КНИГИТЕ.БГ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИ КНИГИ

РЕКЛАМНО КАРЕ

 

Инна Рангелова

inna.ivelin.04@gmail.com


Животът би следвало да е планиран, нали така? И точно така, планирано, с една целувка, една прегръдка и така нататък, сещате се, съм се появила аз. Желана. В ледената прегръдка на времето, в края на студения месец декември. Ако лекарите се бяха забавили с пет или десет минути, днес нямаше да пиша това, но и нямаше толкова да обичам живота. Да, аз наистина го обичам – откъдето и да го погледна, от който и ъгъл да надникна. Израснала съм в малък град, далеч от суетата и невежеството. Спокойно и щастливо. А лятото… Ех, нямах търпение за летата, които прекарвах при баба и дядо на село. Хората правилно са казали, че там е най-хубаво. Знаете ли, това изгради характера ми. Допирът до тези мъдри хора ме направи една истинска и неподправена личност. Именно там, в люлеещия се стол на дядо, реейки поглед в небесата, започнах да мечтая. В главата ми започнаха да се раждат купища сюжетни линии, купища герои. След това ги развивах и живеех заедно с тях. Вдъхвах им живот. Образите оживяваха пред очите ми. Не можете да си представите радостта, която се надигаше в гърдите ми при всяка измислена или пък изживяна история. Учих в прекрасно училище в родния си град. В далечните години, прекарани там, не залягах над учебниците. Докато не се появи тя – госпожата ми по български език. Ако кажа, че приличаше на фея, няма да излъжа. След всяко интерпретативно съчинение, обаче, имах само и единствено четворки. „Но как е възможно?“ – казвах си. Та аз винаги имах какво да кажа. Главата ми беше пълна с мисли, но явно не можех да ги излея върху белия лист. И тогава, на седемнадесети, не помня кой месец, но пък кому е нужно – датата ми е достатъчна – госпожата ме повика при себе си и ми каза, че имам шестица. Това, че се стараех много, явно си бе проличало. Тя ми каза, че от мен ще стане човек, защото желанието ми е голямо. Желание да се доказвам и развивам. Е, тогава тази жена бе видяла нещо в мен, което дори аз самата не бях. И така, само от няколко думи, интересът ми към литературата и към писането се засили още повече. Тези думи промениха мирогледа ми. Разказвам ви тази история, за да ви покажа, че винаги трябва да имаме в живота си някого, който да ни ритне отзад, преносно разбира се, та да влезем в правия път. Ако имаме талант, той трябва да се развива. Исках да продължа да уча и записах специалност, свързана с биологията. Преместих се в града под тепетата – Пловдив. И ето че осъществих още една своя мечта. Но после, точно в най-критичния за мен момент, в повратната точка от живота ми, аз срещнах любовта. И тогава започнах да пиша повече. Всеки ден нахвърлях по няколко реда. Вече имах стимул. Имах любов. Тя ме вдъхнови да напиша нещо, което има силата да докосне хората, както обичта докосна мен. Вече нямаше да градя образите само в съзнанието си, щях да го правя върху белия лист. Един ден, докато си губех времето в интернет, се натъкнах на конкурса. Винаги съм вярвала в съдбата, но в този ден повярвах още повече. Точно когато бях решила да напиша един истински роман, попаднах на конкурс за романи, какъв по-очевиден знак му трябва на човек, за да започне да действа. И така, мобилизирах се, за да хвана срока. И успях. Така се приближих още по-близо до осъществяването на мечтата си. Видях и получих огромна подкрепа от места, от които най-малко бях очаквала; от хора, които дори не познавах; Всички те се обединиха в името на моята кауза. Целият ми град го направи. Дадох си сметка, че хората наистина обичат да помагат, без да получават облаги за това. Получих толкова похвали, поздравления, дори дадох две откровени интервюта за вестник. Не можете да си представите радостта и въодушевлението, които се породиха в мен. Хората малко по малко бяха започнали да ми вярват, бяха започнали да искат да четат книгата ми, какъв по-голям стимул от това? Близките ми винаги са казвали, че имам развинтено въображение, но това е прекрасно. Не знам как бих съществувала без такова. Ето че то ми помогна да изградя образите в романа си. Така се роди и този на Оливия – главната ми героиня. Признавам, че понякога виждам себе си в нея, или пък съм я изградила по свое подобие, и това е възможно, не го отричам, сами преценете. Но в едно със сигурност си приличаме – и двете търсим истинската любов. Аз я открих. А дали героинята ми се е докоснала до това блажено чувство или кръговратът на живота я е отвел някъде другаде, ще разберете съвсем скоро.