КНИГИТЕ - ПРОСТРАНСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КНИГИ

Вавилон - Робърт Леви

Критични вибрации

Стефка Пискулийска | 2007-09-24


Вавилон - Робърт ЛевиВАВИЛОН
автор: Робърт Леви
Издател: Български писател

Във Вавилон (и оня, от Библията, и тоя, на Роберт) стълпотворението е едната страна на медала, другата е лингвистичният, ерго – семантичният микс. За неразбирането и самотата говоря. Самота, премерена в километри асфалт, в пепел от стихове, в пропусната, проиграна, пропита или изпита любов. Слънцето наистина не свети еднакво за всички – затова си го разменяме и му се радваме толкова. Слънце – егоист! А зимата по своему се оказва щедра – на студ и самота.
Говоря за човека – йероглиф, за ТОВА АЗ, което е експлицирано и образно, и дори пунктуационно. А поколенското е равностойно – като тая идентификация, дето все си я търсим и си играем на Диоген - понякога даже в стил “Дисни”.
Това е цената на направените – и най-вече на ненаправените компромиси.
Луксът да принадлежиш към поколение – десетилетия да бягаш от конформизма, да плащаш нестандартния начин на живот в стандартна ситуация. Това може да означава да си част сюрията битници – много от които вече ги няма - вижте посвещенията в книгата на Роберт. Неконформизмът се плаща, и струва скъпо, понякога – прекалено. Но ние, като цяло,  си плащаме сметките – с една особеност – плащаме изпитото. Извървяното. Плаща се принадлежостта и към етос, и към етнос – винаги скъпо!
Тук любовта, храмът, свещичката, молитвата са имена на разрухата, а не на спасението. Парадоксално, но спасението са километрите асфалт. И кръчмата. Истинската кръчма е откритие и богатство, псевдотаверната – туристически кич. Ние не сме туристи!
Хипарията е вкус на живот. Мъж в костюм не може да ми напише тоя текст, би било неестествено, би било поза. И двете не ги обичам.
Друг е въпросът, че Несебър и Созопол тук не са топоси на щастието и носталгията не е по изживяното щастливо пространство. Май най-страшна е друга носталгия. Много е лесно да обичаш някого от разстояние и по навик. Опитай се да обичаш човека какъвто е, тук и сега, не за миналото - и гледай какво става.  Не можеш да отделяш личността от текста, поне за “Вавилон” не може. Роберт показва лица и рога :-) боде, хапе и рита - на първо място себе си, както се полага на истински поет.
Има много саморазрушителност в цялата работа.
И цялата епопея на средиземноморския хипарлък с неизжевения Уудсток се провира през думичките.
А пътят към морето, Созопол, Несебър - това е пътят за никъде. И Керуак ряпа да яде ) Роберт винаги е закъснял по този път... Разбира се, не Созопол и Несебър днес, защото там продават на сергии младостта ни, етикирана и тиражирана, че понякога и обложена с ДДС  -  а такива, каквито бяха преди туристическита ера,  като в текста за бармана и барбата: това е морският град с автентичните му хора; не просто Созопол и Несебър тогава, но и хората им от онези времена - преди ония, които имат отпуски и просто не знаят какво е история, защото светът за тях започва от днес... като нямаш минало, си безпомощен днес. Нямаш мостове! А тая книга може да е саморазрушителна, но не е безпомощна.
 И може да е антология, може да е ремикс на "маратонки по мокър асфалт", но е и ремикс на самия Роберт. Барабар със сянката на 80-те и 90-те, сянката на ентусиазма и разочарованието, нещо, което всички естествени си носим.
Затова е толкова интересен  начинът, по който Роберт играе с традицията – без цинизъм и без да и се подиграва. Без следа от снизходителност или високомерие. При това – с традицията от Далчев, с емблматичното за човека - отсъсътвие, с часовника и мъртвите предмети – смачканият стар билет,  каменният ангел, снимката на стената, прахът в уж обитаемата стая, примката, асфалта, улицата... Не само ранният Далчев, това е правено и е лесно. Скитникът има книжното знание, но не и нуждата от него. Диалогът – заиграване с Далчев е диалогът между кабинетния поет и скитника. Трябват ми и двамата.
За отношенията на Роберт с Вутимски и Иван Пейчев е ясно.
Метафорите, колкото и да са оригинални, истински попадения, сега ще ги оставим настрана, аз бях войнстващ кьосевианец на 20, когато щастливо разнасях кенарена блуза,  раница и бебе по къмпингите на Южното Черноморие, между Арапя и Иракли.... И много от конвенцията на “Коса” ми беше органична. Оттогава ми останаха вредни навици – да нося много гердани, да живея в племе  и да не мога да си затварям устата. За други неща пораснах и си държа анализите на метафорите в отделен файл.
Във “Вавилон” не видях това, което дава радост - има един свят, изцяло човешко дело, и то като грозното лице на цивилизацията. Природата е само морето, а за Роберт то е съвсем последният НЕКСТ. За мен морето беше и е живо, аз в някакъв смисъл завещах Иракли. А Роберт е прав – онзи Несебър не съществува, за да го завещая.
В духовното номадство на тия стихове, в разпъването между прошката и бунта, има искреност без поза. Няма я не само маската на цинизма, няма я и тая поза на псевдопостмодерна и псевдопостпостмодерна фрагментарност и маниерност, които уморяват и лично на мен ми досаждат.
В тая книга го няма  сантимента, няма го това, което да включи механизма на латиносериала на носталгията – има го това, което лично мен ме прави по-силна.
Обаче това тук, днес, е реален живот. Няма рестарт. Аз чакам следващия некст – без да жаля Роберт. Да се връща цял - отвсякъде  Без приятели за убиване. И ако може, освен колелата - и крила. Не каменни. Препратка към “Федър” – и мир на костилката на Платон! И наздраве за логоса ))


2007-09-24 | Прочетена: 1746