КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Накъсаха ти поемата...

Тема на броя | Камелия Иванова

„Накъсаха ти поемата, твоята най-голяма любов - може би затова те убиха, заради нея."

Димитър Фролошки


 

„Накъсаха ти поемата, твоята най-голяма любов - може би затова те убиха, заради нея."

Димитър Фролошки

Имало едно време една тъжна и стара страна. Имала била тази страна славна история. В тази красива и тъжна земя раснала, та пораснала чак до небето горда планина. Родил се момък в полите на планината. В първата нощ, преди да му дадат име, дошли орисниците и го нарекли ... първата го дарила с красота, втората с мъжество, а третата го орисала на безсмъртие. Расъл момъкът. Гледал заснежените върхари на планината. Свирел кавал по тучните ливади. Възмъжавал, изправил снага и все там му бил взорът - в белите скали с орлови гнезда. Може би, затова останала жаждата му към необикновената светлина и необятния простор на небето, да го води през земния му път. Във висините се реели свободни орли. Той ги гледал с часове, унесен в неутолимия копнеж за свободата.

Родило се момчето в семейството на Елена и Йонко в лето Господне 1909, на 24.11., в гр. Банско, в къщата на своята баба (по майчина линия) Милана Везюва и било кръстено Никола, името на неговия дядо. Дядото на бъдещия поет Никола Проданичин бил арестуван от турците и на път за Солун убит в местността Ушите на 24.09.1905г. След Илинденското възстание - 1903г. - терорът над останалото под турска власт българско население продължава и семейните летописи на жителите на Банско се преплитат с героичния летопис на времето. Хайдушки чети бродят из Пирин и бранят българската чест.

Родът, в който се ражда Никола, е стар банскалийски род, занимавали се с бояджийство, били вапцари, и това дава и фамилното им име - Вапцарови. Но синовете не наследяват майсторството на бащите си, а грабват пушките и отиват в пиринските чети, като комити.
Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.

Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.

Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова -
как очите му бягали все
на бащата в пищова.

Майката на поета също е от стар банскалийски род - Везюви, чийто занаят бил отново вапцарство (бояджилък). Пък и, ако се вярва на семейните хроники и разказвани слова, бил от същия извор като рода на слелия се с народа си Иван Вазов. Елена Везюва е родена през 1882 г. За разлика от своя буен и непокорен мъж, тя завършва осново училище в родния си град, а по- късно със съдействието на американската мисионерка мис Стоун е приета в американския пансион в Самоков. През 1908 г. е преместена на работа в родния си град Банско. Запознава се с бъдещия си съпруг - Йонко Проданичин и през януари 1909 г. се оженват. Отначало младоженците живеят при свекървата Мария Проданичина, останала вдовица със 7 деца, а след това отиват в по-широкия дом на Везюви, при баба Милана Везюва. Баба Мария била първата жена, организиран член на ВМРО, а за малкото момче била онази, която му разказвала приказки и го запознавала с Македонията и борбата за нейната свобода. А имала какво да разкаже бабата, нали тя, самата, носела храна, писма, пушки, посрещала в дома си четници и комити. Но и от баба Милана се леят приказки за хайдути и борба. Разказвала тя за Коста Чакъров, прадядото на Никола, за неговите подвизи, разкривала действителни случки пред малкото момче. Случки за поробители и поробени, за правдини и неправди, за бедни и богати...

Йонко Вапцаров, мъжествен и непокорен, отдава семейството си на тревогата на хайдушкия живот, на романтиката на волния бит на харамията и мъжеството на свободния човек. Роден в Банско, в семейството на Никола и Мария. Никола загива в българските освободителни войни, а синът му завършва шести клас и се включва във ВМОРО през 1896г. Става секретар на банския революционен комитет, а през 1901г., заедно с Яне Сандански, участва в обезоръжаването на поп Найден в село Сърбиново. Наричали го Пирински цар, защото владеел Пирин планина със своята чета и бил безстрашен в сраженията с турците. Седемнадесетгодишен е вече комита. Заради своята революционна дейност лежи в Солунския затвор "Еди - кум". Когато го отвеждали в затвора, бил с присъда от 101 години и носил най- тежката пранга - 60 килограма. Освободен след Младотурската революция от 1908г. Но, както би възкликнал Вазов: „Бедни ми, бедни Йонко, защо не излежа цялата си стогодишна присъда и не се преви под тежестта на прангата си?!" Останал изправен, горд и волен, за да срещне друга смърт и на друго място  - от братска ръка и от заклет другар. Бил е войвода още преди въстанието, за което свидетелства един от най- големите български поети и революционери - Яворов. Двамата били делегати на конгреса на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМРО) в Ловча като представители на Разложка околия. Като участник в Освободителното Македонско движение, Йонко е свързан с прославените български войводи Гоце Делчев и Яне Сандански. От това време го свързват близки чувства с Яворов. Двамата се срещат и запознават в Самоков при втората мисия на Яворов и Гоце Делчев в Македония.

Когато започва Балканската война, Яворов тръгва по познатите хайдушки пътища. Пристига в Банско при своя приятел Йонко Вапцаров. И се случва предначертаното - посрещнат е големият харамия и поет от малкия още, но вперил очи в свободата Никола. До края на живота си Никола пази бюста на Яворов в дома си, а първите му стихотворни опити повтарят поетичния път на големия, мустакат романтик. Йонко и Яворов заминават с чета около 120 души в Родопите в местността "Каца поляна". Сборната чета на Вапцаров, Христо Чернопеев, Яворов и Лазар Колчагов. На 7. октомври 1912 г. настъпва дългоочакваната свобода за българското население в Македония. Яворов обявява независимостта на Банско и го провъзгласява за град и център на Разложка околия. По негова препоръка генерал Ковачев, който води българската войска в този регион, назначава Йонко Вапцаров за Околийски управител. Свобода, радост, сълзи... Сълзите на свободните и сълзите за загиналите. Не е сред тях Йонко, напротив, и пост властови получава (през 1921г. е избран за помощник кмет на Банско), за да доживее, години по-късно, да наемат терорист, да го наемат от неговата, от родната ВМРО, за да го убие. И стреля терористът, по завопед на Иван Михайлов (по-познат като Ванче Михайлов), който след разцеплението на организацията, през 1928г., поема властта, след убийството на Александър Протогеров. Прогърмява изстрелът, но улучва часовника на Йонко Вапцаров. Две години живее Йонко при сестра си и братята си в Ню Йорк, но, макар заплахата за живота му да не е отминала, се връща в Родината. Онази, която, „простете не е моя" - пише синът му, но към която го тегли кръвта на предците и на убитите. Убити от чужди, но и от свои. Убити от вражески куршум и от клела се във вярност ръка. През 1933 г. Йонко е отвлечен от хората на Иван Михайлов, по-малкият му син - Борис - също е задържан и под натиска на събитията, със страх за живота на баща и брат, Никола се поддава на въздействието на хората на Ванче Михайлов и сключва един прибързан брак с Бойка. Дори Неврокопският владика не успява да забави тази церемония. Само с едно вдигане на телефона Бойка изведнъж от непълнолетна става пълнолетна, молитвите, цели 40 на брой, които е трябвало Никола да изслуша, за да „влезе в правата вяра" от протестанската ерес, са отложени за след сватбата. Но и това не спасява бащата. През март същата година той е задържан от михайловистите, подлаган е на изтезания, които да сломят волята му. Но няма сила, която да сломи пиринските скали. Няма сила, която да отнеме гордостта на пиринския орел.

Приятел, незабравил в какво се е клел, предупредил семейството, че Йонката е жив, но трябва да се бърза и помолил името му никога да не се споменава, че и него „ще го глътне месечината". Дълги месеци е затворен в бъчви Йонко, укриван в Кюстендил и в Пиринско. Трябват им на ВМРО пари, а има едни гори, онези, за които пълномощното е у него и дето Фердинанд го праща да купи с държавни пари. Имот, който така и не минава в царските ръце. Имот, който може да донесе много пари на михайловистите. Но имот, към който и новият цар има интерес. И започва една надпревара между водачите на държавата и на организацията - държава в държавата - кой пръв ще стигне до документа. Освободен е Йонко едва след преврата през 1934г., като залогът е „пълномощното", което му спасява живота.  

И младият Вапцаров не е подминат. Трън в очите на царя и на михайловистите е този род. Не стига, че бащата се оказал по-твърд от скалите на родната планина, ами пък и по-големият син не се плашел лесно. Нито от заплахи, нито от арести, нито от куршуми. А и как ли да се уплаши Никола, закърмен с разказите на бабите си, пропит с кръвта на предците си, отстоявал вярата си още в първия учебен ден, седял на трона на цар Фердинанд... Малък още, заедно с родителите му, той посреща царя, двамата му сина, германския император Вилхелм ІІ и сина му, Август в дома си... Баща му, още през далечната 1913г. му е оставил пример - и от цар не се страхуваш, ако става дума за принципите и Родината. В навечерието на Междусъюзническата война, Негово Величество получава телеграма от Йонко. Телеграма, която би могла да коства главата му. „Фердинанде, ако ти вкараш България в тази война, черна котка ще мине пътя между нас двамата". Две години по-късно същият този Йонко спасява живота на престолонаследника, пратен на фронта „да усети мириса на барут". Мястото е при река Черна, колата на младия Борис е уцелена от граната, той изпада в безсъзнание и е извлечен на гръб от полесражението от Йонко. Фердинанд не прощава на стария си другар телеграмата, нито забравя споровете им за пиринските гори, но не може и да отблъсне спасителя на сина си. И четири години след смъртта на бащата, отнесъл тайните със себе си в гроба, дали заради вярата си, дали заради борбата си, дали заради същите тези гори, синът е разстрелян. Не получава царската милост. Не получава и подкрепа от никъде. Напразно членове на Съюза на писателите, начело с тогавашния председател, Стилиян Чилингиров, търсят срещи с Борис ІІІ, да пощади ако не човека, то поета Никола Вапцаров.

Пък и късно е вече да се търси милост през 1942г. Пътят към този разстрел е постлан отдавна, много отдавна. От смъртта на дядо Никола Проданичин, от гордостта, силата и непреклонността на Йонко, от предадената от бабите на малкия Никола любов към Родината, но и към справедливостта, свободата, онази, вътрешната и неотнемаща се свобода. От образите на Питу Гули и разказите за Никола Карев, от съдбовната, може би, среща с Яворов. Път, предначертан и от самия поет. Написал вече голямата си поема за Македония, която така и не вижда „бял свят"...

Отдал се на една борба, която го довежда до групата на смъртните - онази група за подривна дейност, за която се е знаело, че няма оцеляване. Групата, участието в която се заплаща със сигурна смърт. Група, в която тогавашната комунистическа партия праща онези, чиито слова, принципи, род, мъжество и свободен дух са плащещи дори и за нея - нелегална, извън закона, бореща се за правдини и свобода.


2009-11-23 | Прочетена: 1556