КНИГИТЕ.БГ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИ КНИГИ

РЕКЛАМНО КАРЕ

 

Петя Димитрова

petroslavaa@abv.bg


Аз съм дъщеря на вятъра, възпитаничка на слънцето и роднина на водата. Вятърът ме е научил да се рея високо над земята и дребните проблеми, за което съм му изключително благодарна. Слънцето ме е възпитало да излъчвам топлина и да озарявам мрачните хора. Водата пък е допринесла за чистото ми и невинно излъчване, въпреки възрастта. Защото водата облагородява и помни. Помни теб, помни него, помни всичко и всеки. 

Може би съвсем неслучайно съм избрала да се родя под знака на водната зодия Рак и то точно на 24 юни, лето 1979-то (Еньовден) – денят с най-много слънце и най-лековита роса. Опипвайки умело корема на майка ми, разсъждавайки професионално върху неговата форма и обем, баща ми бил твърдо убеждаван от бабите – пророчици, че ще съм момче и той, естествено, се чувствал бъдещ горд татко. Друго си е да си имаш момче. Но когато майка ми показала малкото вързопче от прозореца на Майчин дом и той узнал, че съм второто му момиче, се почувствал странно. Хем му било радостно, че изпълнил дълга си за втори път, хем му се искало бабите да са били прави.  

Но моите родители бяха идеалните родители и ни възпитаха да бъдем човеци. Благодаря Ви! 

Аз съм представител на децата на 80-те. Ние сме родени в едно странно и противоречиво време. Време на хубави и лоши неща. Имах невероятно детство, белязано от лудориите и простите истини на „Васко да Гама от село Рупча” и на „Таралежите, които се раждат без бодли”. Детство, изпълнено с щастие и детски игри, за което благодаря отново на родителите си, които не позволиха ние да усетим трудностите им и финансовите проблеми през 90-те. Повечето хора ще се сетят за какво говоря, а по-младите нека се поинтересуват. 

Калъпът, в който се опитваха да ни вкарат, вече се счупи и ние започнахме да търсим себе си. Аз се намерих тук и сега. Радвам се, че това ми се случи. Книгата, която сътворих е плод на много преживявания. Явно не съм имала какво да покажа по-рано или просто не е било назряло и затова чак на 38 се реших да покажа какво мога. Вие, читателите, сте тези, които ще кажете дали тя си заслужава. Обичам да пътувам, засега само в мислите си, и затова историята ми се развива на два континента, но съм показала взеизвестната истина, че истинските чувства нямат граници. 

Любовта е една и съща във всички части на света – чувствена, всепоглъщаща, променяща и съдбовна. Такава, каквато я изпитват двамата ми герои. Засягам темата за противоречивостта на човешката природа. Нали казват, че се обича истински само веднъж. Ния обаче се чувства като спусната в някое друго измерение, където тя не е съпруга и майка и може да си позволи да обича отново. Чувства, които я карат да диша и живее. Тя съществува в една „бяла тишина“, където думите отекват и се чуват от хората, които трябва да ги чуят. Така, както аз чух думите на съдбата, преди около година време, когато започнах да пиша историята си. Някои хора казват, че виждат мен в Ния. 

Може би наистина авторът не може много да се отдалечи от героя си. А може би Манол е моят съпруг. Но тогава кой е Джон? Това е въпрос, чийто отговор ще оставя на читателите. Често в мислите си аз самата се разхождам като самодива в бяла ленена риза, зашита с червен вълнен конец, търсеща смисъла. Е, малко късно го открих, но нали казват, че нещо се случва, когато трябва да се случи. Усещам живителната сила на ранната роса по краката си и се пренасям в мислите си за следващата история. И ако мислите, че човек, чиято единствена мечта като тийнейджър е била да стане полицай и е направил всичко възможно това да се случи, но просто съдбата си е имала други планове и впоследствие е станал даскал, т.е. отишъл е в другата крайност, е достоен за вашето внимание, и мислите, че може да харесате неговите опити за писания, то аз съм Вашият Човек.