КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Зад маската на буквите

Тема на броя | Хрисимира Минковска


 

Замисляли ли сте се защо буквите ни, тези кирилските букви, изглеждат така, както сме свикнали да ги виждаме? Сега, толкова близо до деня, в който почитаме делото на Светите братя букводатели, ми се струва най-подходящо да подхвана темата.

След консултация с чичко Google, установих, че заложеното в програмата по български език становище не е съвсем вярно - има три, а не две български азбуки. А тази третата, която всъщност си е най-първата писменост на дедите ни, е и най-близка до заглавието ми.  Генеративната азбука или, както някои автори я наричат ,'говорещата азбука' е сбор от знаци, които обикновено изобразяват действие. Те могат и се ползват в определени случаи като букви, за да изпишат дума, но поради малкото място за писане, най-често, биват използвани като символи (на принципа на йероглифите - един знак означава цяла фраза, изречение, смислова препратка).  

Дълго си играх с тази азбука и стигнах до заключението, че една част от така нашумелите Руни (всички видни врачки гадаят напоследък с тях) са прехвърлени от или имат подобия в състава на ЪЗъЕР (говорещата азбука), като няма установеност на това дали азбуката или руните са се появили първи (има легенда за това, че руните са дадени от боговете, за да служат на човека). Освен това ЪЗъЕР има своите наследници и в гръцката, и в кирилската, и в латинската азбуки, Руните - също.

И тук най-честите елементи за създаването на графемите им са комбинации от прави черти, кръгове, дъги, ъгли и точки, които елементи се запазват и във всички други азбуки (в нашата азбука надредната точка не е запазена, но преди езиковедския спор от началото на ХХ век, 'Йотата' се е изписвала с две точки, а дори и днес изписваме 'И-кратко' със съответния надреден знак - дъгичка).

Интересното е неизбежната връзка на ЪЗъЕР с глаголицата. Макар писана по подобие на гръцката азбука, тя пряко съответства на един по-стар начин на подреждане на буквите, във време, когато азбуката не се е учила като звукове 'А', 'Бъ', 'Въ'..., а като думите: 'Ази', 'буки', 'веди', 'глаголи'..., които разчетени с новобългарско звучене казват: „Аз, буквите, знам, чета..." Генеративната азбука на древните българи, също и като познатата ни глаголица, е имала за цел да накара хората (или поне просветените), показвайки познанието си върху буквите, да могат да кажат: „Аз буквите знам да чета....".

Нейни изследователи откриват, още през 70те години на ХХ век (Петър Добрев), че корените на българското и ведическото се преплитат в средна Азия. Смята се, че още в най-дълбока древност първите българи (ази-прабългарите) са владяли земите на Бактрия - днешен Афганистан, Памир - и са били описменостени. Това се споменава и в индийските епоси. Според някой изследователи най-старите части на Авестата (свещената книга на зороастризма) са написани на бактрийски език, който е вид ирански език. Нещо повече, в Авестата (21-вата книга на Авестата - Вендидат, глава I) върховният бог Ахурамазда (Ахура-Мазда, Ахура Мазда) изброява 16-те арийски страни, създадени от него, измежду които е Бактрия, "държаща високо знамето" му, и дори страна, наречена Варна (област от древен Иран). Оттук можем да заключим, че древната религиозна система на прабългарите е разновидност на зороастризма, най-близка до митологията на ведическите арийци. Тя е оставила следи върху ведизма и базиращите се върху него по-късни религии.

Днес се знае, че около 30-40% от думите в съвременния български език са били използвани и от Аспаруховите българи, включително тези, с които описваме най-голямата ни човешка близост: тате, баща, бате, кака, леля, чичо, кум, момиче, момък, обич, хубав, лош... Думите книга (кънига) и печат - също.

В интернет се появява тенденцията да се говори, че българският език е първоезикът на света и с мотото на този текст (цитата от Черноризец Храбър) се опитвам да кажа, че тази тендеция съвсем не е от вчера. Ако мистичната фигура на този автор лъже, то значи и ние ще сме в голяма заблуда, но все пак историята се опира на такива текстове, като неговия и пресъздава света на миналото за нас. Според изразните си средства този първоначален език, ЪЗъЕР, има много прилики със сирийския, асуркията и арийскияезици. Тези сходства говорят за дреностния характер на езика ни. От Черноризец Храбър знаем за неславянската дума Куниг (кънига, кунига, книга), с която българите са наричали своята писменост. В неговото съчниение „За буквите", той принизява българските рунически знаци до "черти и резки", водейки се от тогава модерната идеология, че всичко езическо (азипра- и прабългарско) е лошо, и трябва час по-скоро да отпадне от живота на българите. И докато ритуали  като писането на рунически знаци и черепната деформация са били премахнати от християнството, то редица други обичаи си стоят непокътнати до днес. (Само за информация: маите от Юкатан, дн. Мексико, са имали обичая да деформират черепите си като скосявали челата си и смятали, че скосеното чело, освен белег за хубост е и религиозно послание към боговете.) Названието на руните ни Куниг има своят аналог с названията на Шумер и Акад за думата писменост - Кунуку. Според Чернерозец Храбър, нашите руни са служели и за гадаене, което по-ското смалява ролята им на писменост в днешния смисъл на думата. Може да се каже за част от графемите (като IYI), че са използвани и разпространени в качеството си на система от религиозни знаци.

Стигнах до извода, че за да търся нещо, което да е изконно и първосигнално за азбуката, трябва да се заровя именно в първоизточниците и в древните опити за описменостяване. Всички сме чували за рисунките на първобитните люде, които разказват техните истории. Това, разбира се, може да се приеме като начало на описменостяването на човека. Ако приложим най-проста логика, то със сигурност ще заключим, че каменните рисунки достигнали до нас ,са търсели общи методи на изразяване. Т.е. 'ловът', например, винаги е изразяван с 'оръжието' (било то копие, или стрела, или камък, или прашка). Липсата на събирателни думи, каквато е думата 'оръжие' ,се изразява в използването на графичното проявяване на самото оръжие.

От друга страна така се оформя и логиката на доста по-късно възникналата генеративна писменост, при която графемите, освен че имат фонетично значение, са и мотивирани с по-дълбок смисъл. 'Говорещата азбука' на ази-прабългарите е съставена от 30 звука и 68 графеми. Огромната разлика идва от факта, че за означаване на по-голямата част от звуковете се използва повече от един символ (2, 3 или 4). Всеки от символите има своята мотивация на цяла дума и по определен начин кореспондира със нея.

Като основни иснорически факти за наличието на първообраз на писменността на 'Говорещата азбука' можем да посочим изследванията на историка Петър Добрев. На него всъщност дължим познанието си за наличието на българска писменост от преди 9 век.

Според изследванията на Борислав Иванов огромните територии, които българите завладявали, ги докосвали до различни култури, от които те приобщавали към себе си определени знания. Едно от модерните твърдения е положено върху пряката връзка на прабългарите и асирийците, като негов компонент е да се търсят родствени корени помежду им. Според Теофилат Охридски прабългарите са имали религия като скитите (ираноезични племена, които са говорили един и същ език). Да вметнем и една друга идея, която ще засегнем малко по-късно: Всички ираноезични народи са изповядвали религии, явяващи се разновидности на зороастризма. Основните различия при тях са в имената на боговете. Иранистът Абаев (1962 - „Культ 'семи богов' у скифов" - сб. „Древний мир", М.) подчертава, че според Херодот, скитските богове са 7, какъвто е началният брой на Адитите (водещите богове в митологията на ведическите арийци и в зороастризма). Според П. Добрев ('Светът на прабългарите', ИКК 'Славика -РМ', София, 1994, с. 173) имената бактрийци и българи (наричани още 'балхара') са били използвани като синоними. Оттук следва да заключим, че езикът на прабългарите е много по-стар и като методика и като употреба. В изследванията на Я.Й. Шопов, Т. Ялъмов и С. Шопова се разкриват много паралели на имена на ведически богове с думи в българския език със същото значение. Още древният арабски писател Ал Масуди (10 век) подчертава тази връзка на българите със зороастризма. Той пише: 'Повечето от племената им са поклонници на огъня'.

Още една препратка: архаичният език на Гатите - езикът на 17-те най-древни химна от Авеста е близък до езика на първия индийски литературен паметник Ригведа, отнасящ се към периода 1700 г. пр. Хр. Очевидно е сходството на думи от езика ЪзъЕр с думи от езика на Авеста (т. нар. 'авестийски език' - свещен език на вярата). Това несъмнено навежда на мисълта, че може би става въпрос за един и същ все още некнижовен, но религиозно-държавен език (през вековете Авеста е наизустявана и предавана устно от свещенослужител на свещенослужител, а е записана по времето на Сасанидите 224-651 г на много по-съвременен вариант на персийския език).

Въпреки явните връзки със Зороастризма, основният и единствен бог в пантеона на прабългарите е Тангра. В 'Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия' Петър Добрев пише: „ВЪПРЕКИ, ЧЕ ДНЕШНИТЕ ОФИЦИАЛНИ ИСТОРИЦИ НАРИЧАТ ТАНГРИЗМА ЕЗИЧЕСКА РЕЛИГИЯ, ВСЪЩНОСТ В НЕГО СЕ ПОЧИТА САМО ЕДИН ВЪРХОВЕН БОГ. ТОЙ Е БЕЗЛИЧЕН, БЕЗИМЕНЕН, БЕЗ ОБРАЗ, АБСОЛЮТЕН, НАЧАЛО НА ВСЕЛЕНАТА И ИЗТОЧНИК НА ВСИЧКО. „Тангра" означава 'небе' и е символично название на безименното божество." Така все още названието 'Бог' се използва, както е записано в запазените каменни надписи. Причината, според Добрев, историците да пренебрегват този факт е наложената идея, че юдаизмът е първатта монотеистична религия. Той определя това твърдение по-скоро като мит и допълва тезата си с факта, че са известни още няколко независими от юдаизма религии, които също не са езически (политеистични) - един от египетските фараони временно отменя многобожието и въвежда култ към един единствен бог - АТОН; зороастризмът също не е езическа религия, защото се базира само на двете начала - добро (Ахура Мазда) и зло (Ариман); американските индианци вярват във Великия дух. Вметката за зороастризма в религиозната система на прабългарите проговаря за до скоро неизвестния факт, че езикът на древните българи не е от тюркски произход, а принадлежи към групата на памирските езици. До това заключение стига и Добрев, след като систематизира древно българските думи от старите надписи. Друго негово твърдение, основано на оригиналния характер на древната българска държавна система и нейното значение за по-късното развитие на европейските държавни традиции, е твърдението, че древните българи не са били номадска орда, а цивилизован източен народ. Негова е заслугата за систематизирането на древните български рунически знаци и разкриването на тяхното значение. Само като вметка да отбележа, че до нас са достигнали 24 руни, част от чиито символи откриваме и в кирилицата - Х, П, У, Р, В, М. Изразяването им като графеми се прочита и в латиницата - X, F, Y, P, B, M, N, R, I. Виждаме, че някои графеми се повтарят - Х, У/Y, Р, В, М, което неминуемо води до заключението, че първоизточникът им е един.

В текста на Черноризец Храбър „За буквите" има още едно място, което заслужава внимание. Той пише: „И направи им (става дума за Константин Кирил Философ - б.а.) 38 букви, едни по форма на гръцките букви, други по словенски, но започна по гръцки". 24 от буквите, според Черноризеца са по гръцки образец, а останалите 14 са звукове, които нямат съотвествие в гръцкия език. Паралелът, който прави Добрев тук е, че не глаголицата, а точно кирилицата е съставил св. Кирил. Аз лично разчитам един друг пласт - макар, че за образец са използвани 24 от графемите на гърците, то нашите звукове са запазили броя си - 38 и поради тази причина са добавени още 14 графеми към гръцките.

Хипотеза на Тейлор и Ягич е, че "глаголицата е създадена от Кирил философ на основата на гръцкото минускулно (курсивно) писмо чрез неговото усъвършенстване и пригаждане към фонетиката на езика на българските славяни" [История на България. Том II. Първа българска държава. Издателство на БАН. София. 1981. Стр. 245]. При невъзможността да се посочи основен модел, много изследователи стигат до извода, че като цяло глаголицата е плод на творческото въображение и личната креативност на своя създател.

Доста отдавна чехът Антон [Anton. Erste Linien eines Versuchs uber die alten Slaven. Leipzig, 1789] допуска, че още в V век е съществувала някаква пред-глаголическа рунническа писменост сред славяните, която в резултат на естествено развитие е преминала в глаголицата. В тази хипотеза авторството на Кирил над глаголицата се отрича. В миналото и днес това предположение е възприето от много руски изследователи, но независимо от това никакви документални свидетелства за тази славянска "протоглаголица" все още не са намерени. Най-сериозен защитник на тази хипотеза е Н. А. Константинов, който приема, че т.н. "славянска предглаголическа писменост" е възникнала на основата на руните, използвани от скито-сарматските племена в района на Северното Причерноморие от времето II -ри век пр. н. е. -IV-ти век (Фиг. 1-4). Днес е почти доказано разбирането, че тези руни имат смисъл на родови или лични (в това число и царски) знаци на скито-сарматските племена [Э. И. Соломоник. Сарматские знаки северного Причерноморья. Киев, 1959]. и няма плътно покритие между отделни композиции от скито-сарматски руни и някои глаголически букви. Става дума за най-сложно устроените букви, отговарящи на носовите дифтонги в края на глаголицата, за които практически никоя досегашна теория не дава обяснение.


2010-05-20 | Прочетена: 1749