Как са плащали на известните ни автори в началото на XX век?
През годините
Петър Нейков | 2009-12-12
През 1907 г. известният български дипломат Петър Нейков прави интересна анкета сред нашите първи писатели тогава за това „Дали българският писател може да живее от перото си?", от която ще приведем някои извлечения:
Иван Вазов:
„Първата си стихотворна сбирка аз издадох в Букурещ на собствени разноски. Но първите издатели възрожденци не се забавиха да проявят жив интерес към моето творчество. Няколко години по-късно, за сбирката ми „Гусла", Хр. Г. Данов ми плати 90 наполеона, сума внушителна за времето. Само една година след това ми даде за стихотворната сбирка „Поля и гори" 100 наполеона, пари с които спокойно може да прекара човек повече от година.
За съставената от Величков и от мен христоматия получихме също добър хонорар. За списание „Денница", издавано през 1890 и 1891 година, книжарът Касъров е плащал като редактор, писател и коректор по 200 лева на кола. За „Под игото" обнародвано за пръв път В Министерски сборник, получих по 200 лева на кола. За същия роман, издаден малко по-късно, книжарът Чипев ми даде 150 лева на кола - седем и половина жълтици - цена не лоша за частен издател. „Драски и шарки" бяха издадени от Касъров срещу 100 лева на кола. За „Нова земя" издадена от Чипев получих 100 лева за кола. Печатаните 3000 екземпляра се продадоха за три месеца. За „Казаларската царица" ми бе платено 100 лева на кола; в първите три месеца 4000 екземпляра се разпродадоха. Историческият ми роман „Светослав Тертер" - издател Чипев - ми донесе по 100 лева на кола. Хиляда екземпляра се разпродадоха за един месец.
Българският писател още не може да живее от перото. Убеден съм, че то ще бъде някога, когато доста неща ще се променят. Когато ще имаме други писатели, други издатели и други читатели.
Държавата ми е помагала. Но държавната подкрепа не е винаги подходяща. Тя е тежка, често мечешка. Имах, сигурно знаете, тесен допир с държавния бюджет. Бил съм чиновник, сега съм пенсионер. След 30-годишна книжовна дейност нека призная, че днес пенсията ми е най-сигурния и най-редовния ми доход. Друго би било, ако имаше едно постепенно повишение на хонорарите. За жалост става тъкмо обратното. У старите издатели не преобладаваше комерческия дух. Те иначе ценяха литературното производство. Сега е друго. Пък нека добавя, че на лице е едно сравнително обезценяване на книгата. Казал би човек, че читателят е разочарован от новия дух на нашата книжнина. По-младите ни писатели като че ли бягат от народа, много по-малко се вглеждат в нуждите и копнежите му. Ето защо и народа се отдалечава от тях. Всичко това тежи върху плещите на по-добрите ни писатели и насочва погледа им към държавата, за насърчение и подкрепа".
Стоян Михайловски:
„- Дали перото може да храни нашия писател? - избухна авторът на „От развала към провала". - Как може сериозно да се задава такъв въпрос? Българският писател живее с перото си, колкото живее от ножчето си или от четката си за зъби.
Може българският писател да не е Бог знае какво, но книжарите ни са безобразна пасмина! Търгаши, спекуланти, често изнудвачи. Поне да имаха правилен търговски усет. Но как ще го имат? Липсва им култура, необходима дори за посредствения издател. За тях книгата е книга, стока за пазаря. Качеството й не играе почти никаква роля. Може да има за тях авторски имена съблазнителни, но те не умеят да ги ценят и хонорарите, които са разположени да дават изхождат винаги от най-ниското равнище на недоброкачествената стока, която се туря В обръщение. Нямат разбиране, нямат вкус, нито уважение към читателския свят. Нямат освен това и нужните капитали и се мъчат да си ни създадат с най-непростими средства. Също тъй нямат и нужната организация В страната за бързо разпространяване на книгата. Те биха могли да постигнат това с труд и връзки, представителства и постоянно сътрудничество с културните учреждения В 40-50 центрове. Но не само липсва организаторски дух, но и Воля за сдружение.
Ето защо Въпросът за „книжарството" е жизнен проблем за писателя. Едва когато се явят на пазаря интелигентни и съзнателни книжари, надарени със съответен дух и усет, материалното положение на работниците на перото ще се чувствително подобри. Човек не бива да се съмнява в това.
В своето писателско поприще първият си хонорар Михайловски е получил за своите „Легенди" по 80-90 лева на кола. За своята „Поема за злото" поетът е получил по 70 лева на кола. Сътрудничил е срещу хонорар във Вазовата „Денница". Сътрудничил е цели 16 години и В други списания без да получава хонорари. В замяна, като Възнаграждение .Денница" е печатала някои негови книги и стихотворни сбирки и му е отпущала известен брой екземпляри. Работил е шест години в Бобчевата „Българска сбирка", дето е получавал по 60 лева на кола".
Петко Ю. Тодоров:
Авторът на „Първите" е получил първия си хонорар за една от своите идилии преведена на немски. По това време, преди години, той е сътрудничил, в български и чужди списания, но без възнаграждения. Днес като редовен сътрудник на „Мисъл" П. Ю. Тодоров получава сравнително добри хонорари. Тъй например, за поместената В това списание драма „Първите", той е получил 400 лева. Като се прибавят към тях премията при конкурса на Народния театър и тантиемите от представената пиеса, общо възнаграждението му за този труд възлиза на около 2000 лева. И това не е единствената му премия. Книжовното дружество му е определило премия 400 лева за драмата „Зидари" и друга една 500 лева от фонда „Вазов" за „Самодива".
Елин Пелин:
„...Първия си хонорар получих от „Войнишка сбирка", дето още през 1895 година, без зла умисъл, печатаха един мой разказ. За него ми платиха по 80 лева на кола. Същото списание е обнародвало някои разкази, за които нищо не получих - Едва следната година (1904, б. а.) издателят Стоян Атанасов му платил 1000 лева за сбирката разкази, които имаха извънреден успех. - За два месеца само изданието от 2000 екземпляра се напълно изчерпа и, както в баснята, читателите питаха за още.
- През 1905 г. Якимов издаде „Пепел от цигарите ми" и ми плати по 50 лева на кола. Срещу още по-малък хонорар, същият Якимов издаде и сбирката „Под прозореца ".
Пейо К. Яворов:
„През цялата 1903 година той е получил 1600 лева възнаграждение за книгата „Гоце Делчев". Възнаграждението му е било платено от книжаря Олчев - по 200 лева на кола. През 1906 година литературната работа му е дала общо 2000 лева, от които 120 лева за нова сбирка стихове издадена от Павел Генадиев. В горните 2000 лева влиза и премията на Книжовното дружество за същата сбирка...".
За съжаление не можем да приведем целия meкcm на анкетата, но извлечението е достатъчно, за да проличи нейната актуалност. За сравнение ще кажем, че месечната заплата на повечето от чиновниците по това време е от 40 до 70 лева.
2009-12-12 | Прочетена: 2007