Как са плащали на известните ни автори в началото на XX век?

През годините | Петър Нейков

През 1907 г. известният български дипломат Петър Нейков прави интересна анкета сред нашите първи писатели тогава за това „Дали българският писател може да живее от перото си?", от която ще приведем някои извлечения:

Иван Вазов:

„Първата си стихотворна сбирка аз издадох в Букурещ на собствени разноски. Но първите издатели възрожденци не се за­бавиха да проявят жив интерес към моето творчество. Някол­ко години по-късно, за сбирката ми „Гусла", Хр. Г. Данов ми пла­ти 90 наполеона, сума внушителна за времето. Само една годи­на след това ми даде за стихотворната сбирка „Поля и гори" 100 наполеона, пари с които спокойно може да прекара човек по­вече от година.

За съставената от Величков и от мен христоматия полу­чихме също добър хонорар. За списание „Денница", издавано през 1890 и 1891 година, книжарът Касъров е плащал като редактор, писател и коректор по 200 лева на кола. За „Под игото" обнародвано за пръв път В Министерски сборник, получих по 200 ле­ва на кола. За същия роман, издаден малко по-късно, книжарът Чипев ми даде 150 лева на кола - седем и половина жълтици - цена не лоша за частен издател. „Драски и шарки" бяха издаде­ни от Касъров срещу 100 лева на кола. За „Нова земя" издадена от Чипев получих 100 лева за кола. Печатаните 3000 екземпля­ра се продадоха за три месеца. За „Казаларската царица" ми бе платено 100 лева на кола; в първите три месеца 4000 екземпля­ра се разпродадоха. Историческият ми роман „Светослав Тертер" - издател Чипев - ми донесе по 100 лева на кола. Хиляда екземпляра се разпродадоха за един месец.

Българският писател още не може да живее от перото. Убе­ден съм, че то ще бъде някога, когато доста неща ще се проме­нят. Когато ще имаме други писатели, други издатели и други читатели.

Държавата ми е помагала. Но държавната подкрепа не е ви­наги подходяща. Тя е тежка, често мечешка. Имах, сигурно зна­ете, тесен допир с държавния бюджет. Бил съм чиновник, сега съм пенсионер. След 30-годишна книжовна дейност нека приз­ная, че днес пенсията ми е най-сигурния и най-редовния ми до­ход. Друго би било, ако имаше едно постепенно повишение на хо­норарите. За жалост става тъкмо обратното. У старите из­датели не преобладаваше комерческия дух. Те иначе ценяха ли­тературното производство. Сега е друго. Пък нека добавя, че на лице е едно сравнително обезценяване на книгата. Казал би човек, че читателят е разочарован от новия дух на нашата книжнина. По-младите ни писатели като че ли бягат от народа, много по-малко се вглеждат в нуждите и копнежите му. Ето защо и народа се отдалечава от тях. Всичко това тежи върху плещите на по-добрите ни писатели и насочва погледа им към държавата, за насърчение и подкрепа".

Стоян Михайловски:

„- Дали перото може да храни нашия писател? - избухна авторът на „От развала към провала". - Как може сериозно да се задава такъв въпрос? Българският писател живее с перото си, колкото живее от ножчето си или от четката си за зъби.

Може българският писател да не е Бог знае какво, но книжарите ни са безобразна пасмина! Търгаши, спекуланти, често изнудвачи. Поне да имаха правилен търговски усет. Но как ще го имат? Липсва им култура, необходима дори за посредствения издател. За тях книгата е книга, стока за пазаря. Качеството й не играе почти никаква роля. Може да има за тях авторски имена съблазнителни, но те не умеят да ги ценят и хонорари­те, които са разположени да дават изхождат винаги от най-ниското равнище на недоброкачествената стока, която се туря В обръщение. Нямат разбиране, нямат вкус, нито уваже­ние към читателския свят. Нямат освен това и нужните капи­тали и се мъчат да си ни създадат с най-непростими средства. Също тъй нямат и нужната организация В страната за бързо разпространяване на книгата. Те биха могли да постигнат то­ва с труд и връзки, представителства и постоянно сътрудни­чество с културните учреждения В 40-50 центрове. Но не само липсва организаторски дух, но и Воля за сдружение.

Ето защо Въпросът за „книжарството" е жизнен проблем за писателя. Едва когато се явят на пазаря интелигентни и съз­нателни книжари, надарени със съответен дух и усет, матери­алното положение на работниците на перото ще се чувстви­телно подобри. Човек не бива да се съмнява в това.

В своето писателско поприще първият си хонорар Михайловски е получил за своите „Легенди" по 80-90 лева на кола. За сво­ята „Поема за злото" поетът е получил по 70 лева на кола. Сът­рудничил е срещу хонорар във Вазовата „Денница". Сътрудни­чил е цели 16 години и В други списания без да получава хонора­ри. В замяна, като Възнаграждение .Денница" е печатала някои негови книги и стихотворни сбирки и му е отпущала известен брой екземпляри. Работил е шест години в Бобчевата „Българс­ка сбирка", дето е получавал по 60 лева на кола".

Петко Ю. Тодоров:

Авторът на „Първите" е получил първия си хонорар за една от своите идилии преведена на немски. По това време, преди го­дини, той е сътрудничил, в български и чужди списания, но без възнаграждения. Днес като редовен сътрудник на „Мисъл" П. Ю. Тодоров получава сравнително добри хонорари. Тъй например, за поместената В това списание драма „Първите", той е получил 400 лева. Като се прибавят към тях премията при конкурса на Народния театър и тантиемите от представената пиеса, об­що възнаграждението му за този труд възлиза на около 2000 ле­ва. И това не е единствената му премия. Книжовното дружест­во му е определило премия 400 лева за драмата „Зидари" и друга една 500 лева от фонда „Вазов" за „Самодива".

Елин Пелин:

„...Първия си хонорар получих от „Войнишка сбирка", дето още през 1895 година, без зла умисъл, печатаха един мой разказ. За него ми платиха по 80 лева на кола. Същото списание е об­народвало някои разкази, за които нищо не получих - Едва следната година (1904, б. а.) издателят Стоян Атанасов му платил 1000 лева за сбирката разкази, които имаха извънреден успех. - За два месеца само изданието от 2000 екземпляра се напълно изчерпа и, както в баснята, читателите питаха за още.

- През 1905 г. Якимов издаде „Пепел от цигарите ми" и ми плати по 50 лева на кола. Срещу още по-малък хонорар, същият Якимов издаде и сбирката „Под прозореца ".

Пейо К. Яворов:

„През цялата 1903 година той е получил 1600 лева възнаг­раждение за книгата „Гоце Делчев". Възнаграждението му е би­ло платено от книжаря Олчев - по 200 лева на кола. През 1906 година литературната работа му е дала общо 2000 лева, от които 120 лева за нова сбирка стихове издадена от Павел Генадиев. В горните 2000 лева влиза и премията на Книжовното дружество за същата сбирка...".

За съжаление не можем да приведем целия meкcm на анкетата, но извлечението е достатъчно, за да проличи нейната актуал­ност. За сравнение ще кажем, че месечната заплата на повечето от чиновниците по това време е от 40 до 70 лева.