КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

През босите очи на Евелина Кованджийска

Критични вибрации | Илияна Делева /ила/

Боси очи" е книга, издадена в Панагюрище през тази година. Тя е втора нейна стихосбирка след  „Бели сънища" през 2005. Това е голяма бяла книга с черна графика от Никола Паралингов. Казвам голяма, защото 150 страници за поезия съвсем не е малко.  Бяла, защото корицата е бяла, а и избора на хартия се е спрял на най-чистото на бялото. И това едва ли е случайно. Графиката е с черно, но не е черна като усещане - дори в плачещото око  се вижда някаква светлина.  А в илюстрациите има много въздушност и мека топлина.


Евелина Кованджийска не е това , което си представяме днес при думите „Една жена на 33". Тя е дребна, свита, мила и срамежливо излиза да представи книгата си на Базара в Пловдив. Тя не е нахъснана амбиция с грим и високи токчета. Тя е едно момиче, което познава не устремния бяг на успеха и парите, което не преследва мъжете, следвайки съветите на женските издания, а познава мекия ромон на душата и преследва красотата на думите. Нея не я придружава литературен агент, а обичаният баща, който  вместо нея подарява книги на участниците в събитието.

„Боси очи" е книга, издадена в Панагюрище през тази година. Тя е втора нейна стихосбирка след  „Бели сънища" през 2005. Това е голяма бяла книга с черна графика от Никола Паралингов. Казвам голяма, защото 150 страници за поезия съвсем не е малко.  Бяла, защото корицата е бяла, а и избора на хартия се е спрял на най-чистото на бялото. И това едва ли е случайно. Графиката е с черно, но не е черна като усещане - дори в плачещото око  се вижда някаква светлина.  А в илюстрациите има много въздушност и мека топлина.

В предисловието редакторът Димитър Краев сравнява стиховете на Евелина Кованджийска с „тъжната песен на саксофон, която те тегли навътре - до дълбините на душата". И има такова звучене в иначe експерименталните стихове и непривични метафори. Много творческо търсене се крие в тези страници. И в търсенето има много точни попадения.

„Боси очи. Зелени слънца.

Тигрова зима." - Каква картина, а?  Или прозрението:

„Последните ми белези са от мълчание.

Крехки кости стягат съзнанието."

В тези стихове - много лични - определено се вижда душата на автора, но и нали това беше таланта - да познаваш себе си, защото хората най-добре ги познавали лекарите и следователите? Макар повечето стихове да са много тъжни има и такива в които оптимизмът и младостта излизат на преден план:

„Моето плашило не трябва да е тъжно,

Ще дъхти на цветя

И ще бъде дом за птиците.

Ще дава прогнози за любов"

Но на повечето места „хоризонтът се слива с почернялата угар"; снежния човек е с „избодени очи" и „пейзажът е разхвърлян в недовършености".

Това е една стихосбирка, в която една жена съвсем по женски приема света с босите си очи и се страхува от малките трънчета, които нараняват, но могат и да ги избодат и  въпреки това вярва, че думите носят спасителна магия. И я търси. Макар да и е нужна повече зрялост за да я намери.


2009-09-05 | Прочетена: 1623