КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Многоточия - Събка Митева

Критични вибрации | Камелия Иванова


Книга в жива подвързияМноготочия
Събка Митева
Фондация "Буквите"
ISBN 978-954-9375-12-X








През 2005г. Фондация „Буквите” започна издаването на една поредица. Поредица, чието начало беше стихосбирката на Константин Делов – „Големите и малките”. Тази книга беше представена на предишното издание на Базара на българската книга. Но я споменавам, защото тя беше първата в поредицата „Препоръчано”.
Тази поредица е различна от другите. Отличава се с това, че...
Рядко се издават книги в тази поредица. Рядко, защото поредицата има за цел да представи на читателя не просто красиви творби от български автори, а и творби, които носят силно послание, творби, изградени почти в перфектна форма, творби, които не просто докосват душите ни, не просто ни вълнуват, не просто ни внушават и ни карат да изпитваме силни емоции. Това са и творби, които, поне според екипа на Фондация „Буквите”, могат да послужат за... учебно помагало. Не зная има ли изчерпателен учебник, който да ни учи на това как се пише добре. Не зная има ли учебник, който да ни даде отговор кога и колко точно метафори да има в едни стих. Има ли учебник, който да ни даде отговор кога и как един разказ става наистина... разказ. Но знам, че има книги, които са написани така, че сами по себе си да дават отговор на тези въпроси. При това те са точно това – цялостни книги. Не просто сбор от стихове или разкази (когато са сборници), а свързани, разказващи, осъзнати и цялостни... творби. Може би, след всичко, казано от мен, става ясно защо издаваните в тази поредица книги са рядкост. „Многоточия” на Събка Митева е една от тези книги. Това е книга, която с финес ни отвежда към нашето лично „Извисяване”. След като сме изминали всяка една точка от своето лично „Многоточие”, след като сме си позволили свободата да се отдадем на едно „Обвързване”, след като сме открили онзи миг, в който да прошепнем „Време е”, и този миг ни е донесъл нашите лични „Безсъници”, в които сме изсънували своя лабиринт... След всичко това, ние някак, без дори да разберем как, сме достигнали своето „Извисяване”. Не напразно Събка Митева и редакторът на книгата Константин Делов са оставили този цикъл от стихове – „Извисяване” в края на книгата. След извисяването... идва полетът, абсолютът, новата книга.
„Многоточия”, както разбрахте, съдържа няколко цикъла. Аз вече ги споменах в казаното до тук, но сега ми се иска да ви преразкажа историята на всеки един от тези цикли.
Първият от тях, „Многоточия”, започва със стих, задаващ ни въпрос и опитващ да ни върне в спомена, в деството, в чистотата. Така както започва всяко ново начало. Така, както би трябвало да започва всеки наш досег с нова книга. С чистота... и с отворена душа.
„Помниш ли
легендата за храма,
скрил се в морето
от очите на залеза?”
Спомен..., който те учи „да плачеш с душата си” и да започнеш пътя на „Многоточия”. Път, започващ с „една крещяща въпросителна”, за да „изтече сънят в многоточия” и за да ни даде очи да видим „грапавите мисли”, които „запълват пролуките”. И това видение да ти даде сила, читателю, ако наистина си буден, да си „разкажеш приказка, в която ще лепиш счупената си луна”. Вярно, че това те прави белязан, един от „Белязани”-те, познали „силата на капката” и разрал, че, щом капката е намерила тази сила „да се откъсне от вълната”, значи и ти ще бъдеш „благословен с най-щедрото проклятие – Ти можеш”. Проклятие, което те прави достоен да продължиш нататък, да преодолееш „Самоизневери”-те си, защото
„Понякога
най-страшната ни изневяра
е прекалената ни вярност”.
Мъдро познание, за което, ти, читателю, може би, още не си готов, но... ти е нужно, за да продължиш нататък по пътя на „Многоточия”-та, за да „разлистиш очи на бездомник”, за да познаем своето „Докосване”, когато „разговарят душите”. И точно това е мигът, в който вече си свободен. Свободен за... „Обвързване”. Обвързване, в което „думите са като мъртви кладенци”, защото душите си шепнат на свой език, защото тишината, мойта тишина, в другия ще проговори. Обвързване, в което дори и не бива да се опитваме да разбираме, да се разгадаваме. Достатъчно е да сме един до друг и да помълчим.
„Не стряскай
с думи тишината ми.
Не се опитвай
да ме разгадаеш.
Не си опитвай
самотата ми да прекроиш.
Не се побира
в рамки тишината.
Седни до мен и помълчи...”
Обвързване с „точната душа”. Обвързване, в което
„По-истинска се чувствам
в трудните мълчания,
които си делим
като последна глътчица вода”.
Обвързване, в което очите на другия ни „повличат” към нови световеи се взривяваме „във бяла жажда”. И в този взрив се сливаме в една душа, с една душа и с цялата Вселена – с пухчето от тополата, с паяжинните нишки, с пътя, с пеперудата и с карфицата, „пеперудата пробола, не с цел да я убие, а да съхрани...”
До онзи миг, в който „с вятъра се разпилявам като птица” и знам – „Време е”. Време е за равносметка, за поглед назад и към сегашното. Време е за захвърляне на „бялата дреха на моето вричане”. Време е за отговори, за осъзнаване. Време, в което виждаш, че привикването с клетката е толкова силно, че не размахваш криле за полет, „дори да я няма решетката”. Време, когато дори и раздялата е невъзможна. Време е за „Въздишка”. Въздишка и празна самота. Време, в което чуваш „Ожулени мисли”. Всъщност, точното време да „ожулиш душата” си та да се запиташ – „Накъде ли съм хукнала?”. Въпрос, спрял те, за да не пропуснеш това, което не бива да пропускаш. Време е глухарчето, „узряло вече от корена си да се отдели и да лети...”. Време, след което при теб се настаняват „Безсъници”. Не можеш да летиш, ако спиш. А колко много поводи има за летене? Или поне за безсъние?! Цвете, подарено. Или пък... собственият сън, дарен на времето. Или парещи спомени... Изпуснат миг... Хлъзгави истини... „Когато ме боли от тишина”... Дърво-отшелник... Усещане... Шепот на души... Безсъние, което ни води до мига, в който
„... струните
мълчат,
сепнати от прътите – треперещите –
тогава съм сама. И слаба съм... и силна.
Сама.
Заставам
пред олтара на душата си”.
Пред олтара на душата си...
Нужна ни е сила да открием душата си. Нужен ни е пътят, извървян до тук, за да чуем душата си. Нужна ни е вяра, за да потънем в мълчание... и да познаем олтара. Олтара на душата си. И след това да отидем там, където ще се извърши съзряването. Там, където ще се случи инициацията – „В лабиринта”. Където ще извършим инициацията на себе си. Където „битката все тъй си продължава
до капка кръв или до първа светлина”.
За да се превърнеш, превръщаш всеки път, след всяко разплискване на душата във „въглен, във вятърна шепичка свит...”. И да тръгнеш отново „по нишката, захвърлил звезда и стреме”. И да можеш да си кажеш – „Нещата просто се случват”. И не просто да си го кажеш, а да приемеш мъдростта, че „само птицата в тебе знае на крилете цената”.
Познание, път, болка, мъдрост...
Които те отвеждат към твоето лично „Извисяване”. Извисяване, с което ще завърша своята приказка. Да, своята приказка. Знам, че трябваше да ви представя книгата на Събка Митева. Знам, че някои от вас са имали очакване да чуят рецензия или анализ. Но истински добрата книга не може да бъде преразказана. Тя просто ражда нов свят, нова Вселена, нова притча в душата ни. За това и не ви разказвам края на приказката – онзи с извисяването... Защото всеки сам трябва да изживее своето Извисяване... Към него се опитва да ни отведе книгата на Събка Митева. Прочетете я и споделете вашето общо извисяване. И ще се появи вашата приказка, родена от творбата, подредена от Събка Митева и нейния редактор – Константин Делов.



2008-03-17 | Прочетена: 1720