Моята Марина

Тема на броя

Илияна Делева | 2010-03-06


 

Ако ви кажа, че обичам стиховете на Марина  Цветаева, едва ли ще сътворя сензация. Но това е истина - дълбока и огнена. Само като ми споменат името й и вече в душата ми звучи:

Рас-стояние: - версты, мили...

Нас рас-ставили, рас-садили,

Чтобы тихо себя вели,

По двум разным концам земли.

Толкова силен ритъм и такава дълбочина на чувството от принудителната раздяла.

И заедно с това нежното отричане на

 

 

Мне нравитсья, что вы больны не мной,

Мне нравится, что я больна не вами,

Что никогда тяжелой шар земной

Не уплывет под нашими ногами.

и то с гласа на Алла Пугачова и плавната мелодия на съвременна естрадна песен. Каква мекота на изказа и всеопрощаваща обич.

Но коя е Марина Цветаева?

Биографията и ни разтваря една вратичка към нейното разбиране. Защото тя е поет с динамична и богата биография -  житейска и поетична.

Родена е на 8 октомври (26 септември) 1892г. в Москва в семейство на професора по изкуствознание  и филолог Иван Владимирович Цветаев. Той е основател на Музея на изящните изкуства, отначало наречен на името на император Александър III, а по-късно по времето на съветската власт - преобразуван в Музей на изобразителните изкуства и наречен на името на Пушкин. За баща си Цветаева пише:

„Но мечтата за музея започнала по-рано, много по-рано, в онези времена, когато баща ми, син на беден свещеник...двадесет и шест годишният филолог за първи път стъпил върху римски камък. Но аз греша: в тази секунда се родило решението за създаване този музей. ...

Мечтата за руски музей на скулптурата, мога смело да кажа, се родила заедно с баща ми. Годината на неговото раждане е 1846."

Тези думи разкриват огромната страст, с която Иван Владимирович е вършел своята работа. И на кого да прилича дъщерята?

Един е от камък, а друг е от глина.
а аз пък искря и се пеня!
Със орис - измяна, по име - Марина,
аз пяна съм - морска и тленна.

Майка й, Мария Александровна Мейн, била тлантлива пианистка, ученичка на Рубенщайн и живеела с музиката. Под нейното зорко око  малката Марина свири дълги часове, с лекота чете нотите, на петгодишна възраст е записана в московска школа за малки Моцартовци. Музиката обаче така и не се превръща в нейна страст. Тя ненавижда логиката на клавишите, дългите упражнения я уморяват и отегчават, а неспирно тракащия метроном я изпълва с ужас.

Истинската хармония и ритъм тя открива в музиката на думите. От малка владее освен родния си руски език и немски и френски и тъй като родителите й я държат строго под надзор, тя няма друго занимание освен да чете и рецитира стихове.

Отрано започва да пише и споделя:

За стиховете, писани тъй рано,
Преди да знам, че съм поет дори,
Стремглави, като пръски от фонтани
И празнични искри,

Смутили - като дяволчета - с радост
На храма най-молитвения час,
За моите стихове за смърт и младост -
Нечетени от вас! -

Забутани из прашните витрини
(където други книги са на власт!),
все някога - като за старо вино -
за тях ще дойде час.

И този час идва. Днес книгите с нейни стихове в оригинал или превод на различни езици са истински подарък за душата на съвременните читатели. Защото са силни, страстни, истинни и все така актуални както по времето на създаването им.

Атмосферата на своя дом Цветаева пресъздава в автобиографичната и мемоарната си проза. Но колко вълнуващи са „изследванията" и върху рода и произхода, които всъщност са поетични метафори:

Един мой прадядо бил цигулар,
ездач и крадец отчаян.
И своя нрав ми оставил в дар -
скитнически и потаен.
Май че той - смугъл, краде сега
със мойта ръка кайсии,
виновник за страстната ми съдба -
тъй гърбонос, без кесия?

Или пък:

Продълговатый и твердый овал,

Черного платья раструбы...

Юная бабушка! Кто целовал

Ваши надменные губы?

...

-Бабушка! - Этот жестокий мятеж

В сердце моем не от вас ли?

Толкова е лично, а същевременно така универсално! Да търсиш себе си в миналото, в тайните на „преди да се родя", да изследваш качествата на характера си в далечни времена и причини.

Това търсене продължава в поемите и пиесите, написани от Цветаева и носи дълбочината на една толкова руска любов към Родината, народа, миналото, съхранена в приказките и песните.

Поривиста и непредсказуема в стиховете, както и в живота си, Марина Цветаева е изцяло погълната от потребността да пише и настървението да обича. Към сърдечните авантюри се добавят изпитанията на историята - войната от 1914, революцията през 1917, емиграцията в Германия, Чехословакия, Франция. Изгнаница, страняща от сънародниците си, чужденка в собствената си родина, Цветаева отказва да избере своя "лагер"  до трагичната развръзка и (самоубива се през 1941 в  затънтеното селце Елабуга в Татарската съветска република) си остава вечната бунтарка.
Анри Троя я нарича магнетична личност, която  се откроява като символ на твореца, който неумолимо възпява великите идеали, прелестите на природата и загадъчната поука на смъртта.

Прочети - през метличина синя
и макови гъсти листа, -
че се наричах Марина
и колко живях лета.

На гроба ми, който немее,
не гледай смутен и плах...
Обичах и аз да се смея,
когато не ми е до смях!


„Една велика жена, може би най-великата измежду всички жени, живели някога на света" - така нарича Марина Цветаева в свое есе Евгений Евтушенко. 

Как мога да я нарека аз, освен моята Марина? Защото тя е тази, чиито стихове ме вълнуват от първия миг, в който съм ги срещнала. Защото те са тези, които ме карат да ги препрочитам и дори превеждам, за да останат. Защото може би тя ме е накарала да повярвам, че мога и да пиша стихове. И най-вече ми дава кураж да изживея живота си в интересното ни време - почти толкова интересно, колкото и нейното, макар и не толкова драматично. Нейните стихове ми дават свободата да обичам и да изразявам тази любов.

Такава е моята Марина. Такава ви я показах. Цитирах и в оригинал и превод от различни преводачи (често неуказани в източниците). И макар да не е новина, ще го повторя:  Обичам Марина Цветаева. Дано я обикнете и вие.


2010-03-06 | Прочетена: 1664