Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
Ваучери
Начало
История
Новини


 
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Пишете ни:
info@knigite.bg
Прeпоръчвани Е-книги  



Критични вибрации  
На предела на пределното Илияна Делева

 

Цветан Тодоров като философ с едно произведение, което е трудно да се определи като жанр, но с много ясна, макар и твърде разнопосочна тема. „На предела" - за пределните ситуации в живота, които ни поставят пред изпитание, но ни правят и силни и човеци, когато успеем да ги преодолеем.

На предела на възможностите си са поставени човешките души, чийто път авторът използва за илюстрация на своите разсъждения. В книгата си той стъпва върху богат материал от документални свидетелства, журналистически разследвания и мемоари, но пречупва всичко през призмата на своето етическо отношение към темите за морала, за човешките отношения и то не само там в пределната ситуация на тоталитарните лагери, а и в обикновената делничност. Непрекъснато той прави съпоставка между двата начина на живот. Защото изследването му е не толкова историческо, колкото ориентирано към днешното и утрешното. То дава посока за размисъл, ако не точен отговор, на въпросите какво е моралът и за какво ни е той днес. Не е случайно, че заглавието на една от главите е „Има ли място за морал?"

Хората, за които става дума в този текст не са „Нито герои, нито светци", те не са „Нито чудовища, нито зверове" (според заглавията на разделите) и ако ние виждаме у някого от тях една от четирите посочени категории - то това е нашето виждане за тях и то е предизвикано (или най-малкото осветено) от пределната ситуация, в която животът ги е поставил. Доброто и злото се проявяват всеки ден и от всеки човек, но пределните труднопреодолими преживявания хиперболизират и едното и другото у човека. Ето защо Тодоров разделя добродетелите на героически и ежедневни. Прави подобна класификация и на злото у нас и в света ни. Един от разделите е посветен на това как човеците реагират на злото. Изреждам без да тълкувам: чрез ненасилие, чрез примирение, чрез подражание, чрез мъст, чрез съпротива... А когато всичко е вече в миналото идва ред на преоценките , на анализите, на разказите, които включват осъждане, обяснение, разбиране... И това не са противоречащи си начини да бъде осмислена историята.

„Да поговорим за това днес" e нужно, защото злото на тоталитарните лагери е още живо, защото големите въпроси, които то поражда не са валидни само в пределните прояви на пределното зло или добро, а са част от нас, от нашите собствени или исторически и генетични спомени. Появата на тази книга преди двадесет години е знакова, но нейното четене и осмисляне трябва ад продължава още.

Удивително голям е списъкът на използваната и цитирана от автора литература. Това показва задълбоченост на изследването, но и е едно признание, че се е стремил към собствен прочит и тълкуване на огромната маса спомени, разследвания, които още не са напълно осмислени от съвременниците ни. На места четенето на книгата напомня поредица от лекции по историческа социология или етика. Това се дължи на публицистичния подход, на факта, че автора задава много въпроси и отваря много врати към многопластови и многопосочни тълкувания.

Освен изначалния въпрос за доброто и злото, Цветан Тодоров ни поставя пред кривите огледала на срама („срамът от спомена", „срамът от оцеляването", „срамът да бъдеш човек"), на страха, на прекомерната болка, на отвращението... Те са тези, които ни карат да даваме емоционални оценки на собственото ни, но и на историческото ни минало. Те са които замъгляват погледа. А колко ни е нужно да погледнем на миналото и настоящето с чисти очи, за да изградим бъдещето!

 Поразителни са примерите, които Цветан Тодоров дава, текстовете на които се позовава - мислите и изводите на авторите, които помнят, които са преживели страшното и са останали, може би точно за да ни разкажат. Тук аз ще цитирам обаче само един от цитатите - той нито е най-добрият (защото не може да се степенува така), нито е най-знаковият (защото в тази книга знаците са толкова много), но е моят цитат, този който ме накара да поставя белег в книгата и дълго да мисля над него.

Ети Хилезум е написала в свои писма „Трябва да стана нещо толкова просто и нямо като житото, което расте, или като дъжда , който вали. Трябва да се задоволявам с това - да бъда." И още: „На всяко място по тази земя човек си е у дома, защото носи всичко свое вътре в себе си." Тези и други цитати са използвани в главата „Приемане на света". Тук авторът без да приема примирението и, се възхищава от ежедневната работа на Ети да спаси, каквото и колкото може от хората край себе си, тя говори за вътрешното зло като по-голямо и по-опасно от външното, считайки това за християнска добродетел. Цветан Тодоров обяснява обаче нейните действия и мисли така : „...тя се домогва до целта не като се осланя на Божията помощ..., а стремейки се да помогне на Бога и опитвайки се да го съхрани в себе си - сиреч в света".  Каква висота на доброто в пределна ситуация!

Епилогът ни предлага размислите на автора за смисъла на пределното и за поуките от миналото. За това е и целият невероятен труд - за да погледнем в себе си и в настоящето си и чрез важното, което ни води да градим бъдещето на това човечество, което предстои.


Прочeтено от:1439
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Сантиментална живопис ДЪЛГИЯТ ПЪТ НА МЕЧТИТЕ
Е-книги  


Подводни скали
Автор: Светлана Йонкова



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития