Играта

Александър Хикс

Раздел: роман
ISBN: 978-954-9375-24-4
Брой страници: 246
Корица:
Издателство:
Издадена: 2010-09-07


Спряхме до една маса, където залаганията вървяха с пълна сила. И за непосветен като мен бързо стана ясно, че тази вечер съдбата бе особено благосклонна към господина, който седеше точно срещу нас. Изглеждаше на около четиридесет и пет. Косата му бе зализана прилежно, страните му бяха зачервени някак неестествено, а ръцете му леко трепереха. В движенията му се долавяше нервност и припряност. Явно човекът усещаше, че птичето на късмета бе кацнало на рамото му, но не можеше да знае, колко дълго ще остане там и искаше колкото се може по-бързо да се възползва максимално от присъствието му. Бузите му все-повече се зачервяваха и ясно му личеше, че качва кръвното. Явно не беше печен играч. Вълнението му споделяше млада дама, която стоеше точно зад него и нервно разтриваше раменете му. За момент погледите ни се срещнаха. В нейния ясно прочетох презрение. Иначе всичко бе спокойно. Човекът за пореден път бе заложил на червено и за пореден път прибираше печалбата. Изведнъж започна усилено да се поклаща напред-назад, лицето му стана тъмно червено, смутено помоли за извинение, стана бързо от масата и с бързи крачки заситни към вратата в дъното, над която светеше табелка WC. Така поне разбрах, къде се намира мястото, което трябваше скоро да посетя и аз. Дамата недоволно присви устни, после се усмихна неадресирано, но от погледа й струеше все същото презрение. След малко кавалерът й се върна, седна на мястото си и точно се канеше да заложи отново на любимия си цвят, когато неустоим вътрешен порив го накара да стане отново. Изсъска нещо, явно отново поиска извинение. Дамата, понечи да го заговори, но той само изръмжа и се изнесе към тоалетната почти на прибежки. Сега и тя започна да почервенява, но погледът й бе забит в земята, така че не бях удостоен с поредната порция презрение. Другите на масата се раздвижиха неспокойно. Чу се щракване на запалка, шушукане, покашляне. После пак стана тихо. Много тихо. Скоро човекът се показа от вратата в дъното, приближи смутено, извини се отново, усмихна се любезно и зае мястото си. Успя да заложи на червено, вдигна поглед към дамата си, пак се усмихна, и тогава се случи нещо впечатляващо. Лицето му се изви в кисела гримаса, явно поривът го бе споходил отново. След това се чу онзи протяжен, издайнически и в същото време невинен звук, който обикновено съпровожда изпускането на стомашните газове, и който, макар съвсем нормален и естествен, струва ми се, човек предпочита да не споделя с околните. Особено в изискана обстановка и в присъствието на дами. Виновникът за конфузната ситуация, чието лице изненадващо бързо смени цвета си от моравочервено на бяло, пъргаво стана от мястото си и този път без никакво извинение напусна компанията. Походката му бе решителна и твърда, но за разлика от преди, сега той се насочи право към изхода. Дамата му, очевидно впечатлена от неочакваното развитие на ситуацията, доста бързо прецени положението и също така тържествено го последва. Успях да зърна очите й само за миг. С изненада установих, че те не ме заливаха с презрение. Сега в тях имаше единствено гняв. Обърнах се към Дон. Той стоеше невъзмутимо на крачка-две встрани от мен. Дясната си ръка бе пъхнал в джоба, а с лявата държеше кристална чаша, в която леко се поклащаше кехлибарено питие. Дон само вдигна рамене и ми се усмихна невинно. Невинността му бе трогателна.