Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
Ваучери
Начало
История
Новини


 
КНИГИТЕ  
Тема на броя
Критични вибрации
Представяме Ви
През годините
Нобелови лауреати
Пътят на книгите
  За писането
  За издаването
Пишете ни:
info@knigite.bg
Прeпоръчвани Е-книги  



Тема на броя  
Зина - Малката вещица Хриси

Незримите очи на вечерта, сякаш се бяха втренчили в нея. Тя усещаше, че един друг магичен свят се опитваше да измести вниманието й към себе си. В този свят невъзможни неща нямаше. И малката Вещица му се отдаде напълно.

Не можеше и не искаше да се бори с него. Усещаше го толкова близък и уютен, че протегна ръка към малкото си огледалце, докосна се до стъклото му и промълви:

 

Аз ще гледам в очите ти

и ще виждам там

само себе си.

 

Ти ще гледаш в очите ми

и ще видиш

другата мен.

 

Пространството се изпълни със снопове от лъчи - жълти, червени, виолетови, сини. Цветовете заиграха по стените на стаята. Една врата се отвори и малката Вещица потъна в лоното й. "Къде съм?"- помисли си тя изненадана.

Светът, който я беше привлякъл се оказа не толкова различен от реалния. Беше подреден и светъл. Всяко нещо в него си имаше своето място и своята роля. "Колко е истинско!" - прошепна тя сама на себе си. Огледа се и видя,

че всяко нещо в този свят живее свой собствен живот, независим от нищо.

"Ехо! Ехо!" - чу се полудетски вик откъм гърба й. "Тук съм! Ела при мен!" - продължаваше да настоява той, докато Малката Вещица се въртеше и го търсеше с поглед. "А това не е ли...?" - и мисълта й секна от изненада,

когато пред погледа й се озова първият текст, който бе писала. Беше измачкан и пожълтял. Беше забравен и изоставен. Разкривените букви по него й напомниха за онзи етап в детството й, когато си мислеше, че света винаги

ще си остане по детски чист и подреден... Ръцете й инстинктивно се втурнаха към него. Толкова искаше да изтупа прахта, насъбрана по гънките на листа. Толкова искаше да го изпъне и да го прибере в малкото джобче на пижамата си - близо до сърцето си, но в мига, в който ръката й щеше да го докосне той изчезна. "Ах!" - изплашена подскочи тя - "Как е възможно?!" и малката Вещица разбра, че все пак има и невъзможни неща. Пространството  около нея сякаш се изкриви и придоби гънките на стария лист, който се опитваше да докосне. Сега гласът му се разнесе около нея променен  - провлачен и далечен, изкривен и толкова близо до ухото й: "Ние сме света, който ти създаде! Ние сме нещата, които ти написа..." - в този глас кънтяха сякаш гласовете на хилядите думи, изписани от нея. Да, те имаха

своята подредба, но в изкривения свят на изписаната фантазия на малката Вещица се бяха разбутали като парченца от пъзел. "Нареди ни! Подреди ни, за да продължим да съществуваме!..." Едни звънливи гласчета се обадиха от

една гънка на листа и малката Вещица се втурна към тях. Бяха й толкова познати. Бяха й толкова близки, че й се прииска отново да ги чуе: "Къде  сте, Думички, откъде се обаждате?!"- питаше тя въртейки се около себе си,

но те не отговориха. "Явно - помисли си тя - ще трябва да се заема с тази бъркотия! Но откъде да започна?!Ами - да!" И зарадвана от собственото си откритие малката Вещица коленичи. Ръцете й започнаха да приглаждат хартиената повърхност, върху която седеше и скоро листът там стана гладък.

Тя се наведе и го целуна, после щракна с пръсти и посочи към мястото, но вместо там да се появи дума, се образува дупка - като от изгорено с лупа.

"Олеле! Какво направих?!" - разстрои се тя и ядосана повече на себе си потропна с крак. "Ще опитам пак - май сбърках заклинанието си! Ще пробвам така: Аз потеглям на север, // ти потегляш на юг.... и нещо се случваше после... И какъв беше краят?! А - да: но нали пак ще се срещнем // с теб и лятото тук..." Размаха ръце и описа кръг около себе си голям, колкото едно море, и - чудо! - думичките се наредиха. Едно листче сякаш се откъсна от големия лист, но право и хубаво. "О, малка Вещице, по-лесно ще стане, ако си спомниш първото от нас!" каза то, завъртя се за благодарност около нея, целуна я по бузата и се изправи, сякаш подредено в книга. "Ура!!! - помисли си Вещичката - вече знам как да подредя разбърканите думи!!! Я, да видим сега: Сетивата първи сещат туй, което // най-последно признава сърцето... " И думите и листовете се занареждаха едни подир други. Няколко мига по-късно Книгата на Невключените в цикъл се беше оформила. Малката Вещица й се порадва, но умората й надделяваше. Тя прошепна заклинанието си за обратно връщане в реалния свят и думите му се изписаха с огнени букви в пространството около нея:

 

Преплетени в Гордиев възел,

твърди като диамант,

крехки като кристал,

отразени в Огледалото ми -

сутрин.

 

Цветовете на дъгата отново се завъртяха в нестихващ танц около нея. Жълтото следваше червеното, синьото следваше жълтото, червеното гонеше синьото... Цветове и думи се сплитаха в едно. "Ще се върна тук!" - извика

малката Вещица точно преди огледалото да я върне в реалността. "Ще се върна!" - повтори си тя, приседнала върху леглото. Протегна ръка, дръпна завивката и мигом заспа. Сънят й беше странен. Някак си насечен, някак си притеснен. Дали от умората на огледалния свят или от друго нещо малката Вещица хем спеше, хем усещаше, че нещо я вика и тя трябва да се отзове. Това тягостно чувство се просмука в нея и тя, остана без сили, се остави то да я поведе към неочакваното. Пред очите й се рисуваха всякакви пейзажи, пребродени вече през листите й, разказани с думите й, осъзнати в мислите й. Но нещо я караше да изтръпва - едно неспирно търсене на Нещо. И когато сънят й я

заведе в малка приказна книжарничка тя зърна с крайчеца на окото си Нещото. То беше сбутано измежду многото неща на лавицата и оставаше скрито за този, който не го търсеше. Беше изискано, беше ръчно изработено и

красиво. Малката Вещица се усмихна сама на себе си - "Ето го моето Безценно! Намерих го!" и протегна ръка, за да вземе новата подвързия за своите изсънувани разкази. В този миг, когато ръката й се докосна до Безценното тя скочи. Озова се обратно в тишината на стаята си. Утрото се протягаше лениво под прозореца й и ... и в едната си ръка, незнайно как, тя държеше безценната подвързия от приказната книжарница. Погали я - кожата й беше опъната и някак мека. По нея се различаваха странни шарки, сякаш бяха на древен език. Без да иска прокара  подвързията пред огледалото и то сякаш изстена. В стаята отново заиграха различни светлини и Безценното натежа в ръката й. Малката Вещица се изплаши, но любопитството й надделяваше с всеки изминал миг. И докато светлинките все още шареха по стените, тя отвори прекрасната подвързия. В нея се бяха наредили разказите - по-старички и поразкани вече пред много хора, но те стояха там сякаш чак сега намираха своето убежище.

"Дяволът се е вселил в това огледало! - помисли си тя, но после се разсмя - Какъв ти Дявол, та нали аз съм Вещица - малка, ама Вещица!" - Отражението й й отговаряше с нейните думи и от огледалото в нея се втренчваха две очи - нейните, но сякаш я гледаха от един забравен миг, от една училищна скамейка, където за първи път се бе докоснала до тайното познание на магията на думите... "Ах, сякаш говоря със себе си!" - тази мисъл се натърти в съзнанието й сякаш бе камък. И това продължи часове - разговорът между малката Вещица и нея си се превъплъщаваше в страниците на един роман, роман който щеше да я превърне в истинска Вещица.

Когато започна да осъзнава случващото се тя вече беше израснала - детското в нея беше загубило миловидния си облик и тя се разпозна като млада и хубава дама. Завъртя се с целия си финес и грация пред огледалото.

То въздъхна и се изви по образа й, дълбокият му глас се протегна из стаята: "Имаш още много да учиш, моя малка Вещице! Но аз съм тук - ще скрия грешките ти, ще те укоря, когато си виновна или не внимаваш, но аз винаги ще бъда до теб..." - гласът му се отдалечаваше от нея, но тя го чуваше все още ясно. Беше се приближила до прозореца, който огледалото й отразяваше в своя обков и се усмихна на света, останал зад стъклото му.

Предстоеше й карнавалът на живота.

 


Прочeтено от:1535
 
Сподели във Facebook
Предишна статия     Следваща статия
Северина Сатърлийска или Как Стефан стана Кинг! IN MEMORIAM Никола Йонков Вапцаров
Е-книги  


Пазачи на обрани бостани
Автор: Радослав Филипов



Последни материали  
  „Обикновеното лице на злото“ или необикновеното лице на Калоян Захариев
  Къщата с петуниите – сълзите и усмивките на Ина Крейн
  Автобиографично интервю - Татяна Йотова
  Моята гледна точка за авторското право и неговата защита
  Преди да има криле, човек има корени
Събития