КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Елена Денева със своята мини-реалност

Критични вибрации | Весислава Савова


 

     Прекарах повече от година в публикуване и четене на творби от неизвестни автори в интернет. Със сигурност съм пропуснала много красиви такива, но не от липса на желание, а защото наистина знаещите и можещи хора скромно надничат зад никовете си и не тръбят колко са велики. Една от тях е Елена Денева, която е нарекла себе си (забележете, моля) „nikoi". Открих я не случайно, а благодарение на добри и можещи хора, които са я забелязали и препоръчват поезията й на приятели. Оказа се, че Елена е печелила награди на много престижни (наблягам на думата „престижни", а не каквито и да е) конкурси. Не, че това е водещ мотив, но ми се струва, че е критерий. Както се случи във филма „Предай нататък", ще си позволя да предам тази добрина, която се нарича „Красива, чувствена поезия" във вашите ръце. Нека не прекъсваме веригата!

     Първото стихотворение, което прочетох се нарича „Честит рожден ден, мамо". Избрах него, защото зная от опит, че човек е най-искрен, когато пише за най-святия човек в живота си - своята майка. Сълзи задушиха обичайната ми веселост, когато прочетох:

                        За празника ти нямам нищо,
                        освен молба недоизречена
                        да ми простиш, че съм сланата
                        в катранените ти коси.

     „Какво пък толкова си сбъркала, момиче? Дали не си била неблагодарна, себична, до болка нахална, като повечето млади хора, каквато съм била и аз?" С такива мисли в главата си посегнах към следващото заглавие „Вина", за да разбера къде точно е сбъркала тази разкайваща се душа. Какво мислите открих?

                 Виновна съм. Виновна съм, задето
                   със пролетта не станахме приятели.
                       Виновна съм за всяко стръкче болка,
                       което съм превръщала във прах.

     Елена Денева понася на крехките си плещи вината за това, че не е позволила на болката да бъде възмездие за терзанията на човешката душа и по донкихотовски вижда еднорози в крантите. Може-би, защото животът я е натоварил със своя драматизъм, без да се съобразява с такива маловажни неща като младост и чувствителност. Развълнувана от самоотвержеността и нежната мечтателност на това момиче, продължих напред, за да се убедя, че не само талант свише прави един човек личност. Нужни са и познания. Така, например, в стихотворението „По Роршах" се запознах с една красива интерпретация на мастилените петна, които всеки може да тълкува по свой начин. Ето какъв е нейният:

                  Мастилени петна- безпокоящи черни пеперуди
                   кръжат- подреждат думи в хаос плътен...

     Думите й са толкова подредени, че творят монолози - тези, на Ева, на скитника (който не бързаше никак), на едно дърво. Умел похват, който помага за разкриване на нечия душевност. Душевност, която без да бърза, ще търси онзи, другия, Единствения, за да не бъде прокълната сватбата, за да бъде плодородна неораната земя, за да излъжат заедно триглавата ламя с ябълка, изгнила от чакане.

     Посредством умелото познаване на изразните средства, които превръщат обикновената раздумка в звънка поезия, Елена Денева запознава читателите си със своята мини-реалност, която поддържа жива с невероятно усещане за ритъм. Така се пише само със сърце и ум, които са надраснали своето време. Четях стиховете на Елена Денева с препоръката на Милорад Павич за това как се чете поезия:

„Хайде, ще те науча как се чете стихотворение. Влез. Така, сега затвори очи, протегни ръце. Е? Гълташ ли? Брадата нагоре и напред. Не се приближавай твърде към струята; бъди винаги внимателна към това течение. Водата би могла лесно да се удави в теб. Думите се прицелват в своите сенки и когато уцелят, изчезват или казват: „Ела, където и да е, но бъди точна." Трудно, нали? Най-близко сме, когато не кротуваме."

     Затворете очи, приятели. Преглътнете струята, която извира от сърцето на тази талантлива поетеса. Нея я има. Не се самоизтъква, не позира. Тя е просто себе си. Трудно се преглъща всичко това, но си заслужава.

 


2010-03-06 | Прочетена: 1756