Житие и страдания грешнаго Софрония

През годините

Лариса Ангелова | 2009-11-01


Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) е роден през 1739 г. в Котел. Учи в килийно училище в родния си град, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник. Среща се с Паисий Хилендарски и прави два преписа на "История славяноболгарская". На два пъти посещава Света гора. След сблъсък с местните първенци през 1792 г. напуска Котел.

Едва ли има българин, който да не е запознат в детайли с живота на Софроний Врачански. И дали има друг български възрожденски писател, който да има неговия наситен със събития живот. Не само наситен, а дори умишлено търсен и ако Софроний беше жив, щеше да каже, че не би могъл да живее по друг начин, времето и събитията са го изисквали. Но дали зад скромността на този, наистина велик и толкова  обикновен човек не се крие силна воля, желание за себеутвърждаване, силна и мощна вяра не само в православната църква, но и в себе си като обикновен човек. Дали не се е припокрила личността му с църковната дейност, защото избирайки пътя на духовник, той трябва и не може да си позволи да не живее  по този начин. Духовността му не е затворена в проповедите, в молитвите, в църковните книги, одеждите за светлите празници, не е затворена между стените на неговата църковна обител и задължения. Тя излиза навън и той до края на живота си я следва, защото не може да бъде друг. Колко автори и писатели от тази епоха припокриват духовното си поприще и дълг с действителния си живот? Може би е имало  и други и от тях за съжаление не е останала следа. А Софроний, Софроний е по-могъщ от могъщ владетел, по-силен от силните, защото за него е важен човека, този който му се доверява, когото ще хване за ръка, когото ще утеши във време, в което брат брату не се е доверявал. А той е намирал за всеки добра дума, отстоявал е не само възгледите си, но е носел и отговорност за последствията от деянията си. Да, ще признаете, ако прочетете биографията му, не тази с която са се занимавали години наред литературоведите и критиците, а онази тънка книжка, която познава всеки от нас -„Житие и страдания грешнаго Софрония". Таза книга, подплатена с целия му литературен и духовен живот разкрива огромната дълбочина на духа на този необикновен българин, който би могъл по силата на своето духовно внушение и наследство, останало за нас, да се мери със световните философи, с личности, които дори не са имали неговия труден живот. И тази дълбока философия, възникнала от наглед простичките неща, при изпълнение на избраната от него самия мисия, създават дълбоката му, правдива и човешка философия.

Биографичните сведения разкриват най-добре не само вътрешния портрет на Софроний, а на целия ни народ. Софроний понасял твърдо, безропотно и със стоическо търпение страданията, прекланяйки глава пред неумолимия закон на съдбата. Той бил безпомощен да се бори със злото. "Нека буде" - с тия примирителни думи той е посрещал всичко, което му било отредено да преживее. В негово лице се очертава релефно образът на народа, измъчен и подтиснат под двойното иго, смирено понасящ това иго. Колкото и скромен да е бил и благочестив Софроний, намерил е сили пред житейските неправди и всичките превратности на съдбата не са могли да сломят непоколебимата му воля или да го разколебаят. Друго качество, което го е издигало над останалите духовници и обикновени хора е неговата любознателност, стремежът му към просвета и образование. Във време на мъртвило и крайна неграмотност, рядко може да се посочи личност, която с такъв жар, с такава ревност да се е стремила към самообразование и към самоусъвършенстване. Софроний не се е ограничил само със знанията от килийното училище, а чрез труд и постоянство се заел да разшири познанията си и да се сдобие с необходимото за бъдещата му дейност, да вникне в съвременната си действителност, да схване отрицателните й страни и да ги разкрие в своите проповеди и съчинения.

Не е достатъчно да се каже, че Софроний Врачански върви и по стъпките на своя предшественик Паисий Хилендарски. Вдъхновеното слово на Паисий не е засегнало никого така силно, колкото Софроний. Мисълта за пробуждане на българския народ, за разпространение на просвета и знания е въодушевила младия свещеник и начертала бъдещата му дейност. След като се срещнал с Паисий и след като преписал историята му, той вече е дълбоко проникнат от съзнанието за отечествен дълг и народополезна дейност. Чувствал е своята кръвна връзка с народа си, виждал е тежкото му положение, схващал е духовните му нужди и се помъчил, с каквото може да му бъде полезен. Софроний е бил истински духовен пастир, истински божи служител. С високите качества на своята натура той въплъщавал християнския идеал: никого не обиждал, никога не отвръщал на злото със зло, помагал на ближния, бил честен и безкористен. За него свещеническия сан не е бил средство за лични облаги и забогатяване, както са мислили за този сан другите свещеници, както е гледало и мислило гръцкото духовенство.

А да си представим поне за миг Възраждането и възрожденската литература без неговото присъствие? Той е една от ярките звезди на възрожденския небосклон, появила се в точния момент, от нуждата народа да има своя пастир. Не само духовен пастир, а и водач в църковните и революционни действия. Защото знанието, подплатено с истинската философия на живота търси своя неизбежен  изход - народът не трябва само да вярва, а наистина да вярва, че и неговият ден идва и това зависи само от него самия. От дейността на един, от дейността на всички, от съзнанието, че сме едно цяло, че имаме една история, с която да се гордеем и име, което да носим с гордост - българи.

Малко е да се пише за Софроний, че е само духовен деятел или книжовник през определен период от живота си и до края. Служи в Анхиалска епархия, а през 1794 г. е ръкоположен за врачански епископ под името Софроний.  Занимава се освен с духовните дела, с обществена дейност, от която не може да остане настрана. Размириците в Северозападна България по времето на Осман Пазвантооглу го принуждават да напусне Враца и да се установи във Видин, и този период като че ли незабележимо направлява целия му живот, който ще помним, не само защото е бил принуден постоянно да се мести от град в град, а защото заради тези размирни времена е имал възможността да опознае народа си отблизо. Да страда вместо него, да помага, да разбира, да милее и да желае повече от всичко, да е достоен за народа си, да е достоен за поста, който заема и пътя който си е избрал. Тази част от живота му е белязана от дълбокото човешко проникновение в психиката на народа ни, прониква дълбоко в съкровените му мечти и показва сила на духа да се бори с примирението, с робското покорство, за освобождаването на духа, а човек е свободен, когато е свободен в мислите и мечтите си. Софроний е пастир на своето паство през целия си живот, дори и по-късно, когато е принуден да замине в Букурещ.

През Руско-турската война (1806-1812) Софроний е представител на българите пред руското командване. Представител е и на българските книжовници и обществени деятели на българското пробуждане. Умира в Букурещ през 1813 г. След Паисий Хилендарски, Софроний Врачански е втората ключова фигура на ранното българско Възраждане и основна фигура във втория период на българското Просвещение. Съставя значителните си за времето, историята и литературата т.нар. Видински сборници (1802), както и ред други с религиозно и нравствено съдържание, с които определя идейно-естетичския идеал и жанрово-стилистическите форми на нашето Просвещение, на традициите, които създава в нравствено-дидактическата и мемоарно-документалната ни проза до средата на XIX век. Софроний поставя началото и на новобългарската печатна книга - "Неделник" (1806). Софроний се занимава с книжовна дейност и в Букурещ. Тук той написва съчиненията си "Кириакодромион" или "Неделник", "Исповеданiе православной веры", "Житие и страданiя" и "Театрон политикон или Гражданское позорище". Но големият му принос в новобългарската литература е автобиографичната повест "Житие и страдания грешнаго Софрония", публикувана през 1861 във в. "Дунавски лебед" на Г. С. Раковски.

Всички съчинения на Софроний, освен „Неделник" са ръкописни, преписвани от  хора, милеещи за род и родина. В Букурещ Софроний се е намирал при по-добри условия, затова се е погрижил да даде по-широко разпространение на най-големия си труд, да направи своите проповеди и наставления достояние на по-широк кръг от хора. Неделникът е напечатан в Римник (Влашко) през 1806 год. Софроний почерпил материал за книгата си от гръцки и славянски съчинения. Не може обаче точно да се определи от кои съчинения и в какъв размер се е ползвал. Главен източник му е било съчинението на Никифор Теотокис - Κνριακοδρομιον, преведено и на руски (Москва 1796 г.). Софроний превеждал направо от оригинала, но не всичко, а онова, което му харесвало и което отговаряло на целта. Много слова и поучения той е взел от други книги - най-често от дамаскини. Тук се срещат и подобни от първия му труд - от "Поученiя и словосказанiя". Преди да излезе книгата, Софроний се обърнал с напечатан позив към българските търговци във Влашко, в който ги моли за подкрепа и обяснява, че е превел тази книга от славянски и гръцки на прост български език, та да разберат божия закон и простите неучени хора, и жените, и децата -"Понеже нашея книга по славянски старий язик написана ест, а не разумяват простии человеци закон божий, много и священници не разумяват". Такива книги, казва той, имат гърците, сърбите, власите и други народи, само бедните българи нямат. Неделникът почва с предговор, в който Софроний говори за нуждата от просвета и съветва свещениците да прочитат съответното слово на верующите всяка неделя и през всички празници, за да разберат и те нашата православна вяра. По-нататък следват 96 слова и поучения, наредени по годишните празници. Словата са написани по образец на гръцките - с увод, текст, тълкуване и поучение, на риторичен византийски стил, но по-прост и по-близък до народната реч. Излизайки от евангелски текст, вземайки повод от случки из живота на библейски лица, Софроний хвърля поглед върху съвременния живот, разглежда отношенията между хората, изтъква достойнствата и недостатъците им и им дава съвети и наставления за всекидневния живот: да помагат на ближния, да бъдат благоразумни и търпеливо да понасят несгодите и лишенията, да предпочитат духовните блага пред материалните, да се стремят да развият у себе си от младини душевна и телесна чистота и т.н. Макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, книгата е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа.

Значението й не се изчерпва само с религиозно-нравственото й съдържание, или с това, че е първа печатна книга в нашата книжнина. И преди Неделника има книги с такова съдържание, и преди нея са били напечатани "Абагар" (1651) и "Молитвеный крин" (1806), но тия книги са обикновени, религиозни; в тях личността на автора никъде не изпъква. Съчинението на Софроний е оставило дълбоки следи в националното съзнание на българите. То е възбудило нови идеи и мисли, нови чувства и настроения, отговарящи на новия дух и новото веяние в живота. По език и тенденция то е произведение на епохата на Възраждането. В него е отразена много ярко личността на автора, неговите схващания и възгледи. Освен това, като първа печатна книга, тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги. Неделникът се ползвал с голяма популярност. За слабокултурните и необразовани свещеници тя е станала настолна книга, а между народа е известна под простото, но популярно име Софроние. Всеки малко-много просветен човек е считал за необходимо да притежава книгата. Успехът и значението й се вижда от няколкото издания, които има до днес (в 1856 - второ издание, в 1865 - трето, а до 1905 г. още пет издания).

Какво може да се каже още за Софроний? В най-неспокойното време, при най-тежки условия, изложен всеки път на опасности и страдания, Софроний не е забравял своите задължения: обикалял е епархията си, държал е проповеди в неделни и празнични дни, давал е мъдри съвети и напътствия на паството си. Силата и значението на неговите проповеди и поучения се крият не толкова в религиозно нравственото съдържание, колкото във формата, с която те са произнасяни. Той не си служел с отвлечени понятия, а е говорел просто, живо, увлекателно и при това с конкретни примери от живота. До негово време не се е слушала нито църковна служба, нито проповед на български. По-голямата част от духовенството била съвсем неграмотна. Не само свещеници, но и владици не са знаели да четат и пишат. Българският език бил изхвърлен от църквите, хулен и преследван от гръцкото духовенство. Сега този език, зачетен и удостоен с най-голямо внимание от висшия духовник, става национална светиня. С него Софроний поддържал духа на българина, будел националното му чувство, крепял вярата му в по-щастливо бъдеще. С благоговение и възторг народът слушал живителното слово на своя духовен водач. Всички го обичали, всички му се радвали, всички се стичали да чуят мъдрата му реч. С такава популярност, с такова обаяние се е ползвал Софроний. Рядко може да се посочи личност в историята на нашето Възраждане, която да е била така обичана от народа. Тази обич Софроний дължи както на живата си, увлекателна и достъпна проповед, така и на високите морални качества на своята личност. Заслужено той носи името народен пастир и учител.

 


2009-11-01 | Прочетена: 2056