КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Случващата се приказка на един живот

Прeдстaвяме Ви | Илияна Делева /ила/


Интервюто с Антоанета Богоева вземам по интернет, но не защото днес така е модерно, а защото писателката живее в Кюстендил. Тя вече пътува рядко и трудно, а изпитва неудобство да разговаряме по телефона - да не ме охарчи прекалено. В краткия ни разговор усетих една много човешка промяна в гласа и - притеснена и изненадана от обаждането ми в началото, тя се въодушевява от това, че книгата и е станала обект на приятелските ни разговори.  Но нека дадем думата на самата нея.

Да започнем с най-обикновени въпроси: Каква музика слушате? Кои са любимите ви неща? А художниците? Разкрих отношението ви към Майстора, а другите?

 

Всичко, което докосне тънката струна на възприятията ми и остане там като музика, стих или картина, ми е любимо. Дори когато съм го забравила, то е останало в мен. Най-много обичам нощем да слушам и да гледам  тишината. В нея животът също е отворил ухото си и се вслушва в себе си. Звуците са неочаквано случващи се, а след тях въздухът вибрира и небето пуска роса. Звездите са отворили, ей такива, очи и ме наблюдават. А аз съм  човекът от Космоса и сякаш  за пръв път съм стъпила на земята. Преоткривам света и се сливам с него.

Владимир Димитров - Майстора е открит и чист в изказа си. Затова го обичам. Обичам го и защото е живял в дълбока бедност, но не се е предал на някаква партия или власт... Обичам  френските импресионисти и прокълнатите поети. Когато съм тъжна, се сещам за "Чичовци" на Иван Вазов. Често препрочитам Ботев и Смирненски.

 

Вие сте носител на няколко литературни награди. Разкажете ми повече.

 

В Стара Загора, след 1989 година, спечелих специалната награда на конкурса "Веселин Ханчев", която включваше и издаване на книга. После ми съобщиха да не изпращам ръкописа си, защото те не могат да изпълнят това условие. Защо на всички други, спечелили преди мен и след мен този конкурс, бяха издадени книги, а за мен не?

 

Изкушавам се да попитам, не за себе си, а за читателите, които ще се срещнат с книгата Ви първо при нас: Какво точно е тучница?

 

Тучница е трева. Съвсем обикновена градинска трева, която се стеле върху земята. Тя пуска дълги ластари около себе си и един корен покрива голямо кръгло пространство. Когато високата трева изсъхне, тучницата в ниското е зелена. За мен животът е тучница. Като нея той се простира навсякъде, прегръща земята с ластарите си, цъфти и се засява. Скромно и безкрайно.

 

А какво е за вас „Тучница"? Поетът Петър Апостолов нарече романът ви „нейната поезия в проза". Как приемате тази оценка?

 

Романът "Тучница" е моят живот. Там аз съм ниската трева, която се е впила дълбоко в земята и, колкото и да я засенчват високите около нея, тя намира начин да оцелее, защото се храни от вулканичната мощ на корените си. Ако някъде във Вселените и Пространствата съществува планета по подобие на Земята, тучницата от моята градина непременно се е засяла и там. Някой ден  ще отида в зеленото й царство.

 

В романа си разказвате някои свои сънища и почти по същото време издавате „Острови в съня". Какво е за вас сън - особен образ, метафора, споделяне?

 

Поемата „О," кореспондира с размислите и опита на героинята на „Тучница". Това не е ли вашата  автобиография в бял стих? Защо? Какво стиховете казват повече или по-малко от романа?

 

Нека обединим последните два въпроса:

 

Сънищата са другият живот на човека. Когато се връщам от някой сън, се чувствам по-различна. Сигурна съм, че те дават много за емоционалното и психическото състояние. Надявам се това даване да е на добро. Аз не винаги съм щастлива, когато излизам от сънуване, но по някакъв начин усещам другото присъствие на живота. Не смея да нарека това присъствие чуждо. То е непознато за мен, но е само мое, макар че понякога съм бягала и съм се чувствала застрашена, аз продължавам да го нося в себе си. Викали ли сте някога на сън Бог да ви избави от чудовището, което тича след вас? Мен Бог ме е спасявал и наяве, и насън.

Поемата "О" и романът "Тучница" са хляб от едно тесто. Поемата е  приказката  за  живота  ми, а романът е прозата в  приказката на живота ми. Нормално е сладкото и горчивото в тях да си приличат. Но закваската  за един роман предполага повече материал, а когато той е в наличност, трябва да се употреби навреме.

 

 

Какво трябва да запомнят хората от времето за което разказвате? Изкушавате ли се да напишете чисто исторически роман? Има ли нещо, което би ви спряло или обратно - би ви провокирало да го направите?

 

Хората трябва неистово да бягат и да бдят да не се повтори времето, за което разказвам в романа "Тучница". Това беше едно безвремие, една черна дупка в историята на България.

Да напиша исторически роман? Не е за мен тази работа. По-близо съм до фантастичното. Там съм в по-свои води. Може да прозвучи нескромно, но аз живея повече в миналото си и в бъдещето, отколкото в днешното. Но кой може да каже  къде е границата между тях и настоящето? Възможно е днес ние да населяваме някоя ниша на вечността, за която дори не подозираме, че съществува.

 

По мое усещане за книгите, вие многократно сте била осъждана на социална изолация от хора, които не ви познават и не ви разбират. Въпреки това не си позволявате да съдите никого. Това на болката от преживяното ли се дължи или на силата на личната ви вяра?

 

Изолацията идва  не само от неразбирането. Тя идва от неприемане на различното, от отричане на различното. Изолацията е вид  жестокост. Тя може да нарани дълбоко, може да убие по най-нечовешкия начин -  бавно, късче по късче психика, късче по късче памет... Такъв вид  жестокост се практикуваше по време на червения режим в България. Днес се прилага масово върху целокупното население на страната ни под формата на дълбока бедност, обреченост,  безсилие и непрогледно отчаяние. Не на последно място е и медийната агресия. Това е така, защото властимеющите са същите от миналото. Те само преминават от едно наименование на партия към друго наименование. Единствен съдник за тези хора е Бог.

 

Как мислите, трябва ли пишещите хора да участват в политическия живот на страната и каква трябва да е ролята им в него?

 

Пишещите хора трябва да пишат. Това им е дадено отгоре. Пишейки, те трябва да правят революции в душите и в умовете на хората, за да има от какво да се учат бъдещите ни управавляващи.

 

Накрая ще ви помоля да пожелаете нещо на читателите ни и на нас - екипа на knigite.bg

 

Нека си пожелаем по-щастлив живот."И ние сме деца на майката Земя!"


2009-05-16 | Прочетена: 1614