КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

'Боеве' - в търсене на човечността

Критични вибрации | Хрисимира Минковска

През 1946 г. Йордан Вълчев събира разказите си, вдъхновени от собствените си преживявания по време на войната, в сборника "Боеве". Но още преди да излязат в сборник, още докато са разпръснати в периодиката, те са оплюти от Павел Вежинов ("Военните разкази на един млад писател", "Литературен фронт", 26 октомври 1946 г.), който е под влияние на наложената тогава идеология, гласяща че войната трябва да се мисли като Отечествена, Освободителна с главно "О", трябва ясно да е показано как фашистите са лошите, а ние сме добрите. Литературата трябва да бъде в служба на идеологията. Така съвсем закономерно следват още подобни статии и след излизането на книгата. Техни автори са Емил Петров, Стоян Каролев, Богомил Райнов.


През 1946 г. Йордан Вълчев събира разказите си, вдъхновени от собствените си преживявания по време на войната, в сборника "Боеве". Но още преди да излязат в сборник, още докато са разпръснати в периодиката, те са оплюти от Павел Вежинов ("Военните разкази на един млад писател", "Литературен фронт", 26 октомври 1946 г.), който е под влияние на наложената тогава идеология, гласяща че войната трябва да се мисли като Отечествена, Освободителна с главно "О", трябва ясно да е показано как фашистите са лошите, а ние сме добрите. Литературата трябва да бъде в служба на идеологията. Така съвсем закономерно следват още подобни статии и след излизането на книгата. Техни автори са Емил Петров, Стоян Каролев, Богомил Райнов.

Йордан Вълчев дори е арестуван, като за "улика" срещу него служат точно тези рецензии. Нещо наистина невероятно! Тук не бих искала да се занимавам точно с тези рецензии, които могат да предизвикат само погнуса у днешния читател, затова ще дам пример от една статия, публикувана във в. "Студентска трибуна" (бр. 15, 1946 г.), за да подчертая колко всеобхватно е било влиянието на тогавашната догматична критика. Ето какво казва авторът Александър Каменов: "Йордан Вълчев е имал сякаш желание да напише разкази за "войната изобщо". Абстрахирал се е от Отечествената война - необходимата, освободителната война на българския народ, значението на която всеки добре знае." Впрочем за този период литературният историк Розалия Ликова се изразява съвсем точно в предговора към изследването си "Поезия на 50-те и 60-те години": "Изчезват големите имена на българската литература, обявени за мистици и реакционери. ... Прекъсват се връзките с традициите на сп. "Мисъл" (с. 5). При писатели като Й. Вълчев очевидно е невъзможно външнополитическите, културно-идеологически влияния да се превърнат във вътрешни структури на художественото мислене; невъзможно е конформисткото преназоваване на световете, компромисната транскрипция на политическите сюжети на езика на съвестта. Й. Вълчев отказва да измисли хората, службите, пагоните и лексиките, от които конюнктурата има нужда.

В „Боеве"  Йордан Вълчев издирва доброто, за да го разположи върху картата на абсолютното зло.  Действителността в нея, разиграваща се в разрушителния контекст на кръвопролитията, сякаш е непроницаема за обективните стихии на войната. Затова тя е поетизирана и осъкровена, а не идеологизирана действителност. В модерните общества, изповядващи прикрит, мимикриращ "цивилизационен варваризъм", и по-точно в плана на идеологическото и политическото дума като 'боевете' неотменно насочва към насилие спрямо изборите на личността. А героите на Й. Вълчев, насила въвлечени в боевете на Отечествената война, се опитват да живеят въпреки боевете. Защото убийството на човек тегне над съвестта им със "страшна сила". Аначков от разказа "Месо" не познава радостта на победата. Убил, за да избави от адски мъки ранения си другар, той вече не е същият. Преживял черния празник на войната, травмата на опетнените с убийство ръце и мисли, войникът е разкъсван от драмата на собственото си престъпление: "Какво ще правим с децата!" Неговата мъжка, бащинска, човешка боязън е спотаена в този тревожен въпрос, свързан със зидовете на човешкото пленничество в историята на животоунищожителните идеологеми. Човекът на Й. Вълчев има други, отвъд политически ангажираности спрямо света. Той живее с лично изстраданите и проверени житейски символи, огражда се с определени хора и ценности, защото така избира специфичния, другия свят, в който да живее и в който да умира. Това е светът, обърнат към метафизиката на човешкото съществуване, а не светът на емпиричната история. Светът на войната, казва с разказите си Вълчев, е пространство на боевете и бесовете, което поглъща човешките животи без мяра. Но там, на фронта, човекът съществува и отвъд боевете, по единствения начин, на който той онтологически е способен.

Боевете, фронтовете, болезнените травми бележат обаче не само човешките тела и ментални нагласи, но и душите, емоциите, съзнанията. 'Боевете' са изначален и тотален феномен, съпътстващ историята на човечеството от неговото раждане. Светът на Й. Вълчев не е анонимният свят на "типичните герои при типични обстоятелства". Напротив, той е уникалният свят на "Пешо", на "Жужика", на "Бьожика", на "Лоци", на "Кокаланов", на "Аначков" - на обикновените, но ценни сами по себе си хора. Захвърлени в ужасите на войната, тези хора назовават света, за да го интимизират и стоплят. Ето какво пише в тази връзка Константин Петканов в сп. "Балкански преглед" (кн. 1, 1947), подписвайки се с псевдонима Константин Проданов: "...Кой побеждава? Колкото и странно да ни се вижда - победителят е отвратеният от войната ЧОВЕК". Разказът "Пешо" е болезненото въплъщение на конфликта между "царството Божие и царството на Кесаря"; между вътрешната свобода на добротвореца, "когото винаги мислеха за полуумен, за човек с нездрав мозък", и поробеността в обективния свят на разрушителните страсти; между мъчителния опит на злото и освобождаващия опит на доброто.

В хипнозата на войната са въвлечени и хора, които не разбират смисъла й или които я мразят, но не могат да я прескочат. Така че наистина "Боеве" е книга не за Отечествената война, а за опита на човека, въвлечен във войната, да съществува въпреки нея. Сборника "Боеве" репрезентира войната във всичките й аспекти, не спестява грозното, отвращаващото. В разказа "Духове" група войници трябва да дирят трупа на убития си капитан, за да приберат останалите  в него важни карти. В тъмнината те срещат друга група като тях, която също търси нещо сред убитите. Този епизод е описан с много силна метафора: "Светлинката души по земята и осветява ту гръб, ту откъснати крака.

Как се люлее тази светлинка! Невидим свещник кади тамян над убитите." Ето сходна картина от войната в разказа "Тормачач Ерде - Кръглата гора": "Това вече не е войска. Безплътни непобедими сенки. Стрелят, куршумът минава, не падаш, вървиш, не стъпваш на земята, носиш се плаваш. Среща в небитието - отсреща избухват други сенки, валят се, лентата е още по-забавена, ръце плават нагоре, нозе се размятат." В разказа "Месо" се поставя проблема и за възможността (или по-точно невъзможността) да се разкаже войната. Не случайно основен образ в разказа е тишината след сражението: "И става все по-тихо и все по-тихо. Това било по-страшното - тишината на бойното поле след сражение. Пъплиш насам-натам, вършиш каквото вършиш, а в ушите ти трещи тишината." По-нататък тишината е назована "грозна". Как може да се разкаже тази тишина? Възможно ли е? Този проблем е най-ясно маркиран в края на разказа: "А си мисля за моите деца. Какво ще им разправя, какво ще им кажа. Че войната е страшно нещо - това се знае, това никак не е чак толкова страшно... А какво точно трябва да им разкажа...". Войната трудно може да се разкаже.. В разказа "Среща" героите правят опит да се разберат, но пораженията от войната със своята очевидност отменят тази възможност: "Стискат си ръцете, тя говори, говори на унгарски, той нищо не разбира, после той - на български, с двете-трите думи, дето знае от нейния език. Как да е, работата е ясна - и Палконя е срината, заедно с черквата, опустошени са домовете." (с. 63). В някои от тези разкази има ясно разпознаваеми реминисценции към Йовков и Ботев. В този смисъл Йордан Вълчев показва уважение към своите предшественици в традицията на изобразяване на войната. Така например в разказа "На една страна захвърлил пушка" се изобразява смъртта на бойното поле не на Хаджи Димитър, а на обикновените войници, но това поражда у героите мисълта за Хаджи Димитър. Войната в тези разкази е представена толкова образно, че всичките ни сетива са смазани.

В разказите на Йордан Вълчев се описва героизмът на отделния войник, героизмът на отделния човек, преди всичко човек във войната. "Смъртта винаги ще ни задължава да бъдем по-добри" - завършва разказа "Ковчег". Йордан Вълчев си дава сметка, че войната ни задължава да "описваме точно и ясно", без да превръщаме тежката човешка участ в служба на идеологията.

Сборника "Боеве" носи своите хуманистични послания, които са характерни и за военната проза въобще. Войната според Йордан Вълчев трябва да действа катарзисно, да прави хората по-добри и по-човечни, но и по-силни. За Йордан Вълчев тя не е само победа или загуба в дадена битка, тя е загуба на човешки живот, но и победа на човешкия дух. Ще завърша с разказа "Разгневеният", чиято интертекстуалност с библейския текст е много силна, цитирайки без коментар края му: "Улови с две ръце каската си, сниза се и се стаи. Може би плачеше. Той бе избистрил душата си, беше се претворил. Беше могъщ и способен. И не отиваше към смъртта. Отиваше към нови светове. Светове без голи победи." (с. 112).


2009-09-05 | Прочетена: 1591