ДА МИСЛИМ БУКВАТА КАТО СЕМИОТИЧНО-НАРАТИВЕН ЗНАК

Тема на броя

Хрисимира Минковска | 2010-03-20


 

Е, това е едно светотатство, но въпросът за вида на буквите винаги остава интересен. Толкова сме свикнали с тях, толкова сме обвързани с тях, че ги приемаме като изначалие и не обръщаме внимание на нищо, което е извън функцията им. А, може би, това не е така?!

Да видими:

Графемите (това са знаците, с които изразяваме определен звук - буквите; от гр. grafos - пиша) на българската азбука понастоящем са 30. Можем условно да ги групираме в 4 категории, в които не влизат равен брой графеми.

І. Първата категория е тази на буквите, които изобразяват връх. В нея се поместват: А, Д, И, Й, Л, М, У, Я. Макар че изписването с печатни букви не създава впечатлението за връх, всички ние живеем с и разбираме двата вида на графемите - тези, които машината пише и тези, които изписваме собственоръчно. Тук е и мястото да вметна още един, чисто психолочески аспект: човешкият мозък е така устроен, че умее да приема различните форми на една и съща графема (животно, цвете и т.н.) и, стилизирайки образа, да стига до заключението, че това, което вижда, е точно определено нещо. Един пример: човешкият мозък винаги разпознава кучето, като куче, въпреки че среща веднъж хъски, веднъж пудел или някакъв мелез. По същия начин стои и въпросът с буквите - виждаме А, а, а, и т.н., но винаги знаем, че това е точно 'а'.

Да се върнем на първата категория от букви.

Буквата 'А' е изградена от две долепени в гарния си край прави, които са пресечени по хоризонтала от трета права. Не е моя идеята за това, че визуално тази буква прилича на стилизирана пирамида, чийто връх е 'отрязан'. Погледнато от този ъгъл не е трудно да се заключи, че първата буква в повечето азбуки се равнява с египетските пирамиди. Те, все още, не са хронологизирани с точност и това дава основание да се мисли за изначалието от една страна и за тайнствеността от друга. Още една вметка - първите човеци са се появили по течението на реките Нил, Тигър и Ефрат. Тези паралели несъмнено водят мислите към точно определена точка. 'А' е първата буква в кириската, гръцката и в латинската азбука. Визирайки изследванията на Петър Добрев, 'А', като 'А' (звук и буква) се е запазила в този си вид още от езика ЪЗъЕР (там тя има и прилики с буквата 'Л', за която ще говорим по-късно). В този генеративен език 'А' освен буква е и мотивирана от значение, което е следното 'без, липсва, няма'. Звукът 'а' в семитохомитските писмености (според Мони Алмалех) се изразява с графема, носеща в себе си друг заряд. Той я разглежда като точка, разтеглена в триизмерното пространство. (Това си твърдение Алмалех поставя и като мотивация за всички графеми на посочените езици.) Обременеността на тази буква е свързана с изначалието, с началото, с най-първото. Можем да я онагледим с разтворения във вода акварел, което неминуемо ще доведе до идеята за живота, който се е зародил във водата. От друга страна 'Големият взрив', в слествие на който планетата ни съществува (а и цялата ни галактика) също може да бъде посочен като заложена идея при изграждането на графемата (явно, не само тази). В разгледаните до тук езици 'А' е първата буква в азбуката, което също я поставя в позицията на началото, преди което няма нищо.

Буквата 'Д' е представена от фундамент, върху който е поставен триъгълник. Често срещано е твърдението, че тя е стилизиран знак, олицетворяващ Сфинкса. Моделът й на изразяване се е запазил и идва отново от ЪЗъЕР. Там също буквата и звукът са запазили връзката си (на звукът 'д' съответства буквата 'Д'). Мотивацията на тази графема в древния език е със значение 'зъб, плоча, острие'. 'Делта' е звуковия еквивалент на същата графема в гръцката азбука. Тя се е изменила и фундаментът й се е преобразил в удебелена долна част на триъгълник. Интересното е, че чисто геометричната фигура на триъгълника е много предпочитана в древния свят. Пирамидалното (макар и стилизирано, двуизмерно) в графемата се запазва и съответства на идеята за пазителя, за положената основа, за започнатото, за затвърденото. Още един паралел - между графемите на ЪЗъЕРския звук 'Мъ' (означава 'има, собствен') и гръцкия 'Делта' има изконна прилика.

Буквата 'Л' е изобразена от две, допиращи се в горния си край, прави. Този знак се среща и като графема за звукът 'а' в ЪЗъЕР. Обърнат (прави, допиращи се отдолу) образува латинското 'V', което съотвества на звуковете 'ви', 'ве', 'въ'. За звука 'Лъ' древният език на азипрабългарите е използвал по-особен знак, който днес не се е предал в никоя азбука: , със значение на 'гръд, висок и планина'. Тази мотивация, следвайки целия исторически пласт, който Петър Добрев привнася в изследванията си, ми се струва изключително логична. Земите на древната Бактрия са се стелели високо в планината, в памирското плато и редно би било един високопланински народ да има дума, мотивация и знак за изразяване до голяма степен на дома си. От друга страна пък, стигаме до идеята за пирамидата, но този път с едно по-триизмерно представяне (сякаш е погледната в полупрофил). От трета страна ,имаме пред себе си стрелка, сочеща нагоре, което ще рече, че мотивацията й е комплексна - пирамидата, дома, града, обединени от идеята за високото и планината. Можем да поставим още една удивителна: изписвайки 'Л', още като ученици, сме заучили едно движение - тръгваме отдолу, стигаме до определена височина и връщаме надолу. Това е и част от живота - вървим нагоре по посока на мечтите си, постигаме ги, виждаме, че на върха е самотно и се връщаме обратно. Това са възходите и паденията. Това са пътищата и връщането към дома. Това е символът на високото и ниското, които можем да разберем само когато са в опозиция едно с друго. Това е българският еквивалент на 'Ин и Ян', на противоположностите, които взаимно се допълват, но винаги остават генерално различни. Съотнесено към 'А', 'Л' е свързано с идеала за абсолютното 'високо', докато 'А', повече посочва развитието, до което сме стигнали и указва колко още ни остава до върха. Отново да се върнем древен Египет - според някои изследователи и езотерични школи върха на пирамидата на Хеопс липсва, за да укаже, че човечеството не може и, може би, не бива да достига абсолютизма в своето съществуване.

Буквата 'И' и буквата 'Й' са идентични в структурите си. Разликата е в надредния знак за краткост на изговарянето, което откъм смисъл не променя много нещата (надените, подредните и редните знаци - октия, вария, клазма - са имали за цел да запълват липсащите гласни в свещените текстове - виж Р.Ос. Якобсон). Можем да разгледаме 'Итата' като 'Л', на което е добавена още една права в началото, допираща се в неговия долен край. Тогава смисълът на на 'Л' ще влезе в идеята за продължителност, за повтаряемост, за цикличност, за изброяване, за 'и'. От друга страна звукът 'и' в латинските говори се представя от графемата 'Е, е' (което според нашия изговор си е звукът 'е'). Това правило, оказва се, датира от хилядолетия. В ЪЗъЕР звукът 'и' е представен от графемите, с мотивация за 'оставя, хвърля, следва'. Това съвпадение неминуемо води до идеята, че архаичните графеми съумяват да се запазят и репрезентират в днешните писмени системи. Огледално обърнатата графема 'И'  (N) съществува в латинската азбука като олицетворява звукът 'Ен'. В ЪЗъЕР това точно обърнато 'и' е графемата на звука 'е'. Днешния вид на буквата 'Е' е близък до графемата на древното азипрабългарско 'И'.

Буквата 'М' е изградена от две долепени едно до друго 'Л'. В този си вид тя съществува в латинската (звук 'ми, ем'), кирилската (звук 'мъ') и гръцката (звук 'мю') писмености. Формата му проговаря за взаимността и за споделеното, за цялото, изградено от отделни компоненти - не еднакви, но допълващи се и взаимодействащи си. 'М' побира в себе си едновременно и 'Л', и 'И', със всичките им конотации и наративности. Вече споменахме, че в ЪЗъЕР звукът 'м' се изписва по следния начин: , но в ЪЗъЕр има още един звук, който комуникира със звука 'м' - 'МРъ'. Графемата на 'МРъ'  носи значението на 'мърдам и мръщя се'. Чисто визуално знакът за 'МРъ' прилича смръщена вежда (в първия си вариант) или на вълни (във втория). Това води и до няколко други заключения:

1. може да е видоизменено следствие на тези вълни - да е продължена в едната или в другата посока и в следствие на трудното писане (неподходяща материя, върху която да се пише, с неподходящо средство за писане) овалите и дъгите на 'МРъ' да са се превърнали в ъгли, образувайки 'М'.

2. може да е символ за морето и водата, като цяло, тъй като тя е в постоянно движение - което ни връща към идеята за изначалието и протичането на нещата в постоянен ритъм;

3. може да е символ и на вятър, който също никога не е в покой - идеята за възможностите и изборите, които се предоставят на човек в житейския му път;

4. може да е символ на планината с нийните кривки при хоризонта - визия за дома на високопланинския народ;

5. може да е символ на пясъчните дюни и в този смисъл на пустинята - тук влагам идеята за великото преселение на народите в търсене на по-уютен дом.

Буквата У е точно обратната страна на всичко казано до тук. Тя е обърнато закачулено 'Л'. Визията за високото е сменена не с визията за ниското, за приземното, а за подземното. Някои учени твърдят, че лабиринтите от коридори в пирамидите образуват от вътре им обръната пирамида, от чийто връх се указва изходът от вътрешността.

 

Това схвашане е доста плашещо. Ако до този момент ние говорихме за възможностите на живота, то тук виждаме първата визия за смъртта и култа към нея. (Дали е съвпадение, че и днес ние казваме У-мирам, У-бийство, У-част?!) Графемата на 'У' съществува и в ЪЗъЕР като не се е изменила особено. И тук звукът отново е 'у' . Значението му е мотивирано в думите 'ухо, звук, тясно'. Близък до визията на азипрабългарското 'У' е знакът на звука 'Тъ':  (значение: мъжко, баща, прави). Абсолютно същият знак откриваме в латиницата 'Y' - като главна буква и  'y' като малка буква на звука 'уай'.

Буквата 'Я' е особено 'Л', около което има орел. Култът към светлината е запазен. Виждаме 'Л', над което  е изгряло, а, може би, залязва слънцето. Виждаме силуета на пирамидата в пълния му блясък. Слънцето, което е третото око на всеки човек, слънцето, което е космическото прозрение и най-висшето познание, най-голямата благодат и творение на природата - слъцнето на науката се появява в края на азбуката, за да покаже, че е постигнато по-високо ниво на ерудиция за всеки, който е дръзнал и е имал честта да се запознае с писменността. В ЪЗъЕР звукът 'я' е обвързан с думите 'смях, смея се', а човек се смее тогава, когато е радостен, щастлив. Култът към слънцето и светлината е неизменно свързан и с радостта. (Може да се погледне на него като на изплезено човече, шут, лала.) Това се подчертава и от факта, че в един древен език има не само дума, но и знак, изразяващ процеса на смеене. Усмивката, от своя страна, е първото нещо, на чисто физическо ниво, което отличава човека от животното. Дори древният знак за звука 'я' в определен аспект поже да бъде видян като слънце, протегнало вълнистия си лъч надолу, към земята, където се раждат, живеят и умират хората.  Абсолютно запазен е този знак и в днешната латиница 'Q' и обозначава звукът 'кю'.

ІІ. Втората категория са букви, чийто основен елемент е кръгът. Тук намират място буквите: Б, В, З, О, Р, С, Ф, Ч, Ъ, Ь, Ю.

Буквата 'Б' е съставена от кръг и две прави, пресичащи се под деветдесетградусов ъгъл над кръга, като едната е допряна до лявата страна на кръга. С течение на времето кръгът се стилизира и се трансформира до полукръг, прилепнал към буквата 'Г', за която ще говорим по-късно. Графемата 'Б', във вида, в който я познаваме днес (Б), не се е появявала в по-старите писмености. Тя няма аналог нито в ЪЗъЕР, нито в лиатинската, нито в гръцката писмесности. Звукът 'Бъ' обаче е съществувал като звук и е бил отбелязван. Сигурна съм, че всеки би направил аналогията с онази малка буква 'Б', която ни караха да пишем в училище. По същия начин всеки ще успее да си представим и малкото 'би', 'бе' от латиницата - b. Гръцкията вариант на звука 'бъ' е звука 'бета', който си има съвсем различна от тези грамефема. Чисто визуално буквата 'Б' напомня за огнището и/или кладенеца (геран, бунар). Може да се възприеме като символ на овладяните стихии, дори, в определн аспект, и на цивилизованата природа, на всичко онова, което човекът е овладял.

Буквата 'В' е изградена от два кръга, поставени един върху друг и долепени в лявата си страна едновременно до една права. Аналог на главната й графема е латинското 'B' ('би', 'бе') и гръцкото главно 'бета' - . В ЪЗъЕр няма съответствия нито на звука, нито на графемата. В повечето случай двата долепени кръга говорят за осмицата, а полегнала тя пък е символ на безкрайното. Да, но тук осмицата си е осмица - изправена и опряна в права линия. Аз виждам невъзможността да се потърси спиралата. Става дума за това, което ние наричаме 'кръговрат на живота' - човек се ражда живее и умира, но междувременно е създал друг човек почти като себе си, който също се е родил и живее. Този човек ще създаде своето потомство, което ще носи белезите и на радотеля си и на дедите си. После ще почине. Но неговите деца ще са създали потомство... и така до безкрай. Един миг, уловен в едновренния сблъсък на поколенията и приемствеността им - и генетична и културна.

Буквата 'З' е интересна. Тя е като буквата 'В', но с разликата, че стожерът на вярата (правата, по която се движат двата кръга на 'В') е премахнат. Звукът 'зъ' съществува и в ЪЗъЕР. Той е мотивиран със значението на 'огън, топло, светло'. Като графема той няма съответствие в гръцката и латинската писменост, но има звукови еквиваленти - 'зет' и 'дзета', които се изобразяват съответно като 'Z' и ' . Ясно виждаме, че латинският и гръцкият вариант на графемата 'З' кореспондират с ЪЗъЕР-графемите. Виждаме 'зет, дзета' и огледалния му образ и виждаме 'зъ' и огледалния й образ. И да повторим пак: за да се натъкваме на такава прилика, то значи първоизточникът на писмените знаци е един и същ - ЪЗъЕР. От чисто прагматична гледна точка знакът за звука 'зъ, зет, дзета' е пряко олицетворение на виещия се от огъня пушек, дим. Тогава можем да разгледаме 'З' като символ на обратната страна на огъня. В древния свят огънят е причисляван към слънцето, чийто култ е бил всеобхаватен и силно практикуван. В такъв случай димът е онова нещо, което остава след огъня и говори за втория, за задгробния живот от една страна. И от друга, димът е нещото, което показва къде има огън, къде има хора, цивилизация, религия, а това ще рече и морален кодекс. От трета страна, азипрабългарското 'З' може да се разчете и като намирането, изповядването и разпространението на религия, а с нея и на писмеността. Т.е. 'З' може да играе ролята на предвестник, на указател, на следа.

Буквата 'О' е изобразена от идеалния кръг. Съществува и в латинската (звук 'оу', 'о'), и в гръцката (звук 'о микрон') писменост. Като графема идеалният крък в ЪЗъЕР изразява съвсем друг звук - звукът 'Нъ' и има значението на 'уста, дава, на'. Звукът 'О' в древния език е представен от доста необикновена графема. Прилича ми на цвете, но мотивацията на този знак е в съвсем друга посока. Тази графема обозначава още думите 'месо, плът'. Като образ на идеалния кръг 'О' се оказва вплетено в безвремието и абсолюта. То е едновременно символ на слънцето и на пълната луна - на светещите небесни тела, на формата на планетата, на точно определеното нещо. И какво по-определено може да има освен плътта - тази живата и тази мъртвата? От друга страна, идеалният кръг в ЪЗъЕР онагледява устата - точно тази част от живата плът, която твори говора, която прави живата плът душевна и свързва в нея материалното и идеалното.

Буквата 'Р' е изобразена от кръг, от чията лява страна се спуска надолу права линия. Графемата съществува и в латинската (звук 'пе', 'пи'), и в гръцката (звук 'ро') писменост. В ЪЗЪъЕР графемата 'Р' съществува като знак за звука 'Ер', който се изписва по три начина. Значението на тази графема в генеративния език на азипрабългарите е 'език, листо'. Разбира се съществува и звукът 'Ръ'. Същите графеми се използват и за думите 'много, пръсти'. 'Р' е символ не само на езика и пръстите, които го изписват, но и на знамето, на тълпата, на множеството, обединено от една идея, от един знак. В ЪзъЕР съществува и едно друго подобие на тази графема, изговаряни като звука 'Аъ', изписващи думите 'малко, ситно, дребно'. Тук основният акцент е върху рода, семейството като най-малката единица на обществото. На тази асоциация навежда първият знак, оприличен на дърво.

Буквата 'С' е полукръг. Не намираме неин аналог в гръцката писменост. Но тя съществува в латинската (звук 'це', 'си'). В ЪЗъЕР графемата се намира под названието 'Къ' , а също и изписва думите 'женско, гънка, ражда'. Като звук не съществува. Лесната аналогия на графемата с полумесеца обаче изисква едно по-дълбоко обяснение. Това е точно определена част от лунния цикъл. Това е точно определен момент от време, който циклично се повтаря. Затова и именно този символ изписва думи като 'женско', като 'ражда'. Полукръгът описва една територия, която е полуосвоена, полуразбрана, полуабсолютна, полуидеална, полумъжка. Знае се, че хромозомите на мъжете са y+у, а на жените у+х, което ще рече полумъжки. В по-далечни времена се е смятало, че 'С' изобразява и корема на бременната жена и в този смисъл е едно безкрайно защитено място. Полумесецът е и символ на бог Шива.

Буквата 'Ф' е много интересна. Един път се среща като два кръга, долепени на едно и също място върху една права, а друг път - като кръг разполовен с правата. Аналог на тази графема не откриваме в латинската азбука, но в гръцката  има и се изговаря като 'фи'. Звуковово подобие на' фъ' е 'иф', 'еф' в латинските езици, представляван от графемата 'F, f ' . Споменавам това, защото тази графема има своето подобие в ЪЗъЕР - това е знакът на звука 'Бръ' , изписващ още думите 'клони, листа, платно'. Като разчленено цяло, графемата на 'Ф' покзава раздялата, деленето, откъсването на едно нещо от друго, с което са били свързани.

Буквата 'Ч', извън стилизирания си вариант за печатна буква, много прилича на буквата 'С', но с хоризонтална черта отгоре й. Този знак няма аналог. Нито в гръцката, нито в латинската азбука има съответствие. Като звук в испано- и англоговорящите страни се среща, но се отбелязва като комбинация между буквите c+h (за англ.) и c+I (за испан.). В турската азбука има буква за звука 'чъ' - Ç. В ЪЗъЕР звукът 'чъ' е изразен със знаци, които изписват и думите 'нос, глава, мирис'. Като цяло ръкописното 'Ч' носи всички конотации на буквата 'С', но с ясната забележка, че има граница на възприятието, отвъд която човекът не може да премине. Ако 'С' беше това, което е определено и се повтаря от само себе си, то 'Ч' е онази вътрешна спирачка, която ни подсказва да не търсим повече в тази посока, това е страхът от неизвестното, страхът от отговорите на въпросите ни.

Буквата 'Ъ' и буквата 'ь' са идентични. Аналог на графемите няма. Звукът 'ъ' съществува в англоезичните народи. В турския език има графема, която го изобразява - ''. В ЪЗъЕР звукът 'ъ' се изписва по същия начин, а с него се обозначават и думите 'този, онзи, е, да'.

Буквата 'Ю' е много специална. Тя е изобразена от права, свързана с кръг, посредством друга, малка, отсечка. В съвременните азбуки няма аналог на графемата. В англоезичните страни звукът 'ю' се е запазил, но се изразява с друга графема - U,u.  В ЪЗъЕР звукът и графемата се припокриват, както и в съвремената ни писменост: . С тези знаци се изписват и думите 'гръб, крило, покрив'. Визията на 'Ю' говори за обединението на другостта с еднотипното, еднорасовото, еднонародното, цялото. До голяма степен 'Ю' е буквата, означаваща събирането на много култури на едно място, под един покрив, с един гръбнак от вяра и с един устрем за полет.

ІІІ. Третата категория са буквите, изградени на принципа на пресичането. Тук влизат: Ж, К, Х.

Буквата 'Х' е стуктурирана като пресечка на две прави. Аналог на графемата съществува и в латинската (звук 'хикс', 'екс') и в гръцката (звук 'хи') азбука. В ЪЗъЕР графемата също съществува и означава звука 'Ръ' и думите 'много, пръсти'. Звукът 'хъ' не съществува. Кръстопътят, който тази буква ни представя, е от една страна сбъсъкът на различията, а от друга - възможностите, предоставени на индивида, премето, народа. Тя е ориентир за четирите крайща на света и всичкото, което може да се събере в едно. Често е смятана за символ на разпятието, което само по себе си я прави не особено щастлив знак. Това е символ и на безпътието, и на невъзможността да се направи избор. Тя е конкретика - точно един миг от живота, точно един избор от многото варианти. Както пръстите на ръката са все наши и който и от тях да порежем ще ни боли еднакво, така и изборите ни винаги носят еднакви последици за нас. Този символ има за цел да ни върне обратно към същността на всеки от нас и да ни укаже вярната посока - вглъбяването. Макар, че още Античността го е надарила с определена тайнственост и неизвестност, този знак представя света и различните му лица.

Буквата 'К' е също съблъсък. Тя съществува в латинската (звук 'ка', 'кей', 'ке') и гръцката (звук 'капа') писменост със една и съща графема. В ЪЗъЕР също се намира абсолютно идентичен знак - К. Тук той изобразява звука 'КРъ' и думите 'крак, свивам, ходя'. Сблъсъкът, който е основната харектеристика на графемата, я превръща в буква, изразяваща края на едно действие. Но не само - може да се разгледа като отпор на атака, но може да се мисли и като отцепване от цялото или прибавяне към него. Думите, които тази графема изписва в ЪЗъЕР, също са показателни - освен в значението си на крак (крайника, чрез който човек се придвижва от едно място на друго), тя визира действието 'ходя', а, ходейки, неминуемо свиваме краката си. Но въпреки това, свършекът на движението е това, което буквата 'К' ни подсказва. Ако погледнем от друг ъгъл ще видим нещо различно. Мислейки 'К' като отпора, отбрана, стопиране на някакво действие, то неминуемо ще стигнем до идеята за край, за невъзможност да се продължи нататък. Когато 'К' влезе в ролята си на начало, от което се отцепва нещо, на стожер, от който тръгват разклонения, няма как да избягаме от мисълта за раздялата от една страна, но и за разнасянето, за разпространението на ценностите, които са заложени в битието на това начало.

Буквата 'Ж' е изключителна. Тя може да се разглежда и като разполовено от една права 'Х' и като огледално разположено 'К'. Не намираме нейн аналог в латиницата, нито в гръцкото писмо. За сметка на това в ЪЗъЕР знакът на звука 'жъ' се среща като символ за изписването на звука 'Ай' и думите 'небе, време' и превъзходната степен 'най-'. Тази изконно българска буква е знак за двойнственото начало. За сблъсъка между доброто и злото, за тънката линия между противоположностите, която сами поставяме като разделител. Тя проговаря за огледалото, отразяващо с обратен знак всяко наше действие - на атаката се отвръща с отпор, на удара се отвръща с удар или, както е казано от народа, 'око за око, зъб за зъб'. От една друга гледна точка буквата 'Ж' ни представя центрирането - всяко нейна част води именно към средата, към събирането.

ІV. Стигнахме до последната категория - буквите, структурирани върху идеята за прав ъгъл. Тук влизат следните писмени знаци: Г, Е, Н, П, Т, Ц, Ш, Щ. 

Буквата 'Г' е точният прав ъгъл. Намираме я в гръцката азбука като знак за звука 'гама'. Срещаме огледално обърнатия й вариант и в латиницата, изразяващ звука 'ел' - L. Точната й графика виждаме и в ЪЗъЕР , но изписваща звука 'Чъ' и думите 'нос, глава, мирис'. Каго звук 'гъ' се подвизава под  друга графема и означава още 'дърво, расте, прав'. Приблизителен е и звука 'ГРъ', който  се ползва за изписването на думата 'земя'.Структурата на буквата 'Г' много напомня на бесилото, на стилизираната човешка фигура, превита от болка, на завоя, който човек прави и се отклонява от правия път.

Буквата 'Т' е интересна комбинация от две перпендикулярни прави. Тя се е запазила в латиницата 'T, t' (звук 'те', 'ти') и в гръцката азбука (звук 'тау'). Съществува като символ и в ЪЗъЕР, като визуално прилича на графемите на два звука - на звука 'ю'; на звука 'ГРъ'. По-интересното е, че знакът за звука 'Тъ' в азбуката на азипрабългарите оприличава още думите 'мъжко, баща, прави'. 'Т' можем да разгледаме и като огледално разположено 'Г', но в повечето случаи 'Т' се опричиличава на везната. Равномерната й горна част нивелира гробовното излъчване на 'Г' и прави опит да стабилизира конотациите.  Графемата на звука 'тъ' е като кръст без горница, без възвишеност и затова много напомня за плътското, за онова, което може да се премери, да се сравни. Тя е и символ на прегръдката - стилизираната фигура на човек, разперил ръце, за да приеме друг в обятията си. В този смисъл тя е краят на чакането, тя е символ на дочакалия нечие завръщане. И макар че радостта едва ли е величина, която може да се измери, тя винаги бива определяна количествено - малко, много, почти, никак, всячески и т.н. и ако сложим радостта от едната страна на везната 'Т', то от другата страна ще сложим предхождащата я болка (измерима по същия начин като нея), защото можем да разберем радостта само на фона на болката.

Буквата 'П' носи по малко от същността на 'Г' и на 'Т'. Намираме неин аналог само в гръцката азбука -  (звук 'пи'). Нито в латиницата, нито в ЪЗъЕР отркриваме сходства с графемата. Буквата 'П' прилича на портал, на врата, на арка, през/от където може да се мине. 'П' е стабилност, дори сигурност. До голяма степен прилича на храма и опованието във висшата сила на сътворителя, бил той езически или монотеистичен бог. 'П' е като входа към рая, към Едем, към необятното.

Буквата 'Н' е изградена от две успоредни прави, които в средата си са пресечени перпендикулярно от трета. Среща се и в гръцката -  (звук 'ню') и в латинската азбука Н, h (звук 'ейч', 'хаш'). В ЪЗъЕР я намираме като символ на звука 'е' - ( думите 'вик, крясък'). Звукът 'Нъ' в древната азбука е представен от графема, обозначаваща и думите 'уста, дава, на'. Стуктурата на буквата 'Н' е показателна в две направления. Тя е изградена от две огледално разположени по вертикала 'П'. 'Н' можем да разгледаве като знак за взаимност - две стилизирани човешки фигури, застанали една срещу друга и хванали ръцете си. Може да я видим и като отказ, и като спиране, и като забрана за влизане, и като затворено, недостъпно. Конотацията на днешното 'Н' се повтаря през вековете -то е изразявало вика, крясъка, а според мен и болката от забраната. Можем да видим историята на Ромео и Жулиета, но в един по архаичен вариант. 'Н' е онази част от живота, която не можем да пренебрегнем и в този смисъл тя е законът, провото на повисшестоящия, правото на родителя, условността, ветото, табуто.

Буквата 'Ц' е интересна с полуфундамента си, върху който са поставени вертикарни, успоредни две прави. Съответствие на графемата не намираме никъде. До голяма степен 'Ц' може да се разгледа като едно полувинчато 'Д', като един разрушен Сфинск, като една западнала цивилизационна система. До някъде това възприятие граничи с опозоряването, обезчестяването, обезверяването, срама, премахването на етично-моралния кодекс и липсата на сигурност и опора. 'Ц' е символа на молещия прошка човек, на съгрешилия, а в този смисъл и на покаянието.

В тази четвърта категория влизат и буквите Е, Ш и Щ. Те са идентични в изображенията и символиката си. И трите буква са изградени на принципа на тризъбеца.

Буквата 'Е' - три хоризонтални прави, пресечени в левия си край от една вертикална. В латинската азбука виждаме същата графема да изписва звуковете 'е' и 'и'. В гръцкото писмо тази графема съответства на звука 'епсилон'. В ЪЗъЕР я срещаме като избражение, по-близко да ръкописа, което отговаря на звука 'и' и изписва думите 'остава, хвърля, следа'. Звукът 'е' в древното писмо е представен от графемите, които олицетворяват и думите 'вик, крясък'.

Буквата 'Ш' е идеалната представа за тризъбеца. Структурирана е от три вертикални прави, забити в една хоризонтална. Прилича на легнало 'Е'. В латинската и в гръцката азбука няма сходни графеми. В турската (Ş), а и в някои други азбуки, звукът 'шъ' се изписва с подреден или над реден знак върху/под латинското S, на други места е комбинация от знаци - s+h и др. В ЪЗъЕР обаче се натъкваме на графеми, изразяващи звука 'шъ' и думите 'шепа, длан'.

Буквата 'Щ' е 'Ш' с подреден знак, който при трансформирането на писмото се е слял с основната част. На тази графема също не намираме сходни в латиницата, в гръцката азбука и в ЪЗъЕР.

Като цяло символиката на тези три букви - Е, Ш, Щ - е стряскаща. Първата асоциация, която идва наум, е с думата 'оръжие'. Тризъбецът е ембема на древните славянски племена, населявали земите на днешна Украйна. Той е скиптърът на бог Посейдон (гр. Митология) и бог Нептун (рим. Митология), които са богове на моретата и водите. По-интересната част от символиката на тризъбеца е връзката му с индуиското божество Шива, наричан още 'Лунния бог на планините'. Според индуистката митология трите върха на тризъбеца символизират триадата 'Сътворение, Съхранение, Унищожение', но има и становище, че те са времевите топоси на миналото, настоящето и бъдещето. Често се оприличават и на Тримурти (или неособено правилнотото название 'индуистката Троица') - Брахма, Вишну и Шива.

 

 

 

 

 

 


2010-03-20 | Прочетена: 2148