КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА В ЕДИН ЕСЕНЕН ДЕН ПО ШОСЕТО НА ЛИТЕРАТУРАТА

През годините | Хрисимира Минковска

Привличащ в текстовете си множество слоеве и боравещ с многобройни наративи Павел Вежинов пресъздава повече филосфската страна на житието. Показателността на „В един есенен ден по шосето" е видна не само в посоката на фантастичнотото, но и като синоним на новото начало в творческото търсене на литературни образци.


Лутайки се из дебрите на литературната фантастика (и по точно в българските й предели), непрестанно стигах до едно име - Павел Вежинов. Затова и сега спирам погледа си върху него.

Никола Делчев Гугов (09.11.1914 - 21.12.1983), както е рожденото му име, израства в софийската „Драз махала" (намирала се е между улиците „Мария-Луиза", „Сливница", „К. Стоилов" и „Козлодуй"). Талантлив и забележителен още преди навършването на двадесетата си годишнина (в началото на 30те години на ХХ век) той започва да сътрудничи на издания като „Жупел", „РЛФ", „Щит", „Изкуство и критика". В периода 1938-1944 г. следва философия в Софийския университет. От 1944г., годината на завършването му, става и член на БКП, което в последствие го превръща в народен представител в Седмото Народно събрание. През есента на 1944 г., в качеството си на член на БКП, Никола става участник във войната срещу Нацистка Германия. Мисията му там е да проследява случващото се от журналистическа гледна точка като кореспондент и главен редактор на вестник „Фронтовак". Това, което вижда и преживява на фронта той въплътява в поредица от разкази в повестите „Златан" и „Втора рота", като последното произведение спечелва завидна популярност и претърпява няколко издания. От 1947 до 1954 Павел Вежинов е заместник главен редактор на вестник „Стършел" и на списание „Септември". От 1954 до 1972 работи в „Българска кинематография". От 1972 е главен редактор на списание „Съвременник" и член на Бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели. През 1970 г. става народен деятел на културата, а през 1974 г. е удостоен със званието герой на социалистическия труд. Почива внезапно на 20 декември 1983 г.

Бързия преглед на биографията му има за цел да представи една широко скроена личност. Тази широта, за която говоря, най-ярко проличава в творчеството му. Автор е на множество произведения (белетристика, книги за деца, филмови сценарии и научно-фантастични произведения), което го възкачва до заветната ложа на класиците в българската литература. Тук търсенето ни обаче е свързано с научно-фантастичните домогвания в творчеството му. Показателен е разказа (често бива наричан и новела) „В един есенен ден по шосето".

Принципа на случайността задейства основната движеща сила в сюжета на текста. Макар че въведението, по-скоро, говори за последваща болнична драма, то има за цел да рамкира чувствата на главния герой, като в същото време определя и неизписаното в 'прав текст' мото - съпричастността, която изпитва този приятел, който до последно ще държи ръката на умиращия. Тук е поместен и един мотив, разчетен от критиката като превес към възгледите на източната религия и философия. Става въпрос за нетрайността и за илюзорните истини, които присъстват в отделните човешки животи, както и за вечността на живота във Вселената, обрамчени в проблема за смисъла и безсмислието на живота.

И точно тук, насред древните възгледи, превърнали се във философски аксиоми, се вмъква съвсем неочаквано другостта. Взетият на автостоп непознат се оказва източник на добронамереност и надежда. (За сравнение - иноземците, какъвто в последствие се разбира, че е и той, по правило биват представяни като лошата страна в сюжетната линия, като тези, които идват да рушат Земния ред и да властват.) Тук виждаме един сблъсък на два типа мислене. Човешкият - силно емоционален, чувствителен, дори, на моменти, уязвим от това, което се случва около него и в същото време небрежен към природата и заобикалящите го. И вторият - този на непознатия - дълбоко подчинен на разума и дълга, но лишен от емоции. В този ред на мисли смело можем да заявим, че има сблъсък на две гледни точки, които в крайна сметка променят и разказвача и неговия събеседник. Интересното е, че като цяло и за двамата герои параболата на светоусещане се изкривява в посоката, от която стартира разказа - изказва се идеята, че бъдещето на света трябва да се ориентира към търсенето на доброта и хармония, които са основополагащи ориентири в източните философии.

Доста често самото заглавие на разказа бива интерпретирано като подсказка за преломния момент в живота. Обикновено се изхожда от две направления - есента, припозната като достигането на определен момент на зрялост в живота и шосето, обмислено като проекция на самото живеене.  (Доста често шосето бива възприемано като метафора на движението, на развитието, на достигането на/към определена цел.)

Интересен и неочакван е моментът, в който философското, за което говорихме до сега, се сблъсква със свръхестественото, в лицето на левитацията. Широко скроената осанка на автора отново ни повежда по един немислен до момента на случването си път. Освен с 'пришълеца' и неговите виждания за Вселената като цяло, Вежнов ни поставя в ситуацията на очевидци на нещо изключително, за което разум и наука нямат обяснение. „Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт."
В началото на ХХ в. биват оповестени различни текстове, които говорят за левитацията. Тези текстове будят догадки и разделят умовете на вярващи  и невярващи в левитацията, а хората, според вярващите, в посветени и непосветени в техниката й.

Точно този научно-екстрасенски казус, установяващ истинността на левитационните способности, е уловил Вежинов и точно, с присъщия на Тома Неверни скептицизъм, е предадено случващото се: героят хем участва в процеса на левитация, хем отказва да го проумее. „И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше."  Следват още прояви на странностите на 'пришълеца' и още сентенции на неговата  философия. Макар че те са добре известни и вече употребявани  в западната литература, прийомите, с които Вежинов рисува иноземеца са интересни и показателни за търсенията на българската литература в средата на ХХ в. Те говорят за приближаването на творците от всички страни на желязната завеса към научните открития и за интереса, който ги съпровожда.

Много популярната тема за възможностите на иноземците също намира своя огледален образ в текста на разказа. Ставаме свидетели как пришълеца демонстрира познанието си за материята: „Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна." Тази образност на познанията, които още са чужди за земляните, бива подплатена и с гадателските способности на странника. Ето как Вежинов описва предзнанието на госта:

„- Какво ще пиете? - попитах аз.
          - Може чаша доматен сок - отвърна той спокойно.
          Наистина имах доматен сок в хладилника.
          - С малко водка?
          - Не, чист...
          - Знаете ли какво друго имам в хладилника?
          - Доста е натъпкан - отвърна той шеговито. - Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.
          Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям."

Бидейки изпълнен със странности, иноземецът е представен от две гледни точки - едната - човешка, а то ще рече и повърхностна и другата - на по-висшия интелект - философски завоалирана в неизвестност, но даваща ясната представа, че видимото не е истинското.
          „- В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв... И сигурно огладнявате...
          - Не е точно тъй - отвърна той. - Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация..."  

Като основание за възприемане на образа му имаме едно описание от началото на текста „Зърнах го отдалече - вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша." Този въпрос, чоплещ умовете на не един творец и учен, как би изглеждал иноземеца, стъпил измежду хората, е засегнат и тук. Вежинов съумява да създаде две представи за облика му, кореспондиращи с човешкото мислене. Първата е свързана с идеята за себеподобния - такъв като мен, както казва главния герой „от плът и кръв", приписвайки му най-първични инстинкти като глад и жажда. Втората е тази, извънземната, непроумяната, невидяната, тази, която не може и да ни се покаже, според думите на пришълеца: „Мъча се, поне формално, да спазвам инструкциите, които са ми дадени." Тази втората визия за него, загадъчна и вълнуваща, постоянно е подплатявана от познанията и възможностите му - физически и умствени. Дори към края на текста едно изказване на иноземеца ни връща към въпроса за история. Той казва в своя защита „Само за един миг бих могъл да излича от ума ви всичко, което не искам да си припомните. " Тук се улавя един много тънък момент - поставен е и въпросът, не само за паметта като прийом на индивида, но и за паметта на историята, подчертан в едно друго изказване на пришълеца: „Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му."

„В един есенен ден по шосето" е философски ориентиран разказ, допускащ възможности, които пряко не са присъщи на индивида в обикновеното му живеене. Поставеното ударение в диалога между героите има за цел да повдигне въпросите за стойността на познанието и неговото постигане, за нуждата от постоянно усъвършенстване и ученето според принципа 'проба - грешка'. Ролята на наблюдател, която иноземеца често изтъква, се транформира в добронамерено действие - два пъти - първият път е на шосето, макар че извънземния дава обяснението си за тази своя реакция и втория път - при изцеряването на болния, което в определен аспект може да се прочете и като превес към притчите в Новия Завет.

Вежинов е творец съизмерим със световните класици, отговарящ на техните търсения и стожер на българската научно-фантастична линия в литературата на ХХ век. Привличащ в текстовете си множество слоеве и боравещ с многобройни наративи той пресъздава повече филосфската страна на житието. Показателността на „В един есенен ден по шосето" е видна не само в посоката на фантастичнотото, но и като синоним на новото начало в творческото търсене на литературни образци.

 

 


2010-04-12 | Прочетена: 1801