КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Поетичният свят на Радосвета Миркова

Критични вибрации | Светлана Йонкова

„Слънце, облаци и...канела" е десетата поетична книга на Радосвета Миркова - антология, която авторката подарява на своите читатели по случай своя 50-годишен юбилей. В нея тя е избрала най-доброто от предишните си стихосбирки, като е прибавила и последните си творби - творби, разкриващи житейската мъдрост, която човек постига чрез пълноценното изживяване на мига, на дълбочината на чувствата, на малките радости и скърби, които забързаният делник поднася. В този смисъл може да се твърди, че книгата на поетесата е наситена и с много автобиографизъм, за което свидетелстват както посвещенията на близките на сърцето й хора от приятелския и семейния  кръг, така и силата на лично изживяното и изстраданото.


 „Слънце, облаци и...канела" е десетата поетична книга на Радосвета Миркова - антология, която авторката подарява на своите читатели по случай своя 50-годишен юбилей. В нея тя е избрала най-доброто от предишните си стихосбирки, като е прибавила и последните си творби - творби, разкриващи житейската мъдрост, която човек постига чрез пълноценното изживяване на мига, на дълбочината на чувствата, на малките радости и скърби, които забързаният делник поднася. В този смисъл може да се твърди, че книгата на поетесата е наситена и с много автобиографизъм, за което свидетелстват както посвещенията на близките на сърцето й хора от приятелския и семейния  кръг, така и силата на лично изживяното и изстраданото.

Нейният богат метафоричен език,  модерното мислене и умението да съчетава несъчетаеми категории и понятия създават едно особено звучене, в което „слънцето" и „канелата" изведнъж се оказват в един общ регистър;  клетката е нещо омерзително за лирическата героиня, но в името на любовта е готова да я приеме. Парадоксалното се долавя и в стихове като „годините растат, аз назад старея",   „южната ми кръв жадува зима. Зимата очаква юлски птичи рой",   „Смалявам се - ОГРОМНА! - в МАЛКИТЕ неща" и т.н. Лиричното и философското начало се сливат в монолитна сплав, експресивното и логичното зазвучават в един равностоен дует.

Лирическата героиня на Радосвета Миркова е „търсачка на щастие",   „обикновена жена, една от многото други - жена за Обичане". За нея любовта е центърът на вселената,  тя е „безкористна мисъл", затова е готова да й се отдаде докрай. Въпреки че е „разпъвана, вледенявана",  тя е неизменна победителка, тъй като метаморфозата - превръщането на гъсеницата  „в пеперуда...с пипалца от кадифени мигли" е възможна само когато е озарена от  „мечти и акварелни сълзи".

Извора на силата на човешкия дух поетесата често търси в детството, където всичко е невинно, чисто и обгърнато от топлотата и сигурността на майчината и бащината любов. Има нещо дебеляновско в завръщането към суровата реалност след красивия спомен за безвъзвратно отлетялото:

                         

                               ...тичам боса в басмяната си рокля.

                               С разплетени плитки,

                               с мокри петна и шоколадови длани.

                               Някой рисува зайче на стената.

                               Озъртам се.

                               Слънцето строи на детството Пейзажа.

                               Топло е...

 

                               ...Събуждам се премръзнала.

                               Навън е зима.

                               Дърветата - огромни бели зайци от сняг.

                               Не танцуват. Боли ги от бялото.

                               И мен ме боли.

                               . . .

 

                               Косите са отрязани.

                               По тях не бягат петънца от злато...

 

 

И въпреки болката героинята намира сили да се усмихва в очакване на  „внезапни пролетни каскади", защото точно в тях се крие разковничето на „постигнатото мълчание".  В търсене на  „светлината замайваща и откровена - на Сътворението", понесла всички „безсъници на смисъла",  тя разхвърля  „маските на Дявола и Бога", за да намери под тях себе си.  Това е поезия на житейската равносметка и нейното философско осмисляне, водещо до прозрения като:

 

                               Най-трудното е да обичаш

                               това, което безрезервно имаш!

 

Специфично за тази книга е изписването с главни букви на онези думи, които назовават понятия с възлово значение за светоусещането на авторката: Любов,  Слънце,  Воля,  Метаморфоза,  Питам,  Напред,  Хляб, Минало  и  т.н. Прави впечатление също, че в по-ранните си стихотворения тя се придържа към правилното пунктуационно оформяне на текста, докато в цикъла „ОБРАТНА  ПРОГРЕСИЯ",  където са поместени най-новите й творби, пунктуацията много често, както повелява често постмодернистичната традиция, е „изхвърлена". Питаме се обаче дали тези стихотворения не биха спечелили повече, ако авторката съчетае своето разкрепостено светоусещане, модерния си изказ и дръзките художествени решения, които са сред достойнствата на нейната книга, с граматическите норми на българския книжовен език?


2009-07-06 | Прочетена: 1638