ПИСАНЕ И ЧЕТЕНЕ

Тема на броя

Теодор Иванов | 2009-05-30


                                                                             „Книгите съществуват за да ни напомнят

                                                                              какви магарета и глупци сме"...

                                                                                                                              проф. Фейбър

   

         Кога ли се случи това? Не беше много отдавна, но дали през 2004 или 2005 година, нямам никакъв спомен. Ама това не е толкова важно. Голямата читалня на Търновската библиотека се пръскаше по шевовете - студенти, учители, ученици, граждани бяха дошли да се срещнат с Творците. Ще кажете - какво толкова, творци под път и над... Да де, ама не какви да е творци, а Ръководството на съюза! И съюзът не е някакво семпло маргиналче (сори за чуждиците), а Съюзът на Българските писатели! Събитие с национално означение!

    И хората - кой по-богат, кой по-бедничък, облечени официално, с цвете в ръка тръпнеха в очакване на реки от елейни слова. Тръпнех и аз! Представиха гостите и литературната вечер започна. Да кажем, че Председателят от кумова срама скалъпи едно словце, но след това... настанаха часове на досада и ужас. Срещата се превърна във вътрешноведомствен скандал, в който литературните въпроси бяха безсрамно изтикани от обсъждане на членството в съюза - кой има право да членува, трябват ли още поръчители, дали да се направи пререгистрация на всички...

     Залата мълчеше... Не, по правилно е така - залата немееше! Големите писатели се дърлеха като в парламента. Викаха, думкаха по масите, един даже обърна демонстративно гръб на останалите и през цялото време сякаш хипнотизираше портретът на Петко Славейков. Залата немееше! Тук  безшумна прозявка, там неволно изтърван букет.

    Един зрител не издържа, стана и ги прекъсна:

    -  Вие за какво сте се събрали тук?

    - Ами, Господине, обсъждаме писателските проблеми. - мазно му отговори Председателят.

    - Простете, не чух - писателски проблеми ли казахте? Къде виждате тук писатели? - човекът се тресеше от гняв. - Ти ли си писател, бе? Ти?! Че аз сефте ти чух името тая вечер!...

    Еее, как можаха да го измислят този празник на писмеността и културата да е точно на 24 май!  Вместо в ума безгрижно да подскачат мисли за почивка, петзвездни хотели и тропически курорти, от тъмното изпълзяват змиите на зависта, клюкарщината и безсилието. Ще кажете, че много сгъстих краските. Дали? Я погледнете нашата... А сега де, избяга ми думата. Там актьори, писатели, певци и учители как ги наричаха?  Не, не духовни водачи на нацията. Нещо друго беше, в женски род - инте... интерференция, индулгенция... Ама това не е толкова важно. Хората не спят, не ядат, не..., изобщо земните неща не ги вълнуват. Важно е само едно - по някое радио, телевизия, списание, дори и махленско вестниче да се чуе думата „Номиниран", „Лауреат", „Награден".

    Ами така де, как може да кажеш, че си Писател, ако нямаш на портмантото пет-шестнайсет грамоти, ако Н-ският министър на Култобразованието идиотски ухилен не те е потупал по рамото, пък ако ти е връчил и пликче...

    Помните как проф. Фейбър наставляваше Монтег: - „Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука"...

    Как ли би звучало това в нашите условия? Може би така:

    - „Добрите писатели често се докосват до Министъра, пишат в „Труд" и вземат трицифрени хонорари. Посредствените писатели мечтаят да се докоснат до Министъра, да пишат в „Труд" и да вземат трицифрени хонорари. Слабите писатели нямат право да мечтаят! Остава им да гледат Министъра по телевизията, да четат „Труд" и да се крият по мазетата и сайтовете". Ама това не е толкова важно.

    Като се замисли човек, мнозинството е в третата категория. Има ли тогава смисъл от писане и четене? Напъвай си мозъчето, трови си животеца в изграждане на образи и сцени. И за какво е всичко това? Май беше прав капитан Бити, като поучаваше Монтег: - „В книгите нищо не се казва! Нищо на което можеш да научиш другите, нищо на което да можеш да повярваш. Ако това са романи, в тях се говори за хора, които не съществуват, които са само плод на въображението. А ако са научни книги, положението е още по-лошо: един професор нарича друг професор „глупак". И всички се суетят, изгасят звездите, изгасят дори и слънцето"...

    Какво да правим тогава? Съвсем ли да изхвърлим листчето и молива? Или има и друг начин да излезем от ситуацията.

    В такива случаи май трябва да се поучим от опита на предците си.

    Ето как още в началото на миналия век, просто и ясно са преодолявани подобни затруднения:

 

Правилник за писмоводството в трудовата повинност през 1921 г.

 

    Много писане е вредно, особено за началниците на отделните служби, които само ръководят и творят.

    Службата в трудовата повинност не се състои в писане.

    Много броеве писма е лош показалец!

    Привичката да се искат постоянно и за всичко разяснения, упътвания, допълнителни осветления показва, че който ги иска или малко мисли, или е боязлив.

    Началниците по предимство, нареждат службата с лични въздействия и указания, а не с писане.

    Писмата да бъдат кратки, стегнати.

    Запрещава се на по-горните началници да си присвояват правото и длъжностите на по-долните - по-скоро да заставят последните да ги упражняват.

    При прегледите да се проверяват управленията и началниците, до колко развиват излишна ревност в писането...

 

    Тъкмо да се успокоя, че съм ги нагласил нещата, когато дочувам отнейде топлия, човеколюбив глас на Монтег: - „Замислих се и за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка книга стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. Някой човек може би е посветил целия си живот, за да напише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал  и света и живота"...

    Втасахме я!  Да пишем - или да не пишем? Дали може да има едно общо правило, или всеки носи в себе си отговорът на този въпрос? Съвсем се обърках - какво ли да кажа сега?

     Ето ви случка на семестриален изпит:

    Аз (с досада) - Колега, дефинирайте ми термините „Писане" и „Четене"?

    Ст. (плахо) - Ми такова... „Пипане" и „Чесане" са сложни интерсубективни процеси, протичащи в писмената комуникация между индивидите.

    Аз (втрещен) - Кво? Кое?!

    Ст. (по-смело) - Ми такова... „Чесането" е умствена дейност, при която писмените символи, уловени чрез зрителния анализатор, оформят мисъл. „Пипането" се извършва от...

    Аз (вече изправен) - Чувате ли се какви ги говорите? Напуснете залата, ако обичате!

    Ст. (събира си бележките) - Ми такова... Вие така ни го продиктувахте на упражненията...


2009-05-30 | Прочетена: 1674