Нобелови награди за литература 1906-1908г.

Нобелови награди по литература

Камелия Иванова | 2010-02-06


Връчвана всяка година, Нобеловата награда не остава на едно място. Тя обикаля стария континент, за да даде признание за положения труд, за таланта, за безсънните нощи и пропуснатите мигове. През 1906г. нейният път на юг спира в Италия, при Джозуе Кардучи. Роден на 27 юли 1835г. във Вал-ди-Кастело, в северозападна Тоскана. Джозуе е най-голямото от трите деца на Микеле Кардучи. Бащата бил лекар, член на тайна националистическа организация. Тези националистични идеи принуждавали семейството често да пътува, защото не били добре приемани от консервативно настроеното население. В крайна сметка семейството се установява в Болери, на юг от Ливорно, но през 1849г. се местят във Флоренция, където Джозуе, обучаван до тогава от баща си, постъпва в средно училище. Явно бащата го бил подготвил добре, защото момчето положило първите си изпити с отлични оценки. В училище младият Кардучи много четял, увличал се по класиката и по съвременните му италиански писатели, а особено увлечен бил от поезията на Байрон и Шилер. Може би, под тяхно влияние, той започнал да пише стихове на исторически теми, направил превод на девет песни от „Илиада". Разбира се, като всяко момче, не го подминали и закачките и той често съчинявал хумористични стихчета за своите съученици и учители. Това е и времето на лиричните стихове, породени от любовта - първо към майката, а след това и към някоя девойка.

През 1851г. бащата отново се мести. Заема офицерски чин в медицинска служба в провинцията. Място, където атмосферата не способствала за развитието на младия Кардучи и той запълвал времето си, изучавайки патриотични песни и пише оди във възхвала на св. Елизабет и Йоан Кръстител.

През 1853г. е приет в престижната Пизанска висша школа, като му е отпусната и стипендия. Една година обучение е достатъчна за младия Кардучи, за да разбере, че в това учебно заведение учебните програми са безкрайно остарели, а преподавателите са закостенели и неподатливи към новото. Най-хубавото в Пиза била възможността да участва в литературен кръг, член на който бил и известният историк Еркол Скарамучи. През 1854г. неговият баща отново успява да загуби работата си, нагрубявайки кмета на градчето и е принуден да приеме нископлатена длъжност на хирург. Това лишава младия Джозуе от финансова издръжка и той съставя сборник „Народна арфа. Антология на религиозни, нравствени и патриотични стихотворения на италиански поети". (1855г.) Заедно с това той пише за списание „Приложение", издавано от приятеля му Пиетро Туар и скоро се превръща във водеща фигура сред писателите, които поставяли за своя цел да защитят класицизма в италианската поезия от влиянието на романтизма. Макар и с трудности, Кардучи завършва Пизанската школа и започва работа като преподавател в гимназията в малкото градче Сан-Минято-Тедеско, но скоро успява да настрои срещу себе си министъра на образованието и бива уволнен. Кардучи се връща във Флоренция и през 1857г. издава своя първи сборник със стихове „Рими", преиздаден три години по-късно със заглавие „Юношески стихове". Сборникът съдържал сонети и балади със силно патриотична насоченост, но лишени от романтичност.

1857 и 1858 г. се оказали трудни за поета. Останал без работа, силно притеснен, той преживял и тежко сътресение - в края на 1857г. се самоубива брат му, Данте, а година по-късно, за да докаже поговорката, че едно зло не идва само, умира и баща му. Е, както едно зло не идва само, така и радостните събития не са по едно. През следващата година Кардучи сключва брак с Елвира Меникучи, а година по-късно получава място за преподавател по гръцки език във факултет при Висшата школа в Пистойе. Няколко месеца по-късно става професор по италианска литература в Болонския университет, където работи почти през целия си останал живот. От брака си с Елвира, Джузуе има син и три дъщери.

В началото на 60-те години на 19 в. Кардучи активно участва в републиканското движение, което води до това, че през 1867г., заради политическата му дейност, за малко да загуби своята катедра. От този период е и на-скандалната поема на поета - „Към Сатаната". В тази поема авторът възпява победата на човешкия разум и прогреса над тиранията на християнската теология. Година след публикацията на поемата Кардучи е избран за член на парламента с вот на републиканската партия, но редица обстоятелства му пречат да осъществи своите отговорности.

През следващото десетилетие, през 1878г. той издава първия от трите тома „Варварски оди". Произведение с преплетена в него историческа тема, в което авторът се опитва да улови духа на античността, да подражава структурата на гръцката, римската и латинската поезия. „Варварски оди" и лиричните „Нови стихове" се смятат за най-добрите и най-изкусните в творчеството на Джузуе Кардучи. Разбира се, особено за ценителите на изящното слово, известни негови сборници са не само тези, но и „Леко и сериозно", „Рими и ритми", като, по мнението на критиците, последният сборник отстъпва по майсторство на предишните. Основна тема в стиховете на Кардучи е дълбокото, макар и отчуждено и съзерцателно, усещане за непреходността на човешкото битие. А формата, която поетът е избрал за това свое внушение, независимо дали следва традиционния размер на италианския стих или подражава на античната поезия, формата е в строг класически стил. Към работата си по стиховете си Джозуе се отнасял почти като към свещенодействие. Цялостното му творчество се събира в трийсет тома, като стиховете заемат четири от тях. Основното литературно наследство, което той е оставил е във вид на монографии, есета, научни статии, посветени на различни теми - от литературни до политически. Интересен е полемическия характер на неговите есета и статии.

В последните години на своя живот Кардучи се е славел като най-образованият човек на своето време. Бил признат и за национален поет на Италия, а през 1890г. е избран за сенатор, както заради своята литературна репутация, така и заради блестящото ораторско дарование, което е притежавал. А, може би, и заради смяната на политическите си възгледи. По това време той вече е монархист, привърженик на експанзистката политика на Италия в Африка.

В списъка за номинирани за Нобелова награда Джузуе Кардучи е от 1902г. Така че през 1906г. кандидатурата му е безспорна, а мотивацията на комисията да го удостои с най-високата награда е „не само за дълбоките познания и критически ум, но преди всичко за творческата енергия, свежест на стила и лирическата сила, които са толкова характерни за неговите поетични шедьоври". В своята реч членът на Шведската академия, С. Д. Вирсен отбелязва, че „Кардучи е образован историк-литератор, закърмен с античната литература, Данте и Петрарка... И е предан на идеалите на античността и хуманизма на Петрарка... Неопровержима истина си остава фактът, че поет, движен от идеалите на патриотизма и сводолюбието, това е човек с най-висш дух".

Заради тежко заболяване Кардучи не успява да присъства на церемонията по награждаването, а след година умира.

 

Годината е 1907. Отново е дошло времето за церемонията по награждаването и целият свят, поне този на учените и творците, е насочил вниманието си към Швеция, за да разбере на къде този път ще поеме мечтаната от мнозина Нобелова награда. И тя все още не напуска границите на континента. Поема своя път през голямата вода, но само за да стигне до Англия. Виновник за това е Джозеф Редярд Киплинг. (Помните ли го? От детско-юношеските си години. Я да ви видя сега - колко негови книги можете да се сетите така, на прима виста? Разбира се, „Книга за джунгалата", но не само, не само. Но да не избързвам.)

Той е роден в семейството на Джон Локвуд Киплинг, ректор и преподавател в Бомбайското училище по изкуства, и Алиса Макдоналд. Майката на Джозеф била печатана в местните издания, а баща му бил скулптор и декоратор. Бъдещият световно известен поет, прозаик и новелист е роден на 30 декември 1865г. 

Както било прието в англоиндийските семейства, когато Джозеф навършил 6 години бил изпратен, заедно с по-малка си сестра, да учи в Англия. Те живеели в частен пансион, а празниците посрещали в дома на родственик на майка им, художника Едуард Берн-Джонс. Нерадостното му детство, преминало в преследване от страна на жестоката собственичка на пансиона, намира отражение в новелата му „Черната овчица" (1888г), а също и в романа „Светлината изгасна" (1890). Разбира се, за този период авторът разказва и в автобиографията си от 1937г.

През 1878г. Джозеф е изпратен в Девонското училище, където синовете на офицерите били подготвяни за постъпване в престижни военни академии. Директорът на това училище бил член не естетическия кръг, в който членувал и Едуард Берн-Джонс. В началото момчето било подложено на множество подигравки от страна на съучениците си, но независимо от това то обикнало училището, но така и не го завършило. Училището не давало диплома, която да му позволява да учи в Оксфорт или Кембридж, а силното късогледство не му позволявало да учи във военна академия. По време на ученето си Киплинг започнал да пише разкази и баща му, впечатлен от дарбата на сина си, му потърсил работа в англоезичните вестници, издавани в Индия и след 11 години младият Киплинг се завръща в Индия, в гр. Лахор и започва работа в „Граждански и военен вестник".

Макар и малък да е напуснал Индия, Киплинг не бил забравил местния език хинди. Това познание, както и познаването му на англо-индийското общество му помагат много при описанието на тази Индия, която ние познаваме от книгите му. За вестника, в който работи, Киплинг регулярно пише разкази и стихотворения. Първият сборник с негови стихотворения, „Департаменски песни" е издаден в ограничен тираж, който толкова бързо се изчерпал, че сборникът е преиздаден същата година (1886). Две години по-късно се появява и сборникът му с новели „Прости разкази от планината". През периода 1887-1889г. Киплинг написва шест сборника с разкази за серията „Библиотека на Индийската железопътна линия", предназначени за пътешественици. Сборници, които му носят много широка известност не само в Индия, но и в цялата Британска империя. Киплинг предприема пътуване до Англия, като минава през Япония и Северна Америка. Преди отпътуването си той подписва договор с „Пионер" за написването на пътни очерци. През октомври 1889г. Джозеф се премества в Англия, където вече е толкова знаменит, че е сочен за наследника на Чарлз Дикенс. През следващата година сборниците му за „Индийската железопътна линия" са преиздадени в Англия и са посрещнати с възторг от критиката. На Острова Киплинг се запознава с американския издател Уолкот Бейлистир, с когото започват съвместна работа по новелата „Наулахка". Скоро след това Уолкот умира от тиф, а през 1892 г. Джоузеф се жени за неговата сестра Каролина, като същата година издава и стихосбирка, в която са включени две от най-известните му стихотворения „Гунга Дин" и „Мандалей". Младото семейство се премества в Братлборо (щат Върмонт), където им се раждат две дъщери. Но където и да живее творецът, каквото и да му се случва, той не престава да пише. Издава „Книга за джунглата" - двутомник с разкази и стихотворения (1894), след това „Втора книга за джунглата" (1895), стихосбирката „Седемте морета" (1896), повестта „Капитаните мореплаватели", посветена на рибарите от Нова Англия. След сериозен конфликт с шурея си, Киплинг, заедно със семейството си, напуска Щатите и се завръща в Англия, където за много кратко време успява да възстанови предишните си позиции в литературните среди.

На Каролина и Джозеф им се ражда син, но загубват по-голямата си дъщеря, която умира от възпаление на дробовете. Тази загуба оставя трайна следа не само в живота, но и в творчеството на писателя. След началото на войната от 1899г. Киплинг живее няколко месеца в Южна Африка, където редактира военния вестник и изпълнява длъжността политически и военен консултант.

През цялото време той публикува във вестниците, издава и романа си „Ким"(1901г.), който се смята за най-добрият му роман. Романът разказва за приключенията на „туземно родено момче" и странстващ по Индия будистки монах.

През 1902г. този вечно странстващ човек си купува имот в графство Съсекс, където остава до края на живота си. През същата година той пише „Приказки просто така", „Елфът от хълма Простаково", а няколко години по-късно сборник с детски разкази, основани на древната история на Англия (1906г). Води и активен политически и граждански живот, като е застъпник на консерваторите, противник на феминисткото движение и пророк по отношение на надвисналата с Германия война.

През 1907г. е удостоен с Нобеловата награда за литература „за наблюдателността, ярката фантазия, зрелостта на идеите и изключителния талант на разказвач". Този път гостите на церемонията по награждаването имат шанса лауреатът да е сред тях, но той отказва да произнесе традиционната реч на носителя на наградата.

Към това време Киплинг вече е написал тринайсет тома с разкази, четири романа, три книги с разкази за деца, няколко сборника пътеписи, очерци, вестникарски статии, стотици стихотворения. 1907г. е особено успешна за него. Освен Нобеловата награда, той е удостоен с награди от университети в Париж, Страсбург, Атина, Торонто, а също така и с почетни степени от Оксфорд, Кембридж, Единбург, Дарем.

След получаването на Нобеловата награда творческата активност на Киплинг се понижава. По време на Първата световна война той, заедно със съпругата си, работи в редиците на Червения Кръст. Някога заболяване му отнеме дъщерята, сега войната му отнема и единствения син. През 1917г. той все пак издава „Най-различни същества" - сборник със стихотворения и разкази, но животът му след войната е отдаден на пътувания, по време на едно от които се запознава и с англииския крал Георг V, с когото го свързват години истинско приятелство. Дали заради това приятелство или по друга причина, в този период писателят се присъединява към дясното крило на Консервативната партия, а през 1923г. издава книгата „Ирландските гвардейци по време на Великата война ", посветена на полка, в който е служил неговият син.

До смъртта си през 1936г., Киплинг написва още два сборника с разкази. Писателят бил погребан в Ъгълчето на поетитие в Уестминстреското абаство. Неговата биография „Нещо за себе си" („Something of Myself") излиза година след кончината му, настъпила в резултат на дългогодишен нелекуван гастрит, а по-късно язва, която в края на краища му причинява кръвоизлив в стомаха.

Макар в края на 19в. Киплинг да бил посрещнат с възторг от критиката и от литературните среди, като Хенри Джеймс дори го нарича „английския Балзак", в първите години на следващия век интересът към него спада, да не говорим, че произведенията му със своята достъпност биват определени като неподходящи и несходни с естетическите принципи на модернизма. В началото на 40-те години на 20в. творчеството на Киплинг бива преразгледано от литературната критика, след като през 1943г. Т. С. Елиът издава сборник стихотворения на Киплинг. В своето пространно есе, което е предговор на този сборник, Елиът утвърждава, че по майсторство Киплинг „превъзхожда класиците... Сред неговите стихове няма да намерите нито едно, в което той да не е успял да изпълни поставената му задача." На критиката, че произведенията му са прекалено достъпни за масата, Елиът отговоря, че най-важното достойнство на Киплинг е умението му да „накара хората да разберат." Индийският критик Нираду К. Чаудхури смята, че романът на Киплинг е „не само най-добрият роман, писан за Индия на английски език, но и един от най-добрите английски романи като цяло".

  

През 1908г. Нобеловата награда отново не напуска Стария континент, като този път нейният път е към Германия, към малкия град Аурих, близо до границата с Холандия. Виновник за това е роденият на 05.01.1846г. Рудолф Кристоф Ейкен. Неговият баща, Амо Баккер бил добър математик, но работел в пощата, а майка му, Ида Мария Гитерман, дъщеря на свещеник, била високо образована, особено религиозно, жена. Рудолф нямам щастливо детство. То било помрачено първо от собственото му тежко заболяване, а след това и от смъртта на баща му и по-малкия му брат. За да издържа семейството, майката е принудена да дава част от стаите под наем, но не се отказвала от желанието си и големите надежди, които възлагала на своя син. Независимо от всички трудности и недоимък, тя искала той да получи добро образование. И синът не я разочарова. Вече ученик в гимназията в Аурих, той отначало се интересувал от математика и музика, но по-късно, под влиянието на теолога Уилхем Рейтер, започва да изучава религия и философия. Много млад, Ейкен постъпва в Хетингенския университет, за да изучава класическа философия и древна история. Посещава лекциите на Херман Лотце, чийто рационалистични възгледи не споделял. По-късно отива ва учи в Берлинския университет, където се запознава с Адолф Тренделенбург, последовател на Аристотел. Този велик педагог и мислител направил на Ейкен много силно впечатление със своите умения винаги да успява да намери взаимовръзката между историята, религията, философията. Идеализмът на Тренделернбург оказва дълбоко влияние върху по нататъшното творчество на Рудолф Кр. Ейкен.

Своята докторска степен Ейкен получава в университета в Хегинген, след което преподава пет години във висше училище, през 1870 г. издава две брошури за Аристотел, а година по-късно получава катедрата по философия в Базелския университет. През 1872г. публикува „Методът на аристотеловото изследване". След две години Ейкен става професор по философия във Виенския университет, където преподава до 1920г.  През 1878г. той издава своя труд „Фундаментални понятия в съвременната философска мисъл", посветена на анализ на историческите корени на философските понятия, предизвиква голям интерес сред научните среди и през 1908г. книгата е преиздадена под заглавие „Основни течения в съвременната мисъл". Това преиздаване, в което Ейкен свързва историческото развитие на философията със своите собствени философски идеи, предизвиква интереса на всички светила на философската мисъл в целия свят. Интерес, подготвен и от предишната му книга „Проблемите на човешкия живот през погледа на великите мислители" (1890г.). Краят на века и началото на новия са време, в което Ейкен все повече се отказва от изучаването на историята на философията и се отдава на описване на собствените си идеалистични, религиозни и етични мисли. Такива са книгите му „Борба за духовен живот", „Истината на религията", „Основните черти на новото светоразбиране". Във всички тях философът утвърждава, че вечните духовни ценности не се срещат в ежедневието, поради което индивидуалните етични стремежи на всеки един са много важни. Той призовава човечеството да се стреми към духовност.

През 1882г. Рудолф Ейкен сключва брак с Ирене Пасов. Раждат им се три деца - една дъщеря и двама сина.

Мислителят не е подминат от съдбата на повечето големи умове в почти всяко време. Често е критикуван за това, че не отчита достиженията на съвременната наука, че някак е закъснял с идеите си, но в същото време е имал и много последователи, някои от които са били най-големите мислители и моралисти на своето време. Някак логично в тази ситуация идва и номинацията му за Нобелова награда за литература. През 1908г. е удостоен с нея, като мотивите за този избор са: „сериозни търсения на истината, всепроникваща сила на мисълта, широк кръгозор, живостта и убедителността, с които отстоява и развива идеалистическата философия". Според речта на Харалд Нерпе, учредителят на Нобеловата награда напълно би одобрил този избор, тъй като самият Нобел я е определил за „изтъкнати произведения от идеалистичното направление". Речта си или по-скоро лекцията на лауреата Ейкен прочита година след получаването на наградата. Заглавието й е „Натурализъм и идеализъм". Натурализмът е определен от него като „вяра във връзката на човек и Природа", идеализмът също носи в себе си тази вяра, но стои по-високо от натурализма, защото се „издига над културата, над живота, осъзнава себе си във вечността".

Годините след получаването на Нобеловата награда са свързани за Ейкен с много пътувания. Той чете лекционен курс в Англия (1911г.), в следващите шест месеца - в Харвард, след това - в Смит-Колеж в Бостон, САЩ, а в Колумбийския университет е заедно с Анри Бергсон. По време на това пътуване Ейкен се запознава и с Андро Карнеги и Теодор Рузвелт. Когато се готви да замине за Китай и Япония, избухва Първата световна война, което променя плановете му. По време на войната той е яростен противник на Англия, обвинява правителството й в „животински егоизъм", а Германия получава една от най-категоричните си защити в негово лице, като той утвърждава, че тя не носи отговорност за войната и нейните жертви.

Животът на Ейкен продължава във Виена, където и той умира на 15.09.1926г.

 


2010-02-06 | Прочетена: 1736