КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

„Обреченост" и „Последната изповед на Апостола"

Критични вибрации

Камелия Иванова | 2009-11-23


Не зная дали, защото духовете им са неспокойни и все още имат какво да ни кажат, дали, защото ние вътре в себе си се чувстваме недоразбрали, недостигнали словата и делата им, но през двайсетина години, тоест, през едно поколение, не просто се възражда интересът към личностите от нашето Възраждане, а по-скоро избухва желанието да говорим за тях, да споделяме. И най-вече за Васил Иванов Кунчев - Левски. И не един, а много търсят отново досега с него, говорят, разказват, пишат статии, четат материали, издават книги. Може би, защото „за всеки народ облеченият в слово поклон към неговите духовни първенци е онази необходима литургия, без която камбаните напразно биха били, а те - народите - биха вървели слепешком през историята си..." (Елка Няголова)

Признавам, че и моите последни двайсет, а май и повече години, бяха и продължават да са посветени на личността и загадките около дякон Игнатий. Прочела съм хиляди страници, посветени на него, всички негови писма, всички спомени, всеки ред, до който съм успяла да достигна или за който съм разбрала, че може да бъде намерен някъде. И, естествено, нямаше как да пропусна и тези две книги, за които пиша в момента.  Това са две много различни и като поставени цели, и като избран жанр, и като използвани похвати и средства книги. На двама много различни автори, със свои много различни съдби - на авторите и на книгите. И това, повярвайте ми, личи и в страниците на книгите им.

Едната е издадена във Варна, другата - в София, макар авторът й да е от Смолян. Едната - роман, описващ ни детайлно живота на момчето от Карлово, само то превърнало се в Революция. Другата - зов, споделяне, анализ, диалог...

 „Обреченост" на Константин Дуфев е издание на Славянска литературна и артистична академия - Варна. Издание, което авторът не успява да види, дори не успява да завърши романа си, преселил се в онзи друг свят, в който очи в очи да застане пред Васил Иванов Кунчев и да поговорят за синчеца по родните поля, за нежността и строгостта на майката, за страха и борбата. За пътя човешки и за пътя съдбовен...

„Последната изповед на Апостола", пък, е издание на „Български писател", а авторът на книгата, Светозар Казанджиев, получи специалната награда на кмета на СО - р-н „Изгрев", на името на Николай Хайтов, за белетристика тази година. Авторът не е имал за цел да проследява живота на Левски, нито да ни поучава кога и какво е казал Дяконът. Макар това някак да се случва. Той е спрял взора си върху последните дни и нощи от живота му. Онези, най-тежките. Пропити с очакване и равносметка. Васил Иванов Кунчев не се е надявал на милост. Той е знаел, че въжето го чака и ще се срещнат. Нито е търсел, нито е молил за милост. От никого. Оставало му е само едно - равносметката и надеждата. Надежда не за себе си, а за народа си. Светозар Казанджиев се е потопил в това очакване, в тази равносметка, в тази надежда. Сякаш е пропътувал времето и някъде там, яхнал малък слънчев лъч я влязъл сред тъмнината, обгръщаща героя, и е подслушал мислите му, думите му, записал е тревогите му, отчета му пред... Народа. Думи, последни и на раздяла, думи, опитващи отново да обяснят, да споделят голяма мечта и голямата надежда. Думи, търсещи прошка от Народа - „прости ми, ако съм ти дал повече опиум, отколкото можеш да понесеш", но „исках да обединя теб, народе".

Трудно е да се пише за Апостола, още по-трудно е да се редят думи за словата, казани или написани за него. Не зная дали последната изповед на Дякон Игнатий наистина е била изповед пред Народа, а не пред неговата майка или пред Всевишния. Така, както не зная дали той някога е изричал думите, които изрича героят Васил Левски в романа „Обреченост". Може би - да. Авторовото въображение и в двете книги е подчинено на писанато и казаното за Васил Левски, водено е от неговите слова, записани или преразказани. Основано е на легендите и прошушваните истории. А може, знае ли човек, той ги е посещавал в съня им и да им е шепнел, докато Константин Дуфев (отдал живота си на повествованието за Апостола на свободата) и Светозар Казанджиев не са захвърлили съня и не са седнали пред белия лист. Всичко се случва в този свят на думи, на кръв, на обреченост, на предначертаност, на талант и на отдаване.

Писах вече, че двете книги са много различни. Както и авторите им. Но са и толкова сходни, толкова близки. Сякаш съдбата се е намесила. Единият не успява да довърши романа си и за това в този роман няма изписани страници за последните дни на Апостола. Другият намира сили да се потопи в тъмнината, да потърси лъч и да ни запознае с онези думи, които Апостолът би изрекъл или записал в самия си край. На сбогуване. Обединени са тези две книги и от неимоверния труд, положен от двамата автори, преди да седнат да пишат книгите си. За да се изпъстрят техните страници с черни буквици, те е трябвало да прочетат много, много, много, хиляди редове. Да посветят безбройни часове на изследване, на четене, на засичане. Като криминалисти да се опитват от разбъркани, разпилени и много пъти преповтаряни думи да подредят пъзела. И често, само заради едно липсващо парченце, да го разбъркат отново и да започнат своето подреждане отначало. Мъжество и сила, вяра и дух, отдаденост и велико преклонение са нужни, за да се стигне края на този път. Константин Дуфев и Светозар Казанджиев го правят. Стигат до края, който, всъщност, не е край, а едно ново начало - на един нов път, на едно ново издирване, на ново търсене.

Тежка задача е да се пише за Васил Иванов Кунчев - Левски, Дякон Игнатий след многото страници изписани за него. Как да кажеш нещо ново, как да споделиш личността му с другите по нов начин. И това е другото, което обединява тези две книги. Въпреки разказваческия талант, въпреки своята отдаденост, и двамата автори не успяват да разчупят канона и модела, по който се пише за Левски. И двамата вървят по пътеката, зададена от тези преди тях. И двамата пишат, описват... икона. Икона от плът и кръв, но икона. Която наблюдава, която съди, която прощава. В романа на Константин Дуфев се проследява живота на Левски, започвайки от онова момче, което се надбягва с вятъра, за да отнесе цвете на майка си, до мъжа, станал знаме, развявано през годините от хора и групи, които често не са имали ни най-малка връзка с идеалите му. И колкото повече напредва повествованието в книгата, толкова повече авторът губи връзката си с онова момче и навлиза в каноничното писане. В онова говорене за Левски, което за пореден път слага въжето на шията му. Говорене не за човека, а за иконата.

„Последната изповед на Апостола" е книга, от която се очаква да ни разкрие нещо непознато, нещо различно, нещо, което да ни смути или да ни накара да си зададем въпроси. Тази изповед е основана най-вече на думи от писмата на Левски. И на изреченото по време на процеса. Слова, силни и вълнуващи, даващи насоки, удрящи шамари, търсещи и питащи. Думи, които всеки българин знае или поне би трябвало да знае още от ранната си младост. Но и тук авторът повтаря същата схема, подадена още от времето на Захари Стоянов и Иван Вазов. Може би, вината за това е на големия Вазов. Сякаш той ни завещава този модел за говорене и писане за Левски - като за икона, като за феномен, който никога повече няма да се повтори. Цитираните думи на Апостола са цитирани така, както години наред се цитират в учебниците, от политиците, от обществените дейци. Дори и там се прекъсват, където сме свикнали да свършват. Извадени от контекта на написаното от самия Васил Иванов Кунчев, често пренесени в друг такъв и в друга среда.

Не зная, може би, проблемът е в мен. Може би, аз съм чела прекалено много, може би, прекалено дълго и прекалено често съм си задавала въпроси. Но имам усещането, че съществува някакъв неписан закон как да се пише за Апостола на българската свобода. И как не бива да се пише. Не защото е грешно, не защото не отговаря на историческата действителност, а просто защото не бива да се пише така. Защото житията се пишат по един и същи начин. От векове, от хилядолетия. И всеки, който не спазва този механизъм, бива обявяван за еретик - еретик верски, еретик научен, еретик човечески. А Левски е не само идол, той е не само образ. Той е човек, личност, със свои страхове и съмнения, със свои мечти и надежди, със свои трепети и копнения. Такава книга за него ми се чете - такава, дето ще ми позволи да си говоря с него, дето ще ми даде свободата да го позная и той да ме познае, да слеем умовете си и да търсим светлината и чистотата в този свят.

Въпреки това, препоръчвам ви тези две книги. Не само заради това, че от тях „ще научите неща, които само сте си мислили, че познавате" (Андрей Пантев). Не само заради огромния труд на авторите. Не само заради породените от редовете им мигове на търсене, въпроси, гордост и тъга. Не заради Васил Иванов Кунчев - Левски, а заради себе си. Заради децата си, заради духа си. За да пребъде България и „име Българско да гърми в цяла Европа".

 


2009-11-23 | Прочетена: 1716