КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Вярвам, че някой за мен ще си спомня

Тема на броя | Камелия Иванова

Родена преди векове и днес името й вълнува, тревожи, събужда страх, срам, мечти, нежност, възхищение. Но с какво я помним?! Със стиховете й, голямата част от които са загубени, с философията й, която тя е отстоявала и проповядвала, с нежността й и способността й да облича в думи неописуемата красота? Или със скандала, с неяснотата... Сафо. Една жена, дръзнала преди всички да изпее сърцето си.


И вярата й не била излъгана. Защото е била вяра истинска, искрена, основана на ясно осъзнаване и добра представа за себе си, за света, за хората. Вяра на една жена, изживяла неспокойно и бурно живота си, осъждана, скитаща, обичана и обичаща. Родена преди векове и днес името й вълнува, тревожи, събужда страх, срам, мечти, нежност, възхищение. Но с какво я помним? Ние, родени в една друга ера, забързани в преодоляване на пространства  и време, без дори за миг да обръщаме взора си към онази красота, която е вдъхновявала перото й. Задъхани в правенето на кариера, пари, секс, но забравили, че „десета муза" е призвание, а не състезание, че парите са само средство, а сексът е продължение на онова неземно, необяснимо, божествено чувство, наречено любов. И я помним. Нея. Може би, не първата и не единствената, но тази, която е успяла да остави своята светлина. Популярна и обичана още в древността, почитана и уважавана от творци като Плутарх, Филостраст, Страбон, наричана „женския Омир", днес Сафо е име-символ, което вълнува, но е непознато, неясно, дори понякога мъгливо и подложено на присмех. Помним я! Но не със стиховете й, голямата част от които са загубени, не с философията й, която тя е отстоявала и проповядвала, не с нежността й и способността й да облича в думи неописуемата красота. Помним я със скандала, с неяснотата, със станалото нарицателно „лесбийка". Не зная дали ракът е бичът на 20-ти век, дали СПИН-ът е болестта на столетието, но със сигурност, основната болест на изминалия, а както наблюдавам и на този век, е болестта на скандала. Ако човек изживее живота си достойно, отдаде се на хората и на призванието си, но не успее да заформи някой и друг скандал около себе си (колкото по-голям, толкова по-добре), то в паметта на съвремениците му не остава следа за него, поне не и следа, която да могат да открият и да съхранят тези след нас. Боли от това. „Вярвам, че някой за мен ще си спомня" - боли ме, когато прочета това. Дали така е искала някой да си спомня за нея тази, която, освен всичко друго, заедно с Алкей, създават нови поетически форми. Тази, която в древността е била овенчана с венеца на „царица на любовната поезия", дали си е мислила, че поколенията ще я запомнят само с нейната хомосексуална любов и някак бързо и лесно ще забравят, че любовта е отдаване, възхищение, почуда. И че не обектът прави любовта любов, а този, който умее да се възхити, да се почуди, да се отдаде. Независимо къде срещаме красотата, тя би трябвало да събужда у нас нежност и любов. Дали това е красивото женско тяло, дали това е прекрасният силует на старогръцки воин, дали това са сините вълни, разбиващи се в скалите на о. Лесбос. Когато вълната гали брега, нежно и в същото време властно и настойчиво, тя не се интересува от това дали този бряг ще приеме ласката й и дали, ние, хората, ще видим в това символ на красива хетеро- (бряг-вълна) или хомосексуална връзка (земя-вода).

Покорени от поетичната сила на Сафо, преклонени пред умението й да описва, да рисува, да създава образи, учудени от смелостта и дързостта й да назове нежността, обичта, отдаването, древните гърци нарекли Сафо „десетата муза", „божествената Сафо"  и я включили в списъка на Деветимата лирици. (Стезихор, Пиндар, Анакреон, Алкей, Сафо, Алкман, Бакхилид и Ибик). Тя е единствената жена, получила достойно място сред най-великите древногръцки лирици. Когато Солон бил поздравен от своя внук с рецитация на стихотворение от Сафо, мъдрият законодател, поет, докоснал се до древните тайни на Египет, поискал да чуе стиховете още веднъж, за да не умре, без да е научил стихотворението наизуст. Каква ирония?! Един от най-мъдрите древногръцки тирани не е готов да се прости с този свят, ако не отнесе частичка от Сафо със себе си. Един от най-големите древногръцки лирици, имал щастието да я познава, работи заедно с нея и те, двамата, оставят имената си в историята със своята солова песенна лирика. Но името на Алкей става нарицателно за строфа, т. нар. алкеева строфа, а името на Сафо, макар и чрез името на острова, на който се е родила и живяла, става нарицателно единствено и само за сексуална връзка - тази на жена с жена... Мъдростта и дързостта, смелостта да наречеш нещата, смелостта да изречеш „Обичам" не се прощават дори и от поколенията... Макар хората да почитат своите мъдреци, както е вярвал Аристотел.

Но коя е тази, която казва за себе си „Копнея и горя"? Коя е тази жена, която не престава да вълнува умовете ни? И какво е онова очарование, което е оставило следа не само в умовете и сърцата, но и в записаните слова на докоснататите от нея? Дали Алкей й посвещава стихове, защото е теменугокоса, чиста, медно усмихната, както той я описва, или защото е впечатлен от нейното духовно очарование, от силното й творческо присъствие в свят, който по традиция принадлежи на мъжа? Иска ми се да познавам Сафо. Не онази, която са възпявали или отричали, не онази, която се опитва съвременната историография да ми покаже, а онази, която се е усмихвала, която е учила другите, която е имала своя философия и свой светоглед, онази, чиято душа е била брулена от любов...

За живота й знаем много малко. Останалото, достигнало до нас за нея, са легенди, слухове, описания на древните, преклонението или омразата им, хипотези, градени на основата на стиховете й.

Родена е на о. Лесбос, в град Мителена през 612 г. пр.н.е. Родът й е богат, знатен, с голямо политическо влияние. Има трима братя. Омъжва се за богаташа Керкил от о. Андрос и от него има една дъшеря - Клеида. Тъй като принадлежи към аристокрацията, поредната политическа смяна я принуждава да напусне родния остров и да живее в изгнание. Когато пристига в Сиракуза, тя вече има толкова широка популярност, че с пристигането й в града е издигната нейна статуя.  Родината. Завръща се на Лесбос през 581г. пр.н.е., по време на тиранина Питак, който разрешава завръщането на изгнаници. Основава школа за млади момичета, в която те се обучават на музика, танци, поезия. Школата й била най-прочутата на острова и назованана „къщата на музите". Сафо пък получила „титлата" учителка по лирика. Отдадена на музикално-поетичнато си преподаване, Сафо живее с мислите, тревогите, копнежите, чувствата и мечтите на своите ученички.

Името на Сафо е обгърнато с легенди и тайни. Според някои тя доживява дълбока старост на родния си остров. Според други, любовта, която бушува в сърцето й и „като вятър" го разтърсва, я води към трагичен край. В древността и в средните векове най-известната легенда за смъртта на Сафо била красива, трагична и възпявана. Легендата за пръв път се споменава от Овидий и Лукиан.  Сафо изгаряла от любов по един моряк - Фалон. Но, знаем, че моряшкото сърце е невярно и не се отдава лесно. Не била споделена тази нейна любов. И Сафо се хвърля в морето от една скала, за да се слее с това, което Фалон най-много обича - морската шир.

Това е всичко, което знаем за живота на признатата за мъдра от Платон жена, за поетесата, чиято лирика е достойна за свято възхищение, според Хораций.

Останалото се крие някъде сред нейните думи, тези, които са достигнали до нас, тези, които не са успяли да излъжат времето, тези, които е написала и най-вече сред онези нейни думи, които е споделили с ученичките си, с приятелите си, но никога не е записала на папирус. Достигналото до нас е малко - само три цели стихотворения и оскъдни откъси. Първото: стихотворение и химн на Афродита, във второто Сафо обрисува любовната мъка, а в третото съветва разпуснатия си брат.  Сафо е живяла във време интересно по отношение на литературното развитие. След епиката дошло време на лириката. Да се роди, да се развие, да даде криле на чувствата, на мислите, на личното. От около 648 г. старогръцките поети започват да развиват това ново усещане, изкуството като израз на себе си. Изкуство, в което интимно-изповедното съдържание е съчетано с обществена ангажираност и единение. Изпълнението на творбите е предимно песенно, при съпровод на музикален инструмент. Най-често този инструмент е лирата, от където и идва наименовението „лирика" - произведение, в което текст, музика, а и танц са в художествено единство. Силното въздействие върху слушателите било в резултат на красиво звучена на стиха, в съчетание с подходяща мелодия и ритмична танцова стъпка. Песенната лирика се дели на хорова и солова, като за развитието на соловата песенна лирика основен принос имат Сафо и Алкей. В древна Гърця се е приемало, че песенната дарба е божествена. Че чрез лиричните текстове на поетите пеят самите богове. И, макар да са почитали Атина, Афродита, Хера, Артемида, макар да са им принасяли дарове и да са отправяли молитви към тях, за древните гърци е било някак по-приемливо боговете да пеят чрез лиричните текстове на мъже, нежели на жени. В този свят Сафо е успяла не само да изрази себе си и своята интимност, но и да заслужи място, което мнозина мъже на са успели да докоснат.

Основното в нейното творчество е силата на чувствата. Ако трябва с една дума да се определи поезията на Сафо, то тази дума е емоцианалност. Стиховете й никога не докосват политически теми, но са изцяло отдадени на човешките мечти, страхове, болки - любовното съперничество, тревогите на любовта, предаността, верността, красотата, раздялата. Тя описва това, което е вътре в човека, не това, което е извън него. Творчеството й е израз на вътрешен покой, създаден от красота, хармония и мир. Вътрешен мир, създаден и отдаден на преклонение пред красотата и чувството за хармония, любовта и нежността. Макар любовта да смущава и да обърква човека. Макар Ерос да е „сладко-горчиво, непобедимо чудовище", което я кара да се чувства като болна - „езикът изсъхва, пот избива по кожата". Но, независимо, че

Като вятър, дърветата в
планината връхлитащ,
Ерос разтърсва сърцето ми,

любовта е тази, която дава сила, ражда живот и дори  съживява цялата природа.

Езикът на Сафо е мил и нежен, прост и разбираем, но образите й са живи, одухтворени, олицетворяващи нейната вяра в любовта и красотата. Стиховете й са наситени не само с дълбоки чувства, но и с дълбока проницателност и наблюдателност. Любовната мъка е цяла смесица от усещания, завладели човека, който съзерцава една желана, но непостижима красота:

А на мене в уплах тръпне,
обладано от смут, сърцето,
само щом те зърна от нейде,
мигом секва гласът ми.

Предпочитаните от Сафо образи са луната, звездите, небето, вятъра, цветята. Боговете са покрити с цветя, увенчан с цветя трябва да се отправиш към Богинята, за да се помолиш, дори боговете на Ахерон, винаги мрачни и страшни, при Сафо са изобразени покрити с цветя. Луната, плеядите - също често се срещат сред редовете й. Луната - ту красива жена, която засенчва със светлината и красотата си звездите, ту - предвестник на самотата.

И може би тук е мястото да се запитаме за онези стихове на Сафо, които стават повод да я запомним не толкова с поезията и образите й, не толкова с новите за времето поетични достижения и с мъдрите й слова, колкото с любовта й към жените. Да, в много свои стихове Сафо възпява женската красота, в много редове изповядва завистта си към онзи, който докосва нежното бедро на момиче или споделя копнежа си за споделеност. Не съм нито съдник, нито адвокат на Сафо и на о. Лесбос. Това е едно време, което не просто е отминало, то, колкото и да ни разказва за себе си, ще ни остане някак непознато, някак чуждо, някак трудно разбираемо. Време, в което Боговете все още са навестявали Земята, дали, за да полудуват, дали, за да объркат нечия човешка съдба или за да помогнат на свой избраник. Това е време, в което магията все още е имала своето място. Време, в което любовта не е била просто любов, а частичка от Ерос, оставена у всеки от родилите си. Време, в което красотата и мъдростта са управлявали, ако не в реалността, то поне в мислите и сърцата. Това е времето, в което е живяла и е оставила своя завет Сафо. Нейните стихове не са само любовна изповед, сестрински съвет или преклонение пред Афродита. Те са частица от душата й, но и от мирогледа й. От сърцето й, но и от философията и. И, когато чета достигналите до нас нейни фрагменти, аз виждам в тях едни изповедно-философски текстове, които ми позволяват да се докосна не толкова до чувствата на написалия ги, колкото до неговия ум и до неговия демон (тук използвам думата демон в онова значение, което, според Платон, Сократ е влагал в тази дума). Сред написаните думи откривам една жена, която е умеела да обича с божествена любов. Онази любов, която ни се дава от Божествения Ерос и Божествената Афродита. За които любовта е любов, извън всякакви сексуални определения. Това е онази любов, която ще даде сили на Ерос да излезе сам от яйцето, а след това да изведе и Гея, и Уран. И да ги събере. За да го има светът. Това е жена, която е изповядвала, че красотата трябва да бъде възхвалена и трябва да предизвика почуда, където и да я срещнем. Дали на небето, дали в тялото на девойка, непознала любовта, дали в грациозността на война. И тази красота трябва да бъде споделена, погалена, обвита в любов и нежност. Красотата - вътрешна и външна. Защото и добрият е красив, защото е добър. Отговорът на красотата трябва да е красота и нежност, отговорът на добротата трябва да е доброта и любов. Красотата, добротата, любовта трябва да се споделят. Моята доброта трябва да се слее с твоята доброта, моято красота трябва да се слее с твоята красота, нашата любов трябва да се слее в единно цяло. За да се съхранят, споделят и умножат. За да ги има. Хората, боговете, Афродита и Ерос. И да пребъдат!

Любов

Бог блажен за мен е оня, който
редом с теб седи и говори с тебе,
твоя сладък глас и смеха ти кръшен
                       слуша отблизо.

Ах, сега дъхът ми в гърдите спира...
Щом те взорът мой закопнял съгледа,
секва в миг гласът ми, сподавен в немощ
                        звук да пророни.

И езикът вече скован засъхва,
знойни струйки в жилите буйно бият,
мрак дълбок очите забулва. Чувам
                        тътен в ушите.

Ледна пот избива по всички пори,
тръпки остри цялото тяло кършат.
Аз посървам както трева, бледнея
                        и отмалявам.

*Превод на стиховете: Георги Батаклиев

на снимката:Бюст, с гравиран на него надпис Сафо от Ересос, римско копие на гръцки оригинал от 5-ти век пр. н. е.

 


2010-03-06 | Прочетена: 1669