IN MEMORIAM Никола Йонков Вапцаров

Тема на броя

Димитър Фролошки | 2009-11-23


Никола Йонков Вапцаров
24 ноември 1909 г. - 23 юли 1942 г.


"... и стихове пиша (тъй както умея)."
"Какво тук значи някаква си личност?!"

Единият стих е взет от първото стихотворение на първата ти стихосбирка, поете, в самото начало на пътя ти - вторият стих е от последното ти стихотворение, написано и преписвано няколко пъти часове и минути преди да бъдеш разстрелян като държавен престъпник.

Било е времето светло, най-светло на Българското Възраждане, възрождение на всичко драголюбно, мечтано и родно. Било е и е преминало в миналото. Освобождението от робията е дошло, мечтано, лелеяно - но кои са свободните, свободата къде е, какво е, разкъсана е родната скъпа земя, милиони оставят сълзите на мъката далече от прага на родна държава. Родна държава?
Възраждането - като епоха - в неосвободените Българии продължава, борби и въстания следват реда си, къщите стават все по-малки и схлупени, като планини, извисили се в легендарно предание, войводи, харамии и ятаци мъжествено гледат смъртта право в очите, но някак остават встрани от процесите и безпомощни вече да променят световния ход на съдбините народни.

В самото начало иерохимонахът Паисий беше написал чрез притча, че достойнството и силата на народа ни е в хармонията и езика, че още не сме и дано да не стигнем до онова, което тъй ярко охарактеризира най-новата европейска история - французка, английска, германска, гръцка, руска и прочия. И това време, оказва се, е отминало. Било е, сега се започва планомерното отцеубийстово (по отношение отговорност и приемственост към предците) и плановото братоубийство (в социалните отношения, изграждащи едно общество). Отпочват гражданските войни, омразата е изпусната - и това се носи в езика, с който облъчват ни и отлъчват от красотата, доброто и любовта. Как да прозрем брутален цинизъм, каква е тая модерна държава, защо правилата налагат закони от своите чужди?
После ще дойдат войните. Историята ще каже нещо за "националните катастрофи" и знаем ги като факти, без съпреживяване и възможност да си представим какво е станало тогава, когато всички били са едно, срещу съдба и великите сили застанали, да променят несправедливостите, да утешат, омиротворят, наградят. Трябвало е да се изкорени живецът, духът ни народен. Загинали са най-младите, погромът в душите е бил още по-страшен. Струва ми се, че големият Йордан Йовков плаща с живота, в разцвета на майсторството си, за онова, което написва и което вече е почнал да пише. Поредният.

После идват подозренията, омразите, неустоимото желание за кръв и за отнемане на живот - и количествен, да го кажем "процентов", и качествен, личен, в приятелското ритуално отношение на палача към жертвата. После идва безвремието. Пак има убийства, но някак администрирани. Нищо не се променя, притихнало, надвесено, заредено с взривове и войни.

А някъде, да, там далеч, но Земята е толкова малка, създадена е от Бога, но за тебе, човечество - става нещо голямо. Пак ли се разминаваме със себе си и със световните сили, които могат да ни помогнат и ни спасят? За отминалия век се твърди, че е въплътената демокрация и човешки права, мечтаното време, нещо като осъществената митична златна епоха. А сега защо се повтаря пак същото? Кой се самозалъгва или кой кого опитва да лъже?

В близка Русия, бутафорна Германия и немечтано мечтана Америка стават неща, свързани помежду си, толкова те са различни, че си приличат. Да, те трябва да влязат в поезията ти - поетът е съвест, философ и позиция с огромна въздействена сила. Ще го направиш така, че да не е съвсем явно. Сталин ще го изваеш плакатно, Хитлер ще кряска от радиото, американецът ще подменя духа и душата и нещата с бляскавите видения за една нереална реалност.

Кой подмени думите?

А ти си личност, една от най- големите на своето и всевечното време. Знаеш го превъзходно, твоите приятели и всички онези, които все още не те знаят, ще разберат. "Запалена свещ под шиник се не слага" и още "Не може се скри красив град, построен на хълмов връшник" е казал Великият Утешител. Ти си се слял със стария род и с предците си, всеки го знаеш по име, характер и работа, правиш родословни дървета и с почит следваш пътя си бащин.
Харамия, войвода, дипломатин, приближен до държавни глави. Твърд и затворен остава през целия си живот. После принудителна емиграция отвъд океана, трябва да запази живота си поне още малко, да те отгледа и види израстнал.

А бъдещето?

А твоята воля?

Какво да направиш, какво правиш, човече? Какво ще оставиш след себе си? Как да влезеш във времето? Семейство? Да, но не стига! Поезия? Да, но не стига! Дело? Но - как?
Интелектуалното тяло, интелектът трябва да се осъзнава като уникална, собствена единица, за да може да каже "Аз съм!" Осъзнаването на собственото Аз като уникалност и индивидуалност е база за достойнство и осмисляне.
Интелектът трябва да владее определени знания, схванати като мъдрост. Това значи не да му се приписват някакви знания, а да ги схваща в техния морален императив - това е най-висшето ниво на познанието. Знанието Е и знанието поражда моралния императив: това е критерият за завършеност и пълнота на знанието.
Между мъдростта и разума има разлика, тъй като разумът иска, а мъдростта казва: "Спри! До тук! По-нататък не бива!" Разумът не разбира какво е това "Не бива!" Мъдростта е такава степен на знанието, която морално се самоудовлетворява, но не като принуда, като външен императив, а като вътрешна необходимост. Това е вътрешната самоопределеност. "Никога няма да спра да се възхищавам на две неща - на звездното небе над мен и на закона в мен" е казал философът Кант в едно от предсмъртните си писма. Законът е морален императив, постигнат като висша форма на познанието.

Третият принцип на интелекта е свободата. Може да си Аз, може да си мъдър, но да нямаш свобода. Тогава не си интелектуално тяло, поставен си и се намираш в условия на пряк външен императив. Пълната свобода е пълната вътрешна предопределеност. Свободната личност е априорно свободна и освободена, защото има всичко необходимо за това, създадена по Божи образ и подобие. Робът няма свобода - и да е мъдър, и да е Аз, робът винаги е Езоп.

А свободното, резултат от избор, от съчетаване, поражда активно вътрешна мотивация - да постигаме цели, кореспондиращи с нашите възможности. Оттук следва определящото личността интелектуално действие, целенасочено, активно и съзнателно. Липсва ли някой от трите принципа, действието не е интелектуално. Принципите са равнопоставени в целостта си, именно Аз - зная - свобода: цели - активност - съзнателност.
Така че интелектът е функционален феномен, не психичен.

Струва ни се, че Кольо Вапцаров по светоглед не е екзистенциалист - не е такъв и като мислител, като философ. Но това наше момче се родее с екзистенциалистите по проблема за свободата. Тя е лично достояние и не всеки има куража да я притежава. Най-често ние продаваме свободата си срещу спокойствие и един ден стигаме до абсурда. А тогава вече връщане назад няма. Защото абсурдът е липсата на свобода - продадената свобода, продадената душа. Защото на човек още с раждането му е дарена свобода, но мнозинството от хората в живота си я разменя, продава, забравя. Тогава срещата на абсурда става неминуема. Тя се предопределя от факта, че ти сам си се лишил от своята свобода. С това попадаш във вътрешната си черупка, която сам си изграждаш, и се стига до абсурда като проява на крайна вътрешна самозатвореност.

Чужденецът се капсулира в изолация, за него абсурдът става нещо предопределено. Поредицата събития, довеждащи до абсурда, той сам ги е породил, без да го иска. Не активно и не съзнателно, но все едно, че сам ги предизвиква.

Защо екзистенциализмът свързва откъснати категории - смисълът на човешкия живот, свободата, абсурдът? Каква е връзката между тях? Смисълът на човешкия живот е да запази свободата, колкото и скъпо да струва това. Не всеки човек може да плати тази цена, защото тя е лукс, не по силите на всеки. Повечето хора, родени свободни, изпитват огромно желание да се освободят от свободата си. И неминуемо срещат абсурда. Сами го предизвикат, той идва от само себе си.

След абсурда има само две възможности: смърт и катарзис. Катарзисът е естетическа, психологическа, социална и философска категория. Човекът плаща, за да възвърне свободата си, която на времето, без да знае и осъзнава, е разменил за жълти стотинки. Тази притча се родее и с християнското просветление, и с катарзиса на древногръцката трагедия, но без предисловие. Нека сравним "Думите" на Сартър и стихотворението "Думи" на Вапцаров.
Вярата е човешка опора и божи устои, вътре в тебе самия, дълбоко там нейде в най-тайната стая, там обитава човешката вяра. Когато човек е цялостна личност, той е навсякъде и във всички времена - в политическата и културна история, във философията и в битието, във всеки човек, независимо дали познат, чут, непознат - защото е (в) себе си.

На няколко пъти човекът се ражда, преодолял пространствата, които не само го разделят, противопоставят, разкъсват, но и делят - когато ражда вяра в душата си. С тревога и любов открива родината си и родната си земя, открива и традицията, преданието, дълга, словото и се слива с всички времена на своя народ - а така създава и бъдещето, открива и своята мисия и своя път в живота сред другите и за другите, любовта към жена и родина, открива и всяка друга страна, открива човечеството и човешката мисия.
Ние храним историята със събития - хляб, и я напояваме с кръв - с вино причастно. Значи историята е гост на човека, а ние сме едновременно Църквата и Христос, тъй като историята се явява неофит, като исихия. Историята е азова, тя е субект, както и ние, живите и мъртвите - както във вярата. Определящо при Вапцаров е откриването на себе си - на родината, на другия - на страната, на земята, също както и при Ботйова.
Абсурдът и свободата - да се пише, назовава, концепира, живее, мечтае. Да се вярва. Абсурдът на жестокия век, безсмислен и обезсмислящ, подобен на Римската империя от началото на Новата ера - и вярата, която покълва, се ражда наново и наново в човешкия свят и в човешката история. Историята като дискурс се провокира от историята на духа, където времето или пространството не са определящи категории, за сметка на духа и материята.
Екзистенциализмът на Вапцаров и на света на Вапцаров. Абсурдът на света и на думите. Как се стига и как се е стигнало до казване или прикриване на истината, до лъжата, до вярата... Двете думи (двата пласта думи) са двата свята, носени от дума предател и дума свобода. Свободата не е дума, тя в себе си съдържа и изразява всички свободни думи и свободни хора, тоест свободното и освободено съзнание.

И при Ботйов, и при Вапцаров основен е проблемът за свободата и свободата - в един абсурден свят. Светът, държавите, ценностите, човечеството, хората, самият човек са абсурдни.
Земята винаги е свободна, тя не може да бъде поробена, тя е извор и средоточие на красота, истина и добро. Но робът (робът на себе си, оттук и на другите) никога не може да види свободна свободната своя земя. Така е при Ботйов. При Вапцаров трагизмът е и в това, че земята губи своята цялост и своята красота, добро и истина. Гатер й ръфа снагата, тя прибира горите си, израстват комини...

Така че пое пътя си, поете, най-големият в света на своето време, и пракрачи сред най-големите на всевремието. Направи стиховете и успя да ги издадеш приживе, направи драмите, които те поставят далеч преди философията на екзистенциализма, а иначе хармонично продължи постъпателното движение на духа на човека, с български аромат, тоест благоуханен и силен, като мъж и жена, и нежен, като любовта на родители към своята рожба, мъдър и достолепен, като завет на отиващ си воител, пророк и месия. Накъсаха ти поемата, твоята най-голяма любов - може би затова те убиха, заради нея.

Сега се оказва, че съдът ти е бил беззаконен. Разстреляха ви като улични кучета. И така ви погребаха. Казват, че на другия ден гробищата били покрити със стотици хиляди бели цветя. Защото истинската поезията винаги е проява на любовта, на безпределната и всеотдайна любов, която в замяна иска единствено любов.

 


2009-11-23 | Прочетена: 1649