КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Руският романтизъм и визията за поета в Русия

Критични вибрации | Димитър Дянков

Погиб поэт!- невольник чести -
Пал, оклеветанный молвой,
С свинцом в груди и жаждой мести,
Поникнув гордой головой!..


 

В поемата си „Братската ВЕЦ" (1965 г.) Евгений Евтушенко артикулира в поетичното пространство една констатация, която за всички отдавна вече е станала припознаваема - „Поэт в России больше, чем поэт". („Поетът в Русия е повече от поет"). Твърде много са основанията, дали на поета правото да смята така. И аргументите му, естествено, не закъсняват - в своето разгърнато, оригинално и виртуално, както бихме го назовали днес, обръщение към най-известните руски поети на 19 и 20 век, той търси  от тях сили и помощ, възприемайки техния поетичен стил. И първо място Евтушенко се обръща е Пушкин.

Александър Сергеевич Пушкин наистина стои в основата на буйното дърво на руската поезия и словесност, и не само на 19 век, дала на света изключителни образци на високо поетично майсторство и литературен стил. Тъкмо от него в руската литература тръгва и романтическата визия за поета - надареният с мисия творец, който е призван чрез словото си да буди в сърцата на хората порива към свобода, доброта и съпричастност.

Тук трябва да кажем две думи и за руския романтизъм, чиито най-ярък представител в първата третина на 19 век той се оказва. Романтизмът в Русия възприема повечето характерни за западноевропейския романтизъм черти, но заедно с това бележи и някои съществени различия. Възникнал и развил се на руска почва с едно почти 10-годишно закъснение, романтизмът в Русия (поне в първия си период) не е следствие на обществен взрив, каквато е била Великата Френска революция на запад, а предхожда това, което е прието да се смята за изблик на обществена енергия в първата половина на 19 век в Русия - въстанието на декабристите от 1825 година. В много отношения обаче за такъв обществен взрив се сочат войните с Наполеон, дали тласък на движението на декабристите.

Наред със засиления интерес към близката и по-далечна история, но в руслото по-скоро на Шекспировата, отколкото на готическата поетика, както и с интереса си (в противовес на западноевропейския романтизъм) не толкова към връщането на човека към лоното на природата, колкото към приобщаването му към един по-висок обществен идеал, руският романтизъм утвърждава и една нова представа за същността и значението на поезията в живота, както и на поета въобще. Истинската поезията, особено след Пушкин и Лермонтов престава да се възприема като чиста забава и белег на светски етикет. Поетът израства от обикновен съчинител на стихове до носител на духовния опит на нацията.

Това най-ясно проличава от творчеството на двамата колоси на руския романтизъм - Пушкин и Лермонтов. И наистина, в тяхната поезия визията за поета и неговата мисия търпи движение по посока на един завършен концепт, в който всяко следващо поколение руски поети добавя по нещо от себе си. Ето това кара Евтушенко да бъде сигурен в своя извод.

Още в стихотворението си „К Чаадаеву" (1819 г.), написано в характерния за ранния Пушкин стил на дружеското послание, младият поет се докосва до темата за особеното предназначение на поета:

 

Товарищ, верь: взойдет она,
Звезда пленительного счастья,
Россия вспрянет ото сна,
И на обломках самовластья
Напишут наши имена
!

 

Характерното тук е, че предназначението на поета, което не се мисли встрани от борбата му за свобода и по-добър живот, от съдбата на родината и бъдеще, се споделя както от Пушкин така и от цял един кръг руски поети и интелектуалци, всред който Пушкин се движи. Това са бъдещите декабристи, това е духовният елит на Русия по това време.

Показателен и е фактът, че това пушкиново стихотворение, както и одите  му „Волност" и „Село" („Деревня"), разпространявани тайно из цяла Русия в преписи на ръка, спомагат непокорният поет да поеме към първото си заточение на юг.

Така започва един продължителен, но и плодотворен период в живота на първия поет на Русия, период на бляскави поетични върхове и мъчително усамотение вследствие на заточения, в който той ще осмисли и ще обогати неимоверно темата за поета в Русия, за да се изправи след седем години пред самия руски император с къс хартия в джоба си, на който е написано в първата си редакция знаменитото стихотворение „Пророк". Макар и да променя впоследствие завършека му, Пушкин вече е узрял да осъзнае ролята на поета цялата й дълбочина и да поеме този кръст на плещите си.

 

Как труп в пустыне я лежал,
И бога глас ко мне воззвал:
"Востань, пророк, и виждь, и внемли,
Исполнись волею моей
И, обходя моря и земли,
Глаголом жги сердца людей."
 

Инициационното преобразяване на жадуващия познание и духовна реализация творец е вече факт. След това събитие поетът вече е друг - той се е превърнал в рупор, в своего рода месия, призван да превежда словото на Твореца на общодостъпен език за останалите хора (т. е. да го въплътява в стихове).

Тук би трябвало да допълним, че Пушкин нито за миг не се е смятал за роб на своята „богоизбраност". Може би няма друго творчество в руската литература, което толкова ярко и безапелационно да е било алтернатива на всички алтернативи, съществуващи в руския романтизъм от това време, та дори и на самото себе си. Както споменава И. Смирнов (Смирнов, И. Психодиахроника. Психоистория русской литературы от романтизма до наших дней. М., 1994 г.) Пушкин винаги се е оказвал над ситуацията, извоювайки си възможност да описва света от различни гледни точки, в това число и взаимоизключващи се.

През последните 10 години от живота си Пушкин периодично се връща към темата за мястото на поета. Малко преди трагичната си смърт, в своето програмно стихотворение „Паметник" (всъщност назовано така не от автора, защото то е публикувано след смъртта му, а по-късно) Пушкин задава образа на поета вече като социокултурна фигура от изключителен мащаб. Поетът се е превърнал в духовен баща на нацията, осигурил си безсмъртие чрез своето творчество, извоювал правото да остави след себе си духовно завещание:

 

Нет, весь я не умру - душа в заветной лире
Мой прах переживёт и тлeнья убежит -
И славен буду я, доколь в подлунном мире
Жив будет хоть один пиит.
 
Слух обо мне пройдёт по всей Руси великой,
И назовёт меня всяк сущий в ней язык,
И гордый внук славян, и финн, и ныне дикий
Тунгус, и друг степей калмык.

 

Съвременните изследователи на творчеството на Пушкин (Проскурин, О. Поэзия Пушкина или Подвижный палимпсест. М., 1999 г.) съзират в тези редове един перфектно заложен хронотоп, който подтвърждава по безспорен начин изказаното по-горе.

Всъщност, колкото и велик да се смята един поет, много по-важно е, как той се оценява от своите съвременници и наследници. В тази връзка руската литература е може би единствената в света, в която намира място една изключителна щафета на духа. В същия ден, в който Русия губи своя велик певец, в лицето на друг един поет - Михаил Юриевич Лермонтов, тя намира най-предания и възторжен последовател на делото на Пушкин.

Подхванатата от Пушкин тема за значението и мисията на поета в Русия по един превъзходен и съвършен начин намира своето продължение в стихотворението на Лермонтов „Смерть поэта" („Смъртта на поета"), писано в дните, когато Русия се прощава със своя безвременно загинал гений.

 

Погиб поэт!- невольник чести -
Пал, оклеветанный молвой,
С свинцом в груди и жаждой мести,
Поникнув гордой головой!..
Не вынесла душа поэта
Позора мелочных обид,
Восстал он против мнений света
Один, как прежде... и убит!
 
            

В това стихотворение на Лермонтов образът на Поета-Пушкин, а в конотативен план и на Поета в Русия въобще, се обогатява неимоверно много с един дълбок културологичен смисъл. Без да е чел стихотворението на „Паметник" на Пушкин, но твърде добре познаващ поезията му, Лермонтов изгражда в „Смерть поэта" проникновен и въздействащ образ на поета-мъченик, който по своята поетична сила и обобщеност е явление в световната поезия. Образът на мъртвия поет не само дава оценка на времето си - той става медиатор, надарен с изключителна евристична рефлексия, способен дори и мъртъв да тласка обществото към нови ценностни хоризонти, да разширява културните рамки и да дава отпор на всякакви ретроградни сили.

Това художествено обобщение, направено от един сякаш начеващ 23-годишен поет е изключително. То говори за фантастичния творчески и духовен потенциал на цяла една литература, която не просто допълва и доразвива възникнали на запад литературни течения, а е в състояние да заяви своята оригиналност и мощ в решаването на насъщни художествени задачи и цели.

И макар в други свои стихотворения - „Пророк", „Выхожу один я на дорогу" („Сам излизам в степта широка") - Лермонтов да подлага на съмнение тезите, залегнали в стихотворението „Смерть поэта", думата вече е казана, чувството е споделено, изводът е направен - „Поэт в России больше, чем поэт!".

Оттук нататък фигурата, образът на поета в руската литература ще е ясно определен - той ще е призван и отхвърлян; ще е обруган, но и всевидец; неговата свобода ще е безспорна, но участта му ще е обречена; той ще е сеяча, хвърлящ светли зърна в тъмата на невежеството, но и изкупителната жертва при всяко движение на обществото напред; той ще е носител на светлите пориви и копнежи, но и ще е първата жертва в борбата за тяхното осъществяване.

Следващите поети ще добавят нови и нови щрихи към този извисен, но трагичен образ, в същината си обаче той ще остава цялостен и непроменен. И тъкмо присъствието му в духовния живот на Русия ще е белегът за стойностна поезия и за стойностна литература.

В различна степен можем да съзрем този образ и в гражданската поезия на Некрасов, и в революционната романтика на ранния Горки. По особен начин темата за поета присъства и в целия Сребърен век, за да се стигне до отчаяните опити на Осип Манделщам, Борис Пастернак и Анна Ахматова да съхранят въжделената свобода на твореца-поет да бъде себе си в едно жестоко тоталитарно време. Своето съвременно звучене тази тема добива и в страстното песенно звучене на незабравимия Владимир Висоцки.

Така, пренесена през вековете чрез най-добрите образци на руската поезия, темата за „Поета в Русия" днес е също толкова актуална, колкото и преди.

 


2010-05-20 | Прочетена: 2221