Как се зачитат правата ни?!

Тема на броя

Стефан Кръстев /Cefules/ | 2010-01-10


Годината е 1990, публикацията ми - едва втората. Това е "Историята на един зомб". Забележете, в заглавието е сбъркан родът на съществото. Хорър - трилърът като жанр не беше популярен. Преди големия си бум, предизвикан точно от липсата му, беше почти забранен. Освен четири или пет книги на Стивън Кинг и класически автори - като Едгар Алън По, нищо друго не беше преведено. Истории за зомбита, вампири и така нататък ни поднасяха само пиратски видеопродукции, от които - поради нивото на превода - не можеше да разчиташ да научиш нещо.

 

И така, малката грешка остана незабелязана и разказът, който смятам за сполучлив и сега, двадесет години по-късно, все пак излезе. Във вестник "Други светове" - специализиран за фантастика и ужаси. Излезе под псевдонима Север Елисин. Редакторска интерпретация - аз бях сложил в скоби под името си желания псевдоним - Север Елис Ин. И така, в стремежа си да мина за англоезичен автор, станах руски, но и до сега съм благодарен за тази импровизация.

 

Какво беше учудването ми, когато седмица по-късно видях същия разказ, но вече със заглавие "Аз съм зомб - дяволско изчадие" в "Криминален романс". Това беше конкурентно издание, в което се публикуваше само преводна литература. Изглежда, са водили други преговори с литературния посредник на "световно известния руски автор, живеещ и работещ в Америка" или са попаднали на друг източник, с който поддържат бизнес отношения, но си беше същият разказ, с мааалко променено заглавие. Поне неправилното "един" беше махнато, но пък зомб, вместо зомби, пак беше останало. На всичкото отгоре бяха ползвали, явно, същия преводач, защото разказът си звучеше едно към едно като излезлия в "Други светове". Беше сбъркано дори "Алиман" с "Алимак", а това си беше грешка точно на моята машинописка. Като голям автор „разполагах" с такава, а и не бях даже докосвал пишеща машина. Малко по-късно спестих за първата, а до тогава плащах за машинописни услуги, при това бях припрян. Машинописката в бързината сменила "н" с "к" и големият в дяволската йерархия демон заплашваше да влезе в българската литература с леко подменено име. Както и авторът на това произведение, който и в "Криминален романс" си беше написан Север Елисин. Приятелят, с когото тогава пишехме, ме посъветва да си поискам хонорар. Е, аз само намекнах в писмото, което им пратих, основно им казах, че имам още подобни разкази - ако им харесват, мога да им сътруднича.

Разбира се, отговор не получих.

Дотук беше уважението към световно известния автор, а аз, вместо да пия една студена вода, предпочетох няколко бири, за да преглътна обидата. Криво ми стана, сега ми е смешно, но трябваше да преживея още много, за да претръпна.

 

Доста по-весела беше за мен случката, когато един приятел журналист, водещ асеновградската колонка във вече несъществуващ пловдивски ежедневник, пусна партенката, че "страшилището от Асеновград, българският Стивън Кинг, ще кандидатства за Гинес с романа с най-много убийства". Тогава работех за един ексцентричен артист - медийна звезда, и бях прихванал туй-онуй от триковете и щуротиите му. Хубаво е човек да не се взема на сериозно, но понякога и това става порочно. Всичко обръщах на майтап, това - също. Едно, че си беше реклама, друго - голям смях.

 

По-големият обаче дойде седмици по-късно. Гледам - информацията препечатана на последна страница на "Стандарт", май тогава беше за лайф - стайл клюки и, общо взето, всичко толкова вярно, колкото роман, който не бях започвал. Чета за себе си - репортерът говорил с комшии, които ме виждали в двора с разрошена коса. Лекичко беше сгрешен броят на жертвите и добавено това за рошавата ми глава. Смеем се с приятелчето, което пусна партенката, а то, доста горчиво, макар и през смях, ми разказа, че редовно му се случва. Работи повече, пуска неща, които     харесват в по-престижни вестници, но авторът им после се оказва някой друг...

 

Говоря за епоха назад, за времето, когато интернет не беше навлязъл в България. Виждахме живота си само в публикации в периодичния печат. Не знам за другите, но при мен интернет беше като отваряне на райските порти. Сбъднати мечти, извадени от чекмеджето болки и пориви, надежди за друг живот, борба, безсънни нощи, идеи...

 

Само че...

Има си и друга страна.

 

Мине, не мине време, ровейки в Гугъл, попадам на свой разказ в "Сибир". Явно публикуван от фен. Явно от уважение. Но, ако не бях аз авторът или ако не бях свой читател, а за пръв път попадах на материала, щях да остана с впечатление, че този разказ е написан от блогъра. Тези фенове са не един или двама, много са. Свързвал съм се с всеки от тях, само веднъж се стигна до препирня, иначе си бяха отзивчиви, извиняваха ми се, слагаха името ми. Но ако не бяха такива? Можеше да ми коства много нерви.

 

Друг мой фен направо си ме "потърси" - чрез гласуване в blog.bg. Освен едно или две произведения, явно и те не негови, другото в блога му беше поемата ми "Свободно сърце". Наскоро я бях преместил в архив в Буквите, но той, изглежда, я е свалил от старите форуми или е попаднал на препечатан от някого вариант. Не знаеше, че мога да докажа авторството си и понеже се напъваше, че той бил авторът, писах до администрацията на блог.бг. Хората действаха, направиха каквото могат според правилата. Видях, че е сложил името ми, но друг е въпросът, че може да не съм бил съгласен това мое стихотворение да излезе там, например.

Криво ми стана, макар че ставаше въпрос за един нищо и никакъв блог на неизвестен си някой, а стихотворението ми вече беше получило популярност. И нямаше да стана смешен аз, щеше да е той, ако се стигне до конфузна ситуация, но...

 

Мина доста време от тогава, пак в блог.бг се развихри скандал около авторката Христина Мачикян. Изключително добра разказвачка. В един хубав ден вижда разказ, написан от нея, публикуван на видимо място в същия блог хостинг, в блога на друг човек, буквално пред носа й. Познавам я и като човек, постъпила е в неин типичен маниер. Попитала си е закачливо - сериозно блогъра, какво търси разказът й в неговия блог, а "пичът" просто изтрил бележката. При последвалия скандал авторът беше предупреден от администрацията, "леко краднатите" неща - изтрити. Оказа се, че почти целият му блог е с такива, копи - пейстнати от литературни сайтове, неща. Но блогът му си стои, а часове след това топ тролът в блог.бг, за да докаже, че никой нищо не може да му направи, най-демонстративно копи - пейстна същия разказ, отново. И пак го изтриха. Отново след скандал.

 

Какво е истинското положение в мрежата можем само да гадаем. Имам предупреждение, че в друг блог хостинг, към социална мрежа, са забелязани мои разкази. Пратиха ми линк и проверих. Изглежда, линкът е погрешен, но сега нямам време и нерви да се разбера с предупредилата ме, а по-нататък и със злосторника.

 

Освен недобросъвестни блогъри, „лекичко" нарушават авторски права и служещи в големи медии. Много по-голям беше скандалът с артистичната Катя Атанасова, която прави маслена реплика на картина на Щъркелов. Дори лаик може да забележи, че това е масло. А Щъркелов е акварелист, разликата е огромна. Оригиналът е само вдъхновение, нататък е изцяло творческа импровизация. Да, но в "Уикенд", изглежда, са бързали и след ключовата дума "Щъркелов" в Гугъла, не са прочели за какво иде реч, а са си краднали снимка на репликата. Снимката излиза на първа страница, а маслената картина е представена като дело на Щъркелов. Един вид, превръщат мъртвия класик в плагиат, а нищо неподозиращата, почитаща го художничка - в негов фалшификатор. Катя научила случайно. Цял блог научи след това. Пуснахме верижен постинг с надежда Кристина Патрашкова да се извини за фала, но подобно извинение не последва. Къде ти гранд дамата и нейните служители да влизат в блог хостинги, дори в тези, от които си свиват разни неща.

 

При мен беше по-забавно и почти коректно. Нещото, което малко напомняше за разказ, но не беше и импресия, а нещо като нищо: "Как се пише еротичен разказ?" се харесало на хора в динозавъра ни "Труд". Пуснато с името ми, в колонка: "От мрежата". Да, но разбирам случайно. Нямаше и да разбера, ако майка не работеше като продавач на вестници. Тя ми каза. Честно, зарадвах се.

Но като се замислих - никой не ме е попитал искам ли да се ползва мой материал, не сме обсъдили полага ли ми се за това хонорар, съгласен ли съм на съкращенията, на мястото му в тази колонка... А щеше да бъде чисто човешки жест просто да ми пишат два реда там, откъдето са го свалили. За да ме информират. И да зачетат таланта ми. Не го ли заслужавам?

Когато стана въпрос за това, един анонимен ме попита защо не съм ги съдил. Отговорих с усмивка: "Дневен труд" ли? Защото ще пия една студена вода."

И мисля така, защото аз не съм институция. Аз съм човек, който трудно може да представлява себе си. Погълнат съм от бита, борещ се непрестанно. Всеки сам по себе си е такъв в някаква степен и ако няма институция, част от която да е, и тя да защитава интересите му, защото има общи с неговите интереси, гарантирам: може да очаква и много по-нагли посегателства от гореописаните, които са комико - трагични, в сравнение с това, което може да се наложи да понесе.

 


2010-01-10 | Прочетена: 1687