КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Поглед назад

Критични вибрации | Кристина Каменова

Първото нещо, което ме грабна в тази книга, бе заглавието - „Тучница". То ми прозвуча като спомен. Като стон по едно минало, даряващо покой и красота. Като шепот преминал през годините, за да разкаже една история, звучащта като приказка - съвременна приказка за една друга България. За странни ценности и понятия, които времето пречупва, преобразява, пресътворява. За хората и разбиранията им. За кръговрата на живота  и за прераждането на човека в човек, на кръвта в кръв, на душата в душа, на миналото в бъдеще. Всичко това читателят открива в романа на Антоанета Богоева. Един поглед назад, през рамо, сякаш, за да се увери авторката, че е било истина. Един поглед през времето, който прилича на калейдоскоп от преживявания, уловили всеки трепет на човешката душа, за да го предадат на поколенията, като жажда, като сила, като дух.


Първото нещо, което ме грабна в тази книга, бе заглавието - „Тучница". То ми прозвуча като спомен. Като стон по едно минало, даряващо покой и красота. Като шепот преминал през годините, за да разкаже една история, звучащта като приказка - съвременна приказка за една друга България. За странни ценности и понятия, които времето пречупва, преобразява, пресътворява. За хората и разбиранията им. За кръговрата на живота  и за прераждането на човека в човек, на кръвта в кръв, на душата в душа, на миналото в бъдеще. Всичко това читателят открива в романа на Антоанета Богоева. Един поглед назад, през рамо, сякаш, за да се увери авторката, че е било истина. Един поглед през времето, който прилича на калейдоскоп от преживявания, уловили всеки трепет на човешката душа, за да го предадат на поколенията, като жажда, като сила, като дух. Още първите редове ни карат да се замислим над миналото и да го открием в нашето тук и сега. Осъзнаваме, че  „Животът е дихание  и остава в пространството за белег на съществуване, като целувка в цветята и въздуха, а водата го  мие и вгражда в пясъка на времето".

Вглеждаме се в себе си и проумяваме, че сме „песъчинка в окото на слънцето и пара в океана на пространството"; че това, което носим в себе си „няма начало и край". Всеки е част - неизменна, неразделима - от своя род и кръв, от земята, в която е израснал и кътчето, което нарича „дом". И както авторката носи своята  „капка от кръвта на дядо ми Богоя", която я превръща в човек, така е и с всеки от нас. Защото, както е известно „човек без минало няма бъдеще". Това е неустоимия повик на родовата кръв. Едно родословно дърво - извор на знание, родова и историческа памет, сила, устрем, спомен. И само неговият корен  „е забит чак до сърцето на земята, че даже е излязал  от другия й край.Ако нещо може да пробие земята и да излезе от другия й край, това е коренът на човека".

Написано с този цветист, богат и звучен изказ, авторката ни напомня, че сме само част от цялото. Един плод на векове история, градена от предците и мъдрост, събирана капка по капка от тях, за да ни я предадат, за да може следващото поколение да е по - добро. Напомня ни за неразривната връзка между човека и земята, за българската земя. Онази, която го е отгледала, която е първичната му майка. И изведнъж сякаш осъзнаваме, че който не помирисвал пръстта, от която е направен, рано пролет, не играл, не я е къпал в потта си и не плакал над нея, никога не би могъл да разбере светът, който авторката описва. Не би могъл да се докосне до очарованието и насладата, жаждата и обичта, които земята поражда в човека. Защото за българина, тя е единственото, което му е останало, което има. Частицата, която го е създала и прашинката, в която ще се превърне. Тя е омагьосан кръг, съвършен цикъл от раждането до смъртта. А човешкият образ, изграден от авторката, знае и разбира това. За него земята е всичко. Долавя пулса й, с всяка промяна във времето. Чува всеки мъничък звук в нея. Бди неуморно над рохката пръст.

Пои я обилно с потта, кръвта и сълзите си. Това е българинът - отколещно и неразривно свързан със земята си. Тази, която го е родила и отгледала и на която той е посветил живота си. А тя го пази, съхранява всеки човешки трепет  и го предава на поколенията с помнещото, вечно живо съзнание на кръвта. И ние осъзнаваме, че не бетонните блокове и желанието за облаги, към които сега всички жадно сме вперили поглед, са ни създали. Даваме си сметка, че всичко, което ни е нужно,за да отцелеем е в нас и под нас. Разбираме, че съвремието и новостите, не винаги означават добро. А понякога е най - добре да бъдем просто хора. Без грандиозните планове и велики илюзии за несъществуващи палати от мечти. Но все пак по - добри, но все пак хора, които помнят и знаят как да бъдат човеци. С всяка прочетена страница все повече и повече се връщаме в един друг свят и там - през погледа на едно дете - преоткриваме истински важните, първичните човешки нужди. Осъзнаваме, колко дълбок е коренът ни и здравината му. Всякаш можем да почувстваме силата на родовата връзка между човекът и земята му. И разбираме, че никакви телени граници - били те, измислени или реални - не могат да спрат човешкия устрем родната земя. Защото за душата няма граници, а родният край е във всеки човек. Закодиран с най - милите спомени - за мириса на земята, за топлината на прясната погача рано сутрин, за гледката на равните поля, с буйно изкласили ниви. Със топлия спомен за всичко онова, което дава сила да погледнем утрешния ден и да му се усмихнем. „Тучница" е роман, събрал в себе си копнежа по миналото, което ни е направило истински хора, пресъздавайки в нас ценностите, които родът е запазил през годините. Изграждайки мироглед, в който централно място заемат родът и земята. И всичко това противопоставено на съвременните разбирания за важните неща. Сблъсък между два свята - на романтична идилия и капиталистичен реализъм. Това е творба, която чрез богатия и жив език на авторката, ни връща през времето при корените, при родния дом, при истината за хората. Защото ги вижда такива, каквито са всъщност - обикновени, трудолюбиви, до болка обвързали съдбата си с тази на земята си. Нека когато четем редовете на този роман да се отворим за шепота на родовата кръв и да преоткрием истински важните неща и да ги съхраним, за да има какво да предадем на децата си и да знаем, че сме създали нещо добро.


2009-05-16 | Прочетена: 1646