КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Ивайло Диманов по следите на тъгата и пеперудите

Критични вибрации | Мария Узунова

В случая със стихосбирката на И. Диманов обаче ситуацията бе друга - един-единствен негов стих, при това прочетен в Интернет, буквално ме омагьоса и без да знам нищо за автора, си набавих книгата.
Добър вечер, г-жо Тъга!
Ивайло Диманов
Джойс Медия
ISBN 9789549222913

Признавам, че често си купувам книги.

При избора се влияя основно от афинитета си към любими автори или от препоръките на моя “компетентен приятелски кръг”.

В случая със стихосбирката на И. Диманов обаче ситуацията бе друга - един-единствен негов стих, при това прочетен в Интернет, буквално ме омагьоса и без да знам нищо за автора, си набавих книгата.

В следващите редове ще се опитам да покажа как тъничката ДОБЪР ВЕЧЕР, Г-ЖО ТЪГА! не само оправда интуитивното ми решение, но ме дари с мигове на невероятна наслада.

И така, текстът, който ме привлече тъй силно е пропит от фина самоирония и нежна мелодичност. Още в тази моя първа задочна среща с лириката на И. Диманов усетих беглата сянка на тъгата, фигура, прокрадваща се на пръсти в поетичното му творчество, която впоследствие ще опитам да “разшифровам” по-детайлно. За да не разпалвам излишно любопитството, ще цитирам строфата, превърнала се в същинско откровение - едно крехко търсене на нежността и взаимността чрез загърбване на собствената болка:


Уморих се да търся принцесата. Няма я.
Е, и аз не съм знаменитият шейх на Катар.
А душата ми сякаш Самарското знаме е.
Има повече кръпки от дрипав клошар...


Любовните разочарования (немалобройни и поради това пораждащи още по-силна симпатия към автора!) тук са предадени неподправено, с леко намигване и горчива усмивка в ъгълчето на устните. Зад редовете прозира хумора и добротата на самия пишещ, който не търси виновни, не упреква и не назидава дори след раздялата. Използването на Самарското знаме като образ на разбитото сърце пък е доста любопитно хрумване. В този традиционно приеман за победен знак, авторът акцентира на окаяния краен резултат - неговата прокъсаност, дупките като прободни рани, а не славата в битките. Не носи ли наистина дори победата понякога немалко страдание на своя извършител?
Синкретично, но твърде находчиво И. Диманов обединява в поемата си различни времеви пласта - възраждане и съвременност с образа на арабския шейх, символ на свръхбогатство. Над тях като нежен воал се наслагва рефренът ДОБЪР ВЕЧЕР, Г-ЖО ТЪГА!, припомнящ възпетия през 50-те г. на ХХ в. от Фр. Саган сложен и многолик образ на любовта.
Схващането на И. Диманов за любимата е също твърде оригинално: тя не е далечно и недостъпно същество, а реална, танцуваща и веселяща се по площадите жена. Поетът вижда в нея дамата - обръща се с респект, нежност и галантност, нарича я “госпожо”. Възприема я и чувствено, и нежно като обожавано същество, дори приканя всеки, който би я срещнал да му се обади на всяка цена. Закачливо, но и носталгично послание се крие в този полубезнадежден призив. Ще намери ли той принцесата си, пък била тя тъй земна и фриволна? Усещането е по-скоро за невъзможност да бъде открита, което придава фин меланхоличен нюанс на стиха.

Обвити в тъга по прекършени мечти и несъстояло се щастие са и редица други стихове в цикъла, като елегичните “Абитуриентски бал” и “Спасете нашите души”.
Силното емоционално въздействие на първото стихотворение до голяма степен се дължи на невероятната музикалност на фразата. Фигурите на седемте съсухрени, но с жив за чуждата радост дух старици, приветстващи и съпреживяващи по своему шумното тържество на младежите, силно се врязват в съзнанието. Като калейдоскоп е предадено тук сливането на емоциите им с тези на абитуриентите, а границата между старо и ново се оказва твърде ефимерна. Колко болка, жалост за отминалите възможности и спомени, “звъннали като стари жълтици”, са стаени в шестте строфи!

В известен смисъл съзирам аналогия и с прекрасната “Сватба” на Г. Константинов от стихосбирката му “Любовно разписание”, в която героят, попаднал на чуждо празненство, спонтанно го съпреживява като свое бленувано щастие. Характерно за поетичното творчество на И. Диманов е, че без да поставя сложни философски теми и да гради абстракции, просто и немногословно доказва, че за истинския творец няма банални теми, а всяка една би могла да бъде видяна под нов ъгъл. Сюжетите са уж познати, но с искрения си и добронамерен поглед той сътворява нежни, звънки балади от наглед делничните срещи и раздели, чието съвършенството просто не се поддава на анализ. Изключително силно въздейства прозаично предадения от автора образ на Спасителя, приседнал на чаша вино с местния плажен спасител.

Подобно на вече цитираното стихотворение за госпожа Тъга и в поемата “Спасете нашите души” пластове на внушение са многобройни. Земният образ на Христос, сам търсещ утеха, без да може да я даде на ближните си, е наистина невероятен. Така, по твърде своеобразен начин И. Диманов поставя темата има ли спасение и изобщо какво означава това до болка експлоатирано понятие. В крайна сметка авторът умишлено абдикира от обяснения и предлага само метафоричния си отговор. В липсата на директен отговор обаче, смятам че се крие дълбочината на тази невероятна поема. Човешката душа, сравнена с потъващ Титаник - неизбежно обречена и като че ли самата тя единствено в състояние да си помогне, е картина, пленяваща както с меланхолията, така и с императивността си. В минорния тон на стиховете идеално се вписват и прецизно подбраните илюстрации към тях - пейзажи от К. Моне, Марина Подгаевская, Йожеф Олекса, които с размитите си, импресионистично неясни и загатващи очертания допълват впечатлението за недоизказаност.

Решени в леко ироничен дух са и няколко други сцени на раздели и неосъществени блянове за щастие в цикъла “Не вярвам в приказни съкровища”. Твърде оригинално И. Диманов пародира възтържествуването на доброто от пиесата на Метерлинк “Синята птица” в едноименното си стихотворение. Така находчивото преобръщане на популярни сюжети става нещо като негова запазена марка. По-важното е, че с финес и мярка той успява да придаде нов акцент, или съвсем различно звучене на познатите литературни теми, а поемите му се отличават с леко пиперлив, но свеж дъх. В тях едни от най-популярните редове на френски и белгийски майстори на словото биват трансформирани и прозвучават ту като тъжен блус, ту като шарада. В “Синята птица” илюзорното очакване на щастието е възпято шеговито, следвайки структурата на музикално парче, а рефренът за наивния поет навява нескрита печал. Зад привидно игривата интонация обаче, личи тъга от разбитите мечти. Хуморът е черен и не се смекчава дори от фриволния тон, а прозрението за измамата като цикличен акт, поразяващ романтичните натури, е твърде силно.

Може би най-находчиво като модерна интерпретация на класически сюжети в посочения цикъл стихове е пародийното “Театър на абсурда”. Използвайки структурата и елегичното звучене на едно от най-проникновените стихотворения на Г. Аполинер “Под моста Мирабо”, И. Диманов създава модерен ескиз на разочарованията и вечното преследване на химери. И ако в строфите на Аполинер бавно течащата вода на Сена е стаила тъгата на двама влюбени по безвъзвратно изчезналата любов, то тук, с много хумор авторът е видял мечтанията на двама персонажи, противоположни като характери и живеещи в различно време.
За последователя на ценностите на духа и поет-символист А. Рембо е характерен неясния копнеж. Неговият съвременен антипод - Рамбо пък е погълнат основно от мислите за насъщния. Надсмивайки се над бляновете и на единия, чиято любима като че ли не е кой знае колко идеална, и на другия, забил взора си в дребното и в битовизма, авторът развива идеята за вечното разминаване между желания и реалност. Така, следвайки завета на А. Рембо да разтърси словото с вихрено сърце, за да стане то божествено неизползваемо за миг, И. Диманов дискретно прибавя своите блянове и неспокойство към тези на плеядата световни поети.

И макар в голяма част от творбите си да проявява пиетет към френските майстори на перото, тематично и най-вече заради носталгично-меланхоличното звучене на стиховете си, смятам, че И. Диманов стои по-близо до поетиката и схващанията на Р. М. Рилке. Действително, темата за самотата и изолацията пронизва цялата стихосбирка ДОБЪР ВЕЧЕР, Г-ЖО ТЪГА! .

Чувство на дълбока и разтърсваща любовна скръб, последвала раздялата, блика от строфите на изящната поема “Самота”. Разлъката е предадена експресивно, на фона на мрачна природна картина и дъжд. Всъщност, авторът не назовава любимата с имена, нито й придава физически черти, вместо това използва събирателният и затова още по-плътен и убедителен образ на самата любов:

“маха за сбогом от кея
и си тръгва от мен любовта.”

След тази загуба при поета остава единствено сигурната му и неизменна спътница в живота - самотата. С нея той вижда бъдещото си съжителство, празненства, приема я дори като партньорка в мечтите си. Макар и минорно настроението не е трагично, а овладяно, усеща се силата на твореца да надмогне и понесе уединението достойно, без да превива гръб пред неизбежното. Подобно на Рилке, твърдящ, че именно самотните долавят най-пълно мелодията на живота, която другите схващат смътно и откъслечно, И. Диманов приема самотата не като край, а като път към по-висши възприятия.

Сред темите в сборника ярко се открояват поредица стихове, инспирирани от сянката на смъртта и загубата на скъпи същества. Мъка и реторичност рамкират поемата “Рецитал”. Сред значително многобройната публика на мъртвите - “половин милион зрители и един гарван”, поезията като че ли намира естествената си среда: те са идеалните й слушатели, одобряват мълком, не апострофират. Тъжна констатация е закодирана в последната строфа, посветена на всеобхватността на смъртта, за която няма почивен ден, нито авторитети, които би пощадила. Болката на поета обаче достига крайни измерения в “Задушница” и в “Хлътнаха буците пръст...”. Признавам, че именно тези стихотворения ми въздействаха най-силно и в тях видях най-плътно образа на тъгата. В първото И. Диманов има куража да представи формалността и известно лекомислие, с което живите подхождат към заупокойните ритуали, а използваният израз “да палнат скръбна свещ” е истинско постижение, намек за лишения от дълбоко разбиране жест на съпричастност - на гробищата в Орландовци те идват масово, за Задушница, но по-скоро по задължение, а не от вътрешна необходимост да споделят близост и спомени. Подобен е тонът и в другото стихотворение - силното му емоционално въздействие, според мен се дължи и на твърде личното преживяване на поета, бленуващ за среща с мъртвия баща. В него контактът с мъртвите е пожелан вече като докосване до любимо същество - важен и терзаещ, заради невъзможността да се реализира. И. Диманов не се бои да признае, че вярва в закрилата на мъртвите над живите - отгатва честите им идвания и бдения, но ставащи за жалост само в съня ни. Финалът на стихотворението е удивителен с копнежа за поне мимолетна, уви, неизбежна за всеки от нас среща с изгубените близки:

“Боже, прати ми надеждица с пощенска пратка
пак да прегърна баща си, макар и в отвъдното!”

Искрено състрадание личи и в едно на пръв поглед смайващо с реализма си стихотворение “Онкогинекология”, посветеното на лекар и рисуващо надвисналия страх от смъртта. С много симпатия, И. Диманов пресъздава женския свят на пациентките и техните колкото привични, толкова и постоянно повторяеми и почти сакрални ритуали, целящи да възпрат ужаса от неизвестното. Запазената до последно женска суета на героините му, обрисувана някак си сходно с покъртващите сцени на Солженицин от “Раково отделение” тук съчетава хем магически, хем майчински черти: снимката на детето преди операция замества иконата. Простичкият жест - упованието в лика на детето е не само понятен, но и свиващ сърцето с ясното предчувствие за беда. Поантата според мен обаче е в началото на стихотворението - в напомнянето за ценността и нелепото разпиляване на дните и придава на стиха по-дълбок смисъл от поставянето на проблема за тежките болести. Това е тъничкият спасителен мост, който авторът добронамерено посочва.

Приемайки самотата и тъгата за неизбежни спътнички в житейския път, И. Диманов запазва в сърцето си кътче за надеждата любовта отново да го посети. Впрочем, като че ли именно този му оптимизъм остава единствен след загубата на вяра в химери, митове, псевдоистории, след предателствата на приятели, само възраждането на любовта е нещото, което му се струва възможно. Затова и любимата, отново неназована и неописана, като възкръснал Лазар се явява тихо в поемата, дала името на целия цикъл “Не вярвам в приказни съкровища”. Безмълвно и някак си безплътно, по Дебеляновски пристъпва тя, за да опровергае с появата си след шесткратното отрицание на автора “не вярвам”, че чудеса все пак се случват и да покаже, че любовта е сила, преодоляваща всичко. Последната строфа “Не казвай нищо, вярвам ти!” трогва със своята семплост и искреност. Спонтанност и чистота на любовното чувство - представено в най-прекрасния му вид - като раздаване на обич, са стаени и в поемата “Нептун”. В нея шепота на морските вълни се преплита с емоциите на влюбените, а дъхът на вълните - с горещия им, зареден с възторг дъх. Картината на вечерната тъма бива разкъсана единствено от веселото пламъче на лулата на Нептун. Внушението е, че само морският цар има право да смути подобна хармония и екстаз. Неслучайно тази балада е посветена на един от майсторите на любовната лирика - Христо Фотев. Особено впечатляващ е финалът на поемата, в която героят принася в дар на любимата не обещаните й бисери, а единственото си имане - “една непотребна сълза”. Така, още една земна принцеса в творчеството на Диманов получава безценен обет. Колко доброта и неподправена, искрена обич към жената са стаени в този наглед обикновен дар!


“Добър ден, тъга.
Любов на влюбени тела,
могъщество на любовта,
което ражда обичливост
подобна на чудовище без тяло –
разочарована глава.
Тъга – прекрасен лик.”


С този стих-мото на Пол Елюар започва романът на Франсоаз Саган “Добър ден, тъга”, една от най-прочувствените притчи за любовта и раните, които тя нанася. Книга-събитие, поставила емоционалността на пиедестал, и чрез думите на главната героиня Ан изразила дълбините на любовното чувство: “има и неотменна нежност, и доброта, и усещане за липса...”. И ако до момента избягвах да правя аналогии между стихосбирката на И. Диманов и книгата на Саган, или само бегло ги маркирах, смятам че именно тези слова са моста помежду им. Чрез леко промененото заглавие на творбата си, самият автор ясно показва симетричността им. По този своеобразен начин той изразява респект към романа и доразвива идеите му в стихове. При него обаче тъгата е състояние след изстрадана и болезнена любов, но и любов-познание, любов-прозрение. Тъгата не е статично състояние на поета, нито отчаяние, а сила, преди да събере наново късчетата от сърцето си и да продължи.

Надмогнатата самота и обожанието на живота, въпреки разочарованията, са изразени най-ясно в стиха по сюжет на Дж. Стайнбек “На югоизток от Рая”. Жонглирането с думичката за посока и трансформирането на изтока в югоизток, до голяма степен можем да свържем с географското разположение на страната ни на Балканите. Зад тази очевидна метафора обаче се крият и други пластове на внушение; подобно на останалите иронично-пародийни построения на И. Диманов и в този стих мислите му поемат в различна и същевременно следваща инспириралия го първообраз посока. Ако в първия стих животът в контекста на Стайнбековите романи е сравнен със “зъл конекрадец”, постепенно тонът се променя и придобива все по-плътно, на моменти брутално, но и възторжено звучене. Един от най-силните моменти в посоченото стихотворение е призивът на автора да раздаде на всеки от своето богатство, с което се гордее - естествено то е духовно, и очевидната спонтанност на този апел ни най-малко не накърнява красотата на жеста, нито го прави предвзет. По-скоро свидетелства за щедрата душа на поета, дръзнал да предложи и сподели с читателите най-съкровеното - своето творчество - единственото си реално притежавано богатство.
С искрена вяра и упование в доброто, И. Диманов приема житейските битки и рани и продължава напред, поставил в раницата си не маршалски жезъл, а само четири грама надежда, с които смята, че мечтите могат да бъдат сбъднати. Много или малко са те? Ясен отговор няма, както и на повечето реторични въпроси, отговорите са потенциалните решения пред всеки човек. Все пак авторът вярва във възможността да настъпи промяна, мечтите да не бъдат все тъй оковавани в суета, а изходът може би се крие в следния стих:

“Но някой ден деца и пеперуди
ще променят завинаги света!”


Мария УЗУНОВА
2008-08-25 | Прочетена: 1729