КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

КАКВА Я МИСЛЕХ, КАКВА ИЗЛЕЗЕ' или ретроспекция на българския преход

Критични вибрации

Хрисимира Минковска | 2009-12-12


По BTV от известно време върви една поредица: „20 години по-късно", която има за цел да припомни големите политически събития отпреди 20 години, търсейки коментари за тях с днешна дата. Харесвам тази рубрика, защото ми говори неща, които детското ми (тогава) съзнание не е приело и не е премислило, не е разбирало и не е  запомнило. В пряк контакт с тази рубрика, искам да Ви покажа един творец, запомнил в листовете на книгата си части от този период.

Романьола Мирославова - по стечение на обстоятелствата, имах възможността да се запозная с нея и да получа малката й книжка „Каква я мислех, какво излезе" - с автограф, разбира се. И този автограф я нареди сред ценните в библиотеката ми. „На Хрисимира - непоетично. Романьола, 14.02.2002 г." бе посвещението, което все още краси първата страница на книжката с нейни разкази. Години по-късно я прочетох (не, че времето не ми е стигало, не, че книгата е голяма, но, за да четеш Романьола, трябва да си настроен за нея).

Майсторка на късия разказ, в двадесет и двете истории поместени в книжното тяло, тя разкри пред мен един свят на несигурност и излъгани човешки очаквания. Въпросите, които поставя са въпроси на едно оцеляване във все още смутните години от зората на българския преход и  въпроси за простотата на човешкото живеене, изкривена от огледалото на навлизащото ново.  Героите й са угнетени от нетипичната ситуация, в която са принудени да живеят, но въпреки това са търсещи, разбиращи и научаващи.

Заключенията, до които достигат са познатите общочовешки норми, но майсторски преплетени в разказваната история. „Евтиното винаги тежи повече, въпреки, че излиза скъпо." - казва в единия си разказ Романьола, а няколко страници след него в друг допълва: „Храни куче да ти открадне последната надежда..."

Един задълбочен размисъл за стойността на човешката съвест се вглъбява в читателя, многократно подчертан в разказа „Търговец на съвест". Всъщност този размисъл се протака във всичките разкази в книгата и е погледнат от всички страни, къде с насмешка и ирония, къде с болезненото чувство на излъгания, къде в сатиричния напев на усмяната политика... Една протяжна тъга лъха от разказа „Ако кацне втори път..." и води двойнствената си същност към читателя. Болката да останеш в страдащата България или болката да си тръгнеш от нея - са двете перспективи на разказа, който иначе ни повежда по безкрайните опашки на чакащите пред чужди посолства; виждаме светогледа на един от тези хора, дето във времето, когато се ковеше демокрацията, е предпочел пътя извън родината, но съдбата... съдбата си знае работата...

Това се случва и със собствениците на отчуждените, но обитаеми къщи - пак съдбата в лицето на „Неновата  квартирантка, дето там не живее, само идва понякога с един приятел..." се облещва срещу тях с обидите: „Еснафи!Буржоа!" и напомня за онези дни (не много по-различни от сегашните), когато всеки втори си губеше работата и поминъка. Разказът „Гушни си го" измества въпроса от злободневните несгоди на човека. Той е обърнат към едно престъпление - все още неизвършено от героинята, но е силно подчертано знанието, че така се прави - продажбата на дете. „Слушай, никой няма да разбере. Ще отидеш на екскурзия в Гърция." - съветва една жена другата. - „ Хем на почивка, хем пара ще изкараш. И за бебето ти ще платят. Ще си дойдеш с 8000 долара и с болничен лист..." Шокиращо е споделеното в този разказ, но истината не е безболезнена. Мисълта за непреброените български деца, оставени в пределите на нашата съседка, е не само плашеща. И този страх Романьола е предала в разказа си - без да го споменава, без да го натъртва като политически проблем и престъпление - само като съвет от добра приятелка. Въпросът за културата е поставен в същата ефирна рамка: „ Осиротя моята улица. По нея не се виждат деца. А книгите, подобно на леки жени,  запретнаха поли, разголиха най-светлите си слова и започнаха сами да се предлагат... (...) ...и разбрах... Улицата, моята обичана улица бе вече глуха". Тези редове са от разказа „Глухата улица", в който метафорите са ярки и истински, а новото кореспондира парадно с грозното и пошлото.

Политическото безхаберие пък е представено в разказа „Ще си подремнеш, ама...". Силен е изказът на героят от байганьовски тип: „И аз съм борец за демокрация, но в Татово време такова нещо не можеше да се случи.". Има място и за политическите мутри в книжката. В разказът „Зеленият гущер" освен на въпроса за парите (тези, дето не се знае откъде са дошли), ставаме свидетели и на безскрупулното отношение на властимащите към обикновеното, към простосмъртното. „Чуйте го. Не познава властта в тази страна. Аз съм министър. Министър на финансите..." казва действащата политическа фигура, не подозираща, че зад примитивната визия на зеления гущер стои империята на доларите.

Макар само загатнати въпросите на ежедневието  - объркано и лишено от логика понякога - са болезнено тежки за онези, които все още таят спомена за него. Това се случва не много отдавна - преди двайсетина години. Десет години по-късно книгата на Романьола Мирославова е факт и разказва видяното, чутото, помисленото. Говори за страховете и надеждите, за препъни-камъните и щастливите случайностти, за нуждата от вяра и за обезверението (във всичките му смисли). Затова е и сред ценните в библиотеката ми - като символ на погледа на твореца към заобикалящото го, като белег за прехождането на прехода, като сборник от съдбите на хората, живели в този период - и наказаните, и безнаказаните, и властващите, и безвластните, и забогателите богати, и дообеднелите бедни, и за избора да се лекуваш, за да живееш или да умреш, за да спестиш, когато избор всъщност нямаш. Затова и се спрях на тази книга - за да си спомня аз, за да Ви напомня на Вас, за да разкажа на тези, които нямат спомени за тези години.


2009-12-12 | Прочетена: 1648