Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
Ваучери
Начало
История
Новини


 
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Пишете ни:
info@knigite.bg
Прeпоръчвани Е-книги  



През годините  
Роден от Балкана - Христо Медникаров Tеодор Иванов
„Всеки човек има свой роден край.
И него той носи в душата си, 
където и да се намира”...

    Ето, че и аз напуснах родния град. Изпълнената до пръсване с „Поручик Голицин” кола гонеше заснежения път и ме отнасяше все по-далеч от моя Котел. Далеч от прегръдката на всезнаещия, всепомнещ и всеопрощаващ Балкан. 
    Тъжно ми беше... Много тъжно! Разбира се, знаех, че ще се връщам многократно тук, че пак ще се упоявам от мириса на цъфнала иглика, медена акация, гнили листа и скрежасал бор. Знаех, но гърлото ми сякаш се беше вкаменило.
    А пък уж бях за завиждане, защото започвах съвършено нов живот. Там нейде из неповторимото Търново, пазещо спомени за царе, духовници и просветители. Нова работа, нови познанства, нови върхове за покоряване... Ами да, не е шега – цял асистент, и то във Великотърновския университет. Щях да се подвизавам из научните дебри, съпроводен от веселата глъчка на немирната студенция.  
    Всичко беше страхотно. И както винаги става в живота, на това място следва онова, неизбежното „Но”...  След поредния динамичен ден се прибирах сам в мразовитата квартира, уморен и напрегнат от всичко и всички и търсех..., търсех..., липсваше ми нещо..., имах нужда от нещо..., да, ама какво? Носталгия ли беше това? Лутах се насам-натам, докато накрая осъзнах: липсваше ми той – Венецът на природата, нещото, в което се съдържаше всичко – Балканът! Същият онзи мой Балкан, събрал в себе си цялата красота на живота. Не можех да се успокоя и започнах да му търся заместители – гледах телевизии, четох вестници и списания, с часове се скитах из вездесъщия Интернет – резултатът беше нулев. И старите, добре познати писатели и книги,  изпитани нееднократно в душеспасителни борби, също не даваха решение на проблема. Нахвърлих се бясно върху новата българска поезия и проза. Копнах тук, копнах там – опит напразен и болезнен. Нищо и половина! Зави ми се свят от напъните на спиртосани некадърници или полуграмотни мутри с полирани мозъци, гаврещи се с белия лист, пълнейки го с телесни течности, копулативни органи и каруцарска словесност. Отчаян, се зарових дълбоко в науката, с надеждата, че тя по някакъв начин ще успее да загаси или изсуши онова ръфащо живо месо нещо, което сякаш завинаги се беше загнездило в моите гърди.
    Лятото беше в разгара си: аз търчах улисан покрай часове, статии и конференции, когато моят професор Марин Ковачев, ей така, съвсем случайно, както обикновено си стават нещата в живота, ме запозна с Него. Висок, с ясен поглед и силен глас, той ми подаде покана за предстояща среща в търновската библиотека по случай 75-годишнината му.  Ей сега на, направо хукнах! Ето ти пак поредната пенсия, написал повече книги, отколкото прочел, изнудващ редактори, издатели и библиотекари, изживяващ се като световен поучител от „висотата” на годините... Но пък професорът да го хвали?...
    Лятото отмина, след дълги скитания отново дойде ред да се притърновя и да се настройвам за новия учебно-научен сезон. 
    В една слънчева есенна вечер стара моя позната ме заведе на литературна среща в библиотеката. Оказа се, че това е Неговата юбилейна среща, за която вече имах покана. Голямата читалня бе препълнена с мъже и жени, по-големи от мен с 40-50 години. Сякаш, че ланшният сняг се беше ухилил победоносно над летните градусови рекорди.  
    Докато се любувах на дивната гледка, започна силно цигулково соло на класически произведения, изпълнени виртуозно от десетокласник с бяла риза и черен панталон... Със затворени очи се наслаждавах на изливащите се върху мен звуци, когато изведнъж настана тишина и... свределът, дълбаещ душата ми, получи следващия размазващ удар:
    „Аз зная, мамо, как си ме чакала,
      ръце костеливи към мен си простирала
      и в тишината на старата къща,
      с моето име, ти си умирала”...
    Гледах през плътна алена пелена, слушах подсмърчането на хората край мен, усещах емоцията в гласа му. Думите се застъпваха, без да ми дават време да се опомня, сърцето ми откликваше по-бързо от слуха, а той не спираше:
    „Под плочите със мъх и лишеи
      и с кръстове на тях вдълбани
      лежат във горското затишие
      под дъбовете великани
      добрите стари махалени”...
    Най-сетне го открих! Ето го моя Котел, с неговите отрудени, честни, всичко преодоляващи балканджии, останали верни на завещаното от предците, пренасящи традициите във времето, достойно дочакали края си и полегнали завинаги в земята, където:
    „Вместо тамян – на здравец лъха
      от гробището край букака
      и странен минзухар разцъфнал
      посипва синьо, синьо в мрака”...
    Не помня как се прибрах, ходех напред-назад, не можех място да си намеря, а в главата ми като в разровен мравуняк препускаха мисли и откъслечни строфи. Грабнал лист и химикал, се опитвах да възстановя поне нещо, но не успявах. Опитай се да си откраднеш късче от дъгата!...
    Най-бавната зора на този свят първо избели, после запали небето, а пухкави облачета като пожарникари се щураха бясно, подгонени от тънък ветрец.
    Как дочаках да отвори библиотеката, само аз си знам.  Награбих всички налични негови книги и се запътих към къщи. Гладен, жаден, недоспал, изключих всички телефони, разпръснах томовете като ветрило по леглото, масата, бюрото и се гмурнах...
    „Христо Медникаров е роден на 18.04.1930 г. в с. Разпоповци, Еленско. Завършва гимназия в Елена, а после руска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Учител по руски език в Елена, Горна Оряховица и Велико Търново. От 1971 до 1990 г. работи в редакцията на Великотърновския вестник „Борба”. Носител на наградата на Съюза на българските журналисти „Златното руно” и на орден „Св. св. Кирил и Методий” - І степен. Номиниран през 1996 г. от Международната академия за изкуства със седалище в Париж за книгата си „Размисли и прозрения”.”
    Четях и като на лента виждах безвъзвратно отминалото детство. Наесен, когато силната дъхава кераца се смачка хубаво с гумени ботуши и после се затвори в старото буре, настават дни на терзания в непосилното очакване  на онова вълшебство, наричано по нашия край „шара”. И ето сега, потопен до забрава в разказите и стиховете на Христо Медникаров, сякаш пак пиех този петмезеносладък, гъст, полепващ по гърлото еликсир, носещ в себе си дневния зной и нощния мраз на балканджийското лято; мириса на дървесна смола; силата на планински водопад и нежността на дроздова песен. 
    А аз четях ли, четях... Опитвах се да обхвана всичко наведнъж, да съпоставя, да разбера...
    Окото на художника беше уловило и успяло да предаде наситени картини на потресаваща, лееща се болка; на падение и възвисяване. Страстите човешки се преплитаха с авторовите размисли.  Обичта към хората покълваше своите филизи в преклонението към родния край, наливаше се със сок и аромат в радостите и тъгите за България  и разцъфтяваше с пълна сила в любов към цялото човечество.
    „Аз имах щастието да се родя в Разпоповци, селце в предпланините на Еленския балкан, където преминаха детските и ученическите ми години” – споделя Медникаров и посвещава много страници на „обикновените селяни”, привличани не от „материални богатства”, а от „духовното”...
     „Бог не ви даде земя плодородна,
      Той с дух надари ви и с мисъл свободна,
      С мишци корави, с думи милостиви
       с жени чародейки, стан гъвкав извили,
       къщовници, майки и верни съпруги.
       Балкан ги е раждал – какви да са други?”...
    Страшно развълнуван, четях за Бай Христо, който бие разпоповската камбана, за смъртта на... Борис Христов! Или емоционалното писмо „На многая лета, Гец!”, описващо величието на балканджиите. 
   През сълзи четях „Скъсаната струна”, „Детето от некролога”, „Качулатата птичка”, „Не казвайте никога на една майка” – обрисували тегобите на този вечен светъл извор на живота – изстрадалата майка, пазеща вечно жива топлината на домашното огнище. Мъката на родителите, изгледали очите си по своите пораснали деца, преминала в болезнен стон:
      „Ще заглъхне къщата, а двора
       ще потъне в бурени и лайка...
       Тук ще дойдат нови, чужди хора,
       ще я няма бедната ви майка.
       Ще мълчат оголени липите,
       небесата ще се спуснат сиви...
       Майките ви чакат пред вратите.
       Идвайте си, докато са живи!”
    От тази спираща дъха първа среща мина много време. Постепенно свикнах и с Търново, както и с много други неща. Но и до днес, озовавайки се на натоварено житейско кръстовище, търся помощ в Неговите произведения.
    Живите, емоционални творби на Христо Медникаров носят в себе си онази частица синовна любов, която ни помага да вървим напред, скътали в сърцето лицата на предците си, и, слушайки повелите на кръвта, ежеминутно да живеем и дишаме за нашата България! 


Произведения от Христо Медникаров

Магията на една книга
Отредил съм на тази книга, “Записки по българските въстания”, по-особено място сред другите книги на работната ми маса. Не защото е първенец по рода си в нашата литература или е някакво уникално издание. Напротив, видът й е толкова окаян, че стои като дриплльо сред добре облечените си в луксозна подвързия събратя и дразни с мизерната си външност всеки мой гост.
Но тъкмо с този си вид ми е скъпа, защото ме връща половин век назад и събужда свидни спомени.
Това е книгата, която стоеше в ръцете на баща ми през дългите зимни нощи. Седнал до топлия джамал в малката ни селска стая, той водеше със звучния си глас скромната ни семейна аудитория по стъпките на Захари Стоянов през пожарищата на Перущица и Батак, по гибелния път на Бенковски и на оцелелите мъченици от въстанието...
Тя беше за нашия дом своеобразна Библия, учебник по родолюбие, Свето причастие, от което баща ми всяка вечер ни даваше по лъжичка.
Заспивах с неговия глас, за да продължават в съня ми героичните и трагичните сцени, и да чувам и до днес, когато погледна тази книга, изразителния глас на четеца, да виждам тревожния израз на лицето му, защото той не само четеше, но и преживяваше писаното.
Книгата носи страшни белези на едно трагично събитие - катастрофалното наводнение на 19 юни 1943 година, когато къщата ни по чудо оцеля, но с изтърбушени от бесните вълни стени.
Между няколкото книги, които намерихме, беше и “Записките...”. Грижливо я избърсахме и подсушихме. Тя остана с оголените си и набръчкани корици, с жълтеникавата суха тиня между страниците - един ням свидетел. (Ням ли, какво приказвам!) Та аз и сега виждам образа на скъпия си баща в ония далечни зимни нощи, мътните талази на водната стихия, падналото ниско над водите, над баирите и нещастното селце юнско небе, чувам шуртенето на проливния дъжд, хлипането на нещастните женици, мокри до кости, незабравимия глас на моя баща...
“Записки по българските въстания”! - това за мен е не само книга, а една живописна картина, магнетофонна лента, която звучи и връща по неповторим начин мигове от моето детство...
 
Всичко свято ли загърбихме?
 
Обичам тази песен, в която особено ми допада стихът “Всичко свято ли загърбихме?” Замислям се над него и разбирам, че наистина много добродетели, с които нацията ни се гордееше, са загърбени.
И пред мене застават ония някогашни мои съселяни от родното ми Разпоповци, сега квартал на град Елена.
През 1916 година на фронта при Тутракан пада убит Стефан Иванов, който оставя младата си жена Рада с две невръстни деца.
Вдовицата на убития ходела при Иван Търсанков, който имал крава, да им купува мляко. Купила тя на няколко пъти и един ден Иван Търсанков й рекъл: “Радо, тя тъй няма да я бъде!” Отишъл под плевника си, отвързал кравата и казал: “Вземай я и я карай у вас! Къде ще му излезе краят да купуваш мляко? Тез деца нали трябва да ядат! Тъй де...”.
И просълзената вдовица повела кравата към тях...
 
***
На 19 юни 1943 година Разпоповци бе сполетяно от катастрофално наводнение. Къщата на Иван Търсанков силно пострада. Водата отвлече голяма част от покъщнината му, кравата и едно теле. Купил си той след няколко дена даначе, но потърсил и второ - зер трябва да се впрягат, предстои кърска работа. Научила за това баба Рада и му казала: “Иване, ела у дома, имам даначе за продан”. Отишъл той, а тя отвързала от яслата добичето и му подала юлара. Иван Търсанков бръкнал в джоба си за пари, а баба Рада извикала с властния си глас: “Да си прибираш парите! Не ги ща! Ти не ми ли хариза едно време кравата си?”
“Ама...” - почувствал се неудобно дядо Иван.
“Няма ама!” - отсякла тя и се прибрала вкъщи.
 
***
През 20-те години група приятели излезли на лов в горите над Разпоповци. Заблуден от калпака на ловец, Михаил Цонев стреля и вместо заек убива най-добрия си приятел - Димитър Лапавицата, който имал пет невръстни деца. Най-малкото било на два месеца. В семейството му - беднотия до шия.
Срещу Нова гадина съселянинът му Юрдан Узунов впряга волската си кола, натоварва я с дърва от своя дръвник, метва върху тях един чувал с бяло брашно, а баба Юрданица тръгва след колата с армага, пълна с маджун. Без много приказки дядо Юрдан стоварва дървата в двора на вдовицата, внася чувала с брашното вкъщи, а баба Юрданица оставя армагата с маджуна. “Опечи на децата си бял хляб да посрещнете Нова година като всички хора...”
Дръпнал синджирите на воловете и си тръгнал...
Звучи като в приказките, нали? И когато днес слушам за тези случаи, на душата ми става светло, хубаво и... малко тъжно.
 
Камбанен звън за Борис Христов
 
Разпоповци е селце от шестдесет къщи в Еленския балкан. Половината от старите му жители са вече в гробището на Лъчката и под некролозите на пътните врати висят катинари.
А някога тук кипял богат духовен живот, подхранван от 120-годишното им читалище. За селото излязоха две книги - “Въглени в пепелта” и “Люлка под Балкана”.
Доскоро в Разпоповци живееше възторженият читалищен деец Христо Търсанков, крепител на възрожденските традиции на селцето. По негова инициатива, когато умреше човек от Разпоповци, независимо в кой кът на България, той биеше черковната камбана, отиваше в училището и спускаше от вторея му етаж траурното знаме.
Той вече не е между живите, но стореното от него остава в паметта.
Един ден камбаната в селцето би на умряло. Попитах няколко срещнати хора из селцето кой е починалият, но не получих отговор. Отидох у бай-Христови. Намерих го замислен в малката му стаичка.
- Кой разпоповчанин си отиде, бай Христо?
- Този път не е разпоповчанин. Съобщиха по радиото, че е починал големият певец Борис Христов. Реших да ударя камбаната за него. Да не би да съм сбъркал нещо?
Стиснах му десницата, а трябваше да я целуна.
Не знам дали в друго българско селище е ударила камбана за великия български певец, националната ни гордост, но в Разпоповци тя би за него.


СПИСЪК НА ЧАСТ ОТ ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА ХРИСТО МЕДНИКАРОВ

 1. Разкази, есета, стихотворения

    Нашепнато от Балкана. В. Търново, Пик, 2005. 304 с.

    Пъстроцветия. В. Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 2002. 152 с.

    Посечената вяра на Зографа. В. Търново, Star way, 2000. 152 с.

    Размисли и прозрения. В. Търново, Абагар, 1994. 128 с.

2. Краеведски и литературоведски изследвания

    Родословие и роден край на Емилиян Станев. В. Търново, Астарта, 2008. 96 с.

    Животописецът Йордан Попов. В. Търново, Слово, 2003. 66 с.

    По следите на Емилиянстаневите герои. София, ОФ, 1982. 160 с.

    Неразделни като в песента. В. Търново, Астарта, 2003. 160 с.

     В съавт. с Пенчо Чернаев.

    Под диктовка на сърцето. В. Търново, ПИК, 1998. 96 с.

     В съавт. с Пенчо Чернаев.

    Родени от Балкана. София, Пеликан Алфа, 1995. 224 с.

     В съавт. с Петко Петков, Васил Славов.



Прочeтено от:1604
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Последният гладиатор на българския Монпарнас "Козелът" - филм с много Радичков в себе си, но след него
Е-книги  


Хербарият на една Фейщица
Автор: Мария Иванова - Фьон



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития