умствена дейност, при която писмените символи, уловени чрез зрителния анализатор, оформят мисъл. „Пипането" се извършва от...

    Аз (вече изправен) - Чувате ли се какви ги говорите? Напуснете залата, ако обичате!

    Ст. (събира си бележките) - Ми такова... Вие така ни го продиктувахте на упражненията...


Прочeтено от:1477
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Осем години "Буквите" - репортаж Денят на детето и книгите
Е-книги  


Циганска любов
Автор: Силвия Димитрова



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития