Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
Ваучери
Начало
История
Новини


 
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Пишете ни:
info@knigite.bg
Прeпоръчвани Е-книги  



За писането  
Поетическа фонетика - Рима Христо Стефанов

Нека се поровим из паметта си, да се опитаме да се спомним някой стих или строфа:

Настане вечер, месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен,
гора зашуми, вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен...


От детството или от ученическия чин всеки помни тази строфа от гениалната творба на Христо Ботев. И я помни - именно това е същественото - може би неточно, може би бърка някоя дума, но дълбоко в паметта му е останал ритъмът и мелодията на тези стихове. Колкото и подвеждаща да е думата мелодия (защото ни насочва към асоциации с музиката), в случая тя е точна. Защото поезията е изкуството на звучащото слово - дори когато я четем, ние несъзнателно чуваме творбата сякаш произнесена така, както музикантът по партитура е в състояние да "изслуша" цяла симфония.
Както в езика въобще, така и в поезията различаваме звук и смисъл - определени съчетания от звукове са носители на определени значения. В езикознанието има дял наречен "фонетика", който изучава специално звуковата страна на езика и законите на нейното развитие. А в литературознанието съществува термин "поетическа фонетика". Какво е общото между тези очевидно различни значения на термина "фонетика"? Това, че и в двата случая става дума за звуковия строеж - на езика въобще, или на творбата, била тя поетическа или прозаична. А разликата е, че поетическата фонетика се интересува не от звуковия строеж на творбата изобщо (от всичко, което е общо езиково явление), а от онези особености в звуковата организация на творбата, които са присъщи само за произведението на изкуството и по един или друг начин изграждат общото емоционално и смислово внушение.
Внимателният читател може би вече е заподозрял, че ще стане дума за римата като една от основните (макар и не аболютно задължителни) особености на поезията. Действително, макар и белият (неримуван) стих да съществува отдавна, а в съвременната поезия да се среща все по-често, все пак у всеки от нас е вкоренена представата, че поезия и рима са две неразделни понятия. И за това има сериозни основания. Римата е безспорно звуково явленне по своята природа - затова и се изучава от поетическата фонетика. Но тя играе съществена роля в изграждането и на ритмиката, и особено на композицията на творбата. Не случайно майсторите на тоническия и свободния стих са и великолепни майстори на римата: когато стихът се освободи от една закономерност (метрическата организация в случая), рязко нараства ролята на другите организиращи фактори. А първо място сред тях заема римата.
Учебниците определят римата като съзвучие между два стиха, в които приблизително или изцяло еднакви са звуковете след последната ударена сричка. Това определение е вярно за по-голямата част от случаите, а както можем да прочетем в същите тези учебници, римата може да е не само краестишна, но и начална или вътрешна. Например:

Бог знай вече де далече
в диви пущинаци,
зъл магесник прокобесник
имал бил конаци.
Светлолица хубавица
с него там живее
и запряна тя, горкана,
тъжи и линее.


В откъса от "Калиопа" на Яворов всеки стих съдържа вътрешни рими - "вече - далече", "магесник - прокобесник" и т.н. Но по-важно е друго - самото наличие на вътрешни или начални рими, при които се римуват последната дума от един стих с първата от следващия, ни показва, че трябва да разширим определението. В същност под рима ще разбираме всяко съзвучие, обхващащо следударната част на дадена дума, което съзвучие се повтаря закономерно в цялата творба, или в определена, относително самостоятелна част от нея.
Разбира се, най-често се срещат краестишните рими, затова и цялата класификация е изградена върху тях. Римата бива"мъжка" или ямбична, когато ударението пада върху последната сричка от римуващите се думи: "нареден - ден"; "женска", или хореична - когато ударението е на предпоследната сричка от края: "мироздание - разстояние" и хипердактилна, която се среща сравнително рядко.
Тези "предварителни сведения" за римата трябва да бъдат допълнени с още нещо:римата е звуково явление, затова е важно не как се пише думата (такива рими: се наричат графически), а как се произнася. Не са рими например "ледъ - вода", макар че се пишат еднакво "леда - вода". Освен това се предпочита да се римуват думи, които принадлежат към различни категории на речта, а не глагол с глагол, съществително със съществително и прочее, защото тогава римата се постига за сметка на еднаквите окончания и звучи твърде монотонно. Разбира се, понякога срещаме точно обратния стремеж - съзнателно се търсят такива рими, за да се постигне максимална звучност и известна "дематериализираност" на стиха - например при някои от руските символисти. Най-сетне, особена категория са т. нар. "съставни рими", където една дума се римува с две други думи. Например, в една епиграма на Иван Николов:

Всеки бърза, дори не разбрал, че в
бързината преплита език.
Уважавам колегата Далчев:
има време да стане класик!


Наистина, класификацията на рими е далеч по-сложна и детайлна. Но донякъде тя е наследство от старата описателна поетика, която предпочиташе да описва и класифицира художествените похвати, вместо да изследва как те изграждат цялостното емоционално и смислово значение на творбата. Затова ние няма да се отегчаваме с деления и подразделения, които са интересни само на стиховедите (а понякога и на тях не са), но ще се спрем накратко и по необходимост приблизително на ролята на римата като композиционно средство.
Една от класификациите на римите е изградена върху разположението на римуващите се стихове. Съседна, например е римата на два последователни стиха:

Нека носим още срам по челото,
синини от бича, следи от теглото... 
-

едва ли е необходимо да цитирам изцяло тази толкова популярна Вазова творба. По-важно е да отбележим, че подобно римуване винаги придава някакъв повествователен, "разказвателен" характер на стиха. Затова и в случая - в лироепичната поема "Шипка" - той е в хармония със съдържанието.
Друг вид римуване в четиристишна строфа е кръстосаната рима - първият стих се римува с третия, вторият - с четвъртия. Например:

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.


Това е най-разпространеният начин на римуване, и не случайно - кръстосаната рима успешно изпълнява две противоположни изисквания: от една страна, подчертава границите между отделните строфи, от друга - прави естествен прехода от една строфа към друга. Не е така с обхватната рима, където се римуват първият с четвъртия и вторият с третия стих. Ето един откъс от поемата "Дългосвет" от Никола Инджов:

Пред мене няма никой вече,
отиде си и моят род -
един усамотен народ
с три-четри имена наречен.

Върху калековци и лели
земя отдавна се пласти
и аз ги помня по черти,
които в мен са се прелели.

Лицето ми наполовина
е там, оттатък, и мълчи,
но в синовете ми личи
все още образ непреминал.


В тези стихове нагледно се вижда как обхватната рима "стяга" строфата, превръща я в една относително завършена цялост, придавайки й особена лапидарност.
Разбира се, тези различия между най-разпространените начина на римуване не може да се абсолютизират - не само римата определя композицията на творбата.
Освен това, има и значително по-сложни начини на римуване. Например в "Червените ескадрони" на Христо Смирненски:

В утрото на нова eра, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел.
А над тях кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел. 


Има, естествено, и случай на още по-сложно римуване; понякога това са самоцелни екстравагантности, а понякога - оригинална форма, изразяваща сложно и богато съдържание. Но вместо да разглеждаме тези "екзотични цветя" на римата, по-добре е да очертаем нейната роля в смисловото внушение на стиха.
Още в прогимназията се учи, че римата, припомняйки предишен стих, подпомага възприемането на строфата като цяло. От друга страна, римуващите се думи, просто поради особеното си положение, се възприемат от читателя с повишено внимание. Затова майсторите на стиха римуват именно онези думи, които са ключови за разбирането му. Ето една строфа от хумористичното стихотворение на Дебелянов "Бохемски нощи":

За утре щедро ми обричаш
нектар във сребърни потири...
О, зная - много ме обичаш,
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да хвърлим още две-три бири...
А?


Противопоставянето на житейската проза и поетичните мечтания, върху което се гради целият хумористичен ефект, е подчертано с римата "потири - бири", с контраста между възвишената архаична дума (от "потирите" се пие нектар или амброзия) и простичкото питие - бирата.
Понякога само римите могат да дадат представа за цялостния смисъл на стихотворението, те са неговия "смислов скелет". Ето например стихотворението "Участ" на Георги Джагаров:

Изглежда, че съм тъй устроен
да не намеря нийде мира,
да ходя вечно неспокоен
със сноп от нерви вместо лира.

В душата ми отекват груби
и тежки думи, но единствени.
Аз мога всичко да изгубя,
за да открия две-три истини.

А на ония, дето с ужас
понякога ме срещат денем,
ще завещая тази участ,
която с друга не заменям.


Ако проследим римните двойки "устроен - неспокоен", "мира - лира", "груби - изгуби", "единствени - истини", "ужас - участ" и "денем - (не) заменям", ще видим до каква степен те са не просто особено важни, но неосъзнато подтикват читателя към сложни асоциации. Например, във втората строфа - думите са "груби", затова е и възможно лирическия герой да "изгуби" всичко; но те са "единствени", както и намерените "истини". И значи всичко, което може да се загуби в търсенето на единствените истини (а истината няма множествено число!), е маловажно, незначително. Разбира се, това е само една от възможните интерпретации; но от значение в случая е да видим как римата подтиква читателя към размисли и изводи, неизразени пряко в текста. И по този начин му разкрива нови смислови и емоционални нюанси на стиха, надхвърлящи буквеното му значение.
Именно затова в творбите на всеки талантлив поет римата е не само "звучна украса" на стиха, а съществен елемент в цялостната структура на творбата, преследващ определено внушение. Разбира се, с римата не се изчерпват явленията в областта на поетическата фонетика; с някои други особености в звуковата организация на стиха ще се запознаем по-нататък.


Прочeтено от:1512
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Поетическа фонетика: асонанс, алитерация, звукоподражание, звукопис Наръчник за гладко писане
Е-книги  


Вестник Буквите брой 3/2006
Автор: Антология



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития