Творечeският живот на един тролей

Критични вибрации

Камелия Иванова | 2010-07-18


Споменаването на една страна някак неволно води и до споменаването на нейната столица. А всяка столица, не, всеки град има своя символ. В повечето случаи повече от един. За различните хора и символът на града е различен. За мен символите на Москва са няколко, но лично моя си символ, онзи, който нося в сърцето си, дори и преди първото си посещение в Москва, е една улица. И един театър. Улицата е „Арбат", а театърът - „Таганка". Разбира се, харесвам Кремъл, харесвам храмовете, когато пътят ми ме отвежда към този град, обичам да посещавам задължително още три места - Музея на изкуствата, носещ името на Пушкин, гроба на Есенин, Третяковската галерия. Но, когато ми каже някой Москва, първото, което започва да шепти в главата ми са театърът и улицата. Зная, че голяма вина за това имат двама поети и двамата с китари и че най-вероятно не точно това са символите на Москва, но... И сега, след като не бях ходила повече от двадесет години  в този град, след пристигането си, първото, което направих, беше да се разходя по „стария Арбат". Да, онази улица с художниците, с поетите, с матрьошките и сувенирите. Онази улица, на която е живял и творил Булат Окуджава. Видях един различен Арбат. Някак позагубил от чара си, някак станал по-малко поетичен, по-малко руски... И тъкмо да си тръгна разочарована и изпълнена с тъга, погледът ми срещна нещо, което не мислех, че някога ще видя. Един син тролей, с огромен надпис „Синий тролейбус". И снимката на Окуджава. И обява, че всяка вечер в този тролей има концерт на бардове. Беше сутринта, към 11 ч., тролейят беше затворен. Но нотите, изрисувани на него, портретите, които се виждаха от прозорците, улицата, запечатана на фотография такава, каквато е била преди години, ме подканяха да спра, да се зачета, да се огледам. Видях, че мога вечерта да посетя концерт, за който да си платя 150 рубли (при курс 5 лв. за 100 рубли) и час и половина да слушам поет с китара. Един глас и една китара. Едновремено с това мога да похапна, да пия кафе, водка или пиво, които, разбира се, се плащат отделно. Веднага взех своето решение - довечера не мога, че имах среща с един поет, но на следващата вечер знаех къде и какво ще правя. Още повече, че вече бях изпила второто си кафе в Москва, за всяко от които бях заплатила по сто и няколко рубли. Да се насладиш на изпълнението на добър бард (нямаше как да е посредствен, след като му даваха сцена в тролея на Окуджава) на цената на едно кафе... е, как да се откаже човек. Така на следваща вечер, въоръжена и с камера, аз се озовах отново пред „Синий тролейбус". Заплатих си билета и влязох в тролея, очаквайки всичко. Но не точно това, което видях. Кабината е превърната в сцена. За да е удобно на посетителите, за да могат те да се насладят не само на музиката, но и на приятна храна и питие, към задната част на седалките бяха прикрепени малки масички. Всъщност, не толкова малки, колкото може би си ги представяте. Посрещна ме един млад, усмихнат и любезен човек, за когото малко по-късно разбрах, че се казва Саша и че идеята за това място е до голяма степен негова. Подготвена с камера и прескарта от списание „Книгите", реших, че това е инициатива, за която искам да разкажа на всички, като се завърна в България и в почивките, докато бардовете пушеха своята цигара или докато се сменяха (защото аз останах и за следващия концерт), аз си поговорих със Саша. Всъщност, той се казва Александър Ермилов - млад, симпатичен, усмихнат и вярващ в бъдещето на своята идея. На въпроса ми „Как се решихте на такова начинание", той се усмихна с най-широката усмивка и простичко отговори „Ами, така, повярвах си, че ще стане и го направих".

Предисторията е малко по-дълга, обаче. В Москва от няколко години функционира друго бард-кафе „Гнездо глухаря". То си е кафе като кафе. Никакви тролеи, автобуси или каквото и да било там на колела. Само че в един момент се оказало толкова популярно, че местата в него започнали да недостигат. Така се решило да има още едно кафе. Почакайте, все още не става дума за тролей. А за кафе. Дори все още не става дума и за стария Арбат. Но пък вече се знаело, че Саша ще ръководи този проект. А той е запленен от творчеството на Окуджава. И как да не направиш един тролей в бард-кафе и то точно на Арбат, като в своите песни Булат Шавлович е възпял и двете. Да, ама тролеят трябвало да бъде същият като тези по времето на Окуджава. Макар ГУП „Мосготранс" да подържало изцяло идеята, не подкрепили бардовете в това им искане за автентичен стар тролей. Може би, поради липсата на такъв. Но накрая се намерило решение. Тролей ЗиУ-6205 бил леко реконструиран, така че да получи вида на старите тролеи и след десет години служба на московчани, вместо да бъде нарязан на парчета, започнал своя нов творчески живот. Не само отвън тролеят бил променен. От кабината на шофьора е останало само кормилото. Другото пространство е освободено за сцена. Както казах, към седалките са прикрепени масички. Вярно, че така от 50 седящи места, са останали 34, но... Лятото, когато е топло, поставят масички и отвън, до тролея. Бардовете не пречат на хората, живеещи на Арбат, защото точно в 23.00, независимо колко ги умоляват техните почитатели, спират своите изпълнения. Прозорците, които не гледат към улицата са облепени с фотографии - на Булат Окуджава, на улицата, на хора, свързани с поета, на бардове... Когато обърнеш погледа си към тази страна, както и към тавана, попадаш в един друг свят, на един друг „Арбат". Откриването на кафето е било на 19 септември 2009г. Макар и да не присъствал на откриването, кметът на Москва Юрий Лужков изпратил поздравителен адрес, в който изказал не само своята подкрепа на начинанието, но и надеждата това да е една крачка в пътя по завръщането на славата на Арбат като на културен център. Стоплящо и даващо надежда е едно такова послание от кмета на Москва, още повече, че на откриването е присъствала и една дама-депутат в Московската дума, но сякаш по-окрилен се чувства Александър от спомените си как на гала-концерта в деня на откриването е имало много хора, които не само радушно са посрещали всеки изпълнител, но почти с всички са подпявали в такт. Така както се случва и всяка вечер от тогава, та до сега. На всеки концерт. Не само на известни бардове, но и на по-млади, по-малко популярни. И не само от по-възрастните хора, а от младите, почти тинейджъри. Нещо, което ми направи впечатление и на мен. Средната възраст на посетителите, поне тези, които влязоха, докато аз бях там, беше под 30 години. Повтарям - средната възраст. Без да слагам себе си в тази статистика. Честно да си призная, след силното впечатление, което ми направи самият тролей и Александър, това беше другото, което няма да забравя - младите хора, които знаеха песните на бардовете, пееха с тях и си пожелаваха конкретни песни. Аз успях за една вечер да чуя два концерта и половина. За първия бях закъсняла. Но това, което чух, ме върна в моята си Москва. Такава, каквато е в сърцето ми. Такава, каквато искам да си я спомням. Онази Москва, която не блести с високи, лъскави сгради, но носи очарованието на широката руска душа. Онази Москва, в която може и да не успееш да намериш много неща, но можеш да срещнеш доброта, широта и простор. И онзи Арбат, който „тече като река", който е „призвание", и радост, и беда, и религия. С последния тролей, който да събере „всички, претърпели в нощта крушение", плувайки по Москва, син и случаен. Ако имате път към Москва, дори да не сте без сили и отчаяни, отидете до Арбат, огледайте се и ще го видите - син, красив, зовящ ви. Влезте през отворените му врати и се насладете на китарите и гостоприемството. Попътен вятър и лек път, Сини тролее!


2010-07-18 | Прочетена: 1742