Джоб за дребни монети

Критични вибрации

Камелия Иванова | 2008-02-22


Димитър Милов"Джоб за дребни монети"
Христо Караславов
ИК "Водолей"








Намерил детето между хаотичния си начин на живот, поддал се на вятъра, който неизменно следва стъпките му и тършува из мислите му, успял да познае по частичка от себе си сред постоянните си пътешествия, един музикант, който обича китарата си, но я милва само понякога, един вокалист, който смята, че гласът му е някъде сред първите на тази планета, реши да "потанцува" с думите, съхранявайки ритъма на сърцето си и на световните бури, а след това намери смелост и да покаже този танц на влюбените зрители и неопитните фенове. Така "почти на истина" и малко по на светло се появи една книга, с почти невъзможното, от рекламна гледна точка, но единствено вярното заглавие - "Джоб за дребни монети".
И това учуди не малко приятели на Ицо, които бяха запознати с почти божествената му страст, когато обмисля идеите си, почти демоничната му ярост, когато изписва думите си и точно толкова почти космическата му инерция и безхаберие, когато трябва да превърне тези идеи и думи в продукт, който да има реализация, при това - материална, видима, публична, реална изява.
„- Един ден ще обърна света – казвах. - Представяте ли си, за момент хората ще се почувстват неразположени, ще спират, ще вадят кърпички от джобовете и ще бършат устните си. След това ще продължат, но светът вече няма да е същият. Изведнъж злите ще са станали добри, ще стане страшно изведнъж, толкова изведнъж, че всички ще са ужасно учудени и за около пет минути земята ще се завърти по-бързо – от силата на учудването им, а небето ще се изпълни с шапките им. Това ше бъдат петте минути на световното щастие - казвах - Малко след това хората ще се почувстват зле, ще се усетят пусти и на всички изведнъж ще им се прииска да има поне един зъл човек, за да осмисли живота им.
Тогава добрите ще станат зли и всичко ще си дойде на мястото, но какво
от това! Все пак пет минути са много време, страшно много време..
.” („Джоб за дребни монети”)

И аз имам своите, е, малко повече от пет минути, за да напиша рецензия за този роман. Рецензия, която да го квалифицира някъде, да говори за силните му и слаби страни, за сюжетността му и липсата й, за образите и внушенията. Но някак не успявам да накарам мисълта си да потече в подобни потоци. Не мога да напиша тази рецензия. Изписвам дума след дума и все се получава импресия за автора на романа и неговото аз в този приказен роман. Усещане за този, дето е в състояние да види ловеца с малкото му телце, малката му пушка и да говори с него, не от позицията на възрастните, дето нищо не разбират, а от позицията на разпилените от вятъра листа в главата си. Под пръстите ми се изписва приказка, моя, макар и родена от авторовата, за Този, дето идва и си отива, искайки да бъде център на внимание, но и искайки никой да не разбере как жадува да бъде център, защото, ако другите разберат, ще го нарочат за лидер и тогава няма да имат свобода...
Напомням си упорито и с желание, че трябваше да напиша рецензия за един роман, писан през деведесетте и издаден, защото никога нищо не е същото и защото сега случващото се в този роман не може дори и да бъде разказано по същия начин. Напомням си, с инат и търпение, че в романа се разказва за едни момчета, дето искат да правят музика, своя музика. Едни момчета, дето се събират първоначално в едно мазе, в края на града и че тези момчета се радват на срещите си. Защото те са Ицо и един приятел, откакто се помни, и момчето, което бумка на барабаните, и китаристът, „една мрачна върлина”, на която всички викат Хари. И че всичко, всъщност, започва от един разказ – разказът за Иванът. За онова дете, дето било намерено в гората (като в приказката за Испор детенце) и отгледано в кръчмата (като в онази стара песен за Бимбо). Онова дете, което „добро било през деня”, но нощем демоните го пращали на мегдана, дето да танцува с горящи като факли ръце. Онова дете, което, макар прогонвано, все се връщало. Онова дете, което дори и удавено в кладенеца, не искало да си тръгне и да напусне селото, станало дом за него. Така, както ние през целия си живот не успяваме да си тръгнем от дома, от горящия огън в сърцата ни, от себе си. Колкото и високо да летим, колкото и надълбоко да навлизаме, все не намираме път навън – извън дома си, извън огнището си, извън страстта си, извън себе си.
И така, „сякаш от нищото”, намерила този път, Албена изведнъж започва да хубавее, защото какво би бил този роман без нея, макар и почти незрима сред момчешката тълпа. „Какво е наше село без Албена!” – прокплаква Йовковият герой и аз, заедно с него се питам – „Какво е романът ти, Христо, без тази от нищото идваща, раждащата се и завладяваща ни красота?”.
И ето че думите ми отново тръгват по други пътечки... Не по пътеката на оценяващата критика, а през вълшебната гора, в която пътечките криволичат между дърветата и ме отвеждат отново до една пейка и един старец, с неговите кучета, до един свят, който напомня по нещо света на Алиса, до един ловец и един войник...
Думите ме отвеждат към автора на този роман, към неговия стремеж да открие всичките си части, да ги слее в едно, въпреки че осъзнава, че всяка една от тези части живее в свой собствен свят, за който някои от останалите дори не са чували. Или поне не се интересуват от тях. Говорещият с ловеца, дори и не иска да мисли за онази, която е обречена да не идва на срещите на Зверчето, за да може студеният вятър да изпита едно приятелство. А пък мътните могат да те намерят във всеки от тези светове, но трябва някой да ги призове. Защото „пътят си е път” и той ни води, знаейки точно къде и при кого да ни отведе. И идва време, време, в което всеки от нас разбира, „че още един от тези полунеми, безименни бойни викове на безкрайното детство бе дошъл на мястото си.”
Опитвам се да се съсредоточа върху текста, върху думите и литературните похвати на Христо Караславов, но вътрешният ми диалог е съсредоточен върху Този, който идва и си отива... И си отива... Защото
Знам само, че истината бе безполезна и ние живеехме в океана на думите си, винаги малко пресилени, преувеличени, винаги по-цветни от необходимото, винаги по-яростни отколкото красиви. И така беше, защото думите единствени възнаграждаваха всички наши усилия, надежди и радости, макар и само с ръждясалия медал на самотата. Но това бе нашият избор. Защото истината, дори и в тези редки моменти, в които съществува не е нито величава, нито горда, нито боляща, нито страшна. Тя просто е най-скучното нещо на този свят. И затова се потапяхме в това чудато щастие да се доизмисляме непрестанно, вплетени в някакво светло съучастие с най-невероятните си мечти и да вярваме в себе си, дори когато никой не ни вярва.”
(„Джоб за дребни монети”)


2008-02-22 | Прочетена: 1719