Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Поезия
Романи
Разкази
Фантастика и фентъзи
Детски книги
Учебници
Творчески фонд
Автори
 
Вход
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Културни хроники
  Новини
  Предстоящи събития
  Отзвуци
  Конкурси
Пишете ни:
info@knigite.bg

Прeпоръчвани Е-книги  



Критични вибрации  
Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн Милка Стефанова

                   „Къщата с петуниите“ – сълзите и усмивките на Ина Крейн
                           (кратък анализ и опит за интертекстуален прочит)


Йордан Йовков се прекланя пред женската красота; на нея са подвластни стари и млади, мъже и жени. Още с първия разказ от сборника си „Къщата с петуниите“ Ина Крейн диалогизира с майстора на късия разказ – от грозното новородено момиче се отказват дори родителите му, ала мъдра старица го приютява, научава го на своите вълшебни лечителски дарби и то получава най-напред обичта и признателността на спасените от нея момичета и невести в селото, а после и от своя съпруг, пленен от красотата на душата ú, независимо, че е бил принуден да се ожени за нея, грозната, от мъжете на селото, както ги е научила мъдрата старица. Само лечителката знаела, че „ в природата не може да се раждат само красиви моми, тъй както и в градината не могат да цъфтят винаги само един цвят петунии.“
Всеки разказ от сборника на писателката по великолепен поетичен начин защитава идеята, че всяка любов, ако е истинска и всеотдайна, е красива, и заслужава възхищение и закрила, а не осъждане.
Как затрогва образът на Яна, която в нощта срещу Еньовден тръгва да бере билки, за да излекува любимия момък, потискайки всички свои страхове, породени от народните вярвания! „Сърцето ú прегръщаше скалата и молитвата ú прелетя до всички деца на гората, разлюля всяко стръкче в тревата и докосна листата на дърветата. Водата я чу и я повтори на пръстта, камъните и спящите дървета.“ Повечето от нас знаят приказката „Аленото цвете“и са се възхищавали на преобразяващата сила на любовта, но колко чудесно, по български, е предала това Ина Крейн в своя разказ!
А любовта на неземната жена към човешкия мъж в „Златното съкровище“? То не може да се преразказва – трябва да се прочете! И както Лазар Дъбака от разказа на Елин Пелин повежда Христина, своята ветрена мелница, към дома си, така иманярът повежда жената с очи, тъмни като най-топлото кадифе на нощта, повежда своето златно съкровище “към къщата с петуниите, зажадняла за детски смях и женска ръка.“
В разказите на Ина Крейн всичко – живо и неживо – е облъхнато от магията на поетиката, олицетворението и метафората. Дръвчето, одухотворено, израснало под грижите на момичето, се влюбва в него, но когато то подарява любовта си на момъка, в него избухва болезнена ревност, която го погубва. Ала там, където са окапали листата му като сълзи, на другата година израстват диви петунии, които украсяват дома на младата жена „година след година, до края на живота ú“, което пък разкрива взаимността в любовта човек-природа.
Когато лозарят, грижил се с толкова любов и всеотдайност за лозето, умира, мъката на лозите е безгранична: “Лозите се взираха с изплакани очи в тъмното. Вечерният хлад ги пронизваше и потрепваха – не толкова от студ, колкото от безсилие. Мъката огъваше снагите им. Те се поглеждаха със сухи очи и мълчаха. Ако имаха гласове на жени, щяха да вият и крещят до луната. Но нямаха. Бяха просто лози и давеха мъката си в земята, дано пръстта изпрати някой да стопли босите им сърца.“ И пръстта им изпраща сина на лозаря, който като баща си се грижи за тях. И отново специфичното, нейното, на Ина Крейн одухотворяване: „Лозите стискаха устни, мълчаха и гледаха в тъмнината. Никоя от тях да изрече клетва не посмя. Имаха нужда от любов, от сина на лозаря, от спомена с аромат на слънце и петунии, който всеки път ги огряваше с топлина, за да живеят, да раждат магия и къпят босите си души в светлина.“
Любовта към земята е във всеотдайната грижа към нея; Аргир се влюбва в Катината нива като в жена и за да я има, се оженва за грозничката дъщеря на стопанина ú. Тъгува, когато му се ражда дъщеря, защото знае, когато порасне, ще трябва да ú даде нивата като зестра. Насила му взимат после нивата красавица в ТКЗС, а дъщеря му забягва с мъжа си в града. Така си умира Аргир – по жътва, с отворени очи към Катината нива и съдбата. Равностойно на Елин-Пелиновото описание на Софийското поле по жътва е описанието в началото на разказа: „Земята потръпваше влюбено под стъпките на галещото слънце. Целувките пареха кожата ú, но тя обичаше да усеща силата им. Това я караше да се чувства жива.“
А знаете ли коя е най-сладката вересия от Господ?- Да можеш да обичаш без думи! Като Аристиди и Лила – изгубили цялото си богатство, те остават пак богати – с неумиращата любов помежду си.
Съвсем друга е съдбата на кромидарката от едноименния разказ. Съгрешила като млада, тя ражда и е принудена да остави детето си в дом. Омъжва се по-късно, но така и не се сдобива с друго дете. Като анатемосана носи татуирания кръст между веждите си, а спечеленото от пазара влага в банковата сметка на дома за сираци – на тях, чуждите сиротинки, да помогне.
В разказа си „Мерак“ Николай Хайтов духовито разказва как овенът ухажва овцата преди да я покрие и как селските мъже провеждат курс на обучение по любов. Тази тема по много поетичен начин е разработена от Ина Крейн в творбата „Най-вярната“. От морския бриз Ибрахим се научава как да бъде ласкав и нежен със съпругата си Айшенур, за да спечели сърцето ú. И отново: „ах, този влудяващ аромат на море и разцъфнали петунии – сякаш излъчвани от кожата на Айшенур.“
Какво да кажем за ангелите на Ина Крейн?
Силната и независима жена, която не плаче, се разнежва, когато по телефона ú се обажда любимият мъж и възкръсва в душата ú светлината и ароматът на цъфнали петунии!
Заради една неделикатна обида от съученичка „мъжът, който не целуваше никого“ минава през женските сърца като тайфун и оставя само сълзи и разрушения. Но сърцето на този демон на омразата все пак трепва веднъж, когато една от многото целува очите му и цяла нощ мълчаливо се сгушва до сърцето му. Едно куче, едно улично куче с ласката си взривява този спомен и мъжът заплаква; сълзите отмиват горчилката от далечния рожден ден, осакатил живота му.
Чехов има разказ, озаглавен „Мъка“ – единсвеният син на Йона умира, а той няма с кого да сподели мъката си и я споделя с кончето си. Така и героят от „Момчето, което говореше облаци“ напразно разпитва за своята майка. Ала мъжът и жената от къщата с петуниите могат да разговарят не само с облаци, а и прекрасно се разбират без думи – само с поглед и с малките знаци на нежност. В жената детето намира не само сродна душа, но и своята майка.
А как метеорологът и Грета открадват дъжда? Със споделена нежност и ласки, от които „ в душите им разцъфват петунии и ароматът им изпълва нощната тишина.“
Последният ангел е старецът, който шие гоблени. Напреазно се надява той, че потомците му ще оставят някой от гоблените му за спомен от него; в лицето на журналистката обаче, открива сродна нежна душа и след смъртта си ú завещава гоблена с ябълковото дърво и петуниите. И наистина, както и да я притиска животът, тя никога не продава гоблена – „човек не продава своите сродни души.“
Несродни остават душите на героинята и гаджето ú Гари от „Вратовръзката“. Не сродни са и душите на съпрузите от „Непознатият.“ Просто защото това го има в живота – да се съберат в едно несродни души.
Според мен разказът „Локумник“ трябва да бъде включен в раздела „Ангели“. Тъй като необикновена и ангелска е любовта на Владо към учителката-сираче и докрай той ú остава верен и предан, нежен и грижовен.
Затрогваща е и историята на двете кучета – охранители на жилищния блок от разказа „Дует“. Но ще ви оставя да се насладите на тази красива история сами.
Малко по-различна е историята на домошара – демокрацията убива болната му от рак съпруга, а него бившия учител по български език и история, принуждава да тръгне с ТИР по пътищата на Европа, за да спести пари за образованието на двете си осиротели деца. В своя камион се е обзавел като в къща, носейки със себе си домашен уют, а в сърцето си – мечтата, че „ внучетата му ще тичат между разцъфнали цветя“.
За кучешката преданост има доста истории, може би затова Ина Крейн е нарекла разказа за предания Аро „Обикновена история“.
След това авторката ни повежда из тайните на Измир. Една от тях са пироните върху дъска зад ъгъла на щанда в една хлебарница. На тях висят няколко торбички с хляб. Те са за бедни и болни, които нямат пари за него. Купувачи, които могат, купуват допълнителен хляб и го окачват на пироните, откъдето хората в нужда да си вземат с ненаранено достойснство. Локмата, която дава на минувачите сполетеният от щастие човек, също е безплатна. Но почерпеният е длъжен да благослови:“Нека Бог да приеме добрината ти!“
Българският корен, любовта към българската природаи къщата с петуниите са враснали в сърцето на стареца – преселник в Гърция и с очите на сърцето той ще ги вижда до края.
Няма грях у младата лекарка Мери, която се влюбва в много по-възрастния вдовец Крум Колев – единственият мъж в живота ú, от когото без позволение зачева момченцето си, за да има своята стъклена луна и градина от цъфнали петунии за душата си.
Какво е нужно на влюбената и вярна майка и съпруга? Нищо повече от милостта на обичта и чудото на Рождество!
Вълшебството на музиката покорява не само главната героиня от „Виенски валс Балканика“, но и старата джебчийка: „Душата ми изплакваше с всеки звук своята мъка, своята несбъднатост, своята несподелена обич. Точно в този миг моите очи и очите на крадлата бяха еднакви – пълни със сълзи на безсилие и мъка. Един миг, в който бяхме еднакво чисти, еднакво добри, еднакво страдащи. И чакахме да се случи чудото, което само музиката може да ни даде – бягство от света, в който живеем. Един миг безвремие, в който душите ни са птици – петунии. Докато музиката ги гали и пречиства.“
Какъв тънък психологизъм и поетично светоусещане се иска, за да вникнеш в душата на порутената къща с петунии. „Къщата слушаше ( кавгата на наследниците – б.м.) и сърцето ú се пълнеше с мъка така, както бе дори през войната, дори когато стопанката погреба в градината нероденото си дете, дори когато мъжът бе отведен в една тъмна нощ от пазителите на новия строй като неблагонадежден. Това бяха децата на оцелелите тогава деца. Всички те искаха нейната смърт. Хладнокръвно, жестоко, равнодушно. Сякаш нямаха сърца, а портмонета в гърдите.“
Харесвам писателското перо на Ина Крейн – тя вдъхва живот и дава душа на всичко, което е предмет на изображение. Нейните герои са светли ангели, одухотворени, любящи до самоотричане, праведни и изчистили греха си, нежни и нуждаещи се от обич. Тази светлина в кратичките ú истории изпълва душата на читателя с оптимизъм, че все още има българи, че България въпреки всичко ще я има.
Прекланям се пред таланта на тази магьосница на словото, защото тя се нарежда в редицата на най-бележитите ни сладкодумци – Йовков, Елин Пелин, Ангел Каралийчев – със сълзите и усмивките, които предизвикват нейните разкази – бисери. Хвала!
Милка Стефанова


Прочeтено от:1584
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Автобиографично интервю - Татяна Йотова „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
Е-книги  


Фейсбукски истории
Автор: Гери Апостолова



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития