Пътуването към "Брегът на мрака"

Тема на броя

Кристина Каменова | 2009-05-01


Брегът на мрака "Брегът на мрака" е роман, който трябва да се чете много внимателно, защото в на пръв поглед безцелните лутания и размисли на автора- Андреас Сакс, читателят открива една нова, изкривена действителност на света, в който живеем и един огледален, гротесков образ на съвременника. И колкото повече се вглеждаш между редовете, толкова по-плашещо ясен става паралелът между тук и сега и там и тогава. Между това, което разбираме като общоприето и онова, което в същност е истина. Авторът ни повежда на едно пътуване, огледано през наркотичен розов филтър, за да започнем да си задаваме правилните въпроси: Кое всъщност е реалното- изкривеният наркотичен свят в романа или усещането за правилно и грешно на емоционално осакатения съвременник, който доброволно и безропотно продава душата си на Дявола? Това ли сме ние - хората? Това ли са нашите ценности и разбирания? Това ли ще завещаем на поколенията - едно прогнило от опиати и злоба общество и изпразнено от смисъл съдържание.

И потегляме в търсене на истината. С надеждата, че ще успеем да прозрем себе си и да се видим през защитното було на екстази и прахчета за щастие. Още с първата страница обаче попадаме в един различен свят, където времето е несъизмеримо с часове, дни, години или исторически събития. Защото всъщност те не са важните. Важен е жизненият опит и съзряването. Именно те ни правят морални и обществено отговорни, както пред себе си, така и пред другите. И в търсенето на това самосъзнание и израстване, авторът прави паралел между 60-те и 90-те години, между минало и настояще. С надеждата да намерим промяна, която е „социална, вътре в душата на индивида и отвъд нея". Не с новостите, налагани от политици, измислени моралисти или унищожителни войни. А за душите на хората. За прозрението, че измамното щастие, което носи дрогата, алкохолът или безпътният живот, не са това, което ще осмисли съществуването ни. За осъзнатата нужда от свобода. И не само в нейното физическо измерение, а и като мерило за дух, мечти, изказ. Като исконно право за пълноценен и пълноправен живот, който не се подчинява на „автоматични винтовки, гранати и гумени полицейски палки", защото има най-голямо и силно оръжие „Свободният глас и Сърцето". Защото е осъзнал, че социумът е най-великата движеща сила, когато носи промяната към по-добро. Това търси авторът. Това търсим и ние, вглеждайки се в съвременното общество, но колкото повече го правим, толкова по-ясно осъзнаваме духовния му и морален разпад. Осъзнаваме, че сме осквернили понятието „социум", превръщайки го в една маса - обезличена, безропотна, бездуховна. Една маса от слепци и глупци, които не желаят да се борят, да градят. Потънали в забрава, самосъжаление и празнота.

С всеки следващ момент, в който авторът спира, за да направи равносметка на видяното, читателят все повече се замисля над картината, която се изгражда в съзнанието му. Осъзнава, че промените всъщност не са настъпили; че Свободният глас отдавна е замлъкнал, а Сърцето бие едвам. Разбираме, че сме влезли в един стереотип, който обезличава индивида, потъпква новаторството, покорява човешката същност. Оглеждаме това през призмата на наркотика, прозирайки ограничеността на живота, в който сами сме се затворили. Сблъскваме се с лицемерието и бездушието, неспособността за пълноценно изживяване на мига без стимуланти. Свидетелстваме за търговия с онова, което единствено ни е останало- душата. Общество, което се самоизяжда. Хора-консуматори на себеподобните си. Това откриваме в пътуването си към слънчевите брегове на новата действителност.

Един слънчев бряг, модернизиран и унищожен до неузнаваемост. Едно огледално изображение на съвременната човешка реалност- бетонна джунгла, където се чувстваме защитени от изблици на мисли, разум, природа. Автоматизиран свят, управляван от електроника и бездушност, населяван от сенки, които в отминал живот са били Човеци. Днес с плътно затворени врати, спуснати тежки решетки, зазиждаме старателно сърцата си. Застрояваме всяко кътче земя, така че не остава въздух за дишане, камо ли за живот. И тук - в този жалък, пагубен опит за криворазбрана цивилизация, погубваме и малкото, което е останало от човещината. Губим силата и желанието за промята. За излизане от всеобщата летаргия и апатия. За въставане срещу наложените от себеподобните ни норми. Защото именно да търсиш промяната- това е движещата сила на всички общества. Много по-лесно е да „се отдаваш на живота си от ядене, телевизия, сране, спане, някаква работа, където трябва да попълваш някакви документи", отколкото да влагаш мисъл и чувства. Да проявяваш разум и любопитство. Да искаш нещо повече от живота и да полагаш усилия, за да го получиш. Да можеш да заявяваш и защитаваш интересите и желанията си. Авторът дава много точно сравнение за съществуването на модерното общество - „Целият тази живот изглежда като един прав житейски ескалатор, който не върви нито нагоре, нито надолу. Не можеш да кривнеш от пътя, а просто се носиш направо, където в един момент ескалаторът свършва на ръба на някаква скала, хвърляща те в Забравата и душевната смърт.", цялото пътуване, за да откриеш частица жизненост в човека, губи смисъл, след бавното осъзнаване, че хората вече не са хора, а просто роби на изкуствено наложени стереотипи. И целият свят като че ли заприличва на един безкраен бряг на мрака, заобиколен от море безсловестни, безчувствени, автоматизирани, човешки обвивки- „жалки, неприспособени хора, които не могат да намерят място в пространството и времето". Осъзнаваме, че всъщност няма понятие като „Съни Бийч", защото социалната пустота и мрак поглъщат и изкривяват всичко светло, което би пробудило човешкото в хората. Затворени, ограничени в собствените си егоистични проблеми- това сме ние. Без вчера и без утре. Без цветни нюанси, които да осмислят живота и да го направят истински. Едни малки общества, където всеки мисли и се грижи само за себе си и дори не забелязва околните. Хора, отдавна изгубили връзка със света около себе си. Изгубили представа за добро и зло, без ценности и без интереси. И сякаш ни е страх да погледнем в очите на този до нас. Разделяме се по класи и съществуваме, като по случайност. Едни мизерстват и се превръщат в роби, а другите като че се превръщат във вампири, които, подивели от глад за богатство, се нахвърлят върху братята си-човеци и изпиват всяка капка кръв от тях. Така се самоизяждат в глупав, никому ненужен и поразяващо жесток животински копнеж да властват. А на кого е нужно това?- пита авторът и се сблъсква с мълчанието на читателя. Може би на обществото му трябва именно от това- да му се покаже по най-грубия начин реалността и да се види като в криво огледало. Защото всичкият този стремеж към богатство и власт не може да ни върне или замени човешката топлота. Така живеем и умираме в собствените си блудни идеали за живо. Еднакво нещастни и жалки. По равно сами. Едните си плащат, за да бъдат задоволявани смешните им капризи; измамното усещане за престиж, власт и пари. А другите просто безропотно продават фалшиви усмивки, измамни чувства. Като че ли авторът поставя табелка, с която съобщава, че можем да си поръчаме и закупим всичко - от обич до уважение - и то на уникално ниски цени. Защото човекът е евтина стока, а чувствата и мислите му- още повече.

Сякаш за да направи картината още по-ясна и отчайваща, авторът изгражда и образа на продукта, който това общество дава. Едно поколение от деца, които не помнят да са имали детство, защото са го пропилели в търсене на едно изкуствено, блудно щастие. Деца, които няма да доживеят двадесет, заради безумието на времето, в което живеят. Защото какво да очакваме от тях, когато обществото намира за съвсем нормално да ги подминава с безразличие, докато лежат, изпаднали в алкохолен или наркотичен делириум по канавките. Затворени в себе си, озверели от ламтеж за имане или ругаещи тихомълком живота, забравят да възпитат децата си. И както авторът пита „Кой да каже на хлапетата, потенциалните консуматори на новото време, които ме спират по улиците, за да ме питат от къде да си купят амфетки или пико", какво в същност си причиняват. Да им обясни, че „Злоупотребата с наркотици винаги е била една мръсна пътека към задната врата на живота и такава трябва да си остане, а не модна индустрия". Те са просто невинни жертви на обществото, които имат нереална представа за ценности и приоритети; които не знаят какво са изгубили, защото никога не са го имали. И когато подрастващите не могат да задоволят копнежите си по новото, носещото емоция и живец, те посягат към най-лесния възможен изход- дрогата, към това, което им е познато. Защото така са възпитани- да вземат без да се замислят какво могат да създадат, защото не са научени на това. Едни млади, които ще останат неизвестни и зачеркнати от живота- „Поколение Х". Просто „Едни хора, които са поискали да се забавляват на бързи обороти, още преди да им е дошло времето за това. Твърде рано.". Тук идва отчаяният възглас на автора „Крайно време е да се събуди това корозирало поколение от съкрушителната реалност, която избягва, и в която си пропилява безцелно младостта, затваряйки се в черупката си и игнорирайки света около себе си". Последен опит да се пробуди обществото и да му се насади съвест.

Това е роман, който не трябва да се чете ред по ред, а междуредие по междуредие и тогава ще открием себе си. Именно това е била целта на автора- да ни накара за части от секундата да спрем и да видим в какво сме се превърнали. Едни роби на материалното, които се самоизяждат взаимно по пътя си към брега на мрака. Всеки затворен в себе си. С единствената цел да се продаде колкото е възможно по - скъпо на Дявола. За това авторът предприема пътуването към брега на мрака, за да осъзнаем грешките си и да ги поправим преди да се превърнем в обречени на вечен глад за живот човекоподобни. Дано всеки намери в това пътуване свой смисъл и да промени поне малко себе си и околните.


2009-05-01 | Прочетена: 1677