В търсене на книжното наследство

Тема на броя

Лариса Ангелова | 2010-03-06


 

Една противоречива личност. Това е първото ми впечатление за Ана Карима, когато се запознах с автобиографичната й книга "Към просвета и култура". Издадена през 1943 г. Разказва за детството, семейството, за ученето, за годините в учене, родното място и всички градове, в които е живяла. И съзрявала до момента, в който е станала това което всеки знае за нея - силен обществен деец, борец за равноправие на жените, автор на няколко драми, два сборника с разкази, повести и романи. И разбира се „Ирина".

Защо противоречива? Не знаех за нея много, освен общоизвестното. Малкия скандал с Евгения Марс. Това от кръстословиците, това което в някакъв ред, в някакъв учебник по литература се пише за нея. Едва запознавайки се с нейното творчество, или това което е запазено, а то не е много, осъзнах че мястото й в литературния живот на България не е изследвано. Мястото й няма тежестта, която заслужава.

В търсене на материал за нея, попаднах в градската библиотека. Където за мое съжаление открих малка част от нейните книги. В „Книжно наследство". С право, не защото са издадени преди 1944, не защото няма вече екземпляри. Попаднах първо на „Сантиментални разкази" и „Ирина". Първото впечатление - женски разкази, за жената, за любовта, за нещата, които я вълнуват. На обикновен, разбираем език. В които прозира обаче, силното владеене на диалога, на драматичните елементи и психологията на събитията. Но написани леко, някак непреднамерено. И ако не прочетох и други нейни книги и не се запознах с обществената й дейност, бих заклеймила тези разкази и романа й, като типично женски. Като повечето критици Да, женски разказ. Женски роман. Писани специално за жени. Но това е цяло течение в едни далечни години, в една епоха, в която жената не е била това, което е днес - забързана, с професия, с блестяща кариера, с научни титли, с постижения в науката или техниката. Да, съвременната жена може би няма да прочете тези книги. Но каква е била тя в онази епоха? Без право да гласува. Без право да избира живота си. Без право дори да избира съпруга си. Обречена на доживотна домакинска работа. Отдадена на семейството. На децата. Отдадена и прекланяща се пред строгия патриархален ред - да се съгласява във всичко с мъжа.

Но Ана Карима не е от този тип жени. Родена през 1871 г., макар да е живяла в същата тази епоха, всъщност е откърмена от свободолюбивите идеи на своя баща Тодор Велков - войводата. Той има ниви и наглед е обикновен собственик, който по неволята на нашия народ и чуждо иго, живее и създава семейство в Бесарабия, в град Измаил. Но тази област от ръцете на Русия преминава в ръцете на румънските власти. Принудени от терора да се заселят отново в Русия, Тодор Велков повежда делегация до руския цар Александър ІІ. С помощта и на граф Игнатиев, над 3 хил. семейства и тяхното заживяват в Бердянск, днешна Украйна.

През 1875 година баща й без да каже и дума на семейството си, продава имотите си и със събраните средства екипира чета и преминава в България през Сърбия. Тодор Велков-войводата. Този факт от живота на писателката за мен е много показателен. Тя е отгледана в свободолюбиво семейство, с романтичните идеи и мечти на баща си. Тя подчертава, че баща й винаги е казвал на децата си да бъдат горди с произхода си и със свободата си, с която са родени и носят в сърцето си.

Каква друга личност да бъде Ана Карима? Освен свободолюбива, силна, упорита, непреклонна пред препятствията?

Още един факт от биографията й подсказва за израстването на силна личност и боец, последовател на прогресивни идеи. Ана се обучава за учителка в първата девическа гимназия, създадена след Освобождението. Тук има щастието да се запознае и контактува с интелигентни млади жени, каквито са били нейните първи учителки. От тези години познава и г-ца Цветиш, Вела Благоева, Т.Киселова - първата жена на Антон Страшимиров, Екатерина Каравелова, г-ца Грасо - съпруга впоследствие на Ал. Тодоров - Балан... Всеки един от нейните учители й е бил за пример - стимул за развитие. Но една от тях - Цветиш се е запечатала най-добре в съзнанието й. Тя се е постарала да обучи ученичките са на един универсален български език, по време когато е имало повече диалекти. Учила ги е да се изразяват по-правилно, карала ги е да четат, а с това да мислят.

Ана е пътувала достатъчно, за да направи сравнение между нивата на обучение, да види състоянието на жените, живота им за да предвиди дори в собствените си разкази, че би трябвало да се пише достъпно. Да я разберат и необразованите в престижни училища госпожици, които обаче също се вълнуват от изконните женски проблеми и любовта. През 1891 г. пише първия си разказ „Обикновена история", в която героинята й застава смело срещу брачната си съдба, за да не бъде подтисната или унизена в брака си. Разказите й са разбираеми. С добро владеене на повествованието. За времето, в което са писани, за жените които са писани, бих казала смело, че са много прогресивни.

Може би, отявленото й отношение в защита на жената се дължи и на други фактори от живота й като женитбата с видния обществен деец Янко Сакъзов през 1888 г. Развеждат се скоро,защото майка му е била проводник на старите порядки в дома, а Ана е отраснала на свобода в собствения си дом и не би могла да живее по този начин. Или навлизащите все по-силно и силно модернистични течения за съвременната жена, за еманципацията.

Да погледнем към „Ирина". Не бих казала, че го характеризирам като роман, или че тя поставя някаква изключителна идея или има изключително развитие на характери. Но... Безхитростният сюжет, всъщност се отличава с невероятния замисъл на писателката да прокара своите собствени идеи, да подчертае, колко свободна и извисена може да бъде образованата жена - интелектуалката. Жена, която се е преборила не само за равностойно място в обществото, а може да се пребори със себе си и любовта. Романът сигурно е трогнал не едно и две сърца, не малко жени са плакали над трагичната любов на Ирина. Но не може и съвременният читател да забрави редовете, в които се пише, че „...мъжът е избирал жената до себе си, не по разум, не по работа, не да му бъде другар в живота".

Свободата и гордостта си Ана Карима носи и в други свои произведения. Разказите й са събрани в книгите „Разкази" и „Разкази по народни мотиви". Издава повестта „За свободата" и романите: „Под натиска на живота", „Чиста любов", „Голгота". Написва няколко драми: „Пробуждане", „Подхлъзна се", „Загубен живот", „Над зида", „Зла свекърва","В Балканах", „Една велика идея", „Яна войвода", „По-силният", „Поп Богомил", „Отритнатата", „Убиец", „За свободата", „Към щастие", като първите пет се поставят на сцената на Народния театър, а „В Балканах" в Петербург през царския режим.  

Не случайно Ана избира героините си, не случайно ги поставя в силни житейски ситуации, в които е основният въпрос - до кога жената ще се прекланя пред стария ред?

Това са нейните години. Тя не стои настрана от идеите, които навлизат от западните страни. Не стои настрана и от събитията в Съветска Русия. Но винаги, и само свързани с жената и нейното място в обществото. Написва интересната книга „В днешна Русия", спомени и впечатления през 1928 г.

 Започва и своята бурна обществена дейност. Като учителка в Шумен е активистка в женското дружество "Родолюбие". През 1892 г. е учителка в Плевен, където също основава женско дружество. През 1894 г. цялото семейство се преселва в София. Тук основава образователното дружество „Съзнание" и в. „Женски глас", а в 1900 г. свиква първия конгрес на женските дружествата от цялата страна.

Ана Карима редактира и издава също сп.„Почивка", „Нова струя", „Равноправие", „Българка" и „Повик". По време на войната основава дружеството „Българка" и съдейства за създаването на дружество "Инвалид". Към първото по-късно е „Детски дом"(дневен приют).

Успях да разгърна пожълтелите страници на два годишника 1941-1942 от издавания от нея вестник „Женски глас". Бях изненадана. „Женски глас" е различен. На висок академичен стил се поднасят с финес, задълбочени изследвания за живота в страната и навън. В няколко рубрики, читателките се запознават с образованието, със състоянието на войната,  решенията на министерството и т.н., не на последно място се дават отчети за финансовия бюджет на Българския женски съюз, поставят се проблемите на дружествата в страната, отразяват се посещения, дарения, обучения, конгреси...

Има и няколко страници със силна литературна мисъл за нови произведения, за нови авторки, за мястото на жените, и женските образи в нашата литература и в творчеството на определени творци. Отразени бяха, и няколко годишнини на велики наши поети и писатели. Бях поразена и от дейността на Висшата социална школа, организирана към БЖС. В нея открих идеята за допълнително педагогическо образование на учителките, намиране на помощ при работа с деца и подрастващи, открих сериозни материали по културология, социология и психология. И една статия на учителка, която след социалната школа намира сили в себе си да постави един болен и за нашето общество въпрос - децата не са равнопоставени. Нито физически, нито психически. И ако физически могат да бъдат обединени поне по възраст, то по умствените си и психически заложби - не могат. За първи път през 1942 г. у нас се говори за „другите" деца. Че те не са подходяща компания за „нормалните", но и не бива да бъдат отстранявани от учебния процес.

С всичко това, у мен, може би ще се съгласите, се откроява противоречивата личност на Ана Карима. От писателка с блестящо бъдеще, тя предпочита обществената дейност, където разгръща изцяло потенциала на свободолюбивата си душа. Справя се блестящо. На литературните теоретици оставям присъдата за това дали е била добра писателка. Защото при всеки прочит нейните текстове ще ни дават отговори на въпроса - актуални ли са проблемите засегнати в тях? Защото, само следвайки писателския си талант, тя непременно щеше да ни остави повече текстове, но се е оставила на силата да я поведе към дейността за образоване на жената. Която и да е, където и да е. Образованието е прогрес. А прогресът сила. И ако никоя политическа партия не се е възползвала от нейните женски дружества, то е, защото тя твърдо е стояла зад неполитическата си дейност. А това не е малко, като знаем за размирните събития, протекли в нашата страна между двете войни. Затова е противоречива. Била е критична към текстовете на другите авторки и с това е заслужила неуважението на много от творците през тези години. Сама със силен писателски талант, за да се отдаде на нещо много по-важно и велико. Постигнала го е. Само с това тя заслужава и има място в нашата литературна история.

Не мога да не завърша с част от речта на Иван Вазов, през 1921 г. по случай 30-годишнината от обществената й дейност:" За да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие до което е дошла жената в тая страна. Изхождайки от тая мисъл, аз не мога да не вярвам в бъдещето на този край, щом имаме жени като г-жа Ана Карима. Тя носи в себе си всички елементи на жизнеспособност, трудолюбие и неизчерпаема енергия. Нека, прочее, поздравим Ана Карима като наша вяра в бъдещето, като майка на това, което ще дойде."

И то дойде. Ние с вас ползваме радостите, извоювани от други като нас - да сме свободни в избора си, да избираме живота си сами. Но делото на Ана като писател и общественик обаче остава затворено в „Книжно наследство".


2010-03-06 | Прочетена: 1757