КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Греховно за "Греховност"

Критични вибрации | Илияна Делева /ила/

Роман, написан с въпросите, които само публицист може да зададе и на език, който излиза от душата на поет. Четиво достатъчно за автобуса, плажа или хладните летни вечери. Излязло от безспорно талантливо перо.


Имам тази книга от октомври миналата година. Получих я на самото и представяне  с автограф от автора. Естествено веднага я прочетох. Бързах да го направя. Беше автобусно четене - по пътя за работа и обратно към къщи. Увлече ме. И толкова. Изядох я без да се замисля какво ми казва, какво ми дава, просто я погълнах като екзотичен сладкиш с тръпчив вкус. Но когато разпределяхме задачите за броя се оказа, че рецензия за „Греховност" се пада на мен си дадох сметка, че трябва да я прочета сега,  и отново, и по друг начин. За да я усетя и едва тогава да я споделя с вас.

Взех я в ръце. Огледах я от всички страни. Разгледах корицата внимателно. Прелистих първите и последните страници. На гърба на корицата и устремена върви стройна жена с уморени лазурносини очи. Това е тя - Весела Лулова Цалова - авторът. Но всяка прилика с действителни лица е случайна. Огледах предговора и епилога. Припомних си усещането от този роман. Разлистих страниците. Прочетох заглавията, мотото преди първа глава и се потопих в историята.

Срещнах се с героите - главните : Мауро и Оливера и постоянно прииждащите нови хора. Семейството - майка му, баща му, съпругата... Колегите на Оливера във  вестника - схематично-типизирани по роли; Леа Морел - приятелката, която те кара да продължиш напред, жените през психотичната греховност на Мауро - Леонора, Кристина, Вивиана... Всички те бележещи „мъртвото време" и доказващи случващото се с „ангелът с прекършени криле" , а именно превръщането му в демон.

Тайната на произхода му, взела формата на проклятие или чувството на вина на майката - там някъде търси писателката психологическата причина за нещастията на Мауро Бианки. Той не помни нищо освен голямата и студена къща, в която всеки прави само каквото трябва. И над него тегне тайната и вината, превръщащи майка му в контролираща и пазеща, а него в слаб и непоемащ отговорности човек. Това разказано на език, образен до натуралистичност, който извиква представи за страховитостта и извратеността на безделието и чувството на безнаказаност в отмиращата, но още съществуваща аристократическа прослойка. Така Мауро е кабинетен писател, търсещ успокоението за греховете на родителите си в греховността на своята плът.

Натрапва се сравнението с жената, която го омагьосва: Оливера - еманципирана, енергична, знаеща какво иска и как да го постигне. Тя е действащ журналист, тичаща по горещите точки на света. И тук въпросът е дали „тайната" на произхода има значение. Защото Оливера помни шарените черги в бабината си къща и свободата на истинското селско лято. Тя е жена в света на мъжете, но прави  нещата като тях и дори по-добре. Тя е майка и носи в себе си мъката за отдалечаващия се син.

Кръгът се затваря когато Оливера среща Антонио Рана. Балът с маски трябва да е метафора на изкуственото, тайнственото, на онази ревниво пазена тайна,която аристократите пазят само за себе си. И среща на това място, между тези хора с любимия  и действа потресаващо и мобилизиращо да открие тайната. Но „истината не е без адрес" и винаги стига до тези за които е важна.

Едно предсмъртно писмо  разкрива истина, толкова жестока и непоносима за героите ,че трябва време да преодолеят всичко и да намерят  път към любовта си.

Изглежда доста широко разказах романа, но нямаше как иначе да обясня следващите си кратки думи.

Роман, написан с въпросите, които само публицист може да зададе и на език, който излиза от душата на поет. Красив и страшен, грозен, натуралистичен - според  ролята, която има.  Увлекателно  четиво, кореспондиращо и с любовната драма, и с трилъра, и дори до някъде с хоръра, но без претенции да  дава отговори, да  дава рецепти за живота. Не обяснява епохата  и света. То и няма нужда от това. Някъде прекалено бавно течащо, другаде сгъстено до непоносимост времето на героите си е тяхно време. Болките им са си техни болки. Радостите им - техни радости. Читателят остава до край страничен наблюдател. Но и така успява да се откъсне от своята действителност. Доста схематизъм има и в героите и в случките и в  разказаното  за сатанизма. Но за какво му е на читателя да знае повече? Четиво достатъчно за автобуса, плажа или хладните летни вечери. Излязло от безспорно талантливо перо.

Може би Весела Цалова ще ни изненада с по- дълбок роман в бъдеще, но и този показва, че умее да увлече в историята си.


2009-08-02 | Прочетена: 1616