КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

„За това ли беше всичко?” от Евтим Евтимов

Критични вибрации | Илияна Делева (ила)

 

Евтим Евтимов издаде роман двадесет  години след написването му  със знаково заглавие  „За това ли беше всичко?" Роман , който разказва историята с перото на поета, за да зададе въпроси, които търсят отговорите си в човешката душа.  Дали тази книга ще ви хареса? Зависи от твърде много неща - от нагласата ви за приемане, от житейския ви опит, от знанието ви за историческия период, но по-важно е да погледнете на нея като на една голяма въпросителна и да потърсите отговорите в себе си.


 

Бърз поглед към биогрфията и библиографията на Евтим Евтимов ще затвърди у всекиго убеждението, че той е един много успял български поет.  Само към момента се предлагат на пазара единадесет  заглавия с негови стихове от различни издателства.  Две от тях със СД. Роден през 1933 г. и естествено вписващ се в априлското поколението поети, Евтим Евтимов има дълъг и успешен професионален път.  След като учителства 10 г. в родния си край, става програмен ръководител на радиото в Петрич и пограничния район, секретар на градското читалище, завеждащ отдел "Поезия" и директор на издателство "Народна младеж", заместник главен редактор на списание "Пламък", главен редактор на вестник "Литературен фронт" .  И през  април 1988, внезапно  е уволнен.  Причината е, че публикува шумните литературни и публицистични творби на руската перестройка, а и собствената си статия за обгазяването на Русе. (Да припомням ли, че по думите на Тодор Живков, трябва да понаведем глави и перестройката ще ни подмине като лек ветрец). Остава временно без работа и  тогава написва романа си  „За това ли беше всичко?". След това става главен редактор на списание "Родолюбие"  за две години и оттогава продължава да пише поезия.

Мода ли е най-популярните поети в определен момент да пишат романи? Четохме „Ти си следващият" на Любомер Левчев, „Български хроники" на Стефан Цанев. Какво още? Търсихме в тях обяснение "от първа ръка"на времето, в което пораснахме, но намерихме ли го? Бяхме ли готови за него? И какво очакваме да ни даде романът на Евтим Евтимов? С напредването на възрастта и Иван Динков ни поднася едни доста интересни романи.  Определено писани от поет. Дали пък  няма теми, за които просто трябва да се пише в проза? Необходима ли  е критична маса думи, за да изкажеш онова, което те вълнува? Такива са въпросите, с които разгръщам новия, първия всъщност, роман на поета Евтим Евтимов.

Заглавието отключва у мен нихилизма. „За това ли беше всичко?" И преди да разбера  „кое всичко" ми се иска да здапитам: "И, ти ли , Бруте?"  Прочитам предговора и съвсем не искам да повярвам на обяснението, че романът  излиза двадесет години след написването му,  за да не „бъде политизиран и превърнат в част от калта, която се излива върху идеалите". По-скоро вярвам, че е време вече „политическите страсти" да „ са утихнали", но животът опровергава и това.

Корицата - разпятие в огнен пръстен; анотация от издателството и откъс от предговора, който обяснява част от историята на написването. Предговорът е от Пламен Тотев и носи знаковото заглавие „Българската легенда за Великия Инквизитор".  Естествени са двата въпроса: Защо българска легенда? Защо за Великия Инквизитор?

Българска легенда е, защото разказва по различен  начин къс от новата българска история - процеса срещу Трайчо Костов. И в този разказ има много  лична емоция, зададени са редица въпроси, на които днешното и утрешното ни общество още ще търсят отговори.

А е за Великия  Инквизитор, защото има герой, наречен Инквизиторът. Той се  явява  като сянка, като видение, но той е, който движи действието.

Още предговорът ни е насочил към образа на Инквизитора. Несъмнено ни препраща към историята на Инквизицията и нейния Велик Инквизитор  и към културния му аналог в „Братя Карамазови"  на Достоевски. Неговата сянка лежи над целия роман, през цялото време и над всичките му герои.

Героите в този роман са странни - те се появяват по-скоро като призраци за да разкрият виждането на автора за едно призрачно време. Това, че някои от тях са исторически личности не ги прави по-жизнени.

Романът започва, развива се и завършва за един относително кратък период от време - около 3 години. Най-жив от героите и със свое собствено име е Иван Маслов. Докато четеш романа ти се струва, че именно той е оная оживена литературна абстракция, която да слепи събитията, фактите и хората от сухата история. ("Какво ще ни дадеш, историйо,  от пожълтелите си страници?"  - цитат от неназован, но живеещ в спомените на героите на романа поет.) Оказва се, че той също има прототип, но е доста типизиран и в историята му са вплетени  разказите и преживяванията и на други хора.

Капитанът, Прокурорът, Подводничарят, Министърът...  Самият факт, че са наречени по този начин говори за едно - може да бъде всеки друг, застанал в един или друг момент на тяхното място. Или на подобно такова. Става дума за изключителен усет към типизация. Образите в малкото конкретни детайли са толкова типични с преживяванията и изборите си, че имаш усещането за действие което се случва сега - в днешно време или пък като в приказките - съвсем извън времето.

Това е роман на образите. Всеки от тях носи в себе си нещо характерно и винаги своя избор - да премълчи, да проговори, да сгреши, да направи изгодното или желаното или пък да види, че е правил поредица от грешни избори. Капитанът носи в себе си много такива вини и накрая се самоубива - прави избора да спре да избира погрешно. Макар и този избор да е приет като погрешен от всички.

Малко цвят в иначе сивата романова обстановка трябва да придадат Милка и Донка. Но Милка умира нелепо и доказва тезата за лесността на грешния избор, а Донка ту ни очарова, ту ни разочарова с постъпките си. И хем ни се иска да е по-идеална , хем ни е ясно, че живият живот се живее от живи хора.

Образът на Сатаната е една фантастична метафора. Сатаната се явява на всички герои - и на типовете, и на Иван Маслов , и на историческите личности. Сатаната - този който носи съмнението, този който събужда съвестта. „Политиката поставя човека между Бога и Сатаната." Политиката или Сатаната са това, което постявя категории като свои и чужди, добри и лоши. Кои кои са? Кому е дадено да съди и категоризира? И защо отношенията между тях винаги са реципрочни? Това са част от големите въпроси на тази книга.

И един загатнат образ - този на майката. Тази, която обича безусловно. Символът на нейното оглушаване и онемяванае заедно с ареста на сина е много силен. И е ненужно авторът да не   се доверява на читателите си и подробно да  го обяснява.

И над всички тях дебне сянката на Инквизитора. Защото всяка власт има нужда от него. Това е убеждението, което остава след срещата ни с романовите герои на Евтим Евтимов.

Чест похват е смяната на времето, потъването в спомена. Естествено - декор на голяма част от романа е затворът. И то единичната килия. Ето защо героите си спомнят. Спомнят си времето, когато са се борили за тази власт, която днес ги убива бавно и мъчително. Спомнят си как са налагали с лошо в името на доброто своето. Дават си сметка, че постоянно са били или мъчители или мъчени. И е дошъл мигът на разплата - безмислена и несправедлива, но много вероятно заслужена. И жестока. Много жестока  - достойна за Великият Инквизитор.

Сцената с обесването на Трайчо Костов е един от най-силните и запомнящи се моменти. Пътят към бесилото - възпято от българските поети и народния певец, но върнало унизителната си сила, затворено между дворните стени на затвора и е по-ярко показано чрез символите на лъснатите обувки и згубените очила. А смъртта не вярва във вменената вина и не иска да вземе осъдения. Какво да правят хората? Какво да направи палачът? Хващайки осъдения и увисвайки с него на бесилото „да му помогне да не се мъчи" той показва безсилието на времето, на хората и на Инквизитора  пред голямата историческа истина - мъчителите се превръщат в жертви.

Когато главният герой е на прага на лудостта идва едно от прозренията:

„Човек трябва да премине през мъглата, за да види колко гъста е била и колко силно е пречела на очите, но и на душата." Събитиятя в романа са именно тази мъгла - за личностите и за обществото. Едва след нея погледът (и вътрешния) се избистря. И Човекът търси помощ от Сатаната, който се превръща в човек.

На финала Иван Маслов е преведен в обща килия. Там има две знакови срещи. Едната с Железният - мъчител от миналото, осъден, но оцелял благодарение на предателствата и манипулативността и на тази власт. Другата с Полковника - човекът мълчаливо неприел истинността на „скалъпените" обвинения срещу съратници и приятели. И стига до финалните думи:

 „...кръгът си оставаше същият... В неговата орбита се въртяха и жертви, и палачи,и виновни, и невинни...

Кръгът се въртеше като една жива нула, която не се интересуваше от подобни въпроси и затвяряше в своята пропаст толкова излъгани надежди.

За това ли беше всичко?"

„За това ли беше всичко?" е схематизиран сюжетен роман за исторически личности и исторически момент. Това не е най-увлекателното чентиво на което да се спрете.

Но е книга-болка, книга-вик и предупреждение да се учим от уроците на историята, а не да си затваряме очите и да повтаряме грешките на миналото днес.


2010-02-06 | Прочетена: 1622