Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     
Литературен сайт Авторски
център
Книжарница
КНИГИТЕ
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



Критични вибрации  
ДЪЛГИЯТ ПЪТ НА МЕЧТИТЕ Станислав МАРАШКИ

  

Спомням си скромната му, но оригинална вила в полите на сливенския балкан, чийто двор наподобява стъпаловидния релеф на старата столица Велико Търново, но умален няколко стотин пъти. По време на единственото ми посещение при него седнахме на открито под покрива на беседката пред къщата, галени от пролетните песни на птиците и ромона на потока в дерето, минаващо като граница откъм западния край на парцела, после заразговаряме, а аз , опиван от мисълта, че навсякъде има гора, а в самия двор моят домакин си бе оборудвал даже и малък рибарник за лични нужди, се опитвах с мъка да бъда учтив и да следя посоката на разговора. Тогава и през ум не ми минаваше, че детайли от него по-късно ще ми помогнат, когато седна да пиша статия по повод един двоен юбилей: двадесетгодишнината от основаването на  ИК "Жажда" и петнадесетгодишнината от излизането на първия брой на литературното списание „Жажда". Вече знаех, че някога моят домакин Желяз Кондев бе продал единствения си апартамент в гр.Сливен, за да има пари за дръзкото си полиграфическо начинание и бе се заселил на това място, построявайки през годините едно по едно всичко онова, което му създава днес уют и спокойствие и което е ежедневната му отправна точка всеки ден, когато заедно със съпругата си Кунка Кондева тръгват на работа към офисите на своето предприятие в града. Не крия, че този живот сред природата тогава ми допадна и че той е още един щрих към оригиналния житейски и творчески път на писателя, издателя и главния редактор Желяз Кондев. Но нека караме подред.

Годината е 1990. За онези, които са били очевидци на събитията през първите години след 10 ноември 1989 година не е тайна, че тази е годината, през която надеждите за ново „светло бъдеще", но различно от онова, което беше обещавано на българите през предходните 45 години, избуяват със страшна сила, взривила площадите и улиците, озарила очите и мислите, за да накара предприемчивите и търсещите да подирят нов път за собственото си утвърждаване. Един от тях е писателят Желяз Кондев. За бившия зам.директор на сливенската печатница „Тодор Грудев", преименувана по-късно в „Чаталка", издигнал се до този пост не заради партийна книжка в джоба, тъй като никога не е бил член на БКП, а в резултат на години къртовски труд като редови полиграф, обществено-политическата промяна е сигнал от стартов пистолет, за да основе първата в Сливен частна издателска къща „Жажда" - обстоятелство, дало повод по-късно на някои зевзеци да подмятат, че с това техният приятел Желяз е поставил началото на „епохата на прякорите" в най-новата българска история, в която да си „мутра" и да имаш прякор се превръща в белег на обществен престиж и предпоставка за бляскава финансова или дори политическа кариера. Случаят с Кондев, разбира се, е много по-различен.Основание за шегата дава ученическото му минало в стралджанската гимназия, когато заради неутолимата му жажда за знания и творчество той получава твърде показателното прозвище „Ляно Жаждата", дало, както стана видно и името на неговото издателство. А това, освен екзотична подробност, е и доказателство за вярност към детските мечти, сиреч - към самия себе си.

- Началото положихме на 23 август 1990 г. - сподели  г-н Кондев за сп."Ревю периодик". - Първите стъпки направихме с две офсетови машини и персонал семейството. За тези 20 години печатница "Жажда" израсна във всяко едно отношение. Нашите специалисти са високо квалифицирани, а трудовият им стаж по специалността е над 15 години. Това им позволява да се справят с лекота със съвременните полиграфически технологии...

Простима е гордостта, с която говори сливенският издател. Но едва ли можем да го корим твърде сурово за нея, когато знаем, че всичките 9 вестника от област Сливен се печатат не другаде, а именно в печатната база на ИК"Жажда". Напълно нормално, впрочем, още повече, че издателството разполага със собствена производствена сграда, чиято разгъната площ е над 700 квадратни метра, с офсетови цветни машини, цветоотделяща машина 70/100 и друго спомагателно оборудване, посредством което се затваря напълно цикълът на производство, започващ от идеята, минаващ през предпечата и достигащ до крайния продукт. И съвсем в духа на новото време, отхвърлило с погнуса самата идея за „желязната завеса", днес в офиса на издателството на ул."Самуил" №1 в града на сините камъни, освен от цялата страна, пристигат факсове и електронни писма от клиенти в Турция, Гърция, Швейцария, Франция, Молдова, Унгария. Понастоящем печатница "Жажда" е утвърден и авторитетен партньор на над 100 фирми и частни предприемачи от почти всички сфери на стопанския и културен живот, между които такива от хранително-вкусовата промишленост, здравеопазването, туристическия бизнес и др. Другата основна дейност на фирмата, разбира се, е издателската - старата и може би най-истинска любов на порасналото момче Ляно Жаждата, изплувало като птица-феникс  от праха на стралджанските улици. Днес месечно от ИК "Жажда" излизат от печат по 5-6 заглавия на книги и учебници, в това число и на автори от чужбина. Чудно ли е тогава, че през 1995 година от „майката" - издателство се пръква и „отроче" - едноименното списание за литература и изкуство „Жажда"? Финансирано чрез волни пожертвувания и личната меценатска дейност на издателя си, сп. "Жажда", използващо трансмисията на Съюза на независимите писатели в България, от чиито редици са основните му национални потребители, води културен диалог и със задграничните си читатели, разпространявайки се в Испания, Португалия, Турция, Молдова, Франция. Впоследствие с разрастването на дейността издателството започва да дава през всяка една година национални награди за дебютна стихосбирка на името на сливенския поет Дамян Дамянов, а през три години присъжда и голямото си отличие - статуетка и материална награда за автор на най-доброто произведение, издадено от издателска къща "Жажда" за изминалия  период. И като че ли напълно в синхрон с богатата си духовна дейност фирмата е получавала неведнъж отличия и за благотворителност, а нейният стопанин - номиниран за званието "Благодетел на годината" за 2009. Впрочем, всичко това нямаше да представлява нищо особено, ако не беше ставало на фона на един безкраен и мъчителен преход, в който неверието и националният нихилизъм се превръщат в норма, а бягството в уютната пещера на собственото оцеляване - повод за гордост. Но сякаш точно тук, в този български град, ухаещ на планина и стародавни традиции, град, в който градският часовник отмерва часовете с музикален мотив от призивната възрожденска песен на Добри Чинтулов „Стани, стани юнак балкански", от която и днес в гърдите сърцето затуптява по-силно, а в очите блясва издайническа сълза, да, точно тук, като че ли, е най-добрият декор за тази възродителна и народолюбива дейност. В нея бащата Кондев е включил и своите деца, което по време на онова гостуване във вилата му той обясни простичко и без досаден патриотарски патос:

- Не исках децата ми да се скитат немили-недраги по чужбина. Аз и Кунчето им създадохме работа, за да си останат тук.

Колко простичко го каза! Ей така, както си седеше непринудено сред самата природа, превърната, като че ли , в дом за него и семейството му...

Казват, че не можеш да обичаш родината си, ако не обичаш най-напред и преди всичко децата, родителите си, жена си, съпруга и съпругата си. Защото патриотизмът не е нищо друго, освен уедрена в общонационален мащаб любов към най-близкото на душата ти. А в дадения случай според събеседника ми това дава стимул и за периодично обновяване на техническото оборудване и производствените технологии, за разширяване на полиграфическите знания и квалификацията на персонала и въобще на всичко онова, което е разчетено да успее именно тук, на родна земя, колкото и малко да е останало днес от нея, изкупувана систематично от знайни и незнайни външни и вътрешни сили!

Дори още с акта на честното си създаване ИК"Жажда" поема към перспективата да създава и брани една своя територия на свободното слово. Това и дава основанието на 13 ноември 2010 година да отчете резултатите от първия национален литературен конкурс „ Пред олтара на свободното слово", организиран главно от нея в съюз с Клуба на културните дейци в града и Контактен клуб „Германия". На този ден в Сливен пристигнаха 22-та участници във все още прохождащия конкурс, единият от които бях и аз, за да посетят историческия музей на града, да вземат участие в кръгла маса по проблемите на свободното слово и, разбира се, за да получат своите награди. Верен на главната идеологема на своята издателска къща за обективност и безпристрастност собственикът Кондев неочаквано за всички въведе напълно анонимното журиране на творбите, което накара членовете на комисията да се потят до последния миг над произведения от напълно неизвестни за тях автори, довело до вълнуващи изненади при връчването на наградите по-късно и направило интригата на конкурса увлекателна като приключенски филм! По повод причините, извикали на живот организирането на този специфичен литературен конкурс, посветен не на отделна личност, какъвто е обичаят у нас, а на кауза, по-късно г-н Кондев сподели за слушателите на радио „Утро": „Различни са тълкуванията на свободното слово, защото преди него трябва да има свободна мисъл. Самият индивид трябва да е освободен. Като че ли гражданското ни общество още не е подготвено за тази свобода. Ние ще дадем и награди, защото все пак има някакви наченки на свободно слово, има някакво пробуждане, някакво възраждане. Друг е въпросът, че трябва малко повече смелост. Трябва постоянно да говорим за свободното слово и липсата му. Ще имаме дискусия с всички участници на тема "Какво ни дава свободата на словото". В нея могат да участват и граждани. Надявам се да светне някаква светлинка, та да подскаже пътя, по който ще можем да се отърсим от тази закостенялост и наистина да заговорим свободно за това, което ни е на сърцето."

Но, въпреки всички фанфари от днешния ден, трябва да кажем, че не само пътят на издателството, но и на сп."Жажда" от далечната 1995 година, та до сега никак не е бил за завиждане. Днес Кондев с горчивина споделя, че немалко зложелатели, маскирани като градивни скептици, му вещаели кратко като лятна буря съществуване. Не са липсвали и тези, които, напълно в тон с модната за „новото време" тенденция за „пране на пари", са виждали в новата инициатива на издателите поредната „пералня" за финикийски знаци.И нито за миг не им е минавало през ума, че в това вълче време някому може да хрумне да заделя от личните си средства, за да спаси духа на загубилия идейна и нравствена опора български творец. „ Сега си мисля, че ако всички „перачи" на пари бяха такива, то вероятно България днес щеше да бъде друга" - с тъжна усмивка ми каза  тогава Кондев. За жалост, обаче, както всички знаем, творческият егоизъм е частен случай на егоизма въобще и затова той е далеч от възможността да отмине като малка гара и самите творци. Воден от това разбиране, редакционният колектив на сп."Жажда", съставен от Атанас Цонков/отговорен секретар/, Димитър Петков, Марин Кадиев, Кунка Кондева, Станислав Марашки, Сава Пеев, Генка Богданова, художника Евгени Вълев, дава поле за изява на автори с различно кредо и стил, за да притъпи омразите у творците и насърчи вроденото им чувство за съпричастност към литературата. При това със скромен реверанс пред истинския съдник на всичко онова, което ни се случва днес - историята. "Нека времето, историята отредят на всеки подобаващото му се място - пише Желяз Кондев в юбилейния петдесети брой на списанието, излязъл през 2008 г. - А колко бих бил щастлив, ако приживе най-талантливите, най-добрите бъдат оценени по достойнство". По нататък в същата статия, озаглавена „Излезе петдесетият юбилеен брой на литературното списание „Жажда", авторът споделя своята надежда, че ни е нужна, може би, само една крачка, за да се „дистанцираме от собственото си себелюбие", напомняйки едновременно с това за относителната независимост на своето списание, което според него „няма два политически цвята". Според автора това е видно и от факта, че по страниците му често „гастролират" и автори от други държави. По-надолу главният редактор изразява и удовлетворението си, че немалко именити днес творци, някои от които са носители и на научни звания, са направили своя прощъпулник именно тук. Кондев отдава дължимото и на първия главен редактор на сп. „Жажда" Константин Шарков, вече покойник, за да заяви към края на статията с разбираемо самочувствие, че „името „Жажда" вече е марка". Ние можем да погледнем със снизхождение на тази констатация, но ако се взрем по-внимателно в дейността на списанието през последните години със сигурност ще открием онова, което кара неговия пръв съосновател да си позволи подобна самооценка. Още повече, че и председателят на Съюза на независимите писатели в България доц.Марин Кадиев, поканен да сподели своето мнение за сп."Жажда" на тържеството, проведено по повод неговата петнадесетгодишнина на 20 октомври 2010 г. в киприя като възрожденска къща  Клуб на дейците на културата в Сливен изрази становище в същия дух, наблягайки още и на толерантния диалог - творчески и житейски, който според него утвърждават издателите между поколенията автори. И ако погледнем редакционното каре на списанието, ще видим, че този диалог се пренася и зад граница благодарение на кореспондентите Ралица Фризон-Рош /за Франция/, Деница Тодорова /за Испания и Португалия/, Ислям Бейтуллах Ерди /за Турция/, Николай Куртев /за Молдова/.

В своя роман „Фабрикаджията", в който описва живота на първия български фабрикант Добри Желязков, Желяз Кондев прокарва като червена нишка идеята, че дори в условията на Отоманската империя, когато робът не е равен на господаря си нито икономически, нито политически, един предприемчив български производител може да успее и без „политически чадър", и без необезпечавани кредити от съмнителни „приятели в банковия сектор". Тази идея, която влиза в остро противоречие с идеологията и практиката на съвременната политическа класа, прави романа му антиконюнктурен и дори опасен, особено за онези, които се боят като дявол от тамян от всяко възраждане на най-доброто от българските традиции. Ако се вгледаме, обаче,в образа на романиста Кондев няма как в съзнанието ни бавно и прилепчиво да не се напласти представата за удивителното сходство между автор и персонаж. В далечната за нас 1990 година, останал под открито само небе със съпругата и децата си, с порива за собствено издателство и парите от продажбата на единствения си апартамент, той закупува първоначалните производствени мощности на бъдещото си предприятие и струпва един камион с покъщнина във вилната зона на Сливен. Да, няма покрив над главата, няма течаща вода, няма пари за разходки до Бахамите, но има вече печатница! И мечти, много мечти! А нима това има нещо общо с мрачните кредитни милионери със сервитьорски стаж, познати ни от най-размирните години на прехода? Този отговор, всъщност, оставям на всички вас...

 


Прочeтено от:1122
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
На предела на пределното „Танц с дракони", част 5 от „Песен за огън и лед" или половин час в Рая
Е-книги  


Вечерната молитва на прибоя
Автор: Светла Гунчева



Последни материали  
  Има ли какво още да се разкаже за тайния живот на шестнадесетгодишните? Да, ако разказват самите те...
  Светът "На ръба на света"
  Какво се вижда от ръба на света?
  Румяна Симова - варненска чаровница от Нова Зеландия
  За битието, съзнанието или защо не могат да се издават само качествени книги
Събития  
28-04 Премиера на "Пътят на книгата" от Иван Богданов и "Извезани души" на Меги Гювенал
29-04 Премиера на "Пътят на книгата" от Иван Богданов и "Извезани души" на Меги Гювенал във Варна