КРИТИЧЕСКИ ВИБРАЦИИ

Сивият град: Преплитане на реалности - Калина Иванова

Лора Младенова | 2019-10-20

Мисълта за една паралелна реалност, в която животът може да се подреди по твой образ и подобие, е колкото утешителна, толкова и тъжна в своята бленувана божественост. „Сивият град“ е за онези читатели, неуморни пристрастени към желанието да видят всички възможни финали на всички възможни неща, за да изберат онзи, който е правилен за тях, но нещо винаги им убягва. Характерно за антиутопията, грубо скроената не по мярка на героя си действителност на изборите, в които не избираш, силно напомня на ежедневието и плаши именно с това. В „Сивият град“ обаче героите знаят, че при объркване в сюжетите си винаги трябва да изберат десния път. Лесно е да се каже. Отвъд хартията не е толкова просто. Дали? 



КОНКУРС ЗА ИЗДАВАНЕ НА СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ РОМАН НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

|Фондация Елизабет Костова | 2019-09-30

І. Критерии за допустимост на кандидатите:

1. Конкурсът е насочен към автори на съвременна българска литература.
2.
 Всеки кандидатстващ автор трябва да има поне един роман, публикуван в България на хартиен носител от официално регистрирано българско издателство.
3.
 Романът, с откъс от който се кандидатства, трябва да е публикуван на български език.
4.
 Автор, кандидатствал в предишно издание на конкурса, но неодобрен за публикация на английски език, може да кандидатства, но с откъс от различен роман.
5. Всеки автор може да кандидатства само с една творба на конкурс.
► Селекцията се осъществява от международно жури.



"Нежна е нощта" - Ф. Скот. Фицджералд

Иван Богданов | 2019-09-24

Тази книга навремето ми струваше един невзет изпит, защото по време на сесията четох Фицджералд, а не каквото трябваше. Успях да я прехвърля (за пореден път) на таблета, докато пътувах из страната.

Това не е роман, който може да бъде разбран от жени. Затова, когато жена му прави рецензия, винаги се забива за силата на парите и прочие. Истината е друга. Това е роман за един жертвал се мъж. Мъж, направил всичко, за да подкрепи любимата си жена, да ѝ помогне да изгази коварните пясъци в живота си.

И да, финалът е предвидим. Когато тя позакрепва,той вече не и е нужен. Още по-лошо - той ѝ напомня за онова болно минало, което тя би искала да забрави и като за начало смята да забрави него.



"Успях ли да се сбъдна" - Анна Кръстанова

Иван Богданов | 2019-09-13

Няма лошо душата ти да е отворена книга, която всеки може да прочете. Напоследък забелязвам как хората издигат предпазни стени пред себе си, белким скрият същността си. Зазидват чувствата си, заключват поривите си, а всъщност да си открит е най-висшата проява в човешкото общуване. Малцина знаят, обаче, как да владеят подобна сила.

До преди няколко месеца съвсем наивно и по детски вярвах, че всеки човек крие в себе си, макар и много надълбоко, лъч светлина, искрица доброта и мъничко човечност. Това мое предусещане ме водеше напред. Караше ме да тръгвам към всеки с чисти помисли и отворени обятия. Обикновено действията на даден човек към друг се определят от неговото собствено светоусещане. Наивността също идва от там. Ако ти си живял според изградени принципи и ценности, ако душата и мислите ти са чисти, ако постъпките ти са праведни, как би очаквал, че изобщо има нещо по-различно от това, с което си свикнал?  

А то имало. Има. И сблъсъкът с него е пагубен, разочароващ, носещ белезите на безброй огорчения в иначе светлата ми душа. 



"Сивият кардинал" - Първан Киров

Иван Богданов | 2019-09-13

Човекът е роден гол в пещерата. Милиони години са му били необходими, за да се научи да оцелява. В този период от беззащитно създание, благодарение на това, че е развивал уменията и интелекта си по-бързо от останалите животни е изобретил средства за самозащита, оръжия и техника на ловуване. Това е първата професия-ловец, независимо от претенциите на други "най-древни" професии. Човекът е убивал, за да се защити и оцелее, както и да изхранва семейството си. Бъдете горди, че сте хора, потомци на добри ловци, защото вашият ген се е запазил през векове  те, защото вашите предци са били от добрите ловци. Другите са измрели. Сега човек е на върха на хранителната верига. Това му дава власт над всички живи твари, но и отговорност да се грижи за тях, за да ги има. Ловът и ловците са точно тези хора, които се грижат за дивата природа.Те не са убийци-консуматори, а ползватели на нещо, което всички искаме да съхраним, но само ловците знаят как и го правят ежедневно. Колко от "зелените" в студ и пек носят храна на дивите животни, правят солища, калища и регулират популациите, така че да има баланс между видов  ете? Ловците го правят непрекъснато и то с любов и без да получават заплата. Просто така, както земеделците засяват, за да приберат посевите. Ловците не искат да избият животните, защото ловът ще спре.Те искат да ги ползват и да ги има за бъдещите поколения.

Роберт Атанасов, главен редактор на списание "Български ловецъ".



"Селска идилия" - Рая Вид

Иван Богданов | 2019-09-12

Нещо забравено и почти заличено…

 

Земя плодородна, богата, раждаща всичко… Едно село… Някога китно, красиво и голямо в детските очи… Имаше живот в него, имаше!... Огънят в печките топлеше душата. Пъстри носии радваха очите. Песни стигаха небето. Народни танци се виеха на мегдана. Агнета блееха в ливадите. Аромат на билки и цветя се носеше из въздуха. Жито се лееше в хамбарите. Детска глъчка пълнеше сърцата.

Сега ли?... Нещо забравено и почти заличено от лицето на земята витае наоколо… Там земята пустее... Пресъхва реката. Дворове буренясват. Къщите са полуразрушени или изпепелени. Петли не кукуригат вече. Птици не пеят. Само тук-там, един-два пъти в седмицата, по прашните улици кретат баби и дядовци. Тръгнали са към селската чешма, да се огледат във водата ѝ, да се преброят и проклинат съдбата си. Дори камбана няма, за да им покаже пътя към последния им дом. Жалка картинка!... Само спомените все още се блъскат някъде и напомнят какво ли не.

Дали ще има някой да ги съхрани и разкаже какво е било… Едва ли!... А може би стари вещици и забравени орисници ще върнат надеждите по тия места… Кой знае?... Вярващите отдавна не постят, а останалите – на чужди богове се кланят…



"Обичай ме навеки" - Виктория Милчева

Иван Богданов | 2019-09-05

"Обичай ме навеки" е творческият дебют на Виктория Милчева. Тя получава голямата награда от европейската асоциация за поезия "Еuro Poesie" - Париж за стихотворениятата си "С целувка нежна глътка вино да отпием" през 2018 и с „ Остани до мен“ през 2015г..

 

  "Седя и мечтая за деня, когато ще сме двама.

    Сърцето ми зове те, любими, без драма.

    Искам телата с постеля топла да обвием,

    с целувка нежна глътка вино да отпием."

    Из "С целувка нежна глътка вино да отпием"



Аз, виртуалният астронавт - една мечта за Космоса

Божан Божков | 2019-03-04

Мечтали ли сте си някога да полетите в космоса? Да работите в НАСА? Може би ви се струва прекалено трудно и неизпълнимо – или трябва да станете летец-изпитател, или да сте най-добрите в областта на физиката и математиката. 

А какво ще кажете да работите в областта на космонавтиката от комфорта на вашия дом? Не е невъзможно! Благодарение на бурното развитие на интернет, мобилните телефони и преносимите компютри, днес всеки може да се превърне във „виртуален астронавт“ и сам допринесе за космическото развитие на човечеството. Нужно е само да го желаете и да сте готови да развивате вашите най-добри таланти и умения.

„Аз, виртуалният астронавт“ е забележителна книга, написана от един от най-добрите популяризатори на наука в България – Светослав Александров. Професионален учен и доктор в областта на биологичните дисциплини, авторът е и дългогодишен собственик на един от най-известните научно-популярни сайтове в България: КОСМОС БГ



Магията на думите

Нели Господинова | 2019-03-04

Две книги излизат на бял свят тази пролет, благодарение на Конкурс за издаване на поезия, обявен от „Български издател“ и ,,Буквите“ – „A Capella“ на Елица Кръстева и „Дори да няма врата“ на Петя Цонева. И двете изненадват със стила, поетичните умения и вдъхновението на авторите. Талантът им е реална заявка за свое място в живота на родната литература.



Лагерът в Ловеч - една камбана - предупреждение

Иван Богданов | 2019-03-01

Името ми е Васил Юриев Даскалов. С една такава фамилия нямаше как да не обикна френския език и да не завърша филология. Чрез книгите си аз преподавам онова трогателното и чисто човешкото, разработвам комплексни образи, в които може да се разпознаете. Хващам ежедневния сюжет, за да го облека в художественост. И също както се прибавят подправки, аз прибавям своите идеи, които се разтварят и овкусяват историята… Колебание, любов, тревога или отчаяние. 

В „Предизвестие за Ловеч“ вкарах умерена художественост, която надгражда събитията и илюстрира преживяванията на героя с горчивината и надеждата, с усещането за непокорство и обреченост. Тези психологически анализи добавят стойност, морална, етична, те са онова, което няма да откриете в документалните книги.



„Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев

Стефан Кръстев | 2015-11-15

С какво книгата печели? Най-вече с духа си. С една дума – свежарски е. Лъха на изживяно, опознато, много добре предадено.

С всичките му усещания и така написано, че четенето да е леко като дишане. Колкото и да е странно, в по-голямата си част книгата звучи мило. 

Това е описание на младост, на студентски живот, на човек, който търси себе си и на неговото обкръжение. Един съвременен роман, с любовта, бита, купоните...

Но какво ли се крие зад това обикновено лице? Калоян (не Захариев, а героят) има изявени заложби, които използва за интимен шпионаж, който упражнява полупрофесионално. Плаща му се нещо символично, той намира компроматите, за да ги предостави на поръчителя си или пък, когато трябва – да унищожи.

Неизбежен е първият въпрос на читателя: „Що за урод трябва да си, за да си вадиш по този начин прехраната?“.

Отговорът е прост: не се налага да си урод.



Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн

Милка Стефанова | 2015-04-27

Всеки разказ от сборника на писателката по великолепен поетичен начин защитава идеята, че всяка любов, ако е истинска и всеотдайна, е красива, и заслужава възхищение и закрила, а не осъждане.

Как затрогва образът на Яна, която в нощта срещу Еньовден тръгва да бере билки, за да излекува любимия момък, потискайки всички свои страхове, породени от народните вярвания! „Сърцето ú прегръщаше скалата и молитвата ú прелетя до всички деца на гората, разлюля всяко стръкче в тревата и докосна листата на дърветата. Водата я чу и я повтори на пръстта, камъните и спящите дървета.“ Повечето от нас знаят приказката „Аленото цвете“и са се възхищавали на преобразяващата сила на любовта, но колко чудесно, по български, е предала това Ина Крейн в своя разказ!

Харесвам писателското перо на Ина Крейн – тя вдъхва живот и дава душа на всичко, което е предмет на изображение. Нейните герои са светли ангели, одухотворени, любящи до самоотричане, праведни и изчистили греха си, нежни и нуждаещи се от обич. Тази светлина в кратичките ú истории изпълва душата на читателя с оптимизъм, че все още има българи, че България въпреки всичко ще я има.

Прекланям се пред таланта на тази магьосница на словото, защото тя се нарежда в редицата на най-бележитите ни сладкодумци – Йовков, Елин Пелин, Ангел Каралийчев – със сълзите и усмивките, които предизвикват нейните разкази – бисери. Хвала!



Къщата с петуниите - магическият реализъм и свръхестествения скок на Ина Крейн

Стефан Кръстев - Цефулес | 2014-11-20

Дано да ми се случи поне още веднъж в живота да стана свидетел на такъв невероятен творчески скок, защото наистина ми се случва за първи път. Едно е да видиш как от един тийнейджър с литературни наклонности за година става писател или как неуверен, все още търсещ се автор разкрива и разгръща истинския си талант, но друго е, съвсем друго, когато автор, чийто творби и до този момент са били висока класа, излиза с нова книга, която е високо и над останалите му.

Истории, пълни с вълшебства и магии, но истински човешки трагедии на най-обикновени хора.

А красотата на езика е невероятна, тя е част от магията, част от вълшебството в повествованието. Петуниите присъстват в почти всички разкази, метавръзката е толкова силна, че „Къщата на петуниите" е на границата между сборник разкази и роман.



На лов за сенки от светулки с Антигравитация

Мария Иванова Фьон | 2014-10-28

Думата, която може би най-добре описва тази поезия е „частност". Частност на словото. Частност на света. Доколкото личното слово създава личния свят. И действително, сякаш нищо не илюстрира по-добре от поезията степента, в която словото е лично и не обяснява по-добре от нея защо думите променят значението си в пространството между двама души.

Думите на Ружа са само нейни. Удивително е как един толкова млад човек е успял толкова скоро да отвори спретнатите кутийки, в които възрастните подреждат и ни поднасят света, и да преподреди (или може би да разхвърля в един хипнотичен хаос) съдържанието им по свой единствен начин.



За “Пътят на книгата” от Иван Богданов

Гергана Апостолова | 2014-07-05

Дори да не напишем нито една книга, дори да не публикуваме през това издателство, дори да сме наясно с описаните процеси и процедури и да си имаме свои открития и техники, ще имаме една добре написана и произведена книга, която приятелски върви с нас по пътя на книгите. Можем да я прочетем веднага. Можем да я прочетем по абзаци, в зависимост какво най-много ни интересува в момента. Можем да я прочетем отзад напред. Важното е, че тя е тука, пред нас и можем да я ползваме или да я прочетем или да я четем и взимаме за пример какво да правим и какво да правим по-добре. Поздравления за този труд инж. Богданов. Отлична работа. И поздравления, на онези, които ще го четат и ще опитат да направят нещата по-добри.



Светът "На ръба на света"

Камелия Иванова | 2013-10-19

На ръба на света човек застава сам и богат. Сърцето му е изпълнено с обич, а от раменете му се спуска наметалото на спомените. Душата му е с него, но почти. Нали си на ръба? Тя се опитва да му покаже онези светове, в които лети, когато той спи или е наведен над листа и дращи с перото (листът в повечето случаи е екран, а перото отдавна не е перо). И отлитва душата, но разумът я хваща за ръка и ѝ показва онзи, същия свят. Ето - това е родният дом, ето ги майка и татко. Ето я и първата, преплела се с единствената любов. A ето там се чува „глъч и смях, продавач на сироп, старци с бомбета". И варосаната кухня, в която баба, майка ти (аз), дъщеря ти (ми) и твоята (моята) внучка се сливат в едно, та да продължат полета във висините. Ето я Родината - Страната на розите, „земята с най-бистри реки под небето", „с житата си златни". Прекрасна е, с „гори епични", „талантливи деца", а „жените - красиви". Но и „държава с нула възможности", „дето днес на парче продават". А бащите ни живеят в нея почти по Ботевски -



Български психар с пратчетов хумор

Иван Богданов | 2012-10-10

Започвайки книгата, разбрах две неща - авторът разбира от музика и от книги. И то от правилните! Но още на първите няколко страници, се оказа че разбира доста добре и от писане. Книгата така ме увлече, че я четох с кеф целия следобед и без малко да закъснея за една бизнес среща. Отдавна не ми се е случвало това за съвременен български автор.

Това е една невероятно оптимистична книга, на фона на ширещия се свиреп песмизъм. Разказана е от първо лице, като останалите персонажи не само нямат самостоятелни действия, но почти нямат и самостоятелни реплики. Но не Ви и трябват  - размислите на главния герой стигат. Той е едно младо момче, израснало в мордорско гето (да, не сте прочели неправилно, градът в който се развива действието се казва Мордор , както казах авторът е чел яко), по ония времена на соца, когато всеки първи беше гъзар, всеки втори - каратист. Точно от онова поколение, което влезе при един строй в казармата, а излезе при друг.  И въпреки, че от малък е закърмен  с идеите на... пардон, от малък тренира карате и други подобни, той не тръгва да прави кариера с мускули, а с акъл.



Граничност - Рашел Леви

Нели Господинова | 2012-08-27

Има нещо емблематично в това, че във време, когато светът се освобождава от своите граници, Рашел Леви ни връща към граничността. Има нещо значимо в това, че нейните стихове прекрачват свободно старите мълчания. Има нещо вълнуващо в това, че в този обратен път тя намира свой път напред, не само като съпруга на поета-бунтар Божидар Славов, но и като творец.

Има рани, които болят цял живот. Поетесата не престава да търси отговори за тихата си, неживяна младост, за духовната пустота, на която е обречено нейното поколение през онези години, за убийствената граничност на времето в културен и пространствен аспект. Интересен похват са философско осмислени монолози и едновременно своеобразни реплики към политически активните поети Гео Милев, Никола Фурнаджиев и Пеньо Пенев.



Йордан Матеев, отвъд страха в Страх ООД

Стефан Кръстев | 2012-07-30

Дванадесет потенциални жертви.
Игра, която постоянно мени правилата си.
Положението става все по-зловещо.
Изход няма.
Героите са отчаяни. Но се борят.
Героите са колоритни: будещи симпатии и скандализиращи.
Екстремални образи в екстремална ситуация.
Напрегнатата фабула ще ви остави без дъх.
Ужасът ще ви погълне.
До поразителния съспенс.



Лице - роман на магията и реалното

Камелия Иванова | 2012-07-04

Не зная дали Блага Димитрова така е мислила текста и посланията на романа, когато го е писала и когато през 1981 г. написаното се превръща в книгаНе претендирам и да давам отговор на омразните ми в детството въпроси от типа на „Какво е искал да каже авторът?". В ученическите си години не разбирах що за глупави и безмислени са тези въпроси. С годините намерих за себе си вътрешни причини за задаването им на учащите се. Стига да не се търси конкретен, категоричен и единствено верен отговор. Смисълът на тези упражнения, според мен, е да ни научат да си задаваме въпроси, да спираме мисълта си върху прочетеното, да почувстваме, да усетим, отворили ума и сърцето си, та да проведем диалог с текста, с героите, с автора.  И именно този свой диалог или по-скоро части от него водят мисълта ми сега.



На един клик разстояние от он-лайн бизнеса

Иван Богданов | 2012-05-11

Ако няма да се занимавате с он-лайн бизнес, не купувайте тази книга. Цялата терминология - AdSence, CPM /странно Reach е споменат набързо, но е пропуснат да бъде обяснен/ ще ви натежи и ще си кажете - абе не им е лесна работата на тия. Ако искате да научите неща от кухнята, също няма да ги намерите вътре.

Но ако искате да разберете какво представлява Он-лайн бизнеса - това е един много добър пътеводител /е не е пътеводителЯТ/.



Тринадесетата книга на Маргарита Петкова омагьоса публиката в залата

Нели Господинова | 2012-02-24

Близо час преди началото клубът беше пълен с читатели, приятели, поети, музиканти и артисти, дошли да поднесат своите поздрави, цветя, пожелания или да си вземат автограф от именитата поетеса. Матей Шопкин, Стефан Димитров, Георги Драмбозов, Венцислав Мартинов, Атанас Капралов, представители на Столична община, на различни литературни издателства, виртуални сайтове за литература и изкуство, както и много съвремени поети, почитатели на именитата българска поетеса, присъстваха в залата.



Антология Приятели на Буквите - една сбъдната мечта

Иван Богданов | 2012-02-20

Мина вече седмица от премиерата на Антология „Приятели на Буквите", но всички ми изглежда все още сън. Това е най-лудото нещо, което съм правил, след като преди десет години, аз, обикновен компютърен инженер, основах набързо Словото и Буквите.

Когато Камелия Иванова представи идеята, аз я отдадох на качествената руска водка, която пиехме. Всичко изглеждаше толкова невероятно - как така ще издадем книга с такива имена.



Списание "Смесена китка" брой 3

Бранимир Събев | 2011-10-19

Списание "Смесена Китка" се издава от клуб/издателство/фондация "Буквите" и по същността си е наследник на едноименното списание, издавано преди 160 години от Петко Р. Славейков. Самото списание помества на страниците си разкази и поезия от български автори - някои по-известни, други не чак толкова. Добра инициатива! Предлага се по книжарниците, да не се излъжете да го търсите по реповете. Към списанието върви като безплатна притурка и подлистникът "Нови български романи" - 64-странично книжле, на което са отпечатани първите няколко страници на романи от български автори - някои от романите са вече издадени и по този начин се рекламират, други търсят своята реализация и се надяват да бъдат забелязани и да последват съдбата на първите. Отново одобрявам! Специално в този трети брой на списанието се набляга основно на жанрове като фантастика, фентъзи и ... хорър.



Една по-различна книга

Светлана Йонкова | 2011-03-27

Кое е нетрадиционното в нея? Може би това, че тя е едно сериозно научно изследване, което обаче се чете на един дъх - и предназначението на този труд е да ангажира вниманието не само на научните среди, но и на масовия читател: но най-вече на онези, които се занимават с писане и преподаване на литература, както и на всеки, който иска по-добре да разбере природата - своята и на хората, с които общува.

А скандалното?

Отговора ще откриете сами, след като я прочетете. Това е една от книгите, които раждат полемики, размишления, преоценки.

Авторът завършва своя предговор с думите на Вайнингер, че "...тая книга е най-голямата чест, която някога е оказвана на жената. И за мъжа остава само едно нравствено отношение към жената: не сексуалността и не любовта, а опитът да я разбере".     



"Опитомяване на Дявола" или опитомяване на перото и съдбата

Константин П. Младенов | 2011-03-19

„Опитомяване на Дявола" е голяма изненада за съвременната ни проза. Неочаквано една поетеса-бард от ранга на Светлана Йонкова се представя като завършен белетрист още с първия си роман.
Многопластов и силно въздействащ, романът е четивен и динамичен. Той е достъпен за широка публика: всеки, независимо от възрастта, пола и мирогреда си, ще открие своите теми за периода от края на шейсетте години на XX век до наши дни.
Основната тема е "случайното семейство" като израз на хаоса от ценности. Представители от няколко поколения са обединени около главната героиня на романа София и гласовете на нейната съвест, персонифицирани чрез Близначката и Дявола. Сред тях са бабата и нейната приятелка Сабрие, носители на нравствените устои и здравите традиции, родителите и злокобният семеен "приятел" - Полковника, сестрата Руми, съпругът Божан, синът, дъщерята и нейните мъже, детето на изпитанията Георги и галеникът Божидар - всички включени в полифоничния хор на едно злощастно семейство.



”Като Калина” - книгата, която се чете на един дъх и те оставя без дъх

Красимир Тенев | 2011-01-16

Галена е автор с утвърден стил, който се разпознава. Дори без името й да стои под тях, бих ги разпознал, както опитен търговец маркова стока. Някои поети, изявяващи се в литературните сайтове, подражават съзнателно или не на стила й. Така се появи и термина „галенизиране" на стиха.

Нямаше други пожари в този ден, освен пожарите в стиховете  поетесата Галена Воротинцева.  Иначе щях да бъда изправен пред труден избор - да продължа да чета от това обсебващо удоволствие или да изпълня дълга си, почти с нежелание! Естествено, бях чел всичките и стихове един по един, на малки порции, още преди да я има  книгата. Всеки един от тях сам по себе си е завършена цялост, но комплексното им въздействие е различно.

Преживяванията на лирическата са трогателни, истински и въздействащи. Но те   предизвикват не само размисли - тя поставя поставя морални казуси.



„Тихо, за из път" - споделена изповед!

Надя Стефано | 2011-01-16

Ивет тихо разхожда из мъдростта събирала в себе си. Стиховете й сякаш с невидима четка рисуват образи, картини, те са като много-цветни платна изтъкани от най-човешки чувства. Разумно и грижливо подредени думи, които оживяват слeд прочита. Те обаче, чувствата и разума, не винаги са в синхрон, но в творбите на Ивет бият с една и съща честота на пулса. И говорят, провокират, оставят въпроси, разчупват мисълта, съмненията, посяват увереност, търсят добродетели, така необходими за оцеляване, когато усещането за предварително предначертани случвания е единственият спътник в света, запълващ се с все повече „бетонни фасади".



СЛЪНЧЕВИЯТ КЛАДЕНЕЦ НА КИРИЛ КОВАЛЬДЖИ...

Елка Няголова | 2010-11-23

...Ако един писател в продължение на години е умножавал своите читатели и почитатели, ако е пунктирал през времето и през поколенията своята недвусмислено светла следа, ако мнозина го считат за учител по поезия и живот, ако е „облъчвал" с хуманистичните си идеи и послания онези, които са се докоснали до неговите строфи и прозаични страници..., то той се е превърнал със сигурност в оня дълбок слънчев кладенец, прокопан през многото времеви и душевни пластове и проверен от времето, в оня слънчев кладенец, така необходим за жадния и пообъркан в пустинята на днешния ни ден читател... Такъв поет в рускоезичната литература е роденият в бесарабското с.Ташлык, Одеска област, Кирил Ковалджи. Не съм се срещала на живо с него, вълнувала съм се само от поезията му, слушала съм възторжени отзиви от мои приятели - именити руски поети... Мислила съм си: дали тази тънка и завладяваща негова поезия не е именно такава, защото е подхранвана от неговите преплетени родови корени - български и арменски. И едните, и другите са тръгнали не от рехавата и пясъклива  почва на нации, пораснали за 200-300 години, а са укрепвали, черпейки сокове от хилядолетни култури...



Творечeският живот на един тролей

Камелия Иванова | 2010-07-18

Видях един различен Арбат. Някак позагубил от чара си, някак станал по-малко поетичен, по-малко руски... И тъкмо да си тръгна разочарована и изпълнена с тъга, погледът ми срещна нещо, което не мислех, че някога ще видя. Един син тролей, с огромен надпис „Синий тролейбус". И снимката на Окуджава. И обява, че всяка вечер в този тролей има концерт на бардове



„Добри човече, отвори портата и не ни гони…”

Маргарита Друмева | 2010-07-18

Това е първата строфа от химна на румънските бардове. Не съм чувала толкова интимен и лиричен химн, звучащ простичко като средновековна песен на пътуващ менестрел. Китара, флейта и глас - това е. Песен, върху която никой не е дръзнал да посегне, за да осъвремени звученето й с мощен компютърен аранжимент.



Елена Денева със своята мини-реалност

Весислава Савова | 2010-03-06

Прекарах повече от година в публикуване и четене на творби от неизвестни автори в интернет. Със сигурност съм пропуснала много красиви такива, но не от липса на желание, а защото наистина знаещите и можещи хора скромно надничат зад никовете си и не тръбят колко са велики. Една от тях е Елена Денева, която е нарекла себе си (забележете, моля) „nikoi". Открих я не случайно, а благодарение на добри и можещи хора, които са я забелязали и препоръчват поезията й на приятели. Оказа се, че Елена е печелила награди на много престижни (наблягам на думата „престижни", а не каквито и да е) конкурси. Не, че това е водещ мотив, но ми се струва, че е критерий. Както се случи във филма „Предай нататък", ще си позволя да предам тази добрина, която се нарича „Красива, чувствена поезия" във вашите ръце. Нека не прекъсваме веригата!



„За това ли беше всичко?” от Евтим Евтимов

Илияна Делева (ила) | 2010-02-06

Евтим Евтимов издаде роман двадесет  години след написването му  със знаково заглавие  „За това ли беше всичко?" Роман , който разказва историята с перото на поета, за да зададе въпроси, които търсят отговорите си в човешката душа.  Дали тази книга ще ви хареса? Зависи от твърде много неща - от нагласата ви за приемане, от житейския ви опит, от знанието ви за историческия период, но по-важно е да погледнете на нея като на една голяма въпросителна и да потърсите отговорите в себе си.
Заглавието отключва у мен нихилизма. „За това ли беше всичко?" И преди да разбера  „кое всичко" ми се иска да здапитам: "И, ти ли , Бруте?"  Прочитам предговора и съвсем не искам да повярвам на обяснението, че романът  излиза двадесет години след написването му,  за да не „бъде политизиран и превърнат в част от калта, която се излива върху идеалите". По-скоро вярвам, че е време вече „политическите страсти" да „ са утихнали", но животът опровергава и това.



Да видиш невидимото

Весислава Савова /rarebird/ | 2009-12-12

Когато книгата на Кристиян Григоров „Моят живот" излезе на пазара, се намериха хора, които да завидят дори на това ощетено (само според някои) от живота дете. Първият отзвук, който получих за нея беше от мой познат, който наговори много излишни приказки, с които няма да занимавам вниманието ви, но последната му реплика беше: „Не си я купувай!" Реагирах по детски, т.е. изпълних само последното нареждане, а именно „купувай!" Затова при възпитание се препоръчва да се дават положителни заповеди.  Както и да е, хващайки неприлично евтината книга в ръцете си - само 3 (три) лева - първата ми реакция беше да дам воля на сълзите си. Ако някога Кристиян прочете тези редове, го моля за прошка, защото когато разлистих първите страници разбрах, че този път ще срещна силна, самоуверена личност, която препоръчва да се борим с неволите си с въображение, а не с хленч. Призовава ни да мечтаем. Наистина, отново се върнах към детските си години, с риск да ме обвините в инфантилност, и си спомних как в моментите, в които бях наказана, най-много ми помагаше да мечтая. Тогава политах далеч отвъд стените на заключената стая и времето минаваше неусетно. Едно е, обаче, да постоиш заключен няколко часа в собствената си стая, друго е, когато животът те е приковал на инвалидна количка и те е лишил от зрение.



С различен почерк... за никой друг

Илияна Делева /ила/ | 2009-12-12

 За никой друг не бих могла да нaпиша следващите редове. Само за нея - за Виктория Бързашка. Но преди да ги напиша питам чичко Гугъл:  "Кое е това момиче?" Намирам името и в няколко линка, повечето, свързани с „Буквите-сайтът за нова българска литература", но първо поглеждам останалите: включила се във форум на туристическа агенция, освен ако не е съвпадение на имената - значи, че обича и иска да пътува. Познавам това момиче, което пътува на сън и на яве. Защото съм прочела вече книгата, за която ще разкажа. Намирам я в един Блог, носещ името „Читателският дневник на еММ"  Това не е нейният Блог, а на някой, който като мен е чел тази книга и е избрал и показал откъсът, който го е грабнал за сърцето. Или точно обратното.  Да видим. Чета. Ама защо да не го цитирам?

„За никой друг" - обяснение в любов, но твърде елементарно, някак си особено след силното начало тип поуки и правила в живота"

Съжалявам, че цитатът  не завършва с име, но така е в нета. Крием се от себе си и другите, оставаме анонимни или никовете ни не говорят нищо на никого.



„Обреченост" и „Последната изповед на Апостола"

Камелия Иванова | 2009-11-23

Не зная дали, защото духовете им са неспокойни и все още имат какво да ни кажат, дали, защото ние вътре в себе си се чувстваме недоразбрали, недостигнали словата и делата им, но през двайсетина години, тоест, през едно поколение, не просто се възражда интересът към личностите от нашето Възраждане, а по-скоро избухва желанието да говорим за тях, да споделяме. И най-вече за Васил Иванов Кунчев - Левски.

препоръчвам ви тези две книги. Не само заради това, че от тях „ще научите неща, които само сте си мислили, че познавате" (Андрей Пантев). Не само заради огромния труд на авторите. Не само заради породените от редовете им мигове на търсене, въпроси, гордост и тъга. Не заради Васил Иванов Кунчев - Левски, а заради себе си. Заради децата си, заради духа си. За да пребъде България и „име Българско да гърми в цяла Европа".



Да държиш в ръцете си човешки живот

Весислава Савова /rarebird/ | 2009-11-23

„Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.



Разкрит живот в скрити белези

Стефан Кръстев /Cefules/ | 2009-11-22

Търсим себе си в този панаир от екстремални усещания, рухвания на ценностни системи и внезапната им замяна с нови, искаме да променим живота си. Понякога го постигаме и си мислим, че с това ще променим действителността. Често оставаме с подобно впечатление, когато промяна е настъпила в самите нас, когато сетивата ни са променени, и разбирането за средата ни, за това, което ни е изглеждало неправилно и е пораждало усещането ни за несъгласие. Всъщност човешкото, най-човешкото състояние. Или, както сам за самия себе си, неволно, докато четях тази книга, нарекох това състояние „синдром на пилигрима".



Влюбена по рождение

Балчо Балчев | 2009-11-01

Едно своеобразно завършване на пръстите на една ръка, с която тя посочва нещата от живота, предпазва и ласкае. Защото е влюбена по рождение. А любовта е страдание - "светла гондола в океана на вечния мрак ...".

И ако в предишните й поетични книги присъства ярко гражданската й позиция и личния й протест към социалните несправедливости, то в "Змия върху кръста" Светлана Йонкова изповядва най-вече себе си и своята житейска зрялост.

"Змия върху кръста" е петата поетична книга на Светлана Йонкова.

 

Тя е учител, поет, бард и художник - все светли призвания в името на духовността, която съвремието ни лицемерно е загърбило, отдадено на фалшиви идоли и имитатори. Освен като учител, Светлана е работила като пощальон и продавач, а това е ясна символика за натюрела на една творческа личност, обърната с лице към хората.

Всички свои таланти тя събира в едно, когато запее със своята китара. Така оживява древната същност на поезията и на музиката, събрани в неподправеното въздействие на живото изпълнение. Тогава тя рисува с думи и звук своите откровения и послания.



КНИГАТА, която обнадеждава

Зорница Раданова | 2009-08-02

Много дълго време рецензията на тази книга отлежаваше в мислите и бележките ми. И не за друго, а защото тя е наистина сериозен труд, към който трябва да се подходи сериозно. За да не бъда голословна, ще си позволя да цитирам кратка част от анотацията към "Кризата, която обнадеждава": "Тази книга е едно уникално проучване на днешната българска литература в нейната сложна динамика... От години насам Владимир Трендафилов прави прозорливи антропологични анализи на българското литературно поле. Понякога влиза в произведенията и ги коментира отвътре като сложни системи от качества и несъвършенства. Понякога излиза от тях и ги коментира отвън, от гледна точка на яростните им борби за повече територия, власт, слава, контрол над публичното пространство.



¨Сънувах човешко лице¨ - най-земната фантастика

Северина Самоковлийска /annabell_/ | 2009-08-02

Ако някой ви каже, че в България добра фантастика не се пише, просто можете да му нахлупите на главата сборника „Сънувах човешко лице" на Фондация Буквите. Няма да го заболи много - за нещастие книгата е само сто и шестдесетина странички.

Ако ви трябва специална причина да прочетете този сборник, мога да ви изброя точно осем - толкова са творбите, намерили място в него. Вземете тази книга и й се насладете от първата до последната страница. Ако не го сторите, ще имате пълното основание да съжалявате. В нея са събрани прекрасни силни образци на родната фантастика, бисери, които ще ви докоснат и променят завинаги.



Сборникът „Пълнолуние” – поезия в проза

Северина Самоковлийска /Annabell_/ | 2009-07-06

Какво бих могла да напиша за сборника „Пълнолуние" на Иван Воденичарски? Най-чиста поезия, в любимия ми формат - разкази. Красива, тъжна книга, изпълнена с носталгия. Десети ноември и демократичните промени белязаха живота на цялата ни нация, за добро или лошо. Много хора така и не успяха да се приспособят към новия ред, или пък той им е донесъл само страдания.

Не бях чела скоро книга, която да ме докосне така, толкова дълбоко и умело. Със сигурност, ще има хора, които ще я отрекат, дори ще се втурнат да нападат автора, но това ще е защото няма да си позволят да го разберат. Защото определени дати в историята, смяната на политически сили и строеве е нещо, което променя, предизвиква сблъсъци и убива тези, които не могат да се приспособят. На тях бих казала само - оставете за момент политиката и отворете сърцата си за простичката човешка история, не се взирайте само в миналото и в немотията. Позволете си да почувствате „Пълнолуние" и светът ще стане по-добър.



За любовта, морала и още нещо...

Северина Самоковлийска /Annabell_/ | 2009-05-30

Ха сега де! Шах с пешката. Как се прави рецензия на книга с афоризми? Трудно, как.

За Стефан Кръстев иде реч. Бесния с розите. Какво го е накарало да пише афоризми? Не е ясно, но си струва. Или поне това ще установим ако „поразлистим" книгата.Основната идея е: прочетете „Светли мисли за черни дни". Чете се бързо, на един дъх и ще ви хареса. Ако ли пък не, пак си е струвало да й отделите 20тина минути - така имате шанс да блеснете при разговор с „некои по-ентелегентни събеседници"...



Намигване от дяволчето Яна

Северина Самоковлийска /Annabell_/ | 2009-05-30

Първо впечатление от "Хроники от Сърцето на Дявола" - ако в някой от крачолите на времето се кръстосат гени на Роулинг, Пратчет и Тимоти Зан (не знам защо, но за него си мислех през цялото време докато четях), резултатът ще се казва Яна Александрова. И на всеки, който прочете романа ще му стане ясно, че сравнението ми изобщо не е пресилено.

 

  С какво си приличат "Хари Потър" и "Хрониките"? Безспорно има общи неща. Като започнем че и в двете става дума за училище за "специални деца", и минем през прилики между някои от героите (Емалин, която на мен лично ми напомня за Хърмаяни, и Дентал Академи - за Драко Малфой). Което никак не намалява стойността на романа - все пак напоследък чувам че дори Урсула К. ЛеГуин била преписвала от великата Джоан Роулинс, та защо една млада писателка да не се опре на нея?



За иконите, които не горят...

Елка Няголова | 2009-02-18

Дякона Левски. Иконата, която не избледнява, не се напуква, не гори – въпреки пожарите на времето. Иконата, пред която се кълнем мълчаливо или се срамуваме.
 В този роман Константин Дуфев гледа направо към ярката и безкрайно драматична личност на Апостола. Той не просто върви по следите на една съдба, следвайки хронологически познатото време. Сам обладан от възрожденския плам на това време, писателят се взира по-скоро в психологическите връзки: Левски и времето, Левски и непрогледналият народ, Левски и другите апостоли на национално-освободителното ни движение, Левски и авантюристите-поборници, наивно замаскирани под прикритието на неразумната смелост... Разбира се, интересни са и връзките: Апостола и просвещенците-еволюционисти, Апостола и българското чорбаджийство, родолюбиво само на думи... При обрисуването на тези герои бавно и полека емоционалните краски на повествованието се сгъстяват и писателят ни подготвя за темата „предателството”, без да е успял да достигне до нея. По-скоро, успял е да посочи психологическите предпоставки, родили предателството. И това, че не виждаме обвинителния писателски пръст, който заклеймява конкретния предател, не значи, че отпада обвинението за колективната вина, нито горчилката от тази, изписана от Апостола дума „Народе????”



Рискът да владееш положението

Елена Диварова | 2009-02-08

 При Ели Видева словото идва след изживяното и премисленото. Измислици няма. Така е и в новата й книга, която наскоро имаше премиера пред пловдивската публика – стихове под надслов „По оста”(*).

Заглавието използва контура на установени езикови кодове, като го прескача и даже преобръща. Традиционният фразеологизъм „Да вървиш по ръба” означава баланс между позволеното и забраненото, между сигурното и опасното. Във всички случаи да вървиш по ръба означава да предприемеш някакъв риск. А Ели Видева в тази стихосбирка върви „по оста”. Обратното на периферията – в центъра. Обратното на възможността да се прекатури. Състоянието „по оста” означава власт – да преобръщаш, да трансформираш. Да бъдеш „по оста” означава да владееш положението, а в това също има риск! Там се вихрят центробежни сили и кой знае къде могат да те отпратят. Посоките им се разгръщат като ветрило в ръката на поета



Време е за трети ренесанс

Едуард Кехецикян /чезал/ | 2008-12-08

Разлиствайки „Време е за Трети Ренесанс” аз, с изненада, се изправям пред една неочаквана среща със стихосбирката – нейната композиция. Различна структура на отделните стихотворения, различна ритмика, различни мотиви, около които се гради стихът.

 

Национални, социални и дълбоко лирични позиции търсят съчетание, изразявайки – може би – обща идея. И се питам, успявам ли аз, бидейки читател, да достигна смисловите паралели и емоционалната основа, които са породили призива към Трети Ренесанс. По какъв начин епичното обръщение към Левски „Как да пиша за теб, Апостоле, /щом не слагам в торба главата си” се сплита с екзистенциалистката трактовка на „По пладне ме мъчи хронична умора, /а нощем, напротив, не мога да спя”?

Моят отговор: „Време е за Трети Ренесанс” е стихосбирка, която не е за четене.

Тя е за препрочитане.



ЕПИСТОЛАРНА РЕЦЕНЗИЯ - "Писма от брега"

Катя Зографова | 2008-11-09

Символично случване ми се струва, че след Дора Габе в твое лице имаме още една поетеса, при това също добруджанка, посветила цяла книга на Морето (Разбира се, не забравям, че и в морската тема вековницата Габе се конкурира с ранната «Звезда на моряка» на Багряна). Но ти си по-близка по чувствителност, по промисъл, по следлюбовна осененост с Дора Габе. С твоята землячка дори имате общ образ – този на скалата, галена от женствената вълна /един от лайтмотивите на Габе, както забеляза Миглена Николчина по време на конференцията «Дора Габе, теменугите и другите» в Добрич/. Но при теб той е по-горещ: «скала, взривена от обич» /»Думите»/. Подобна свръхпрегръдка на земята /на каменната й твърд/ и морето наистина може да се нарече славянска. /Впрочем, ти и така си определила авторската си идентичност:  Елка Няголова – радетел на славянството... 



Ивайло Диманов по следите на тъгата и пеперудите

Мария Узунова | 2008-08-25

В случая със стихосбирката на И. Диманов обаче ситуацията бе друга - един-единствен негов стих, при това прочетен в Интернет, буквално ме омагьоса и без да знам нищо за автора, си набавих книгата.
И така, текстът, който ме привлече тъй силно е пропит от фина самоирония и нежна мелодичност. Още в тази моя първа задочна среща с лириката на И. Диманов усетих беглата сянка на тъгата, фигура, прокрадваща се на пръсти в поетичното му творчество, която впоследствие ще опитам да “разшифровам” по-детайлно. За да не разпалвам излишно любопитството, ще цитирам строфата, превърнала се в същинско откровение - едно крехко търсене на нежността и взаимността чрез загърбване на собствената болка:

Уморих се да търся принцесата. Няма я.

Е, и аз не съм знаменитият шейх на Катар.

А душата ми сякаш Самарското знаме е.

Има повече кръпки от дрипав клошар...



Творби в общ книжен дом

Христина Петрова | 2008-05-09

Събирането на творби в общ книжен дом е предизвикателство, което изисква и особен вид смелост. Докато събира парчетата, Авторът не само ще разгърне написаното от ръката си, но и ще му се наложи да го прочете през критичната или сантименталната лупа на годините. Възможно е и да си припомни кога и защо и какво го е вдъхновило, ще се срещне със себе си (от вчера, ами ако не се познае?) и нещо още по-трудно – със способността си да създава оня така необходим паралелен спасителен бряг; способност, която може и да се е претворила от лодка на котва през годините.

И в този ред на разсъждения е естествено като обща шатра за предходните поетически вселени да се яви заглавието на стихосбирката “Меки камъни”. Между душата и камъка същестува тясна връзка и те олицетворяват двете посоки: камъкът пада надолу, душата се издига нагоре. Космосът е цял. Според тълкувателите дяланият, обработеният от човека камък, е изцяло творческо дело, и като такъв той е загубил искрата от Бога, превръщайки се в нещо друго. А необработеният, “мекият” камък, е символ на свободата, защото много образи спят несъбудени в него, а и древните са го считали за двуполов елемент. Преходът от необработения към обработения камък чрез намесата на поезията(чистия дух), сиреч чрез божественото озарение на жреца творец, символизира превръщането на душата от неука и няма - в познала тайните, достигаща до прозрение. Като добавим и факта, че камъкът е често срещан в олтарите и чрез него се пророкува и гадае, вече няма и съмнение, че Константин Делов е съобразил заглавието с онези толкова ясни духовни препратки в творчеството му към световете вън и вътре в нас. Непроницаем или осигуряващ емблематичния образ на вечността, камъкът “омеква” в творческата пещ. Константин Делов “омесва” в словесните си погачи митологеми и универсални символи, създавани от Античността до наши дни. Стихотворенията му “разговарят” с предпочетени от него класици като Сеферис и Къмингс, Емили Дикинсън и, разбира се - с Библията…



Многоточия - Събка Митева

Камелия Иванова | 2008-03-17

Това е книга, която с финес ни отвежда към нашето лично „Извисяване”. След като сме изминали всяка една точка от своето лично „Многоточие”, след като сме си позволили свободата да се отдадем на едно „Обвързване”

„Многоточия”, както разбрахте, съдържа няколко цикъла. Аз вече ги споменах в казаното до тук, но сега ми се иска да ви преразкажа историята на всеки един от тези цикли.

Първият от тях, „Многоточия”, започва със стих, задаващ ни въпрос и опитващ да ни върне в спомена, в деството, в чистотата. Така както започва всяко ново начало. Така, както би трябвало да започва всеки наш досег с нова книга. С чистота... и с отворена душа.



Джоб за дребни монети

Камелия Иванова | 2008-02-22

„- Един ден ще обърна света – казвах. - Представяте ли си, за момент хората ще се почувстват неразположени, ще спират, ще вадят кърпички от джобовете и ще бършат устните си. След това ще продължат, но светът вече няма да е същият. Изведнъж злите ще са станали добри, ще стане страшно изведнъж, толкова изведнъж, че всички ще са ужасно учудени и за около пет минути земята ще се завърти по-бързо – от силата на учудването им, а небето ще се изпълни с шапките им. Това ше бъдат петте минути на световното щастие - казвах - Малко след това хората ще се почувстват зле, ще се усетят пусти и на всички изведнъж ще им се прииска да има поне един зъл човек, за да осмисли живота им.
Тогава добрите ще станат зли и всичко ще си дойде на мястото, но какво
от това! Все пак пет минути са много време, страшно много време..
.



“Небесна трапеза” с приятели и слънчево вино.

Камелия Иванова | 2007-11-22

В новата си поетична книга с избрана лирика поетът Димитър Милов кани на “небесна трапеза” своите детски и светли години от младостта, своите приятели, поетите, от коите се е учил, страховете и желанията си, да си поговорят с по чаша “небесно питие” в ръка. И ги повежда през Рила, където е скътано родното му място Тополница (“Село в ниското. Село с високи тополи”), където “под крило на обич” е роден и “закърмен” с “блага дума”. Поканил е най- скъпите, най- верните приятели, за да сподели с тях “написаното на свещ”, когато е “скръбна, непрогледна тъмнина” и светулки “се носеха във такт”.

Светулките се носеха във такт.

След време проумях, че бе това 

тържествен танц на светлината. 

(“Нощ”) 



Книга в жива подвързия

Камелия Иванова | 2007-11-22

Издаването на книги-билингви (двуезични) има своята доста дълга традиция в славянския и най-вече в руския поетичен свят. Първата ми среща с такава книга беше, когато бях малка и прохождах в изучаването на английския език. Изданието – двуезично – на английски и руски език – на стиховете на Байрон. След това последваха нови срещи с двуезични книги, но тази първа се е запечатала в мен с красотата си и с това за първи път изпитано усещане да четеш думите на автора и веднага, до тях, някой да ти е дал възможност да разполагаш с ключ за разбирането на тези слова. И сега пред мен е една такава нова среща – с руските стихове на Александър Елизаров и с ключа към тях – превода на Любомир Занев.

 

Преди всичко това е книга, провокирала смелостта и на автора, и на преводача. Да издадеш стиховете си в страна, която не ти е родна, в която не живееш, която познаваш от далеч, да допуснеш тези, които ще четат словата ти, в безкористно споделената и разголена си душа, при това на език, който за тях е познат, близък, но не роден, за мен е смелост, която проявяват единствено рицарите, благоговейно отдадени на своята дама. А за Александър Елизаров тази дама е Поезията. Поезията, която събужда непреодолимата потребност да изразиш и споделиш себе си чрез Словото, да пуснеш читателя в онова истинското, „преживяното – плодовете на тъгата и радостта, мятането на душата между земята и небето” (Кирил Ковалджи). Потребност и смелост, които се раждат само в сърцето на надерения, докоснатия от Бог, талантливия.



"ЗЕВ" - Ивайло Дагнев

Константин Делов | 2007-09-30

Тази книга е своего рода интелектуален алпинизъм по вертикалните трасета на разсъдъка, сърцето и духа; катерене с пълния набор от риск, лудост, обичане, търсене, очакване, страдание и спасение. Тя е болезнено укротяване на времето и пространството чрез компресия на „спомен-мечта-сега”; плод на големия експеримент да живееш пълнокръвно и смислено, да придаваш „на утринта усещането звънко за човек”. Тук поетическата география е с нагънат релеф от многообразна графика и ритмика, което ангажира читателя докрай. Стилистичната разнородност описва творческата амплитуда на Ивайло Дагнев, който владее силата на словото от древната библейска поетика, през българската „Яворова” мелодика, до дръзкия модерен лад на западните верлибри. Това е четиво, което не мами, не подвежда с позьорство на формата и съдържанието. Напротив – откровеността може да ви дойде в повече, поради на моменти безпощадната церебралност на стиха. Понеже силен подтик на интелигентния автор и съществена причина за творческия акт е да се вникне in rerum natura. Накратко казано – озоваваме се пред зев в света, където познанието на човешката същност е истинското „осигурително въже” .

Големите и малките - Константин Делов

Светлана Стойчева | 2007-09-30

Ако не беше поезията му, сигурно щях да си мисля, че само тютюневият дим го свързва с небето. Ако беше само поезията му, дали нямаше да се изкуша подир: “И няма вече изражение лицето ми, ...и върху него всеки може да рисува/ каквото суетата му подсказва...челото ми ще бъде като камък,/ за да изсичате във него имената си”; или щях да си го представям чрез ескизите най-вече на болката: “той има белег на лицето”, “сърце от чам, срещу което цяла седмица са хвърляни ножове”; или пък щях да го виждам през образа, който най-харесвам: на “лодката със дъното нагоре”



Вавилон - Робърт Леви

Стефка Пискулийска | 2007-09-24

Във Вавилон (и оня, от Библията, и тоя, на Роберт) стълпотворението е едната страна на медала, другата е лингвистичният, ерго – семантичният микс. За неразбирането и самотата говоря. Самота, премерена в километри асфалт, в пепел от стихове, в пропусната, проиграна, пропита или изпита любов. Слънцето наистина не свети еднакво за всички – затова си го разменяме и му се радваме толкова. Слънце – егоист! А зимата по своему се оказва щедра – на студ и самота. Говоря за човека – йероглиф, за ТОВА АЗ, което е експлицирано и образно, и дори пунктуационно. А поколенското е равностойно – като тая идентификация, дето все си я търсим и си играем на Диоген - понякога даже в стил “Дисни”.