Първи нобелови лауреати по литература

Нобелови награди по литература

Камелия Иванова | 2009-11-23


Огромна и отговорна е работата на Нобеловите комитети за определяне на ежегодните лауреати. След вземането на решението, те са подложени на множество критики - от медиите за завеса, непрерозрачност, до - несъгласието с определения лауреат. В областта на литературата всяка година изборът на лауреат е от сто-сто и петдесет кандидата. Много рядко се случва предлаганата кандидатура да получи награда от първия път. Много от претендентите биват издигани по няколко пъти.

Това, разбира се, не се отнася за първия носител на Нобелова награда за литература - Рене Сюли Прюдом (Sully-Prudhomme).

Рене Франсуа Арман Прюдом е роден на 16.05.1839г. в Париж. Когато малкият Рене навършва две годинки, семейството му остава без средства, поради смъртта на баща му. Майката, Клотилда, взима децата си и отива да живее при своя чичо. Когато навършва осем години, Рене е приет в лицея на Бонапарт, където започва да се увлича от математика, класически езици и френско стихосложение. Рене завършва лицея като един от най-добрите ученици по математика и сероизно се готви да кандидаства в политехническо училище, за да стане инженер. Това му желание не се сбъдва поради тежко заболяване на очите. Отказал се от своите планове, Рене започва работа във фабрика, а през 1860г. започва работа в нотариална кантора. В свободното си от работа вечерно време Рене изучава филосифия и пише стихове. През 1865г., събрал достатъчно смелост и увереност у себе си, той издава първия си поетичен сборник „Стански и стихотворения". Стихосбирката е издадена под псевдоним Сюли-Прюдом (пълното име на бащата). Тази стихосбирка получава висока оценка от влиятелния по това време литературен критик Шарл Огюст Сент-Бева. Дали заради нея или заради вярата в младия поет, издателят му, Алфонс Лемер, влючва негови стихове в сборник, озаглавен „Съвременният  Парнас". Този сборник е имал амбицията да бъде литературен манифест на младите поети, „парнасовци". Те се изказвали против лиричната екзалтираност на роматничната школа. Освен, че включил Рене Прюдом в сборника, Лемер преиздава неговите „Станси и стихотворения" и издава сборник с негови сонети „Изпитания". Следващите три години са доста плодотворни за поета и от перото му излизат написаните по мотиви на античния мит „Авгиеви конюшни"(1866), сборник „Италиански рисунъци" (1866, 1868г.) и „Самота" (1869г.). В тази свои произведения Рене Прюдом поставя темата за несподелената любов, за отиващата си младост, за конфликта между науката и религията. Част от произведенията може би са създадени и от болката, която разкъсва сърцето му. Неговата избраница му отказва да стане негова жена и така до края на живота си поетът остава ерген.

Съдбата не е благосклонна към него и през следващите години. През 1870г. в течение на няколко дни умират майка му, чичо му, леля му. През месец юли същата година започва и Франко-пруската война. Дали търсейки смъртта си или воден от своите принципи, Рене се записва като доброволец в опълчението. Лишенията, на които са подложени парижките жители по време на обсадата от страна на пруската армия, съвсем отслабват и без това разклатеното здраве на поета. След падането на обсадата, той вече не може да ходи. Следва дълго лечение, по време на което той пише патриотични стихове, издадени в книга с името „Военни впечатления". През 1875г. Сюли-Прюдом издава пронизано от мъка произведение „Напразна нежност". Този сборник, както и „Самота", са книгите, от които най-често се публикуват в антологии стихове на поета. Повлиян от поезията на Лукреций, през 1878г., Сюли-Прюдом издава своята философска творба „Справедливост", написана като диалог. Основната идея в нея е, че справедливостта не е нещо външно, че тя не трябва да се търси в света, а в душата на човека. Следващата творба на поета удивлява със своите 4 хиляди реда. Това е една епическа поема, която носи своята основна тематика в заглавието си - „Щастие". Щастието, утвърждава поетът, се постига от човека благодарение на неговата любознателност, благодарение на неговата жертвеност, на добродетелите му, благодарение на науката. Заради тези хуманистични идеали, които издига в поезията си Рене Сюли Прюдом, американският изследовател от френски произход Жан Албер Беде пише, че той, Прюдом, „извежда поезията от тъмата, в която тя дълго е била натикана от песимизма на позитивистите, а също така учи на това, че пътят на щастието минава през страданието, саможертвата и братската любов". Но не само с неправдата, не само с тъмата се бори Прюдом. Той има и друга своя битка. През 1900г. издава своето „Поетично завещание" - сборник статии, в които защитава класическия фреснски стих и застава срещу „свободния стих", символистите и декадентите.

Макар и забравен сега, макар и името му да се помни само от специалисти, заради своето поетично майсторство и заради смелата си позиция, през 1901г. Рене Сюли Прюдом е удостоен с Нобелова награда за литература. Така той става първият носител на тази награда, „заради изключителни литературни достойнства, в частност за високия идеализъм, художествено съвършенство, а също така и за необикновеното съчетание на душевност и талант, за което свидетелстват неговите книги". Тази награда учудила не малко хора, тъй като най-вероятният претендт да получи наградата бил граф Лев Николаевич Толстой.

В приветсвената си реч членът на Шведската кралска академия С. Д. Вирсен отбелязал, че Сюли Прюдом „се отличава с питащ и наблюдетелен ум", съчетан с „величие на човека". Заради това, според членовете на Комитета, той в най-голяма степен олицетворява това, което Алфред Нобел нарича „идеалистични тенденции в литературата". Тежко заболял, Рене Сюли-Прюдом не успява да присъства лично на церемонията по награждването и дипломата на лауреата била връчена на посланника на Франция в Швеция. Това е времето, в което Рене Прюдом се обръща към християнската апологетика на Блез Паскал. В резултат на общуването с трудовете на Паскал, той издава своя трактат „Истинската религия на Паскал" през 1905г. Последното му произведение е „Психология на свободния избор" (1906г.). Това е творба, в която Рене Сюли-Прюдом стига до заключението и убеждава читателя си, че свободната воля, свободният избор е заложен в природата човешка и затова е неотменен и оправдан.

След като получава Нобеловата награда, с част от парите, той основава литературна награда за млади френски поети.

Умира на 7.09.1907г. във вилата си в Шанте-Малабри.  

 

От Франция Нобеловата награда за литература отпътува през 1902г. за Дания. Неин носител става Теодор Момзен (Mommsen). Той е роден на 30.11.1817г. в гр. Хардинге,  в Шлезвиг, намираща се тогава в Дания. Оставил своя следа като историк, юрист и филолог. Слушал лекции в Килския университет в юридическия факултет. След това защитава дисертация по право. В периода 1844-1847гг. се отдава на пътешествия с учебна цел. Пътува по Италия, където, с особена прилежност, се отдава на изучаването и събирането на латински и италийски надписи. Резултат на това му пътешествие са множеството негови филологически и археологически статии, публикувани в различни италиански и немски издания. През 1848г. той се отдава на гражданска дейност и е активен агитатор за това Шлезвиг да бъде присъединен към Германия. За политическата си агитация той бива отстранен от професорското място в юридическия факултет в Лайпциския университет, заедно с Хаупт и Ото Ян. През 1852г. започва да преподава като ординарен професор по римско право в Цюрих, откъдето през 1854г. се мести в същата катедра в Бреславл. През 1857г. е поканен за преподавател по древна история в Берлинския университет, а също така и за член и несменяем секретар на Берлинската академия на науките. През 1873г. политическата му кариера достига своя връх, когато той, в състава на национал-либералната партия, става член на пруския парламент.

През целия си живот агитирал и се борил за обединена Германия, той напълно одобрява войната с Дания, Австрия, Франция. Срещу Франция нападките му били най-жестоки. Той не само се опитвал по всякакъв начин да настрои срещу нея обществото в Италия, но и записал името си в писмо, изискващо бомбандировка над Париж, независимо че там винаги бил посрещан гостоприемно, а през 1860г. е избран за член-кореспондент на академията на изящната словестност.

Политическата анагажираност не пречела на Момзен да бъде отдаден на науката и да твори през целия си живот. Когато неговия изследовател Цангемейстер прави списък на трудовете на знаменития учен, по случай 70-годишнината му, този списък заема 64стр. със своите 949 номера. Берлинската академия на науките заявява, че не е в състояние да направи обективна и подробна оценка на всичко онова, което Теодор Момзен е направил в областта на древната история, археологията, епиграфиката, филологията, правото, та дори и за средновековната история. В своя живот и творческа дейност Теодор Момзен е успял да преодолее такива задачи и въпроси, които изглеждали непосилни дори за цели поколения учени. Може би, оценката на членовете на Берлинската академия е пресилена и пълна с необективна възторженост, но трудовете на Момзен наистина са впечатляващи и са донесли огромна полза за класическата древност, като превъзхождат по обем и значение трудовете на всички негови съвременици и са изключителни в цялата история на европейската култура.

На първо място е неговият принос в изучаването и събирането на паметниците, написани на италийското наречие, чието изучаване едва започвало. Събраните от него латински надписи послужили като прелюдия за издаване на сборник с латински надписи от целия римски свят. Колосален проект, с който се захванала Берлинската академия на науките. И през 1863г този проект, започнат по плановете на Момзен и ръководен от самия него, получава своя завършек - 14 тома с много повече от сто хиляди латински надписа. „Римска история" на Момзен е преведена на множество езици, има седем издания и за дълго време определя научната гледна точка към древен Рим. В тази книга се разглежда времето от създаването на Рим до прехода на републиката в империя. Макар и притежващ множество достойнства, този труд на Момзен е спорен и доста субективен, особено от съвремена гледна точка. Но това е книгата, която му носи най-голяма известност и слава.

Трудно е да се даде оценка на този необикновен, отдаден и неуморен учен. Още по-трудно е да се опише цялото му творчество. Не всички негови текстове са пропити от научно съвършенство. Не всички негови текстове са обективни, голяма част от тях могат да бъдат напълно отхвърлени от историческа гледна точка, във всеки един от тях могат да се отбележат слаби страни, с много неща може да не се съгласи начетеният и знаещ читател. Но е добре да помни, че във всеки отделен ред Теодор Момзен не престава да бъде велик деятел на науката, който трудно би могъл да намери свой конкурент. Само най-важните негови произведения са над десет, а пълният списък, както вече писах, е 64 стр.

Заради тези му заслуги към науката, Шведската кралска академия го удостоява с Нобелова награда за литература през 1902г. Макар и незавършил своите научни търсения, защото за титаничния ум няма край, но получил най-високото отличие, на 1.11.1903г. Теодор Момзен заспива в прегръдките на смъртта.

 

През 1903г. Нобеловата награда за литература продължава своя път на север. Този път нейната спирка е в Норвегия, при Бернщерне Мартиниус Бернсон. Поет, драматург, прозаик, журналист, израснал сред живописната природа на Ромсдал, в западна Норвегия. Роден е на 8.12.1832г. в семейството на лютеранския пастор Педер Бернсон и Елиза Нурдрок, в гр. Квикне. Той е най-голямият от шестте синове на съпрузите Бернсон. Когато е на пет години семейството му отива да живее в Ромсалд, а малкото момче започва училище в крайбрежния гр. Молде. Рано развил се, той пише стихове, издава ръкописен вестник, проявава голям интерес към политиката.

През 1849г. се премества в Осло и се готви за приемните изпити в университета. Това е времето, когато той се среща с Хенрих Ибсен и с множество други норвежки писатели. Постъпва в университета след три години, но след една го напуска и се отдава на политическа, театрална и литературна дейност. В продължение на две години във вестниците излизат негови театрални обзори и критически статии. Той започва и кампания за създаване на норвежки национален театър. Постепенно се превърща във водещ културен деятел в страната.

През 1854г. Бернсон работи като театрален критик в сутрешния вестник на Осло „Morgenbladet", а две години по-късно започва да издава „Illusteret Folkebladet". Тук за пръв път той издава записани от него народни приказки. Лятото на 1856г. е изпълнено за него с впечатления и емоции, защото той посещава Швеция, където е залят от спомени за миналото. Впечатлен е от националните костюми, от оръжията... Вдъхновен от видяното, у Бернсон се заражда идеята да пресъздаде историята на своята собствена страна. В очерка си „Как станах поет" той тържествено се кълне, че ще създаде „галерия на предците" чрез исторически пиеси, за да възроди у норвежкия народ чувството за национална гордост.

Опитавайки се да изпълни своите задължения към националния театър, през 1857г. той става директор на новия „Норске театре", а през следващата година встъпва в брак с актирасата Каролине Реймерс. От техния брак се раждат няколко деца. Един от синовете му, Берн, става известен актьор и режисьор, а дъщеря му Берхлют скрепява още повече приятелството между Бернсон и Ибсен, като става съпруга на сина на Ибсен - Сигурд. Нито семейните задължения, нито грижата по прехраната на децата, нито работата в театъра отказват Бернщерне от писането и от перото му се раждат стихове, пиеси, повести. Времето на твореца е запълнено и пулсиращо. Той издава вестник, занимава се с политика. Неговото стихотворение „Да, ние обичаме тази земя" е направено на песен и тя става национален химн на Норвегия.

През 1859г. творецът се завръща в Осло и започва да издава ежедневен вечерен вестник „Aftenbladet", превърнал се в официален орган на новата либерална партия. Либералните и реформистките идеи се оказали обаче много непопулярни и скоро на писателя му се налага да напусне поста на главен редактор. От 1860 до 1863г. Бернсон живее зад граница, основно в Италия. След завръщането си в Осло, става директор на „Христиания театер".

До 1873г. творецът основно пише стихове, песни, приказки, повести и пиеси на исторически теми. Негови главни герои са селяните и средновековните герои от норвежките саги. Повестите му са стилистично близки до норвежките устни народни предания, макар да описват живота на селяните в неговото ежедневие. Това се дължи, най-вероятно, на вярата му, внушавана и от текстовете му, че съвремениците му, със своя весел нрав и любов към приключенията, са духовни наследници на обречените герои, борили се за примирие между езичеството и християнството. Може би, той е един от малкото автори, които сами са спирали своя пиеса. Когато била постановката на първата му пиеса „Валборг", той сам я свалил от сцена, защото му се видяла прекалено банална, за това официално за първа негова пиеса се приема „Между битките". След нея следват множество исторически пиеси, трилогията „Сигурд Злия", определена от критиците като най-добрата пиеса, написана от Бернсон, на едно ниво с „Борба за престола" на Ибсен.

Много са и поетичните творби, писани през този период, сред които е и поемата в петнайсет песни „Арнлют Гелине".

В периода 1873 - 1876г. той живее в Рим и това е времето, когато изоставя фолклора и историята и са отдава на социалната критика и политиката. Бернсон е и първият норвежки писател, започнал да пише пиеси със сериозна социална проблематика. Жанр, който след това Ибсен ще развие, за да остави творчеството си като пример и учебник за следните поколения. Страстен защитник на политическата и културна независимост на Норвегия, Бернсон е радетел за мир и международни граждански права. Той открито критикувал лютеранската църква за нейното неприемане на еволюционната теория и за огромното значение, което църквата отдава на грехопадението, греха, осъждането на вечни мъки. За тези си критики той бил осъден като еретик, макар да приемал християнството за жизнеутвърждаваща религия. Това принудило писателя да живее дълго време зад граница, в това число и в Съединените Щати. Връща се в Норвегия през 1893г., като се заселва в една ферма, но често пътува до Дания, Франция, Германия, Италия. През 80-те години на 19в. Бернсон създава най-добрите си проблематични пиеси. В тях той поставя въпроса за двойствения морал по отношение на двата пола, за надмощието на религиозния фанатизъм над човешкия морал и общочовешките ценности, както и въпроса за борсовите спекулации.

През 1884г. Бернсон пише и реалистичен роман, в който разказва за сексуалното възпитание в училище за девици („Знамена се веят над града и селата"). Няколко години по-късно издава още един реалистичен роман „По божия път",  в чийто сюжет се разкрива конфликът между религията и науката.

През 1903г. е удостоен с Нобелова награда за литература „за благородната, висока и разностранна позиция, която винаги се отличава със свежест на вдъхновението и рядка чистота на духа", за „епичен и драматичен талант". В своята Нобелова реч Бернсон подчертава, че писателят е длъжен да умее да различава доброто от злото.

През 1910г, година след излизането на последната му драма „Когато цъфне новото грозде", Бернщерне Бернсон умира в Париж.

Творчеството му е събрано в девет тома и издадено през 1919г. По думите на американския критик Ялмара Йорса Бойесен, най-ценното в творчеството на Бернсон е умението му „да види в изстрадалия норвежски селянин национално величие, а  заслушвайки се в сърцето на нацията, да чуе биенето на нейните скрити емоции. И, когато той подаде глас и запя, всеки скандинавец почувства, че това е неговият собствен глас".

 

Откъс от Нобеловата реч на Бернщерн Бернсон

„Позволете ми... да ви представя онзи образ, който възниква в моето въображение от ранна младост, когато мисля за прогреса на човечеството. Виждам безкрайна върволица от мъже и жени, които непрекъснато се движат напред. Пътят, по който вървят, не винаги е прав, но ги води към тяхната цел. Те са движени от неумолима сила, на която се подчиняват, първоначално несъзнателно, но постепенно все по-осъзнато. Прогресът на човечеството никога не е бил резултат от съзнателни усилия и никой не е успял да го направи такъв... В някои от нас дарът за придвижване е толкова силен, че ни позволява да различаваме и най-далечните хоризонти и мъничките пътечки, които ни водят към тях и по които трябва да върви човечеството. За формирането на нашето съзнание решаваща роля има умението да различаваме доброто от злото. Без това не е възможно душевно равновесие, за това у мен винаги е будела недоумение идеята, че ние, писателите, хващайки перото, трябва да забравим всички морално-етични принципи. Съвършено очевидно е, че в такъв случай нашето съзнание рискува да се превърне в безстрастен фотографски апарат, който не прави разлика между добро и зло, прекрасно и безобразно!..

... В последно време мой кумир стана Виктор Юго. Основание за неговото блестящо въображение е убеждението, че животът е прекрасен и имено това прави неговото творчество толкова многоцветно... Ако ние тръгваме от това, че в живота има повече лошо, отколкото добро, то животът на земята отдавна би престанал да съществува. И ако някой изобразява само тъмните страни на живота, то създадените от него картини представляват изкривено изображение на живота. Но не съм и съгласен с твърдението, че показването на тъмните страни на живота само ни вреди. Това не е така.

Само слабите души и егоистите не могат да понесат факта, че съществуват отвратителни явления. Всички останали са напълно способни на това. Ако този, който ни кара със своите описания да треперим от ужас или да изгаряме от срам, е в състояние да ни даде да разберем, че в живота, въпреки всичко, има щастие, то ние бихме могли да си кажем: „Е, добре, по волята на този автор пред нас е точно този сюжет и текст. Той свидетелства само за това, че в живота има много неочаквано и по волята на този автор сега аз трбява да се страхувам или ужасявам в този момент." Макар че, често от перото на писателя излиза само сентенцията, а понякога той се оказва неспособен и на това. И тогава се получава двойно разочарование. И това е така, защото самият автор има отрицателно отношение към живота. И защото не е способен да води читателя. А отсъствието на професионализъм винаги обижда.

Колкото по-голяма тежест поема човек на раменете си, толкова по-внимателно трябва да преценява силите си. И, ако е осъзнал, че е в състояние да носи това бреме, да осъществява своя тежък труд, то нека ни избави от излишното многословие или от ужасяващите картини. Нека има само художествени образи.

В изкуството ние се опитваме да намерим смисъла на живота, така както го търсим в преливащите капки роса или в светкавицата. Изпитваме безкрайна радост, когато произведенията на изкуството успяват да ни помгонат в това търсене. И не сме на себе си, изпитваме горчиво разочарование, когато това не се получава... Целта на изкуството е да сее семената на доброто навсякъде, и, колкото повече са тези семена, толкова по-добре.

Ето това са идеалите, които аз се опитвам да провъзглася пред другите, бидейки верен слуга и поборник. Не съм от тези, които смятат, че човекът на изкуството, писателят, не носи морална отговорност. Напротив, той носи много по-голяма отговорност от всички останали. Та нали той ходи най-отпред на процесията, всички други го следват..."

 

1904г. - Нобеловата награда все още не напуска стария контитент. Започва своя път обратно на юг, за да се завърне във Франция в ръцете на Фредерик Мистрал (Mistral) и да продължи към Испания. Фредерик Мистрал е провански поет, роден в Мейан, разположен в долината на р. Рейн, в Южна Франция. Единствено дете на Фрасуа Мистрал и неговата втора съпруга, Делед Пулине. В семейството се говорело на провански, който доста се отличава от френския книжовен език. Първоначално посещавал местното училище, но поради несериозното отношение към учебния процес, родителите му го дали на пансион в Авиньон. Там той бил подложен на системни подигравки от страна на съучениците си, но не се отказал и продължил да говори на своя роден език. Дори превел част от Вергилий на провански. В тази си борба за отстояване на родния език получил подкрепа от учителя си Жозеф Руменил, който също пишел стихове на провански и мечтаел за възраждане на този език.

През 1847г. младият Фредерик се връща в Мейан и пише прованска поема в четири песни. Тази поема убеждава баща му, че синът има способности и той го изпраща в Ексан-Прованс да изучава право. Фредерик се дипломира и получава диплома през 1851г., след което изцяло се посвещава на литературата и през следващата година издава първата си поема. През 1854г., заедно с още няколко литератори, правят обединение за възраждане на великите традиции на прованската литература и наричат себе си „felibres". Те издават и ежегоден „Алманах на Прованса", в който се печатат програмни статии и чиито тираж понякога достигал 10-хиляден тираж. Първото голямо произведение, влязло в съкровищницата на прованското литературно движение, написано от Мистрал, е епическата поема „Мирейо". (1859г.). Поемата е от 748, написани в седмостишия, строфи, които разказват историята на млада жена, неполучила благословията на родителите си да се омъжи за своя избраник. Тя бяга от дома си и намира подслон в църквата „Трите Марии", на о-в в делтата на Рона. На смъртния й одър, след като е получала слънчев удар, трите Марии и се явяват и тя е опростена. Тази поема предизвиква силен отзвук у Алфонс де Ламартин, който, след прочитането й, възкликва: „Роди се велик поет!", а Стефан Маламре нарича автора й „един от брилянтите на Млечния път". През 1864г. е поставена в Париж операта на Шарл Гуно „Мирейл", в основата на която е поемата на Мистрал.

След двумесечен престой в париж Фредерик се завръща в родното място и завършва започната преди „Мирейо" поема „Календо". Тя се появява в завършен вариант едва през 1867г. Няколко години по-късно излиза и сборникът му с лирични стихове „Златни острови". През 1876г. Фредерик Мистрал сключва брак с младата Мари Ривер от Дижон. Но нито славата, нито семейният живот успяват да го откъснат от фелибр - председателства събрания, води кореспонденця, пише предисловия към книги на провански език, работи над прованската орфография и граматика. В периода 1880 - 1886г. излиза неговият прованско-френски речник „Съкровището на Фелибрижа". Всъщност, този труд не е просто речник, той е един вид енциклопедия, събрала в себе си богатство от диалекти, фолклор, традииции, обичаи, вярвания.

В този период (1884г.) излиза и поемата му „Нерто", в която се разказва за последните дни на папско владичество в Авиньон. Шест години по-късно е завършена и единствената му драма - „Кралица Жано" и последната му епическа „Поема за Рейн".

В годината на юбилея на движението фелибр (50 години), Фредерик Мистрал е удостоен с Нобелова награда за литература. Това е година, в която носителите са двама - той и Хосе Ечегарай. Мистрал е удостоен с наградата „за свежестта и оригиналността на поетичните си произведения, правдиво отразяващи духа на народа". В речта си при връчването на наградата членът на Шведската кралска академия Вирсен напомнил, че основният критерий, издигнат от самия Алфред Нобел, е идеализмът. Качество, „в което никак не трябва да се съмняваме у човек, посветил живота си на идеала на възраждането на националния дух, родния език и литература". Фредерик Мистрал по това време бил тежко болен и не само, че не успял да присъства на церемонията, но и не написал традиционната реч за нея.

Две години по-късно той извада „Мемоарите на Мистрал", в които основно влизат спомени от младостта му, а през 1912г. излиза и последното му произведение - сборник от кратки лирични стихове, основани на прованския фолклор.

Мистрал основава със свои средства Музея на Арлатен - за прованска народна култура. Музей, за който той сам е събирал образци, камъни, археологически експонати. Изучавайки напдис на църковна камбана в Мейан, той се простудява, развива бронхит и на 83 г., на 25.03.1914г. умира. „Четейки прованските стихове на Мистрал - пише Андре Шамсон, - ние се убеждаваме, че цивилизациите, макар да са смъртни, никога не изчезват".

През 1904г. Нобеловата награда отива още по на юг - в Мадрид, където е роден испанският драматург Хосе Мария Валдо Ечегарай-и- Ейсагирре. Неговото семейство е от баски произход, а когато навършва три години родителите му се преместват да живеят в Мурсия, старинен провинциален градец, намираш се на територията на бившето Мавританско кралство. Бащата на Хосе Мария бил професор по гръцки език и преподавал в местния институт, където в ранна възраст бил приет и развитият не за годините си негов син. Той се съсредоточил върху изучаването на гръцки и латински, а също така и на естествена история. На 14 години получава степен бакалавър по философски науки. Завръща се в Мадрид и се отдава на изучаването на математика в Ескуела де каминос, което завършва предсрочно. Работи няколко години като инженер, а след това е поканен за преподавател в завършеното от него училище. Там той преподава теоритична и практическа математика, печата статии и монографии и се оформя като един от най-изявените испаски математици. Ведно с преподаването, Хосе Мария не престава и да се учи. Той изучава полит. икономия, философия, геология. Отдава се и на театъра, макар все още и през ум да не му е минава, че някой ден самият той ще стане писател. През цялото време не престава и да чете. По-малкият му брат, който все още бил в тинейджърска възраст, Е. Мигел, пише едноактна пиеса, поставена на любителска сцена. Вероятно това е дало тласък и на по-големия брат и той също сяда и пише пиеса. Няма сведения тя да е била поставяна някога на сцена, но поставя началото на неговия литературен живот. Преди изцяло да се потопи в литературата, Ечегарай се оказва въвлечен в политическа дейност. След революцията от 1868г. и свалянето на кралица Изабел ІІ, той става министър на обществените работи, а след една година - на търговията. След това е избран за депутат в парламента, заема различни постове, сред които министър на финансите и управител на Банк Испания.През 1874г. династията на Бурбоните е възстановена и Хосе Мария е принуден да емигрира за известно време в Париж, където изцяло се отдава на любовта си към театъра и литературата. След около година се  завръща в Мадрид и пише своята първа пиеса „Чекова книжка", като я издава под псевдоним - Хорхе Айасека-и-Ейсагирре. В последвалите три десетилетия от живота си той се занимава изключително и само с литературна дейност. Необичайно плодовит автор, Ечегарай пише по две-три пиеси годишно и така в продължение на едно цяло поколение испанският театър бил запълнен от неговите многочислени произведения. Успехът на неговите пиеси се дължал на факта, че той отчитал интереса на испанската публика към мелодрама и романтика. Сюжетите в пиесите му се основавали на темата за честта, верността, любовта. Половината от 60-те му пиеси били написани в стихове. Такава е и първата известна пиеса на драматурга - „Жената на отмъстителя" (1874г.). Пиесата, поставена през следващата година има още по-голям успех, а през 1877г. авторът пише „Безумие и святост" - пиеса, която и днес звучи доста актуално и замислящо. Главният герой, дон Лоренцо, бива обявен за безумец заради своята... безкомпромисност, честност и прямота. По-късно, през 1892г. Ечегерай поставя „Синът на дон Жуан" - по-реалистична пиеса, в която основната тема е влиянието на живота на бащата върху сина. Тази пиеса не се приема много добре от критиката, но Бърнард Шоу й дава много висока оценка. Може би, най-известното произведение на норвежкия драматург е „Великия Галиот" (1881г.), в която основната тема е разрушителната сила на слуховете, които могат да опропастят живота на хората. През 1894г. Хосе Мария Ечегарай е избран за член на Испанската кралска академия. Това е времето, в което той е вече в зенита на славата си, а няколко години по-късно става и мишена на младите испански писатели, известни като „поколение 1898г.", които водели своята борба срещу „сантимантелния и остарял литературен стил", какъвто виждали и в неговите пиеси. Обвиняват го и в това, че той отдавна е загубил връзка с насъщите социални проблеми на испанския народ. Това обаче не оказва влияние на Нобеловия комитет и той присъжда Нобелова награда за литература на Хосе Мария Валдо Ечегарай - И - Ейсагире през 1904г. за „многобройните заслуги за възраждането на традициите на испанската драма". Лауреатът не успял да присъства на церемонията и не чул С. Д. Вирсен, член на Шведската кралска академия, който казал, че „подобно на майсторите на старата испанска драма, Ечегарай съчеветава в творчеството си единството на въображението и изтънчения художествен вкус."

Ечегарай умира в Мадрид, на 84-годишна възраст.

 

През 1905г. Нобеловата награда отново поема на север, за да стигне до Полша. Виновник за това й пътуване е полският романист Хенрик Адам Александър Пий Сенкевич. Той е роден на 1 май 1846г. в полското градче Окжейска (сега на територията на Литва), в литовско-полско дворянско семейство. Неговият баща, Йозеф Сенкевич участва през 1831г. в полското въстание. Семейството получило дворянски сан през 1775г. и притежавало няколко неголеми имения. Майката на Хенрих, Стефания (по баша Чецишовска), също произхождала от знатна образована фамилия. Детските години на писателя минали в селска местност, но, когато достигнал училищна възраст, финансови притеснения принуждават семейството, в която имало още един, по-голям, брат и четири сестри  да продаде именията си и се преместило във Варшава, където Хенрих започнал да се интересува от полска история и литература. По същото време започнал да пише и проза и поезия. Младият писател бил силно впечатлен от романите на В. Скот и Ал. Дюма и под тяхно влияние написал „Жертвоприношение", ръкописът на който не е съхранен. През 1866г. Хенрик постъпва във Варшавския университет, като първоначално изучава медицина, а по-късно сменя специалността си и се отдава на историята и литературата.  Този период отново е изпълнен с политически събития и вълнения. През 1863г. полското възстание завършва с пълно поражение за полските патриоти. Но резултатът не е само това. Царското правителство засилва икономическата зависимост на Полша от Русия и политиката на претопяване на полската култура в руска - например, преподаването във Варшавския университет задължително се е водело на руски език. В отговор на това полската интелигенция организира нелегално национално-политическо движение. Новото, влиятелно направление в полската литература отстоявало приоритетът на реалистичните произведения на съвременна тема.

Напълно загубил финансова подкрепа и напълно обеднял, през 1871г. Сенкевич е принуден да напусне университета, без да е успял да положи изпитите си и да получи диплома. През следващата година е публикуван написаният  през студенските години роман „Напразно", който, независимо от недостатъците си, получава висока оценка от Юзеф Игнаций Крашевски - водещ полски писател по това време. Младият Сенкевич се издържа по това време като журналист, пишейки статии за няколко полски периодични издания. През 1875г. Сенкевич получава всеобщо признание в кръговете на полската интелигенция. През следващата година той пътува до САЩ, с цел да подпомогне основаването на полска общност в Калифорния, където полските емигранти да могат да живеят и работят свободно, без да бъдат подлагани на репресии. Варшавският вестник „Газета Полска" заплаща разходите на писателя за това пътуване, като в замяна на това той трябва да подготви серия от статии за САЩ. Сенкевич остава в Щатите повече от една година и, макар да не успява да организира полска колония, неговите репортажи се публикуват в полския печат две години, а по-късно са издадени в книгата  „Писма от пътя" („Listy z podrozy do Ameryki") и имат голям успех.

През 1878г. Херних Сенкевич се завръща в Европа, но не в родината си. Той пътува по Франция и Италия, чете лекции, пише репортажи и новели, които биват публикувани във варшавски периодични издания и все повече му печелят репутацията на майстор на психологическия очерк. Италия е страната, която, освен че го дарява със слънце и романтика, го среща и с любовта. През 1879г. той се запознава с Мария Шеткевич, полякиня по рождение, която след две години става негова жена. В края на същата 1879г. Секевич се завръща във Варшава и поема редакторския пост в нов ежедневник. През 1882г. се ражда техният син, Хенрик Йозеф, а една година по-късно и дъщеря им - Ядвига. За съжаление, двете деца нямат шанс дълго да се радват на майчина ласка, защото тя заболява от туберколоза и през 1885г. умира.

Романът му „Огън и меч" излиза през 1884г. Той разказва за полската борба за независимост от Украйна през 17в. Макар и критикуван от мнозина за увлечението си по далечното минало, писателят получава висока оценка от по-голямата част от читателите си, заради колоритността и правдоподобието в романа. По-късно този роман става част от трилогия - „Огън и меч", „Потоп" (1886г.) и „Пан Володиевски" (1888г.). Тази трилогия утвъждава мястото на Х. Сенкевич като майстор на историческия роман. И това не е случайно. За да достигне реалистичност, за да успее да пресъздаде атмосферата, писателят упорито изучава исторически източници за 17в., често се консултира с историци, пътува по местата, за които разказва в романа си. Макар да се отдава на дълги пътешствия в Египет и Централна Африка, следващите романи на Сенкевич отново се развиват в Полша. През 1894г. Хенрих се опитва да замени загубената съпруга с една друга Мария - Романовска, но бракът им скоро се разпада. Скоро след това Сенкевич замисля два широкомащабни романа „Quo Vadis"  и „Кръстоносци". В първия роман сюжетът разказва за гоненията, на които са подложени християните от император Нерон, а вторият показва борбата на поляците с Тевтонския орден през 14-15 в. Работейки и над тези свои произведения, Х. Сенкевич остава верен на себе си. Той пътува из Италия, събира материали, изучава източници. „Quo Vadis" е, може би, най-популярният роман на Сенкевич. През 1916г., само в САЩ, от него са продадени над милион и половина екземпляра. Веднага са снимани и два филма по книгата - френски и италиански, дори папа Лъв 13 говори за този роман.

Романът носи на автора си не само слава, но и имение. По повод 50-та му годишнина е направена подписка, по която е събрана достатъчна сума пари, за да може той да закупи неголямо имение, недалеч от Келце. Юбилеят на Сенкевич е отбелязан с редица мероприятия и многобройни хвалебствени статии, печатани, както в Полша, така и в Русия. Почти по библейски, в живота на Хенрих се появява една трета Мария - Мария Бабска, която става негова съпруга, а през 1905г. писателят завършва романа си „На полето на славата", което е продължение на неговата първа трилогия.

1905г. е успешна за Х. Сенкевич. Нобеловият комитет го удостоява с награда за литература, заради „изключителни заслуги в областта на епоса". С. Д. Вирсен нарича Сенкевич „един от редките гении, които въплъщават в себе си духа на нацията... Творчеството на Сенкевич е необятно и в същото време внимателно обмислено. Що се отнася до неговия епичен стил, то той се отличава с художествено съвършенство".

В речта, произнесена по време на церемонията, Сенкевич отбелязва, че „всяка нация е представяна от своите поети и писатели... Следователно, Нобеловата награда е висока чест не само за автора, но и за народа, чийто син е той. Неведнъж се е твърдяло, че Полша е мъртва, измъчена, поробена, но днес ние получихме доказателство за нейната жизнеспособност и триумф".

В началото на Първата световна война Сенкевич заживява в Швейцария, където, независимо от бързо развиващата се склероза, продължава да пише и да работи в полския Червен кръст. Там и умира през 1916г.


2009-11-23 | Прочетена: 1765