КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Нобелови награди за литература 1910-1913 г

Нобелови награди по литература

Камелия Иванова | 2010-04-12


 

1910г. - наградата на Нобеловия комитет за първи път намира своя носител в Германия. Като достоен за нея е определен немският поет, прозаик, драматург, кралски любимец Паул Йохан Людвиг фон Хайзе.

Той е автор на 6 романа, 9 стихосбирки, над 60 пиеси, 24 тома с новели, множество разкази. Роден на 15.03. 1830г. в семейството на Карл Людвиг Хайзе и Юлия Заалинг. Макар баща му да е преподавател по филология в Берлинския университет, страстта към съчиняването, богатото въображение и творческия заряд Паул е взел от своята майка. Тя произхождала от богато и образовано еврейско семейство, а в дома си често посрещала известни учени, писатели, художници, историци, изследователи. На нея, по-късно, фон Хайзе посвещава своите спомени и я определя като "емоционална, необикновено ярка" жена. Естествено продължение на това наситено детство Паул намира в образванието по класическа литература и филология в Берлинския университет. След две години, обученият да търси и изследва младеж, записва романска филология в Бонския университет. Завършил образованието си през 1852г., бъдещият носител на Нобелова награда, силно мотивиран да продължи да се образова, заминава за Италия. Това пътуване е наситено с емоция, с откриване на нови хоризонти и нови цели. За цял живот Паул остава влюбен в италианската природа и в творчеството на такива писатели като Данте, Бокачо, Джакомо Леопради. Емоцията, природата, натрупването на талант провокира творческия импулс и у фон Хайзе и самият той започва да пише стихове, разкази, пиеси.

За две години той, подпомогнат от поддържащ го интелектуален кръг, успява да привлече към себе си вниманието на крал Максимилиан ІІ, от когото е поканен да живее в Мюнхен. Кралят му отпуска голяма стипендия, срещу която задълженията на Паул фон Хайзе са да стои в кралския двор и да участва в интелектуалния живот, подпомаган по всякакъв начин от краля. Осигурен материално, обезпечен с жилище, неангажиран с проблеми като плащания, дългове, сметки - всичко това е част от позицията на "придворен поет". Мечта за голяма част от съвременните творци, не само в България.  24-годишният Паул се отдава на творчеството си и на съпругата си Маргарет Куглер. Тя е дъщеря на неговия наставник Франц Куглер, с когото той се познава от ранното си детство. От брака на Маргарет и Паул се раждат четири деца. През 1862г. неговата съпруга умира, а четири години по-късно той намира нова спътница в живота си, с която сключва брак. Това е Анне Шубарт. И до края на живота си Паул избира да живее, да твори и да отглежда децата си в спокойната атмосфера на Мюнхен. Още през 1855г. той издава и "Арабиата" - новела, написана от него по време на пътуването му из Италия. Това е една класическа любовна история за млада рибарка, която първоначално отхвърля домогванията на един младеж, а по-късно самата тя се влюбва в него. Достъпната фабула, южният колорит и прекрасните описания са характерни и за другите книги на Паул фон Хайзе - "Марион", "Момичето от Трепли", "Андреа Делфин", "Портрет на майката"(1855-1859гг.). Всички тези произведения са украсени от романтичната настройка и светоусещане на своя автор.

През 1864г. той напуска кралския двор в знак на протест и несъгласие с приемника на Максимилиан ІІ, Людвиг ІІ, но остава да живее в Мюнхен.  През 1866г. излиза историческата му пиеса "Ханс Ланге", а по-късно и трагедията "Мария Магдалина", които му носят голяма популярност сред съвременниците му, макар за поколенията той да е останал по-скоро като романист и прозаик, а не толкова като драматург. Трите му големи романа "Децата на века" (1873), "В рая" (1875) и "Мерлини"(1892), макар да носят характерните за него черти като романтизъм, интерес към историческите събития и достъпност на сюжета, поставят по-скоро етични проблеми. През цялото време Паул пише и стихове, които се отличават със своята оригиналност, но те също се забравени, за сметка на широко известните му преводи на италиански поети като Мандзони, Леопарди и др. "Герой на своето време", Паул не е подминат и от критиката на по-младото поколение, което възприемало като еталон натурализма на Ибсен и Зола и се изказвало остро срещу романтизма и екзотиката в книгите на фон Хайзе. Под влияние на тази критика, а също така и на теченията на времето, в по-късните си творби авторът включва някои реалистични елементи, но като цяло остава верен на романтизма и отрича натуралистичните описания на мрачната действителност. Може би тази му вяра в правилността на избраната от него посока, желанието му да запази красотата и да отстои това свое желание, независимо от отричането и критиката, мотивират членовете на Нобеловия комитет да го удостоят с най-голямата награда за литература - Нобеловата. В мотивите си те изтъкват, че тази награда е "за художествеността, за идеализма, който той демонстрира в цялостния си дълъг и продуктивен творчески път, в качеството си на лиричен поет, драматург, романист и автор на известни в цял свят новели". С. Д. Вирсен, член на Шведската академия, в речта си по време на церемонията по награждаването изтъква, че "Хайзе по право се смята за създателя на съвременната психологическа новела", определяйки новия носител на наградата като "най-интересният поет на съвременна Германия". Както нерядко се случвало до 1910г., а и по-късно, болест попречила на Паул Йохан Людвиг фон Хайзе да се яви на церемонията и наградата била връчена на немския посланник в Швеция - граф фон Пуклеру. През същата година жителите на Мюнхен определят Паул фон Хайзе и за свой почетен гражданин. Въпреки тези отличия, още по време на връчването на наградата, Паул Йохан Людвиг фон Хайзе вече бил загубил своята популярност, а, когато умира от възпаление на дробовете четири години по-късно, той съвсем скоро бива забравен. Творчеството му, макар рядко плодовито и многообразно, днес е обект на изследване само от страна на литературните критици и най-вече историци, макар според немската изследователка Кристиан Улман, да трябва "Хайзе да се препрочита, тъй като неговите книги се отличават не само с техническо съвършенство, но са произведения на голям писател от деветнайсти век, чиито описания на човешкия живот принадлежат към великата традиция на Оноре дьо Балзак и Готфрид Келер". А умението му да създава женски образи, познаването в дълбочина на женските стремежи и проблеми води до това, че през 1936г. Хенри Ст. Кинг го нарича "феминист". "Ако жените не бяха тшеславни - казва Хайзе, - то щяха да са научат на това от мъжете".

Избрани произведения

FRÜHLINGSANFANG 1848, 1848

DER JUNGBRUNNEN, 1850

FRANZESKA VON RIMINI, 1850

SPANISCHES LIEDERBUCH, 1852

DIE BRÜDER: EINE CHINESISCHE GESCHICHTE IN VERSEN, 1852

URICA, NOVELLE IN VERSEN, 1852

HERMEN, 1854

MELEAGER, 1854

DIE PFÄLZER IN IRLAND, 1854

NOVELLEN, 1855

MARION, 1855

DIE BRAUT VON CYPERN, 1856

THEKLA, 1858

BILD DER MUTTER, 1859

VIER NEUE NOVELLEN, 1859

DIE SABINERINNEN, 1859

DIE GRAFEN VON DER ESCHE, 1861

LUDWIG DER BAYER, 1862

EIN MÜNCHENER DICHTERBUCH, 1862

RAFAEL, 1862

ELISABETH CHARLOTTE, 1864

GESAMMELTE NOVELLEN IN VERSEN, 1864

DRAMATISCHE DICHTUNGEN, 1864-1905

MERANER NOVELLEN, 1864

HADRIAN, 1865

MARIA MORONI, 1865

FÜNF NEUE NOVELLEN, 1866

DIE GLÜCKLICHEN BETTLER, 1867

KOLBERG, 1868

DIE GÖTTIN DER VERNUFT, 1870

ADAM UND EVA, 1870

GESAMMELTE NOVELLEN IN VERSEN, 1870

DIE FRANZOSENBRAUT, 1871

DER FRIENDE, 1871

GESAMMELTE WERKE, 1872-1914 (38 части)

EIN ABENTEUER, 1872

GEDICHTE, 1872

KINDER DER WELT, 1873 (три части)

IM PARADIESE, 1875

NEUE NOVELLEN, 1875

EHRE UM EHRE, 1875

ELFRIDE, 1877

GRAF KÖNIGSMARK, 1877

NEUE MORALISCHE NOVELLEN, 1878

ZWEI GEFANGENE, 1878

DAS DING AN SICH UND ANDERE NOVELLEN, 1879

DIE MADONNA IM ÖLWALD, 1879

UNTER DEN GRÜNDLINGEN, 1879

VERSE AUS ITALIEN, 1880

DIE WEIBER VON SCHORNDORF, 1881

DAS GLÜCK VON ROTHENBURG, 1881

ALKIBIADES, 1882

TROUBADOUR-NOVELLEN, 1882

DER TRAUMGOTT, 1882

DAS RECHT DES STÄRKEREN, 1883

BUCH DER FREUNDSCHAFT, 1883

DON JUANS ENDE, 1883

BUCH DER FREUNDSHAFT, 1883

SIECHENTROST, 1883

BUCH DER FREUNDSCHAFT, NEUE FOLGE, 1884

DREI EINAKTIGE TRAUERSPIELE UND EIN LUSTSPIELE, 1884

SPRUCHBÜCHELEIN, 1885

GEDICHTE, 1885

HIMMLISCHE UND IRDISCHE LIEBE, 1886

AUF TOD UND LEBEN, 1886

GETRENNTE WELTEN, 1886

DIE HOCHZEIT AUD DEM AVENTIN, 1886

DER WEISHEIT SALOMOS, 1887

DER ROMAN DER STIFTSDAME, 1887

VILLA FALCONIERI UND ANDERE NOVELLEN, 1888

GOTT SCHÜTZE MICH VOR MEINEN FREUNDEN, 1888

PRINZESSIN SASCHA, 1888

WELTUNTERGANG, 1889

KLEINE DRAMEN: ERSTE FOLGE, 1889

KLEINE DRAMEN: ZWEITE FOLGE, 1889

LIEBESZAUBER: ORIENTALISCHE DICHTUNG, 1889

ITALIENISCHE DICHTER, 1889-1905 (5 тома речник)

NOVELLEN, 1890

EIN ÜBERFLÜSSIGER MENSCH, 1890

WEINACHTSGESCHICHTEN, 1891

WEINCHTSGESCHICHTEN, 1891

AUS DEN VORBERGEN, 1892

MERLIN, 1892 (3 части)

MARIENKIND, 1892

WAHRHEIT, 1892

EIN UNBESCHRIEBENES BLATT, 1893

JUNGFER JUSTINE, 1893

AUS DEN VORBERGEN, 1893

IN DER GEISTERSTUNDE UND ANDRE SPUKGESCHICHTEN, 1894 -

WOLFRAM VON ESCHENBACH, 1894

MEINE ERSTINGSWERKE, 1894

ÜBER ALLEN GIPFELN, 1895

MELUSINE UND ANDRE NOVELLEN, 1895

ÜBER ALLEN GIPFELN, 1895

ROLANDS SCHILDKNAPPEN ODER DIE KOMÖDIE VOM GLÜCK, 1896

VANINA VANINI, 1896

DIE FORNARINA, 1896

DAS GOETHEHAUS IN WEIMAR, 1896

VERRATENES GLÜCK. EMERENZ, 1896

EINER VON HUNDERTEN. HOCHZEIT AUF CAPRI, 1896

DAS RÄTSEL DES LEBENS UND ANDERE CHARAKTERBILDER, 1897

MÄNNERTREU. DER SOHN SEINES VATERS, 1897

DREI NEUE EINAKTER, 1897

NEUE GEDICHTE UND JUGENDLIEDER, 1897

DER SOHN SEINES VATERS UND ANDERE NOVELLEN, 1898

MEDEA. ER SOLL DEIN HERR SEIN, 1898

DER BUCKLIGE VON SCHIRAS, 1898

MARTHA'S BRIEFE AN MARIA, 1898

NEUE MÄRCHEN, 1899

DAS LITERARISCHE MÜNCHEN, 1899

MARIA VON MADGALA, 1899

DIE MACHT DER STUNDE. VRONI, 1899

FRÄULEIN JOHANNE, 1900

DER SCHUTZENGEL, 1900

JUGENDERINNERUNGEN UND BEKENNTNISSE, 1900

DAS VERSCHLIERTE BILD ZU SAIS, 1901

TANTALUS. MUTTER UND KIND, 1901

NINON UND ANDERE NOVELLEN, 1902

GESAMMELTE WERKE, 1902-1912 (42 vols.)

NOVELLEN VOM GARDASEE, 1902

DER HEILIGE, 1902

MORALISCHE UNMÖGLICHKEITEN UND ANDERE NOVELLEN, 1903

EIN WINTERTAGEBÜCH, 1903

MYTHEN UND MYSTERIEN, 1904

CRONE STÄUDLIN, 1905

DIE TÖRICHTEN JUNGFRAUEN, 1905

EIN KANADIER, 1905

GETREU BIS IN DEN TOD. ERKENNE DICH SELBST, 1905

SECHS KLEINE DRAMEN, 1905

VICTORIA REGIA UND ANDERE NOVELLEN, 1906

GEGEN DEN STORM, 1907

MENSCHEN UND SCHICKSALE, 1908

WALDMONOLOGE AUS KREUTH, 1908

HERZENSBANDE, 1908

HELLDUNKLES LEBEN, 1909

DIE GEBURT DER VENUS, 1909

KÖNIG SAUL, 1909

MUTTER UND TOCHTER, 1909

SEELSORGER, 1909

DIE GEISTER DES RHEINS, 1910

DAS EWIGMENSCHLICHE. ERINNERUNGEN AUS EINEM ALLTAGSLEBEN. EIN FAMILIENHAUS, 1910

JUGENDERINNERUNGEN UND BEKENNTNISSE, 1912

DER KREISRICHTER. RITA, 1912

PLAUNDEREIEN EINES FREUNDESPAARES, 1912

ITALIENISCHE VOLKSMÄRCHEN, 1912 (речник)

DREI ITALIENISCHE LUSTSPIELE AUS DER ZEIT RENAISSANCE, 1914 (речник)

LETZTE NOVELLEN, 1914

 

Белгия е следващата страна, която може да се гордее със свой носител на Нобелова награда. Годината е 1911, а името е Морис Полиор Мари Бернар Метерлинк.

Белгийският драматург, есеист и философ пише на френски език, живее във Франция, а в по-късните си години се отдава на мистика и окултизъм. Стиховете и пиесите му са типични за символизма. Но това е по-късно. В началото... Той е роден в гр. Гент на 29.08.1862г. във фламандско семейство, говорещо на френски език. Традицията за реализиция в семейството му е юридическа. Баща му бил нотариус, а майка му - дъщеря на богат юрист. Малкото момче обаче се интересувало от поезия, литература, изкуство. Още докато учи, той започва да пише стихове и кратки романи, които по-късно унищожава. Запазени са само отделни откъси от тях. През 1874г. е записан в йезутски колеж, където и се дипломира през 1881г. Подобно на много други свои съвременици, Морис не може да не изпълни волята на родителите си и, въпреки желанието си да се отдаде на литературата, след завършване на колежа, се записва да учи право в Гентския университет. През 1885г., получил своята юридическа диплома, Морис заминава за Париж, за да се "усъвършенства в юрисдикцията". Но, воден от стремежа си да се занимава с литература, той се усъвършенства точно в тази област. За шестте месеца, прекарани в Париж, се започнава с поети-символисти (Ст. Мал, Огюст де Лил-Адам, Ж. Хюисманс), а също така и с книгата на фламандския мистик от 14в. Ян ван Раусбурк "Украшение на духовния брак", която през 1891г. превежда на френски език.

След завръщането си в гр. Гент, Морис продължава да се занимава с литература, докато работи като юрист. В Парижкия ежедневник "Плеяда" печатат неговата новела "Убийство на невинни", а през 1889г. излиза стихосбирката му "Пантофки" и пиесата-приказка "Принцеса Мадлен". Втората е наречана от Октав Мирбо "шедьовър", а авторът е сравнен с Шекспир. Намерил подкрепа, вдъхновение и увереност в думите на знаменития критик, Морис Метерлинк изоставя юридическата професия и изцяло се отдава на литературата. Пише символични пиеси, драми, приказки... Характерни за тези негови творби са фатализмът и мистицизмът. В излязлата през 1890г. драма "Натрапницата" за първи път се среща мотивът за смъртта и самотата в творчеството му. Това е драма практически лишена от действие. През цялото време семейството очаква смъртта на една "натрапила се" в света му жена. От същата година е и "Слепците", където група слепи хора, загубили се в тъмна гора са метафора на смъртта. Да припомним и старите вярвания и митове, наблюдавани у всички европейски народи за гората като място за инициация. Където момчето трябва да умре, за да излезе от гората младият мъж - със своето ново предназначение, статус и нерядко ново име. Подобно на лабиринта на минотавъра в древногръцкия мит. През следващата година излиза от печат една от приказките на Морис - "Седем принцеси", в която един принц е длъжен да разбуди от смъртоносен сън седем принцеси. И принцът успява да спаси всички. Но, тъй като по законите на приказката, особено съчетани с фаталистичните тенденции на символизма, всичко си има цена, принцът не успява да спаси само своята любима. Една година по-късно е публикувана и историята му за една престъпна страст, която води героите до трагичен финал - "Пелеас и Мелизандра". По тази история композиторът Клод Дебюси прави опера със същото име. Дали героите очакват смъртта, дали самите те по някакъв начин я олицетворяват, дали принцът търси своята любима, докато спасява други, дали престъпностъпният стремеж сам повлича смъртта след себе си, във всички тези пиеси се наблюдава тайнствената атмосфера на приказката, като голяма част от посланията трябва да се търсят в подтекста на пиесите, тъй като героите говорят малко и с кратки, но многозначителни фрази. Може би, поради този си стремеж да вложи символ, да предаде архетип и вярване, Метерлинк се обръща към кукления театър. За разлика от живите актьори, куклите могат не само да покажат, да изиграят, но и да олицетворят символа, архетипа, митологичното. През 1894г. той пише три куклени пиеси, които отново не остават незабелязани от критиката. Отдал се на приказката и куклите, на следващата година, сякаш като в приказка, Морис се запознава с Жоржет Леблан - актриса и певица. Тя става негова спътница за 23 години, като не само му осигурява спокойствие и го предпазва, но изцяло посвещава себе си на таланта и творчеството му. Жоржет от актриса се превръща в импресарио на Морис, от певица - в негова секретарка. Волева, образована, нелишена от амбиция, тя играе и главните роли, основно на властни жени, в пиесите на драматурга. Сред тях са "Аглавена и Селизета","Ариана и Синята брада","Монна Ванна" (1896,1901,1902г.) Тези пиеси са не само по-реалистични и по-далечни от символизма и фатализма, но и по-традиционни. Според голяма част от критиката и по мнението на някои от биографите на Морис Метерлинк те не са толкова въздействащи и силни като пиесите-приказки или пиесите за кукления театър. Дори част от тях стават обект на присмех, което мотивира Морис и Жоржет да напуснат гр. Гент и да се преместят в Париж. През тези години Метерлинк пише есета и метафизични трактати, събрани в сборниците "Съкровище на смирените" (1896г.), "Мъдрост и съдба" (1989г.) и "Животът на пчелите" (1901г.).

Най-популярната пиеса на Метерлинк е поставена за първи път през 1908г. в Московския художествен театър от Станиславски. "Синята птица" се е играла и в Лондон, Ню Йорк, Париж. Тази пиеса е своеобразно завръщане на Метерлинк към сиволично-приказното, към фантазията и иносказанието. Това е и, според неговите биографи, ключът към нейната популярност. Талантът, търсенията, упоритата работа и не на последно място популярността дават своите резултати и през 1911г. Морис Метерлинк е удостоен с Нобелова награда за литература "за многостранната си литературна дейност и особено за драматичните произведения, отличаващи се с богато въображение и поетична фантазия". В своята реч С. Д. Вирсен обръща специално внимание на пиесата "Аглавена и Селизета", макар тази пиеса да получава много ниски оценки в съвремието ни. Както често се случва при връчването на наградите, самият автор, поради заболяване, не успява да присъства на церемонията и наградата била връчена на белгийския посланник. Скоро след получаване на наградата Метерлинк бил поканен да стане член на Френската академия, но не приел, тъй като заради това трябвало да се откаже от своето белгийско гражданство. Още една тенденция, наблюдавана нерядко при носителите на престижната награда, не подминава и Морис. Малко след получаване на Нобеловата награда за литература, неговата популярност започва да намалява, като интерес към творчеството му запазва само Римокатолическата църква, която през 1914г. включва всички негови произведения в "Индекса на забранените книги". Пък и светът е на прага на една война. Самият Метерлинк прави опити да се запише в белгийската гражданска гвардия, но е отхвърлен поради своята вече недотам млада възраст. Тогава той започва да чете пропагандни лекции в Европа и Съединените Щати, пълни с патриотизъм и вяра. Бушуващата световна война се превръща и в семейна такава и Метерлинк и Леблан се разделят, а през 1919г. той сключва брак с Рене Даон, която играе в "Синята птица". На следващата година получава почетна докторска степен от университета в Глазгоу, удостоен е с Белгийски кръст на ордена на Леополд, а почти двайсет години по-късно и с Португалския орден Меча на св. Яков. В последните години на своя живот Метерлинк пише много повече статии, отколкото пиеси. От 1927г. до 1942г. излизат дванайсет тома с негови съчинения, най-голям интерес от които предизвиква иносказателното му разсъждение за комунизма и тоталитаризма, които превръщат хората в термити - "Животът на термитите". Характерните черти на термитите са, че са високо организирани, но тъпи същества. През 1930г. Метерлинк купува един замък в Ница, а две години по-късно получава графска титла от белгийския крал Албер І. Когато през 1939г. заплахата от нацизма стига и до Франция, семейството на Метерлинк се мести в Португалия, където е под покровителството на диктатора Антонио Салазар. Но и престоят в Португалия не е дълъг, тъй като и тя се оказва под "ботуша" на Хитлер и Метерлинк и съпругата му заминават за Съединените Щати и остават там до края на Втората световна война. Завръщат се в Ница през 1947г., където Метерлинк живее до края на дните си. Умира на 6.05.1949г. от сърдечен пристъп. Морис Метерлинк е смятан за един от родоначалниците на театъра на абсурда, чиито произведения са оказали особено силно влияние на С. Бекет със своето "дълбоко и простичко изразяване на колективното съзнание" и с "предизвикването на чисто човешки чувства" (В. Кнап). Много оспорвано е днес мястото на Морис Метерлинк в литературатната история, но, може би, най-точни за него са думите, казани от Ал. Блок - "Метерлинк се появи точно в този момент, в който беше нужен, нито по-късно, нито по-рано".

Прозаични произведения

Le Trésor des humbles (1896)  „Съкровище на смирените" (в превод на Ив. Радославов, 1918)

La Sagesse et la destinée (1898)  „Мъдрост и съдба" (1926)

La Vie des abeilles (1901)  „Животът на пчелите" (1929)

L'Intelligence des fleurs (1907)

La vie des termites (1926)  „Животът на термитите" (1928)

Bulles bleues (1948; автобиография)

Пиеси

La Princesse Maleine (1889)

L'Intruse (1890)  "Натрапницата" (в сборника "Сврака на бесилката", 2002)

Les Aveugles (1890)  "Слепите" (в превод на Д. Митов, 1919)

Pelléas et Mélisande (1892)  "Пелеас и Мелизанда" (в сборника "Сврака на бесилката", 2002)

La Mort de Tintagiles (1894)  "Смъртта на Тентажиля" (в превод на Николай Лилиев, 1918)

L'Intérieur (1894)  "Вътре" (в сборника "Сврака на бесилката", 2002)

Monna Vanna (1902)  "Мона Вана" (1926)

L'Oiseau bleu (1908)  "Синята птица"

Le Bourgmestre de Stilmonde (1918)

La miracle de Saint-Antoine  "Чудото на Св. Антоний"

През 1912 г. Нобеловата награда отново се завръща в Германия. Този път с нея е удостоен немския драматург и романист Герхарт Йохан Роберт Хауптман.

Роден е на 15.11.1862г. в гр. Бад Залцбрун в Полша. Днес това е гр. Шчавно Здрой, Силезия - посещаван и много известен курорт. Герхарт е най-малкото от четирите деца на Робърт Хауптман и Мария Щрелер. Дедите на Герхарт били тъкачи, фермери, чиновници, църковни музиканти, но баща му бил собственик на стар тип гостилница, подобно на български хан от същия период. Малкият Герхарт учел в селското училище, където изучавали латински и където Герхарт не се чувствал добре. Той намирал училището за "мъка", която не му носи нищо. Честите заболявания и проявите на недоволство водят до там, че дори и в гиназията в Бреслау (дн. Вроцлав, Полша) Герхарт да постине посредствени резултати и дори да повтаря един от класовете. Когато навършва 15 години, родителите му го изпращат да учи фермерско дело в имението на негов чичо в Силезия, където той живял две години. За тези две години, драматургът 30 г. по-късно казва: "Именно тогава аз започнах да разбирам кой съм, какво представлявам, какво струвам и какви са моите права. Придобих независимост, решителност и собствен възглед за света - това е всичко, което имам и в момента." Светоусещането и картината на света, която имат тези фермери Герхарт, описва по-късно в пиесата си "Пред изгрев слънце", в романа "Новия Христофор", който може да бъде сравнен с "Доктор Фауст" на Томас Ман.

През 1880г. , на 28 години, по съвет на своя брат Карл, Герхарт постъпва в Кралската Академия по изкуства на гр. Бреслау, като се записва в клас по скулптура. Там той учи само една година, защото е изключен поради незадоволително поведение и слаби учебни резултати. Това е и годината, в която той тайно се сгодява за Мария Тинеман. Тяхното запознаство е на сватбата на брат му Карл, който взимал за жена сестрата на Мари. Годеницата му била състоятелна жена, която оказала на своя жених солидна материална помощ. Независим финансово и обезпечен, Герхарт записва философия в университета в Йена, но и там не остава за дълго. По време на обучението си слуша лекциите на известния немски биолог и философ Ернст Хекел, с когото стават близки и той го запознава с идеите на Чарлз Дарвин, оказали силно влияние върху него. Герхарт Хауптман не се отказва от мечтата си да изучава скулптура и, подпомогнат от годеницата си, той заминава за Рим. Там, заедно с брат си, наема ателие, но се отказва окончателно от попрището си на скулптур, след като монументалната му скулптура "Германски войн" се срутва, поради грешка в изчисленията му. Двамата мъже се разболяват от тиф и Мари спешно заминава за Рим, за да се грижи за болните. Все пак, Герхарт продължава обучението си в Рим, като едновременно с това започва да се интересува от антично изкуство и пише епико-романтична поема по мотиви на мита за Прометей. През 1895г. той сключва брак с годеницата си и се заселват в предградието на Берлин. Окончателно отказал се от скулптурите, обезпечен финансово от съпругата си, Хауптман изцяло се отдава на литературата. Зестрата, осигурена от неговия тъст - едър земеделец, му дава възможност да живее като писател на свободна практика, без това да доведе до нищета него и семейството му. В Берлин Хауптман попада в средата на редица млади интелектуалци и с увлечение чете Маркс, Енгелс, Толстой, Зола, Ибсен. Широкото разпространие на натурализма по това време в повечето страни от Европа (Русия, Франция, Скандинавските страни) все още не било намерило почва в Германия, където романтизмът си оставал основен литературен метод. През 1889г. група немски писатели и критици създават театрално студио "Свободна сцена", където първо била поставена пиесата "Призраци" на Ибсен, а след това и първата пиеса на Хауптман - "Пред изгрев слънце" (1889г.). Драмата разказва за трагичната история на едно земеделско семейство - бързото забогатяване и още по-бързия крах. Текстът е написан на силезийски диалект и се смята за първата натуралистична драма на немски език. Тя успява да потресе публиката със своята безпощадна правдоподобност и с живия си народен език. Поставянето на тази пиеса на "Свободна сцена" е събитие с особено голямо значение и за самия Герхарт Хауптман, за когото започва да се говори като за сериозен, многообещаващ драматург. Следващите две пиеси на Хауптман са под силното влияние на Ибсен. Това са "Празник на примирението" (1890) и "Самотни хора" (1891), но истинско признание и популярност Герхарт Хауптман получава с пиесата си "Тъкачи" (1893г.). Драмата е в пет действия и разказва за живота на силезийски тъкачи от 1844г. В тази история за глад и бунт има множество действащи лица, като авторът се е отказал от това да ги дели на добри и лоши, да поставя или внушава нравствени оценки за своите герои. Пиесата му се отличава с точността на социалния анализ и с непрекриритата си социална критика. След премиерата на тази пиеса кайзер Вилхем Втори се отказва от своята ложа в театъра, а поставянето на тази пиеса на сцена било забранено. Естествено, това носи световна известност на Хауптман. За неговия 60-годишен юбилей Томас Ман го нарича "поет на бедните". Почти едновременно с "Тъкачи" на "Свободна сцена" е поставена и сатиричната комедия "Боброва шуба" (1893), също написана в натуралистичен стил и разказваща живота на една перачка. През следващата 1894г. Хауптман поднася своята голяма изненада, както на критиците, така и на публиката, с новата си пиеса "Възнесението на Ханеле". В нея натуралистичните сцени, показващи живота на 14-годишно момиче, са написани в проза и се редуват със стихотворни пасажи, описващи нейните мечти. Така в едно и също произведение Хауптман остава верен на натурализма, но и отива в сферата на фантазията и символизма. Това не е случайно. През следващите десетилетия драмите, които пише Хауптман, са написани ту реалистично, ту с уклон към символизма. Последвалото произведение "Флориан Грей", изцяло в натуралистичен дух, създава широка картина на селската война от 1524-1525г.  В издадената през 1897г. "Потъналата камбана" отново се преплитат елементи от приказки, вярвания, предания при описанетието на пътуванияната на един художник. Тя е една драма-приказка.

Недотам приказни моменти настъпват в живота на Герхарт. През 1900г. младата актриса и музикантка Маргарет Маршалк ражда син от него. Това води до развод през 1904г. с неговата съпруга, от която има три деца. Хауптман се жени за Маршалк, строи къща в Ангетендорф (дн. Ягнякув, Полша), където се мести да живее с новото си семейство. Скоро се увлича по 16-годишна актриса, която го вдъхновява за написването на няколко произведения. Всичко това като цяло се отразява на Герхарт, който губи творческа енергия, популярността му силно се снижава и той през 1907г. заминава за Гърция, за да търси вдъхновение и идеи. Той създава "Гръцка пролет" (1908г.), написана под формата на пътен дневник, като основният проблем е противоречието между християнското наследство и езическата антична култура. На същата тема са посветени и двата му романа "Юродливият Имануил Квинт" (1910г.) и "Островът на великата майка" (1912г.). Имануил Квинт е силезийски дърводелец, мистик, чийто живот бива сравняван с живота на Иисус. През 1911г. излиза и "Плъхове".

През 1912г. Нобеловият комитет определя Хауптман като достоен за лауреат на наградата по литература, след като кандидатурата му два пъти е била отхвърляна. Мотивите на комитета са "в знак на признание на плодотворната, разнообразна и отличителна дейност в областта на драматургичното изкуство". За това, че Герхарт Хауптман е успял "да проникне в дълбините на човешкия дух... Реализмът в пиесите на Хауптман неизбежно води до мечтата за един нов и по-добър живот и към претворявянето на тази мечта в реалност" (Ханс Хилдебранд). В своята реч Хауптман, освен че изказва благодарността си към Нобеловия комитет, обяснява как самият той разбира онзи идеализъм, на който служи Нобеловият фонд - "Това е идеалът за всеобщия мир, към който в крайна сметка се стремят изкуството и науката".

През целия си живот Герхарт Хауптман е пацифист, такъв остава и по време на Първата световна война. Той не се включва нито във военните действия, нито търси каквато и да било политическа или военна кариера, макар фамилията му да съвпада с немската дума за офицерски ранг (капитан), използван в германската, австрийската и шведската армия. След края на войната, той поддържа Веймарската република, като вярва, че само тя може да осигури по-добро бъдеще на немския народ. След идването на власт на Хитлер, въпреки че през 1931г. Хауптман произнася реч за надигащата се опасност, той избира да остане да живее в родината си. "Германия това са планините, горите, долините, реките и изворите, градовете и селата. Това са замъците, многочислените замъци по върховете на многочислените планини. Голяма част от тях са разрушени, но някои са се съхранили до наши дни. Тези поля, ручеи, езера, нивя, тези бели алпийски върхове, покрити с вечен сняг. Това е Германия! Но Германия е такава, каквато е, не сама по себе си, а благодарение на немския народ и немския дух. Това, което виждаш със своите очи и с очите на своята душа, не е бедна страна. И тя ще бъде още по-богата, по-богата от твоя дух. Това богатство, обаче, не е равнозначно на общо благосъстояние - пари, матераилно добруване, удобство на живот. Аз вярвам, че с народа в страната, в която живееш, сте свързани не само на подсъзнателно, но и на съзнателно ниво. Аз вярвам в това, че вие знаете каква светиня е немският език, че той е равнозначен на народната душа, че той е духовен живот и че именно той носи истинското единство на немския народ. Но, оглеждайки се, аз виждам, че над Германия се сгъстяват облаци. На тези мрачни облаци седи позната четворка - Името ми е нужда, Името ми е вина, Името ми е тревога, Името ми е бедствие. И тази четворка дава срашни съвети, след които ще последват яростни обвинения, съдебни присъди, мечове на палачи и бесилки. Има ли някой, който може да спре това безумие?"

 

По време на Хитлеровото управление пиесите на Хауптман не се поставят често, но през 1942г., по повод 80-годишния юбилей на драматурга, нацисткото правителство отделя средства, за да бъде издадено творчеството му в 17 тома. Отношението на самия Хауптман към нацизма било нееднозначно. От една страна, той отхвърлял грубостта и бездуховността на режима, от друга страна, подкрепял излизането на Германия от Лигата на нациите. Това е период, в който Хауптман отново се завръща към фантазията и пише своята фантастична поема "Великият сън", а също така драматична стихотворна тетралогия, основана на древногръцкия мит за Атреите, в която митовете се преплитат с ужасите от Втората световна война.

През 1945г. Дрезден бил разрушен от бобмардировки. Това оказало много силно влияние на Герхарт Хауптман, който много обичал този град. Той дотолкова бил потресен от случилото се, че така и не успял да се възстанови от апатията, която го обхванала. На 6. 06. 1946г. той умира от възпъление на белите дробове.

Драматургичното наследство, което Хауптман оставя, е разнообразно и богато, но неговите съвременници, както и по-късните литературни историци смятат, че всичко, което той е написал в последните над 20 години от живота си, "не е нищо особено". Дори и най-големите почитатели на драматурга споделят, че неговите най-хубави произведения са ранните му пиеси, определяйки автора им като "един от последните истински хуманисти,... развил великата европейска традиция" (Хю Хартен)

Избрани произведения

Съдбата на Прометидите (1885)

Пред изгрев слънце (1889)

Празник на примирението (1890)

Самотни хора (1891)

Тъкачите (1893)

Бобровата шуба (1893)

Възнесението на Ханеле (1893)

Коларят Хеншел (1893)

Потъналата камбана (1896)

Михаел Крамер (1900)

Плъхове (1911)

Зимна балада (1917)

Островът на великата майка (1924)

Пред залез слънце (1932)

Приключенията на моята младост (1937 - автобиографичен роман)

През 1913г. Нобеловата награда поема на изток. Много на изток, за да достигне до... Индия. За първи път с Нобелова награда е удостоен неевропеец. Това е най-малкият син от четиринайсетте деца на заможния и известен Махариши Дебендранат Тагор - Рабиндранат. "Повелителят на Слънцето" (това означава името му на бенгали) е роден е на 6. 05. 1861г. в гр. Калкута.

Рабиндранат Тагор е писател, поет, философ, композитор, педагог, общественик, направил много, за да промени своя облик бенгалската култура от края на 19 и началото на 20в. Неговият баща, Махариши Дебендранат бил брамин, който често пътувал из различни места в Индия като поклонник. Дядото на поета, Дварканат Тагор, роден през 1794г., създал първата индийска банка и първата индийска флотилия, основал медицинската академия в Калкута и бил основен дарител на почти всички големи институции в Бенгалия. Майка му, Шарада Деви, умира, когато Рабиндранат е на 14 години, което юношата преживява дълбоко и започва да води затворен и самотен живот. Започнал да пише стихове още на 8 години, момчето отначало се учи у дома, под наставничеството на частни учители, а по-късно и в частни училища, в това число и в Източната семинария в Калкута, в педагогическото училище и в Бенгалската академия, където изучава бенгалска история и култура. Той изучава санскрит, за да може да се запознае с богатата съкровищница на древноиндийската литература. В едно от пътуванията си по Северна Индия бащата взима сина си със себе си и момчето остава потресено от красотата на видяното, от богаството на многовековното културно наследство.

След като през 1878г. е публикувана епичната му поема "Историята на поета", Рабиндранат заминава за Лондон, където изучава право в Университетския колеж, но не остава дълго там. След година се връща в Калкута и започва да пише. С литература се занимават и по-големите му братя. През 1891г. създава музикалната си драма "Геният на Валмика", която съчетава национални индийски мелодии с ирландски народни напеви. Първата му стихосбирка излиза през 1882г. - "Вечерни песни". През 1883г. сключва брак с Мриналини Деви, от която има двама сина и три дъщери. Това е и годината на издаване на втория му поетичен сборник "Утринни песни". Тези две стихосбирки поставят началото на поетичната кариера на младия мъж. "Утринни песни" са последвани от "Картини и песни" (1884г), "Диези и бемоли" (1886), драмата "Възмездието на природата" (1884). В периода 1883-1885 г. той издава два исторически романа "Берег Бибхи" и "Раджа-мъдрец", в които осъжда тиранията и деспотизма, на които често е свидетел. През 1884г. е избран за секретар на религиозно-реформаторското общество, заето с просветителска дейност, Брахмо самадж, чийто деен член е и неговият баща. Той остава секретар на обществото до 1911г.

Няколко години по-късно по молба на своя баща поема управлението на родово имение в Шелайдехо, Източна Бенгалия, където живее усамотено във водна къща на р. Падма. До 1890г. селските пейзажи и нрави са основна тема в стиховете на Тагор - сборниците "Златната ладия", "Мигове" и др. "Това беше моят най-ползотворен период" - признава по-късно авторът. По това време той е и редактор на литературно-общественото списание "Шадход", където печата голяма част от своите художествени произведения, а също така и литературни и обществено-политически статии. Сборникът "Мигове" предизвиква недоволство и критика, заради подмяната на приповдигнатия и роматичен стил от по-ранните стихосбирки с разговорен такъв. През 1901г. Рабиндранат се премества в родово имение в Шантиникетан, в преградията на Калкута, където, с помощта на още петима учители отваря училище. За да просъществува това им начинание, съпругата на Тагор продава голяма част от бижутата си, а самият поет - авторското право над своите съчинение. Учебната програма се различава коренно от тази в английските училища, като се набляга на задълбочено изучаване на бенгалски език, индийска и световна литература, природни науки и математика. Заниятията се провеждат на открито, сред природата и са най-вече под формата на свободни беседи между учителя и учениците. Рабиндранат пише не само стихове, но и романи, разкази, исторически книги, учебници, статии. Запознал се от близо с картината на колониалната действителност, с произвола на властта и нищетата на селяните и работниците, Тагор описва това в своите произведения, като разказът "Светлина и сенки" е най-характерната и обобщена картина на тази реалност, която го превръща в борец, който сформулира и хуманистичната концепция за "джибандебота" - "божествен живот", сближаваща го с идеалите на средновековните поети-вишнуити. Следващата година нанася тежък удар върху поета - умира жена му. "Памет" е неговият начин да каже сбогом на спътницата си - стихосбирка, посветена на пронизващото го чувство на самота и загуба. Една година по-късно туберколозата отнема една от дъщерите му, а няколко години по-късно холерата го лишава и от най-малкия му син. Всички тези години Тагор посвещава, освен на литература и на просветителство, и на пропаганда - за сплотяване на всички бенгалци в борба срещу тиранията. По време на подема на национално-освободителното движение, засилило се след 1905г., Тагор станал един от ръководителите на това движение, писал патриотични песни, издавал обществено-политическото списание "Бхандар", но се оттеглил от движението, когато то излязло извън рамките на "ненасилствената борба". В движението за независимост той се сближава и с Махатма Ганди.  Ганди получава прозвището си "Махатма" ("велика душа") именно от Тагор, когото на свой ред нарича Гурудев ("божествен учител"). Отдал се изцяло на просветителска дейност, в романа си "Планина" (1907-1910гг.) Тагор призовава към единство всички индийци, независимо от религиозната и кастовата принадлежност чрез думите на главния си герой - борец за прогрес и свобода. Пътя към постигането на тази свобода Рабиндранат виждал в несътрудничество с колонистите, чрез просвещение, развитие, духовно израстване.

През 1912г. най-големият син на Рабиндранат заминава за Съединените щати, за да учи в Селскостопански колеж в Илинойския университет. Бащата заминава с него, но по пътя спира в Лондон, за да се срещне с Уилям Ротенщейн, английски живописец и литератор, с който се бил запознал една година по-рано в Индия. С негова помощ в "Индийско общество" са публикувани "Жертвени песни" ("Гитанджали" - преводът на английски е на самия автор) на Тагор, с предисловие от Уилям Бътлър Йитс, което осигурява голяма популярност на Рабиндранат, както в Англия, така и в Съединените щати. Неофициалният секретар на Йитс, Е. Паунд, представял навсякъде стиховете на Тагор като "висша мъдрост, напомняща на всички за хаоса в западния начин на живот". Тагор бързо намерил не само свои почитатели, а дори и поклонници, които си представяли, че не само поезията му, но и самият той е мистичен глас, гласът на народа на цяла Индия. И за никого нямало никакво значение, че той пише само на бенгали - език, който говорела много малка част от населението на страната. Загубени сред суетата на града, сред рекламите и надпреварата, западните хора търсели своята надежда и утеха в този глас, дошъл от Изток. И това дало своите резултати. Една година по-късно Рабиндранат Тагор е удостоен с най-високата награда за литература - Нобеловата. През 1913г., по време на церемонията по връчване на наградата, прозвучават следните мотиви - "за дълбоко прочувствените, оригинални и прекрасни стихове, в които с изключително майсторство е изразено цялостното му поетично мислене, което, по неговите собствени думи, е станало част от литературата на Запада". Представителят на Шведската академия Х. Йерне отбелязал, че "най-голямо впечатление са направили на Нобеловия комитет "Жертвените песни", макар всички стихове на Тагор "да са изпънени с общочовешки смисъл", а самият поет да е "фигура, сближаваща света на Изтока и Запада".

Наградата била връчена на Английския посланик в Швеция, тъй като по това време Рабиндранат бил в САЩ и не присъствал на церемонията. Той изпратил благодарствена телеграма, в която изразил признателността си за "широките възгледи, които правят далечното близко, а чуждото - родно", а паричната премия пожертвал за своето училище, Вишва-Бхарати, което след Първата световна война (1921г.) се превърнало в Университет, в който се обучавали безплатно студентите.

Пътуването не носи на Рабиндранат успокоение и вяра. Напротив, в цикъла стихотворения от 1914-1916г. "Полетът на жеравите" той споделя своята тревога за съдбата на човека и пътя на човечеството.  Романът "Дом и свят" (1915-16г.) е едно философско съчинение за голямото разминаване между селячеството и либералното управление, опитите освободителното движение да разклажда шовинизъм и религиозен фанатизъм. Множество статии пише Рабиндранат за опасността от шовиниза, за неговата милитаристична същност, както на Запад, така и на Изток.

През 1915г. Тагор е удостоен с рицарско звание, от което се отказва четири години по-късно след жестокото потушаване на мирна демострация в Амритсар от английската войска. Следващите 30 години от живота си Рабиндранат пътува в Европа, САЩ, Южна Америка, Близкия Изток. На 68-годишна възраст той започва да се занимава с живопис и негови картини били излагани в Мюнхен, Ню Йорк, Париж, Москва.

Макар и да бил известен на Запад повече като поет, макар и да получил Нобелова награда за своите стихове, Рабиндранат Тагор е автор на многочислени пиеси и новели. В една от тях "Жертвоприношение" (1890) се разказва за млад човек, впуснал се в мъчително търсене на истината, а пиесата "Червени олеандри" (1925) е социален и политически протест срещу реалността и устройството на света. През 1926г. Рабиндранат Тагор предприема голяма обиколка из Европа. След като посещава Атина, Букурещ и Белград, на 17 и 18 ноември той е в София, където изнася две беседи. В лекциите си той говори за "хумаността на Бога и за човека като Вечност", но споделя и огорчението и тревогата си от "тъмната бездна на надменността". През ранната пролет на 1930 г. той напуска Бенгалия за едногодишно пътуване из Европа и САЩ и от тогава е голямото му приятелство с Алберт Айнщайн и Хърбърт Уелс. През същата година посещава и СССР и в писмата си до племенницата си Индира описва впечатленията си най-вече от мащабите на ограмотяването и колективизацията и мястото на индивида в нея.

Тагор получава признание не само в Европа и САЩ, но и в Индия. Той е удостоен с почетни степени на четири университета в Индия. Умира в Калкута на 07. 08. 1941г., след продължително боледуване. Той оставя огромно културно наследство - учредява школа и университет, неговите ученици продължават делото му, като практикуваната от него форма на медитация и философия се преподават и до днес, 12 романа, над 100 разказа, 3000 песни, около 30 поеми, 50 стихосбирки, голям брой статии. Един от неговите ученици, Махариши Махеш Йоги (12.01.1914 - 5.02.2008г.), основава световен университет за Трансцедентална медитация, повлиява върху множество световни лидери, не само политически, но и превърнали се в легенди музиканти, културни дейци, литератори. Неговата мечта е чрез групова медитация да бъде създаден един по-добър свят, основан на мир, разбирателство и хармония. Литературният секретар на Тагор, Ами Чакраварти, разказва, че стиховете на Тагор били много популярни сред бенгалците и се възприемали като народни. "Хората в отдалечените индийски села пееха неговите песни (поетът е написал над 3000), четяха на глас неговите стихотворения, цитираха негови изречения, дори без да знаят кой е техният автор. Воловарите, селскостопанските работници възприемаха неговия поетичен дар като част от многовековното културно наследство." И всъщност това е наградата, към която Рабиндранат винаги се е стремял. Неговото стихотворение "Душата на народа" ("Джана Гана Мана"), писано през 1911г., става химн на Индия, а "Амар Сонар Бангла" - на Бангладеш. "Той даде на своя народ вяра в собствения му език, в неговото културно и нравствено наследство" - пише индийският изследовател Крипалани - "и в това е неговото най-важно значение - в онзи импулс, който той даде на развитието на индийската култура и мисъл".


2010-04-12 | Прочетена: 1809