С различен почерк... за никой друг

Критични вибрации

Илияна Делева /ила/ | 2009-12-12


 За никой друг не бих могла да нaпиша следващите редове. Само за нея - за Виктория Бързашка. Но преди да ги напиша питам чичко Гугъл:  "Кое е това момиче?" Намирам името и в няколко линка, повечето, свързани с „Буквите-сайтът за нова българска литература", но първо поглеждам останалите: включила се във форум на туристическа агенция, освен ако не е съвпадение на имената - значи, че обича и иска да пътува. Познавам това момиче, което пътува на сън и на яве. Защото съм прочела вече книгата, за която ще разкажа. Намирам я в един Блог, носещ името „Читателският дневник на еММ"  Това не е нейният Блог, а на някой, който като мен е чел тази книга и е избрал и показал откъсът, който го е грабнал за сърцето. Или точно обратното.  Да видим. Чета. Ама защо да не го цитирам?

„За никой друг" - обяснение в любов, но твърде елементарно, някак си особено след силното начало тип поуки и правила в живота"

Съжалявам, че цитатът  не завършва с име, но така е в нета. Крием се от себе си и другите, оставаме анонимни или никовете ни не говорят нищо на никого.

Няма да се съглася с цитираното. Няма и да го опроверагая напълно. Ще напиша една откровена статия за книга, която прочетох. Без да натоварвам никого с концептуални съждения.  Ще пиша „с различен почерк" за книгата, защото  за нея може да се пише само така.

Другият  сайт е на „Български книжици" - логично, защото от там може да се купи. Малка книга с елегантна , но скромна корица. Спокойно може да остане незабелязана между лъскавите и цветни или пък обратно - да привлече  погледа на някого, влязъл между книгите заради дъждовното време или дъждовното си настроение.

В „Буквите" линка ме праща към една миниатюра, която е публикувана в книгата - „Още три удара на сърцето" на страница 16. И разбира се към личната и страница. Тези страници казват и много и малко. Но нека надникна.

Там прочитам

Алнарузе - единствената дума в „Няколко думи за мен"  и превода ѝ: Пространството между всеки две никъде и времето между всеки две никога. - в биографични данни.

Такова представяне или е много точно, лично и диагностично с кого ще се срещнеш или е адски добра реклама. Аз вече четох книгата и имам някои отговори за себе си. Но няма да бързам да ви ги кажа.

 Личната страница на един автор в литературен сайт казва още много неща. Циклите, които е оформила са като частите на книгата. „С различен почерк" , „Лабиринтът на бялата мишка", „Счупеното огледало". Няма я, или я има, но неоформена така частта „За никой друг". Надниквам в последни произведения и търся началото. То е от септември 2004 и вече е получило номер 113. Заглавието му е Естетическото възпитание в академичната среда и някъде вътре в наместеното произведение в тема Литературни очерци, есета ... е оня откъс за пневмонията и лудостта, който се превръща в епилог на книгата. Пробягвам по заглавията - все думи и изречения на вече четени неща. Има ли нещо след книгата? Кое е най-новото? Книгата е издадена през 2005. Осем неща - 7 миниатюри и едно стихотворение. Погледнах ги. Но за тях няма  да ви кажа нищо повече. Защото  задачата ми е да говоря за книга, която нямате.  До публикациите в нета можете да стигнете сами. Ще разкрия само това, че най-новото в сайта е от февруари 2008. И ще попитам без да знам отговора - спряла е да пише, отишла е в друг сайт, или нета вече не и е поле за изява, или се е случило нещо за което само тя си знае... Това е лошото на сайтовете за самопубликация. Показваш се когато искаш, оттегляш се когато искаш и няма новини. Но пък и това им е хубавото - няма новини, няма клюка, няма интрига, няма да станеш за мезе на незнаещи и неразбиращи. Но пак се отклоних и поех в друга тема и с различен почерк.

Да се върна на книгата. Когато издателят ми я даде за да я представя ми каза: „Ето нещо, което ще ти хареса." Дали за това малката книжка престоя повече време на масичката в хола, в дамската ми чанта и доста по-малко в ръцете ми? „С различен почерк". На паратекстуално ниво очакваш бърканица от думи. И точно това намираш. Но заглавието продължава на задната корица, която сякаш може да бъде и предна. „За никой друг". С различен почерк за никой друг. Дали това е самоопределение на автора, че пише различно от поетите и писателите, които познавaме или, че всяка нейна дума е с различен почерк от другата, защото носи различно настроение и послание? За мен и двете. А дали за никой друг е послание, че щом веднъж си докоснал тази книга тя е точно за теб, читателю или е за някого когото не познаваш и никога няма да бъде за теб? Дълбоко вярвам в първото, иначе печатането на книга е безсмислено, публикуването в нета - също. Показваш се когато искаш да те видят. Когато публикуваш дори само една дума, тя вече заживява свой живот, както роденото вече дете не е част от теб. А самостоятелна личност.

Говоря твърде много. Мисля твърде много. За нещата от живота. И ви казвам твърде малко за книгата. Това е защото авторът с посланията си ме е накарал да се замисля, да споделя. А не е ли това основната функция на четенето?  Да събуди у читателя потока на мисълта, да го прати да търси в себе си и в своя си живот въпросите и отговорите.

И сега започвам да споря с оня, цитиран от мен постинг. Силно начало тип поуки и правила за живота в тази книга няма. Или поне аз не ги открих. Има суперкъси миниатюри, звучащи като афоризми.

„Май това е смелостта - да направиш по-рискования избор. Да загубиш вместо никога да не си имал."

„Гордей се с глупостта си. Защото е нелепо. Но колко по-нелепо е да се гордееш с ума си."

„Мирът е митичен бог, в който всички вярват."

„Няма плюсове. Има кръстосани минуси. А от такива кръстоски не може да излезе нищо положително."

Да продължавам ли? Това не са рецепти за живота. Това са изстрадани лични мъдрости . Рискованият избор - в професията, в любовта, в разголването на душата, когато пишеш и публикуваш... защото навсякъде можеш да дадеш всичко от себе си и да не те приемат, да те отблъснат, да не те разберат или да те разберат и да те отблъснат... Да се гордееш с глупостта си, защото само глупакът живее щастливо... Да говориш за мир от трибуните, а да пращаш войски по всички краища на света с умиротворителна мисия...

Да се родиш, израснеш и реализираш в едно време и на едно място, където това не се случва, да си част от абсурда и да пишеш фризирани и парфюмирани стихчета е абсурдно и мирише на чалга-култура. А Виктория Бързашка е имунизирана от това.

Вярно е, че част от миниатюрите и са параноични и в известен метафоричен смисъл шизофренични. Някои са определено нечетивни. Но когато си част от едно поколение, родено по погрешка, когато си израснал в шизофренията на българсакта социална и политическа реалност на деветдесетте, няма как да бъдеш друг. Всъщност има - да си отчужден, индеферентен към духовното и да пееш/слушаш лековати песнички под акомпанимента на силикон, да печелиш по много наведнъж и по нечестен начин пари, които да харчиш не по-малко параноично.

 Духът не може да прави това. И полудява.С това не казвам, че полудява авторът. Полудява лирическият герой. Защото не вижда смисъла от нищо и никъде. И ако има мъничко здрав разум тръгва да се спасява поединично. По най-тежкия и най-трудния начин.

„Ние сме едно поколение, което загуби всичко - ние нямаме минало, нямаме настояще, нито бъдеще...и го знаем. Имаме само парчета отчаяние. И болезнена нужда от бягство и промяна. Защо ни обвинявате за това, че се спасяваме поединично, ние си нямаме общество, което да спасим. Имаме безнадеждност, която да изпушим до последния фас, имаме безверие , което да изпием до последната капка, имаме омраза, която да прелъстим и да се обречем на доживотен брак с нея.  И толкова много утопии, които постепенно ни убиват и падаме в пръстта като презрели плодове, един по един, победени от страховете си.

Поколението на прехода. В един свят, който от поколения прави опити да се самоубие. А ние сме поредните наивиници, тръгнали по белия свят да го спасяват...от себе си."

След тези думи мога само да замълча. Не! Да закрещя! Този текст, ако беше единственият излязъл от душата на Виктория, тя пак щеше да е най-значимият тръбач на поколенията, живеещи в този несвършващ български преход. Този текст трябва да бъде задължителен за всеки дръзнал да поиска да опита да е политик. Ако не го научи наизуст, ако не го посее в душата си, никой няма право да гради политиката на тази страна, защото моят народ никога вече не трябва да роди такова поколение - толкова отчаяно и толкова изгубено.

Никой и никъде по света няма право да абортира „Гражданското общество"

За това четете „С различен почерк" с различните си прочити. Много ще отречете, но и много ще приемете.

 „За никой друг" е голямата любов на отчаянието и самотата. За никой друг, освен за дръзналия да я поиска и признае. Бездарното обяснение в любов е толкова значимо, колкото и талантливото. Щом бездарни сме да обичаме, поради твърде обективните причини на битието ни,  ще се лутаме в търсене на духовни измерения, на вяра, на път. И само ако имаме силата на Барон Мюнхаузен ще се издърпваме сами себе си за косата. Иначе ще бягаме до изнемога в „Лабиринта на бялата мишка"  без да можем да се измъкнем. И счупените огледала ще вещаят нещастната ни любов към изгубените ни същности.

Толкова от мен. Другото от Виктория Бързашка.


2009-12-12 | Прочетена: 1772