Разкриването на скритите белези, или какво никой не посмя да попита...

Прeдстaвяме Ви

Жасмин Сатърлийска | 2009-11-23


В „дългата" ми и изпълнена с обрати журналистическа кариера ей това не ми се беше случвало. Да интервюирам някой си, чиято първа, забележете ПЪРВА книга да е закичена с прозвища като „най-значимата" в съвременната българска литература. За дебютна книга - малко помпозно... а може би не. Ако прочетете книгата ще си съставите мнение.

За авторката може малко да се намери в интернет. Няколко разказа в литературни сайтове, личният й блог с един-два спорни постинга... Коя е Северина Самоковлийска? Нека открием заедно...

 

Как ви хрумна идеята за сборник с емигрантски разкази?

Всъщност първоначалната идея беше просто сборник с разкази. След като първият ми редактор - на ниво „приятелски кръг" - видя разказите, ми подметна, че ако събера само емигрантските ще се приемат много добре. От там и тръгнаха нещата.

 

Много хора побързаха да определят сборника като „автобиографичен". Вие как го чувствате?

Малко е смешно да се твърди, че още ненавършила тридесет имам материал за биографична книга. Предполагам, че е лесно да се възприемат нещата по този начин - емигрант съм, героите ми също, знак за равенство се поставя лесно. Чувствам тази книга близка, но не защото е автобиографична, по скоро познати са ми много от емоциите и чувствата, засегнати в разказите. Усещането е следното - чакам я вече двадесет и седем години (знам че звучи безумно, но не преувеличавам) и сега й се радвам много. Но съм и притеснена - как ще се възприеме и така нататък.

Истината е, че за да се появи „Скрити белези" на бял свят, заслугата не е само моя. Иска ми се да кажа едно голямо „БЛАГОДАРЯ!" на много хора. На съпругът ми, който ме изтърпя и подкрепяше през цялото време (и сега обмислям дори връчване на медал за заслуги), на Стефан Кръстев, който без да знае с едно свое интервю ми даде сили да се обърна именно към този формат, разказите; на Светослава Емилова, която беше редакторът ми на ниво „приятелски кръг" и ми даде нов поглед върху нещата (а и със сигурност спести работа на официалният редактор). На Фондация „Буквите", които с такъв ентусиазъм се заеха с книгата, че чак се притесних ще отговори ли тя - и аз! - на очакванията им и специално на Камелия Иванова, която се мъчи да ме редактира (горката!), и на господин Иван Богданов, който изтърпя стоически нервите и съмненията, които съпровождат по правило издаването на всяка първа книга. Ако не бяха всички те, не знам щях ли да успея да доведа до край начинанието. Така че мога да кажа - „Скрити белези" е книга, правена с много любов.

 

Хората, прочели книгата са разделени на два лагера - едните смятат, че най-добрия разказ в книгата е „Соледад", а другите - „Паеля за двама". За вас кой е най-добрият?

Тук вече ме хванахте на тясно. Всеки разказ който пиша е свързан с определена емоция (в това не включвам ранните опити за хорър) и ми е скъп по свой си начин. „Соледад" е изграден изцяло около образа на Данте и е нормално много хора да се познаят, или да го усетят по някакъв начин близък, защо не дори да се влюбят в него. А „Паеля за двама" е красив разказ за вечна любов и предполагам ще го харесват повече жени, хе-хе.

 

Притеснява ли ви различното тълкувание, което може да бъде дадено на разказите ви от тук нататък?

Истината е, че още като започнах работа с Редакторите се стреснах как различните хора тълкуват и възприемат едни и същи неща. Знам, че от тук нататък ще видя какви ли не теории, със сигурност ще бъда обвинена във въвеждане на стереотипи или кой знае какво още. Ще се радвам да знам, че разказите са докоснали някого, но всеки е свободен да ги възприема, тълкува, рецензира и прочие както иска. Градивната критика винаги помага, колкото и да е трудна за възприемане. А и както се казва, лоша реклама няма...

 

Какво е за вас България и съжалявате ли за избора, който направихте преди време?

България... Ами България си е България. Това е все едно да ме попитате „Какво е за вас „мама"?". Трудно може да се направи определение на нещо, което винаги е присъствало в живота, винаги е било част от самата теб. Родината си е родина и не вярвам някога да успея да я забравя или заменя. Чувствам се до известна степен дете на света, но българското, за добро или лошо винаги е с мен. И винаги ще бъде. Не мога да се определя като друга, освен като българка. А за избора... не съжалявам. Въпреки че ми беше трудно да се приспособя към живота „навън", в чужбина, трудностите ме направиха... дадоха ми мъдрост. Извън България всичко се променя - усещания, възприемане на нещата, преосмислят се ценностите и дори мнението за собствената ти личност, възможности. Така че след като вече минах през тази промяна мога да заявя, не съжалявам. Донесе ми нов поглед върху нещата и хората, върна ме „от облаците". А както знаем, за да градиш въздушни кули, е нужно да си стъпил здраво на земята.

 

Това значи ли, че не бихте се върнала?

Това е нещо, което само бъдещето ще покаже. И е решение, което в никакъв случай не бих могла да взема еднолично.

 

Няма да присъствате на премиерата на книга, която сама казвате, сте чакала цял живот...?

За съжаление нещата са такива, че освен сбъдване на мечти, има и сметки за плащане. Няма как да взема почивка от „реалната", както обичам да я наричам, работа. За това се извинявам на всички, които все пак ще отидат, за това, че няма да им отвърна със същото. Надявам се да успея да се реванширам.

 

Не мога да не попитам за постинга в блога ви...

А, да, „буркините". Там грешката си е напълно моя, толкова съм заета напоследък да си „изучавам" собствените граници, че забравям как те се разминават с чуждите. И все пак не мога да отрека че ме заболя - четимостта на блога ми не е огромна, но този постинг в който на първа линия има думата „мюсюлман" (или нещо такова) превъзхожда в пъти всичко останало. Явно има определени думи, които привличат вниманието. Нормално като се вземе предвид историята ни и проблемите в съвременното ни общество. Ще ми е обица на ухото.

 

 

А манията ви по котките?

Ха, това е нещо, с което изненадах самата себе си. Кой знае, винаги съм обичала животните, а може да е маскирания ми биологичен часовник... Истината е, че ако се запознаете с Пурко, вие също ще се влюбите. Много лудо същество е, едновременно любеобвилно и диво. Зарежда ме със страшно много енергия.

 

Тъй като става дума за първата ви книга, не мога да избегна клиширания въпрос за бъдещите ви планове?

За момента се изчерпват с това, да „преживея" премиерата на книгата и да посрещна празниците си със съпруга и котарака. А, вие питате за професионални планове... Ще продължа да пиша, това е сигурно, но какво ще се случи в бъдеще, не се наемам да предсказвам.


2009-11-23 | Прочетена: 1788