Хари Мар Суи е рицар на една любов - любовта си към децата. Като редактор на нейната  книга, опитвайки се самонадеяно да я уча на литературни правила,  аз съм се учил на тази нейна любов, докато прозра истината, че най-важното правило при създаването на литература за деца е да ги обичаш.

Една статия, актуална и 100 години по-късно!!!

Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане"благороден" просяк и да живее по-лесно от "неблагородните" просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? - Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.

Една групировка "писатели" и техните аверчета да се възползват по стар табихет, независимо каква е управата. Вижте за какво става дума: преди две години общината учреди литературен конкурс на името на Фотев. На инфарктно събрание на т.нар. "писателската общност", в присъствието на зам. кмета по култура и други общински представители, с гласуване бе избран инициативен комитет. Този комитет трябваше да излъчи жури, което да включва представители на Сдружението , на СБП и на Министерство на културата и двама местни автора, поне такъв беше "благородният замисъл". 

Много пъти на много писатели по един или друг повод е било казвано с твърде заплашителен тон: „Ние те направихме писател". Колкото и абсурдно да звучи, за всички тия другари това е самата истина. И вероятно единствената истина, с която те трябваше стриктно да се съобразяват. При всеки по-напрегнат момент, при всяко двоумение между съвест и дела, при всяко важно гласуване, при всяка замислена партийна акция незабавно се появяваше заплашителната червена светлина с думите „Ние те направихме писател". Аз дълбоко се съмнявам дали всички тия „направени писатели", като Владо Голев, Лиляна Александрова, Николай Стайков... та чак до Матей Шопкин и маса други, биха получили литературна известност в кое да е нормално общество. От друга страна, всеки знае, че не режимът е направил Йордан Радичков писател, не режимът е направил Константин Павлов или Стефан Цанев поети. Те са. И те щяха да бъдат при всички режими и всички условия. Тук може би възниква въпросът за драматичното състояние на хора като Любомир Левчев, където, аз мисля, се води болезнена борба между „направения писател" и „самородния, независим поет".

От гледна точка на истинската литература, на най-големите постижения на световната литература от Омир до ден днешен подобно администриране на литературното изкуство е абсурдно. Нито Шекспир, нито Толстой и Достоевски, нито Христо Ботев са били някога членове на какви да е писателски съюзи, най-малко на казионни. Нито едно уважавано писателско име днес на Запад не би приело унижението да членува в подобен род ортодоксална организация, нито би облякло нейната отвратително сива униформа.

Огромна книжарница на три етажа с красиви растения, уютни кафенета, елегантни червени фотьойли и дори шезлонги, на които можете да полегнете, докато прелиствате книга. Това не е сюжет от нашата действителност, а само една от мечтите на Данчо Панайотов, възможна "в друг, по-идеален пазар от българския". Преди година той видял такова място в Щутгарт и оттогава все си представя как някога ще го има и в София с емблемата на "Хеликон".

Управляващите декларират добри намерения, но засега няма пари за книги, констатира шефът на асоциация "Българска книга".

След твърде дълга пауза „Вузев" отново публикува на български роман за Диска: "Going Postal" или „Пощоряване", издаден от Random House още в 2004. Преводът е на Йоханна Разпопова. Заглавието е чудесно предадено и самата книга си струва, макар че може и да се възрази срещу цената от девет лева, която издателството е поставило на корицата. За съжаление преводът е шокиращо несполучлив.

На книжния пазар вече е автобиографичната книга на Лили Иванова - "Истината". Дълго очаквана и подложена на всякакви прогнози в аванс, книгата окончателно вдигна завесата около голямата българска певица. Оформено полиграфски семпло и стилно (нарочно без нейна снимка на първа корица), но с богат снимков архив в книжното тяло, изданието тепърва ще се коментира. Тези 271 страници ви дават не само житието на нашата поп-прима, с чиито песни израстнаха две поколения българи. Биографията на Лили е нейният интимен разказ за живота й, поднесен открито на читателя - и като диалог, и като изповед.

Тези дни едно безплатно софийско информационно издание, уж съвсем неангажиращо ме запозна с „печалното" състояние на столичните  библиотеки.

Заобикаляйки леките песимистични нотки и неточности, като цяло, авторското гледище, засегнато в статията ми направи добро впечатление със следните препоръки: На първо място - призивът да "разбием мунчовско-пенсионерския монопол" и да посещаваме градските библиотеки, както и съвета - да дарим своите вече прочетени лъскави криминалета. Така ще засилим библиотечната привлекателност, атрактивност и разнообразие.

От друга страна, както многократно и дебело се подчертава в материала, не може да не ни направи впечатление, че във градоустройствените планове  на новите столични квартали липсва библиотека. А следвайки западноевропейски и американски модели, трябва да се отбележи, че всеки жилищен комплекс, в който има изградена библиотека, носи статута на престижността, а жителите му с готовност плащат по-високи данъци за оказаната им чест.

Това добре, но я да видим как стоят нещата в нашия роден Търновград...

Скандална канонада се завихри в публичното пространство при появата на биографичния роман на Исак Гозес за Лили Иванова - "Един живот, една съдба..." Примата на българската поп музика официално заклейми известния журналист и биограф на живота й, заплаши го със съд, нарече го Юда и предател, трупащ дивиденти на нейн гръб, лишен от мъжко и журналистическо достойнство... Нека не пригласяме повече на медийния скандал, който не помага на никоя от страните, а да се взрем обективно в съдържанието на самата книга - реалният ключ към истината за литературния прецедент. Защото много от отговорите са именно там, в текста и подтекста на биографията за Лили.

През месец април излезе от печат най-новата книга на Ивайло Диманов: "Не стреляйте по Мелпомена!". Авторът е дългогодишен журналист, с над 30-годишна практика в централни столични медии. Ивайло Диманов е и известен български поет и поет-бард, автор на 3 стихосбирки, отличени с няколко престижни награди за поезия, а също и публицист, чиито запомнящи се текстове сме чели в най-добрите столични издания за литература и култура.